Чипровските родове Парчевич,
Пеячевич, Кнежевич и Томагионович
Да започнем с това-кога прониква католицизмът в Северозападна България.
Още от среновековието католически проповедници обикалят нашата държава. В Северозападна България как стоят нещата:
Летописите единодушно посочват, че осем францискански монаси от манастира Олово в Босна, принадлежащ на католическата провинция Сребърна Босна от ордена на францисканците-минорити, пристигнали в Чипровец през 1367 г., където получили първия си метох и веднага започнали изграждането на католическа църква. Църквата, която се разкопава през XX век, била завършена през 1371г. и в нея тържествено била пренесена и поставена „чудотворната икона“ на Дева Мария, на която бил кръстен и храмът. На въпроса защо точно в Чипровци, а не във Видин, който е столица на царството, може да се отговори само по един начин-там очевидно вече е имало католическа база преди това. Каква е била тази религиозна основа, която примамва францисканците и превръща Чипровския край за около 3 века в център на католицизма у нас, личи от установяването на един важен исторически факт, останал настрана от вниманието на българскта историопис.
Много отдавна е обнародвана фамилната хроника за произхода и съществуването на една от старите и изтъкнати чипровски фамилии -тази на Парчевичите.В това изследване е посочено,че при размириците около босненския престол в 1357 г. между Стефан Твърдко I и неговият първи братовчед Стефан Дабиша Кнежевич, последният заедно със синовете си Владислав, Парчия и Вук бил принуден да напусне страната. Но докато по-късно Стефан Дабиша станал крал на Босна, а синовете му Владислав, който бил ослепен от Твърдко, и Вук, който бил хвърлен от същия в тъмница, останали там и се превърнали в основоположници на фамилията Кнежевичи в босна, Парчия Кнежевич веднага избягал в България и се заселил завинаги в северозападната й част. Тук той построил замъка Кнежа на р.Скът, приток на р.Дунав, и станал родоначалник на българския клон на Кнежевичите -рода на Парчевичите. Наивно е да се смята, че това заселване е станало без знанието на Иван Срацимир, който след 1355 г. станал владетел на Видинската област и съцар на Иван Александър. Най-вероятно заселването е станало около 1357-1358 г. и зедно с единия престолонаследник на Босна тук се заселва и неговото войнство, свитата,духовниците, рудари и занаятчии, започнали да изповядват вече религията на Св.Франциск. С този акт, вероятно подкрепен и от Твърдко I (той имал за жена иван Срацимировата дъщеря Доротея ), Иван Срацимир искал да направи буферна зона от заселници по границата на Видинското и Търновското царство по р.Скът.Рудниците, които се намирали тук били предадени на парчевичите. Не може да се обясни по друг начин фактът, че само след няколко десетилетия, в края на XV в. именно в Чипровци се събират всички клонове на вече изцяло побългарената фамилия -Парчевичи, Пеячевичи, Кнежевичи и Томагьоновичи, свързвайки през следващите столетия живота и деянията си със съдбините на Кипровец. Босненските рудари, славяни по произход и език, бързо се смесили с местното българско население ,оформяйки двете религиозни съставки -православна и католическа- в Кипровец и околните селища.С това се обяснява и проникването на босненско-хърватско наречие по тези земи.
Имало нужда от църква за новото население, а параклиса, който бил тогава вече отеснял. Ето защо започнал строежът на новия храм с прочутата икона. За нея има легенди, че три пъте сама се е местила от параклиса в Буковец и се е настанявала сама насред пущинаците на едно възвишение, което сега е центъра на Чипровци. Там бил изграден и храмът. По същото време се появява и новото и досега запазено име на селището-Чипровци, създадено на базата на славянизираната и характерна за Западна България форма на гръцката дума кипурион -кипурия, чипур-означаваща зеленчукова градина, или -вид земя, кипир.Че градът е полочил името си от местността около католическия храм, няма съмнение, но дали той се е наричал Кипурия или Кипира, могат да кажат езиковедите.
