Автор: Росица Иванова
СОУ „Хр. Проданов” – гр. Карлово

Науката за самоубийствата, наречена суицидология, започва да се развива с бурни темпове през 20 век. Но проблемът за суицидното поведение на човека е интерпретиран от най-дълбока древност. У нас все още малко се знае и говори за самоубийството и определящите го фактори. Затова нека разгледаме най-разпространените митове за суицидното поведение и кореспондиращите им научно установени факти; основните концепции и подходи на изследване в суицидологията, както и най-важното: за какво ни е да знаем всичко това?

Смъртта не трябва да е единственият изход!

Суицидното поведение на личността (включващо самоубийство, опит за самоубийство или преживяването на мисли и намерения за самоубийство), е начин за разрешаване на даден екзистенциален проблем. Наистина, това е последното и най-радикално средство, но то е част от стратегията за поведение на индивида и обслужва някаква негова цел. Самоубийството е психологически мотивиран акт, който удовлетворява определена потребност на личността, различна в различните случаи и типове самоубийства.

Първото и необходимо условие, за да се стигне до вземането на решение за самоубийство, е развитието на процес на социално-психическа дезадаптация на личността. Дезадаптацията настъпва вследствие преживяването на различни личностни загуби, провали, катастрофи, тежки междуличностни или вътре-личностни конфликти и психически травми, и се изразява в нарушаване на взаимоотношенията между индивида и социалната му среда, както и в отрицателно оцветени психически преживявания. При развитие и задълбочаване на процеса, дезадаптацията може да прерасне в състояние на психична криза, когато субективното чувство за заплаха и осъзнаването на невъзможността от удовлетворяване на високозначима потребност на личността се увеличават до такава степен, че човек започва да се чувства като в капан или задънена улица, т.е. в съвсем безизходно положение. Невъзможността да намери друго разрешение на критичната ситуация актуализира в съзнанието на индивида представата за самоубийството като единствен „изход” от безнадеждната ситуация. При така формираната готовност за извършване на себеубийствено действие, дори и най-незначителните негативни промени в ситуацията, и най-малката обида, предизвикателство от страна на околните или друг вид поредна психотравма могат да задействат механизма на суицидната реакция, да послужат като повод и отключващ момент за суицидно действие.

Всяко решение за самоубийство се взема в определена ситуация и като отговор на неблагоприятни външни или вътрешни психически въздействия и условия. И тъй като тежките житейски ситуации са твърде много и различни по смисъл, то самоубийствата също притежават най-различен личностен и социален смисъл. Известни са самоубийства – протест или отмъщение, с които се цели да се постигне психическо въздействие върху определена личност или по-широк кръг от хора, когато е невъзможно те да бъдат засегнати или впечатлени по друг начин. В тези случай личността използва собствения си живот, който е най-значимото й от всички средства, с които разполага, като последно оръжие в житейската си битка.

При протестните самоубийства, както и при самоубийствата – самозащита, някои превръщат своята смърт и самоубийство в истински триумф на личността – в средство не за разрушаване, а за съхранение и утвърждаване на Аз-а пред лицето на враждебната околна действителност. Типичен пример за това са т.нар. самоубийства на честта, при които личността цели да запази или възстанови засегнатото си достойнство.

Съществуват самоубийства – избягване от страдания, наказания, тежки конфликти, затруднения и пр., т. е. самоубийства – бягства. Те са характерни за много деца, за чувствителните и крехки личности.

Друг тип са самоубийствата – самонаказания, чрез които се изкупва вина и се реализира процес на вътрешно правораздаване, нещо като „вътрешно правосъдие”.

Известни са и т. нар. философски самоубийства с отрицателна равносметка на живота. При тях личността претегля плюсовете и минусите на досегашния си живот и оценява перспективите на бъдещето и смисъла от по-нататъшното си съществуване. Някои учени определят този тип самоубийства като реалистични, рационални или хладни – при тях смъртта се избира като най-малката от всички други злини. Такива са самоубийствата на тежко и неизлечимо болни или възрастни хора, които желаят да предотвратят очакващата ги старческа безпомощност и деградация на личността им.

При самоубийствата – защита на високозначими ценности и идеали собствените убеждения, творческите достижения, идеалите, някаква социална кауза или живота на другите хора се оценяват като по-значими и ценни от собствения живот. Тогава самоубийството носи смисъла на саможертва в тяхно име и е средство за тяхната защита, отстояване и осъществяване.

Често дадено суицидно действие притежава повече от един личностен смисъл, тъй като границата между посочените отделни значения на самоубийствата е размита и трудно установима. При обясняването на отделните случаи на самоубийство е важно личността на самоубиеца да се разглежда винаги в контекста на социалната си и психическа ситуация, по отношение на която суицидният акт придобива смисъл.

Преминаването от решение за самоубийство към суицидно действие се определя от многобройни психо-социални фактори, при това – не еднозначно и линейно, а вероятностно. От значение е едновременното действие или последователното натрупване на разнообразни дезадаптиращи личността фактори, като произволността и свободата на волята, характерна за човешките реакции, се запазва и тук.

Възможно ли е самоубийствата да бъдат предотвратявани?

За да се осъществи ефективна превенция на самоубийствата е необходимо постоянно да се извършва активна научно-изследователска дейност с цел да се следят и анализират тенденциите в динамиката на самоубийствата в страната; да се установят кои са и да се наблюдават социалните групи с повишен риск от самоубийство; да се подготвят специализирани кадри за осъществяване на различните форми на психологическа и социална помощ на застрашените от самоубийство лица. Необходимо и много важно е да се извършва и научно-популяризаторска дейност – системно да се информира обществеността за постиженията на суицидологията при разкриване на причините за себеубийственото поведение, както и за методите и възможностите за предотвратяването му. По този начин ще повишим суицидологическата култура на населението, което е в интерес както на хората със завишен риск от самоубийство, така и на техните близки, съседи, колеги по служба и в крайна сметка – на всички нас, на обществото като цяло.

Но за да се изпълнят задачите на суицидологическата превенция и профилактика е необходимо дейността по осъществяването им да се институционализира, като се създаде подходяща организационна структура, за каквато по цял свят е признат суицидологическият център. Ние разполагаме с отделни добре запознати със суицидологията специалисти – психолози и психиатри, но не е създадено онова научно-организационно звено, което да обедини, канализира и направлява усилията им. В някои наши градове работят телефони на доверието, но това е само първата брънка от веригата. Липсва най-важното звено на суицидологическия център – кабинетите за социално-психологическа помощ (КСПП), които трябва да бъдат изградени задължително извън територията на психиатричните заведения – в някои поликлиники или към ВУЗ-ове и училища, за да бъдат леснодостъпни и привлекателни за всички засегнати, а съществуването и дейността им да бъдат разгласявани и рекламирани.

Ако искаме да оздравим обществото си, трябва да почнем от децата. Необходимо е да се създадат много центрове за семейно консултиране по проблемите на детското възпитание и с помощта на психолозите и психотерапевтите да се подобри климата в семействата и в училищата ни, като се повиши културата на общуване и взаимодействие между децата и възрастните, както и между самите възрастни. Според американския учен Л. Дъблин „ако децата от градовете ни израстват в мръсни и бедни жилища и квартали, където бандитизмът е единственото им развлечение, то ние сами формираме потенциални суициденти в новото поколение. Няма да постигнем сериозен прогрес в разрешаването на проблема за самоубийствата, ако не въздействаме върху околната среда и социалното обкръжение на децата ни.”

Суицидологическата превенция по света и у нас

В САЩ съществуват стотици центрове за психологическа помощ и превенция на самоубийствата, но Националният център за изучаване на самоубийствата в Лос Анджелис вече десетилетия е образец и координатор на дейността на всички останали. Загрижени за това, че никоя социална институция не се занимава специално и изцяло със самоубийците, психолозите и медиците от този град сами създават така необходимата организация за изследване и подпомагане на лицата със себеубийствени нагласи и поведения. Те успяват да убедят цялото общество и света, че предотвратяването на самоубийствата е възможна и ефективна дейност. Тя може да се осъществи в началния стадий от развитието на суицидния процес – когато се оформя идеята и желанието за самоубийство; в стадия на остра криза с висока суицидна готовност (когато чашата на търпението и страданията е препълнена и е необходима само още една, последна капка, за да прелее тя); както и след извършването на неуспешен опит за самоубийство, когато опасността от повтаряне на суицидното действие е висока. В Лос Анджелис за първи път към научния екип на центъра, състоящ се от психолози, психиатри и социални работници, се присъединяват контролирани от екипа доброволци без специално образование, чиято помощ се оказва много ефективна.

В Австрия още през 1948 г. е създаден Център за превенция на самоубийствата под ръководството на проф. Е. Рингел, който по-късно прераства в интернационална Асоциация за предотвратяване на самоубийствата. Към аналогичния холандски център работят екипи, които сами посещават извършилите суициден опит или социално изолираните лица, които са с повишен риск за самоубийство. През 1971 г. холандското правителство изисква официално от всеки лекар да се заинтересува от проблемите на самоубийствата, като отпуска значителни кредити за изучаването на това явление. Същевременно се развива активна информационно-просветна дейност по ограмотяване на населението в областта на суицидологията. Оказва се и психо-социална помощ на застрашените от самоубийство лица, която подобрява и улеснява социалното им интегриране, усилва социалната им включеност и връзките им с обществото и отделни негови групи.

В някои църкви във Финландия, както и на много други места, са инсталирани телефонни постове за оказване на психологическа помощ. В Лондон, където през 1953 г. е създадена първата телефонна служба за предотвратяване на самоубийствата от свещеника Чад Варах, днес постове на телефона на доверието са инсталирани не само в църкви, но и в нощни кафенета и дори в публични домове. По думите на проф. Ж. П. Субриетакива телефонни постове спомагат за „демистифициране на социалните табута, засягащи секса, религията и самоубийствата”.

Суицидолозите във Франция обръщат внимание на факта, че е необходимо да се повиши нивото на суицидологическата култура и знания не само на населението като цяло, но и конкретно на лекарите и останалите медицински работници, както и на възпитателите и педагозите, чрез провеждане на специални образователни стажове, издаване на брошури, емисии по радиото и телевизията, въвеждане на дисциплината „Оказване на първа бърза и неотложна психологическа помощ” във ВУЗ-овете и др.

Вече повече от 35 г. в Москва работи Федералният научно-методически суицидологически център под ръководството на изключителния учен и талантлив организатор, въвел нова парадигма в суицидологията, проф. Айна Амбрумова (отскоро покойница).  По нейна идея са създадени кабинетите за социално-психологическа помощ на застрашените от самоубийство лица (КСПП), непременно извън територията на психиатричните заведения, което осигурява по-голямата им посещаемост. Тя създава и кризисни стационари за краткосрочно пребиваване на суициденти. Създаденият от нея концептуален модел за обясняване на суицидното поведение е тясно свързан с мащабната й практическа дейност. Създадената от нея Суицидологическа служба има следната структура:

1. Телефон на доверието в по-големите населени места, работещ по 24 часа в денонощието

2. Кабинети за социално-психологическа помощ (КСПП) извън територията на психиатричните заведения

3. Кризисни стационари към Суицидологическия център.

Във всички звена на суицидологическата служба си сътрудничат специалисти с различна квалификация – психолози, психиатри, психотерапевти, социолози, социални работници, юрист и свещеник. Към телефона на доверието работят и доброволци без специално образование, но изкарали курс по суицидология и оказване на първа психологическа помощ. Суицидологически служби има и в много други страни  по света.

Трябва сериозно да се замислим, щом дори на Бермудските острови (където самоубийствата са рядко явление), се осъществява специализирана суицидологическа помощ, а у нас, въпреки покачващото се ниво на самоубийствата (особено сред младите хора), разполагаме само с няколко поста на телефона на доверието. Крайно време е обществеността и правителството ни да се ангажират с мерки за повишаване нивото на суицидологическо обслужване на населението чрез създаване на кабинети за психо-социална помощ и организационен суицидологически център. Защото смъртта не бива да бъде единственият изход за изпадналите в суицидна криза личности!

Характерът на самоубиеца

Широко разпространено е очакването, че науката ще разкрие онези характерови особености на личността, които рано или късно мотивират самоубийството й. Но дали причината за самоубийството се корени в характера? Всъщност става дума за далеч по-сложен процес. И все пак, какво е направила досега науката за изяс­няване на въпроса за личностните особености на самоубиеца? Отначало се търсеше общо­то и повтарящото се в поведението на голям брой суициденти (хора, извършили самоу­бийство или опит за самоубийство), както и различията ме­жду тях и останалата част от обществото. Въз основа на тези данни се правеха опити за създаване на психологически портрет на жената и мъжа суициденти. Но се оказа, че полученият портрет на „типичния” самоубиец прилича като две капки вода на портрета на средния гражданин от същата възраст и пол. С други думи, не бяха открити такива специфични само за суицидентите черти, които да не се срещат и сред остана­лите хора. Нещо повече – оказа се, че приб­лизително 80 на сто от хората признават, че в определен период от живота си са мисли­ли за самоубийство. По данни на различни учени около 30 на сто от младежите на възраст от 14 до 24 г. и около 70 на сто от старите хора са споделяли суицидни наме­рения (което е по-сериозна стъпка в развитието на суицидния процес, следваща мислите за самоубийство).

Често изследователите съсредоточават вниманието си върху определено личностно качество и когато установят, че то е по-ярко изразено при суицидентите, отколкото при останалите хора, заключават, че самоубийството се дължи именно на това свойство. При сравняването на различни такива изследвания се вижда, че изводите им си противоречат и се самоизключват. Това се дължи на обстоятелството, че всеки учен е изследвал главно един тип самоубийство и тесен кръг суициденти със сходни особености, но изводите от тези частни изследвания е отнесъл към самоубийството въобще. Тук прозира характерният и отбелязан от редица изследователи недостатък на съвременната наука, в която преобладават откъслечните практически изследвания, и на която не достигат общи обяснителни концепции.

Други изследователи чрез по-прецизирани методи се опитват да установят плеядата от свойства и черти на характера, отличаващи самоубиеца от останалите. Разлики се търсят също и в начина на живот, в семейната, груповата и социалната среда, в преживяното в миналото и пр. Различни учени изтъкват негативното влияние на непълните семейства (поради напускане, развод или ранна смърт на един от родителите), съжителството с алкохолик или суицидент в близкото обкръжение, нарушения в семейното или груповото общуване и др. Но подобни ситуации се срещат и при хора с друго поведение, както и при значителна част от тези, които никога не са извършвали суицидни опити. С други думи, посочените обстоятелства или личностни свойства не могат да се окачествят като типични и специфични само за суицидентите.

Такъв например е описаният от австрийския психиатър Е. Рингел „пресуициден синдром”, който бил типичен тъкмо за застрашените от самоубийство личности. Този синдром се изразява в затваряне в себе си (с увеличаващо се потискане или отпадане на жизнения тонус), увеличаване на автоагресивността и бягство в света на въображаемото (с все по-чести суицидни фантазми). Не може да се приеме, че посоченият синдром прогнозира тъкмо суицидното поведение на личността, тъй като той не се среща при всички самоубийци, нито пък е специфичен само за тях.

Много често като характерни за суицидентите особености се изтъкваха черти, които се оказваха типични и за хора с други отклонения (като противоправно поведение, алкохолизъм, наркомания, бягство от къщи), а също и за занимаващите се с рискови спортове и дейности. При последните се говори за наличието на скрити (латентни) суицидни тенденции, които предопределят заниманията им с високо-рискови хобита. Всъщност може би именно усещането за близостта до смъртта прави живота ни по-осмислен и ценен и това мотивира любителите на високия адреналин (а не неосъзнаваните им себеубийствени наклонности)? Освен това характерните за суицидентите особености се срещаха и сред невротично болните, както и сред изпадналите в кризисно или стресово състояние, преживяващи дълбок вътрешен конфликт. Но всъщност кой от нас не е изпадал в стрес през изминалите седмица или месец? Кой не се е чувствал потиснат в близкото минало? Кой не си спомня за преживяна някога психотравма, довела до остра криза или най-малкото до състояние на временна дезадаптация? И все пак, това не ни превръща в самоубийци!

Наистина, малка част от хората се самоубиват. Но тезата за съществуването на специфична само за самоубийците личностна характеристика или дори за определен типаж хора не издържа на критиката. Тя се оказва един от поредните социални митове за самоубийството и неудачен опит обяснение на мотивировката му. Всъщност суицидентът не е коренно различен от другите хора. Той не е дефектно в психологически или в морален смисъл по-низше и лишено от отговорност същество, както се опитват да ни го представят някои учени.

Не са малко и изследователите, които поддържат тезата, че не съществува определен тип личност, предразположена към самоубийство, и че суицидното поведение се среща у най-различни хора. Както е невъзможно да се отдели особен психологически тип личност, предразположен повече от всички останали към самоубийство, нито да се открият характерологични особености, отличаващи суицидента от другите хора, така е невъзможно да се посочи и особен тип семейство или семейни обстоятелства, пораждащи неизбежно у субекта суицидно поведение.

