Вярвам, че романът „Мавзолей“ на Ружа Лазарова, заслужава да открадне от времето на всеки съвременен българин. Причините са, много, но най-вече – това е една от стъпки към себеразбирането. Толкова често си задаваме въпроса „Защо?“, питайки се как е възможно да се случи едно или друго безумие на нашите географски ширини. Подобно на много други и отговорите на тези въпроси се крият в книгите.
„Мавзолей“ ни връща години назад, там, където всичко започна да се чупи малко по малко и постепенно обръща с главата надолу целия ни живот. Тези 9 цитата отварят вратата към пропастта, в която трябва да слезем, за да се пречистим.
„Чакането: едно от великите изобретения на социализма за пречупване на индивида.“
“За всекидневно ползване се вадят чаши и чинии, произведени по стандарт в заводите на работническата държава. Те са груби, прости, лишени от фантазия – като идеалите.”
“Всеки имаше нещо за криене: подозрителен роднина, забранена книга, нарушена дисциплина, неуместна забележка, бегла подривна мисъл… С течение на времето дори не бяхме сигурно кое е подривно. От страх да не кажем неволно нещо нередно, си мълчахме.”
„Чавдар“ се наричаха и софийските градски автобуси, които бяха за мен мерна единица за социализма. Стари и очукани, с лошо затварящи се врати и разбити шасита, те издаваха тревожни звуци при всяко натискане на спирачките и се накланяха на завоите. Вътре се блъскаха индивиди, съсипани от гняв и страх, тъпчеха се по краката и се бутаха с лакти. Ставаха и сбивания, които отприщваха животинска агресивност. Сипеха се грозни думи. Шофьорът потегляше, преди старицата да е успяла да слезе. Тя падаше или оставаше да виси във въздуха парализирана от ужас, сграбчила дръжката. В автобуса човек се надишваше със социализъм като с добра доза лепило.“
„Глупост или злоба? Това е въпросът, който четирийсет и пет години си задавахме, докато изгубихме всякаква представа какво е това глупост, а злобата все по-добре опознавахме. Безсмислицата надхвърляше всичките ни понятия за абсурда, оставяше ни с увиснали ченета. С времето намерихме начин да й се надсмиваме, но истинския резултат, дълбоката последица от липсата на смисъл беше отново страхът.“
„С първия модел „Лада“ можехме да стигнем навсякъде с цената на изнервящи технически приключения, които обаче неизменно се увенчаваха с щастлив край. Спомням си вечно клекналата задница, претоварена било с консерви, било с багаж за лятната ваканция. Въпреки любовните грижи на баща ми тя често се повреждаше, но това не пречеше; бяхме свикнали да спираме покрай пътя, да гледаме как такто отваря капака, пъха глава и се провиква: „Абе дребна работа!“
„Да привлечеш вниманието на сервитьорите си беше подвиг. Те минаваха между масите с високомерен и леден вид, който недвусмислено означаваше, че не трябва да бъдат обезпокоявани. Клиентите можеха да махат с ръка, да се провикват „ако обичате“ или „извинете“ (да се извиняваш наляво и надясно беше висша форма на учтивост в България), персоналът беше този, който решаваше да вземе поръчка и да донесе ястията. Като всички държавни служители сервитьорите напълно се възползваха от властта си. Чакаше се с часове, а през това време жаждата и гладът изопваха нервите и засилваха възбудата.“
„Сами по себе си психолозите са подозрителни. Социалистическият човек няма психология, ни душевни състояния, ни неврози. Изсечен в гранитен блок от воля, той се залавя с проблемите и ги решава. Няма екзистенциални съмнения. Не е депресиран. Да си в депресия е вид дисидентство; меланхолията характеризира буржоазното общество.“
“Трябваше ли мавзолеят да се съхрани и да се превърне в паметник на комунизма? Със или без графити. Не знам. Но докато го рушаха, почувствах бремето на режима. Усетих колко дълго и мъчително ще бъде да разрушим рефлексите, които ни бе завещал.”