Тезата за заселването в Чипровско на босненски рудари-католици се потвърждава и от развоя на историческите събития в тази област през следващите две-три десетилетия до завоюването на владението от турците. Ликвидирането на унгарската окупация и насилственото премахване на католическата пропаганда не само, че не засегнали селището, но ако се съди от мощта и устойчивостта на тукашния католицизъм през идните столетия, в района са потърсили убежище и много прогонени от православните власти .Не ще и съмнение, че подобно явление, като православна реконкиста е правено под егидата на Иван Срацимир .Утвърждавайки автономията си, видинският владетел започнал интензивно монетосечене, и както справедливо отбелязва Иречек, „среброто Срацимир без съмнение е взимал от рудниците в Чипровци, защото друго място със сребърни рудници в царството му е нямало.“
Несъмнена роля за укрепването на католицизма в Чипровско са изиграли и авторитетът и тесните връзки с Видинския двор на новите съпритежатели на района -членовете на католическата фамилия на Парчевичите. Оценявайки по достойнство ролята им за развитието на рударството, металодобива и занаятите, а може би и значението им като военна помощ в пограничните конфликти с Търновското царство, Срацимир е включил много скоро представителите на фамилията в кръга на своето висше болярско обкръжение, поверявайки им важни дипломатически задачи. Според Нишицката семейна хроника на фамилията, издадена през 1799 г. от Франц Ксавер Пеячевич, единият син на Парчия Кнежевич, Андрей Парчевич, бил пратеник на видинския владетел в двора на унгарския крал Лудвиг I, докато вторият му син Николай Парчевич, който се явява продължител на фамилията в България, взел участие в Черноменската битка против турската инвазия още през 1371 г. Последният факт, останал незабелязан и до днес, отхвърля упрека, че Срацимир безразлично е наблюдавал нашествията на турците в българските земи. Парчевич участва с цяло войнство в битките. Не е изключено точно различията в позициите на Иван Срацимир и Иван Александър да са причина за лошите отношения между тях.
Доколко средновековният Чипровец се разраснал на сегашното си място през останалите години на свобода, сега е все още трудно да се установи. Проучвания на католическата църква доказват, че интензивно обитаване тук е имало от XV век. Изглежда превземането на Видинското царство през 1396 г. и тук довело до сериозна разруха и застой. Единствено семейната хроника на Парчевичите ни донася, че Петър I Парчевич, син на Николай Парчевич, взел активно участие в опитите на видинския принц Константин да възвърне владенията на баща си Срацимир по време на династичните междуособици около турския трон в самото начало на XV век, и след неуспеха на начинанието избягал заедно с него в Призрен.
Неговият пък син Николай II Парчевич, активно се включил в действията по-късно на унгарския крал Сигизмунд да спре турското нашествие, вероятно пак като член на свитата около българските престолонаследници Константин и Фружин.След окончателното проваляне на всички упорити начинания за освобождението на България ,последният се заселил в района на Албания и Черна гора,където около средата на XV век се родил синът му Йован Парчевич. Няма съмнение, че по времето на тези бурни събития родовите владения на болярите Соимировичи и Парчевичи доста са запустели и са влачели жалкото съществуване на останалите български земи, а самите те с приближените си са били дълго време в изгнание извън пределите на родината си (Парчевичи в Албания и Черна гора,а Соимировичи в Дубровник).