Съществува ли изобщо някакъв специфи­чен само за суицидното поведение фактор,който закономерно да го поражда винаги? Да се търси такъв фактор означава прекале­но да се опрости детерминацията на самоу­бийството. Психолозите са категорични, че самоубийството се дължи на взаимодейс­твието на много фактори от различни нива, както вътрешни (личностни), така и ситуа­ционни (средови); както индивидуални, така и социални; а понякога се намесват и раз­лични медицински (болестни) фактори.

За да се стигне до самоубийство, е необ­ходимо едновременното действие на определени външни и вътрешни фактори или последователното им натрупване. При липсата на някой от тях „суицидогенното” влия­ние на другите е по-слабо, докато едновременното им или последователно действие с много голяма вероятност определя появата на суицидния акт.

Философите определят самоубийството като една от проявите на човешката свобода. Суицидентът сам избира действието си чрез свободно (в една или друга степен) реше­ние, т.е. в дадените обстоятелства той би могъл да вземе решение да се самоубие, както и решение да не го прави. Този момент на произволност и на свобода на волята не може да бъде обяснен в духа на механистическия детерминизъм, а само вероятностно. Достатъчна е понякога нищожна или случай­на пречка, за да не бъде изпълнено реше­нието, докато в други случаи незначително събитие може да го провокира. Сложното решение за самоубийство се оказва не само зависещо от много неща, и то във вероятностен смисъл, но и изклю­чително многообразно по своите форми. Самоубийствата толкова много се различа­ват по своя личностен и социален смисъл, по характера на причините, поводите и мо­тивите си, че някои учени предлагат да не се говори за самоубийствО по принцип, а винаги за самоубийствА.

Съществуват изследвания, които сравня­ват по психологически показатели голям брой суициденти със същия брой несуициденти. Установява се, че няма значими различия в личностните им особености, а само в ха­рактера на проблемите, с които се сблъскват различните хора. Проблемите на суицидентите се оказват значително по-тежки и по-сериозни от проблемите, които имат да разре­шават останалите. Ето защо някои учени се отказват да търсят специфични само за суицидентите личностни особености, които уж ги тласкат към самоубийство, и отделят по-голямо внимание на факторите от сре­дата и ситуацията, в която попада дадената личност. Те смятат, че щом идеите за смърт и самоубийство се срещат у всички хора (макар и в различна степен), факторите от средата, които благоприятстват тяхното развитие, играят по-голяма роля при детерминирането на самоубийствата, отколкото личностните особености. Разбира се, тук следва да се има предвид, че не всички критични ситуации са наистина безизходни и непреодолими. И все пак при обясняването на суицидното поведение е важно да не се преувеличава, нито пренебрегва както влиянието на вън­шните фактори, така и на вътрешните.

 Рисковите фактори

Рискът за самоубийство се увеличава, ко­гато потискащите жизнения тонус преживявания преминат от пасивните суицидни мис­ли през формирането на активнинамерения и построяването на конкретен план за самоубийство. Кои фактори (при едновременното им действие или последо­вателното им наслагване) определят с голя­ма вероятност появата на суицидното пове­дение? Те са както индивидуално-психологически, така и групови, социални и ситуативни, а при наличието на заболяване, и бо­лестни.

Като индивидуално-психологически рискови за суицидното поведение фак­тори се посочват:

* снижената толерантност към стресови натоварвания и фрустрации,

* слабостта на личностно-психическата за­щита,

* различните комуникативни затрудне­ния,

* неадекватната самооценка,

* негативно­то оценяване на собствения жизнен път (основаващо се на събития в миналото);

* особености в стила на преодоляване на трудностите, изразяващи се в ригидност, упоритост, настойчивост и неспособност за компромиси, които затрудняват личността да се приспособи към новите условия;

* агре­сивността спрямо собственото „Аз” и собс­твеното тяло;

* липсата на интерес към спорта и другите колективни развлечения;

* постоянните затруднения при удовлетворяване на сексуалните потребно­сти;

* своеобразието на интелекта, изразяващо се в наличието на стереотипи в мисленето, на познавателните структури, които обуславят възприемането на събитията по особен начин;

* максимализ­мът и категоричността в съжденията,

* черно-бялото мислене и пр.

При сблъскването на личността със затруднения и психотравмени преживя­вания посочените интелектуални особено­сти съдействат за формирането на особена концепция за загуба, която е с потенциална суицидна опасност. Приемането на пози­цията на „губещия” обикновено се изразява в следните формулировки: „Никой не ме разбира, всички са против мен”, „Няма справедливост”, „Нямам вече сили за бор­ба”, „На никого не съм нужен”, „По-нататък ще става все по-лошо”, „Не мога да понеса този позор”, „Никога няма да си простя”, „Няма къде да се дяна”, „Всичко е загубено – това е краят”, „Смъртта е по-добра от такъв живот”.

Особен интерес представлява т.нар. мо­рална акцентуация на личността, която се изразява в придаването на прекалено голя­мо значение на дадена ценност в сравнение с другите. В случаите, когато реализирането на тази ценност се окаже невъзможно, чове­кът може да предпочете смъртта пред обез­смисления си живот. Максимата на френския философ А. Лаланд описва това състояние така: „По-добре е да загубиш живота си, откол­кото онова, което му придава стойност.” Френският психолог Г. Дезе също посочва, че човек най-вече се чувства жив, когато жертва живота си за един идеал, Ето защо е необходима активна борба за предотвра­тяване на онези обществени и политически условия, които поставят подобни социалнозрели и високонравствени лично­сти в екстремни ситуации и ги тласкат в за­дънена улица, за да не се налага обществото да ги губи преждевременно. Необходимо е да намерим начин да подкрепяме и оказваме социално-психологическа помощ на изпадналите в подобна ситуация хора.

Сред груповите рискови фактори, носещи повишена опасност от суицидни действия, се откроява принадлежността към определени възрастови и професионални групи (напр. студенти, лица със свободни професии, пенсионери, безработни, както и лица с неустановени професии или често сменящи ги), мигриращите и често променящи местожителството си хора; хората в процес на трудоустрояване и пр. За групи с повишен суициден риск се смятат също предразположените към депресия, алкохолиците и пациентите от пси­хиатричните болници, както и извършилите вече опит за самоубийство. Тревожен е фак­тът, че приблизително всеки четвърти от извършилите опит за самоубийство го пов­таря, а всеки десети от тях загива. На особено голям суициден риск са изло­жени хората в средна и напреднала възраст, които страдат от социална изолация и само­та. Обществените промени, които водят до социална изолация на много негови чле­нове, допринасят за нарастване броя на самоубийствата.

И така, кой все пак в най-голяма степен е подложен на риск от самоубийство? Най-общо казано, това е човекът, преживяващ процес на социално-психическа дезадаптация, и то когато тя достигне етапа на психич­на криза. Кризата протича остро и внезапно или се развива постепенно. Но нали не всеки изпаднал в психична криза човек взема решение за самоубийство! Превръщането на психичната криза в суицидна се определя от извършващата се опасна личностна про­мяна. Тя се характеризира с повишаване ценността на смъртта и понижаване цен­ността на живота, както и с повишаване ценността на самоубийството като модел за поведение и като единствено приемливо и ефективно средство за „излизане” от кри­тичната ситуация. Невъзможността за избор на алтернатив­но решение на критичната ситуация актуа­лизира представата за самоубийството катоединствен „изход”. Към това крайно, пос­ледно средство (каквото е самоубийството), се прибягва, след като не се откриват алтернативни средства или те се оценяват като неефективни или неприемливи, т.е. след като критичната си­туация се оцени от субекта като безизходна и непоносима.

Суицидоопасната личностна промяна се изразява във формирането на високозначим личностен смисъл на суицидния акт до такава степен, че то започва да се разглежда като единствено приемливо и най-ефективно средство за излизане от критичната ситуация с чест. Променя се и оценката на личността за ситуацията, която започва да се възприема като особено безперспективна и субективно непоносима.

Преминаването към суицидно действие се благоприятства от негативните промени в ситуацията, както и от отслабването на т. нар. антисуицидни фактори. Суицидо-опасната личностна промяна може да протича както на нивото на съзнателната психическа дейност, така и на нивото на несъзнателното. В първия случай се оформя решение за самоубийство, а във втория – суицидна нагласа. Най-често обаче процесът се раз­вива при взаимодействието на тези две нива на психична дейност.

При определяне на медицинските факто­ри за суициден риск се оценява влиянието на различни телесни и психически заболя­вания. Наличието на тежки и хронични неиз­лечими заболявания, особено в старческа възраст, обуславя понякога т.нар.реалистически самоубийства – когато смъртта се избира като по-малкото зло. (Тук неизбежно стигаме до проблема за евтаназията.) По-интересен е въпросът за ролята на психическите заболявания като фактори за самоубийството, тъй като тук се сблъскваме с още един широко разпространен социален мит, според който едва ли не всеки самоу­бил се е психично болен. Наистина, рискът от суицидно поведение е до десет пъти по-голям при психичноболните и при алкохо­лиците в сравнение с останалите. Но оттук не следва, че психическите заболявания и алкохолът са причина за увеличената склонност на психичноболните и алкохолиците към самоубийство. Неправилен е изво­дът, че самото психическо заболяване или хроничното пиянство причиняват пряко и за­кономерно самоубийство. Нали не всички, дори не половината и не една четвърт, а още по-малка част от психичноболните и алко­холиците извършват суициден акт! По данни на различни учени се самоубиват от 0,2 до 18 на сто от шизофренно болните и от 6 до 21 на сто от алкохолно болните. Приблизително всеки десети бо­лен от циркулярна депресия се самоубива, както и всеки шести от страдащите от депре­сия въобще.

Постулатът на непосредствеността, спо­ред който самоубийството пряко се опреде­ля от болестната симптоматика, се отрича от съвременните психиатри и психолози. Съвсем малка част от самоубийствата на пси­хичноболните се извършват под влиянието на императивни халюцинации, налудни идеи и пр. Но дори и в тези случаи самоу­бийствата не се определят пряко от болест­ните симптоми, а от личностната преработ­ка на тези и други суицидогенни преживява­ния.

Суицидното поведение както на психичноболните, така и на здравите винаги се опосредява от системата от личностни характери­стики на човека и от особеностите на взаимоотношенията му със средата. Всъщност мотивите за самоубийство на психичноболните се покриват с мотивите за самоу­бийство на здравите, защото мотивационните ме­ханизми и закономерностите на суицидното поведение са пре­делно общи и стоят над противопоставянето здраве-болест, норма и патология.

Освен това суицидното поведение е по-характерно за ранните етапи на психичното заболяване и алкохолизма. Ако самоубийс­твото наистина бе следствие на самото пси­хично заболяване (както твърдят предста­вителите на психиатричния подход в суицидологията), би трябвало да се среща по правило в по-късните етапи на заболяване­то (когато то се развие и задълбочи). Но всъщност суицидният акт много по-често се извършва в моментите на просветление и подобрение на здравословното състоя­ние, когато болният става способен да осъз­нае каква е разликата между пълноценния живот на здравия човек и страданията на болестта, в етапите на ремисия. С други думи, по-скороосъзнаването на болестта, а не самата болест повлия­ва суицидния акт. И от това правило се срещат изключения, но все пак вероятността за суицидо-опасната личностна промяна, която е пряката детер­минанта на суицидното поведение, е по-голяма в по-ранната фаза на заболяването. Тази промяна е твърде сложно психическо явление и затова по-често го наблюдаваме в начал­ните етапи на заболяването, когато проце­сите на дезадаптация са най-силно изразени и когато все още не е започнало формиране на компенсаторни механизми.

Психо-социалните фактори, които пре­допределят суицидното поведение, винаги изразяват нарушаване на равновесието в си­стемите личност-общество, личност-социален институт, личност-група или личността в отношение към самата себе си. Разглеждането на самоубийството като поведенски модел подпомага организи­рането на ефективна профилактика на суи­цидното поведение. Учените смятат, че са­моубиецът не се ражда такъв, а постепенно се „обучава” на този модел. Много е важно да успеем да заменим модела за самоубийс­твото (като начин за поведение), с друг, по-успешен път за излизане от критичните ситуации.

Необходимо е да се промени отношението на обществото към самоубийството като своеобразен „моден” начин за изразяване на скръбта, отчаянието, разочарованието и др. Специалистите от работната група по суицидологически въпроси към СЗО смя­тат, че както се наблюдава отлив от пушене­то в цял свят (не защото бе намерен подхо­дящ заместител, а защото се промени само­то отношение на хората към пушенето), така ще намаляват и самоубийствата, след като се промени отношението на обществото към тях. Досега преминаването към суицидно поведение бе модел за излизане от състоянието на остра криза. След вземане на решение за самоубийство настъпва успокоение и просветление. Ето защо е необходимо да се утвърди в съзнанието на хората нов модел за поведение, алтернативен на стария.

Суицидологическата служба успешно функционира в тази посока чрез възможностите на телефо­на на доверието или посещаването на каби­нета за психологическа консултация. Спо­ред учените е напълно възможно този нов модел на поведение (контактуване със звената за суицидологическа помощ) да замени стария (извършването на суициден акт), тъй като той запазва същото символично значе­ние. Обаждането по телефона позволява на човека да се реализира като суицидент (ма­кар и само на думи), по отношение на дове­рителя. То дава възможност да се получи търсеният от някои суициденти драматичен ефект. Консултантът от телефона на дове­рието, който олицетворява обществото, мо­же да понесе агресията по отношение на това общество от страна на доверяващия се. Най-накрая, обаждането по телефона или разговорът в кабинета на психолога могат да доведат до преживява­нето на катарзис, а катарзисът спомага за предотвратяване на суицидното действие. Ето защо обръщението на пастор Уест от 1953 г: „Преди да се самоубиете, ми телефонирайте!”, остава актуално и днес.

Мъжете или жените

Суицидолозите винаги са фокусирали вни­манието ни върху факта, че навсякъде по света мъжете се самоубиват от 2 до 6 пъти по-често от жените, но извършват 3 пъти по-малко опити за самоубийство. Изключение от това правило наблюдаваме в Тайланд, Доминиканската република и Филипините – страни, в които поначало се извършват малко самоубийства и разликата по този показател между мъжете и жените е незначителна. Московските учени пък съобщават, че при мъжете и жените опитите за самоу­бийство са почти еднакво чести.

В последно време обаче се очертават някои характерни тенденции в развитието на суицидното поведение, които по всяка вероятност ще намаляват различията. Така например от 50-ина години насам чувстви­телно се увеличава честотата на завършените самоубийс­тва при жените (особено на по-възраст­ните от тях, главно в развитите страни). Главоломно се увеличават и опитите за са­моубийства сред младежите и девойките в повечето страни. Стигна се дотам, че честотата на опитите за самоубийства при жените превишава тази при мъжете само 1,4 пъти (а не 3 пъти, както обикновено). Нарастването на самоубийствата сред же­ните се обяснява с изменение на ролята на жената в обществото, докато за зачестилите суицидни прояви сред младежите се обви­няват радикалните промени в доскоро общоприеманите ценности и извършващата се тяхна критична преоценка.

Интересни са интерпретациите на разли­чията в честотата на суицидното поведе­ние, свързани с пола. От факта, че жените се самоубиват по-рядко, се прави погрешният извод,че мъжете са по-склонни към себеунищожение и че самоубийството си остава преди всичко „мъжка работа”, а опитите за самоубийство – женска. Още през 1947 г. френският психолог Г. Дезе предвиди наб­людаваното днес увеличаване на суицидните прояви при жените и тенденцията им за изравняване с подобно поведение при мъ­жете. Според него от това, че жената се самоубива три пъти по-рядко от мъжа, съв­сем не следва, че склонността й към самоубийство е три пъти по-малка. Вземайки предвид и опитите за самоубийство, той стигна до обратния извод – суицидните тен­денции са по-силни при жената: „Тя по-често от мъжа се стреми да се самоубие, но по-рядко от него успява да стори това.”

Обяснението за по-честия „неуспех” на жените в самоубийството се крие в социал­ната роля и статус на жените като по-слаб пол. С това обстоятелство е свързан фактът, че те зле познават и по-малко използват агресивните техники. Известно е, че по правило жените избират ненараняващи средства за самоубийство, стремейки се да останат красиви и в смъртта си. Те прибягват по-често от мъ­жете до самоотравяне, а този начин за самоу­бийство невинаги завършва фатално. Френският социолог М. Талегани посоч­ва, че в представата за мъжка сила се включ­ва и умението му за реализация, успех и изя­ва дори и в смъртта. Възпитан да действа, да успява и да осигурява своя и на жена си живот, мъжът няма право на социален провал. Програмиран за такава социална роля – да реализира напълно живота си, той без съмнение успявала да осъществи и смъртта си. „Социално-професионалният му успех е главна негова цел, но ако претърпи провал, би ли могъл да си позволи до такава степен, както жената, да не успее и в самоубийство­то си?” – се пита ученият.

