В света на викингите съществува една интересна история за викингска експедиция, която навлязла в Средиземно море, за да търси Рим. Никой от воините нямал представа къде точно се намира този град, нито пък знаел някакъв ориентир, по който да го намерят. Географията на този район, все още, била неизвестна на викингите. За тях, Рим бил богат град, познат им от разказите на франки и фризи (фриги/фригийци?). Стигайки до бреговете на Апенинския полуостров (дн. Италия), викингите се натъкнали на гр. Лука, който им се сторил толкова красив, че те го сметнали за Рим. След дълга обсада, успели да превземат града. Но разочарованието им било голямо, когато разбрали, че са се заблудили. Тази случка показва истинската същност на викингите – безумно смели воини, готови на всичко, дори – да се хвърлят с главата напред в неизвестното, само за да се завърнат у дома с богата плячка. Безпристрастният наблюдател не би пропуснал да забележи, че, при цялата романтика около тях, викингите си остават безмилостни пирати. Историтяа е документирала стотици свидетелства за тяхната жестокост. Те са наречени ”чумата на XI век”. Ако гледаме на тях като на герои, какво би трябвало да кажем за съвременните престъпници? Ето ги двете гледни точки. Коя от тях е вярната? Къде е истината за викингите? Историята ни дава храна за размишления, които са актуални и днес. А истината е някъде по средата. Повечето от знанията ни за викингите се дължат на скандинавските саги (легенди). Съвременната историческа наука приема голяма част от казаното в тях за истина, тъй като са открити доказателства – при археологически разкопки и при разчитане на писмени документи на други култури, съществували по времето на викингското нашествие в Европа. Но, все още, има твърде много неясноти, които не ни позволяват да си съставим пълна представа за света на викингите. За съществуването на тайнствения викингски град Йомсборг, все още, липсват безспорни археологически доказателства. А, ако се вярва на сагите, легендарният Рагнар Лодборг е живял около 200 години. Така и не може да се установи, от какво е направен покривът на норманските къщи. Някои учени твърдят, че, за целта, е служел обърнат на обратно кораб. Белите петна в знанията за викингите напомнят за историята около създаването на ефектите във филма ”Джурасик парк”. Хората от екипа на режисьора Спилбърг започнали да разпитват различни учени, за да установят как точно са се движели динозаврите. Те получили десетки различни мнения и, най-накрая, създали своя собствена версия. След прожекция на филма пред ограничен кръг от учени, един от тях, попитан какво мисли за филма, вдигнал рамене и казал: ”Какво пък, може и така да са се движели!”. Светът на викингите Първите по-организирани кралства в Скандинавия се появяват в периода между X и XI век. Дотогава, населението на Швеция, Дания и Норвегия носело общото название ”нормани”. Никой от тях не се чувствал поданик на някоя държава, а само – на част от своето владение или на област, включваща няколко владения.
Названието ”викинг” не е наименовамие на племе или на народ. Има много спорове относно неговия произход. Според най-разпространената хипотеза, изказана от шведския учен Аскеберг, думата ”викинг” има за корен глагола ”vikja”, който означава ”отклонявам се”. Като ”викинг” се определя човек, който е отплувал от дома, напуснал е родината си, в търсене на плячка. В езика на самите нормани, изразът ”отплувам на викинг” е означавал ”заминавам на пиратско пътешествие по море”. Норманите живеели в домове с приблизителни размери 30 на 8 метра. В тях имало едно голямо помещение за живеене и няколко по-малки, служещи за складове. В градовете, тези домове били групирани по 4, като всяка такава група образувала квадрат. В един дом-владение живеели: господарят на дома, наричан ”бонд”, неговото семейство, свободни хора, които му служели – срещу подслон и храна. В къщата живеели и известен брой роби. (Робството било една от греховните тайни на епохата.) Господарят можел да подари свободата на някой от своите роби, като израз на особено благоволение. Робът можел и да се ожени, но децата му си оставали роби. Земята била бедна и неплодородна. Ето защо, повечето владения се занимавали със скотовъдство. Други източници на храна били ловът и риболовът. Нерядко, норманите трябвало да се спасяват от гладна смърт с жестоки, от наша гледна точка, практики. Те убивали своите роби, които не били повече в състояние да се трудят. Новородените деца, които били недъгави, били изоставяни в гората. Същата участ ги очаквала и, ако храната не достигала. Старците сами грабвали оръжие и търсели смъртта си в лов или в сражение. Според вярванията на викингите, доблестната смърт им осигурявала място във Валхала – небесния дворец на техния върховен бог Один. Всъщност, резултатът от тези ”варварски” практики бил намаляване на гърлата, подлежащи на редовно хранене. Трудните условия за живот били основната причина за нашествията на норманите в Европа, както – и за тяхното участие в Кръстоносните походи. През лятото, младежите от владението можели да се включват в походите за търсене на плячка на юг. Завръщайки се от успешен рейд, те печелели слава и уважение. По време на тези походи, норманите се занимавали не само с пиратство, но – и с търговия. Няколко по-близки владения образували област. Спорните въпроси се решавали на областен съд, наречен ”тинг”. При възникване на спорен въпрос, едната страна трябвало да се яви във владенията на другата и публично да я предизвика на съд. После, от владение на владение, се предавала стрела – знак за събиране на тинга. На него присъствали бондовете от областта и всеки от тях имал равен глас с останалите. Тинговете се провеждали при пълнолуние, на някое място, считано за свещено. Там всички отивали въоръжени, но всяко кръвопролитие било забранено. Всичко това звучи твърде хубаво, за да бъде изцяло вярно. В действителност, по-могъщите бондове често упражнявали натиск върху останалите, за да се приемат решения, които са им изгодни. Понякога, оскърбеният прибягвал до кръвно отмъщение и личната вражда прераствала в родова, което водело до смъртта на много хора. Затова, твърде често, онзи, който пренебрегвал решението на тинга, бивал прокуждан от областта. Над няколко владения властвал боен вожд, наречен ”конунг”. Донякъде, той напомнял средновековен феодал. Сагите донасят до нас сведения за могъщи конунги, чиято власт би могла да се сравнява с кралската. В края на X век, пратеник на френския крал попитал отряд датски викинги за името на техния господар. А те му отвърнали: ”Няма господар сред нас! Всички сме равни.” Все пак, норманите признават върховната власт на бонда, във владението, и на конунга, в областта, както и – на тинга – пак в областта. Конунгът поддържал дружина от въоръжвни мъже и живеел на издръжка на владенията, които му се подчинявали. Освен това, той изисквал от всеки свободен човек, годен да носи оръжие, да притежава и поддържа следното защитно и нападателно въоръжение: шлем, щит, лък и стрели, копие и брадва или меч. По-богатите нормани, по време на сражение, носели метални ризници – плетени или плочести. Бедните трябвало да се задоволяват с кожени ризници или да разчитат единствено на защитата на своя щит. Шлемовете също се делели на кожени и метални. Понякога, воините привързвали дръжката на меча или на брадвата с кожен ремък към китката си, за да не изпуснат оръжието си в битка. Брадвата била характерно за норманите оръжие. Тя имала желязно острие с трапецовиден или пирамидален тил. Била украсявана със сребърна и/или с медна украса (примерно – свързани кръгове, затварящи стилизирано изображение на двойка птици с приближени една към друга глави; двойка животински глави; дракон; две змии; ”S”-видни спирали; човешка фигура в цял ръст със спуснати край тялото ръце; четирикрако животно; кръст – на пирамидалния тил). Норманите можели да правят железни мечове, но повече ценяли франкските такива, защото последните били по-добри. Те можели да се закупуват от търговските центрове: Квентовик – на франките, Дорестад – на фризите, Бирка – на самите нормани, а също – и от други, по-малки търговски центрове. Жените съвсем не били онеправдани в норманското общество. Човек можел да познае девойката по свободно падащите й коси. Омъжените жени носели косите си прибрани и вързани. Когато някой викинг искал девойка за своя съпруга, той плащал ”брачна цена” на нейния баща. А в деня след сватбата, булката получавала дар от мъжа си и зестра от своя баща. Разводът не бил нещо необичайно и можел да бъде поискан и от двете страни. Все пак, жените не били съвсем равноправни. Например, ако в къщата имало гости, женската част от семейството на бонда изчаквала мъжете да се нахранят. За възмъжаването на младежите спомагал обичаят за размяна на ”храненици” между отделните владения. Обикновено, като храненици отивали синовете на бонда, а по-рядко – синовете на някои от свободните хора във владението. Храненикът живеел известно време в новото си семейство. По-късно, той можел да разчита на помощта на тези хора, сякаш те са му кръвни роднини. Размяната на храненици спомагала и за укрепването на връзките между владенията. Скандинавската митология е богата на богове и на тайнствени същества. Главни богове на скандинавския пантеон са Один и Тор. Один бил могъщ, мъдър, и хитър. Обликът му се променял спрямо ситуацията. Можел да бъде воин, мъдрец, поет… Тор бил богът на бурите и на гръмотервиците. Бил изобразяван със страшния си чук, с който разбивал главите на враговете си. Много разпространени били амулетите от желязо, сребро и злато, изобразяващи чука на бог Тор, закачен на верижка от преплетени метални халки. Викингите прекосявали огромни морски пространства с корабите си. От скандинавския полуостров, те се прехвърлили към Исландия, Гренландия и Британските острови. Според сагите, техни кораби достигнали до крайбрежието на Америка, но тя била твърде далече, а и местните жители били враждебно настроени към пришълците. Спускайки се по плавателните реки, викингите прекосявали цяла Европа, като, понякога, се налагало да носят корабите си, за да преминат разстоянието от една плавателна река в друга. На носа на кораба викингите слагали драконова глава, а на кърмата – драконова опашка. Наличието едновременно на платно и на гребла правело корабите маневрени. За още по-голямата им маневреност допринасяла и формата на корабите, които били заострени и в двата си края. Като ориентири в открито море служели звездите, но сагите говорят и за ”камък-водител”. Според теорията на Нилс Уинтер, уредът бил предшественик на компаса и представлявал парче магнит, плуващо в дървена чаша, пълна с вода. При погребение на знатен воин, корабът му бивал заравян в звмята заедно с него, така че носът му да сочи към морето. Липсват археологически доказателства за ритуални погребални изгаряния на кораби – често показвани във филмите. Сред викингите се зародило явление, наречено берсерк. Хората, обладани от берсерк, били наричани ”берсеркери”. Човек не се раждал берсеркер, а ставал такъв съвсем внезапно, по време на битка. Изправен срещу лицето на врага, берсеркерът сякаш полудявал. Той започвал да надава крясъци и животински звуци и захвърлял щита и доспехите си на земята. Останал въоръжен с един меч, с два меча, с една дълга брадва или с две къси брадви, той се нахвърлял самоубийствено срещу враговете си, без да мисли за своята защита. Берсеркерите живеели в битките. Извън тях били вяли и апатични. Заради своята безумна смелост, те били смятани за закриляни от самия Один. Всъщност, тайната на ”полудяването” на берсеркерите се криела в чая от татул, който те пиели, преди да влязат в битка. Татулът е отровно растение, но, както са казали древните римляни, ”количеството/дозата