Документираните известия за историческото развитие на Чипровско през XV век са доста оскъдни. Изглежда , това място веднага е направило впечатление на турската феодална върхушка и даже на султанския двор, отличавайки се с природните си богатства и съществуващите рудници, та Чипровец „след завоеванието на страната от турците ….получил големи привилегии“ и „станал главен град на воеводство, принадлежащо на султанката-майка, която обаче не получавала оттук никакви доходи, тъй като жителите били съвършено свободни от задължения“. Очевидно тези сведения на Иречек се опират на един доклад на секретаря на Конгрегацията в Рим Урбано Чери до папа Инокентий XI от 1680 г., който по негово време е бил вече обнародван, а по-късно бил видян и от Ив. Сакъзов, където за Чипровци се казва, че „на тази страна турците гледат с особено внимание. Що се касае до източника на публичните приходи на султанката-майка, тя смята за чест и удоволствие да дава на тези жители плодовете на своята протекция, като ги освобождава от турските тежести и ангарии и ги оставя да се ползуват от разни други привилегии“.
Фамилиите Парчевич, Пеячевич, Кнежевич и Томагьонович водят началото си от стария босненско-български владетелски род Кнежевич-Парчевич, чийто представител и родоначалник Стефан Дабиша-Кнежевич, придобил името „Кнежевич“ по княжеската титла на баща си княз Нинослав Босненски, чрез рода на своята съпруга е бил в роднински връзки с унгарските и полските крале и от 1392 до 1396 г. е крал на Босна. Тримата сина на Стефан дабиша -Владислав, Вук и Парчия са хванати в заговора против първия крал на Босна Твърдко I. Владислав и вук са наказани със затвор, докато Парчия успява да избяга и през 1367 г. емигрира в България , където получава от цар Иван Александър наследтвени земи около реката Скът. Тук той изгражда замъка Кнеже, и поставя началото на фамилията Парчевич от рода Кнежевич. Предположението на Иречек, направено въз основа на предоставените му архиви от граф Юлиян Пеячевич, че градът е бил построен на мястото на днешния Кнежа, чието име се запазва, се потвърждава напълно. Нещо повече – въпреки преименуването му от османската администрация, в официалната западноевропейска картография селището запазва своето първоначално име „Knese“ така то е отбелязано и върху фрагмент от картата „Regnum Bulgariae“ от Йохан ван дер Бруген ,отпечатана във Виена през 1737 г. Освен Кнеце върху нея е отбелязан и Чипровец (Chiprovatz), като Residentia Archiepisc. Двамата сина на Парчия- Никола и Андея взимат дейно участие във военния и политически живот на България -Никола участва със своя отряд в битката при Черномен на 26 септември 1371 г., неговият брат Андрея заминава като посланик на българския цар при двора на унгарския крал Лудовиг I Анжуйски (1342 -1382) с важна дипломатическа мисия.
Две години след завладяването на Ниш от турците през 1388 г., султан Мурад I (1362-1389) нахлува през българските земи в сръбските ,но при Плочник са разбити от Твърдко и княз Лазар. След битката при Косово поле, Парчевичи губят владенията си и Никола се преселва в Чипровци. От този момент нататък животът и делото на всички представители от тази фамилия, чак до края на въстанието от 1688 г. в Чипровци,се свързват с този град.
Установените търговски връзки ,простиращи се до Русия и множеството привилегии, създават условия на чипровчани да се включват във всички коалиции срещу Османската империя .Към 1630 г. се отнасят и първите опити на жителите с помощта на Австрия да образуват въстание. От Австрия били пратени бойни знамена, но били скрити, заради започналата 30-годишна война. За тези знамена дава сведения Петър Парчевич в своя меморандум до колегията във Венеция от 9 юли 1650 г.
По времето, когато Никола I Парчевич се преселва в Чипровец, той имал син Петър, починал през 1423 г., чиито син Никола II Парчевич емигрира в Унгария и се отличава с храбростта си. През 1481 г. в България се завръща по-големият син на Никола II Парчевич – Гиони (Иван) – и разделя цялото имущество между четиримата си сина, които стават основополжници на четири фамилии от един род:
1.Иван I – най-старият син на Гиони, си запазва името Парчевич. Значително по-късно това име е заменено с името на владетелският замък Черки и към баронската титла, която получават преките наследници прибавят Черкичи,Черкич-Парчевич. Последният известен от тази фамилия е бил Wilhelm Johann Bapt. Freiherr Cserkiczy, alias Parchevich, подполковник -командир на 53 Палфиев пехотен полк, починал в Осиек на 4 февруари 1795 г.
