Кой е казал, че приказките и детските книжки трябва да се четат само, когато сме малки? Портите на вълшебния свят, остават отворени цял живот и всичко, което трябва да направи, за да се върнем там, е да разгърнем книгата и да се зачетем в нея. Специално за вас, подбрахме 9 цитата от заглавия, която прекрасно познавате. Вероятно и те ви познават и помнят, как мама или татко са ви чели на глас тези истории. Сега може да го направите сами и да си позволите за час или два да четете приказките с душата на дете. Позволете си го.
„Момо“ на Михаил Енде
— Значи така — обади се единият от мъжете, — тук ти харесва, нали?
— Да — отвърна Момо.
— Искаш ли да останеш тук?
— Да, с радост.
— Но никой никъде ли не те чака?
— Не.
— Имам предвид, не трябва ли да се връщаш в къщи?
— Аз тук съм в къщи — увери го бързо Момо.
— Откъде дойде, детенце?
Момо махна неопределено с ръка и посочи някъде в далечината.
„Мери Попинз“ на Памела Травърз
— Как пристигнахте? — попита Джейн. — Като че ли вятърът ви довея.
— Довея ме — отговори кратко Мери Попинз.
Сетне размота шала от врата си, свали шапката си и я окачи на металната топка на табления креват.
Мери Попинз явно нямаше да каже нищо повече, затова и Джейн млъкна. Но когато Мери Попинз се наведе да извади вещите си от чантата, Майкъл не се стърпя:
— Каква смешна чанта! — каза той и я заопипва.
— Килим! — отвърна Мери Попинз, докато я отключваше.
— Вътре ли е килимът?
— Не, отвън!
— А, да, разбирам — промълви Майкъл, макар и нищо да не разбираше.
Междувременно чантата беше отворена и Джейн и Майкъл с голяма изненада видяха, че е абсолютно празна.
— Я гледай! — удиви се Джейн. — Та в нея няма нищо.
— Как така — нищо? — Мери Попинз се изправи с обиден вид. — Нищо ли, казваш?
И тя извади от празната чанта колосана бяла престилка и я завърза около кръста си. После взе отвътре голям сапун „Сънлайт“, четка за зъби, пакет фуркети, шише одеколон, малко сгъваемо столче и кутийка с таблетки за гърло. (…)
От чантата — килим тя измъкна седем бархетни и четири памучни нощници, чифт ботинки, домино, две бански шапки и албум за пощенски картички. Най-накрая се появи походно легло с пълен комплект чаршафи и пухен юрган, което тя постави между креватчетата на Джон и Барбара.
„Питър Пан“ на Сър Джеймс Матю Бари
Всички деца порастват, само едно дете не порасна. Те рано разбират това. Ето как Уенди го разбра. Един ден, когато беше на две години, както си играеше в градината, тя откъсна едно цвете и изтича да го занесе на майка си. Сигурно е изглеждала много сладка, защото мисис Дарлинг сложи ръка на сърцето си и извика: „Ах, защо не може да останеш такава завинаги!“ Тя не каза нищо повече на тази тема, но оттогава Уенди знаеше, че трябва да порасне. Всяко дете разбира това, когато стане на две години. Тази възраст е краят на най-хубавото.
„Братята с лъвски сърца“ на Астрид Линдгрен
— Знаеш ли, че ще умра? — изхлипах аз.
Йонатан се позамисли. Май не му се искаше да ми отговори, но накрая рече:
— Да, знам.
Тогава сълзите ми рукнаха неудържимо.
— Какъв ужас! — ридаех аз. — Как може да умреш, преди да си навършил и десет години…
— Знаеш ли, Шушулко, не е чак толкова страшно — каза Йонатан. — Мисля дори, че ще се чувствуваш направо чудесно.
— Чудесно? Нима е чудесно да те заровят мъртъв в земята!
— Ами! Ще заровят само твоята обвивка, така да се каже, а ти самият ще отлетиш, и то съвсем другаде.
— Къде? — изумих се аз и хич не му повярвах.
— В Нангияла — отговори Йонатан.
„В Нангияла“ — тъй го подхвърли, сякаш всеки човек знае за какво става дума. Аз обаче не бях чувал нищичко за такава страна.
„Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол
— Червен Котако — започна Алиса доста боязливо, защото не знаеше дали това име му се харесва; но котакът се усмихна още повече.
„Значи доволен е, поне засега“ — помисли Алиса и продължи:
— Би ли ми казал кой път да хвана оттук?
— Зависи накъде отиваш — отвърна Котака.
— Все едно накъде… — каза Алиса.
— Тогаз е все едно кой път ще вземеш — рече Котака.
— …само да стигна някъде. — добави Алиса, за да поясни.
— О, сигурно ще стигнеш — рече Котака, — но трябва да вървиш доста дълго…
Алиса разбра, че това не може да се отрече, и се опита да зададе друг въпрос:
— Какви хора живеят по тия места?
— В тая посока — рече Котака, като описа кръг с десния си крак — живее един Шапкар. А в тая посока — като замахна с другия — един Мартенски Заек. Иди при когото щеш. И двамата са побъркани.
