Дишането е поемане и изпускане на около 20 000 кубически метра въздух за денонощие. Този процес снабдява клетките с кислород. Той е свързан и с освобождаването на клетките от въглеродния двуокис. В процеса на дишането въздухът се вдишва във фаринкса, попада в ларинкса, преминава през трахеята и достига до белите дробове. Трахеята има две разклонения наречени бронхи. Във вътрешността на белите дробове бронхите са свързани с още по-малки разклонения наречени бронхиоли и алвеоли. Бронхиалите са снабдени с подвижни власинки прихващащи вдишаната прах. Белите дробове се състоят от два отделни купа, наподобяващи мъхеста маса, всеки покрит с пореста тъкан, наречена плевра. Работата на белите дробове е свързана с бързия обмен между кръвта и въздуха на равнище „алвеоли” по време на дишане. В главния мозък има център на дишането, който определя ритъма на работа на мускулите, задвижващи белите дробове в зависимост от съдържанието на кислорода и въглеродния двуокис в кръвта.
Белите дробове в покой
Белите дробове са затворени в своеобразна „кутия”, чиито стени са ребрата, а дъното е диафрагмата.
Вдишване
Гръдния кош се разтваря, а диафрагмата се снижава, белите дробове се напрягат и това предизвиква нужда от постъпване на въздух.
Издишване
Гръдния кош се свива, мускулите на диафрагмата се отпускат, а тя се издига.
За наркотик се смята всяко вещество, което е способно да промени нормалното психическо състояние на човека. Понятието „наркотик” е тясно свързано с термините „привикване” (нуждата от увеличаване на дозите за постигане на същия ефект) и „зависимост” (нуждата да се приема наркотик, за да се избегне състоянието на „липса”). Последният термин представлява критерии, според които наркотиците се разделят на „слаби” и „силни”.
Преди да изброим и опишем отделните наркотици ще обясним някой специфични термини.
Доза:
Термин, който обозначава количеството приеман наркотик. Различават се няколко вида дози:
Лечебна (терапевтична) – дозата, която се предписва от лекар при определени заболявания.
Токсична – онова количество наркотик, което води до отравяне на организма без да причинява смърт.
Летална (LD- 50) – дозата на дадено вещество, което причинява смър при 50% от изследваните обекти. Концентрацията на LD- 50 е показателна за токсичността на дадено вещество.
Ефективна доза(ED- 50) – дозата на дадено вещество,което предизвиква определен желан ефект при 50% от случаите.
Зависимост:
Психическо или физическо състояние, породено от взаимодействието между наркотика и организма. В резултат на това се изпитва настоятелна потребност от прием на този наркотик.
Толеранс:
Състояние на приспособяване на организма към наркотик, което изисква увеличаване на дозата му, за да се постигне желаното въздействие.
Абстиненция:
Синдром, проявяващ се във вид на комплекс от разстройства на организма, които изчезват временно след поредното приемане на наркотичното вещество.
Наркомания:
Болестно състояние, причинено от злоупотребата с наркотици.
То се изразява в непреодолим стремеж за системна употреба на дадено вещество, за да се изпитат желаните ефекти или да се избегне дискомфортът от отсъствието му.
Слаби наркотици. Предимно се пушат. Получени са при обработката на индийският коноп. Използват се листата и цвета (марухуана) или смолата му (хашиш).
Тежки наркотици са опиумът, морфинът и хероинът. Към тази група се причислява и кокаина, който макар и да не е същински опиат, все пак предизвиква подобен ефект. Употребата на твърди наркотици води до бързо привикване и зависимост от тях. Те засягат сериозно човешката психика и физика. Наркоманите заплащат измамното и временно състояние на щастие и благополучие с цената на жестоки лечения.
Хапчетата LCD са отделен случай. Употребата на този халюциноген не води до пристрастяване или зависимост, но може да предизвика необратими физически щети.
Според експерти от Световната здравна организация, наркотичните вещества могат да бъдат групирани според типа зависимост, която причиняват. Сега ще характеризираме някои отделни групи и техни конкретни представители…
Наркотични вещества на основата на опиума.
В тази група се включват морфин, хероин, кодеин, метадон и др. Те предизвикват морфинов тип зависимост, а толерансът към тях се развива бързо. Синдромите на абстиненция се забелязват още след първата седмица, а комбинацията на тези наркотици с алкохол повишава многократно тяхното действие.
Названието на тази група идва от най-стария известен наркотик- опиума. Той се получава от една разновидност на мака, която е била разпространена в Близкия изток още от незапомнени времена.
Морфин
Морфинът е първото вещество, отделено от опиумния мак през 1803г. Той се използва в медицината само в случай на много остри и продължителни болки, защото системната му употреба предизвиква зависимост. Заради силното му обезболяващо действие, Гей Люсак го нарекъл на името на древногръцкия бог на съня- Морфей .
Системната употреба на морфин води до болестното състояние морфинизъм. То е свързано с общо отслабване на организма и понижаване на умствените му способности.
Толерансът към него довежда до силно повишаване на кръвното налягане и дори до ослепяване. Леталната му доза LD- 50 е 500 mg/kg.
Хероин
Хероинът представлява съединение, получено при взаимодействието на морфин с оцетна киселина. Той e във вид на прахообразно вещество, използвано в медицината за лекуване на морфинизъм. Синдромът на липса на дрога при хероина е най-голям.
Хероинът предизвиква еуфория, повишава чувствителността на зрението и слуха, потиска дишането, понижава кръвното налягане и увеличава секрецията на потните жлези.
Това наркотично вещество предизвиква задържане на урина и засилва вероятността за развитие на рак на пикочния мехур. Леталната му доза e 60 mg/kg.
„В Европа хероинът се среща под две форми: обичайно предлаганият кафяв хероин (неговата химична базова форма) и по-рядко срещаният и по-скъп бял хероин (под формата на сол), който обикновено е с произход от Югоизточна Азия. През 2003 г. в ЕС средната цена на улицата на кафявия хероин е варирала между 27 евро за грам в Белгия и 144 евро за грам в Швеция, докато цената на белия хероин варира от 25 евро (Словакия) до 216 евро (Швеция) за грам (168 ). Тази разлика в цените вероятно е отражение на чистотата на веществото, което се продава.”
Лидол
Лидолът е синтетично морфинообразно обезболяващо. Той е по-опасен от морфина, защото разликата между ефективната и леталната му дози е минимална. Отравянето с този наркотик води до халюцинации, гърчове, кома и смърт поради недостиг на кислород.
Втората основна група наркотици е тази на канабиса
В нея са включени марихуаната, хашишът и други производни, добити от индийския коноп. Други названия на канабиса са: ганджа, грас, джанка, жожоба, джинджифил, коз, масур, трева, Марийка, индийски коноп и др.
Марихуаната се приготвя от върховете на конопа, а хашишът, който е по-силен, се изолира от смолата на индийския коноп.
При повечето хора употребата на канабис води до поява на дисбаланс и безпокойство, а при по-високи дози могат да се появят и халюцинации, примесени с тревога и страх.
Въпреки че пушенето на марихуана води до еуфория, в дима й се съдържат повече канцерогени от цигарения дим. Счита се, че канабисът е стъпало към употребата на по-силни наркотици. Употребата на марихуана и хашиш действа и върху двигателната система. С пушенето на това наркотично вещество се снижава координацията на движенията и се загубва преценка за разстоянията. Получава се разстройство на кратковременната памет и усещане за забавяне на времето. Много често се получават състояния на депресия, психическа дистрофия и страхови неврози.
„Канабисът е несравнено най-често използваната незаконна субстанция в Европа. Последните проучвания сред населението показват, че между 3% и 31% от възрастните (на възраст между 15 и 64 години) са опитвали този наркотик поне веднъж (употреба някога през живота). Най-ниски стойности за разпространение на употребата някога през живота се отчитат в Малта (3.5%), Португалия (7.6%) и Полша (7.7%), а най-високи – във Франция (26.2%), Обединеното кралство (30.8%) и Дания (31.3%). В повечето страни (15 от 23-те страни, за които има информация) стойностите за разпространението на употребата някога през живота са в диапазона от 10% до 25%.
Между 1% и 11% от възрастните съобщават, че са употребявали канабис през последните 12 месеца, като най-ниски са стойностите за разпространението на употребата в Малта, Гърция и Швеция, а най-високи – в Чехия, Франция, Испания и Обединеното кралство. Повечето страни (14) съобщават за стойности на разпространението на употребата напоследък (последните 12 месеца) в диапазона от 3% до 7%.
През 2003 г. в националното проучване за употребата на наркотици и здравето в Съединените щати (SAMHSA, 2003), 40.6% от възрастното население (определено като населението на възраст 12 и повече години) съобщават, че са опитвали канабис или марихуана поне веднъж, а 10.6% съобщават, че са употребявали през предходните 12 месеца. Сред 18 до 25 годишните тези стойности са съответно 53.9% (някога в живота), 28.5% (през последните 12 месеца) и 17% (през последния месец).”