При „слабия” пол се наблюдава обратно­то. Жената е по-привързана към реда, а самоубийството е нарушаване на общоприети норми. Социално жената все още е в по-неизгодно положение от мъжа. Тя често е обект на социална, морална и сексуална дискриминация, а това формира по-голя­мата й склонност към самонаказание и самоагресия, съответно и към самоубийство. И досега в обществото ни се е запазил типичният за жената статус на емоционална зависимост от мъжа. Това се наблюдава при девойките, извършили опит за самоубийс­тво. Повечето от тях съществуват само като функция от любимия си и в живота им като че ли няма други ценности. Всяко прекъсва­не на тази жизненоважна връзка ги тласка към импулсивен опит за самоубийство или към депресия с доминиращи мисли за са­моубийство.

Жената е по-склонна, поради емоционал­ната си зависимост от мъжа и социалната си незащитеност, да предприема суицидни действия по мотиви от любовен характер. М. Талегани посочва, че „и до ден днешен излъганата или изоставена жена се стреми към самоубийство, за да оприличи поведе­нието си на един социалноприет модел. По същия начин през 19 век се приемаше за нормално самоубийството на подписалия полица след неговия банкрут.”

Ниско ниво на суицидологическата култура по света и у нас

Изследователите от работната група по суицидологическите въпроси към Световната здравна организация (СЗО) с безпокойство констатират ниското ниво на суицидологическата култура и информираност както на населението в отделните страни, така и на лекарите и медицинския персонал, които се грижат за извършилите неуспешен опит за самоубийство лица и за останалите с висок риск за самоубийство. Сериозна е загрижеността на учените във връзка с установената от тях липса на подготовка у професионалните медицински работници, които не знаят как да се държат със суицидентите и не си представят точно какви трябва да са действията им в такива случаи(1).

Тези констатации, направени в страни с развита суицидологическа служба, в още по-голяма степен са валидни за нашата страна, в която все още не са изградени основните й звена. Специалистите от СЗО с основание бият тревога и косвено се обръщат към пра­вителствата на различните страни с препоръка да се вземат необходимите мерки за пови­шаване нивото на суицидологическата култура на всички групи от населението, защото това е един от начините за борба с повсеместно увеличаващите се самоубийства и опити за самоубийства (2).

Нито в училищата, нито във висшите учебни заведения у нас се говори за причините за самоубийствата и начините за оказване на първа психологическа и суицидологическа помощ. Как е най-добре да се държим, когато най-близ­кият ни приятел, съседът или колегата ни по служба сподели, че не му се живее повече? Знаем ли към кого да го насочим, какво да му кажем, как да постъпим, за да не се измъчваме впоследствие от угризения, че не сме успели да направим необходимото навреме? Знаят ли лекари, учители или журналисти, когато непознат човек им доверява решението си за самоубийство, каквоне трябва да правят, за да не отблъснат потърсилия помощ от тях? Как да постъпят, за да предразположат човека, който се колебае дали да сподели намеренията си за сбогуване с живота?

Доскоро преди всичко по идеологически съображения те­мата за самоубийствата се считаше за неудобна в страната ни и бе старателно избяг­вана от научните колективи и средствата за масова информация. Същевременно са­моубийствата и опитите за самоубийства непрекъснато се увеличаваха. Днес вече можем да сложим пръст в раната и да говорим открито за грешките в социалната политика по отношение на самоубийствата не само през последните епохи, но и от векове насам. Самоубийствата са своеобразна рана в организма на обществото, която изобщо не е била лекувана или, което е по-лошо и се наблюдава по-често, е била лекувана погрешно.

Така в течение на времето в общественото съзнание са се натрупвали различнисоциални митове, предразсъдъци и илюзорни защитни представи, свързани със самоубийството и оценяването му като обществено значима постъпка, както и със самоубиеца и отношението на околните към него. Бурното развитие на науката суицидология днес, както и широкото дискутиране на темата спомагат за разкриването и преодоляването на тези социални митове и по­грешни стереотипи и за създаването на адекватно отношение към самоубийството като социално явление и конкретно към суицидентите, което е в интерес на цялото ни общество и особено на хората с висок суициден риск.

Самоубийците сигнализират за намерението си!

Един от най-опасните и широко разпространени митове гласи, че „който говори за самоубийство, рядко го извършва, и обратното – който в действителност иска да се самоубие, не споделя намеренията си за това”. Всъщност в по-голямата си част завършените самоубийства са предшествани от различни преки или непреки опити за комуникация с околните (3) – споделят се суицидни мисли, желания или планове за дей­ствие, обсъжда се безсмислието на живота, отправят се предупреждения или заплахи за самоубийство и др. Това са сигурни предвестници за реалната опасност от суицидно действие, изразяващи амбивалентното отношение на суицидента към ценностите на живота и смъртта. В. Пьолдингер, Е. Шнейдман и др. установяват, че около 70-80% от самоубилите се по един или друг начин са съобщавали на околните им за суицидните си намерения (4), но в крайна сметка са се оказали в изолация, тъй като посла­нието им не е било възприето и не е било отреагирано с необходимото съчувствие и загриженост за живота и бъдещето им.

С голяма част от социалните митове и стереотипи относно поведението и личностните особености на „типичния” самоубиец се подхранва и оправдава пасивността и не­заинтересоваността на обществото към застрашените от самоубийство лица, за които то все не успява да положи необходимите социални грижи. За отбелязване е, че суицидната превенция се оказва възможна именно поради наличието на такива моменти и етапи в развитието на суицидната криза, наричани „търсене на опора” или „проверя­ване на обосноваността на собствените суицидни разсъждения”, в които суицидентът е открит за емоционален контакт и диалог и се стреми активно към тях. Тогава коле­банията му между живота и смъртта са все още много силни, а психологическото под­помагане за излизане от суицидната криза – приемливо и често ефективно. При това колкото по-продължително време трае обмислянето и подготовката за самоубийст­во, толкова вероятността от предотвратяване на суицидното действие вследствие психологическата интервенция е по-голяма. А ако в обществото ни се изгради суицидологическа служба с действаща програма за профилактика и превенция на самоубийствата, което да доведе до повишаване нивото на суицидологическата култура и подготовка на населението, безпомощността ни пред растежа на самоубийствата ще остане в миналото.

Голяма част от самоубийствата са предотвратими!

Суицидната превенция се затруднява и от друг широко разпространен в масовото съзнание мит — за непредотвратимостта на самоубийството, гласящ, че „който е ре­шил да се самоубива, ще го направи рано или късно независимо от външните обстоя­телства и влияния”.

Подобно мнение почива на опростено разбиране за причинното обуславяне на суицидния акт и се подкрепя от някои генетични, анатомо-патологични, биохимични и пр. теории за самоубийството, стремящи се да докажат патологичната му природа и биологичната му предопределеност. Всъщност съвременната суицидология разполага единствено с доказателства, опровергаващи подобни редукционистки теории, които свеждат сложната причинна детерминация на суицидния акт до гене­тичната и биологичната. Повечето изследователи на суицидното поведение се съгла­сяват, че „дори и да съществуват конституционални (или биохимични) фактори за са­моубийството, засега само хипотетични, то те все пак ще са по-малко определящи в сравнение с психо-социалните и културалните фактори” (5).

Данните от различни суицидологически служби свидетелстват, че е възможно многократно да се намалят повторните суицидни опити на застрашените от самоубий­ство лица, попаднали в полезрението и обсега на действие на суицидолозите. За да се намали обаче нивото на самоубийствата като цяло, е необходимо да се осигури системното разпространяване на суицидологическите знания чрез средствата за масова инфор­мация и програмите за здравно възпитание и психохигиена на всички учащи се и по­стоянното повишаване нивото на суицидологическата култура на населението. Това е първото и най-лесното, което обществото може да извърши за своите евентуални и реални суициденти. Специалистите подчертават, че „никога не трябва да считаме за непредотвратими стремежите към самоубийство в която и да е социална група”, за­щото „честотата на самоубийствата зависи преди всичко от социалните условия, кои­то могат да се изменят” (6).

Различните митове и стереотипи (относно личността на самоубиеца, развитието на суицидната криза и възможността за социална и психологическа превенция на са­моубийствата), които съществуват не само на ниво масова психика, но и в съзнанието на някои учени и в техните обяснителни теории, са опасни, защото са изключително устойчиви и съдействат за формиране и поддържане на негативно обществено мне­ние и отношение към суицидентите. Последното силно затруднява оказването на пси­хологическа и въобще на хуманитарна помощ на суицидентите, както и осъществява­нето на суицидна профилактика, и е точно обратното на отношението, което дължим на изложените на суициден риск лица.

Нехуманното ни отношение към суицидентите

Анализът на обществените оценки за самоубийството и самоубийците показва, че най-разпространено е отношението на неодобрение и отхвърляне, стигащо до морал­но осъждане и порицание. В продължение на векове самоубийството е забранявано и наказвано по най-различен начин. Апологетите на християнското учение разглеждат самоубийството като убийство и самоубиецът бива погребван в безчестие подобно на криминалните престъпници – извън територията на считаното за свещено място гробище, без правото на свещен обред. Според светските закони в някои страни имуществото и жената на самоубилия се или извършил опит за самоубийство мъж са били предавани на господаря му. В някои страни за назидание са били прилагани и други символични наказания върху трупа на самоубилия се – например отсичане на ръката му или излагане на съблечения труп на самоубиеца на публично място с цел поругаването му. Нещо повече – в много страни самоубийството продължително време се е считало за престъпление, преследвано от закона, като тежестта на наказателните мер­ки е падала върху семейството на самоубилия се. Франция е първата европейска стра­на, която през 1790 г. премахва предвидените от закона санкции спрямо самоубилия се и неговите наследници, но Ню Йорк прави това едва в началото на 20 век, а Вели­кобритания и Израел – едва през 1961 г. В страните с християнска култура е традиционно свързването на самоубийството с понятието за грях или престъпление, като въпросът доколко това е обосновано и правомерно, както и темата за самоубий­ството въобще, са били табуизирани. Тревожно е, че и днес по думите на М. Колен „всички институции осъществяват връзката между понятията „самоубийство” и „греш­ка”. (7).

Според някои специалисти забраните около самоубийствата заслужават да бъдат обект на специално обяснение – например защо е толкова популярно твърдението, че човек няма моралното право да се самоубие, или, както казва френският писателМонтерлан, „да се откаже без обяснение от живот, който не е пожелавал сам” (8). Дали обстоятелството, че идеята за смъртта внушава не само страх и ужас, но притежава иомагьосващо и привличащо въздействие от досега с една тайна, е наложило необходи­мостта от приемане на различни санкции спрямо самоубийците? Според психоложка­та Р. Менаем доброволната смърт по всяка вероятност наистина оказва силно привли­чащо въздействие, щом упреците срещу нея са били и остават толкова масивни (9). Идеята за доброволната смърт, изглежда, се е смятала за силно „заразителна” и заради това обществата по различен начин са се защитавали от влиянието й, като са санкцио­нирали самоубийството. Дж. Мирлоу обяснява тази заразителност с присъщата на все­ки човек тенденция към саморазрушаване, която, както и идеята за самоубийство, е в латентно състояние у повечето хора (10). Всяко състояние на остра неудовлетвореност при засягане на значими потребности на личността, всяка психична криза в безизходна ситуация крият опасност от събуждане на автоагресивните тенденции и съответно от появата на суицидни мисли и решения. Авторът заключава, че всъщност никой не е застрахован от възможността да изпадне в суицидна криза при тежки екстремни об­стоятелства.

Несправедливото отношение към суицидентите, типично за миналите векове и за страните с християнска култура, остава актуално и днес. Редица изследователи с тре­вога констатират нередките прояви на агресивност и враждебно отношение дори на медицинския персонал към лицата със суицидни тенденции, заплахи или опити за самоубийства. Суицидолозите от СЗО подчертават, че е „крайно време да се промени манталитетът на лекарите, оказващи първа помощ, и на персонала от общите болници, на кои­то често липсва симпатия по отношение на суицидентите” (11). Доброжелателност, съчувствие и разбиране – това дължим на суицидента, а не морално осъждане, отношение на превъзходство или пренебрежение и подигравка. Същевремен­но учените посочват, че никак не е лесно да се изпитва симпатия към хора, склонни да реагират на най-малкия неуспех с отчаяние и депресивни симптоми. Но при запозна­ване с житейския път на суицидента, с неговите хронични затруднения, конфликти и преживени психотравми, вероятността за формиране на положително отношение към него се увеличава, а то именно е необходимо за осъществяването на ефективна суицидологическа превенция.

Причините за враждебното отношение на медицинския персонал към суицидентите се крият, от една страна, в липсата на достатъчно знания и подготовка по суицидология, а от друга – в дълбокия вътрешен конфликт, който предизвикват суицидентите у медицинските служители. Поначало последните считат смъртта за свой враг и се борят с всички сили срещу нея, като разчитат на подкрепата и сътрудничеството на бол­ните. Докато суицидентът е коренно различен от останалите пациенти – той се съю­зява не с лекаря (в борбата му със смъртта), а със самата смърт, като по този начин пре­връща медицинския персонал в свой опонент. С това свое различно отношение към смъртта (а съответно и към ценността на живота), суицидентът съвсем естествено, дори без да иска това, косвено засяга авторитета, ценностната система и стереотипите на медицинските работници – ако, разбира се, те не са предварително добре запознати с това обстоятелство, т. е. с особените задачи и функции, които ги очакват при рабо­тата им със суициденти.

Както изтъкват суицидолозите, работещи към СЗО, „неодобрителните реакции по по­вод на самоубийството се основават на невежеството и от векове – на предразсъдъците и неверните представи. Ако хората се запознаят с реалното положение на нещата, тореакциите им ще бъдат по-толерантни и позитивни. Осъзнаването на факта, че към самоубийство най-често се стремят престарелите, самотните, онеправданите или психичноболните хора, може би ще предизвика състрадание у широката общественост” (12).

Защитете самоубиеца!

Данните от проведеното анкетно изследване сред занимаващи се със самоубий­ствата специалисти сочат, че отношение на отхвърляне и враждебност към суицидентите се среща често и у нас. В свои изследвания Й. Красналиев (13), М. Чомаков (14) и др. установиха наличието на ятрогенни вреди и подтици в някои случаи на самоубий­ства. Преди години лекар, който дори издаде книга за самоубийствата, нарича самоубиеца „нещастник”, действащ „по най-глупавия начин, показвайки слабостта си в най-уродлива форма”, „егоист, мекушав и огъващ се пред всяка житейска несгода” (15). Този коктейл от отрицателни епитети и груби обиди, както и въобще публичните заклеймявания на самоубийците заслужават само един отговор – тревожен апел: защитете самоубиеца или извършилия опит за само­убийство! Защитете го от морализаторстващите неспециалисти и войнстващите дилетанти, от цялата злоба, която той не заслужава! Написаните в този дух статии са­мо увеличават пропастта между суицидентите и останалите хора, а това е най-нежелателното и неблагоприятно (за застрашените от самоубийство лица) отношение към тях. Подобни писания, при това в огромен тираж, упражняват по-скоро ятрогенно, отколкото възпитателно или психотерапевтично въздействие и е странно, че се появяват изобщо в печата, при това – изпод перото на Лекар. Те предизвикват тревожния ни апел за повече толерант­ност и доброжелателност към страдащия, към изпадналия в безизходна ситуация или в крайно отчаяние човек, преживяващ душевни сътресения и кризи, в които се поставят под въпрос смисълът и ценността на живота му. Той се нуждае от протегнати ръце за честен разговор или прегръдка, а не от допълнителни плесници и обиди.

Страхът на обществото от самоубийците

Различните социални митове и неверни представи и стереотипи относно само­убиеца (и самоубийството) не дължат своята устойчивост единствено на ниското ниво на суицидологическата култура на населението и на слабата просветителска дейност, осъществявана от суицидолозите. Те изпълняват също така функциите на психологически защитни механизми и удовлетворяват реалната социално-психическа потреб­ност на голяма част от социалните общности и отделните хора от разграничаване и отхвърляне на лицата с девиантно поведение. Трябва да признаем, че в обществото винаги е преобладавало недотам хуманното отношение към собствените му девианти, според което те се разглеждат като чуждо тяло, а не като вътрешна част на това общество, без която то не може да съществува. При анализа на общественото мнение лесно се забелязва склонността веднага и категорично да се подлагат на морално осъждане и порицание лицата с девиантно поведение. Обществото винаги се е страхувало от тях, без да ги разбира, като ги е „награждавало” с агресивност и неприязнено, вместо да ги интегрира в себе си и по такъв начин постепенно да ги преобрази.

Като една от главните особености на суицидното поведение се изтъква съзнателното нарушаване на обществените норми от страна на суицидентите (16). Главният смисъл на суицидния акт според социолога Д. Мандон е в заемането на особена по­зиция на суицидента по отношение на близкото му обкръжение и на обществото като цяло (34). В суицидния си акт личността грубо преразглежда и разкъсва отношенията си с реалността и с останалите хора, като в отделни случаи самоубийството се издига допатетично обвинение срещу устройството на света и изразява неудовлетворението на индивида от порядките на живота и рязкото му несъгласие с господстващите общест­вени норми и традиционни разбирания за начина на живот. При всички случаи на само­убийство според специалистите се наблюдава някаква криза в отношенията на самоубиеца с останалите хора. И самоубиецът, и заобикалящите го схващат самоубий­ството като нарушаване на общоприетите норми, като „изследване на забранени тери­тории, в които човекът няма право да прониква” (17).