2.Дивитър, вторият син -по името на замъка Пеячево приема името Пеячевич.
3.Стефан, третият син – приема името на стария замък Кнеже, построен на р.Скът и започва да се нарича Кнежевич.
4. Тома, четвъртият син -запазва името на баща си, което прибавя към своето и става родоначалник на фамилията Тома-Гоинович.
ГЕРБЪТ НА ФАМИЛИЯТА ПАРЧЕВИЧ –
изграден върху френски щит, в който на синьо поле са изобразени стъпили върху зелено трихълмие два изправени на задните си крака един срещу друг сребърни короновани козела, които с предните си крака се опират в кипарисово дърво, заемащо централния вертикал на щита; цялата композиция е пресечена с червен пояс, на който са изобразени три златни шестолъчни лъчи; над щита в полупрофил надясно е поставен сребърен турнирен шлем със златна баронска корона, от която излиза нашлемник -изправен, обърнат надясно и въоръжен лъв с раздвоена опашка; от шлема надолу се спуска намет, оцветен в дясната половина в синьо-златно, а в лявата -в червено -сребърно; под герба е нарисано: „Wappen der Freiherren von Parchevich aus Hause Knezevich“
ГЕРБЪТ НА ФАМИЛИЯТА ПЕЯЧЕВИЧ –
Вариант А) разработен върху френски щит; в средата на щита е представен коронован със златна корона сребърен стълб, върху короната нашлемник -черен орел, който в десния си крак държи меч, в левия кълбо с кръст(символ на земната власт на владетеля) и в клюна лотарингски кръст; от двете страни на стълба обърнати срещуположно два въоръжени лъва, всеки от които държи в десния преден крак извита сребърна сабя от източен тип; над щита обърнат в полупрофил надясно сребърен турнирен шлем със златна решетка и златна корона, от която излиза нашлемник -същият орел, който виждаме изобразен и в щита; от шлема се спуска намет, оцветен в дясната половина в синьо-златно, а в лявата в червено-сребърно.
Вариант Б) поради това, че основната символика в централната част на герба е същата, няма да я разгледаме, а ще се се спрем върху композицията.Тук гербът е разработен в испански щит, като полето е обградено с червено-златно ромбиран бордюр; над щита от същия тип и оцветяване; на короната на всеки един от шлемовете е поставен нашлемник – по един от основните символи- в десния обърнат наляво коронован лъв със сабя в левия преден крак,в средния орелът и в десния коронованият стълб; вместо намет ,шлемовете от синя мантия, която от вътрешната страна е оцветена в дясната част в златно, а в лявата – в сребърно.
ГЕРБЪТ НА ФАМИЛИЯТА КНЕЖЕВИЧ –
посредством сребърен щеврон щитът е разделен косоъгълно на три полета, оцветени със зелен емайл, във всяко от които е поставена по една сребърна кула; над щита сребърен турнирен шлем, на който е поставен червено-сребърен бурлет, от който се спуска намет, чиято външна страна е оцветена в червено, а вътрешната в сребърно; над бурлета нашлемник -крепостна стена с три кули и порта, вероятно като символ на стария замък Кнеже.
ГЕРБЪТ НА ФАМИЛИЯТА ТОМАГИОНОВИЧ –
за разлика от гербовете на останалите фамилии, които са разработени върху френски щит, тук щитът е изразян германски;сребърното поле на щита е разделено по диагонала отдясно наляво с три червено емайлирани банта; над щита сребърен турнирен шлем със златна графска корона, от която излиза нашлемник -два короновани обърнати срещуположно златни лъва с вдигнати съответно ляв и десен преден крак, под короната излиза нашлемник от външната страна с червено, а от вътрешната страна със сребро; щитът се придържа от щитодържатели – от дясната страна обърнат наляво златен въоръжен и коронован лъв със сабя в левия преден крак, а от лявата страна обърнат надясно сребърен въоръжен и коронован със златна корона козел.