На трето място се нарежда групата на халюциногените
Тези наркотици идват от Южна Америка и са производни на амфетамините. Делят се главно на природни (мескалин, псилоцибин и др.) и синтетични (LSD и др. ).
При приемането на халюциногените се получава постоянна шизофрения. Под действието им формите се изкривяват, цветовете стават по-интензивни, а при затваряне на очите се появяват и видения.
LSD
LSD е производно на лизергиновата киселина. То е психотоксично вещество, което предизвиква халюцинации, еуфория или депресия. Действа върху периферната нервна система, разширява зениците, повишава кръвното налягане и телесната температура. Освен това уврежда хромозомите на белите кръвни телца.
На четвърто място се нарежда групата на стимулантите
При нея се наблюдава най-ниската смъртна доза. Представители на този вид наркотици са амфетамин, кокаин (в чиста доза крек), екстази и др. Абстиненцията на тези наркотични вещества е най-продължителна и трудно лечима. При действието на тези наркотици се наблюдава прилив на енергия, породена от временно задържане на някои хормони. При по-големи дози се получава психоза, рязко повишаване на кръвното налягане и учестяване на сърдечната дейност.
Кокаин
Той се съдържа в храста кока, разпространен в Андите, като в чист вид и изолиран от листата му се нарича крек. Този наркотик представлява прахообразно вещество, което влияе на нервната система. Той действа обезболяващо като парализира периферните нервни клетки. Въпреки че намалява възможността за образуване на кръвоизливи, той поражда халюцинации, параноя и отслабване на имунната система.
При употребата на кокаин се наблюдава силно желание за действие, еуфория, агресия, ускоряват се сърдечния ритъм и дишането и се повишават тонуса и настроението. Пристрастяването към него води до разстройство на нервната система и психична зависимост, позната като болестното състояние кокаинизъм. Леталната доза на кокаина LD-50 е 17,5 mg/kg.
Амфетамин
Природният амфетамин се изолира от индийския безлистен храст Ephedra Vulgaris. Това вещество действа разширяващо на кръвоносните съдове, бронхите и зениците-използва се за лекуване на бронхиална астма. Синтетичният амфетамин е летлива течност, с която се лекува хрема.
Други названия на амфетамините са: амфи, амфитеатър,спийд. Този наркотик повишава инициативността и маскира умората. Системната му употреба води до повишаване на кръвното налягане, агресивност, загуба на апетит и депресия. Леталната му доза LD- 50 e 120 mg/kg.
„Понятието ”амфетаминов тип стимуланти” (АТС) се използва по отношение както на наркотиците от групата на амфетамините, така и на тези от групата на екстази. Амфетамини е родово понятие, което се използва за голям брой сродни по химически състав наркотици, които стимулират централната нервна система, като двата от тях, които са с най-голямо значение за незаконния пазар на наркотици в Европа, са амфетамина и метамфетамина. От тях амфетаминът несравнено е най-общодостъпен, въпреки че в световен мащаб равнищата на употреба на метамфетамин се повишават. Досега съществената употреба на метамфетамин в Европа е ограничена само в Чехия, въпреки че спорадични доклади от някои други страни подчертават важността от провеждане на наблюдения, тъй като за този наркотик е известно, че е свързан с ред тежки здравословни проблеми.”
Екстази
Екстази представлява синтетично наркотично вещество, което се е използвало в началото на 20 век като средство за потискане на апетита. То отпуска мускулите, предизвиква еуфория, улеснява социалните контакти и потиска чувството за страх. Системната му употреба води до обезводняване на организма, бъбречни заболявания, рязко повишаване на телесната температура, топлинен удар, главоболие и др.
„Най-добре познатият член на групата наркотици екстази е 3,4-метилендиокси-метамфетамин (MDMA), но в таблетки екстази понякога се откриват и други близки до него аналози. Тези наркотици понякога се наричат ентактогени, което означава ”вътрешно въздействащи“ и се състоят от синтетични вещества, които са сродни по химически състав с амфетамините, но се различават в известна степен от тях по своето въздействие, тъй като те съчетават някои от ефектите, които са по-типични за халюциногенните вещества.”
Петата група е тази на разтворителите
Към нея се отнасят ацетон, бензен, метилбензен, диметилбензен, трихлороетилен и тетрахлорометан. Това са леснолетливи вещества, чието действие засяга главно централната нервна система.
Шестата основна група наркотици е тази на сънотворните и успокояващи средства
В нея влизат барбитуратите и транквилизаторите. Това са наркотици и лекарствени вещества, които предизвикват силна физическа зависимост при по-продължителна употреба и завишена доза. При внезапното спиране на наркотика или при свръхдоза, съществува реална опасност от смърт.
Барбитурати
Тези наркотични вещества представляват производни на барбитуровата киселина. Те имат хипнотично действие и се използват в медицината като успокоителни и сънотворни вещества. Употребата им предизвиква много силна и бърза зависимост към тях.
Леталната им концентрация LD- 50 e 5000 mg/kg. Барбитуратите не се употребяват съвместно с алкохол, тъй като той усилва физиологичното им действие върху организма.
Диазепам
(реланиум, валиум)
Той се използва като средство против безсъние и за преодоляване на чувството за страх и безпокойство. Продължителната му употреба води до резки промени в поведението и настроението на човек.
Никотина
Той може да се разглежда като самостоятелен наркотик, който не принадлежи към по-горе изброените наркотични групи. Съдържа се в листата на тютюна и представлява безцветна разтворима течност.
В малки количества това наркотично вещество потиска напрежението и повишава умствената способност.
При пушенето на цигари възниква силна зависимост към никотина и се наблюдават неприятни странични ефекти като: стесняване на кръвоносните съдове, повишаване на кръвното налягане и преждевременно остаряване на кожата.
Смолата, която се поглъща при пушенето уврежда белите дробове и затруднява дишането. Никотинът се използва като средство за борба с вредителите по растенията.
Употребяван от човек обаче води до предразположение към ракови заболявания и развиване на тютюнева кашлица у индивида. LD-50 e 60 mg/kg.
Алкохол
Той също може да се разгледа като самостоятелен от другите групи наркотик. Умерената му употреба е средство за релаксация и понижава риска от инфаркт и инсулт, но домашните ракии са по-силни от етанола и с по-силно наркотично действие от него.
При системната му употреба се уврежда черния дроб, отслабва имунната система и настъпва разстройство на нервната такава. Болестното пристрастяване към алкохола се нарича алкохолизъм, който често е съпътстван от халюцинации и страхови неврози. Метанолът, съдържащ се в домашните ракии е силно отровен и води до слепота. Токсичната му доза е от 20 до 50 ml.
Повече за Алкохолизма може да прочетете в 10 брой на сп. „Българска Наука”
Факторите, които определят действието на даден наркотик в човешкия организъм могат да се обединят около четири признака.
Това са агрегатното състояние на наркотика, концентрацията му в организма, проникването му в тялото и състоянието на самия организъм…
Съдейки по агрегатното състояние на наркотиците, най-бързо в организма проникват тези, които при обикновена температура отделят по-голямо количество пари (разтворители на лепила). Бързо се усвояват и течните наркотици, преминаващи през лигавицата.
Най-бавно пък проявяват действието си твърдите наркотици, като задължително за тях е да бъдат разтворими в мазнини, вода и др.
За действието на наркотичното вещество в организма е от особено значение концентрацията му в кръвта, бързината на проникване в тялото и тази на отстраняването му чрез отделителната система. Отстраняването на наркотика зависи както от неговите физични и химични свойства, така и от самия организъм.
Съдейки по пътя на проникване на наркотиците в организма, най-бързо се усвояват тези, приети венозно, мускулно или подкожно. Друг начин е чрез инхалация, като усвояването от организма е подобно на това на венозното въвеждане. Когато наркотикът се приеме орално, той се усвоява най-силно в тънките черва, а най-слабо в устата.
Според учените, състоянието на организма и действието на наркотичното вещество са в пряка зависимост. В периода от няколко години при организъм с по-слаба имунна система може да се наблюдава пълна промяна в психиката и физическия облик на наркомана.
От снимките по-долу се наблюдава пълно преобразяване на наркоманка само в периода на няколко години…
Изключително опасна е смесения тип зависимост като например:
Последствия – дезинтоксикация. Наркотиците могат да провишават сексуалното желание, но понижават потентността. Мастурбацията е най-често срещаната форма на сексуалното задоволяване при наркоманите.
Дезинтоксикация (очистване) трябва да се извършва не само от дедицинско, но и на психологическо ниво, като в края на лечението е нужно да се осигури добър социален статус (професионална реализация и др.) на индивида.