— Но аз не искам да ида при побъркани — забеляза Алиса.
— А! Не може иначе — рече Котака. — Ние всички сме побъркани. Аз съм побъркан. Ти си побъркана.
— Отде знаеш, че съм побъркана! — каза Алиса.
— Сигурен съм — рече Котака, — иначе нямаше да дойдеш тука.
„Приключенията на Лукчо“ на Джани Родари
— Лукчо — каза тогава бедният затворник, — ти си вече голям и можеш да се грижиш за себе си. За майка ти и за братчетата ти ще се грижи чичо ти Лук. Стегни се за път и тръгни по света да се учиш.
— Но аз нямам книги, а нямам и пари, за да си купя.
— Няма значение, ще изучаваш само един предмет — негодниците. Щом срещнеш някой насилник, спри се и го изучи добре.
— А после какво ще правя?
— Когато му дойде времето, сам ще се сетиш.
— Хайде, хайде — изръмжа Лимон-тъмничар, — стига сте дрънкали. А ти, сополанко, не се навъртай наоколо, за да не влезеш и ти в дранголника.
Лукчо искаше да му отговори както трябва, но реши, че няма смисъл да се остави да го затворят, преди да се е заловил за работа.
Той прегърна баща си и избяга.
„Книга за джунглата“ на Ръдиард Киплинг
— Човек! — извика той. — Човешко дете! Гледай! Точно пред него, хванало се за един нисък клон, стоеше голо кафяво дете, толкова малко, че едва пристъпяше. Едва ли някога такова нежно създание, с такива трапчинки на бузите, е влизало нощем във вълча пещера. То гледаше Бащата-вълк в лицето и се смееше.
— Човешко дете ли? — каза Майката-вълчица. — Никога не съм виждала човешки деца. Донеси го тук.
Един вълк така е свикнал да носи своите вълчета, че ако трябва, би могъл да вдигне яйце със зъбите си, без да го счупи. Макар челюстите на Бащата-вълк да се вкопчиха във врата на детето, нито един зъб не одраска кожата му, когато го остави между вълчетата.
— Колко е малко! Колко е голо и колко е храбро! — каза меко Майката-вълчица. Детето сега се блъскаше между вълчетата, за да се настани на топло. — Охо! И то иска да бозае с другите! Значи такова е човешкото дете! Ха! Коя друга вълчица може да се похвали, че е хранила човешко дете заедно със своите рожби?
— Чувал съм, че е имало такива неща — каза Бащата-вълк. — но никога по мое време, нито пък в нашата глутница. Виж го, цялото е без косми и мога да го убия с един удар на лапата, а то ме гледа и съвсем не се бои.
„Вълшебникът от Оз“ на Лиман Франк Баум
Те чуха как вятърът от далечния север надаваше глух вой, и чичо Хенри и Дороти видяха високата трева да се привежда вълнообразно пред настъпващата буря. Сега пък се чу остро свирене откъм юг и като се обърнаха на тази страна, забелязаха, че и там тревата се люлее на вълни.
Изведнъж чичо Хенри стана.
— Циклон иде, Ем — извика той на жена си. — Ще отида да видя какво става с добитъка.
И той се затича към навесите, дето държаха кравите и конете.
Леля Ем остави работата и дойде до вратата. От един поглед разбра, че опасността е съвсем близка.
— Бързо, Дороти! — изписка тя. — Тичай в избата!
Тото се изскубна от прегръдката на Дороти и се скри под леглото, а момичето се спусна да го улови. Леля Ем, много уплашена, отвори капака на пода и слезе по стълбата в малкия тъмен трап. Дороти най-после улови Тото и тръгна подир леля си. Но преди да стигне до капака, се чу страшният писък на вятъра и къщата се разклати толкова силно, че момиченцето не можа да се задържи и ненадейно седна на пода.
Тогава се случи нещо страшно.
Къщата се завъртя два-три пъти и бавно се издигна във въздуха. На Дороти й се стори, че се издига с балон.
„Приключенията на Пинокио“ на Карло Колоди
Същата вечер, вместо да стои до десет, Пинокио стоя до дванадесет часа. И вместо да направи осем панера от тръстика, направи шестнадесет.
След това си легна и заспа. И като заспа, стори му се, че вижда насън Феята, хубава и усмихната, която, след като го целуна, му каза:
— Браво, Пинокио! Заради доброто ти сърце прощавам ти всичките лудории, които си извършил до днес. Децата, които подпомагат нежно родителите си, когато са бедни и болни, заслужават винаги голяма похвала и голяма любов, дори ако не могат да бъдат сочени като пример на послушание и добро поведение. Вложи разум в живота си и ще бъдеш щастлив.
При тия думи сънят свърши и Пинокио се събуди с широко разтворени очи.
Можете да си представите какво беше учудването му, когато, като се събуди, забеляза, че не е вече дървена кукла, а момче като всички други. Хвърли поглед наоколо и вместо обикновените сламени стени на колибата видя хубава мебелирана стаичка, подредена с почти изящна простота. Като скочи от леглото, намери хубав костюм, нова шапка и чифт обувки, които му стояха великолепно.
Основна снимка: Allmychildrendaycare