Контрацептиви

Според ранен египетски медицински текст, сега известен като „Кахунски папирус“, жените, които вкарват на подходящо място запушалка, направена от крокодилска тор и паста от ауйт, могат да се любят без риск от забременяване. Тази формула от 2000 г. пр. Хр. е най-старият известен контрацептив, който действително би трябвало да е действал (на същия принцип като съвременните диафрагми), а не просто да е бил приемане на желаното за действително. Това е една от няколкото египетски рецепти за предотвратяване на забременяването, някои от които може да са от III хилядолетие пр. Хр.

Спермицид

Също от Египет идва по-усъвършенстван вариант на същата идея в „Еребски папирус“ (около 1600 г. пр. Хр.), който препоръчва да се напои мъхест тампон в смес от мед и акациеви връхчета. Акациевите връхчета дават млечна киселина, активен градиент на повечето спермицидни препарати и до днес.

Орални контрацептиви

Древните са извличали орални контрацептиви от много растения с невероятни имена. Рецептите са плод не просто на народни вярвания, а на водещи медицински учени. Гинекологът Соран, работил около 100 г. след Хр. в Египет и Италия, писал, че силфионът и други копърни растения са идеални. Подобно на видния изследовател Гален той вярвал в седефчето като контрацептив. Фармацевтът Диоскорид (I в. след Хр.) препоръчвал дивия джоджен. Че средствата за контрол на раждаемостта са били широко разпространени, се разбира и от творенията на известни писатели, например Аристофан през V в. пр. Хр. Малко е вероятно повечето от средствата, които се препоръчват, да могат да направят кой знае какво, за да се забави овулацията. Те действат главно като предотвратяват оплождането на яйцеклетката.

Средства за Предизвикване на аборт

Други популярни средства за контрол на раждаемостта били предназначени да предизвикват аборт в ранния период на бременността. Около 400 г. пр. Хр. в една статия на Хипократ или на учен от неговата школа се твърди, че най-доброто средство за предизвикване на аборт са морските краставички. Соран предписва нар, Диоскорид, Гален и други предписват други средства, които да се прилагат орално или вагинално, като хвойната например. Много съвременни експерти се присмиват на идеята, че на някое от тези лекарства би могло да се разчита да предизвика толкова силна реакция като изхвърлянето на плода, и оспорват ефикасността на тези средства. Но древните наблюдатели уверено приписват ниската раждаемост на тяхната широка употреба. Определено някои райони в класическата епоха, включително Гърция и Италия, са имали много ниска раждаемост, като се има предвид склонността на техните народи към секс. Съвременните тестове върху плъхове и мишки силно подкрепят твърденията на древните. Установено е, че хвойната има ефективност само шейсет процента, но седефчето при изпитанието при плъховете показало сто процента ефективност. Морските краставички спират овулацията, а нарът е източник на стероида естроген.

Противозачатъчни таблетки

Макар че в медицинските текстове преди времето на Хипократ (460 – 357 г. пр. Хр.) не се споменават орални контрацептиви и абортиращи средства, те били популярни много преди това в района на Източна Месопотамия и са се използвали в продължение на векове. Петър Испански (1226 – 1277) в своята книга „Thesaurus Pauperum“ („Лекарства за бедния“) е включил не само трийсет и четири афродизиака, но и двайсет й шест контрацептива. За отмирането на това знание не би трябвало да се вини настъплението на католицизма. Популяризирането на контрола на раждаемостта от страна на Петър не му попречило да стане папа Йоан XXI. Древните контрацептиви не е трябвало да се вземат ежедневно цял месец, като контрацептивните хапчета, създадени през 1961  г. Достатъчна била нужната доза малко преди или след копулацията. Ако обаче това подтикне някоя читателка да пренебрегне по-съвременните средства и да реши да отиде в градината с ножици, ще трябва настойчиво да я посъветваме да се откаже. Извличането на активни компоненти от растителния материал и неутрализирането на токсините често изисква специална техника. Тя напразно ще търси силфион, тъй като това растение вече е изчезнало, и би могла да се убие с отровата в някое от другите растения. Но когато му дойде времето, по аптеките вероятно ще се появят контрацептиви, създадени на базата на изследвания на антиимплантантните лекарства.