„Лечението без лекарства се състои в прилагането на психосоциални и образователни техники за постигане на дълготрайно въздържане от употребата на наркотици. Традиционно лечението без лекарства е стационарно (резиденциално) и дългосрочно (амбулаторно), напр. в терапевтични общности. Днес то се предлага също и в обстановка, съобразена с условията в общността.”
„Лечението без лекарства се състои в прилагането на психосоциални и образователни техники за постигане на дълготрайно въздържане от употребата на наркотици. Традиционно лечението без лекарства е стационарно (резиденциално) и дългосрочно (амбулаторно), напр. в терапевтични общности. Днес то се предлага също и в обстановка, съобразена с условията в общността.”
„…между държавите-членки в Европа се наблюдават значителни различия по отношение както на проблемите с наркотиците, пред които те са изправени, така и на политиките и на мащаба и характера на мерките за намеса. Независимо от това, съществуват някои общи елементи на положението в областта на наркотиците, в което се намират повечето страни. На политическо равнище държавите-членки изразяват обща политическа воля за разработването на балансирани и базирани на фактите ответни мерки, в тон с международните ангажименти, и като съзнават, че политиките в областта на наркотиците остават национална отговорност, те отчитат също така и ползите, които могат да имат от подобряването на сътрудничеството на европейско равнище. Този стремеж е изразен в стратегията и плановете за действие на ЕС в областта на наркотиците. Въпреки че не успя да постигне всички поставени в нея амбициозни задачи, стратегията и планът за действие 2000-2004 на ЕС в областта на наркотиците е доказателство за важния напредък в начина, по който държавите-членки, институциите на ЕС и специализираните агенции могат да работят съвместно за координиране и измерване на напредъка в областта на наркотиците. Новата стратегия 2005–2012 на ЕС се стреми да доразвие този процес.”
Използваните цитати са от годишния доклад за състояние на проблема с наркотиците в Европа за 2005 г.
Специално благодаря на Свилена Енчева за предоставената информация.
Влакове…
За начало ще поставим датата 20 юли 1820, когато се случило едно велико научно събитие-датският физик Ханс Кристиан Оерстед открива връзката между електричеството и магнетизма. Само 14 години по късно руският евреин Мориц Герман ще конструира първия, макар и опитен електродвигател.
За разлика от парния двигател електрическият много бързо се качва върху релси. Още през 1839 англичанинът Скот Дейвисън построява първият електрически локомотив, захранван от батерии. Локомотивът обслужва линията Глазгоу-Единбург и има тегло 5 тона, два двигателя с обща мощност 0,6 к.с. (около 450 Вт) и максимална скорост около 6,5 км/ч. По пътя към истинския електротранспорт обаче имало още много бариери. Необходим бил мощен регулируем двигател, надежден с висок коефицент на полезно действие. А освен това се разбрало че автономното захранване (от вътрешен токоизточник) няма бъдеще, защото галваничните батерии се изтощават бързо. Принципно задачата била ясна, оставало да се намери конкретното и решение.
Едва ли има нещо по объркано от детството на електродвигателя. Историята например разказва за някакъв тайнствен случай; Майкъл Фарадей получил анонимно писмо, подписано с инициалите Р.М. , където за пръв път се описвала машина с пръстеновидна котва. Фарадей публикувал писмото, но авторът му е неизвестен и до днес. Но другаде ще прочетете че това откритие принадлежи на Антонио Пачиноти (1860) и той доказва, че машината е обратима, тоест двигателят може да работи като генератор и обратно. После се наямесва и името на белгиеца Зеноб Грам, който усъвършенствал конструкцията, а след него историята съвсем се заплита. Едни твърдят, че динамомашината е дело на същия този Грам и той я демонстрирал в 1871 пред парижката академия, а други че същото е направил Вернер фон Сименс четири години по рано пред британската академия. Разбира се, не е изключено и двата факта да са достоверни, в онези времена са се случвали такива неща.
Но да оставим историята настрана. Важното е че накрая се намесва един естествен и категоричен аргумент – капиталите на Сименс.
Сименс е „Стивънсън на електрическия транспорт”, при това те имат и сходна житейска съдба. Сименс е бил образован, но беден. Стремителният му път нагоре започва през 1847, когато с механика Йохан Георг Халске основава в Берлин малка фабрика за електрически уреди. Първоначалният им капитал е 6842 пруски талера и 20 сребърни гроша, смъртта заварва Сименс с банкова сметка от 35 милиона марки. По същественото е, че той преобразява електромашинната и телеграфната техника, има десетки патенти в най различни области и създава първото качествено транспортно средство, задвижвано с електрическа енергия. Защото откривателят си е откривател, но точно Сименс прави от откритието цяла революция. И досега основаната от него фирма е една от най авторитетните в света.
Независимо от съмненията около приоритета динамомашината получава бъдещепод диригентската палка на Сименс. Второ, защото организира масово промишлено производство на такива машини и всъщност става законодател в тази област. 31 май 1879. На промишленото изложение в Берлин малък електрически локомотив разхожда посетителите по 300 метрова теснопътна пръстеновидна линия.Локомотивът е двуосен, двигателят-двуполюсен с мощност 2,2 нВт- се захранва от Z – образна шина, монтирана между релсите, с напрежение 150 волта. Влакчето развивало скорост 12 км/ч. На кожухът гордо стои надписът „Сименс и халске”. Първата електрическа железница е факт, а начинът на захранване с отделна контактна релса и до днес се използва предимно в подземните железници (метрото).
През следващата година се появява и първият електрически трамвай в Русия, дело на Фьодор Пироцки. Вагонът бил обикновен конски трамвай. Той побирал 40 пътници и пътувал със скорост 14 км/ч. Специално за него Пироцки построил и малка електроцентрала с мощност 4,5 кВт. Естествено трамвая останал само като опитна машина и не е експлоатиран.
Не закаснява и Томас Алва Едисон. Още същата година той собственоръчно управлява в САЩ електрически локомотив, развиващ скорост 35 км/ч по една 4 километрова опитна отсечка.
Две години по късно Сименс разработва локомотивът „Доротеа”, експлоатиран в една каменовъглена мина цели 45 години. Но и той бил за теснолинеен път. Първият електрически локомотив за нормално междурелсие е дело на Лео Дафат (183) и се казвал „Ампер”.
И все пак това били по скоро опитни образци. Не може да кажем обаче същото за експлоатираната от 1895 електрическа железница между Балтимор и Охайо (САЩ). Локомотивът се захранвал с 650 волта постоянно напрежение и имал четири двигателя, всеки с мощност 1080 к.с. (794 кВт) и можел да тегли влак с тегло 1879 тона със скорост 28 км/ч.
Европа закъснява с три години – първият електрифициран участък е край Париж. Противоречия и съмнения
През 1888 Михаил Доброволски създава първия трифазен променливотоков генератор. Започва ерата на променливия ток и везните бързо се наклоняват към него, включително и в транспорта. Защо? Използваните първоначално постоянни напрежения 500-1500 волта не могат да развият високи мощности, променливотоковата енергия може да бъде трансформирана в десетки и стотици киловолтове. Така тя може да бъде пренасяна на големи разстояния с по малки загуби и значи тяговите подстанции (така се наричат съоръженията, които захранват въздушната мрежа на транспорта) могат да бъдат на по големи разстояния една от друга.
Първа Швейцария се ориентира към локомотивите с променлив ток. Фирмата „Браун-Бовери” построява в отсечката Бургдорф –Тюн въздушна контактна мрежа за променлив ток с напрежение 750 вола и честота 40 херца. На 19 юли 1898 по тази линия тръгва първият променливотоков локомотив. Неговият двигател с мощност 220 кВт предава енергията на задвижващите колела посредством опъвателни щанги, както при парните локомотиви. Това показва колко консервативно е понякога инженерното мислене и как робува на отживели времето си представи.
През периода 1899-1903 фирмите „Сименс и Халске” и АЕГ за пръв път експериментират локомотиви с трифазен двигател. Ясно е, че такъв локомотив се захранва от тройна контактна мрежа-три проводника, опънати един над друг. Опитите се правели по военния железен път Мариенфелде – Цосен с дължина 28 км. На 28 ноември 1903 един такъв локомотив с трифазен двигател достига невероятната скорост 210 км/ч! Този рекорд остава ненадминат повече от половин век.
Тройната контактна мрежа е трудна и скъпа за прокарване. В добавка напрежението по нея не може да бъде много високо, защото между линиите прескачат електрически разряди (искри). По късно една от фазите ще бъде свързана с релсите, но и този начин за електрозахранване няма да получи разпространение – среща се само в Италия и то само до началото на 60 те години.
