Като малък прекарвах летата си на село, при баба и дядо. Зиме те живееха в София, на две преки от нас, но стоплеше ли се напролет, сбираха си багажа и скачаха в колата.
Поне веднъж на лято, изгрееше ли пълна луна, дядо ме водеше за раци. По цял ден в двора лепяхме с тиксо дъната на старите торби, та да запушим дупките от стари улови. Закърпехме ли ги, сядахме пред къщата и гледахме как слънцето залязва зад Балкана. Дядо палеше цигара и с джобното си ножче дялкаше резки по лешниковите клонки, приготвени за улова. Чакахме луната да изгрее, а понякога баба присядаше до нас да ни попее, или пък дядо разправяше как като млад се крил в гората, как живял в землянка с другарите си комунисти.
Когато луната най-сетне се вдигнеше ярка в небето, дядо ставаше на крак да се протегне.
– Ей, по такова време излизат да пасат – казваше ми. – Давай да ги ловим.
Баба ни правеше сандвичи с пастет за из път и ги увиваше в хартиени салфетки, дето все не се отлепяха напълно. Пожелаваше ни наслука и ние тръгвахме от вкъщи, навън от селото, нагоре по една разкаляна пътечка през гората. Луната осветяваше пътя ни. Вятърът леко подухваше в лицата ни. Наблизо някъде бумтеше реката.
И ето – щом веднъж изскокнехме от гората, щом веднъж стъпехме на поляната, а над нас се разстелеше нощното небе – виждахме ги. Реката вечно тъмна и гърмяща, а раците все из тревата, пълзят бавно и пощипват стръкове лютиче.
Посядаме в тревата, вадим сандвичите и ядем. На меката луна влажните им телца лъщят като живи въглени и бреговете са покрити сякаш с жарава. Стотици мънички очички ни гледат от тъмата. След сандвичите почваме лова.
Дядо ми връчва пръчка и торба. В краката ни щъкат стотици раци – сръчкаш ли щипките им с пръчката, те я защипват с всичка сила. Научих се така да ги ловя. Един по един ги изтърсвам в торбата.
– Лесна плячка са – казваше дядо. – Един хванеш, пък другите не бягат. Дори не знаят, че си там, преди да си ги вдигнал, и даже след това пак не знаят нищо…
Един, два, три часа се минават. Луната уморена потъва към хоризонта. На изток небето лумва. И раците като един се обръщат и тихо тръгват към реката. Тя си поема и ги залюлява, додето не заспят. Нов ден изгрява. Ние седим в тревата, напълнили торбите с плячка. Заспивам на дядовото рамо. Той ме занася в село. Но първо пуска раците на свобода.