Кръвообращение

„Кръвният поток е постоянен и затворен.“ Това простичко твърдение представлява революция в медицинската мисъл. То идва от китайския „Канон на вътрешната медицина“, съставен през 300 г. пр. Хр. на базата на изследвания, извършени през предишните два или три века. Той е рядък източник на подробности за кръвообращението и съдържа и грешки, и истина. В него обаче правилно се отбелязва, че сърцето е главен орган за циркулацията, че периферният пулс е синхронизиран с ударите на сърцето и че кръвта тече първо към белите дробове и после навсякъде в организма, разпределяйки хранителни вещества дори за кожата и косата. Канонът посочва и качествената разлика между венозната и артериалната кръв.

Белодробен кръг

Един важен факт, който не е отбелязан от авторите на тази работа, е, че кръвта от сърцето се праща през белодробната артерия в белите дробове и се връща отново в сърцето, преди да циркулира в останалата част на тялото. Това е установено за пръв път през XIII в. от арабския изследовател Ала-ал-Дин ибн На-физ (? – 1288), работил в Кайро и Дамаск. Той следвал древните западни изследователи на дихателната система и на Ибн Сина (известен в Европа като Авицена), автора на „Канона“, най-известната книга на ислямската медицина. За разлика от своите предшественици ибн Нафиз дал точно описание на белодробния кръг на сърцето, което включил в две работи. Една от тях е „Коментар върху анатомията на Канона“, другата – „Коментар върху Канона“.

Анатомия на сърцето

„Сърцето“, книга от анонимен гръцки автор през IV в.пр. Хр., правилно описва сърцето като мускул с лява и дясна камера, чиитовходове са ляво и дясно предсърдие (малки камери). Предсърдията са затваряни склапи. Книгата описва и грубата вътрешна повърхност на камерите и връзката насърцето с белите дробове.

Функция на сърцето

Тази анатомия е толкова добра, че описанието на функциятана сърцето в книгата е направо безнадеждно. Авторът казва, че предсърдиятавземат за сърцето въздух от белите дробове и че водата от белите дробове сефилтрира в сърцето, за да подхранва перикардната течност. Повече от хилядагодини преди това египетските учени са разкрили функцията на сърцето за помпанена кръв през съдовете към всички части на тялото. Те са били наясно, чепулсирането на съдовете е синхронизирано с ударите на сърцето, но не се знаедали са разбирали кръвообращението. Тяхното знание се доказва от един папирус,стар над 3500 г., където се описват медицинските познания на Средното царство,може би датиращи от 2000 г. пр. Хр.

Сърцето като помпа

През III в. пр. Хр. гръцките изследователи Херофил иЕразистрат изучили анатомията и функцията на сърцето, но от техните работи еостанало твърде малко, за да знаем дали са разбирали по какъв начин камерите иклапаните действат като помпа. Механиката на помпането била описана правилно отгръцкия лекар Гален от Пергамон (129 – 200 г. след Хр.), който работел в Рим.

Капиляри

Херофил и Еразистрат описали и капилярните съдове – малкитръбички, свързващи артериалната система с вените. Тъй като не са ималимикроскопи, те трябва да са открили съществуването на капилярите по умозрителенпът – може би като са стигнали до извода, че те са съществени за циркулациятана кръвта.

Обяснение на дихателната система

Точно колко научна била първата теза за микробите и способността им да причиняват заболявания може да се съди по следния откъс:

Земята създала реките,
реките създали каналите,
каналите създали мочурищата,
мочурищата създали „Червея“.
Дошъл червеят и изплакал пред Шамаша.
Пред Еа рукнали неговите сълзи:
„Какво ще ми дадеш за храна?
Какво ще ми дадеш да лапам?
Нека да пия между зъбите.
И ме сложи между венците,
да мога да унищожавам кръвта
на зъбите и да разруша силата на техните венци.“

Шамаша и Еа са богове, Червеят е микроорганизъм, който причинява зъбни инфекции. Стихът е на шумерски, „Легенда за червея“, написан в Месопотамия през III хилядолетие пр. Хр. Шумерската мисъл си представяла дейността на микробите в определени случаи. Невъзможно е да се каже дали някой от онова време е вярвал, че изобщо инфектирането става чрез микроби. За излекуване от зъбните микроби „Легендата“ препоръчва търкането и помощта на магьосници, които да повторят три пъти заклинание. (През XVII век, когато Антон ван Льовенхук открил бактерията, той я намерил в остатъци от храна между зъбите.)