Анализът на общественото мнение показва, че то най-често поставя престъпника, психичноболния и самоубиеца на една линия. Според люксембургския учен Ж. Мюлер и французина М. Колен това означава, че останалите хора преживяват и оценяват самоубиеца като другия, различния от нас човек, като отхвърления или този, който тряб­ва да бъде отхвърлен и отчужден от нас (18), видян като неприличащ на нас, т. е. „като този, когото съвсем сигурно не възприемаме за свой брат” (19).

Повечето хора се стремят да се разграничат от суицидента, когото те считат за по-различно и обикновено по-низше от тях същество, както впрочем и от престъпника, душевноболния, пияницата или глупака. Това не се дължи само на факта, че горепосочените групи лица съзнателно или несъзнателно нарушават правилата на приетото за социално нормално и желано поведение. Според Ж. Мюлер латентната колективна враждебност на общественото мнение към суицидента, изразяваща се в определя­нето му за човек от по-низш сорт и в приравняването му към престъпника, алкохолика, душевноболния или глупака, е защитна реакция на общественото съзнание пред стра­ха, че у всекиго от нас съществува един неизявен и неразпознат все още самоубиец (20). Доказателство, че в случая наистина става дума за противоречие между съзнанието и подсъзнанието (на индивида и на обществото), той вижда във факта, че предизвика­ните (например от анкета, интервю и пр.) оценки и мнения за самоубийството винаги се съпровождат от силни емоционални реакции на безпокойство, напрежение, страх, не­желание или отказ за размисъл, тревога или отхвърляне, които всъщност съпътстват и всички конфликти между съзнателното и несъзнателното ниво на индивидуалната и на социалната психика.

Според Р. Менаем, „ако липсва желание да засягаме собствените си въпроси относно смъртта, не ни остава нищо друго, освен да отделим суицидента от нас, да го изключим от себеподобните му, да направим от него един неотговорен болен” (21). Ние отчуждаваме суицидента от себе си, тъй като той, както и психично болният, вну­шава страх – темата за самоубийството има характер на социално табу в нашата кул­тура. Авторката обръща внимание на факта, че в съвременната европейска култура медицинската санкция на самоубийството е следвала наказателната: „доскоро суицидентът бе считан за престъпник, днес вече той традиционно и с лекота бива обявяван за психичноболен. Днес вече обществото се защитава от самоубийствата не чрез право­то, а чрез психиатрията – като затваря и скрива суицидента в психиатричните заве­дения и го белязва с етикета на душевно болен индивид.” Това е така, защото суицидентът се оказва опасен не само за себе си, а и за другите, за цялото общество, но не защо­то ще посегне на живота или имуществото ни, а защото поставя на изпитание изграж­даните от всички нас защитни системи от вярвания и ценности в борбата ни със смъртта (22).

Самоубийството и смъртта – социални табута

Общоизвестно е, че темата за самоубийството е неприятна и отбягвана от много хора. Всъщност не само въпросът за самоубийството, но и въобще темата за смъртта остават характерно за културата ни табу и до днес. По мнението на редица учени съвременният човек (за разлика от „примитивните” народи), не успява да приеме и да се примири с неизбежността на смъртта и да формира реалистично отношение към нея, което съответно затруднява и живота му. Според Дж. Мирлоу хората предпочитат да отричат самоубийството (като избягват разговорите за него или изместват темата), и да го заклеймяват категорично, вместо да го интериоризират и осмислят (23). Потреб­ността от отричане на самоубийството е свързана, според него, с присъщото на всеки човек отричане на евентуалността на собствената му смърт. Наистина много хора из­бягват да мислят през целия си живот за смъртта и се оказват неподготвени и изнена­дани всеки път, когато той им я поднесе, като смъртта за тях се оказва нещо странично и чуждо на живота, негова абсолютна противоположност.

За Р. Менаем цялата ни съвременна култура е основана на борбата на индивида със смъртта, на мита за безсмъртието (на индивида-герой), и е пропита от представата за изключителната ценност на човешкия живот (24). Докато самоубийството, според нея, не само противоречи на латентните ни и нереалистични желания за безсмъртие, но и показва на всички, че животът съвсем не е толкова ценен, колкото е прието да се счита. Тя се позовава на У. Джеймс, според когото „самоубийството ни дава най-убедителното до­казателство, че смъртта съществува – ето защо то трябва да бъде санкционирано”.

Тъй като заниманията с проблемите за самоубийството и смъртта представляват „изследване на забранени територии” и засягат дълбоките неосъзнати пластове и кон­фликти на психиката ни, то дори по време на научни дискусии темата за самоубийствата поражда многобройни защитни реакции и вътрешни съпротиви (25). Френският учен М. Колен анализира различните форми, под които се проявяват защитните реакции и съпротиви на учените и на останалите хора по отношение на самоубийствата (26). При една от тях въпросът за самоубийствата често се омаловажава, като се отрича необходимостта от отделяне на специално внимание на този въпрос. Недооценяването на броя на самоубийствата и пренебрегването на сериозността на това явление са ти­пични и за много политици, медици и други социални работници.

Друга форма на защитна реакция спрямо самоубийството представлява присъщо­то на някои оспорване на съществуването или искреността на опитите за самоубийст­во. Честа е практиката неуспешните опити за самоубийство да се интерпретират и при­криват като нещастни случаи иди произшествия. Това особено важи за детските само­убийства и опити: „От льжлива доброта педиатрите предпочитат да определят случаи­те на приемане на големи дози лекарства или други вещества от децата като случайни отравяния, като по този начин лишават детето и родителите му от възможността да по­лучат помощ в решаване на сериозните семейни проблеми” (27). М. Колен смята, че реак­цията на отделни служители и на общественото мнение като цяло по отношение на са­моубийствата е по-скоро реакция па камуфлаж, на прикриване и самозащита, отколкото на реалистично и трезво отношение към това сериозно и обезпокоително явление (28).

Някои длъжностни лица погрешно смятат, че щом попадналият при тях суицидент не е успял да се самоубие, всъщност не е искал да го направи. Според тях извършилият опит за самоубийство е по-скоро актьор, отколкото действително страдащ и застра­шен от смърт чрез самоубийство. В тази връзка се налага да изясним въпроса за при­ликите и разликите между

Опитите за самоубийство и завършените самоубийства

Придобилата напоследък широка популярност сред научните среди теза, че „самоубийствата и опитите за самоубийство са два качествено различни вида действия”, е твърде крайна и може да се окачестви като поредния мит около самоубийството, роден този път от самите учени. Можем да се съгласим с мнението на Н. Конончук и други, че „опитът за самоубийство не е аналог на случайно неуспялото самоубийство, така както и завършеното самоубийство не е просто преувеличена форма на суицидния опит” (29), макар това да не важи за всички случаи. Но в разграничаването на тези две форми на суицидно поведение някои автори отиват толкова далеч, че дори заменят термина „опит за самоубийство” с понятието „доброволно самоотравяне или самонараняване”, съз­нателноизбягвайки термина „самоубийство” (30). С това те искат да подчертаят, че опи­тът за самоубийство е толкова далеч от завършеното самоубийство, колкото далеч от него са например заниманията с хазартни игри или колекционирането на марки. Доскоро някои изследователи наричаха завършените самоубийства „истински”, от което след­ваше, че незавършените (т. е. опитите за самоубийство), са „фалшиви”. Според тези учени опитите за самоубийство са само средство за въздействие върху околните с цел постигане на желани и изгодни за суицидента резултати. По такъв начин суицидните опити се свеждаха по смисъл до психологическия шантаж и морален натиск.

Наистина, установено е, че групата на самоубилите се значимо се различава от гру­пата на хората със суицидни опити – по някои демографски, социални и клинически характеристики, по вида на отношенията в семействата им, по предпочитаните сред­ства за извършване на суицидното действие и т. н. Опитите са типични за по-младата възраст, като при тях се избират по-безопасни, щадящи и недотам смъртоносни средства. Опитите за самоубийство по-често се оказват импулсивна реакция (на непоносима социална ситуация и затруднения), докато самоубийствата в по-голямата си част се предшестват от продължителен подготвителен период на размисъл и планиране. По въпроса за степента и вида на психическите разстройства, срещащи се в единия и в другия случай, има големи спорове, но по-обосновано изглежда твърдение­то, че наблюдаваните душевни разстройства при самоубили се са по-леки от разстрой­ствата при лицата със суицидни опити. Поради това, както и поради по-продължител­ния период на суицидна подготовка при завършените самоубийства, последните се считат за по-податливи на предотвратяване (след намесата на специалиста), от опити­те за самоубийства. Изтъкват се и други различия, като обстоятелството, че агресивността при само­убийствата е насочена преди всичко навътре, към самия суицидент, докато при опити­те тя предимно се насочва навън, към хората от обкръжението му. Но не е правилно да се подчертават само различията, а да се забравят приликите – общото между самоубий­ствата и опитите за самоубийства.

Преди всичко, и двата вида суицидни действия са в достатъчна степен автоагресивни, тъй като са проява на насилие и посегателство на индивида спрямо собствения му живот и тяло. Съществуват много други, дори по-ефикасни и драматични начини за уязвяването на околните (без да се рискува собствения живот), отколкото злепоставя­нето им от страна на суицидента чрез опита му за самоубийство. Фактът, че индиви­дът избира именно суицидното действие, а не друго средство за постигане на някакъв социален ефект, означава, че той е вече в достатъчна степен агресивен и самонаказателен към себе си.

Освен това не всеки опит за самоубийство има смисъла на отмъщение към окол­ните, на протест или вик за помощ, както се стремят да ни убедят някои изследователи. Някои от опитите се извършват изцяло под мотивите за самонаказание, самозащита, защита на високозначими ценности и идеали, проверяване и изпитване на съдбата или приключване на отрицателната равносметка на живота. От друга страна, не само някои от опитите, но и от завършените самоубийства имат характера на протест или отмъще­ние, злепоставяне и „наказание” на околните, т. е. и при самоубийствата, и при опитите за такива агресивността на суицидента в еднаква степен може да бъде насочена преди всичко към самия него или същевременно и навън, към заобикалящите го.

Според някои изследователи желанието и мисълта за смърт са много по-слабо изразени или въобще отсъстват при опитите за самоубийство, докато при самоубийствата това не е така. Но подобни категорични твърдения губят силата си, когато се разгледат в контекста на представите за смъртта у суицидентите въобще. У много от тях, независимо дали са извършили самоубийство, или опит, са констатирани нереа­листични, неясно структурирани или естетизирани и романтични представи за смъртта. Този въпрос, впрочем, трябва да бъде интерпретиран по-обстойно, тъй като представа­та за смъртта се оказва неразривно свързана с представата за живота и неговия смисъл, за психичното време и перспективи на личността.

За осъществяването на ефективна превенция на самоубийствата и с оглед спазването на моралните норми и изисквания за хуманно отношение към страдащите, суицидолозите препоръчват опитите за самоубийство винаги да се тълкуват като сериозни. С други думи, както казва М. Гурвич, „въпросът за истинността (на наме­ренията за самоубийство) е фалшив” (31). Мнозинството от специалистите го подкрепят и считат, че терминът „шантаж” трябва да изчезне и вече изчезва от суицидологията, тъй като той се оказва поредната научна грешка и само още веднъж свиде­телства за наличието на неприязнено и агресивно отношение у недотам квалифи­цирани (или възпитани?) учени към суицидентите. Хората със суицидни тенденции се нуждаят най-често от съчувствие, внимание и духовна подкрепа, а подигравката и присмеха на околните, че „това тяхното са само празни приказки и заплахи” нерядко провокират техния суициден отговор. С това свое поведение ние всъщност ги принуждаваме да доказват истинността на намеренията си за самоубийство и вместо да облекчим състоянието им, ги подтикваме към съдбоносната крачка. А това в определени случаи е не само морално, но и юридическо престъпление.

Фактите доказват, че не бива да абсолютизираме различията между характеристиките на лицата със самоубийства и тези с опити за самоубийство – нали прибли­зително всеки десети от суицидентите с един или повече неуспешни опити „успява” впоследствие да се самоубие! Около 30% от самоубилите се са извършвали преди това неуспешен опит (или опити) за самоубийство. Освен това е установено, че различията(между извършващите опити за самоубийства и самоубиващите се) се заличават с уве­личаването на възрастта на суицидентите. След 40-годишна възраст намаляват опитите за самоубийства, а се увеличават ефективните самоубийства, като характеристиките на едните и другите суициденти все повече се уеднаквяват.

След всичко казано дотук като най-обоснована се очертава тезата, че суициднитетенденции, суицидните опити и извършените самоубийства са три последователни етапа в развитието на суицидното поведение. Това са не само три различни форми на суицидно поведение, но и три последователни стадия, различията между които не тряб­ва да се преувеличават изкуствено, защото тези три форми и стадии съществуват в единство, като се преливат и преминават един в друг.

И учените са подвластни на социалните стереотипи!

Дж. Мирлоу посочва, че като психологически защитен механизъм функционира и по-голямата склонност на хората (в частност и някои учени) да интерпретират самоубийството като импулсивен акт, лишен от логика и смисъл, извършен в момент на безразсъдство и умопомрачение. С разглеждането на самоубийството като импулсивен акт, а не като продължителен процес на навързване и претегляне на мотивите за живот и смърт, всъщност се омаловажават причините за самоубийството от социален характер и ролята и отговорността на заобикалящите самоубиеца в пораждането на фаталната му постъпка (32).

М. Колен посочва, че някои от научните теории, обясняващи самоубийството, също изпълняват функциите на своеобразен защитен механизъм пред това социално обезпокоително явление (33). За по-голямата част от тези теории е характерна тенден­циятапричините за самоубийството да се търсят вън от човека – в различните природни и космически фактори или на нивото на организма и патологията му, т. е. навсякъде дру­гаде, освен в достатъчно свободните, в крайна сметка, разум и воля. Така например за някои учени е достатъчно да отбележат връзката между честотата на самоубийст­вата и смяната на сезоните, фазите на луната или други природни фактори, за да за­ключат веднага за наличието на причинна зависимост между тези природни явления и повлияваната от тях склонност на индивидите към самоубийство. Всъщност връзката между посочените два реда явления следва да бъде определена като корелативна, из­разяваща само отношение на съответствие и едновременно съществуване, поради липсата на всякакви доказателства за причинно въздействие между явленията. Със същия ус­пех би могло да се твърди, например, че вариациите в нивото на самоубийствата причиняват… фазите на луната или пък предизвикват смяната на сезоните! Подобно твърдение веднага може да се опровергае, тъй като всички знаем още от ученическия чин за механичните, физическите и пр. причини, които пораждат смяната на сезоните и т. н. Но повечето хора не знаят психологическите и социалните причини, които предизвикват самоубийствата, поради което са склонни лесно да възприемат отношението на съответствие (между кой да е привлечен като обяснителен фактор и самоубийствата) за причинно отношение.

 Самоубийството – симптом на психическото разстройство?

С голяма популярност в някои среди се ползва теорията за самоубийството ка­то психично заболяване или негово следствие или симптом. Така не само обикнове­ните хора, но и много лекари проявяват склонност предварително да считат всяко суицидно действие за проява на психическо разстройство, забравяйки, че и в психиат­рията, подобно на правото, съществува „презумпция за невиновност”, според която „всички съмнения на лекаря винаги се тълкуват в полза на пациента”. Но мнозина въобще не изпитват съмнения, а автоматично свързват суицидното действие с нали­чието на психическо разстройство, водени от предразсъдъка, че „суицидентът не може да не е психично увреден”. Според привържениците на психиатричната концепция в суицидологията самоубийството е изцяло свързан с душевната патология акт и пред­ставлява патологична реакция, детерминирана преди всичко от душевното заболяване. За едни от тях самоубийството е особен вид лудост, самостоятелен вид душевно забо­ляване, а за други е болестен симптом, който се среща при всички видове психически заболявания.

Прави впечатление, че за привържениците на психиатричната теза в суицидология­та самоубийците са или душевно болни, или дефектни и непълноценни в психологиче­ски или морален план индивиди, или и едното, и другото заедно. Това до известна сте­пен се обяснява с култивирания в течение на векове начин на мислене у представители­те на официалната медицина, свикнали да се отнасят към пациентите (и особено към душевноболните), само като към обект на интензивни медицински интервенции и въз­действия. За тях душевноболният е по-низше и малоценно същество, а не равнопоставенсубект, нуждаещ се не само от лекарства и директивно лечение, но – при това в не по-малка степен, – от изслушване, разбиране и диалог, осигуряващ възможност за пълноценна личностна изява на страдащия.

