Само аз ли чета това заглавие по друг начин? За всички останали посетители на книжарницата на щанда стои книгата „Скептици” на Людмил Тодоров, но аз протягам ръка и докосвам „(ске)ПТИЦИ” и знам, че в тази книга ще има летящи души.
Оказвам се права и за пореден път разтварям сърцето си пред текста на режисьора и писателя Людмил Тодоров. След невероятния му сборник „Разкази”, който издаде преди две години и тихия, но безмилостен „Шлеп в пустинята”, новата повест „Скептици” не ми изневерява и за миг. Тя е поредното красиво късче живот, бодлива, но истинска реалност, която приемаме и дори обикваме в тази й форма.
А кой ще живее в реалността, ако не главните ни герои Софчето и шест години по-малкия й брат – Наско. Две детски души, които се свързват от самото им раждане – първо с дълбоко и детско недоволство, а след това с необяснима мълчалива и силна любов. Людмил Тодоров ни разхожда из живота на двамата, за да разкаже през реакциите на Софчето, за нейния гениален и затворен брат, който няма приятели, но ще бъде приет в Оксфорд година преди завършването си. Нагласите на затворения математик контрастират с руската романтичност, присъща на сиуцидно настроената му сестра, която ще се лута между избора да стане актриса или учителка по руска литература, да остане в имотите на един ТИМ-аджия и да се върне към столичния живот и да срещне странна и различна любов.
А любовта за пореден път е всичко в тази повест. Онази свръзка между двамата герои, онази причина за почти животинска паника, която изпитват към света и онзи момент на осъзнаване, през който преминават. Скептиците имат твърде много изисквания и твърде много страхове, някой ден те ще останат само двамата, в английския замъка на Наско, вечерящи на пре-дългата маса, но това няма логика, нали? Сега те са на малко повече от 20, имат цялото бъдеще на света пред себе си най-важното, винаги знаят, че някъде там има поне един човек, който за тях е перфектен. А това изглежда като едно добро начало за разрушаване на присъщия им скептицизъм…