Автор: Генчо Генчев

Много разпространено в миналото още от древността е било схващането, че високата надареност, достигаща до гениалност, е във връзка с някакви болестни разстройства на личността, преди всичко с определени психични заболявания. През миналия век започна научното изследване на проблема. Особено голямо раздвижване на научната мисъл по този въпрос предизвика известният труд на италианския психиатър Чезаре Ломброзо „Гениалност и лудост”, в който той застъпва становището, че както геният, така и „роденият” престъпник страдат от явна (манифестна) или скрита (латентна) епилепсия. Макар някои негови наблюдения и съждения да изглеждат правдиви, основният му възглед, че душевните болести, престъпността и големите творчески прояви имат своя основен двигател в епилепсията, е напълно неоснователен от гледище на съвременната наука. Подобни възгледи за психопатологичната обусловеност на гениалността изказват Фройд, Кречмер, Ланге-Айхбаум и др., при което те сочат и примери в подкрепа на тезата, че болестни реакции на личността – неврози и психогенни психози – са установявани в редица гениални личности и таланти. Както обаче отбелязва проф. Шипковенски, ако дори един-единствен между гениите не е страдал нито от болестно състояние, нито от болестна реакция, нито от болестен процес на личността , това би било достатъчно доказателство, че гениалността не произтича от „лудостта”. Всъщност познати са не един, а десетки подобни случаи на душевно напълно здрави гениални личности – творци в различни области на изкуството, науката и политиката.

За разлика от тези и някои други схващания в миналото днес редица страни на проблема се разглеждат и изясняват в светлината на новите данни от биохимичната генетика и от изследванията, които са били насочени към търсенето на определени връзки между надареността и някои прояви на физиологична и психично-нервна дейност на човека.

Както казва Ефроимсон, мисълта, че всеки човек се ражда на света с разнообразен набор от способности, стана един от крайъгълните камъни на хуманистичната представа за личността. Днес тази мисъл може да се формулира по-определено: почти във всеки човек са заложени значителни умствени възможности. Действително милиардите клетки на човешкия мозък могат да извършат огромна работа. Въпросът е в това, че ние още не сме се научили да мобилизираме цялата тази мощ на забележителния „механизъм на мисълта”; затова огромното болшинство от хората използуват грандиозните възможности на своя мозък само в незначителна степен.

Особено голям научен интерес представляват случаите, когато самата природа като че извършва експеримент, стимулирайки по подобен начин активността на мозъка. Конкретно става дума за някои наследствени аномалии, водещи до рязко увеличаване на творческата енергия на човека. Изобщо днес вече не буди съмнение, че генотипът на човека определя не само неговите външни физически признаци и биохимични свойства, но и много от психичните му особености. Еднояйчните близнаци, които са генотипно идентични, дори когато се възпитават отделно един от друг в различна среда, проявяват забележително психологично сходство и почти еднакви способности. Изобщо много факти от науката позволяват да се постави днес съвсем определено въпросът за генетичния произход на редица психични свойства на човека, за които по-рано съществуваше мнението, че са изцяло детерминирани от социалните и културно-възпитателните въздействия. Нещо повече – някои наследствени дефекти на метаболизма и отклонения от нормалното развитие определено показват връзка с известни положителни прояви на интелекта, психиката, издръжливостта на физическо и умствено натоварване и т.н. Каква е генетичната природа на подобни аномалии, при които рязко се повишава творческата енергия на индивида? Според Ефроимсон отговорът на този въпрос представлява не само теоретичен интерес. Изследването на вътрешните причини за рязко изразена творческа енергия на отделни индивиди може да изиграе роля за изграждането на важни представи относно възможността за оптимизиране на външните фактори, от които зависи увеличаването на тази енергия и по-пълното самореализиране на личността. Разбира се, приведените по-долу данни от биохимичната генетика и от генетиката на поведението не омаловажават в никакъв случай първостепенното значение на социалните фактори за проявите на изключителна умствена или друга енергия у хората.

Ефроимсон разглежда три типа наследствени патологии, които спомагат за рязкото увеличаване на умствената енергия: подаграта и два синдрома – на Марфан и Морис, – подробно описани в специалните ръководства и монографии по медицинска генетика.