Психичното заболяване въобще не може да се счита за пряко причиняващ суицидното поведение фактор, тъй като поведението на личността (както на психично здра­вата, така и на заболелите психично личности), се подчинява пряко единствено на со­циалнопсихологическите закономерности. Патологичните фактори влияят върху поведението на личността не пряко, не непосредствено, а пречупвайки се през личностните й особености и опит, оценките за социалната ситуация и бъдещото й развитие и др. Това днес се признава като закономерност в детерминацията на суицидното по­ведение и на сложното човешко поведение въобще (35). Психичното заболяване (както и всяко друго заболяване), само създава условия за задълбочаване на социално-психическата дезадаптация на индивида и изпадането му в психична криза с последващасуицидо-опасна промяна на личността, които са истинските причинни фактори на суи­цидното поведение. Психичното разстройство усилва чувствителността на индивида към психичните конфликти и фрустрации, и в този смисъл увеличава вероятността от суицидна реакция, но не я определя пряко. Пряко действащите условия и причини за суи­цидното поведение се откриват в психологическите и по-специално, в социално-психо­логическите закономерности, детерминиращи поведението както на здравия, така и на заболелия човек.

Психиатричната концепция за самоубийствата се оказва много удобна за тоталитарните общества, особено социалистическите, когато психиатрията бе използвана и за политически цели. Л. Загалски посочва, че под понятието „психична норма” в съвет­ското общество дълго време се е подразбирало одобряването на всички политически и социални решения на властта, на силните на деня. Самоубийството наистина е изли­зане извън социалните норми и изразява несъгласие с общоприеманите ценности, по­ради което „опитът за самоубийство лесно се превърна във вярна психиатрична диаг­ноза” (36).

Днес все по-често се говори за вредата от психиатризацията на профилактичната и превантивната дейност на суицидолозите, за „недопустимия империализъм на пси­хиатрите”, проявяван от тях при оказване на психологическа и суицидологическа по­мощ; за съществуването на т. нар. „психиатрична стигма” в тяхната дейност, изразя­ваща се в стремежа на някои от тях непременно да поставят психиатрична диагноза на всеки обърнал се за помощ, и посредством тази диагноза да обясняват социалната и психичната дезорганизация на изпадналия в психична криза индивид. Поради тези обстоятелства е препоръчително в центровете за оказване на суицидологическа помощ непременно да работят освен психиатри, и психолози, социални работници, юристи, педагози, свещеници и т. н. Днес вече много суицидолози изтъкват голямата роля на социално-психологическия подход на изследване и на постиженията на социалната психология за развитието на суицидологията. Социално-психологическата концепция, обясняваща самоубийствата, се очертава като най-синтетичната и перспективната парадигма в съвре­менната суицидология, бележеща нов етап в развитието на науката за самоубийствата.

Самоубийството (и въобще суицидното поведение) действително представлява отклонение от общоприетите социални норми на поведение и в този смисъл може да се признае за анормално (патологично) явление. Но анормалното от социална гледна точка не трябва винаги и автоматично да се отъждествява с анормалното от психопатологична такава. Според Р. Менаем опитите за търсене на причини за самоубий­ството изключително вън от съзнанието и волята на индивида само маскират същно­стта и смисъла на суицидния акт и съвсем не обясняват появата му: „Да се твърди, че самоубийството е болест, е по-близо до мита, отколкото до реалността и има преди всичко предпазваща обкръжението на суицидента (и цялото общество) функция” (37). Това е един от начините за разтоварване отговорността на околните по причиняване или улесняване на самоубийството. Така причината за самоубийството се търси и виж­да само в предполагаемото заболяване, а не в лошото отношение на околните към суи­цидента или в сполетелите го други житейски неблагополучия. Игнорирането на непо­средствените причини за суицидното поведение, които са от социално-психологическо естество, обрича опитите за обясняване на това поведение на неуспех.

Самоубиецът и отношението на околните

Специално внимание се отделя на отношението на околните към самоубиеца, тъй като междуличностните конфликти са чест мотив за самоубийство. Не липсват случаи, когато хора от близкото обкръжение на суицидента съзнателно или несъзнателно же­лаят смъртта му и са заинтересовани от самоубийството му. Има истина в твърдението, че „някои се самоубиват, защото други желаят тяхната смърт”. Когато социалната агре­сия, на която може да бъде подложен индивидът, надмине известен праг, вероятността от суициден отговор като знак на протест иди самозащита нараства. Негативното от­ношение на околните към суицидента, породени например от предразсъдъците им; техните омраза, презрение, обиди, уязвяване на честта и достойнството могат да тлас­нат чувствителните хора към суицидна реакция. „Многобройни са невинаги осъзнава­ните от нас психически въздействия, чрез които можем да подтикнем себеподобните ни към смъртта” (38) — смятаДж. Мирлоу. Ето защо повишаването на нашата културата на общуване може да създаде условия за намаляване на социалното напреже­ние и на отчуждението между хората, съответно – до намаляване на суицидните им действия. В обществения ни живот съществуват различни форми на социално от­хвърляне и изолиране, които могат да дове­дат незащитените и уязвимите личности към самоу­бийство. Например постъпването на възра­стен човек в старчески дом психологически се възприема от него като свидетелство, че не е нужен вече никому и не е годен за нищо. В този смисъл е справедлив апелът на авс­трийския психиатър Е. Рингел да се даде възможност на възрастните хора (в старче­ските домове и извън тях), не само да вегети­рат, но и да намерят достоен начин на живот.

А. Султанов, изследващ суицидното поведение на практически здравите индивиди определя регистрирането им в психодиспансера след опита им за самоубийство като психотравмиращо във всички случаи. Понякога то дори създава опасност от повторен суициден опит, действайки като вторичен травматизиращ фактор. Оттук авторът извежда необходимостта от оказване на квалифицирана помощ на тези лица задължително отвъд стените на психоневрологичните диспансери. В. Ларичев изтъква, че хоспитализирането на такива лица в психиатрично заведение е не само вредно за самите тях, но и неетично от професионална гледна точка.

Според суицидолозите от СЗО „откриването, консултирането и наблюдаването на предразположените към суициден риск лица не трябва да се поверява само на пси­хиатри.Необходимо е цялото общество да приеме като свой дълг откриването и подпомагането на евентуалните суициденти” (39). Тъй като днес много по-добре се знае кой и при какви условия рискува да се самоубие, то разпространяването на тези знания чрез програмите за здравно възпитание и психохигиена на човешките отношения, как­то и чрез средствата за масово осведомяване, може да спомогне за намаляване броя на самоубийствата. Това е така „не само защото по-добре информираното население ще може да разпознае по-голям брой от лицата, изложени на риск от самоубийство, и ще ги окуражи в търсенето на професионална помощ, но и защото борбата против социалната изолация и отчуждение, които са важни причини за самоубийствата, е по-скоро работа на семейството и съседите, отколкото на професионалистите” (40). Според Д. Свенсон „разпространяването сред населението на информация за само­убийствата с опровергаване на всевъзможните митове и грешни тълкувания” (41) е едно от петте главни направления в борбата за снижаване нивото на самоубийствата.

С помощта на просветителски мероприятия може да се противодейства до известна степен на суицидогенните влияния от социалната среда и да се лиши от привле­кателностмоделът за суицидно поведение като единствено средство за справяне с безизходните, острокритични ситуации. За самоубийствата трябва да се говори откри­то и честно, без спестяване на неудобните истини, защото популяризирането на суицидологическите знания ще подпомогне намаляването на зачестилите напоследък суицидни прояви. Това, обаче, е само първата стъпка по посока на ефективната суицидологическа превенция и профилактика, която ни предстои да осъществим, и е неотменна част от курса към демократизация на цялото ни общество и живот.

Основни подходи в суицидологията

При съставяне на концепции и модели за обясняване на суицидното поведение авторите подхождат от различни гледни точки. Исторически най-древен е философският подход към проблема за самоубийствата, с който се изяснява въпросът за свободата на волята при вземане на суицидно решение; за вида на моралните основания за избора на решение за самоубийство; оценява се обществената и личностната значимост на суицидния акт и пр. Решаването на тези въпроси е пряко свързано с проблема за смисъла на човешкия живот и смъртта, за взаимовлиянието между индивида и социалната му среда, както и с други проблеми, предмет на философския анализ. В. Ларичев и В. Тихоненко успешно разработват метода на аксио-психотерапията при работата си със суицидентите.

Опити за изясняване на причините и механизмите на суицидното поведение с различен успех правят и много частни науки, някои от които са доста отдалечени от специфичните суицидологически проблеми. В историята на суицидологията е известенанатомо-патологичният подход към самоубийството, акцентиращ на биологичната (респ. генетичната и биохимичната) обусловеност на суицидното поведение. Според авторите на подобни концепции именно различните аномалии и особености в конституцията на индивида обуславят суицидното му поведение, Днес е особено популярна хипотезата на шведския учен М. Асберг и колектив за ниското ниво на един метаболит на серотонина в гръбначно-мозъчната течност на самоубийците. Някои представители на природните науки упорито търсят биохимичния предиктор на суицидното поведение, отказвайки да приемат, че хората се самоубиват, ръководени само от желанието и свободното им решение за доброволна смърт.

О. Кенар и Ж. Ролан, които анализират различните конституционни теории за суицидното поведение, смятат, че наблюдаваните биологични модификации по силата на тяхната неспецифичност за суицидното поведение (тъй като се срещат и при починали от естествена смърт), както и поради отсъствието на всякакво доказателство за причинната им връзка със суицидното действие, не позволяват да се говори за наличието на биологичен предвестник на самоубийството. Повечето изследователи на суицидното поведение се съгласяват, че дори и да съществуват конституционни фактори за самоубийството (засега само хипотетични), те все пак ще са по-малко определящи в сравнение с психо-социалните и културалните фактори (42).

Напоследък в пресата се говори твърде много за хронобиологичния подход при изследване на самоубийствата, чрез който се установява влиянието на биоритмите, гравитационните ритми, слънчевите петна, зловещата роля на пълнолунието и пр. Представителите на физикогеографския подход изследват влиянието на климата, сезоните, орографските особености на местността и т. н. върху суицидното поведение. Днес вече почти няма географско или астрономи­ческо понятие, което да не е било посочвано (и то въз основата на претенциозни научни изследвания), за детерминиращ и управляващ самоубийствата фактор.

Основната трудност, която срещат използващите подобни подходи при обясняване на суицидните явления, е в невъзможността установената корелационна или статистическа връзка между явленията да се интерпретира като причинна. В своите изследвания учените установяват само съответствието и съвпадението по време или по място на двата реда явления – самоубийствата и интересуващия ги фактор от биологичен, космичен, географски и др. порядък. Но отношението на съответствие съвсем не е равнозначно на отношението на детерминиране! Учените констатират наличието на някаква връзка между самоубийствата и интересуващите ги фактори, но не са в състояние да докажат каузалния й характер. При това те изследват влиянието само на интересуващите ги фактори, като се абстрахират от останалите възможни влияния на други по-съществени фактори. А това, естествено, затруднява и дори изопачава обясняването на суицидните явления.

При подобни тясноспециални изследвания на отношението на различни биологични, космични, географски и др. подобни фактори към самоубийствата често   се забравят или съзнателно се пренебрегват психологическите и социалните закономерности на суицидното поведение. А именно те са водещите и съществените – без тяхното изучаване и отчитане е невъзможно да се обясни пораждането на суицидното поведение. Самоубийствата зависят от различни биологични, химични или космични фактори само дотолкова, доколко психичното развитие на личността и социалната й среда зависят от тях, или с други думи, посочените фактори определят суицидното поведение не пряко, а само чрез влиянието си върху развитието и функционирането на психиката и структурата на социалната ситуация на индивида. Това  влияние винаги  се филтрира през различните психически и социални условия и особености на индивида, като тази закономерност в детерминацията на човешкото поведение въобще прави влиянието на посочените фактори пренебрежимо и несъществено, с второстепенен и подчинен на социално-психологическите  детерминанти характер. Ето защо се налага мнението, че опитите на онези природонаучни изследователи, които се стремят да обяснят суицидното поведение само в рамките на своята наука и изследователски подход, пренебрегвайки социално-психологическите закономерности и фактори, са предварително обречени на неуспех. В подобно разтваряне и свеждане на същностните за суицидното поведение фактори до второстепенни и косвени, в подмяната на социално­психологическия подход на анализ с по-неспецифични и по-низши в йерархията на науките подходи, прозират недостатъците на всякакъв тип редукционизъм.

Психиатрична концепция за самоубийствата

Най-голяма популярност в историята на суицидологията са си спечелили психиатричният, социологическият и психологическият подходи. За родоначалник на психиатричната концепция за самоубийствата се смята френският психиатър Ж. Е. Д. Ескирол, който твърди, че човек посяга на живота си само когато е в състояние на делир и че самоубилите се са душевно болни (43). Той създаде първата обща клинична и патологична концепция за самоубийствата, доминираща в суицидологията до края на 19 век, когато бе сериозно критикувана от позициите на социологията. Според Ескирол всяко самоубийство се дължи на психично заболяване или на състоянието на остър афективен делир. В основата на т. нар. „нормално самоубийство” според него лежи именно делирното състояние на силна афективна обърканост, като и най-разумните самоубийства в крайна сметка се детерминират от делира. Ескирол смята, че има и психически здрави хора, които решават да се самоубият, но в момента на самоубийството си те не са вече такива.

Голяма част от привържениците на психиатричната концепция я довеждат до абсурд, забравяйки, че твърдението „всеки самоубиец е психично болен”, на което всъщност тя се основава, е само постулат, само теоретично предположение, а не научно доказан факт. Така те стигат до формулирането на крайни убеждения и твърдения, като това на Шаслен, според когото „от самосебе си се разбира, че е достатъчно да е имало самоубийство или опит за самоубийство, за да се говори за душевно разстройство” (44). Подобна предварителна убеденост, нерядко стигаща до фанатизъм, е характерна за почти всички привърженици на психиатричния подход в суицидологията. Тя е едно от свидетелствата за постепенното превръщане на психиатричната теза за самоубийствата във вид научен предразсъдък, в поредната остаряваща, но съпротивляваща се парадигма на научното познание. Още в 1933 г. Ш. Блондел – един от привържениците на тази теория призна, че тезата, според която всяко самоубийство непременно трябва да се интерпретира от психиатрична гледна точка, е само аксиома, формулирана като такава отШавини. Ш. Блондел изтъкна обстоятелството, че повечето от психиатрите приемат тази аксиома без уговорки.

За едни от тях самоубийството е особен вид лудост, самостоятелен вид душевно заболяване, за други е епизод от болест или нейно следствие, а за голяма част от привържениците на тази концепция то остава болестен симптом, който се среща при всички психически заболявания. Значителна част от психиатрите отричат възможността душевноздрави индивиди да извършват самоубийство. Някои от съвременните представители на психиатричната концепция за самоубийствата допускат съществуването на психичноздрави сред самоубилите се, но неизменно подчертават, че това са крайно редки, единични случаи, т. е. изключение от правилото (45). Всъщност такова правило въобще няма, защото съществуването му днес е опровергано от фактите. По данни на различни учени психичноболни са от една трета до една четвърт от самоубилите се или извършилите опит за самоубийството. Преобладаващата част от суицидентите (около 75%) преживяват гранични психически състояния, а около 10-20% са душевноздрави индивиди, без каквито и да е психически смущения.

Ортодоксалната психиатрична концепция за самоубийствата с основание е критикувана както от представителите на други направления в суицидологията, така и от съвременни психиатри. За сериозни нейни недостатъци те посочват стремежа към статично и изолирано разглеждане на човешката личност и суицидните й прояви, игнорирането на сложността на развитието на суицидния процес и комплексния характер на неговата детерминация; метафизичното противопоставяне и откъснатото и обособено разглеждане на външната и вътрешната среда на индивида, на средовите и наследствените фактори в развитието му; на психичната норма и психичното заболяване и др.

Наистина самоубийствата на душевноболни са неоспорим факт, но оттук не следва, че всяко самоубийство е обусловено от психично заболяване. Френският психолог Г. Дезепосочва типичната логическа грешка в начина на мислене на абсолютните „патологисти“: извеждането на общо-утвърдителен извод от частно-утвърдителни предпоставки. Типичен за мисленето на психиатрите според него е следният погрешен силогизъм:

1.   НЯКОИ хора се самоубиват.

2.   НЯКОИ душевно болни се самоубиват.

следователно:  3. ВСИЧКИ самоубийци са душевно болни. (46)

Г. Дезе критикува психиатричната теза за самоубийствата в три направления – по отношение на обяснителната й стойност, на законността на предпоставките и определенията, които използва, и по отношение на приетите критерии за определяне на понятието „психическа норма”. За обясняване на самоубийството, според Г. Дезе, не е достатъчно да се констатира наличието на някаква болестна обусловеност: „Малко неща за детерминизма на самоубийството научаваме, когато ни кажат, че то е резултат на меланхолия, психопатия или шизофрения, защото патологията няма обяснителна, а само описателна стойност.” Дори и да е установено психично заболяване у самоубилия се, изводът, че именно то е детерминирало самоубийството, е неправилен.  Връзката  между психичното заболяване и поведението не е пряка, а опосредена от различните характеристи­ки на личността и конкретната социално-психическа ситуация на индивида.