създава отровата”. Викингите на Балканите В самия край на VIII и в началото на IX век, Скандинавският полуостров (Scandia – ”прекрасен остров”) на няколко пъти изригва войнствени етнически групи, които, с цел грабежи, войни и търговия, се спускат покрай бреговете на Западна и Южна Европа, а по-късно – и по източните части на европейския континент. Византийските и източнославянските извори ги наричат ”варяги”, а повечето западноевропейски извори – ”викинги” и ”нормани” (северни хора, хора от Севера). Безпримерни авантюристи, смели моряци и победоносни воини, те силно повлияват, а, в някои случаи, и коренно променят съдбата на цели народи, области и държави в средновековна Европа. На първо място, те променят своята собствена съдба. Оформят се нови европейски държави – Дания, Норвегия, Швеция. През IX – XII век, те променят политическата география на Франция (Норманско херцогство), на Англия (т. н. Област на датското право) и на Южна Италия (Сицилийско кралство на норманите). Според руската летопис ”Повесть временньiх лет”, в средата на първата половина на IX век или малко по-късно, варяги създават Киевска Русия и управляват ”Горната Русия” (Новгород). След няколко победоносни похода на киевските варяго-руски князе Светослав (945-972) и неговия син Владимир (980-1015), загива изтерзаният от вътрешнополитически междуособици Аварски каганат. Вследствие от дунавските походи на княз Светослав през 968 г. и 969-971 г., и настаняването му в българската столица Велики Преслав, византийският император Йоан Цимисхий (969-976) организира, през 971 г., ”освободителен” поход, насочен срещу него. Този поход води до началото на края на Първото българско царство, който настъпва през 1018 г. Викингите са откриватели и колонизатори на Исландия и на Гренландия. Вероятно, те са стъпили и в Северна Америка. Кои са пътищата, по които скандинавците достигат до Балканите? Първият, очертан от варягите-руси е т. н. ”Путь из варяг в греки”, споменат в ”Повесть временньiх лет”. По бурните води на днешното Балтийско море и на северните реки, те достигали до р. Днепър и, оттам – до Черно море. Този път е и най-краткият. Вторият е по Средиземно море и е прокаран от норманите. Пътят на варягите от Северна Европа през източноевропейските степи към Константинопол е описан подробно от византийския император Константин VII Багренородни (913-959) в съчинението му ”За управлението на империята”. Там се споменава, че варягите преминавали по брега на Черно море и така достигали до византийската столица. От историческите извори знаем за множество походи на варягите към столицата на Византийската империя, проведени през годините: 838 (?), 842, 860, 907, 911, 941, 943, 944, 969-971, 988, 1024, 1043. Походите са предимно търговски или военни, рядко – дипломатически. Според изворите, тези походи са били извършвани с корабите на варягите, наричани от византийците ”моноксили”, т.е. – (лодки?) еднодръвки. Понякога, походите към Константинопол са засягали и други области на Балканите. Например, след проваления поход на варяжкия княз Игор /със скандинавско име Ингвар/ (912-945), през 943 г., неговите печенежки съюзници са овъзмездени, като им е било разрешено да нападнат земите на днешна Добруджа. Византийските извори доста обширно отразяват двата похода (през 968 г. и 969-971 г.) на киевския княз Светослав на юг от р. Дунав. Всичко започнало след вдна дипломатическа инициатива на византийския император Никифор II Фока (963-969), целяща да накара варягите (хронистът Лъв Дякон ги нарича ”рос”) да нападнат българите от североизток. Императорският пратеник – патриций Калокир – склонил княз Светослав да нахлуе в Дунавска България. През 968 г., бил осъществен първият поход. Варягите-руси преминали р. Дунав и не само разгромили граничните постове и армията, която българите изпратили срещу тях, но успели да превземат и 80 български крепости. Обаче, съвсем скоро, им се наложило да се завърнат в столицата си Киев, за да я защитят от печенегите – съюзници на българите. Вторият поход започнал през следващата година (969). За кратко време, Светослав покорил източните земи на българското царство. Той оствил в Преслав управляващия български цар Борис II, но военната власт в българската столица преминала в ръцете на един от варяжките военачалници – Свенкел/Свенелд (Свен). Самият Светослав се установил в крепостта Дръстър (дн. Силистра). Обединени българо-варяжки войски нееднократно нахлували във византийски територии, дори достигнали до Филипополис (дн. Пловдив). Последвалите събития са доста трагични за българското царство. Новият византийски император Йоан I Цимисхий (969-976) оглавил един ”освободителен” поход, целящ да прогони варягите от българските земи. Българската аристокрация била разединена, не знаейки кого да подкрепи – законния български цар или някой от ”приятелите” на България – княза или императора… Йоан I Цимисхий успял последователно да превземе Преслав и да обсади Дръстър. След няколко сражения, принудил киевския княз и неговите воини да се оттеглят от българските земи. На връщане от Балканите, някъде по р. Днепър, войнственият Светослав загинал в сражение с печенегите. А ”верния приятел на българите” – византийският император – завладял източните земи на българското царство. Освен походите, най-значимо е присъствието на варяги и нормани, като наемници, във византийската армия. След покръстването на Русия (в 988 г.), князът-кръстител Владимир I изпраща в Константинопол т. н. ”варяжки корпус”, състоящ се от ок. 6 000 д. Отряди от този корпус участват във военните действия на византийския император Василий II Българоубиецът /кръстител на Русия/ (976-1025) срещу българския цар Самуил (976-1015). Наемническата служба във византийската армия е била доста примамлива. Освен варяги, през Киевска Рус, по пътя ”из варяг к греки”, от северните страни Дания, Норвегия и Швеция, в столицята на Византия – Константинопол (наречен в скандинавските саги Миклагард – ”град на Михаил”) се стичали и нормански аристократи, и обикновени войници. Логичен е въпросът: Какво ги привлича тук? От една страна, наемниците получават високо месечно възнаграждение – около 30 солида (златни монети). Отделно от високата заплата, съществуват неограничени възможности за самостоятелно забогатяване – чрез заграбване на военна плячка, чрез участие в грабежи и в преврати. За сравнение, минималният месечен доход на едно стратиотско имение е 12 солида. От друга страна, като наемници, те са били част от най-богатата, по онова време, държава и се намирали в центъра на светския и политическия живот в нейната столица. Нека не забравяме, че те трупали безценен военен опит, участвайки във войните на Византия срещу много от нейните врагове. Най-известният скандинавски наемник на византийска служба е вождът на ”варяжкия корпус” при византийските императори от 1034/1036 до 1043 г., по-малкият брат на норвежкия крал св. Олаф (1016-1030) – бъдещият норвежки крал (1047-1066) и основател на гр. Осло – Харалд Хардрад Суровият, наричан в литературата ”последният от конунгите-викинги”. Начело на отряд от 500 воини, норвежкият принц се сражава срещу арабите в мала Азия и в Южна Италия. Участва и в потушаването на българското въстание, начело на което стои Петър II Делян, в 1041 г. (Край крепостта Острово била разбита войската на ослепения Петър II Делян, който попаднал в плен.) Според скандинавските саги, той е главно действащо лице в тези събития, поради което получава прозвището ”Опустошителят на България” (”Bolgara brennir”). Плячката, с която той се завръща в родината си, била много голяма и тежка – трудно я повдигали 12 здрави младежи. Последният варяго-руски поход срещу Константинопол е през 1043 г. Оглавяваната от княз Владимир Ярославович войска претърпяла голям морски неуспех. Част от войската, начело с воеводата Вишата, се връщала по суша и (византийският хронист Йоан Скилица споменава, че) ”срещу тях, по крайбрежието на т. н. Варна, излязъл вестът Катакалон Кекавмен, който бил управител на селищата край р. Истър”. Варягите-руси били разбити. Около 800 д. били взети в плен и отведени в Константинопол. След 70-те години на XI в., варяго-руските дружини в императорската гвардия са изместени от нормано-английски такива. Вероятно, с тези нови северни пришълци е свързано едно почти неизвестно явление, случило се по времето на император Алексий I Комнин (1018-1118) – заселването на нормани в Северна Добруджа, в края на XI век. Те нарекли тази земя ”Нова Англия (”New England”), но, по неизвестни причини, не се задържали дълго тук. Последните данни за присъствие на по-късни следовници на скандинавски воини на Балканите са свързани с нашествията в западната половина на полуострова на италианските нормани, водени от Робърт Гискар и Боемонд Тарентски, в края на XI-XII век (особено тежък удар за Империята било опустошаването на градовете Драч и Солун, през 1185 г.), както и – с преминаването на кръстоносните армии през балканските земи, по пътя им към Ерусалим, по време на Кръстоносните походи, насочени натам. По пътя си към Константинопол, норманската войска грабела добитък, унищожавала селища на еретици, дори се стигнало до сблъсък с византийската армия, която трябвало да ги посрещне и да ги екскортира до византийската столица. Ползата за византийците от Първия Кръстоносен поход била, че придобили без бой Никея, само защото постигнали уговорка с началника на гарнизона да пусне византийската армия вътре. Не било разрешено на кръстоносците да плячкосат града или давземат пленници, които да върнат срещу откуп. В Светите земи, Робърт и Боемонд създали Антиохийското княжество, което просъществувало 170 години – от 1098 до 1268 г. Стратегическият град Антиохия бил превзет от кръстоносците, с помощтта на жителите му. После, издържал една арабска обсада. Щом градът станал отново християнски, норманите решили да не спазят уговорката си с византийците – да им предават завладените от арабите бивши византийски градове и крепости – и задържали Антиохия за себе си. Създаването на Едеското графство на Бодуен Булонски (което просъществувало 46 години – от 1098 до 1144 г.) и на Антиохийското княжество на Боемонд Тарентски дали основание на всеки благородник, водещ своя армия в Светите земи, да потърси начини да се сдобие със свои собствени земи. Още при Първия Кръстоносен поход, кръстоносците подменили главната цел на похода – да защитава християните. Целта им вече била да защитават своите лични интереси. Бодуен и Боемонд останали да защитават новата си собственост, а Танкред продължил с останалите – по пътя към Ерусалим. Той завладял два града в Галилея – Тиверия и Назарет. – Харалд Хардрад, освен, че помагал на византийците (като началник на корпус от норвежки наемници) да смажат въстанието на Петър Делян, се опитал да помага и на Вилхелм Завоевателя – в неговата кампания за завладяване на англосаксонска Англия. Но там се опитвал да проведе солова акция, да се направи на велик, ама англите и саксите (всъщност, те са германски племена, които претопили английските келти) му „разказали играта“. Ценна помощ за разчитане на готската „визитна картичка“ по българските земи може да ни окаже съдбата на една друга древногерманска племенна общност, оставила трайни следи в историята на славяните. Става въпрос за норманите, които поставят началото на руската държавност. Известно и общоприето е в историческата наука, че норманите, наричани още викинги или варяги, предци на днешните скандинавски народи, са родоначалници и на руската държава. Този факт е отричан, по политически и идеологически съображения, единствено от болшевишката марксистко-ленинска историография и нейните подражатели в съседни страни. През VIII-Х в. норманите, по подобие на германците от източната и западната група две-три столетия