В бурния период на XVII в. ,когато срещу османското нашествие се водят ожесточени борби, а в Чипровци избухва известното въстание, родът Кнежевич-Парчевич и неговите фамилии дават своите представители, които взимат най-дейно участие в тези борби и оставят своите имена завинаги в историята не само на България, но и на целия Европейски Югоизток, свързвайки пряката си политическа и военна дейност с виенския кралски двор, заради което получават потвърждение на своя благороднически произход с право на наследствени баронски и графски титли и гербове. От този род излизат бележите политически, военни и културни дейци, които оставят трайна следа в историята на България, Австрия, Унгария и Хърватско.
Безпорно най-изявеният от тях като крупна политическа фигура е Петър Парчевич, архиепископът на Марцианопол, посветил целия си живот на освобождението на България. По време на Критската война Парчевич влиза в преговори с влашкия княз Матей Басараба (1633-1654) за съвместни бойни действия и по този начин застава начело на българското освободително движение. В резултат на водените преговори е съставен план за бойните действия с организирането на масово въстание ,при което се предвижда намесата на Полша и Венеция. Това е само началото. Следват дипломатически мисии със същата цел, които спечелват не само известност за Парчевич в европейските страни, но и назначаването му за апостолически викарий в Молдавия, а две години по-късно и за архиепископ на Марцианопол. Парчевич е изпратен във Виена за мисията за обединяването на всички балкански народи. Отива при крал Фердинанд III (1637-1657), пред когото се явява с конкретни предложения -австрийските войски да настъпят срещу малочислените турски войски в Унгария и Хърватско и да отвлекат вниманието на Империята от подготвяното общобалканско въстание. По редица обективни причини Парчевич е принуден да престои в австрийската столица близо четири месеца.Остава само да се уреди помощта на водача на казашкото освободително движение Богдан Хмелницки и Полша, но за целта е необходим опитен дипломат. Парчевич приема мисията…
На 10 януари 1657 г. той получава специално кралско пълномощно за преговори с Богдан Хмелницки с уверението, че същият може да се довери напълно на пратеника и, че всички разговори между тях ще бъдат запазени в пълна тайна. В даденото пърномощно Парчевич е представен, като „наш“ (кралски) съветник и архиепископ на Марцианопол в България Със специален кралски указ, издаден на 12 януари 1657 г., крал Фердинанд III признал на Петър Парчевич благородническото звание, на което същият имал право по силата на неговия произход от средновековен владетелски и болярски род и титлата „Имперски владетел“.
С тази грамота крал Фердинанд признава не само благородническата титла на Парчевич, но и неговия фамилен герб, с който на нега и родствениците му от двата пола се дава право „да носи навсякъде този древен герб или отличие -сражения, паради, игри,борби, състезания,турнири, двубои и всички други каквито и да било военни действия и упражнения“.
На 17 януари 1657 г., след прощална аудиенция при австрийския крал, начело на петнадесетчленна делегация Парчевич напуска австрийската столица и тръгва по пълния с неизвестности и опасности дълъг път, за да изпълни мисията си. В пратеничеството е включен и босненският духовник Христофор Марианович, като преводач и секретар, който оставя някои ценни документи около пътуването и изпълнението на задачата.След четиридесет и четири дневно пътуване, на 1 март 1657 г. пратениците пристигат в резиденцията на Богдан Хмелницки -Чигирин, и след шест дни са приети от самия хетман. На 18 април Богдан Хмелницки връчил на Парчевич своя писмен отговор до крал Фердинанд без да знае, че същият починал (2 април 1657 г.) и престолът е зает от новия крал Леополд I (1657-1705). С общи думи Хмелницки заявява своята готовност да признае посредничеството на краля при уреждане на спорните въпроси с поляците при изричната уговорка, че това няма да накърни интересите и целостта на украинската държава. Страхувайки се да не би да бъдат разкрити водените преговори, той отбягва да даде отговор на всички въпроси, като отбелязва, че не се осмелява да изложи нищо друго върху „крехката хартия“. И Парчевич получил тайните поръчения, които трябвало да предаде лично на краля.