Постепенно електрическата тяга започва да печели привърженици. Първите десетилетия на века са време на интензивна електрификация. Докато през 1900 общата дължина на електрифицираните пътища е само 400 км, то през 1920 е вече 3000, в 1932-19 700, в 1947 -45 000, в 1970 над 100 000км.
В Русия електрификацията закъснява, макар според Ленин комунизмът да представлява „Власт на съветите плюс електрификация”. Първият електрифициран железопътен участък е Баку-Сабунци построен през 1926. Паралелно с него е разработен и първият в Русия промишлен електролокомотив наречен ДЕТ ( съкращение от руски на „Държавен електротехнически тръст”).
Локомотивът работел с постоянно напрежение 550 волта, използвано и в трамвайната мрежа. Той развивал тягово усилие 1900 кВт при скорост 25 км/ч. Серийното му производство започнало едва през 1930.
Електрическата тяга категорично доказала предимствата си, затова в началото на 1932 било решено да се произведе и магистрален (пътнически високоскоростен) електролокомотив. Констроирането и производството му продължили само 8 месеца. На 6 ноември 1932 локомотивът излязъл от цеховете на завод „Динамо” Москва. Както и си полагало по онова време локомотивът бил кръстен на вожда на прогресивното човечество ВЛ 19-01 (Владимир Ленин 19 тона на колос, пореден номер 01) и естествено бил посветен на петнайсетата годишнина от октомврийската революция.
Локомотивът работел с 3000 волта напрежение на контактната мрежа, имал 6 тягови двигателя с мощност 340 нВт всеки и развивал скорост до 85 км/ч. До 1939 били произведени 145 локомотива от този тип. През август 1932 бил произведен и първият товарен електровоз.
Докато в Русия използвали постоянно напрежение, в другите страни експериментират какви ли не системи. Германия, Швейцария и скандинавските страни предпочитат еднофазен променлив ток с напрежение 15 000 волта, но с понижена честота от 16 херца. Италия, Испания и Португалия експлоатират трифазни локомотиви, като третата фаза е свързана с релсата. През 1923 унгарският инжинер Калман Кандо създава първият електрически локомотив с трифазни асинхронни двигатели, които се захранват от еднофазна (единична) контактна мрежа. Това става посредством фазов преобразувател, познат впоследствие като „преобразувател на Кандо”. Първите локомотиви от този тип са пуснати в участъка Будапеща – Хедешхалом.
Както виждате, пълна липса на единомислие. Различните железопътни администрации търсят свои решения в зависимост от условията, енергетиката, производството на електрически машини, пък дори и от лични предпочитания. В общи линии това СМУЩАВАЩО РАЗНОСТИЛИЕ
продължава и до днес, затова ще ви запознаем с различните системи, с техните предимства и недостатъци. Система с постоянен ток
Най добри тягови качества имат електродвигателите за постоянен ток – това трябва да се запомни. Скоростта на двигателите се регулира плавно и лесно, напрежението се подава директно от контактната мрежа без никакво допълнително преобразуване, което опростява конструкцията на локомотива. Обикновено се използва напрежение 500 волта за градски транспорт (трамваи), 1500 волта за крайградски и 3000 волта за магистрален транспорт.
Тъй като напрежението е ниско, за да се получи необходимата електрическа мощност, трябва токовете да са големи. И за да не загрява контактния проводник, той се прави с голямо сечение, значи се изразходва много метал. Освен това пренасянето на ниски напрежения е свързано с по големи загуби на енергия, затова захранващите подстанции се строят на по къси разстояния – на всеки 15-25 км. И не забравяйте, че електрическите енергийни системи са променливотокови, следователно във всяка такава подстанция трябва да има токоизправители, които да превръщат променливото напрежение в постоянно.
Система с трифазен ток
Системата изглежда удобна, защото директно се използва енергията от централите – те по правило са трифазни. Тяговите двигатели са асинхронни, които са сравнително прости, евтини и сигурни. Напрежението на контактната мрежа е от 4000 до 10 000 волта.
За недостатъка на тази система вече се каза – контактна мрежа. Тя трябва да бъде двойна (третата фаза се свързва с релсите), което я прави много скъпа, пък и между проводниците често протичат електрически разряди. Затова днес тази система не се използва.
Система с еднофазен ток с понижена честота
Използва се еднофазен променлив ток с честота 16 или 32 херца. Напрежението на контактната мрежа е 11 000 – 15 000 волта, с което се намалява сечението на проводника, а тяговите подстанции са на по големи разстояния – 50-70 км. В локомотива има понижаващ трансформатор, който сваля напрежението за тяговите двигатели до 400-600 волта.
Всички електростанции в света обаче произвеждат ток с честота 50 или 60 херца, наричана промишлена. Следователно в подстанциите трябва да се строят специални честотни преобразуватели, които са сложни и скъпи.
Има и друго, по разумно решение, да се строят електроцентрали само за железопътния транспорт, произвеждащи ток с понижена честота. Тоест железниците да разполагат със своя собствена енергийна мрежа. Захранването с понижена чистота се използва основно в Германия, САЩ, Норвегия, Швеция, Швейцария, Австрия – общо около една четвърт от електрифицираните линии по света.
Система с еднофазен ток с промишлена чистота
Напрежението в контактната мрежа обикновено е 25 000 волта, значи сечението на въздушния проводник може да е по малко (пестят се метали), а тяговите подстанции на големи разстояния (пестят се средства). Тъй като използва промишлена чистота, няма никакви преобразователи, подстанциите са опростени, в тях има само понижаващ трансформатор и не се нуждаят от постоянен надзор.
Тяговите двигатели в локомотивите обикновено са постояннотокови, защото както казахме, имат най добри характеристики. Значи трябва да се монтират токоизправители , които да изправят променливото напрежение от мрежата в постоянно за тяговите двигатели.
Тази система се възприема за най прогресивна и се възприема сред все повече страни. България започна да електрифицира пътищата си сравнително късно, през 60 те години и беше избрана именно тази система. Днес влаковете на БДЖ използват променливо напрежение с мощност 25 000 волта и 50 херца. За да се задвижат колелата
А сега, нека надникнем в някой от тайните на електрическия железопътен транспорт.
Електрическата енергия от централата (топлинна, водна, атомна) се подава в националната мрежа с напрежение 110 000 или 220 000 волта. С такова напрежение тя идва в тяговата подстанция, където мощни трансформатори я преобразуват в напрежение 25 000 волта. Оттам тя се подава в контактната мрежа за да върши полезна работа.
Локомотивът черпи енергия от въздушния проводник посредством токоприемник (пантограф), монтиран на покрива на локомотива. По правило локомотивите имат по два пантографа, които могат да се включват и заедно, но нормално се използва само единият – задният по посока на движението, защото по малко му влияе въздушната струя. Токоприемникът трябва да контактува свободно и при най високи скорости, затова натиска проводника със сила 50-120 нютона.
Тъй като тяговите двигатели работят с ниско напрежение, на локомотива се монтира трансформатор, който понижава напрежението от 25 000 на около 1000 волта. Трансформаторът трябва да бъде регулируем, за да се изменя напрежението, подавано към двигателите. Регулирането може да става и в първичната и във вторичната му намотка. От него се вземат също напреженията за другите апарати на локомотива и за отоплението на пътническите вагони.
Напрежението от вторичната намотка се подава на изправителния блок. Доскоро се използваха живачни токоизправители, но в днешно време те са заменени с полупроводникови диоди, главно силициеви. Те имат по малки размери и тегло, по висок коефициент на полезно действие и не се нуждаят от предварително подгряване като живачните.
Последна дума в това отношение са тиристорите – също силициеви токоизправители, които обаче имат и трети електрод, наречен управляващ. Чрез него напрежението на тяговите двигатели, а значи теглителната сила и скоростта на локомотива се регулира много просто. За пръв път локомотив с теристорно регулиране е произведен от швейцарската фирма „АСЕА” през 1965.
Полученото постоянно (по точно пулсиращо) напрежение, обикновено 750 волта се подава на тяговите електродвигатели. В почти всички съвременни локомотиви всеки двигател върти своя колос. Той се закрепя директно на ходовата част (под локомотива до колелата) и предава въртящият момент със зъбни редуктори.
Разбира се, описаната схема е валидна само за локомотиви, които се захранват с променлив ток, а имат постояннотокови двигатели (каквито са локомотивите в България). Ако контактната мрежа е с постоянен ток, то локомотива няма трансформатор и изправители. Ако ли пък тяговите двигатели са променливотокови, тогава няма токоизправител.
Как се управлява локомотив
Всеки, който поне веднъж е пътувал с трамвай знае, че транспортните средства върху релси нямат кормило (волан) в буквалния смисъл на думата. Този тип превозни средства могат да се движат по един единствен път-всяко излизане от него е катастрофа. В този смисъл пътят управлява влакът.