по-рано, започват ново преселение. За разлика от своите предшественици те си пробиват път не по суша, а по морета и реки. Норманските нашествия засягат крайбрежните територии на цяла Западна Европа, от Франция и Англия до Италия и Сицилия. Норманите не се задоволяват само с грабеж, но се заселват трайно в някои области и създават държави, които бързо се интегрират в политическия живот на Западна Европа. Норманската експанзия не подминава и Източна Европа. Като съчетават търговията с войната – две области, в които са особено изкусни – шведските нормани си проправят път от Балтийско до Черно море по течението на р. Днепър, известен в старите славянски летописи под името „из варяг в греки“. Със своите лекоподвижни плавателни съдове, които умеят да пренасят и по сушата между две реки, варягите установяват търговски отношения с Византия, редувани понякога с грабителски набези. Норманските военни гарнизони, търговски станции и колонии по пътя между Балтийско и Черно море се превръщат в ядра, около които постепенно кристализират първите държавни формирования на източните славяни, лишени дотогава от политическо единство. В средата на IХ в. славянските племена в Северна Русия се обединяват за пръв път около варягите на Рюрик и така възниква Новгородското княжество. В следващите десетилетия такива варяго-славянски княжества възникват и на други места, докато през 882 г. Олег със своята дружина успява да ги обедини политически в една обща държава със столица Киев. Новата държава получава името Рус т. е. Русия (Россия). Шведските нормани, които се самоназовават варяги, са наричани от своите най-близки съседи, фините, с името „Рос“ (Rotsi, Ruotsi, Ruossi). Този етноним преминава у източните славяни, а чрез тях се разпространява сред гърците и арабите. Естествено е новата държава да приеме името на своите основатели, така както и основаната от Аспаруховите българи държава се нарича България. Такава е и етимологията на р. Рось, десен приток на Днепър, недалеч от столицата на Киевска Рус. Славяните се намират в пряк контакт с източногерманската племенна група още от началото на новото летоброене, когато започва нейното преселение от южната част на Скандинавския полуостров към Северното черноморие. Славянският елемент участва в големия племенен съюз на остготите през IV в. и е един от носителите на т. нар. „Черняховска култура“, позната в археологията. След преселението на готите към Западна Европа, славяните се настаняват в освободеното от тях пространство. Първите славянски нападения на Балканския полуостров датират от V в. От средата на това столетие започва и постепенното усядане на южнославянски племена на юг от Дунава. От началото на VII век славяните стават пълновластни господари на полуострова и го населват, макар и с различна плътност, от Дунав до Пелопонес и от Черно море до Адриатика. Новите завоеватели заемат най-плодородните земи, главно около реките и езерата, с каквито са привикнали и в старите си обиталища, а завареното население е изтласкано в планините. Славянското заселване на Балканите съвпада с времето, когато Йорданес прави цитираното описание на готите на Вулфила в своята „История на готите“. Когато новите завоеватели установяват първите контакти с мизийските готи, сигурно остават немалко изненадани, че толкова далеч на юг се натъкват на народ, който отдавна и добре познават и когото са привикнали да наричат с името „Рос“. И сякаш за спомен от тази среща с готите на Вулфила, като обсебват земята им, наричат протичащата сред нея река с тяхното име. Днес всеки може да я открие на географската карта. Река РОСИЦА, най-големият ляв приток на Янтра, протича точно в средата на същата онази обширна плодородна равнина, в която някога са се издигали стените на Никополис ад Иструм, а днес се белеят само развалините му край с. Никюп. Точно там, където в продължение на поне два века и половина са живели готите на Вулфила! Макар да звучи красиво на български, името „Росица“ не е славянски хидроним и не произхожда от роса, кавото е разпространеното убеждение. Впрочем той не се среща толкова често и в българската топонимия. Например, днес в България има 12 селища, в чиито названия присъства коренът „РОС“, от рода на Росен, Росеново и Росица, но с едно изключение всички са модерни селищни имена, заменили след 1934 г. стари турски наименования. Не е този случаят с р. Росица. Нейното автентично наименование, известно още от средновековието, е РОСИТА. По-късно, с подмяната на звука „Т“ с „Ц“, е постигнато етимологично преосмисляне, по-близко и разбираемо за славянския светоглед. Но общият корен остава, като спомен за някогашните обитатели, наричани от славяните „рос“, от съвременниците на Йорданес „малоготи“, а от учените мизийски готи или „мезоготи“. Тази визитна картичка на готите присъства и в един много популярен епизод от българската история. В края на 860 г. Кирил и Методий са натоварени лично от византийския император Михаил III с важна църковна и дипломатическа мисия при хазарите в Северното черноморие. В гр. Херсон на Кримския полуостров Кирил намира евангелие и псалтир, написани с „рошки букви“. Открил и човек, който говорел същия език и можел да чете тези букви. Той научил и Кирил да чете и разбира „рошките“ писмена. Въпросът за произхода и езика на тези книги е дал живот на много научни дискусии. В българската историография дълго време господстваше тезата, лансирана и поддържана от съветската историография, че тези „рошки букви“ са някаква самобитна руска писменост, предшестваща азбуката на Кирил и Методий. Днес никой сериозен български учен не поддържа тезата за техния руски (сиреч съветски) произход. Някои са склонни да приемат, макар само на основата на хипотетичното предположение, че може би става въпрос за сирийски книги. Много по-логично и вероятно обаче изглежда предположението, че тези „рошки книги“ са част от преводите на Вулфила, запазени като исторически паметник въпреки арианския си произход. Във всеки случай точно това становище отстоява и един български учен, в чийто авторитет никой досега не се е усъмнил – Иван Снегаров (1883-1971), завършил духовна академия в Киев преди болшевишката революция, дългогодишен преподавател по църковна история в Богословския факулет на Софийския университет и редовен член на БАН още отпреди деветосептемврийския преврат, а впоследствие пръв директор на Института за история при БАН. В своя лекционен курс той пише онова, което десетилетия е преподавал на студентите: „Едва ли може да се поддържа, че тези свещени книги представлявали нормано-руски или славяно-руски превод, извършен към половината на IХ в. По-вероятно е, че те били готски ръкописи и събеседникът на Константин-Кирила бил християнин варягорусин“. Никак не е било трудно през 860 г. в Крим да се открие човек, който знае да чете готски (рошки), след като чак до Х в. там съществува Готска епархия, подчинена на Цариградската патриаршия. Впрочем Кримският полуостров, средоточието на готския племенен съюз при Северното черноморие, е още едно от местата, наред с поречието на Росица в Северна България, където остава трайно уседнало готско население векове след преселението на основната маса на източногерманските племена към Западна Европа. През IХ в. към кримските готи се присъединяват норманите или варягите, които по произход и език са много близко до тях – та нали и едните, и другите споделят обща прародина – южната част на Скандинавския полуостров. За тях Иван Снегаров, позовавайки се на руската дореволюционна книжнина, казва: „Поради сходството на езика им, готи и варяги били смятани за един народ и дори ги наричали с общо име руси“. Истината, която вече не трябва да се премълчава е, че готите имат място в българската история, което сами са отвоювали и което историческата наука трябва да признае. Иначе е малко странно да търсим и намираме български следи в Италия от еднократното поселение на една прабългарска дружина, а да не откриваме следи от вековното пребиваване на готите по българските земи. Светослав Елдъров Морската традиция в атлантическата част на Световния океан възниква още през Древността. Първите цивилизации, чието съществуване е в пряка зависимост от морските комуникации, са финикийската и древногръцката (елинската), които възникват по бреговете на Източното Средиземноморие. Впоследствие, те изиграват значителна роля за развитието на целия средиземноморски басейн, осигурявайки базата за развитието на Римската империя, Картаген и Арабския халифат. Сред тях обаче единствено финикийският Картаген се развива като типична морска сила. Значително по-късно, в диагонална противоположност на Източното Средиземноморие, възниква друг център на морската сила – Северозападна Европа. Първата значима морска сила в този регион са викингите (норманите). Те произхождат от полуостров Ютланд и южната част на Скандинавския полуостров. Първоначално, обитават крайбрежията на Балтийско, Северно и Норвежко море. През IХ-Х в. разширяват своята сфера на морско влияние в югозападна и северозападна посока, като достигат бреговете на Британските острови, днешна Северозападна Франция, Фарьорските острови, Исландия, Гренландия и дори до бреговете на Северна Америка. На изток, викингите навлизат в съвършенно други – континентални географски условия. В Източноевропейската равнина, те са известни под името варяги, а основните направления на предвижването им следват долините на реките Висла – Днестър, Двина-Днепър (към Черно Море) и Волга (към Каспийско море). Тук, те предизвикват първото политическо обединение на източните славяни (антите) и изграждат аристократичния и династическия елит на Киевска Рус. Според Mackinder, резултатът от техните континентални действия в Източноевропейската равнина е ограничен, тъй като силата им е ефективна само в близост до водните пътища. За нуждите на настоящото изследване, от по-голямо значение е проследяването на западния, морския вектор от експанзията на викингите, който през следващите векове ще се окаже основен, при формирането на съвременната атлантическа геополитическа традиция и геостратегическа концепция. Вярно е, че с придвижването на северозапад и особено – на югозапад, географският субстрат на атлантизма непрекъснато се променя от природна и етно-социална гледна точка. Относително по-топлите южни брегове предлагат много по-широките стопански възможности и предизвикват значителни обществено-икономически трансформации. Важна роля, при формирането на социално-икономическия облик на тази част от континента, през ранното Средновековие, изиграват и заварените германоезични и романоезични племена. Трябва обаче да се отчита, че, в изследването, се акцентира върху прпроследяването, не толкова на етническата, колкото на геополитическата приемственост между викингите и техните атлантически наследници – преди всичко в лицето на Великобритания и донякъде – на Нидерландия, Франция и Белгия. Що се отнася до ”мимолетното” морско атлантическо и дори мондиално (световно) могъщество на Португалия и Испания, то, в случая, става въпрос за неуспешен опит да се реализира на световно ниво антично-ранносредновековната средиземноморска геополитическа традиция. Нейните следи, днес, можем да открием единствено в католическа Южна Америка, частично – в Африка и символично – в Азия. С много по-голям географски обхват, продължителност и сила на влиянието, в световен мащаб, се характеризира нордическият, протестантският център на силата, възникнал в Северозападна Европа и разпрострял се в различна степен върху всички континенти и морски акватории без изключение. Началото на европоцентризма в глобалните политически процеси обикновено отбелязваме с плаванията на Бартоломео Диас, Христофор Колумб, Васко да Гама и Фернандо Магелан. В сянката на техните открития остават