Тук вниманието ще се спре върху факт, отнасящ се до тази мисия и нейният краен резултат, който досега не е изясняван от науката. Във всички публикации по този въпрос изрично се подчертава успехът на мисията и преди всичко на Парчевич. Формално погледнато на въпроса това действитерно е успех за мисията. Но само формално. Писмото-отговор на Хмелницки до австрийския крал Фердинанд III е изпълнено с добре познатите дипломатически ватиевати фрази, които на практика нищо не обещават, въпреки,че завършва с думите: „ВашоІ найяHiмоI IмператорськоI величностi найприхиль нiшi i найпокiрнiшi слуги, Богдан Хмельницький, гетьман, зусiм Вiйськом Запорiзьким“ И докато казашкият хетман отбелязва в писмото си, че не може да каже всичко, каквото мисли по въпроса, тъй като не се доверява на „крехката хартия“, то в писмото си до руския цар Алексей Михайлович (1645-1676) тези сображения въобще не го вълнуват. При това писмото е пратено само пет дни след отговора до австрийския крал -на 23 април 1657г. Тъй като писмото съдържа и много други факти, които не се отнасят до мисията, вниванието опира само до някои фрази в него. Цитат по оригинала на писмото: „Разумеем, и о том известно есть вашему царскому величеству, что Фердинанд третей ,цесар римской ,присьIлал к нам Петра Парчевича ,арцьIбискупа марцианополитанского, советуя нам, чтоб есмя с ляхами в вечном бьIли покое. Також о том и король польской Ян Казимер присьIлал к нам своего посла Яна Казимера Биневского, великого радцу лутцкого, склоняючися к покою.И мьI, видя хитрости их древние, отписали к ним, что никакова миру с ними во веки не будем иметь“ Очевидно разликата между двете писма е пряко отражение на съжествуващата по това време политическа реалност в междудържавните взаимоотношения -от една страна, Полша и Австрия,от друга, Русия и присъединената към нея Украйна с техните противоречиви интереси, които трудно са могли да бъдат балансирани само с пратеничеството, ръководено от петър Парчевич.
Въпреки това за Парчевич тази мисия е изпълнена. Що се отнася до тайните устни поръчения от страна на Богдан Хмелницки, които Парчевич трябвало да предаде лично на императора, за тях поне засега може само да се гадае и то единствено по сведението, оставено ни от Юлиан парчевич: „Caetera cum magis fundantur praesenti relatione, coram eidem illustrissimo concredidimus legato informae non commitentes papyro, rati sufficienter absoluteque et sibi enucleaturum commissia et de nostra haud segnius testificaturum humilitate et obsequentia.“ Доколкото тези поръчения, зад които естествено трябва да се търси реалното покритие, са били изпълнени също все още остава неизяснено, за което може би спомогнала и настъпилата само месеци след срещата смърт на казашкия хетман.
След приключване на мисията, на 28 април 1657г. Петър Парчевич се отправя по обратния път за Виена заедно с пратеничеството на полския крал,което му дало възможността да уведоми чрез него Ян II Казимир (1648-1668) за резултата от водените преговори.