И все пак, машинистът държи нещо което поразително прилича на волан. Този апарат се нарича контролер и с него машиниста подчинява локомотива. С контролера се командва режимът на тяговите двигатели, тръгване, скорост, спиране. Но не директно, а с множество допълнителни съоръжения, които от своя страна управляват силовите вериги. Освен това на контролера има различни блокировки срещу неправилно манипулиране, та дори и възможност да се следи състоянието на машиниста. Ако той например заспи и отпусне ръкохватката, тяговите двигатели моментално се изключват и се включват спирачките.
В момента на тръгването токът в двигателите се покачва доста над допустимата граница – това е техен характерен недостатък, а защо е така ще научите от електротехниката. За да не се рискува повреда на двигателите първоначално напрежението се подава през така нареченото пусково съпротивление, което ограничава тока. След това, с постепенното набиране на скорост започват да се изключват отделните части на това съпротивление, докато бъдат изключени напълно.
А как се регулира скоростта на локомотива? Вече горе долу разбрахте- като се изменя напрежението на двигателите. Ако тяговите двигатели са променливотокови, това е лесно – включват се различен брой навивки от трансформатора. Но как се постъпва с локомотиви с постояннотокови двигатели (каквито са повечето) ? Първата идея е отново да се използва съпротивлението. Но се знае, че токът, преминаващ през съпротивление, се превръща в топлина, както при електрическите нагреватели. Добре, но при нагревателите това е полезно, а локомотивът не е печка и няма нужда да топли световното пространство, затова регулирането с реостат е всъщност пилеене на енергия.
Използва се друга техническа хитрост. Представете си, че подаваното напрежение е 800 волта, а двигателите са четири. Първоначално те се включват последователно (един след друг), значи всеки има по 200 волта – тягата е малка, скоростта е ниска. След това двигателите се пускат два по два последователно, а двете двойки паралелно, сега на всеки двигател се падат по 400 волта – тягата нараства. Накрая и четирите двигателя се включват паралелно и на всеки е подадено напрежение 800 волта – тягата е максимална.
Вижда се, че такова регулиране само с три степени е недостатъчно. Затова на практика се използва комбинация – и регулируеми съпротивления, и различни схеми на свързване.
Регулирането може да се постигне и чрез изменение на магнитното поле в двигателя. Достатъчно е паралелно на възбудителната намотка да се включи съпротивление (нарича се шунт); тогава част от тока минава през него и тока отслабва. Но и тук съпротивления и тук пилеене на енергия. Затова модерните локомотиви използват тристорно регулиране. За тристорите вече бе говорено. За да не се навлиза в подробности е достатъчно да се спомене с тях двигателите се регулират най плавно, най лесно и с най малка загуба на енергия.
Вече разбрахме как тръгва и как набира скорост електрическият локомотив. А как спира ? Точно тук е едно от големите предимства на този тип превозни средства.
И парните и дизеловите локомотиви спират с механични спирачки – под действието на сгъстен въздух калодките (така се наричат спирачните челюсти) натискат върху бандажите на колелото и триенето си казва думата. По този начин енергията на движението се превръща във вредна топлина, пък и спирачните съоръжения се износват бързо.
Знаем, че електрическите машини са обратими – и двигатели и генератори. Затова, ако изключим двигателите на движещ се локомотив (например при нанадолнище или спиране), те заработват като генератори и връщат енергията обратно в контактната мрежа – това се нарича рекуперация. Локомотивът произвежда ток и намалява собствената си кинетична енергия, тоест започва да спира. Това се нарича електрическо спиране.
За съжаление обаче така могат да спират само постояннотоковите и някой видове променливотокови локомотиви. Останалите са принудени да използват простатно спиране – произведената енергия не се връща в мрежата за всеобща полза, а се подава на товарни съпротивления и наистина топли околното пространство. Освен това електрическото спиране е ефективно само до скорост 5 км/ч ; за да спрем локомотива напълно е там, където трябва, пак се използват традиционни спирачки.
Странно нещо са родителите. Дори когато тяхното отроче е възможно най-отвратителното, което можете да си представите, те смятат, че синът или дъщерята са чудесни.
Някои дори отиват по-далече. Те са напълно заслепени в обожанието си и в крайна сметка успяват да убедят самите себе си, че детето им наистина е гениално.
Всъщност всичко това е напълно естествено. Такъв е светът. Когато обаче родителите започнат да ни говорят за изключителната интелигентност на собственото си противно потомство, на нас ни идва да закрещим:
– Дайте ни леген! Повръща ни се!
За даскалите е голямо мъчение да изслушват подобни родителски бръщолевения, но обикновено те си отмъщават, когато дойде време за оформяне на бележките в края на срока. Ако бях учител , бих скалъпил нещо наистина потресаващо за децата на заслепените родители. Бих написал: „Синът ви Максимилиан е кръгъл глупак! Надявам се, че имате семеен бизнес, където да го натикате, след като завърши училище, защото дяволски сигурно е, че никой друг няма да го вземе на работа.” Ако пък този ден съм лирично настроен, бих написал: „Любопитно е да узнаете, че слуховите органи на скакалците се намират от двете страни на коремната им област. Вашата дъщеря Ванеса обаче изобщо не притежава слухови органи, съдейки по това какво е научила този срок.”
Ако се задълбоча още малко в естествознанието, ще кажа: „Насекомото жътвар прекарва шест години от живота си във вид на подземна ларва и не повече от шест дни като свободно същество на слънце и въздух. Вашият син Уинфред преживя шест години като ларва в това училище и все още чакаме да излезе от какавидата си.” Някое особено невъзможно момиченце може ме подтикне да кажа: „Файона притежава ледената красота на айсберга, но за разлика от него тя няма нищо под повърхността.” В края на срока бих могъл да се забавлявам да пиша доклади за резултатите на слабите ученици в класа. Но стига за това. По-добре да продължим нататък.
Но и има и родители, които отиват в другата крайност. Те не проявяват какъвто и да било интерес към своите деца и разбира се, такива родители са по-лоши от заслепените. Господин и госпожа Уърмуд бяха точно такива родители. Те имаха син на име Майкъл и дъщеря, която се казваше Матилда. Пъпката е нещо, което трябва да се изтърпи, докато дойде време, когато може да се изчопли и отстрани. Господин и госпожа Уърмуд с огромно нетърпение очакваха времето, когато ще могат да се отърват от своята малка дъщеря и да я изпратят някъде – за предпочитане в страна или даже още по-далече.
Твърде неприятно е, когато родителите се държат с обикновени деца сякаш те са някакви пъпки или други образувания по кожата. Само че положението става още по-тежко, когато въпросното отроче е необикновено, искам да кажа – чувствително и извънредно умно. Матилда притежаваше и двете, но най-вече бе невероятно умна. Тя толкова бързо заучаваше всичко, че нейните способности биха направили впечатление и на най-слабоумния родител.
А господин и госпожа Уърмуд бяха толкова ограничени и така изцяло погълнати от своя жалък глупав живот, че не бяха в състояние да забележат нещо необикновено в своята дъщеря. Честно казано, съмнявам се, че биха я забелязали дори ако допълзи в къщата със счупен крак.
Братът на Матилда беше съвсем обикновено момче, докато сестрата, докато сестрата, както вече казах, можеше непрекъснато да те учудва. Когато беше на една годинка и половина, тя говореше свободно и знаеше толкова думи, колкото и възрастните. Родителите й, вместо да й се възхищават, я наричаха тракащо кречетало и строго й нареждаха, че малките момиченца трябва да стоят тихо и мирно и да не се чува гласът им.
Когато стана на три години, сама се научи да чете, разглеждайки вестниците и списанията, които се подмятаха из къщата. На четири години тя вече четеше бързо и гладко и, естествено, започна да копнее за книги. Единствената книга в този дом бе „Бърза кухня”. Беше на майка й, когато Матилда я прочете от край до край и научи всички рецепти наизуст, реши да потърси нещо по-интересно.
– Татко – каза тя, – можеш ли да ми купиш някоя книжка?
– Книга ли? – попита той. – За к’во ти е някаква си шарена книжка?
– За да я чета, татко.
– Какво не й харесваш на телевизията, по дяволите? Нашият телевизор е чудесен, екранът му е трийсет сантиметра, а ти ми искаш книга! Глезиш се, моето момиче!
Почти всекидневно Матилда оставаше в къщата сама. Брат й (пет години по-голям от нея) ходеше на училище, баща й беше на работа, а майка й отиваше да играе бинго в града, отдалечен от селото на осем мили. След като баща й отказа да й купи книжка, в същия ден следобед Матилда реши да отиде сама в обществената библиотека в селото. Когато пристигна там, тя се представи на библиотекарката госпожа Фелпс. Попита дали може да седне за малко и да прочете някоя книга. Госпожа Фелпс, въпреки че беше много учудена от появата на толкова малко момиченце, непридружено от родител, й отвърна, че е добре дошла.