пътешествията и завоеванията на Джон Кабот, Жак Картие, Стивън Бароу, Джон Хокинз, Мартин Фробишер, Френсис Дрейк, Кристофър Нюпорт, Хенри Хъдзън, Томас Делауер, Абел Тасман, Пиер Радисон, Робер Ласал, Уилям Дампир, Джон Байрон, Луи Бугенвил, Жан Сюрвил, Джеймз Кук, Жан Лаперуз и др. Трябва да се отбележи, че именно те маркират пътищата на бъдещите колониални империи, сред които най-голяма роля за световната политика през ХVIII-ХХ в. изиграва британската. ”Революцията, започната от великите мореплаватели на колумбовото поколение – пише Mackinder (1904) – дарява християнството с възможност за най-голяма подвижност на силата, с една дума – с неограничена подвижност. Непрекъснатото водно пространство на океана, свързващо разделените и островните земи, е географското условие, на което се основава теорията за единството във владението на морето и е територията на модерната военноморска стратегия и политика. ”Нови Европи” са създадени в незаетите земи. Открити сред водите, те са онова, което са били Британия и Скандинавия в по-ранно време.” Геополитическата същност на атлантизма и мондиализма в периода от края на ХV в. до началото на ХХ в. се дешифрира с развитието на европоцентризма в световната политика. Всъщност, главният атлантически геополитически потенциал на Стария континент e концентриран основно в неговата западна част, в една своеобразна дъга, маркирана от Пиринеите, Франция, Британските острови, Белгия, Нидерландия и Скандинавия. Останалата част от романските и германските народи, както и славянският свят в Европа играят ролята най-вече на демографски донор при заселването на Новия свят. Процесът на зараждане и развитие, както и кулминацията на европоцентричния период от развитието на атлантизма и мондиализма е сполучливо анализиран от Пантев и Гаврилов (1994), според които ”историята на модерния свят не е само история на Европа, но е история на неговата европеизация”. Водеща роля в този процес играе Великобритания. Това важи с особена сила за периода ХVIII-ХIХ в., когато страната започва да упражнява глобално морско господство, а Лондон става световен политически и икономически център. Въпреки това, според Бжежински (1997), Великобритания не става действителна глобална сила. Така, например, тя не успява да установи контрол над Стария континент, а само да балансира неговата разнородна вътрешна политическа сила. Произходът на Киевска Рус (Русия) Омелиян Притцак I. Норманският и анти-норманският спор. 1. На 6 септември 1749 г., Герхард Фридрих Мюлер (1705-1783), официалният руски имперски картограф и член на Имперската академия на науките в Сан Петербург, е трябвало да изнесе годишният доклад върху произхода на Русия, озаглавен ”Произход на народа и името на Русия” (”Origines gentis et nominis Russorum”). Докладът му се е основавал на изследвания, публикувани в 1736 г. от неговия по-възрастен съгражданин Готлиб Зигфрид Байер (1694-1738), който е въвел извори като „Аналите на Бертиниан“ (Annales Bertiniani) и трудовете на император Константин Порфирогенет в източно-европейската наука. От тези произведения, академик Мюлер е извел теорията, че Киевска Русия е била основана от норвежци/викинги и точно тази теория той е започнал да развива в доклада си. Не е било съдено на Мюлер да завърши лекцията си. Вдигнала се е буря всред членовете на имперската академия от руски произход, които протестирали срещу подобно безчинство. Един от тях, астрономът Н. И. Попов, възкликнал ”Ти, прочути авторе, петниш народа ни!” (”Tu, clarissime auctor, nostrum gentem infamia afficis!”). Случилото се било отнесено до председателя на академията, бъдещият хетман на Украйна, Кирило Розумовски (1750-1764; починал 1803), и императрицата Елисавета Петровна (1741-1762), които назначили специална комисия да разследва дали писанията на Мюлер са вредни за интересите и славата на руската империя. Един от съдниците бил известният автор Михаил Василевич Ломоносов (1711-1762). Неговите показания били разрушителни: на Мюлер е било забранено да продължи изследванията си върху историята на средновековна Русия и публикациите му са били конфискувани и унищожени. Сплашеният учен пренасочил научната си работа към по-безвреден предмет – историята на Сибир. Обаче, 6 септември 1749 година остава като една важна дата в източно-европейската историография. Тя слага началото на войнствения спор между норманисти и анти-норманисти, който продължава до днес. 2. Норманистите вярват (думата ”вярват” е употребена тук за да характеризира интелектуалният климат в спора) в норманския/викингски произход на термина ”Рус” (Русия, руснаци, руси). Те смятат, че викингите, или, по-точно – шведите, са били главните организатори на политическия живот, първо по крайбрежията на езерото Илмен, и по-късно по бреговете на река Днепър. На свой ред, анти-норманистите възприемат доктрината, че руснаците са били славяни, които са живяли южно от Киев от предисторически времена (?!), дълго преди викингите да се появят на европейската сцена. В подръжка на тази теория, имената на няколко реки се дават като доказателство, като например Рос, десен приток на Днепър. Анти-норманистите отдават решаваща роля на този ”местен” славянски елемент в държаво-създаването от този период, специално това на Киевска Русия. Официалната съветска историография прие анти-норманистката позиция поради изложения ”научен” довод: ”Норманистката теория е политически вредна, понеже тя отрича способността на славянските народи да създадат независима държава чрез собствените си сили”. 😕 3. Нека разгледаме доводите, представени от двете школи. Аргументите на Норманистите, от които най-важните представители са А. Л. Шлотцер, Е. Куник, А. А. Шльотцер, В.Т омсен, А. А. Шахматов, Т. Ж. Арне, С. Томашивски, Ад. Стендер-Петерсен, са в основата си, както следва: (1) Името Рус е получено от Руотси, финландското название на шведите в средата на деветия век. Това име, на свой ред произлиза от шведската морска област в Упланд, Рослаген (Rodslagen) и тамошните жители наричани родскалрар (rodr – гребане или теглене). Различен вариант от тази етимология, представен от Р. Екблом и Ад. Стендер. Петерсен, посочва Рус, произлизащ от rod(er)sbyggjar – жителите на проливи между острови (roder). (2) Основната хроника включва русите между варянгските народи отвъд морето, т.е. Свие (Шведи), Урманк (Норвежци), Англиане (Англичани) и Готе (Готи). (3) Повечето имена на руски пратеници, появяващи се в договорите с Византия (911, 944 г.), са явно от скандинавски произход, например Карли, Инегелду, Фарлоф, Веремуд и т.н. (911 г.) (4) Името на руския военен наместник на Преслав, през 971 г., е Свенкел или Свенелд. Набива се в очи коренът на името – Свен. (5) Бертинианските анали, съвременен извор, посочва, че около 839 година пратениците на русите (Rhos vocari dicebant), които са дошли от византийския император Теофилос при императора Луи I в Ингелхайм и чийто владетел е носил титлата Каканус (Каган, също споменат в съвременни ислямски и по-късни Киевско-Руски извори), са били шведи (eos gentis esse Sveonum). (6) Византийският император Константин VII Порфирогенeтус, в книгата си „De administrando imperio“ („За управлението на империята“), написана около 950 г., цитира имената на Днепърските катаракти на славянски и руски езици. Повечето руски имена сочат произход от норвежки език. (7) Арабски географи и пътешественици от деветия и десетия век винаги са правили много ясна разлика между Рус и аш-С/Шакалиба (Славяни). 4. Обявявайки се против, Анти-Норманистите, между тях С. Гедеонов, М. Хрушевски, Б. Д. Греков, С. Юшков, В. Рюбаков, М. Н. Тихомиров, В. Т. Рашуто, Н. В. Рязановски и А. В. Рязановски, твърдят: (1) Името на Рус не е било по начало свързано с Велики Новгород, или с Ладога на север, а с Киев на юг. Освен това, Рус е съществувал в района на Киев от незапомнени времена. В подръжка на този тезис са представени два аргумента: първо, топонимичният, т.е. наличието на имената на няколко реки от тази област, като тази на Рос; и второ, съществуването на ”Църковната история” от Псевдо-Захари Ретор, сирийски извор, съставен в 555 година (дълго преди появяването на викингите), който споменава Нрос, или Рус, във връзка с някои северно-кавказки народи намиращи се на юг от Киев. (2) Нито едно племе, или народ наричан Рус, не са познати в Скандинавия и подобно име никога не е споменавано в нито един старонорвежки извор, включително – и сагите. (3) Скандинавските имена на руските пратеници, които са посетили Ингелхайм в 839 година и са подписали договорите с византийската империя в десетия век (sic!), не са доказателство, че Рус са били скандинавци (Шведи). Норманите са били само представители на славянските руски принцове, експерти които са изпълнявали търговски и дипломатически функции. Затова те са били възприемани като хора от руски произход (от рода русскаго). (4) Един от най-старите ислямски автори, Ибн Кхурдадхбех, който е писал около 840-880 г. открито нарича Рус славянско племе. (5) Археологически находки от градовете и търговските пътища на източна Европа показват малобройно присъствие на скандинавци по тези места. 5. Критичното разглеждане на тези аргументи разкрива както слабостите им, така и защо дебатът е продължил без развръзка до днес. Връзката на Рус с финладските Руотси и Родслаген е съмнителна. Руотси произлиза от Рюцци, не от Рус. Също така анти-норманистите са прави да се съмняват в съществуването на скандинавско (шведско) племе наричано Рус, даже ако те са били селяни, а не създатели на империя, както се твърди от Стендер-Петерсен. По думите на В. Мошлин (1931 г.), ”човек попада в истинско тресавище, когато започне да си служи с термини, извлечени от ”рус” (още повече че Рос’ произлиза от Рос, а не Рьос). Сирийското Нрос (555 сл.Хр.) намиращо се в работите на Псевдо-Захари Ретор и въведено в източно европейската история от Дж. Маркварт, в 1903, е доказано че няма никаква връзка с Рус. В едно допълнение към ”Църковната история” на Ретор се намира едно много интересно съобщение относно християнската мисия на някой си Кардаст между хуните в северен Кавказ, включващо списък на хунски племена. Това съобщение е стимулирало начетеният преписвач да цитира един амазонски епизод от една средно-персийска версия на „Сага за Александър“ (III Македонски), в която гръцкият термин херос (heros, герой) се употребява за обозначаването на гигантските партньори на амазонките. В сирийската адаптация, гръцкият термин е приел формата хрос (hros). Анти-норманисткото обяснение, което твърди че възможното съществуване на скандинавски експерти в дворовете на някои руски принцове не доказва непременно идентичността на руснаци и скандинавци, не може да бъде отхвърлено с лекота. Обаче, Ибн Кхурдадхбех не идентифицира руснаците със С/Шакалиба (значещо ”славяни”). Арабският термин джинс (лат. genus) има основно значение на ”цар”, или ”вид”. Може да се приеме, че въвеждайки името Рус в арабската наука Ибн Кхурдадхбех е говорил общо (”и те са вид С/Шакалиба”), относно кои са тези нови търговски партньори на хоризонта на Абасидската империя. Вътре в арабската културна сфера (Средиземноморската култура) терминът Саклаб (Склав), означаващ ”рус роб”, е бил известен по-рано (някога в шестия век) отколкото името Рус. Понеже Рус е дошъл от север и съответства на антропологичните критерии на термина Саклаб (означаващ ”червенокос и червендалест” в сравнение с народите от близкия Изток), авторът е прибавил тази фраза като обяснение. Историкът с право може да зададе въпрос, поставен от британския археолог Дейвид М.