Г. Дезе посочва произволността при избирането на изходните предпоставки в разсъжденията на привържениците на психиатричната парадигма в суицидоло­гията. Тя се изразява в ограничаването на понятието за самоубийство, към което се придържат „патологистите“ и във внасянето на оценъчен момент при определянето на това понятие: „Всички привърженици на психиатричната теза могат да я поддържат само като отделят изцяло самопожертването от самоубийството.” Така Ескирол изключва самопожертването (по индивидуален избор или по колективна принуда), от понятието за самоубийство, защото саможертвата не му изглежда патологична. За А. Делма самоубийството също е „действие, при което човекът, можейки да избере живота, предпочита смъртта вън от всякакво морално задължение”. Самоубийството и саможертвата (при която човек също сам посяга на живота си), се разглеждат като две съвсем различни форми на доброволна смърт само въз основа на различната морална оценка, която получават тези действия.

Но това е ограничена гледна точка при определяне обема на понятието за самоубийство, според която общоприетото в обществото и това, което се смята за справедлива постъпка, заслужаваща одобрение и възхищение (неизменно свързвано с понятието за душевно здраве), се окачествява като самопожертване, а за самоубийство се определят отхвърлените от обществото, неразбираеми, неприемливи и негативно оценени постъпки, които се обясняват с душевното заболяване, доколкото то също е неразбираемо, неодобрявано, будещо страх и пр. По такъв начин всъщност се елиминират нормалните форми на самоубийство, за да се „докаже” патологичната му природа, което е абсолютно произволно и необосновано. Според Г. Дезе психологическият анализ показва, че, от една страна, нормалното самоубийство притежава и жертвена форма, а от друга страна – самопожертването може да бъде и патологично обусловено. Той заключава, че„самоубийството не би могло да бъде болестно по дефиниция (както смятат „патологистите”), а само някои негови форми притежават и болестна обусловеност” (47).

За А. Амбрумова мнението, че самоубийството се дължи на психично заболяване, е разпространено предимно сред психиатрите по силата на непосредственото им съприкосновяване с клиничния материал (48). Изследванията на френската психоложка Р. Менаем също потвърждават тезата, че в мисленето на медиците психиатричната концепция за самоубийствата е много устойчива. Като причина за господството на психиатричната парадигма при обясняването на суицидното поведение в медицинските среди тя изтъква неточността на критериите за определяне на психичната норма (49).

Самоубийството и изобщо суицидното поведение действително е отклонение от общоприетите социални норми на поведение и в този смисъл може да се признае за анормално (патологично) явление. Но „анормалното” от социална гледна точка не се покрива с понятието за анормално и от психологическа такава! Когато като критерий за нормалността се приеме отсъствието на психична болест и следователно понятието „норма” се разбира като психична, а не като социална норма, явлението самоубийство не може вече да бъде окачествено като анормално явление, доколкото съвсем не всички суициденти имат отклонения от психичната норма. Психиатърът Дж. Мирлоу отбелязва, че съвременната психиатрия смесва понятието за душевно здраве с това за конформизъм и конформно поведение, и поради тази причина „суицидентите, които от гледна точка на болшинството постъпват нонконформно, винаги неправилно биват смятани за душевно болни” (50).

Психичното заболяване изобщо не може да се смята за пряко причиняващ суицидното поведение фактор – то само създава условия за задълбочаване на социално-психическата дезадаптация на индивида и изпадането му в психична криза с последваща суицидно-опасна промяна на личността, които са истинските причинни фактори. Психичното заболяване усилва сензитивността на индивида към психическите конфликти и фрустрации, и в този смисъл увеличава вероятността от суицидна реакция, но не я определя пряко. Пряко действащите условия и причини за суицидното поведение се откриват в психологическите и по-специално – в социално-психологическите закономерно­сти на човешкото поведение. Според А. Амбрумова ортодоксалният психиатричен подход към суицидентите, при който се игнорират психологическите категории и механизми, показва своите недостатъци при прилагането му както към здравите, така и към психично болните лица. Според установената от нея и В. Тихоненко закономерност в суицидологията „при наличието на психическа патология суицидното поведение не зависи пряко от болестните симптоми, колкото и клинично да са изразени те. Дори в случаите на дълбоки психотични разстройства (при афективно-бредовите и халюцинаторните синдроми), обусловената от тях „псевдореална“ конфликтна ситуация се пречупва през базисните нагласи на личността, което определя избора на един или друг вариант на поведение” (51).

Медицинските (патологичните) фактори за суицидно поведение не бива да се пренебрегват, но не следва и да им се отрежда първостепенна роля в детерминацията му. Подобна постановка е неправилна не само от фактологична, но и от методологична гледна точка, тъй като поведението на личността (както на психично здравите, така и на заболелите психично личности), се подчинява пряко и единствено на социално-психологическите закономерности и фактори. Те съдържат в снет вид влиянието на разнообразните фактори от други нива. Патологичните фактори влияят върху поведението на личността не непосредст­вено, а през личностните й особености и опит, през оценките за социалната ситуация и на бъдещето й развитие и пр.

Като съществен  недостатък на психиатричната обяснителна парадигма в суицидологията изпъква пренебрегването на ролята на социално-психологиче­ските закономерности и фактори, валидни както за здравите, така и за психично болните, и абсолютизирането на ролята на патологичните фактори (валидни обаче само за болните) с последващо екстраполиране на обясненията, основаващи се на тези фактори,  върху поведението на всички суициденти. Психиатричната теза за самоубийствата също носи белезите на редукционизма и не следва да претендира за общовалидност при изясняване на суицидната детерминация, тъй като механизмите и процесите, на които тя основава обясненията си, не са универсални за всички суициденти, а се отнасят само за някои случаи на самоубийство. А пренебрегването на социално-психологиче­ските закономерности на суицидната детерминация лишава от достоверност дори предлаганите от психиатрите обяснения на самоубийства на психично болни.

Социологическа концепция за самоубийствата

Социологическата теория за самоубийствата възниква като антипод на психиатричната. Докато представителите на психиатричната концепция в суицидологията изтъкват, че самоубийствата се дължат на психични заболява­ния, привържениците на социологическата концепция смятат точно обратното – че между психичните заболявания и самоубийствата няма никаква причинна връзка. Чрез използването на статистически данни и методи Е. Дюркем показва, че между броя на психичноболните и алкохолиците, от една страна, и броя на самоубийствата, от друга, няма корелация, нито някаква друга зависимост, вкл. и причинна. Той отбелязва, че самоубийствата на душевноболни съвсем не са единствените форми на самоубийство и  се стреми да формира един по-цялостен и по-общ поглед върху интересуващото го явление. Съществуването на семейства, в които поколения наред се срещат самоубийци, той обяснява не чрез биологичното унаследяване на самоубийството или на предразположеността към него (което е невъзможно), а чрезсоциалното му унаследяване – със създаването на такива психологически и социални условия в това семейство, които облекчават вземането на суицидно решение, като ролята на суицидния пример, подражанието, психичното заразяване и идентификация са от първостепенно значение. Суицидното поведение не може да се унаследява биологично, защото то не е болест, нито явление от биологичен порядък, а сложна форма на социално поведение с комплексна детерминация, т. е. самоубийството е явление преди всичко от социален порядък, което се обуславя от социални фактори и се подчинява на социалните закономерности (52).

Създателят на социологическата концепция за самоубийствата Дюркем декларира, че социологията се интересува не от условията, които пораждат отделните самоубийства, а само от факторите, определящи като цяло нивото (степента) на самоубийствата в дадено общество. Според него във всяко общество, за всеки народ съществува колективна сила с определена енергия, която тласка отделните хора към самоубийство, като тазисуицидогенна сила зависи от типа цивилизация, социална структура и от типа на функциониране на социалните институти в обществото. Тя определя и поддържането на едно постоянно ниво на самоубийствата в дадени условия. За Дюркем индивидуални­те мотиви за самоубийство не са истинските, главни негови причини, поради което те могат да бъдат пренебрегнати. Те са само претекстът за самоубийство, а неговата истинска причина е в самото суицидогенно течение, което идва отвън и навлиза в индивида през слабите, незащитени и уязвими места в личностната му структура и го подтиква към самоубийство. В такъв смисъл самоубиващият се индивид е жертва на състоянието на общността, в която е включен. Самоубийството наистина е признак на заболяване, но не на индивида, а на социалната структура, която го е създала и в която той съществува.

Дюркем разграничава три вида самоубийства – алтруистично (което се обуславя от излишъка на социална интеграция), егоистично (при недостига на такава) и аномично –породено от анархията, недостига на социална регламентация и от дезорганизацията в обществото. Той посочва съществува­нето и на четвърти вид – фаталистичнотосамоубийство, произтичащо от излишъка на социална регламентация, но уточнява, че в днешно време този тип самоубийство почти не се среща. Той е бил характерен за по-примитивните, сплотени и строго регламентирани общества. В днешно време най-често срещани са егоистичните и аномичните самоубийства, породени от слабото присъствие на обществото в духовния свят на индивида. Нивото на самоубийст­вата е в обратнопропорционална зависимост от степента на интеграция на различните социални групи. Увеличаването на самоубийствата, според Дюркем, показва необходимостта от усилване на социалната интеграция и регламентация в отделните общности. Той препоръчва в някои социални групи, напр. професионалните, учебните и пр., да се вземат специални мерки за защита на индивидите от влиянието на суицидогенното течение.

Социологическият подход при изследване на суицидното поведение има свое място и значими резултати в суицидологията, но е неправилна абсолютизацията му. Като главни негови недостатъци могат да се посочат прекаленото схематизиране и опростяване на това толкова сложно явление, както и изучаването му само отвън, отстрани, с елиминиране на субективните моменти, което е оправдано само за определени тяснонаучни цели. Впрочем социолозите сами обръщат внимание на особеностите на своя подход при изследване на самоубийствата. Според Ш. Бодло и П. Естабле социологът използва самоубийството като призма, за да анализира различните елементи, организи­ращи социалната включеност на индивидите. „Социологията на самоубийството казва малко или нищо за самоубийството като лична драма, но много за всички измерения на икономическия и социалния живот, които са във фаза със самоубийството. Социологът се стреми чрез самоубийствата по-добре да разбере обществото, в което живеем” (53). Съвременните социолози констатират фактите, но са съвсем предпазливи в техните интерпретации – все пак статистическите методи могат да ни дадат количествена характеристика на явлението и да разкрият някои закономерности, но не и да обяснят причините, породили това явление.

При обясняването на самоубийствата не бива да се забравя справедливата забележка на Ж. Баешлер, според когото „никой не е доведен до самоубийство от някаква сила, суицидогенно течение, импулс или душевна болест, а всеки суицидент сам избира решението си” (54). Според него самоубийството може да бъде интерпретирано като върховен знак на човешката свобода, в смисъл че всеки суицидент в крайна сметка преминава към суицидното си действие чрез самостоятелно решение.  Самоубийството не е резултат на някаква външна или вътрешна фатална принуда и предопределеност, аизход, който индивидът намира в определена житейска ситуация; то е отговор на негов екзистенциален проблем и средство за разрешаването му. Самоубийството е само едно от всички възможни средства, включени в стратегията на индивида, то е последен предпочетен начин за негова личностна и социална изява. Този момент на произволност при вземането на суицидно решение, пренебрегван както от социолозите, така и от психиатрите, ни насочва към психологическия обяснителен модел, представляващ нов етап в развитието на суицидологията.

Психологически подходи в суицидологията

Привържениците на психологическия подход при обясняване на суицидното поведение Г. Дезе, Р. Менаем, Ж. Баешлер, А. Амбрумова и др. се обявяват против абсолютизирането както на психиатричния, така и на социологическия подход на изследване. Дезе посочва, че разграничаването на нормалното от патологичното самоубийство е ползотворно може би за психиатричния, но не и за психологическия анализ. За последния, напротив, е по-полезно намирането на общото между двата вида самоубийства, тъй като „фактът, че дадено поведение е и болестно обусловено, не го лишава от психологическата му стойност, и обратно – психологическото анализиране на дадено поведение не означава, че се унищожава патологичното му качество (ако то е налице)” (55).

Сред предимствата на психологическия подход при изследване на самоубийствата най-напред изпъква неговият холистичен и диалектически характер, изразяващ се както в стремежа явлението да се разглежда в развитието му и да се отчитат динамичните процеси в личността и еволюцията на взаимоотношенията й с околната среда, така и в синтетизма, позволяващ на изследователя да се издигне над  противопоставките личностни – социални  фактори, или нормално – патологично самоубийство (психично – биологично обуславяне), стремейки се да открие общите социално-психологически закономерности на суицидното поведение. Привържениците на социално-психологическия подход при обясня­ване на суицидното поведение се стремят чрез него да обобщят и синтезират най-доброто от резултатите, получени чрез социологическия, психиатричния и др. подходи на изследване. Психологическият понятиен апарат, психологически­те закономерности и механизми на поведение в най-голяма степен съдейст­ват за обясняване на суицидното поведение, тъй като (по думите на Дезе), „причинността при самоубийството е главно психологическа и основната брънка от причинната верига остава при суицидента” (56).

Психолозите обръщат внимание на факта, че суицидното поведение е сложно и комплексно детерминирано явление, с богата и разнообразна по форма и смисъл феноменология и поливариантен характер на суицидната мотивация. Дезе определя три главни насоки на психологическия анализ при изучаване детерминацията на суицидното поведение. Първият засяга определя­нето на психобиологичната предиспозиция на индивида, която бива конституционна и придобита. На второ място трябва да се отчитат обективните и субективните особености на преживяваната социална ситуация, в която се намира индивидът, както – и едновременно с това – и актуалната му психическа диспозиция. Влиянието на тези три главни плана в психологическия анализ варира в различните конкретни случаи на вземане на суицидно решение. Според Дезе „когато ситуацията е тежка, предиспозицията може да е слаба или да отсъства; когато предиспозицията взема връх, ситуацията може почти да няма значение. Диспозицията може да служи като претекст, за да направи индивидът житейска катастрофа от ситуацията или да развие своята предиспо­зиция” (57). Когато ситуацията има прекалено голямо значение за субекта, т. е. когато тя засяга смисъла на живота му и другите главни личностни ценности, значението на диспозицията може да е сведено до минимум, а предиспозицията за суицидно решение може дори и да не съществува. Но все пак личността – след всички влияния и преживявания, е тази, която взема самостоятелно решение за самоубийство. Дезе илюстрира това в своята психологическа „формула”, която звучи приблизително така: „характерът на личността предлага, психологическият момент често налага, но личността единствена разполага с вземането на решение за самоубийство” (58).

В психологията съществуват различни теоретични направления и изследователски подходи, което налага диференцирането на оценките ни за психоанали­тичния, личностно-психологическия и социално-психологическия подход и обяснителни модели в суицидологията. За представителите на психоаналитич­ния подход е характерно разбирането, че суицидните тенденции са изначално присъщи на всички хора. Но докато у повечето от тях те биват контролирани и не успяват да се реализират поради задоволителните личностни идентификации, успешните самозащити на Аз-а и конструктивните навици за живот, то съгласно фройдистката схема на анализ – когато посочените механизми се разрушат, настъпва суицидна криза. Допусканото от Фройдсъществуване на инстинкт или импулс към смъртта (Танатос), противоположен на Ерос (импулса към любовта и живота), който да обуславя самоубийствата – днес бива отхвърлен от почти всички психоаналитици като изкуствено и опростителско обяснение на самоубийството. Всъщност в това предположение се забелязва характерното и за представители на други подходи заменяне на едното неизвестно (суицидното поведение) с друго, чието съществуване не е доказано – в случая със споменатия импулс или тенденция към смъртта, което прави опита за обяснение неефективен.

Една от главните причини за самоубийствата психоаналитиците виждат в недостига на любов, в отказа от любов, наложен от социалните принуди. П. Фридман смята, че в много случаи „човек се самоубива, защото е принуден да се откаже от любовта” (59). Той подкрепя обяснението, което Фройд дава за самоубийствата на меланхолиците и смята, че посоченият механизъм се отнася за всяко самоубийство. Според това обяснение в самоубийството Аз-ът се жертва, защото се чувства мразен и преследван от Свръх-Аза. Животът или здравето на Аз-а, както става ясно, са възможни само когато той има подкрепата и обичта на Свръх-Аза.

За А. Адлер желанието за смърт е една защитна и свръхкомпенсаторна реакция на чувството за непълноценност, а самоубийството е въпрос на самоуважение. Обезценяването на Аз-а може да причини усилие за ревалоризацията му чрез самоубийство поради недостига на други по-валидни средства.