– Къде са детските книги, моля? – попита Матилда.
– Там на долните полици – отговори госпожа Фелпс. – Би ли искала да ти помогна да си намериш някоя хубава книжка с много картинки?
– Не, благодаря – каза Матилда. – Сигурна съм, че ще се справя сама.
Оттогава всеки следобед веднага, след като майка й тръгваше да играе бинго, Матилда с несигурни стъпки отиваше в библиотеката. Това й отнемаше само десетина минути, но пък й осигуряваше два великолепни часа спокойствие в някой уютен ъгъл, където поглъщаше книгите една след друга. Когато изчете детските книги в библиотеката, тя започна да търси други.
1. Габдулла Джилки, син на Урус-Айдар
/865 – 882/
2. Бат-Угор Мумин, син на Джилки
/882 – 895/
3. Алмъш Джафар, син на Джилки
/895 – 925/
4. Хасан Газан Мумин, син на Алмъш
/925- 930/
5. Микаил Ялкау Балтавар, син на Алмъш
/930 – 943/
6. Мохаммед, син на Ялкау
/943 – 976/
7. Талиб Мумин, син на Хасан
/976 – 981/
8. Тимар Мумин Баджанак, син на Мохаммед
/981 -1004/
9. Масгут, син на Мохаммед
/1004 -1006/
10. Ибрахим, син на Мохаммед
/1006 – 1025/
11. Азгар, син на Масгут
/1025 – 1028, 1061/
12. Ашраф – кан Балук, син на Тимар
/1025,1028 – 1061/
13. Ахад Мосха, син на Азгар
/1061 – 1076/
14. Адам, син на Балук
/1076 – 1118/
15. Шамгун Шам-Саин, син на Адам
/1118- 1135/
16. Хисам Анбал, внук на Ахад, син на Колън
/1135 – 1164/
17. Улуг-Мохаммед Отяк Джанги, син на Шамгун
/1164 – 1178/
18. Габдулла Челбир, син на Отяк
/1178 – 1225/
19. Мир-Гази, син на Отяк
/1225 – 1229/
20. Джелал-ед-Дин Алтьнбек Алан, син на Отяк
/1229,1230 – 1236/
21. Гази-Барадж Бурундай, правнук на Шамгун, внук на Арбат, син на Азан
/1229 -1230, 1236 – 1242/
22. Хисам, син на Гази-Барадж
/1242 – 1262/
23. Тухчи-Исмаил, внук на Челбир, син на Иляс Ялдау
/1262 – 1267/
24. Галимбек, син на Гази-Барадж
/1267 – 1293/
25. Мохаммед-Алам, син на Тухчи-Исмаил
/1293 – 1307/
26. Касим Булак, син на Галимбек
/1307 – 1323/
27. улуюм-Орду Мугаллим, внук на Мохаммед-Алам, син на Исмаил-Галим
/1323-1340/
28. Мир-Махмуд, син на Булак
/1340 – 1359/
29. Азан Хасан, син на Мир-Махмуд
/1359 – 1380/
30. Бий-Омар, син на Азан Хасан
/1380 – 1422/
31. Галибей, син на Бий-Омар
/1422 – 1437/
32. Ябък-Мохаммед, правнук на Булгом-Орду, внук на Чаллъ-Мохаммед, син на Хусаин Ашраф
/1437 – 1469/
33. Габдел-Мумин, син на Ябък-Мохаммед
/1469 – 1480/
34. Бураш-Барадж, син на Габдел-Мумин
/1480 – 1502/
35. Ал-Мохаммед Саин-Юсуф Балин-хужа, син на Габдел-Мумин
/1502 -1521/
36. Мансур, син на Бураш-Барадж
/1521 – 1524/
37. Ядкар Артан Кул-Ашраф, син на Ал-Мохаммед
/1524- 1531, 1535 – 1546, 1546 – 1551, 1551 – 1552/
38. Мамед, син на Мансур
/1531 – 1535, 1546,1551/
39. Хусаин Байрам Гази, син на Кул-Ашраф
/1552 – 1569/
40. Шейх-Гали Каргалъ, син на Хусаин
/1569 – 1584/
Карлос Руис Сафон, единият от трима най-успешни съвременни испански автори наред с Хавиер Сиера и Хуан Гомес Хурадо, днес е писателят, на когото посветихме нашата книжна рубрика. Мистичният и тъмен, тайнственият и брилянтен, книгите на Сафон са издадени в над 45 държави и преведени на 50 езика. Фактът че пише на испански му печели безапелационна слава в Южна Америка, а последния му роман „Затворникът на Рая”, излязъл от печат през 2011 година попада в челната петорка на най-продаваеми книги в Аржентина, Венецуела, Колумбия, Мексико и Перу и Чили и остава там през цялата година.
Бившият копирайтър, дипломиран бакалавър по Информационни науки и страстния фен на дракони и кофеина е издаден и у нас, при това в пълния си формат с четири младежки романа и трилогията, донесла му световна слава.
През 1992 година Сафон напуска поста си на креативен директор в рекламния бранш и още на следващата година на бял свят излиза първият му роман „Принцът на мъглата”. През 1994 година излиза „Среднощният дворец”, последван от „Септемврийски светлини” на следващата година и великолепната „Марина” на по-следващата. Първите четири романи са и първите стъпки в създаването на мистични сюжети, проправящи си път към по-обемните и по-сложно заплетени новели. През 2001 година на бял свят излиза „Сянката на вятъра”, първата част от замислената тетралогия, преведена на 30 езика и издадена в над 40 държави. „Сянката на вятъра” се счита за най-успешен роман, публикуван в Испания от времето на „Дон Кихот”, който носи на Сафон 22 литературни награди в САЩ, Холандия, Португалия, Испания, Франция, Норвегия и Канада. И въпреки че от години Сафон е част от киноиндустрията и пише сценарии със същата страст, с която създава книги си, той от години отказва да продаде правата за адаптация на романа, считайки, че най-добрият режисьор е въображението на читателите.
През 2008 година излиза втората част „Играта на ангела”, която влиза в историята на испанското книгоиздаване като най-продаваема книга с продадени 230 хиляди копия само през първата седмица, а през 2011 година „Затворникът на рая” затваря кръга с истории, случили се в средата на миналия век в Барселона и ни показва задкулисните връзки между отделните герои и събития.
А най-хубавото е, че трилогията разкрива тайната на гробището на забравените книги и мъките на писателите, които се борят с думите, превръщайки тези три книги в посланици в каузата четене…
Чуйте повече за живота и творчеството на Сафон в записа:
Цветница е един от най-красивите и очаквани пролетни празници в българския календар. Всяка година този ден се отбелязва в неделята след Лазаровден и точно една седмица преди Великден. Той носи различни наименования в различните части на България – Връбница, Цветна неделя, Вая или Куклин ден, но навсякъде е изпълнен с богата символика, свързана с възраждащата се природа и разцъфтяващите цветя.
Празникът Цветница има дълбоки религиозни корени. Според Библията на този ден се чества влизането на Иисус Христос в Йерусалим. Жителите на града го посрещнали тържествено с палмови клонки и възгласи „осанна“. Интересен факт е, че само няколко дни по-късно същите тези хора ще викат „разпни го“. По стечение на обстоятелствата в българските земи палмовите клонки са заменени с върбови, което дава и второто популярно име на празника – Връбница.
Макар в основата си да е религиозен, този празник е широко възприет от българите и се е превърнал в неразделна част от традиционния ни календар. Цветница е тясно свързана с предшестващия я Лазаровден и заедно формират важен пролетен обреден комплекс. Лазарките, които са главните действащи лица в обредите на Лазаровден, участват активно и в ритуалите на Цветница.
Празничната обредност се разгръща в няколко взаимно пресичащи се кръга. Първият кръг е свързан с обредно-магически действия с върбата, вторият – с култа към мъртвите и предците, а третият – с пролетните момински обичаи и игри. Тази многопластовост на празника показва неговото значение в народните вярвания и обичаи.
Сутринта на Цветница вярващите отиват на църква, където се отслужва специална литургия и се благославят върбови клонки. След това хората ги отнасят в домовете си, защото се вярва, че те носят здраве и предпазват от зли сили. В много райони на страната тези клонки се сплитат във венци и се окачват на външната врата на къщата като символ на защита и благополучие.
Едно от най-интересните и емблематични събития на Цветница е обичаят кумичене. Специално за този ден девойките приготвят обреден хляб с форма на кукла. След това момите правят венци от върбови клонки и се събират на реката. Там пускат венците си по течението и чакат да видят кой ще тръгне пръв по водата. Момата, чийто венец поеме най-напред по течението, се избира за кумица. На някои места освен венчетата момите пускат по водата и обредната хлебна кукла.