След смъртта на Петър Парчевич и Петър Богдан настъпило чувствително спадане на духа в Чипровско. Загубата била огромна и не било така лесно да се намери техен достоен заместник. Едва три години по-късно, в 1677г. бил назначен от конгрегацията близкият сродник на Парчевич Стефан Кнежевич (1623 -1691) за Софийски архиепископ, а той от своя страна веднага ръкоположил Антон Стефанов за Никополски епископ. Започнала подготовката за въстание в района.
През пролетта на 1688 г. били организирани отряди под командването на Георги Пеячевич, близък сродник на Петър Парчевич, на Богдан Маринович, братята Иван и Михаил Станиславови, Лука Андрейнин и др. и когато австрийските войски достигнали до околностите на Белград конните отряди, предвождани от Георги Пеячевич и Богдан Маринович, се присъединили към войските, командвани от генерал Ветерани. Начело на своя отряд Пеячевич взел участие в обсадата и превземането на град Оршова и някои други по-малки крепости. Във всички сражения, в които участват и българските отряди освен Георги Пеячевич се отличава и Иван Станиславов, който се сражава в първите редове не само като водач, но и като vexilliarius (знаменосец). По това време Белградската крепост се отбранява от турска армия и унгарски части под обединеното командване на Йеген Осман паша и претендента за унгарския престол Емерих Тьоколи. Присъединяването на Тьоколи към турската армия става по предварителни условия в Буда на 9 март 1682 г., където се явява съпроводен от трихилядна маджарска конница. Тук пашата му поставя тюрбан в знак на инвеститура, която султан Мехмед IV Авджи (1648 – 1687) утвърдил с ферман на 10 август, предоставяйки му Средна Унгария и титлата княз и владетел вместо крал със задължението да плаща невисокия данък от 40 000 пиастра. От този момент нататък Тьоколи в издаваните от него документи започнал да се подписва „Emericus comes Tokoli, princeps ac partium regni Hungariae dominus“.
На 6 септември 1688 г. австрийските войски превзели Белград и се отправили на изток по течението на Дунав. За активните действия на българите било докладвано на крал Леополд I и той от своя страна изпратил заповед до генерал Капрара да насочи подчинените му войски на юг към балканските владения на Османската империя, т.е. към България. Въз основа на тази заповед бил изпратен генерал Хайслер с шест батальона пехота, който преминал р. Морава и заел позиция близо до България. В авангарда била изпратена унгарска кавалерия под командването на Владислав Чаки и отряда на Георги Пеячевич, към който се присъединил и Богдан Маринович „роднина и съмишленик на Стефан Кнежевич“. Голямото въодушевление на борците се подхранвало и от надеждата, че ще получат помощ от настъпващите австрийски войски. Въстаническата армия се разположила в местността Жеравица, близо до селцето Кутловица.
**************
След разгрома на Чипровското въстание голяма част от успелите да се спасят преминали Дунав и избягали във Влашко.Част от тях по-късно се преселват в Банат, където образуват българска колония. Въпреки, че сведенията за броя на спасилото се във Влашко население са доста противоречиви, не е трудно да се разбере, че това всъщност представлява едва половината от населението във въстаналите краища, докато осталата половина била поголовно избита или откарана в робство, откъдето никой не се завръща. Така според кардинал Бонвизи Софийският архиепископ се спасил във Влашко с около 3000 католици от своето паство. Според други известия останали живи едва една трета, а епископ Станиславов посочва в едно свое прошение,че са намерили спасение само 300 семейства.
Докато народът се спасявал с паническо бягство през Дунав, остатъците от разибитите въстанически части при Кутловица и Чипровци застанали отново под знамената на австрийските войски. След загубата на Видин, Ниш и Белград и отстъплението на войските, присъединилите се към тях въстанически отряди отстъпили към Унгария и продължили борбата против турците. Дпоред запазен документ, макар и със значително по-късна дата, Пеячевич споменава, че останали живи около 600 души въстаници. Български отряди се сражават и през следващите 10 години под командването на прославения пълководец принц Евгений Савойски (1663 -1736), за което свидетелства документ от 1699г., според който след Карловацкия мир към неговите войски се числели “ три български кавалерийски дружини, всичко 225 конника“ (drei bulgarishe Milizcompagnie zu Pferd – 225 Reiter zu Pferd im Halmager und Decser Bezirk und der Strecke an der Marosh oberhalb Arad).