Голямо е значението, което психоаналитиците отдават и на агресивните импулси при обясняването на самоубийствата (60). Според Фройд самоубийството става възможно, когато субектът се отъждестви с обекта на любовта си и благодарение на това насочи към себе си враждебността, която изпитва към обекта. В. Щекел смята, че никой не се самоубива, без да е искал да убие някого или най-малкото – без да е пожелавал смъртта му. Фройд утвърждава преминаването на криминогенните импулси в суицидни и обратно. Той посочва, че агресивността, която е насочена навън от субекта и не се задоволява, поражда чувство за вина у него и потребност от самонаказание, което води до различни самоагресивни действия, вкл. и до самоубийства.

Съвременните суицидологически  изследвания  потвърждават, че самоубийствата поради недостиг на любов и поради агресивни мотиви не изчерпват голямото многообразие на суицидните явления и са само част или аспект на суицидните поведения. Но наред с критиките, отправяни от различни страни към психоаналитичния подход, в суицидологията не може да не се отбележат и реалните му приноси. Фройд пръв постави въпроса за наличието на несъзнателни самоубийства и за влиянието на несъзнателната психическа детерминация при вземането на суицидно решение. Дискусиите около този проблем продължават и до днес, като част от учените признават съществуването на суицидни идеи и желания на несъзнателно ниво и тяхното влияние върху поведението на личността.

Представителите на личностно-психологическия подход при анализа на суицидното поведение разбират психологическия детерминизъм като отдаване първенство на личностните особености на суицидента. Те се интересуват преди всичко от влиянието на тези особености на личността, които я предразполагат към вземането на суицидно решение или улесняват по един или друг начин преминаването й към суицидно действие. При абсолютизирането на тези личностно-психологически фактори за самоубийството опасността от психоло­гически редукционизъм в суицидологията е реална.

Социална -психологическият подход – основен в съвременната суицидология

Като особено перспективен в суицидологията се очертава социално­психологическият подход, който допълва пропуските на предишните подходи, разглеждайки личността в единство с нейната конкретна социална среда, винаги в определена социално-психологическа ситуация. Л. Постовалова изяснява същността и спецификата на социално-психологическия аспект на изследване в суицидологията. Задачата му се състои в анализиране на микросоциалното обкръжение на суицидента, в разкриването на нарушенията в сферата на междуличностното общуване, в установяването на типовете суицидогенни конфликти и пр. Според нея „разкриването на определени устойчиви типове или инварианти на суицидното поведение е възможно именно чрез задълбочения социално-психологически анализ на конкретните случаи на самоубийство, а не чрез масови статистически изследвания” (61).

Постовалова прилага успешно социално-психологическия подход на изследване при изясняване на влиянието и ролята на семейството върху самоубийствата. Тя създава класификация на типовете семейства (пет дихотомични групи семейства) по различни социално-психологически критерии, като определя суицидологическото им влияние. Според нея социално-психологическият подход изисква да се изследват не само типовете семейни отношения, но и позицията на индивида в структурата на семейното общуване.Тази позиция се характеризира с комуникативните възможности, които предоставя на индивида и с удовлетвореността му от нея. Значимостта на нейното социално-психологическо изследване за суицидологията произтича от факта, че „около половината от зарегистрираните от статистиката мотиви за самоубийство се отнася към сферата на семейството.” (62)

Колектив от трима учени (63) прилага социално-психологическия подход при изследване ролята на междуличностните конфликти в осъществяването на най-тежкия вид суицидно поведение – завършените самоубийства. След прецизното изясняване на понятието „междуличностен конфликт” и на параметрите му дълбочина, трайност и последствия (т.е. на дезадаптиращото му, суицидогенно влияние върху личността), авторите излагат своята знаменита тричленна класификация на завършените самоубийства, които съответно биват определяни като преднамерени, самоубийства с неустойчиви намерения или непреднамерени. Това пространно изследване е пример за ползотворно използване на социално-психологическия подход в суицидологията.Преднамерените самоубийства са предварително добре обмислени и подготвени. Конфликтите на суицидентите (междуличностни и вътрешни) в този случай са най-тежки, дълбоки и трайни, като вероятността за смъртоносен изход е най-голяма. Суицидентите изпадат в социално-психологически вакуум след откритието, че са в тежест на всички или че на никого повече не са нужни и така конфликтите им придобиват неразрешим характер.Самоубийствата с неустойчиви намерения се характеризират с амбивалентност на намеренията. Тук колебанията са значителни и често след приемането на смъртоносната доза възниква желанието за спасение, но за съжаление – твърде късно. Конфликтите на личността тук също са дълбоки, но тя не е загубила всички свои контакти, както е при преднамерените самоубийства. Авторите характеризират поведението на суицидентите с неустойчиви намерения като действие по принципа „Колкото по-зле, толкова по-добре”, тъй като въпреки стремежа на личността да се измъкне от ситуацията, тя като че ли прави всичко възможно, за да затъне още повече в нея. Конфликтите й започват да закриват останалата действителност и да изкривяват мярката й за нещата. Тук не може да се говори за планирано самоубийство. механизмът на вземане на решение тук е друг – в основата му стои суицидната нагласа – потенциалната готовност на личността да извърши насилие над себе си. Ако се случи подобни суициденти да останат живи, те обикновено не повтарят опитите си. Психологическият смисъл на суицидното действие в подобни случаи е бил получаването на вътрешно очистване, катарзис. тук учените отнасят и самоубийствата, описвани като „игра със смъртта”. При тях суицидното поведение напомня шантаж. но започнало като шантаж, то накрая, въпреки желанието на суицидента, се превръща в завършено самоубийство. При непреднамерените самоубийства по правило се избират най-безопасните способи. Тук липсват интензивни вътрешни конфликти, чувство за вина или склонност към самообвиняване, напротив – суицидентът е склонен да обвинява другите за създалата се ситуация. Той се стреми да постигне психологическа победа в конфликта, като дори е готов да я заплати или извоюва с цената на живота си. В подобни случаи явно присъства моментът на демонстративност, театралност. Авторите заключават, че превенцията на последния тип самоубийства не притежава особена суицидологическа специфика и може да се извършва навсякъде, докато за профилактиката на другите два вида самоубийствата най-подходящи са кабинетите за социално-психологическа помощ и телефонът на доверието.

А. Султанов изяснява социално-психологическите фактори за самоубийствата при душевно и физически здрави младежи, извършили опит за самоубийство, и доказварешаващата роля именно на тези фактори при осъществяването на суицидно поведение. Сред тях на първо място изпъкват „дезадаптиращите личността фактори, свързани с нарушение на социализацията – когато мястото на младия човек в социалната структура не съответства на нивото на неговите претенции, което създава у него усещане за собствената несъстоятелност в труда и учението, или поражда чувство за ощетеност и накърнено самолюбие” (64)

Интерес от социално-психологическа гледна точка представлява и изследването на общественото мнение по въпроса за самоубийствата, проведено от Л. Смолинский в Ленинград (65). Според него 53.7% от анкетираното население (над 2000 души) и 49% от психиатрите в Ленинград считат, че самоубийството не е свързано с психично заболяване. (Имайки предвид разпространеността в България главно на психиатричната концепция за самоубийствата, този процент у нас вероятно ще бъде твърде нисък.) Авторът дава следното разпределяне на морално-нравствените оценки за самоубийството (в процент към общия брой анкетирани): неодобрителна оценка – 0.4%; индиферентна – 11.8%; съчувствена – 74.4%; неотговорили – 13.4%. (По изложените по-горе съображения предполагам, че неодобрителните оценки за суицидното поведение у нас ще бъдат значително повече.) Същевременно Смолинский посочва, че съчувственото отношение на обществеността към суицидентите е от голямо значение за успеха на провежданите превенция и профилактика на самоубийствата. То е и един от критериите за информираността на населението относно причините за самоубийствата, за нивото на суицидологическата му култура въобще. За намиране на най-правилна стратегия на борба със самоубийствата и в нашата страна е от голямо значение провеждането на подобни изследвания и у нас.

Пряко приложение на социално-психологическия подход на изследване в суицидологията е и определяне влиянието на социалния статус на суицидентите и деленето им на такива с ниско и с високо ниво на социализация. Някои от суицидентите с ниско ниво на социализация са дори с криминална „анамнеза” в близкото им минало. „За тях е характерна не само социално-психологическата дезадаптация, т.е. нарушенията в сферата на междуличностните отношения, но и социалната неприспособеност към изискванията на обществото, която се проявява в неумението или нежеланието им да изграждат поведението си в съответствие със социалните норми” (66). Много от суицидентите с високо ниво на социализация са достигнали висок социален статус. Самоубийството им се дължи преди всичко на социално-психологическата им дезадаптация – те са психологически декомпенсирани и астенизирани.

В предложения от А. Амбрумова социално-психологически обяснителен моделглавната роля в суицидната детерминация се отрежда на социално-психическата дезадаптация на личността, дължаща се на различни личностни неблагополучия или конфликти. За преминаването на дезадаптацията в суицидна фаза отговорност носи т. нар.критичен пункт в развитието на конфликта, когато „количеството известни на субекта варианти за разрешаване на конфликта е ограничено или тези варианти се оценяват от него като неефективни и неприемливи” (67). Вследствие на това конфликтът придобива характер на неразрешимост, а самоубийството започва да се оценява като единствения изход от ситуацията, единствения начин за разрешаването и отстраняването на конфликта в състоянието на психична криза. Предложеният от Амбрумова обяснителен модел е важен етап в развитието на суицидологията най-вече поради своя пределно общ и наистина каузален характер.

Особен интерес за социалната психология представлява доказаната връзка на самотата със суицидното поведение. По данни на П. Сенсбъри (68) съществува устойчива висока зависимост между социалната изолация и завършените самоубийства, като „27% от завършените самоубийства са на лица, живеещи самотно, докато от общия брой жители на изследвания от него район самотните съставляват само 7%”. Това се потвърждава и от изследванията на руските учени: „В случаите ,когато мотивът е свързан със самотата или болестта и смъртта на близките, относителният дял на завършените самоубийства е по-висок от относителния дял на опитите за самоубийство” (69).

По данни на руските изследователи около 80% от личностите в групата с висок суициден риск страдат от самота. Проблемът за самотата заема особено място в изследванията и практическата работа на суицидолозите, защото мнозинството от преживяваните критични ситуации са свързани „или с обективната самота, или със субективното чувство за самотност, което представлява емоционален отзвук на неудовлетвореността на специфичната човешка потребност от общуване, която може да бъде фрустрирана по редица причини” (70). Авторите посочват пет от най-често срещаните от тях причини, пораждащи самотата – внезапната загуба на близък човек поради смъртта му; загуба на значимия близък поради разкъсване на съпружеските или любовни отношения; отсъствието на взаиморазбиране между съпрузите; отсъствие на взаиморазбиране между родители и деца (подрастващи и в юношеска възраст); трудности на социалната адаптация и в общуването у акцентуирани, дисхармонични личности.

В. Тихоненко изследва проблемите на страдащите от самота в социалното им адаптиране. Реално изпитваните от тях затруднения обуславят и високия суициден риск на групата на самотните, както и необходимостта от намесата на суицидолозите в подпомагането на тези лица. Според автора загубата на чувството за щастие (или преживяването на нещастие) вследствие описаните от него конфликтни ситуации „води логично до загуба на смисъла на живота, но само ако в структурата на моралното съзнание не се актуализира категорията „дълг”… У самотните възможността за актуализация на чувството за дълг е рязко стеснена (поради липсата на обект, към когото да изпитват това чувство), което рязко затруднява преодоляването на кризисните ситуации от тях” (71). Специално внимание на връзката между самотата и суицидното поведение на личността обръща и А. Амбрумова (72).

Заключение

Суицидологията днес е немислима без социално-психологическите знания и методи. Нещо повече – тя се нуждае от включването на все повече социални психолози в провежданите мероприятия по предотвратяване на самоубийствата и предпазването на населението от тях.

Основните звена, в които се извършват суицидологическа превенция и профилактика са кабинетите за социално-психологическа помощ (КСПП), кризисните стационари и телефонът на доверието. Според суицидолозите „блокирането на дезадаптацията е възможно на всичките й нива, но е толкова по-успешно, колкото по-рано е започнало… Откриването на лицата, преживяващи конфликти, диагностицирането у тях на причините и механизмите на дезадаптация и прилагането на диференцирани мерки по коригирането им са най-важните задачи на суицидологическата превенция” (73).

В създадения от авторката на настоящата статия социално-психологически обяснителен модел е направен опит за синтезиране на всичко ценно от различните концепции за самоубийствата. От съществено значение за изясня­ване детерминацията на суицидното поведение е въвеждането на понятието суицидно-опасна личностна промяна,която е главната пряка детерминанта на суицидното решение. Социално-психическата дезадаптация, различните кон­фликти, фрустрациите или преживяването на психична криза не са достатъчни да обяснят вземането на суицидно решение – те са негови важни, но непреки детерминанти. Когато под тяхно влияние се извърши суицидно-опасната личностна промяна, която е преди всичко промяна в йерархията от високозначими личностни ценности, вероятността от вземане на суицидно решение силно нараства. Психологически тази промяна се изразява във формирането на високозначим личностен смисъл на суицидното действие.

Досега изследователите търсеха причината за самоубийствата в един определен фактор от биологичен, социален и пр. порядък – напр. психическите заболявания или социалните празноти около индивидите; в конституционните особености на човека или недостатъчната интеграция на обществото и т. н. Представителите на психологическия подход в суицидологията смятат, че търсенето на един главен и специфичен за суицидното поведение фактор – достатъчен, за да обясни появата му, означава прекалено да се опростява неговата детерминация. Самоубийството е полидетерминирано явление и за да се породи, е необходима едновременната поява на различни вътрешни или външни фактори или последователното им натрупване. Липсата на един от тях намалява суицидогенното влияние на другите и само едновременното или последователно действие на тези причини поражда суицидния отговор. Характерно за суицидната детерминация е обстоятелството, че причинното обуславяне става не в класическия му вид – като еднозначно детерминиране, а в статистическата му разновидност, при която настъпването на следствието става с определена вероятност. Последователното натрупване или едновременното действие на посочените фактори само с голяма вероятност определят суицидното поведение. Впрочем, в социалните и специално в поведенските науки, трудно намират място неизбежността и фаталността.

Г. Дезе с право смята, че различните доктрини и разнообразните подходи при обясняване на самоубийствата са били необходими за по-пълното схващане и научно познаване на това явление. Според него всеки подход в научния анализ би могъл да се развива и задълбочава, стига да не се стреми да налага на другите своята система (нещо, което наблюдавахме по време на господството на психиатричната парадигма, а рецидиви на подобна психиатрична „диктатура” наблюдаваме у нас и до днес). Но все пак „една перспектива изглежда привилегирована, по-централна и синтетична от останалите, и това е психологическата, тъй като само тя обхваща самоубийството и самоубиеца в едно цялостно събитие – психологическото” (74).

Сред изследователските парадигми в суицидологията като най-перспективна се откроява социално-психологическата, която е най-млада, синтетична и с големи възможности за приложение в превенцията и профилактиката на самоубийствата.

Литература:

1. Изменяющиеся модели поведения, ведущего к самоубийству (отчет об совещании ВОЗ). Копенгаген, 1984, с. 51.

2. L’évolution des comportements suicidaires (rapport sur une réunion de l’CMS). Athènes, 1984, р. 36.

3. Gourévitch, M. – „Du suicide” in: Concours médical, 1966, № 17, p. 2918

4. Цит. по Конончук, Н. „Психологические особенности как фактор риска самоубийства у больных с пограничными состояниями”. Л., 1985, с. 8 и цит. по Амбрумова, А. „Теоретико-методологические и организационные проблемы суицидологической превенции” – В: Проблемы профилактики и рехабилитации в суицидологии. М., 1984, с. 15

5. Quénard, O., J. C. Rolland – „Aspects cliniques et état de crise suicidaire” – In: Suicide et conduites suicidaires. T. 2. Paris, 1982, p. 16

6. L’évolution des comportements suicidaires, р. 42; Изменяющиеся модели поведения, ведущего к самоубийству, с. 15.

7. Colin, M. et coll.- „Attitudes et résistances à l’égard de l’enquête épidémiologique” – In: Epidémiologie du suicide. Paris, 1974, р. 75.

8. Цит. по Ménahem, R.- „Fonctions et permanences des mythes sur le suicide” – In: Suicide et conduites suicidaires. T. 1. Paris, 1981, p. 31-32.

9. Ibid., р. 32.

10. Meerloo, J.A.M. – „Le suicide”. Bruxelles, 1966, p. 11-12.

11. L’évolution des comportements suicidaires, р. 42.

12. Ibid., р. 43-44.

13. Красналиев, Й., С. Влаев – „Към въпроса за възможната ятрогенна причинност на някои душевни заболявания, завършващи със самоубийство” – Научни трудове на ПОБ – Русе, 1970, т. З, с. 317.

14. Чомаков, М. и др. – „Самоубийства в лечебни заведения” – Неврология, психиатрия и неврохирургия, 1973, № 4, с. 284.

15. Найденов, Т. – „Сам сложил край. . .” – Орбита, 4 март 1989, с. 11.

16. Семейная диагностика в суицидологической практике (методические рекомендации). М., 1983, с. 8.