Уилсън (1970): – ”Защо има толкова малко археологически находки от скандинавския период на руските градове?” – „Може да се отговори само по аналогия“, казва Уилсън. – Единственият град в Англия, в който са намерени действително убедителни викингски находки, от каквото и да е количество, е Йорк, и даже тяхният размер е бил преувеличаван. Структури от англо-датския период редко се срещат в Йорк; даже тези, които са били намерени, не са специфично викингски по характер. В другите викингски градове в Англия (известни от историческите извори) почти не са намерени викингски находки. Но ние знаем, че викингите са били там. 6. Резюмирайки спора, трябва да сме критично настроени към учени, които са разглеждали проблема от една стеснена перспектива и с почти изключително концентриране върху термина Рус. Подобен подход е почти толкова от полза, колкото изучаването на етимологията на името Америка, за да се разбере създаването на конституцията на Съединените щати. Това че дебатът е продължил, без резултат, чак до днес, се дължи – според мен – на следващите причини: историците често са замествали политически (или патриотични) доводи за подобрени способи на историческа методология в дискусиите си; те са притежавали ограничени знания по световна история; използвали са изворите пристрастно. Работата на тези историци може да бъде сравнена с авторите на мозаични творби, които поставят заедно части от извори от различен произход и, които често пренебрегват семантиката на оригинала, тъй като те обикновено са се осланяли на елементарен превод, вместо да придобият знания относно изворите и тяхната културна среда. II. Предлагана методология 1. Произходът на Рус е, преди всичко, исторически въпрос. При анализирането му, археологията и лингвистиката са от второстепенно значение. Споменатите дисциплини несъмнено са уважавани научни отрасли, но те притежават собствени методи и цели, и отговарят за специфични области. Историята започва – и аз поставям ударение на думата започва – с писмени извори. Не е възможно да пренесем историята назад, до известен период, без такива извори, въпреки че археологични и лингвистични данни могат да бъдат много полезни, при разглеждането на дадени факти и положения. Противно на схващанията на съветските учени, обаче, археологията не може да бъде разглеждана като пред-история. Не съществува каузална връзка между археология и история! Историята , която отразява най-висшият стадий на човешкия опит, не може да се появи като „deus ex machina“ (бог, слязъл от машината/от извънземен кораб) от археологията. Само народ с история може да я пренесе в територии без историческо съзнание. Като пример за границата между история и археология нека вземем годината 1620. От една страна, тя поставя началото на история за Ню Ингланд (Нова Англия, в сегашни САЩ) но, от друга страна, тя утвърждава края на една археологична епоха в Северна Америка. Тук може съвсем ясно да видим, че последвалият исторически период нито е възникнал, нито се е развил от археологическият период (според претенциите на съветските археолози за Киевска Русия), но е бил донесен отвън от хора с предишно развито историческо съзнание. В този смисъл историята и археологията не си говорят. 2. Историята, както всяка друга точна наука, е абстрактна и интелектуална дисциплина. По начало, тя се занимава с установяване и систематизиране на исторически факти чрез аналитични ”опити”, т.е. с изследване в специфична област, а, след това, с изграждане на подходяща хипотеза. Обаче, тъй като историкът нито може да реконструира миналото ”wie es eigentlich gewesen” (противно на Ранке), нито да ”ре-експериментира”, или да ”ре-изживее миналото” в мозъка си (противно на Дилти и Кроче), той трябва да постави своя аналитичен ”експеримент” в един по-широк исторически контекст. По израза на Марк Блок, основата за подходящо разбиране на който и да е ”исторически експеримент” е изучаването – на историческо ниво – (противно на Тойнби, обаче, съществува само едно, универсално историческо развитие, а не такова на отделни култури), на функцията на избрани ”исторически факти”, които са част от една по-широка система, а не изучаването на самите исторически факти. Тази система или връзка е съставена от различни пресечни точки спрямо линии, начертани от икономически, културни и политически събития, които се случват на синхронно (т.е – на статично, или на диахронно, ще рече – на динамично) ниво. Истинската задача на историка е да разпознае системата и да разкрие нейните общи знаменатели. А, сега – няколко думи относно изучаването на изворите. Към тях никога не трябва да се пристъпва без предварителен филологичен и исторически анализ. И обратно, изразявайки перспективизма на Ортега и Гасет, необходимо е да се включат всички извори от дадена епоха, за да се реконструира присъщата им мултиперспективност. Историята, подчертавам отново, е точна наука, която може да доведе до акуратни изводи, само когато цялостната перспектива на даден проблем бъде разпозната. 3. Преди да пристъпим към въпроса за ”Произхода на Рус”, трябва да разрешим известни методологични проблеми. От това, което беше споменато, става ясно че съществува само един възможен начин да се разисква създаването на руската държава, и това е като исторически експеримент вътре в една по-голяма система. Историята започва от Шумер в Месопотамия, през третото хилядолетие пр. Р. Хр. Древните гърци, които откриха човешкото същество и научната история, заедно с римляните, тези прагматични създатели на империя, пренесоха фокусната точка на западното историческо развитие в басейна на Маre Nostrum (Нашето море), или Средиземно море. До IX-X век сл. Р. Хр., историята е била изключително концентрирана в Mare Nostrum. Понеже Китай, по това време, е бил изолиран от Европа, той се изключва от обсъждане тук. През този промеждутък от време, т.е. от периода на Римската империя до десетия век, три важни исторически събития, всяко от тях произвеждащо верижни реакции, са се състояли, които са във връзка с възникването на Русия, в деветия век: (1) Изоставянето на римските граници (линията Рейн-Дунав) от римските легиони (около 400 г.сл.Хр.); (2) Организирането на нов вид степна империя – аварите, разположени в днешна Унгария (около 568-799 г.сл.Хр.); (3) Нахлуването на арабите в басейна на Mare Nostrum (около 650 г.сл.Хр.). Първото историческо събитие, изоставянето на римските Limes, предизвика миграцията на народи и организирането на Германски полу-цивилизирани царства и номадски Paхеs (sic! Paх = ”мир”) вътре в имперската територия и/или в региони близки до римските граници. Най-важното от тези образувания е Германско – Франкското, установено първо в Холандия, а, след това, в Галия, тъй като франките се оказаха единствените варвари, които приеха ”коректния”, католически вариант на християнството. Сътрудничеството им с папския Рим стана крайъгълен камък на западноевропейското развитие. 4. Преди разискването на важността на следващите две исторически събития, възникването на аварското образувание и нахлуването на арабите, желая да представя и дефинирам три комплекта изрази: 1) ”officina gentium… velut vagina nationum”, 2) ”номадска империя” и ”номадство”; 3) ”морските номади” и специално викингите и варянгите (Varjagi). Първият концепт бе въведен от готския историк Йорданес (551 г.сл.Хр.). При описанието на съдбата на готите той отбелязва: ”От същия остров Скандза [Скандинавия], който служи като фабрика за хора (officina gentium), или по-точно, като влагалище за народи (vagina nationum), произлязоха, според традицията, готите, с тяхния цар Бериг”. В Евразия е имало две средища откъдето обикновено са произлизали великите преселения на народите: Арабската пустиня на запад – домът на всички семитски народи; и пустинята Гоби, в Монголия – истинската вагина на народите, за всички алтайски народи: хуни, тюрки, монголци и манчжу-тунджу. В течение на векове учените предлагаха различни теории за да обяснят това необикновено развитие на нещата. Някои средновековни учени даже допускаха, че номадите, също като скакалците, са се раждали на определени интервали от пясъците и, следователно, са се появявали като периодични експлозии на населения. Ние, разбира се, не можем да приемем подобно остроумно обяснение, а трябва също да отхвърлим и някои по-нови теории, като, например, обяснението, че климатични промени са причинили засъхване на степта и са предизвикали движения, които са се превърнали във верижна реакция. Изследвания на климатичните условия показват, че никакви значителни климатологични промени не са се състояли по време на историческите хилядолетия. Също така, внимателно проучване на основни извори, като например китайски летописи, показва, че номадите са били в състояние да мигрират само ако конете им са добре нахранени, здрави и силни. Следователно, движения на народи никога не са се случвали по време на глад, или на ограничения. Арабия и Монголия са станали центровете на преселения на народи, не защото и двете средища са пустини, но понеже и двете са се намирали на пресечните точки на важни търговски пътища, които са свързвали земеделски и политически центрове. Преместили се там, номадите си осигуряват контрол върху тези търговски пътища и, в същото време, получават възможността да изнудват съществуващите заседнали формации, оставяйки си изходи за отстъпление или за бягство. Относно термините ”номадска империя” и ”номадство” е необходимо да се отбележи, че Pax Nomadica („Номадски мир/свят”) представлява конфедерация от няколко племена, чийто основен поминък е пашата на животни. Военната подвижност на тези племена осигурява функционирането на международната търговия и контролът на търговските пътища, които са реалната основа на номадската икономика. Номади не могат да изникнат, нито да съществуват сами по себе си. По-скоро, те винаги се развиват в отговор на предизвикателствата на едно заседнало общество. Например, в момента, в който дадена аграрна империя (Рим, Иран, Китай) развие икономическа стабилност и придобива мерка на просперитет (т.е. установява международни търговски връзки), номадите ще бъдат изкушавани да си опитат щастието и да придобият част от това „Eл Дорадо“. Ето едно типично развите… Дързък водач, който бележи успех при ограбването на богат керван, може да се появи всред някое номадско племе в Арабия/Монголия. Славата му бързо се разнася и хора от съседни области се втурват към неговата територия, за да вземат участие в обещаващото предприятие. Сега, започва период на обучение, като този така добре описан във всички първични извори, които разглеждат възникването на монголското могъщество, водено от Темуджин/Чингис хан. Набезите стават по-чести и, постепенно, нарастват по размер, докато времето узрее за това – водачът да обедини всички евразийски номади – сродни и далечни – и да започне открита война срещу въпросната заседнала империя (или империи). Ако номадите победят, техният харизматичен клан замества уседналата династия и вътре, в рамките на две или на три поколения най-активните номадски елементи се акултуризират. По този начин завършва един номадски цикъл. За да илюстрираме паралелизма и синхронизма които са съществували между номадските раси и заседналите империи, нека си припомним, че третият век пр.Хр. беше времето за развитието не само на три заседнали империи (Рим, Иран и династията Хан в Китай), но също за номадския ”мир” (pax) на хуните (Хсиунг-ну) съсредоточени в Монголия. Докъм приблизително 220 г. сл. Хр., могъществото на всички тези четири държави се беше срутило почти едновременно. По този начин, икономически постижения, а не естествени бедствия са били отговорни за активността на ”вагината на народите” от евразийската пустинна степ в периода между 200 г. пр. Хр. и 220 г. сл. Хр., точно както по-късно икономическият упадък на заседналите империи се е отразил на дезинтеграцията на хунския Pax. С оглед на последния термин ”морски номади”, ние узнаваме за степните номади и морските номади още в историята на древен Египет, и там съзираме сътрудничеството, което е съществувало между тях. Изучавайки т.