Избраната кумица има специална роля в последващите ритуали. В някои региони на България момите, които са я избрали, гуверят (въздържат се от храна) една седмица. След приключването на лазарските танци и обреди, които продължават общо два дни – на Лазаровден и Цветница, събраните от момите-лазарки продукти се носят в дома на кумицата. Там на Велики четвъртък те отново се събират, за да боядисат великденските яйца и да изпекат празничния козунак.
Тези лазарски игри и обреди имат дълбок смисъл в народните традиции. Те са свързани с посвещението на девойките от една възрастова и социална група в друга, символизирайки прехода от моминство към зрялост и готовност за брак. Интересно е, че произходът на тези обичаи може да се проследи още от древността, показвайки устойчивостта на народните вярвания през вековете.
В миналото за всеки голям празник се отбелязвал с редица интересни традиции и обичаи, част от които са запазени и до днес. Цветница е подвижен християнски празник, свързан с библейската история за влизането на Исус Христос в Йерусалим по време на еврейската Пасха, няколко дни след възкресението на Лазар. Това допълнително подчертава връзката между Лазаровден и Цветница, както и тяхното място в предвеликденските чествания.
Според традицията на Цветница празнуват всички хора, които носят имена на цветя. Това включва имена като Роза, Маргарита, Теменуга, Деляна и много други. Празнуват също и тези, чиито имена произлизат от названия на дървета, което показва дълбоката връзка на празника с природата и нейното пролетно възраждане.
Именници: Аглика, Албена, Алиса, Ангел(ина), Биляна, Божура, Вероника, Виола, Виолета, Върба, Върбан, Върбинка, Гергин(а), Гроздена, Гроздан(к)а, Далия, Дафина, Делян, Деляна, Дилян, Диляна, Делия, Димитър, Детелина, Евелина, Елица, Елха, Жасмина, Здравко, Здравка, Зюмбюла, Зюмбюл(ка) и много други красиви български имена, свързани с растителния свят.
Честит имен ден на всички с чудни имена на цветя, храсти и дървета!
В съвременния свят много от древните традиции на Цветница постепенно губят своето значение и се практикуват все по-рядко. Въпреки това, в редица села и малки градове на България все още се организират лазарски групи, които участват в обичаите за Цветница, а хората продължават да ходят на църква за благословия на върбовите клонки. Това показва желанието на българите да съхранят своето богато културно наследство и да предадат традициите на идните поколения.
Цветница остава един от най-светлите и обичани пролетни празници в българския календар, символ на възраждащата се природа, на чистотата и красотата на цветята, и на вечния кръговрат на живота.
Непосредсвено след Коледа източноправославната църква празнува Васильовден или Сурваки. На този ден източните християни почитат паметта на Св. Василий Велики. Един великите философи и писатели на раннохристиянската царква.
Свети Василий е роден в гр. Кесария Кападокийска около 350г. от н.е. в знатно хриситянско семейство. При формирането на неговия характер дейно участие вземат майка му Емелия и баба му Макрина. Те възпитават малкия Василий и неговия брат Григорий Богослов в християнските ценности.
По-късно Василий и неговия по-малък брат Григорий учат в Кесария . В това училище свети Василий се запознава с Григорий Богослов-негов приятел и съидейник. След това младия Василий продължава своето обучение в Атина, където учи с бъдещия император Юлиан Апостат. Негови учители са прочутите за времето си лектори Химерий и Прохерезий.
След като завършва своето обучение свети Василий Велики се установява близо до гр. Неокесария при р. Ирис. Там той създава скромно монашеско общежитие. Малко след това към него се присъйдинява и неговия верен приятел и сподвижник Григорий Богослов. В този манастир те създават своя правилник на монашеския живот, който векове наред е използван в православната църква.
Свети Василий си остава един най-видните апологети на източната църква.
Народната традиция свързва празника на Св. Василий Велики със обичая суровакане. Въпреки тази малка съществена разлика коледарските и сурвакарски групи На Васильовден се събират млади мъже, които обикалят къщите през нощта и суровакат техните стопани. На самия празник минават и групи от деце, които също суровакат стопаните на къщите. Самото суровакане се явява един вид продължение на коледарските благословии. Както коледарите и сурвакарските групи си имат водач и човек, който изпълнява ролята на магарието и прибира парите и другите дарове. И пак както коледарите носят със себе си криваци, така и сурвакарите на Васильовден носят дряновици украсени с пуканки, сушени плодове и вълна. В някои места вместо дряновица се използва и крушевица, т.е. клонки от крушево дърво.
В гр. Елена и околността се е запазила една празнична благословия за берекет, която се изпълнява именно на Суроваки. Тя е следната:
”…Сурва, сурва година,
Весела година,
Златен клас на нива,
Червена ябълка в градина,
Жълт мамул в леса,
Златен грозд на лоза,
Пълна кошара с агнета (стока),
Пълнна къща с деца,
Да ви е честита новата година,
До година, до амина.”
Накрая сурвакарите изричат следното: „ амин братко, кови магарето ”. Там където минат сервакарите хората ги даряват с пари и лакомства.
Вечерта на срещу Сурваки стопанката приготвя традиционната баница с късмети, която се приготвя от точени кори и сирене. В нея се слагат късметите, като за целта се използват дряновите пъпки. Освен в тези късмети в баницата се слага и пара. Като дванайстия час най-възрастния представител в семейството завъртва баницата.
Народът смята дряновото дърво за едно от най-здравите дървесни видове у нас. То е най-ранното разпапило и разцъфнало дърво, но неговите плодове се берет последни. Те се използват в народната ни медицина.
На празничната трапеза освен новогодишната баница с късмети присъства и свинска пача приготвена от коледното прасе. В някои райони на страната в това число и еленския край се коли петел. Обикновено той се приготвя с кисело зеле. На масата също трябва да има плодове и пуканки.
Наред с Коледа и Суроваки може да се причесли към най-мистичните български празници. Защото по-голяма част от ритуалите и обредите извършвани през тези дни носят духа на старите българи.
Използвана литература:
Бакалов, Георги ” Византия ”, София, 1995г., стр.118-119
Празникът, който отбелязваме непосредствено преди Коледа е Бъдни вечери той като повечето зимни празници спада към групата на неподвижнитетакива. Той се чества винаги на 24.12. За разлика от предходнитепразници Бъдни вечер се отличава с богата празнично обредна система. Внякои краища на България Бъдни вечер се нарича още Мала или още ДетскаКоледа.
На този ден се извършват ритуали и обреди, които са свързани с посрещането на Коледа.
На този ден българите принасят в жертва прасе, което е гледано цялагодина. Макар и да колят на 24.12, то храните приготвени от свинскомесо, а и от всяко друго се консумират на Коледа. Това се прави с целпонеже денят преди Коледа се явява последния от тъй наречените Коледнипости.
Едно от характерните неща за този ден е ”бъдника”. Той е задължителенза всяко семейство. Обикновено няколко мъже от дадено домакинство ходятв гората да отсекат дървото, което ще играе ролята на бъдника и ще горицяла нощ. Обикновено бъдника бива дъб или круша. Самият бъдник като секачи на шейна или друго превозно средство не трябва да опира или паднена земята. По пътя за дома то не трябва да докосва земята. Когатопристигне в дома, стопанинът го слага в огнището. Бъдникът трябва дагори без прекъсване не само в нощта на Бъдни вечер срещу Коледа, но идо Йордановден. След като изгори бъдника пепелта от него не сеизхвърля, а се ползва като лекарство през годината.
Основната обредна храна на този празник е постна. Тя винаги трябва дабъде тек, т.е. нечетен брой гозби. На празничната трапеза трябвазадължително да има следните ястия: постен боб яхния, постни лозовисърми, варено жито, ошав, тиквеник ( постна баница с плънка от тиква ),зеленчуци, които са произведени през изминалата вече година. Наред стова се приготвя постна пита украсена отгоре. Най-често използванатапластика е монограма на Христос, който се прави от две разточени късатесто. По краищата се слагат топки. Тези краища са заградени отпо-голям къс разточено тесто. Всичко това е свързано със символиката настарите българи. Топките на питата символизират овцете или другитедомашни животни. Но най-често овцете, а затвореният кръг – кошарата.Това не е случайно, тъй като ранните християнски зографи са сипредставяли Христос като добрия пастир, заобиколен от стадо овце. Освентова според Библията, след раждането си детето Иисус е сложено в ясла.
Така че в празнично-обредната система на Бъдни вечер и Коледа често се преплитат библейските притчи и народните вярвания.
Вечерта, когато цялото семейство седне на масата, най-възрастният членна този дом прикадява вечерята. След това главата на семействоторазчупва празничната погача, като първото парче се оставя винаги заБогородица. По време на Бъднивечерската вечеря никой от челядта настопанина не може да става и ходи изправен. Ако се наложи на някого дастане, то той трябва да върви приведен.