17. Ménahem, R. Op. cit., p. 32

18. Colin, M. et coll., Ор. cit., р. 67.

19. Мuller, G.- „La réponse publique au suicidant” – Psychologie médicale, 1978, v. 10, n° 3, р. 67.

20. Ibid., р. 481.

21. Ménahem, R.-„Le suicide est-il une maladie?” – Perspectives psychiatriques, 1974, v. 3, п° 47, p. 182-193.

22. Ménahem, R.- „Fonctions et permanences des mythes sur le suicide”, p. 25

23. Meerloo, J.A.M.- Ор. cit., р. 6.

24. Ménahem, R. – „La mort apprivoisée”. Раris, 1973, p. 53-70.

25. Meerloo, J.A.M.- Ор. cit., р. 15; Friedmann, P. „Sur le suicide” – Revue Française de Psychanalyse, 1935, p. 112

26. Colin, M. – „Les conduites suicidaires” – Le suicide. La documentation française, 1975, п° 4, p. 11-15; Colin, M. et coll. Ор. cit., р. 63-77.

27. Изменяющиеся модели поведения, ведущего к самоубийству, с. 47.

28. Colin, M. – „Les conduites suicidaires”, р. 13.

29. Конончук, Н.- „О психологическом смысле суицидов” – Психологический журнал, 1989, № 5, с. 95.

30. Напр. Vauterin, C. – „Conduites suicidaires” – Psychologie médicale, 1979, п° 1, р. 154; Védrinne, J. – „L’intoxication aigue volontaire”. Paris, 1965.

31. Gourévitch, M. – Ор. cit., р. 2917.

32. Meerloo, J.A.M. – Ор. сit., p. 33-34.

33. Colin, M. et coll. – Ор. cit., р. 73.

34. Mandon, D.- „Perspectives sociologiques sur les suicides” – In: Suicide et conduites suicidaires. Т. 1. Paris, 1981, p. 42-43.

35. Амбрумова, А. и др. Социально-психологическая дезадаптация личности и профилактика суицида. – Вопросы психологии, 1981, № 4. с. 98.

36. Загальский, Л. Заметки на полях отечественной психиатрии – Литературная газета,1989, № 26, с. 13.

37. Ménahem, R. – „Le suicide est-il une maladie?”, p. 192-193.

38. Meerloo, J.A.M. – Ор. сit., p. 143.

39. L’évolution des comportements suicidaires, р. 37.

40. Ibid., р. 36.

41. Цит. по Амбрумова, А., В. Тихоненко.- „Проблема профилактики суицидов и принципы организации суицидологической служби” – В: Вопроси организации психиатрической помощи. М., 1982, с. 32.

42. Suicide et conduites suicidaires. T. 2. Paris, 1982, p. 16

43. Esquirol, J.E.D. – „Des maladies mentales”, Paris, 1938, p. 526-676.

44. 44. Blondel, Ch. – „Le suicide”, Strasbourg, 1933, p. 53.

45. Напр. P.B.Schneider – „La tentative de suicide”, Neuchâtel, 1954, p. 58.

46. Déshaies, G. –„Psychologie du suicide”, Paris, 1947, p. 104.

47. Ibid., p. 109

48. Амбрумова, А., Тихоненко,В., Бергельсон,Л. – „Социально-психологическая дезадаптация личности и профилактика суицида” – Вопросы психологии, 1981, кн.4, с. 97

49. R. Ménahem – „Le suicide est-il une maladie?” – In: Perspectives psychiatriques, 1974, n. 47, p. 192

50. Meerloo, J.M. -„Le suicide”- Bruxelles, 1966, p. 18

51. Амбрумова, А. и съавт. – Цит. съч. 97-98

52. Durkheim, E. – „Le suicide”, Paris, 1979, p. 5-138.

53. Baudelot, Ch. Establet, R. – „La sociologie du suicide” – In: La recherche, 1985, n. 162, p. 20.

54. Baechler, J. – „Le suicide”, Paris, 1975, p. 118-121.

55. Déshaies, G. – Op. cit., p. 110

56. Déshaies, G. – „Des causes et des consequences du suicide” – In: Annales medico-psychologiques, 1949, t. 1, n. 3, p. 263-264.

57. Ibid., p. 265

58. Déshaies, G. – „Psychologie du suicide” – In: Op. cit., p. 77

59. Friedmann, P. – „Sur le suicide” – In: Revue Francaise de psychanalyse, 1935, p.140

60. Постовалова, Л. И. – „Социологические аспекты суицидального поведения” – В: „Научные и организационные проблемы суицидологии”, М. 1984, 38-39.

61. Ibid., 129-141

62. Постовалова, Л.И. – „Социально-психологический аспект семейной диагностики суицидентов” в кн: „Актуальные проблемы суицидологии”, М., 1981, с. 103.

63. Постовалова, Л.И., Семенов, Э.В., Ларичев, В.П. – „Межличностные конфликты в генезе завершенных суицидов” в кн: „Актуальные проблемы суицидологии”, М., 1981, с. 81-102.

64. Султанов, А.А. – „К вопросу о суицидальном поведении практически здоровых лиц молодого возраста” в кн: „Научные и организационные проблемы суицидологии”, М., 1983, с. 96.

65. Смолинский, Л.Г. – „Социо-культурные ориентации населения города Ленинграда по отношения к суицидальному поведению” в кн: „Научные и организационные проблемы суицидологии”, М., 1983, с. 75-80.

66. Амбрумова, А.Г. – „Теоретико-методологические и организационные проблемы суицидологической превенции” в кн: „Проблемы профилактики и реабилитации в суицидологии”, М., 1984, с. 19
    67. Амбрумова, А. и съавт.- Цит.съч, 96-97

68. Постовалова, Л.И. – „Исследования самоубийств и превентивная служба в капиталистических странах” в „Социологические исследования”, 1978, № 2, с. 127.

69. Бородин, С.В., Михлин, А.С. – „Мотивы и причины самоубийств” в кн: „Актуальные проблемы суицидологии”, М., 1978.

70. Балашова, М.Г., Собчик, Е.Ю. – „О превентивной работе кабинетов социально-психологической помощи с контингентом лиц, переживающих одиночество” в кн: „Научные и организационные проблемы суицидологии”, М., 1983, с. 167-168.

71. Тихоненко, В.А. – „Морально-этические аспекты самоубийств и вопросы реабилитации” в кн: „Проблемы профилактики и реабилитации в суицидологии”, М., 1984, с. 54-55.

72. 72. Амбрумова, А.Г. – „Психология одиночества и суицид” – в кн. „Актуальные проблемы суицидологии”, М., 1981.

73. Амбрумова, А.Г., Тихоненко, В.А., Бергельсон, Л.Л. – „Социально-психологическая дезадаптация личности и профилактика суицида” в „Вопросы психологии”, 1981, № 4, с. 100.

74. Déshaies, G. – „Les doctrines du suicide” – In: L’évolution psychiatrique, 1952, n. 1, p. 54

Самоубийства по страни: Глобална перспектива и анализ

Автор: Неделин Бояджиев

„От къде идват бебетата?“, „Защо небето е синьо?“ и „Какво е безкрайността?“ са сред въпросите, на които родителите най-много се мъчат да отговорят на своите деца.

Едни от най-трудните въпроси на децата са за свързани с планетата Земя, Космоса и устройството и функциите на човешкото тяло. Това установило проучване сред 2 500 родители. Това са детските въпроси, които „препъват” родителите в опитите им да открият истината за заобикалящия ни свят пред децата си.

Проучването разкрива и някои от стратегиите на анкетираните родители за справяне с  трудните детски  въпроси.

От тези, които избират да пълнят главите на децата си с митологеми, вместо – с истини, седем от всеки десет родители използват обяснението, че „бебетата се доставят от ято щъркели“, а 23% казват, че „бебетата се раждат от някои растения, примерно – дърво или храст“. Други популярни отговори са „бебета излизат от пъпа на корема”, „аз ги намерих, докато търсех нещо друго“, „бебета се купуват в един магазин в мола”, „бебето се появи през една нощ на нощното шкафче на татко ти”, „бебетата се даунлоудват от един специален интернет сайт” и така нататък.

Проучването показва също, че предпочитаната детска възраст, на която родителите разкриват тривиалната истина за възпроизвеждането на човешкия род, е 10 години.

То също така показва, че родителите се затрудняват да отговорят и на въпросите, свързани с религията и с морала.

На въпроса „Къде отива човек след като умре?“ едни родители казват, че „починалият отива на небето, а оттам – в рая или в ада”, а други казват, че „когато човек умре, се превръща в ангел“. В същото време, немалко родители отказват да споделят с децата си, че мъртвите се погребват или се кремират.

Други трудни въпроси, свързани с морала са: „Защо хората се избиват едни – други?”, „Защо има войни?”, „Защо някои хора се раждат с увреждания?“ и „Защо някои мъже са гейове?“.

Проучването показва, че съвременните родители все по-често се насочват към интернет, или четат енциклопедии и справочници, за да отговорят на научно ниво на най-трудните детски въпроси.

Един на всеки десет родители признава, че се чувства твърде неудобно от факта, че не може да покаже академични знания по темата на питането. Има и родители, които отговарят с първото нещо, което им хрумва в момента, макар да са сигурни, че отговорът може да бъде и погрешен.

Изследването е поръчано от създателите на стартиралото в началото на 2010 г. телевизионно предаване „What do kids know?” („Какво знаят децата?”). Това семейно шоу има за цел да помогне на зрителите да научат малко повече за това как разсъждават децата и показва недостига на информация между поколенията на възрастните и на децата на възраст 5 – 12 г.
Има и такава онлайн игра. Ако искате да си поиграете на въпроси и отговори, ето адреса на играта: http://uktv.co.uk/whatDoKidsKnow/ .
Според изследването, най-трудните детски въпроси са:
Какво представлява електричеството?, Какво представляват черните дупки?, Какво е безкрайността? Защо небето е синьо?, Защо има високосни години?, Как летят птиците?, Защо, когато човек реже лук, се разплаква?, Как се появява вятърът?, Защо морето е солено?, Как е възникнал животът на Земята?, Колко е голям светът?, Какво става с нас, когато умрем?, Кои числа са прости? Съществува ли Бог?, Как се появяват гръмотевиците и светкавиците?, Защо мигаме с очи?, Откъде идват бебетата?, Как самолетите летят?, Как да разбера какво ще бъде времето днес?, Как дядо Коледа влиза вкъщи през комина?, Откъде извира водата?, Какво представлява времето?, Има ли вечен двигател?, Има ли машина на времето?, Защо хората се избиват едни-други?, Защо има войни?, Аз ще умра ли?, Колко дълго ще живея?, Защо някои хора се раждат с увреждания?, Защо някои мъже са гейове?, Защо някои хора са вегетарианци? По какво се различават момчетата и момичетата?…
Уебсайтът „AskJeeves.com” (Попитай Джийвс!) – http://www.ask.com/ – също класира едни от най-трудните въпроси, задавани от интернет потребителите, и нямащи прост отговор.

Такива трудни въпроси са:

Какво е любовта?, Какъв е смисълът на живота?, Какво да правя с живота си? Съществува ли Бог?, Каква е тайната на щастието?, Кой е най-добрият начин да отслабнеш с няколко килограма?, Има ли извънземен живот?, Как изглеждат извънземните? Кой е най-известният човек на света?, По какво се различават момчетата и момичетата?, Защо Майкъл Джексън умря?, Защо съществува злото?, Какво да облека, за да изглеждам секси?, Защо понякога морковът е по-оранжев от портокала (на английски и френски думата за портокал е orange!)?, Каква е тайната на Виктория (Victoria’s secret)?, Какъв е „номерът на китайката”?, Защо апартаментите се наричат апартаменти (на английски и френски думата appart значи ”отделен”), след като са залепени един за друг?, Ако вегетарианците се хранят със зеленчуци (vegetable – зеленчук), с какво се хранят хуманитеристите (homo, homme – човек)? Чашата наполовина пълна л ие или – наполовина празна?, Как е възникнал животът на Земята?, Действителността, такава, каквато я знаем, съществува ли наистина?, Кое се е появило първо – яйцето или кокошката?, Познаваем л ие Бог?
Кой е най-трудният въпрос, задаван някога?
На този въпрос сайтът „Отговори” – http://www.answers.com/ – дава твърде находчив отговор: „Най-трудният въпрос, задаван някога, е именно въпросът, който вие зададохте току-що. И това е така, понеже отговорът на този въпрос може да бъде базиран единствено на нечие субективно мнение, но не – и на неоспорими факти. Ако един въпрос е твърде труден за някого, същият въпрос може да е твърде лесен за другиго.”

По материали от:
http://www.telegraph.co.uk

Автор: Неделин Бояджиев

Изненадващо често учениците споделят, че са здраво свързани със свои връстници, които всъщност не ги харесват.

В бруталния социален свят на училището някои приятелства може да се окажат  измамни. Това се случва относително често с децата, които считат за свой приятел някой съученик или съученичка, който (или която) признава, че в действителност не ги харесва, но проявява единствено вежливост спрямо тях. В по-лошия случай, фалшивият приятел може да проявява двуличие и да ги използва.

„Често срещаните не балансирани взаимоотношения, при които децата вярват, че са приятели с някого, който всъщност не ги харесва и не ги обича, са изненадващо откритие.“ казва Джеймс Олсън, психолог в университета в град Мемфис, в щата Тенеси, САЩ.

Небалансираните отношения от този вид са 12% от трети до шести клас. При 10% от приятелствата всяко от двете деца не харесва другото. 25%  от отношенията в клас са двупосочните приятелства, при които и двете деца взаимно се харесват. В останалите случаи едното дете признава друго за свой приятел или не го харесва особено, но второто дете не изразява становище за първото.

Не е толкова изненадващо, че деца от трети до шести клас често смятат, че са приятели с деца, които не ги харесват, казват изследователите. От другата страна на уравнението, деца, които са етикетирани като приятели от съученици, които не харесват, но се разбират добре с другите.

Екипът е изследвал 219 деца в 10 основни училища, карайки учениците да назоват съучениците от приятелския си кръг и да направят списък с тези, които не харесват по някаква причина. Екипът на Олсен идентифицирал общо 2313 взаимоотношения между съучениците. Някои от едностранните приятелства и някои вражди отразяват реалната представа на ученика за съучениците му.

Възможно е също така някои от тези отношения да са в процес на преминаване от взаимно приятелство във враждебност или – в състояние на взаимно незачитане.
Предишни изследвания показват, че две трети от учениците в един клас, дори и тези, които са определени като агресивни или като затворени в себе си, също имат приятели.

По материали от: www.sciencenews.org

Автор: Ирина Цветанова

Поставянето на цели в работата се среща в трудовата и организационната психология. Е. Лок разглежда един от значителните аспекти на мотивацията, който подпомага яснотата, основаваща се на отговорите свързани с как и защо определени хора достигат до крайната цел и постигат успех, а други нямат ясно регламентирани цели, не полагат усилия и нямат краен резултат. Това е подход  свързан с обяснение на мотивационния процес, който се въвежда като метод за неговото повишаване. Основава се върху допускането, че намеренията или начинът, по който хората възприемат себе си и възможностите си дава ясна представа за това колко силна ще бъде тяхната мотивация, а повишението се основана на яснотата и конкретността на постижимите цели. Ценностите изразяват основата на мотивационния процес, като оказват не малко влияние върху емоциите и желанията, които на свой ред намират приложимост в намеренията за действие.

Според Лок механизма, който привежда мотивите в действие е именно в лицето на индивидуалните личностни цели. Те несъмнено са силни детерминанти на поведение и се отличават с две основни качества – интензивност и съдържание. Съдържанието се определя от особеностите на трудността, спецификата и конфликтността на целите, а интензивността разкрива силата на целта и ангажираността насочена към нея. В този смисъл се установява, че конкретните и трудни цели предизвикват по високо ниво на мотивация и изпълнение. Те увеличават индивидуалните усилия и постоянство, водят до по – задълбочено  планиране на действието и прилежност по време на целия процес до наличие на краен резултат. Индивидуалните цели предоставят възможност за развитие на личностни качества, като вътрешна мотивация, саморегулация и д.р.

Очертани са две основни насоки характерни за процеса на поставяне на целите в работата, които имат както теоретично така и емпирично значение. Първата се отнася до степента на контрол и използваните типове стратегии по време на работата, които поддържат интереса, постоянството и прилежността на индивида. Индивидуалнатa ориентация в този случай е обвързана с твърдението, че е подсъзнателен контрол, касаещ доколко поставените цели са преднамерени. Втората насока предполага да се отдели повече внимание на разнообразието и гъвкавостта на целите, които личността поддържа при изпълнението на задачата. Също така те важат и за съотношението между цели свързани със самата работа и възнаграждението при наличие на положителен краен резултат.

Според размишленията и твърденията на Лок високата мотивираност и поставяне на цели в работата се доказва и на индивидуално и на групово равнище. Идентично с индивидуалните поведенчески отражения, участието в процеса мотивира членовете на групата и ги ангажира да се включат активно в процеса за реализиране на общата цел.

Източник: nauka.bg