н. викингски период в европейската история, се набива в очи поразителната сходност при появата и структурата на владенията, установени от морските номади. При възникването им, ролята на ”вагина на народите” е поета от някое скалисто островно, или полуостровно крайбрежие (например Ютланд, Скандинавия, Естония), или от някоя блатиста вътрешност, чиито голями езера са били свързани чрез водни пътища с море (Ладога, късен Новгород), намиращо се близо до важни търговски пътища. Подвижността, която са постигали номадите от степта, чрез коне или камили, е била осигурена на номадите от морето, чрез корабите им. Нека споменем тук също ролята на капитала, подсигурен от професионалистите – международни търговци. Те са се интересували, разбира се, от подържането на мира покрай международните търговски потоци. До ХVI век, само номадските царства са били в състояние да доставят подобна услуга. По такъв начин, ние ставаме свидетели на близкото сътрудничество, което е съществувало между международните търговци от Евразия и номадските харизматични кланове. Например, бъдещият Чингис хан положително е бил военен гений, обаче без капитала осигурен му от мюсюлманските Кхуаризмиан търговци (които по онова време са контролирали търговските пътища от Иран до Китай), за него би било невъзможно да подържа огромната си армия и да снабдява войниците си с оръжия и провизии. Веднага, щом обещаващ обединител на степта възникне, международните търговци от региона са правели всичко възможно да си осигурят неговото сътрудничество. Така че, не бива да сме изненадани да научим от изворите, че, след като Китай и Източна Европа са били завладяни от монголците, ирански търговци от Централна Азия са ги управлявали като губернатори, данъчни бирници и други. През средновековието, градовете в евразийската степ също както тези в сферата на Mare Balticum (Балтийско море) са били основани не от местното население, но от чуждестранни международни търговци. В Евразия, те са били, както се спомена вече, иранци; в североизточна Европа, те са били първо евреи и фригийци, а, по-късно – саксоно-германци от Ханзата. Досега, съм използвал термините ”номадство” и ”номади” в традиционния им смисъл. Обаче тези изрази, заети от антропологията, нямат никаква връзка с исторически концепции. Когато научаваме, че между 550 и 740 г. сл. Хр. тюрките от Централна Азия са били господари на една ”номадска” империя, и османските турци, които също са тюрки, значи номади, са създали империя, ние се сблъскваме с проблема: ”номадска” ли е Османската турска империя? Отговорът е: ”Не, тъй като общият знаменател, в този силогизъм, е не ”номадска”, а империя. Единственият, постоянно присъстващ елемент в така нареченото евразийско ”пасторално номадство” е била идеята за империя, или пакс. Тя се създава, за да произведе икономическа печалба и, като така, винаги има за резултат сътрудничеството между аристокрацията от степта и международния търговски елит, който, обикновено, е бил от ирански произход. Това симбиотично развитие е било забелязано от Кашгхари, филолог от ХI век, който цитира турската поговорка: „Tatsiz Turk bolmas, bassiz bork bolmas.“ – ”Няма Тат (ирански търговец) освен в компанията на тюрк, както няма и шапка без глава за нея.” Щом управляващата класа от степта загуби харизмата (обаянието) си, тя бива заместена с друга. Също толкова променлива е била и територията на пакса; при необходимост ще се прибави нова територия, стига да притежава същата важност, от гледна точка на икономическа стратегия. За да може империята да функционира, е било необходимо да се подържа постоянна армия и да има действена бюрокрация. Както в Западна Европа от онова време, така и за създателите на степния пакс, е било невъзможно да се сдобият с достатъчно налични средства, за посрещане на тези необходимости до ХIII век. Единствената алтернатива е била използването на приходите от пасторалното стопанство за тази цел – разрешение, което наподобява западния феодализъм. Обаче Османската империя не е имала евразийската степ на свое разположение. Разрешението на въпроса, следователно, е било в създаването на огромна мобилна бюрократична машина, без лична лоялност, която да доставя налични средства от завладяните територии. Тази „машина за пари“, както и елитните военни части (еничерите) са били рекрутирани измежду специално подготвени роби по системата Кулук (Qulluq), изобретение на иранските търговци от централна Азия, които често са отсъствали от домовете си за дълги периоди от време. Тази система е била толкова перфектно конструирана, че даже главата на Османската империя, султанът, е трябвало да бъде син на робиня! Но ооманските турци не са били първите в историята, които са въвели системата за подготовка на роби, които да бъдат управляващият елит на държавата. Това вече се е било случило, в средата на века, когато една малка група млади, но предприемчиви авантюристи от вътрешна Азия – от алтайски и ирански произход, няколко хиляди на брой – са се появили в Европа. Те наричали себе си авари, име, което, преди това, е принадлежало на една бивша могъща степна сила. Употребата на това име е осигурило на новата група покорството на далечни племена, отдавна ужасени от ранните авари. Пристигнали в централна Европа, псевдо-аварите избрали славяните, неизвестен дотогава народ, да служи за две цели. Първо, от славяните те набирали части за командни постове и след цялостна тренировка избраните наборници стават така наречените fsu-pana (слав. жупан), буквално ”овчари на (човешко) стадо”. На второ място, те са използвали славянските маси като пушечно месо, наричани befulci от съвременния франкски хронист Псевдо-Фредегар, ”понеже те напредваха два пъти в атака с тяхните военни дружини и, по този начин, покриваха чуните (хуните?)”, имайки предвид аварите, всъщност – псевдо-аварите. Изборът на славяните от псевдо-аварите бележи тяхното откритие и, в същото време – влизането им в историята. 5. От осми до десети век са съществували само два вида търговски селища в Евразия: на изток персийският ”вар”, версия на ориенталски град (притежание на един човек), или смесица на ”вар” с класическия ”полис”. На запад е имало постоянни, или полу-установени търговски средища за пътуващи търговци наричани на германски ”вик” (на романски – portus), намиращи се в близост до град или епископат. Границата между двете поселища – ”вар” и ”вик” – е била реката Елба. В двата вида селища са се намирали работници – местни, или чужденци, които са обслужвали търговците като пазачи, наемни войници, спедитори и т.н., приблизително както по-късните казаци в източна Европа. Западно от реката Елба, тия хора са били наричани викинги, на изток от нея са били известни като варяги (Vaerings или Variag). Понякога, тези работници са изтръгвали независимостта си от своите работодатели. Тъй като те са владеели детайлите на дадена професия, превратите им обикновено са били сполучливи и после интерпретирани от средновековните хронисти като ”чудновати трагедии”. Безсмислено е да се опитваме да установим националността на викингите и варягите. Те не са имали националност! Те са били преди всичко професионалисти, готови да служат на всеки, който е имал нужда от уменията им и е бил в състояние да им плати за тяхните услуги. Тук трябва да се спомене, че изворите също потвърждават сътрудничеството, посредством търговията, между морските номади и степните номади, както и между степните номади и техните местни помощници в градовете: викинги, варяги и който и да е друг. Ясен пример е случаят с прародителите на унгарците, които са били оригинални Феникски (Fennic) – речни номади, станали партньори на тюркските номади от степта. III. Източна Европа излиза на историческата сцена (IX век): Възникването на Русия 1. Източна Европа се появява на историческата сцена! С други думи, започва епохата, за която съществуват писмени извори, в деветия век, в резултат на откритието й от цивилизацията на Mare Nostrum, която създава там своето колониално ”копие”, икономическо-културната сфера на Mare Balticum, Балтийско море. Основателно изниква въпросът: защо това се е случило в деветия век, а не в петия, или в дванадесетия? Какви подбуди са стимулирали културата на Средиземно море да открие Източна Европа малко преди деветия век? Възникването на арабската мюсюлманска империя около 650 г. е разделило Средиземно море на две независими части: мюсюлманското южно и източно крайбрежие и християнският северен бряг. Най-голямото събитие в историята на Mare Nostrum, след това, е било абасидската революция в 750 г. Какво причинява този повратен момент? До 740 г., арабите вече са завладяли цялата територия която са били в състояние да контролират. На север, те са проникнали чак до франкска Галия, обаче пораженията при Константинопол, Тур и Поатие ги убеждават, че Пиринеите са една разумна граница. На юг, те са се простряли до пустинята Сахара, но камилите им не са могли да я прекосят и така Сахара е станала граница. На изток те са се стигнали до реките Сър Даря и Тараз, където срещата им с очакващите ги китайци убеждават и двете страни, че това трябва да бъде прието като граница. 2. През периода на възхода на арабските завоевания, не съществуват икономически проблеми, понеже огромна плячка е подържала този вид социална държава, която е била в процес на изграждане. Обаче, към 740 г., плячката не е била повече достъпна и се е налагало да се замени военното стопанство с някаква продуктивна система. Това означавало, че, както старите римски (западни и източни) фабрики, така и персийските такива е трябвало да бъдат възстановени в своите производствени мощности. Абасидското правителство тогава се сблъсква с проблема, който ни е познат и от съвременноста: нуждата от енергиен източник. До времето на индустриалната революция от ХIХ век, единственият приходоносен енергиен източник е бил робският труд. Но откъде да се намерят роби по онова време? Религията на мюсюлманите, както и на християните, не им е разрешавала да поробват собствените си едноверци. Войните, водени между християни и мюсюлмани са произвеждали военнопленници, които и двете страни са се стараели да разменят. Съществувала е, обаче, една огромна територия извън културния свят на онова време, източно от р. Елба и западно и на север от река Сър Даря. Тази територия скоро е била разпозната като резервоар за потенциални роби, които сега се присъединяват към средиземноморското определение Саклаб = Склав (Saqlab=Sclav). Мисълта за търговия с роби, може би, ни възмущава, днес, но не трябва да се забравя, че, в средновековието, както и по време на Римската империя, робите са се смятали за важна стока. Вносът на роби се е третирал като високо уважавана професия, изискваща опит, умение и вещина. 