Празничната трапеза не се раздига до сутринта на Коледа.
В нощта срещу Коледа също така се извършват гадания. Това се правинай-вече от младите момичета. Те слагат под възглавницата си първатахапка. Когото сънуват за него ще се омъжат. Така те гадаят какъв щебъде бъдещия им съпруг.
Друга много важна съставна част в празнично-обредната система на тезидва празника е коледуването. То започва още вечерта на Бъдни вечерсрещу Коледа, но коледарите се събират седмица по-рано за да разучатнови песни и да си припомнят стари.
Ръководител на тази дружинка е тъй наречения станеник. Той енай-възрастния коледарин в групата. Всяка коледарска група има и деца, които също изпълняват определени функции. Тези от тях, които чукат навратата се наричат коте, а тези, които приемат и носят даровете сенаричат магаре. Коледарите обикалят къщите и благославят технитестопани. Коледарите, чрез специални песни и заклинания наричат заздраве и берикет домашните. Самите стопани от своя страна даряватколедарите с пари, кравай и др. Тези дарове се слагат в дисагите намагарето. Те не влизат само там, където има починал и този дом все ощее в траур.
По характер и значение самото коледуване има много общи черти с единдруг обичай, а именно лазаруването при девойките. Както прилазаруването, така и при коледуването участие вземат млади несемейнимлади хора. В случая това са ергени. Както за лазарките, така и заколедарите този обичай има важно значение в техния по-нататъшен живот.Те всъщност преминават от едно обществено положение, което се свързвадо голяма степен с тяхното възрастово израстване. И момите следЛазаровден, и ергените след Коледа могат вече да се задомяват.
Този процес на преминаване от една възрастова група в друга исъответната промяна на социалното положение е познато явление в многодревни религии. То не е било чуждо и на нашите предци траките,славяните и прабългарите.
В деня на самия празник Коледа, който е най-големия зимен християнскипразник приключват дългите четиридесетдневни пости. Въпреки, че неговияпроизход е християнски, то в неговата обредна система се преплитатбиблейската история за раждането на Христос със старите до християнскивярвания познати не само на източните народи, но и на нашите предци.Този празник е свързан с календара, тъй като се празнува винаги околозимното равноденствие. Основната идея, която е заложена в неговатасимволика е за вечната умираща и възраждаща се природа. Тогава за пръвпът от 40 дена може да се яде блажно. Естествено, че вече на коледнататрапеза ще присъстват и местни ястия.
Въпреки, че човек може да разпусне след коледните пости остават все ощенякои забрани, които важат до Йордановден. Става въпрос, че от Рождество Христово до Богоявление са тъй наречените мръсни дни. Човекне трябва да замръква, защото тогава излизат някои митологични съществаползващи се с лоша слава. Такива са вампири, талъсъми, караконджоли идр. Ако случайно му се налага на човек да излезе навън по късна доба,то той трябва да има муска или амулет, чиято основна съставка да ечесъна. Той служи като защита срещу тези мрачни сили.
Като повечето наши празници и Бъдни вечер, и Коледа са тясно свързани снашето далечно минало. Те са част от нашата национална идентичност.Така, че ние българите трябва знаем и помним нашите традиции. Те санашите корени.
Игнажден е един от големите зимни празници, който предхожда Коледа. За разлика от празниците на Св. Спиридон и Св. Модест той е разпространен в цялата етническа територия на България.
На този ден се почита паметта на Свети Игнатий Богоносец. Той е роден и живял през ІІ век. Свети игнатий е един от многото ученици на Йоан Богослов. През своя съзнателен живот той е заемал архиепископската катедра на гр. Антиохия. Но той е застигнат участта на повечето ранни християни, т.е. вследствие на гоненията срещу привържениците на тази нова религия и Св. Игнатий намира своята мъченическа смърт. Той загива на сцената на римския колизеум разкъсан от диви зверове. Това става по време на управлението на император Траян Деций (249-251 г.).
Макар, че тозипразник се празнува в цялата страна, то той е познат под различни наименования. В Северна България денят на Свети Игнатий се нарича Игнажден, Идинак (Единак). Но в Южна България този празник бива наричан Идигнажден, Игнатьовден (Родопите) и Полаз или Полязовден (Котленско).
Въпреки различните наименования на този ден се извършва един и същи обред. Като повечето български традиционни празници, така и на този се извършват определени магически практики. Една от характерните гадателски практики за този празник е обичая „полазване“. На него ден се гледа кой човек пръв ще дойде в къщата. Ако е малко момиченце, то през следващата година ще има повече женски животни.
Обикновено самия полазник трябва да донесе дъски и трески събрани около дръвника и да ги сложи около домашното огнище. Тогава той сяда и започва да имитира пиле като изрича пиу-пиу. После той става и разручква огъня. Когато прави това, то той трябва така да го разрови, че колкото се може повече искри да има и тогава започва да благославя – „Колкото искри в огъня има, толкова пиленца, агънца, яренца, теленца и прасенца в тази къща!“
В някои райони на страната, където земеделието е водещ поминък на местното население домакинята подава на гостенина полазник решето и семена. Така той трябва ритуално да заоре земята. След тези действия започва да нарича за плодородие. Благословията е подобна на вече спомената, но вместо животните, там се благославя за плодородие. Пожелава се повече жито, ечемик, царевица и други. Все неща свързани със земеделието. Това ритуално заораване се среща и в Западна България.
На самия Игнажден полазника се черпи с вино и ракия. Стопаните му подават и тъй наречения „Игнажденски кравай“, който се приготвя специално за този ден. Ако случайно годината е добра както за земеделица, така и за скотовъдеца, то те канят на следващия Игнажден същия полазник.
Друго характерно за този празник е, че на него жените в къщата не вършат никаква домашна работа. Според народната вяра на този ден са започнали родилните мъки на Богородица. Поради това на него ден не работят особенно младите булки и невести. Това се прави с цел по-безболезнено да заченат и раждат.
Друга гадателска практика, която се извършва на Игнажден е предсказването за евентуално бъдещо омъжване на младите момичета. На този ден те гадаят за кого ще се омъжат и кога ще стане това.
Като цяло множеството гадателски практики, които се извършват на Игнажден са наследство от нашия езически период. Така също ролята на самия полазник в далечното ни минало се е извършвала от самия жрец. А самата благословия се явява магически заклинание за благополучие и проспиритет, които е изричал жреца като духовен наставник на нашите прадеди.
Този сайт използва ‘бисквитки’ (cookies), за да ви предостави възможно най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.ПриемамПрочети повече
Правила на поверителност
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
Дишането е поемане и изпускане на около 20 000 кубически метра въздух за денонощие. Този процес снабдява клетките с кислород. Той е свързан и с освобождаването на клетките от въглеродния двуокис. В процеса на дишането въздухът се вдишва във фаринкса, попада в ларинкса, преминава през трахеята и достига до белите дробове. Трахеята има две разклонения наречени бронхи. Във вътрешността на белите дробове бронхите са свързани с още по-малки разклонения наречени бронхиоли и алвеоли. Бронхиалите са снабдени с подвижни власинки прихващащи вдишаната прах. Белите дробове се състоят от два отделни купа, наподобяващи мъхеста маса, всеки покрит с пореста тъкан, наречена плевра. Работата на белите дробове е свързана с бързия обмен между кръвта и въздуха на равнище „алвеоли” по време на дишане. В главния мозък има център на дишането, който определя ритъма на работа на мускулите, задвижващи белите дробове в зависимост от съдържанието на кислорода и въглеродния двуокис в кръвта.
Употребата на марихуана и хашиш действа и върху двигателната система. С пушенето на това наркотично вещество се снижава координацията на движенията и се загубва преценка за разстоянията. Получава се разстройство на кратковременната памет и усещане за забавяне на времето. Много често се получават състояния на депресия, психическа дистрофия и страхови неврози.
Екстази представлява синтетично наркотично вещество, което се е използвало в началото на 20 век като средство за потискане на апетита. То отпуска мускулите, предизвиква еуфория, улеснява социалните контакти и потиска чувството за страх. Системната му употреба води до обезводняване на организма, бъбречни заболявания, рязко повишаване на телесната температура, топлинен удар, главоболие и др.
Влакове…
Локомотивът е двуосен, двигателят-двуполюсен с мощност 2,2 нВт- се захранва от Z – образна шина, монтирана между релсите, с напрежение 150 волта. Влакчето развивало скорост 12 км/ч. На кожухът гордо стои надписът „Сименс и халске”. Първата електрическа железница е факт, а начинът на захранване с отделна контактна релса и до днес се използва предимно в подземните железници (метрото).
Противоречия и съмнения
Система с постоянен ток