През 1712 г. Георги Пеячевич е поканен да присъства на коронацията на Карл VI (1711-1740), който заради заслуги го удостоява с кралска грамота, баронска титла и фамилен герб него и братята му на 10 юли и го назначава за вицегубернатор на Бачкия комитат.
Около 1772 г. фамилията Пеячевич е зачислена към хърватската висша аристокрация и кралица Мария Терезия (1717 -1780) я удостоява с наследствена графска титла и право на герб в две форми – малка и тържествена. По това време вече потомството по мъжка линия на Георги Пеячевич е прекъснато със смъртта на внука му Георги, починал през 1769г. в Любляна.Сегашните наследници на фамилията Пеячевич водят своето потекло от брата на Георги – Марко Пеячевич, който закупува имения на територията на Хърватско във Верьоче, Рума, Витровитица и Рестфалу, а по-късно и на други места в областта Славония.
От тази фамилия излизат редица бележити мъже, които достигат до най-високи постове в Хърватско.Техните права, титли и привилегии се потвърждават с кралски, а по-късно и с императорски укази от канцеларията във Виена. Така марко III Александър Пеячевич става първи велик сремски жупан; неговият брат Матей Ксавиер Пеячевич -доктор по теология и философия, преподавател и професор в Загреб, Търнава, Любляна, Виена, Грац, автор на радица трудове по теология и история; Антон III граф Пеячевич-Вировитички завършил австрийската военна академия и зачислен в кирасирски полк, отличил се със своята храброст и пълководчески качества по време на Австро-турската война през 1789 г., когато като командир на полк нанася тежко поражение на турците при Червения поток и за това е награден с рицарски кръст на ордена „Мария Терезия“, през 1793 г. е произведен в чин генерал-майстор, а в 1801г. в подмаршал; Петър граф Пеячевич -Вировитички, заемал два пъти поста велик вировитички жупан, министър на Хърватско, просветен деятел, носител на най-високи отличия, между които рицар на „Златното руно“, рицар на ордена „Леополд“, „Желязната корона“ I клас…; Ладислав граф Пеячевич Старши, първи кралски таен съветник, бан на Хърватско, Славония и далмация и накрая граф Юлиян Пеячевич, посветил целия си живот на издирването на документи свързани с неговото родословие и живота на всички негови предствители, комуто българската историческа наука дължи твърде много, защото благодарение на него знаем за Петър парчевич и за чипровското въстание.
След разгрома на Чипровското въстание заедно с георги Пеячевич се изтегля и неговият верен сподвижник и близък сродник Богдан Маринович, който със своето семейство се установява да живее в Нови Сад. Смъртта на Богдан Маринович е отбелязана в книгата за гражданския регистър на града, където е дадена една важна подробност- за неговото военно звание – умрял на 16 януари 1721 г. на 76-годишна възраст „Деодат Маринович, иначе наричан полковник Богдан.“
През следващите 200 години представителите на фамилиите Парчевич (по-късно Черкич), Пеячевич, Кнежевич и Томагионович се пръскат да да живеят едва ли не по всички краища на света – Хърватско, Унгария, Австрия, Румъния и т.н. ,достигайки дори Аржентина, където и до днес живеят техните преки потомци.
С това свършва моята поредица за чипровските родове Парчевич, Пеячевич, Кнежевич и Томагионович.Надявам се да съм ви отегчил ужасно много и дано материалът ви послужи да обоготите знанията си за този по-малко известен край от България -Чипровци.
Източник: nauka.bg
Снимка: Изглед от интериора на катедралата „Свети Павел от Кръста“ в Русе