3. Територията, наречена С/Шаклабийа (Saqlabiya) и описана по-горе, се превръща (както и Африка от ХVI до ХVIII век) в ловен район, където може да се намери желаната стока, наричана сакалиба, или роби. Арабски географи от класическия период в ислямската наука (десети век) ни дават подробни описания за това как ловци от християнския Запад (франки, испанци) и от ислямския Изток (Кхуаризмианс) са следвали професията си. Специални заводи, чиято цел е била производството на евнуси, са били основани във Вердюн на запад и в Кхуаризм на изток. Арабският автор от девети век, Ибн Книдадхбех, началник на абасидската разузнавателна система и познаващ като експерт търговските пътища и търговските компании, посещаващи халифата, ни съобщава, че само две международни търговски компании са се занимавали с евразийската търговия с роби: еврейската Радханийа и не-еврейската – Рус. Подробен анализ на този извор разкрива, че двете търговски фирми не са действали едновременно и, че предишната е оперирала по-рано. Фактически, корпорацията на Рус е заместила корпорацията на Радханийа в Източна Европа. Заедно с Бертинианските анали, които споменават съществуването на управител на Рус (Рхос) в 839 г., информацията на Ибн Кхурдадбегх, писана между 840 и 880 г. са най-ранните споменавания на Рус в ”съществуващите” извори. Сега ние се сблъскваме с едно неочаквано явление. Рус, които токущо са се появили от небитието, вече са били вещи международни търговци. Кои са били тези Рус? Ясно е, че те не са били една примитивна племенна група, които не са познавали географията, чуждите езици, или стопанството. Те трябва да са имали идея за търговските закони и – много важно за отбелязване – трябва да са се радвали на доверие в търговския свят. 4. Историята разкрива, че международната търговия е тясно свързана само с империите, които са в състояние да защитят търговеца, да го направят привлекателен и да му осигурят доверие. Само една имперска политическа традиция може да достави всички тези елементи на групите от международни търговци. В осмия-деветия век са съществували само две такива традиции: римската (западна, или източна) и арабската (Сасанидска) имперски наследства. Моите изследвания доказват ,че Радханийа както и Рус са се намирали в римска Галия, Радханийа около Арл и Марсилия, а Рус в една област на сегашна централна южна Франция близо до Родез (старата Рутенисис, от келтско-латинския Рутени, или Рути, което се е променило в Руси в средно-френски и в Р’усси в средно-немски език). 5. Радханийа са открили Източна Европа като търговска област, малко след 750 г., и, както се потвърждава от нумизматични данни, активността им е продължила до 830-те години. Те са обменяли роби за сребърни монети, наричани дирхеми, сечени в Кайрууан в Северна Африка. Наличните дирхеми, намерени в източна Европа се ограничават до тези сечени между 760-те и 830-те години. Ясно е, защо Радханийа са били първите търговци проникнали в Източна Европа. С разделението на Mare Nostrum, около 660 г., нито мюсюлмани, нито християни са могли да пътуват и да търгуват свободно по море, понеже те са били в едно постоянно състояние на война. Само бивши римски поданици от еврейската вяра са могли да пътуват без опасност от Марсилия до Кайрууан в северна Африка и оттам до Константинопол. Тяхната цел е била столицата на тюркските хазари, откъдето е било лесно да се набавят роби. Реките Волга и Дон скоро са се превърнали в магистрали на търговия с роби, известни в арабските извори като Нахр аш-Сакалиба, означаващо ”Магистрала на робите”, а не ”Славянска река”, както често го превеждат патриотични историци от източна Европа. В резултат на сътрудничеството между Радханийа и хазарите, военните и стопански лидери на хазарската държава са приели юдаизмът. Този акт е предизвикал вътрешен конфликт, тъй като теоретическият владетел на Хазария, Каганът, се е чувствал задължен да подържа и спазва старата тюркска религия. 6. Междувременно, не-еврейските колеги търговци от Родез/Рутенисис са били решени да получат достъп до тази източна ”страна на благоденствието” (El Dorado). Понеже им е било невъзможно да използват Средиземно море, те (както и Христофор Колумб, по-късно) са избрали да го заобиколят. Древната скандинавска традиция тачи едно важно събитие, чиято дата е била установена от съвременни историци около 770 г. Имам предвид Бравелирската битка между старите датчани (Skjoldungar) и фризийски (Rutenian) династии, която е завършила с победата на последните. Тъй като между участниците в битката се споменава името Рус и неговите производни, може да се приеме, че, до това време, компанията от Родез е вече влезла в конкуренция с Радханийа. Фризийците са почнали тяхните морски набези с англо-саксонската колонизация на Британия (около 440 г.) и са установили монопол върху корабоплаването в севера за дълго време. Но, с развитието на тяхната търговска дейност те са предавали все повече мореплавателен умения на скандинавците, които през осмия век са постигнали изумителни успехи в корабостроенето. Дорещад, фризийско средище, или ”търговски център”, намиращ се между една Каролингска крепост и разклонението при делтата на Рейн, се е бил специализирал в източно европейски рискови предприятия. Веднъж установили своя главен берик(съдебна област) и главно търговско тържище в Рерик (Beric) в западно балтийската ободритска територия (сигурно в близост до по-късния Любек), фризийците, постепенно, са започнали да контролират Балтийско море, в сътрудничество със скандинавските вождове, които са били жадни да придобият нови доходи. Скоро, Бирх (Бирка) селища са се появили при всяко надеждно пристанище покрай Балтийско море. Те представляват началото на градовете в по-късната Ханзеатска лига и между тях е бил Бирка в шведския Упланд, който е придобил ръководна роля, поради стратегическото си положение от търговска гледна точка. Изглежда че по едно време термините Рус и/или Бирка (Бирх) са се превърнали във вид търговска марка за фирмите от Родез. 7. С помощта на фризийски посредници, търговската компания Родез(ия?)/Рус е имала на разположение опитни навигатори, научени на дисциплина от свирепите скандинавски царе (конунгар). Скоро след това, те са развили ”датско” общество, което аз наричам ”номади на морето” и, до края на осмия век, са започнали дейноста си като викинги. Скандинавският полуостров скоро е бил заобиколен и областта, наречена Биармия (Заволожскайа куд) е била открита. Открит е бил също и път от Бирка (Birka) в шведския Упланд през Бирка (Birca) на Ааландския архипелаг (?) и Финландския залив до реката Нева. И двата пътя са стигали до басейна на Волга. Те са били последвани от нови пътища до El Dorado, и търговската фирма Рус е основала поселища около тях. Най-важното се е намирало на полуострова близо до Ярославл и по-късния Ростов (Царское городище от Старата хроника), заселено в началото от Феникски Мерджанци. Управителите са били от харизматичния викингски клан Юнглингар. Друг фризийско-руски транс-балтийски път е водил от Вендският Берик (Reric, след 804 г. – датския Хайтхабу) до устието на западната река Двина (Duna), продължаващ посоката си до реката Ока, главният западен приток на Волга, чрез цяла система за пренасяне на лодки по суша. В Гнездово, близо до по-късния град Смоленск, 3826 гробни могили (tumuli) свидетелствуват за варянгска дейност, през времето от осми до десети век. Под водачеството на готския Юлфингар клан, са се развили два важни търговски града, Полок и Смоленск. Те са били колонизирани от балтийски венди, чиито съседи са ги наричали кривичи. Тези селища, които са придобили статут на градове, са се организирали в конфедерация от градове-държави и са поканили опитни членове на западно балтийските харизматични кланове да ги управляват. Такъв е случаят с конфедерацията на трите града Алдеигжюборг (Ладога), Белузеро и Изборск – всеки един от тях представляващ различна ”националност” (Ладога – Ести, Белузеро – Вепсиани и Изборск – славянските Венди), които са поканили могъщият фризийски датски крал Хр’рикр (Рюрик) да стане тяхен владетел. Новгород е избрал Гостомисл от Вендския харизматичен клан. Накратко, в периода между 800 и 860 г., Източна Европа вече е била разделена на две сфери на интереси. Докато югът е останал поделен между три бивши номадски ”пакс” (Авари, Българи и Хазари), североизточна Европа (”Велика Швеция” = Маgna Scythia) е била превърната в доминион на ново-активираното общество на Mare Balticum, водено от харизматичните кланове и агенти на фирмата Рус. За нещастие, нито едно описание на народите, които са следвали пътищата, положени от Фризийското рус-викингско сътрудничество, не са запазени. Но няма основание за съмнение, че предприемчиви личности и групи от морски народи са опитвали късмета си в източно европейската търговия, без разлика на тяхния произход, или връзки със споменатите търговски фирми. От друга страна, някои агенти на Рус-Фризийските делови търговски центрове са могли да търсят щастието си извън тази огромна чужда страна. Нека сега характеризираме развиващото се общество от региона на Балтийско море. Положително, то не е било национална култура в сегашния смисъл на думата. ”Датчаните”, Фригийците и Рус действуващи там се явяват като едно мултиетническо, мултиезично и не-териториално общество, образувано от ”морски номади” и градски жители в градове от ориенталски тип (притежавани и контролирани от владетели), или отчасти в градове тип-полис и търговски селища. Потвърждавайки теорията, че пазарът като стопанска организация, е продукт на търговци, а не на селяни, или на занаятчии, и руси и фригийци се явяват като международни търговци. В такъв вид професионално общество, т.е. в една ”по-нисша” форма на култура, все още няма място за един литературен или свещен език, който е основата на ”по-висшата” култура. В градските търговски колонии, различните езици изпълняват различни функции. Местният, всекидневен език е методът на общение вътре във фамилията и в клана, докато един или повече лингва франка са запазени, за справки и за други случаи. Накратко, едно общество, съставено от професионалисти, развива професионална култура на ниско ниво, която не е свързана нито със специфична територия, нито с по-висша религия, която да бъде изразена чрез единен свещен писмен език. Взимайки предвид това положение, Константин Порфирогенет е записал имената на катарактите на Днепър в двата лингва франка, употребявани от представителите на културата на Балтийско море, по продължение на скоро установения Днепърски търговски път от десетия век. Покрай пътя на Волга, кхуаризмиан и българо-хунски са били употребявани като лингва франка, докато в басейна на Северна Двина кудиан (естонски) и средно-персийски (пахлави) са продължили да служат като средство за международно общуване. Става ясно, значи, че е невъзможно да се говори за национална шведска култура във времето от осми до десети век. В обществата на Балтийско море всички народи, били те нордсмени, вен(е)ди (Славяни), Балтийци, или Финландци, са били равностойни членове. Понеже най-древният и високо развит религиозен култ, по онова време, се е намирал в шведска Упсала, база природно подходяща за морски авантюри, личните имена от скандинавски произход са били привлекателни за хората от региона, без оглед на тяхния етнически произход. Освен това, съществувал е и съвременен обичай (известен от употребата му между Руфикидите) да притежаваш две, или три имена, зависейки от сферата на дейност, или от семейните връзки. Кабарската революция в Хазария, описана от Константин Порфирогенитус, е била борбата на Кагана и тези които са го подържали да освободи държавата от господството на управителя на двореца (бег) и юдаизмът, наложен от него. След поражението му, хаганът на Хазария е бил принуден да напустне страната и е намерил убежище в селище на фирмата Рус близо до Ростов. Старите скандинавски и ориенталски извори намекват, че, по-късно, той се е оженил за мома от първоначално основаващият се в Упсала клан Юнглингар, най-известната династия в сферата на Mare Balticum. Понеже хаганът е притежавал политическа харизма, престоят му в търговското селище на фирмата Рус я е издигнало до статута на ”имперски” политически център, различен от колониите оглавени от други представители на Рус, като например, Двинските Юлфингар. Резултатът е бил възникването на к(х)аганата Рус, за който първата ни информация датира от 839 г. Може би, не е било случайно, че Византийският император е бил заинтересован за сигурността на пратениците на Рхос, тъй като традиционно приятелство е съществувало между византийската и хазарската династии, от времето на имп. Хераклий/Ираклий (починал в 641 