„Сияние на жена“ на Ромен Гари е удивителен роман. Подобно на жените, той променя облика си всеки ден и носи нови размисли ден, месец или година след първата среща с него. Загадъчен и малко уморен от живота, разказът ни среща с двама – мъж и жена – еднакво изгубени и отчаяни от изживените си съдби. Мишел предстои да загуби своята женска половина, която иска да сложи край на неизлечимото си заболяване и се лута в опитите да замине от Париж, а Лидия живее в агонията на самотата години, след като съпругът й убива дъщеря им в автомобилна катастрофа. Срещата звучи банална и необходима едновременно, а изходът от нея е напълно неочакван, но подобно на другите текстове и тук читателят очаква Гари да пее по редовете. И не се залъгва, цялата самота и жажда за сливане с друго човешко същество, на което е способен, Ромен Гари е излял върху листа. Ето и няколко доказателства за това.
„Истината е, че животът ни бе захвърлил в канавката и единия, и другия, а това винаги се нарича среща.“
„Толкова жени съм познавал през живота си, че тъй да се каже, винаги съм бил сам. Твърде много значи, ни една.“
„Някои мигове имат памет.“
„Нямах и най-малкия шанс да се отърва сам и причината бе съвсем проста: прекалено много бях обичал, за да съм все още способен да живея от само себе си. Това бе абсолютна, органична невъзможност и всичко, което ме правеше мъж, бе у една жена.“
„За да обичаш, не е достатъчно да обожаваш.“
„Няма стари чанти, това са истории без любов.“
„Днес човек вече няма нужда от причини да живее, всички живеят ей така, за едното нищо.“
„Има неподходящи срещи, това е всичко. И на мен се е случвало. На теб също. Как искаш хора да разпознават истинското от фалшивото, когато умират от самота? Срещаш някого, опитваш се да го направиш интересен, измисляш го изцяло, обличаш го глава до пети в качества, затваряш очи, за да ги видиш по-добре. Ако е красив и тъп, намираш, че е умен; ако той те намира за тъпа, се чувства умен; ако забележи, че гърдите ти са увиснали, те намира за индивидуална; ако започнеш да усещаш, че е мекотело, си казваш, че трябва да му помогнеш; ако е невежа, ти пък знаеш за двама; ако иска да го прави през цялото време, си казваш, че те обича, а ако няма склонност към това, си казваш, че не това е важното; ако е стиснат, значи е прекарал бедно детство; ако е темерут, си казваш, че е естествен и продължаваш така, със зъби и нокти да отричаш очевидното, а то ти се вре в очите и ей това се нарича проблеми на двойката, проблемът на двойката, когато вече не можете да се измисляте един-друг и тогава настъпва скръбта, злобата, омразата, отломките, които се опитвате да залепите заради децата или просто защото предпочиташ да си в лайната, само не сама.“
„- Обсебваща ли съм?
– Ужасно. Когато не си тук.“
„Човек винаги е по-голям мръсник, отколкото си мисли.“
„Не с всички истини може да се живее. Често в тях няма парно и човек може да пукне от студ.“
„Хората забравят, че онова, което преживяват, не е смъртно.“
„Не ви казвам, че човек не може да живее и без любов – може – и това е най-гадното.“
„Има моменти, в които съм в състояние да хвана ужаса, да му извия врата и да го принудя да се киска, за да пукне по-бързо. Смехът, това понякога е начин да накараш ужаса да хвърли топа.“
„- Нищо не разбирам от любов.
– То е защото самата любов разбира всичко, има отговор на всичко, разрешава всичко и просто трябва да я оставиш да действа.“
„Ние сме прекалено слаби, за да можем да си позволим да бъдем победени.“