Днес 10-годишният ни син се прибра от училище в кецове за часа по физическо. Питам го „Къде са ти обувките?“, а той отговаря, че ги подарил на своя съученик, който за всички сезон има чифт маратонки и толкоз. Като пооотмина учудването ми, се успокоих – значи възпитаваме сина ни правилно.
Отиваме с мъжа ми да напазаруваме в голям супермаркет. Той каза, че иска да купи някакви инструменти, а аз реших да разгледам какви намаления имa. Разхождам се по редовете и изведнъж виждам моят съпруг да тика огромна количка и да я пълни с храна. Изненадах се малко, не бяхме планирали да купуваме продукти, а после гледам, след количката върви смутен, зле облечен възрастен господин. Мъжът ми му напълно количката, плати на касата и го качи на такси. По-късно го питам защо толкова се забави в магазина, а той гледа настрани и казва, че много време търсил подходяща отвертка. Обичам го този мой лъжец!
Работя в банка. Всеки петък при идва една баба, за да преведе пари по сметката на фондация в помощ на онкоболни деца. Пенсията й е малка, но всяка седмица заделя по мъничко, за да направи превода. Един ден тя ми разказа, че и мъжа, и сина й са починали от рак. Сега е самичка и с всеки превод иска да даде малко надежда на децата. Сега всеки петък правим превода заедно, аз също заделям мъничко, за да дам надежда.
Взимат ме в казармата. Седим на гарата, чакаме влака, а приятелката ми е от друг град и ме „изпраща“ по интернет. Пишем си във Facebook, а wi-fi на гарата е ужасен, постоянно изчезва сигнала и аз вдигам телефона по-високо, за да хвана поне мъничко. Сигурно изглеждах много нелепо – с униформата и стърчаща ръка с телефона през 2 минути. След малко гледам в списъка се появява нова wi-fi точка с име: „ползвай, докато и аз чакам :)“.
В училище бях отличничка. Съучениците ми преписваха всички домашни, а аз нали бях много скромна, не можех да им откажа. Но най-много намазваше моята съседка по чина – тя и домашните, и контролните, всичко преписваше от мен едно към едно. Мина много време, омъжих се, роди ни се дъщеричка, а на скоро й откриха гръбначно изкривяване. Трябва редовен масаж, а пари няма. Случайно срещнах същата тази съученичка и й споделих, а тя на свой ред ми разказва, че след училище минала курсове по масаж и вече пет години работи с малки дечица. Веднага й казах, че нямаме финансовата възможност, а тя ми се смее в отговор и казва: „Ти пък! Напразно ли ми даваше да преписвам толкова години в училище?“ Утре дъщеря ми ще има първи масаж!
Аз съм студентка. Миналата зима в един момент нямах никакви пари. Прибирам се в общежитието, студено, гладно, мисля, че имам някакви макарони и ще трябва пак да си ги варя с кетчуп. Минавам през парка, а насреща ми група младежи и единият казва: „Ей, маце, нямаш ли някакви пари?“, а аз в отговор му се сопнах, че и стотинка нямам и да не ме занимава. И си продължавам. След няколко минути той ме настига и ми тика 10-15 лв в ръката. Толкова приятно ми стана, купих си да ям, стоплих се.
Прибрах бездомно куче, цялото изпохапано, пребито, кожа и кости. Половин година се занимавах с него – не изкарвах много пари и понякога за мен не оставаше, но за него купувах лекарства, хубава храна, ветеринари. Кучето се оправи, оздравя и се превърна в разкошен лабрадор. Сега си имам верен приятел и нова доходна работа, а в свободното си време се грижа за бездомните животни.
Пътувам с колата към вилата. Вали, тъмно е и тъкмо свивам от главния път, виждам пред колата нещо мъничко пълзи. Слязох да проверя – новородено котенце. И още едно пълзи към него. Разрових се в храстите и намерих общо десет. Взех ги всичките, гледахме ги, докато пораснат, после им намерихме дом.
Едно зимно утро пътувам на вторичен преглед в онкологията. Настроението, разбира се, ужасно, питам се какво ли ме чака, а в автобуса се качва един мъж и бърка в джоба.Оказа се, че няма достатъчно пари, за да си плати билета и се договори се с шофьора, че ще слезе на следващата спирка, а аз станах и платих билетчето. Шофьорът му вика: „Пътувай, докъдето искаш“ и няколко спирки по-късно, мъжът тръгна да слиза. Минава покрай мен, слага ръка на рамото ми и казва: „Благодаря. Късмет, пич.“ След час в онкологията докторът ме извика да каже, че рентгена е чист, вероятно някаква прашинка е попаднала миналия път. Благодаря ти, пич.
Прибирам се късно у дома. Наоколо тъмно и две дечица си играят с фенерче на терасата. Помислих си, че ще започнат да ми светят в очите, а те като ме забелязаха, започнаха да ми осветяват пътя, за да заобиколя всички локви.
Решихме с излезем с моята приятелка да разходим бебетата. Разбрахме се да се чакаме на площадката, но тя мина през един кратък път и си изгуби телефона. Върнахме се обратно по същият път, за да го потърсим, а срещу нас върви младеж и ни връчва телефона. Оказа се, че докато ходихме напред-назад, той го намерил, обадил се на „МАМА“, за да пита къде живее собственика на телефона, потърсил я на адрес й и когато никой не му отворил, се върнал на алеята, за да я изчака, убеден, че тя ще се върне да го потърси.
Пътувам с колата и влизам в дълъг тунел. А няколко метра по-късно виждам, че в тунела има задръстване, оказва се, че една голяма джипка кара бавно на аварийки. Викам си, брей, такава лъскава кола, пък се счупила, а когато се изравних с него, виждам, че пред колата тича куче. Случайно влязло в тунела, а шофьорът му свети с фаровете и ги пази от останалите коли. Респект, шофьоре!