г.). Прочутата проповед на митрополит Хиларион, „Слово о законе и благодати“ нарича Володимер Велики Каган. Това е означавало, че нему е било позволено да се ожени за Анна, която е била порфирогенета, „bene nata“, означаващо, че тя е била зачената в кралската спалня. Поради същата причина, Анна е била преди това отказана на западния император Ото II, който е бил смятан за парвеню! През 830-те години, Волга Рус вече са били в състояние да отстранят Радханийа от конкуренцията в Източна Европа. IV. ”Южното” влияние върху появяващата се държава Рус 1. Досега ние наблюдавахме източно европейската сцена предимно от северна перспектива, от тази на Балтийско море. При това ние също отбелязахме взаимодействието на степта, която се е развила в типично сътрудничество между ”морските номади” (тъй наречените викинги/варяги) и ”степните номади” (Хазарската династия). Този синтез е произвел Волго-Руският Каганат от IХ-Х век. Към края на десетия век, обаче, са настъпили две редици събития в региона на Средиземно море, които са повлияли върху него, именно завладяването на аварите от Карл I Велики и мисията на братята Константин-Кирил и Методий. Първото събитие започва със завладяването на могъщата източно-централна европейска Аварска държава от Карл Велики, което е дало като резултат Възстановената империя (Renovatio Imperii) от 800 г. и ”омиротворяването” на славяните, робите на бившият Аварски пакс (863-885 г.). Няма никакво съмнение, че действията на Карл Велики са имали икономическа цел, именно, да установи път по земя до Хазарския Итил, фамозната ”магистрала” Регенсбург (Ратисбона) – Итил, покрай които Киев, а, след това – и Виена се развиват, след време. Омиротворяването на аварите не е било просто начинание. Към 860-те години двата Рима (макар, че те са били сърдити един на друг – тук аз говоря за отчуждаването между патриарх Фотий и папа Николай I), са били решили да запълнят вакуума, появил се, след разпадането на аварската държава, чрез повишаването на славяните, предишните роби на аварите. Тяхният варварски език сега е щял да стане свещен език, заедно с еврейския, гръцкия и латинския. Понеже, по онова време, само Константинопол е притежавал учени, които да могат да създадат нов литературен език и, евентуално, да преведат християнски религиозни произведения, братята Константин-Кирил и Методий, приятели на Фотий, се отправили от източната столица Константинопол за Моравия, намираща се на територия, за която е претендирал римският Папа. 2. Парадоксът (sic!) на мисията на Кирил и Методий се състои в това, че моравските принцове, тези homines novi, които наследили харизмата на аварския пакс, пропустнали да се възползват от изключително важното културно оръжие, което им било предложено. След като приели християнството по славянски ритуал, с надеждата, че баварските им съседи ще се отнасят с тях като с равни, те са узнали с гняв, че са избрали грешните обряди в служба на тази жизнена цел. Моравците прокудили славянските мисионери и заменили ”нискокачествените” си обреди за латинската (римо-католическа) вяра. По това време, обаче, българските управници, които, почти два века, губели силите си в борба за превъзходство против византийските императори, били решили да се смесят със славянските си роби в една държава. Те също били задължени да приемат християнството, за да могат да бъдат признати като европейска сила. След дълъг размисъл, кхан Борис (Барс/Тигран) лично възприел гръцките обряди. Неговият син, Симеон I, обаче, използвал възможността да присвои изоставените славянски ритуали. Той поканил изгонените византийски мисионери в своето царство и започнал да поставя основите на една независима славянска българска висша култура. Противно на моравските принцове, Симеон, потомък на династията на Атила, не е имал комплекси за малоценност: в неговите очи, византийските императори са били парвенюта. Дунавските българи, по всяка вероятност, са били подпомогнати от черните българи от Таманския полуостров, които като наследници на Кубратовата Велика България (Magna Bulgaria – ок. шести и седми век) са останали да живеят на територия където елинската култура на Боспорското царство е оцеляла. В деветия и десетия век, това е било единственото място в Европа, където идеята за прехвърляне на култури е била още жива. Точно там и Константин/Кирил бил научил еврейски и е бил посветен в изкуството на превода. Докато българите оставали езичници, опасността, която те криели, е била значителна, но не – и критична. Възникването на една горда българска версия на източното християнство, обаче, е била директна заплаха за културната и религиозна хегемония на Константинопол, и това е накарало император Василий II да предприеме бързи репресивни действия, които му спечелилили титлата ”Българоубиец”. След 1018 година, България престава да съществува като политическа сила, а след 1036 година – и като културна сила. 3. Втората половина от деветия век също е имала основно значение за източна Европа, тъй като, по това време, Киев и областа на сегашна Украйна встъпват в областта на историята. Стимулът за това развитие е било възникването на Константинопол като икономическата столица на Европа, което се случва през време на управлението на способните византийски императори от така наречената Македонска династия (тема Македония е била в земите на Източна Тракия, с център Одрин). Те решително разгромили арабската флота и възстановили византийското превъзходство върху Mare Nostrum (специално при битката при Майафаркан, в 863 г.) Естествено, Константинопол тогава привлича вниманието на ”викингите”, единственото общество в Евразия, освен Византия и арабите, което е подържало военна флота през деветия и десетия век. Каролингите, например, страняха от морето, до времето на своя упадък. Скоро след военния сблъсък на Рус в Константинопол, в 860 г., се появява прочутият ”Път от варянгите до гърците”. Реката Днепър замества р. Волга, а Киев, предишният хазарски гарнизон на брода на Днепър, се обособява във втората част на десетия век като един обещаващ сателит на новата икономическа столица на света – Константинопол. Около 930 г., княз Игор от Волго – Рус ханската династия завладява Киев. 4. Има поне три периода в историята на Каганите от Рус: Волжската фаза (около 839-930 г.); Днепърският стадий (около 930-1036 г.) и Киевският период (1036-1169 г.). През време на първите две, русите са владеели по-скоро народи, отколкото конкретни територии. Те са елиминирали свои конкуренти, когато е било необходимо (като полокските Юлфингар), налагали са данъци и са контролирали търговските средища покрай двата главни международни пътя: 1) търговските пътища, реките Волга и Двина, важни през деветия век и първата половина на десетия век, с тяхните два клона на ислямско-съсредоточена търговия – българската и Итил; и 2) Днепърският търговски път от десетия век, от варянгите през Киев до гръцкия Константинопол, по онова време, центърът на международната икономика. Третият, или Киевският период, бележи началото на културната консолидация на Рус и опитът за неговата национализация. 5. След 1036 г., Киевският владетел Ярослав разгромил печенегите (номадските наследници на хазарите) и установил своя версия на римския imperium, сега с център в Св. София в Киев. Той възприел църковно-славянския език (който, в следствие от разгрома на дунавските българи, се е оказал отново без притежател) като свещен език на царството. Ярослав, в същото време, започнал трансформацията на Рус в териториална държава, състояща се от земите на Киев, Чернихов и Переяслав. Изразът „Рус и русская земля“, след това, се появява във втората част на ХI век и началото на ХII век с новото, специфично значение на южна Русия (днешна Украйна). Чак сега и по това време, се състои и културна революция. Трансформирана от мултиетническа, мултиезична и не-териториална общност с ”ниска/нисша” култура (basse culture), Киевска Рус бе надарена с нова ”висока” култура (haute culture), основана на един чужд, писмен и осветен славянски език (традиционно известен като църковно-славянски; старобългарски под руска редакция) и, в резултат, се появява на сцената на източноевропейската история. Това разрешение на въпроса, чрез който Киевска Рус се въздигна като политически и религиозен център, изглежда много логично, тъй като, след падането на независимата Долнодунавска българска държава, нейната църква и славянски обряд, с един относително солиден брой от църковни и държавни ”политически” творби, бяха оставени без притежател. Следователно, е станало възможно за Киевска Рус да придобие веднага една културна съставка, без да се страхува от загуба на идентичност. Така, Руският ритуал (русс’кий язик) започна със един славянски свещен език и с писменост – кирилица (съществуваща от 915 г.). Този славянски Рус обичай се превърна в основата на ”национализацията”, или на смесването на славянски полски и не-славянски руски елементи в една Рус земя (русская земля), която стана постоянното селище на Рус, специално на територията на Киевските, Черниховските и Переяславските държавици, т.е. – на централно-украинските територии. Дотогава Рус е била само една чуждестранна управляваща класа, основана на една примитивна администрация, съставена от морски и речни номади, които периодично са събирали данъци (полюдие) за своя принц, но не са били свързани с никаква територия. За да си придаде християнска легитимност, за династията на княз Ярослав е било необходимо да се възроди култът на неговите полубратя Борис и Глеб. Въпреки, че са били убити в една обикновена битка за власт, тези двама сина на една българска принцеса бяха канонизирани от киевския митрополит Йоан, самият той българин, почти веднага след тяхната смърт (около 1020 г.). Ярослав, подобаващият основател на Руската династия, успя да наложи своя нов имидж като един добър брат, който отмъстил за смъртта на светите невинни (въпреки че сигурно сам е бил замесен в техните убийства) и да поеме за себе си и за своята династия харизмата на Св. братя Борис и Глеб. Той заповядал ”новия празник на руската земя”, в чест на Борис и Глеб да бъде празнуван на определен ден. На този ден в 1072 и 1115 г., по повод на пренасянето на свещените останки на тези светии, са се състояли масови ”всенародни” манифестации. И при двата случая, манифестациите са били използвани за публикуването на оригинални летописни колекции, създадени специално за случая в първия интелектуален център в източна Европа – Пещерния манастир на Киев. Чак сега, в своя киевски период, с реализацията на своето собствено историческо съзнание, Рус се появява като легитимна историческа общност. V. Заключение Двувековният спор между норманисти и анти-норманисти се оказа в невъзможност да реши проблема за произхода на Рус. Затова, тук, той бе заменен с друга теория, основана изключително върху исторически критерии и поставена в по-широкия контекст на универсалното развитие. В VIII – IХ век, се появява една мултиетническа, мултиезична, обединена социална и икономическа общност (с култура от ”нисш” тип), представена от морското и търговско общество от Балтийско море и присадена от носителите на културата на Средиземно море. Бяха необходими повече от два века за мултиетническите и мултиезични комерсиални авантюри на някои търговски компании и морски номади да изградят политическата структура и харизмата, свързани с империите на степта и да се трансформират в една християнска и езиково славянска висша култура, която постигна Киевска Рус. превод от английски: д-р Никола Алтънков преводът е извършен по статията на О. Притцак ”The Origins of Rus“, отпечатана в списание АВИ-ТОХОЛ, книжка 8, 1997, стр. 41-51 Януари 2000 Текстът тук е редактиран от ISTORIK. (от моя прескромност, така да се каже)
Предоставил: ISTORIK