Още преди векове е било забелязано, че сред болните от подагра независимо от тежестта на болестта изпъкват личности, проявяващи рядка творческа енергия. Количествени данни по този въпрос и известни корелации привеждат Еллис, Ороуен, Мюллер и Брукс, Голованов и др. Разбира се, на всеки „велик подагрик” може да се противопоставят няколко велики личности, които не страдат от тази болест. Трябва да се отбележи, че подаграта е в значителна степен наследствена, най-често доминантна и почти напълно свързана с мъжкия пол. Посочват се много забележителни подагрици – исторически личности, писатели, учени, философи: Александър Македонски, Иван Грозни, няколко византийски императори и турски султани – големи завоеватели, Карл Велики, Ян Собески, Мартин Лутер, Еразъм Ротердамски, Томас Мор, Филип ІІ, Хенри VІІІ, Нютон, Дарвин, Микеланджело, Стендал, Мопасан, Гьоте, Тургенев, Ф. Бейкън, Харвей, Лайбниц, Бисмарк, Берцелиус, Линей, Галилей и др. Много велики пълководци въпреки техния суров и подвижен живот били подагрици, което говори за значително участие на наследственото предразположение в тяхното заболяване.

За отбелязване е, че сред населението на Европа и Америка честотата на подаграта е сравнително малка – 0,3 – 0,6% – докато сред великите хора – рядко надарени или гениални в различни области – тя е от 12 до 43%. Много факти показват, че „подагричната гениалност” е в тясна връзка с повишеното съдържание на пикочна киселина ( респ. на урати – соли на тази киселина ), която има сходна структура с два общоизвестни стимулатора на мозъчната дейност – кофеина и теобромина. В организма на болни от подагра количеството на пикочната киселина е 20-30 г , докато при нормален човек то не достига повече от 1 г. Постоянното ниво на пикочната киселина в кръвта на подагриците е повишено 1,5 – 1,8 пъти в сравнение с нормалните индивиди. Известно е също, че във всички бозайници пурините и пиримидините, превръщащи се в пикочна киселина, подлежат на разграждане под действеито на ензима уриказа и само у приматите и човека поради липса на този ензим пикочната киселина се запазва в кръвта и като стимулатор на мозъчната активност открива нов етап в еволюцията. Може да се допусне, че причина за това е била една полезна мутация на гена за уриказата, която е улеснила „очовечаването” на животинския предшественик.
Подаграта има толкова характерни признаци, че е била ясно диагностицирана и отделена като особена болест още от Хипократ, така че не е могло да се допуснат грешки при определянето и у великите хора още от древността. Заслужава внимание и фактът, че освен страдащите от подагра мъже ( 0,3 – 0,6% ) много по-често се срещат хора с високо ниво на уратите в кръвта, без да показват признаци на болестта, но с подчертана енергия и забележителни постижения в различни области. Редица изследвания напоследък са посветени на връзката между умствената активност и нивото на уратите в неподагриците.
Има данни, че в повечето подобни случаи повишеното ниво на уратите се унаследява полигенно, т.е. при участието на няколко независими алелни двойки, всяка от които, изглежда, има слабо действие с адитивен ефект. Очевидно при подобен тип на генетичната обусловеност на тази биохимична особеност на хората може да се очаква във всяко потомство разсейване на причините за проявяването й. Затова тук не се наблюдава сходството по отношение на способностите на членовете на едно семейство, хвърлящо се в очи при изследването на родословия, където един-единствен ген обуславя съответното наследствено проявяване. Въпреки това връзката между повишеното ниво на уратите в кръвта, от една страна, и умствената активност и целенасоченост, от друга, е съвсем ясна. Мюллер и Брук са изследвали умствената активност на 113 професори от Масачузетския университет и са установили корелационен коефициент 0,43 до 0,57 за зависимостта между нивото на уратите в тяхната кръв и интензивността на общата им дейност, професионалната продуктивност, широтата и многостранността на дейността и т.н.
У подагриците нивото на уратите е още по-високо и тази корелация изпъква още по-ясно, когато се вземат под внимание посочените гениални исторически личности, пълководци, обществени дейци, учени и др. Както отбелязва Ефроимсон, „великите подагрици” най-често са хора на едно дело, на една цел. Основните им отличителни свойства са „нечовешкото” всепобеждаващо упорство, трудолюбие, енергия и воля, пълно мобилизиране на интелектуалната мощ. Между тях почти липсват хора на внезапното вдъхновение, разноцелни, такива поети-лирици, композитори, музканти, в които внезапното вдъхновение е раждало големите им произведения.
Подаграта не е единствената аномалия, която спомага за увеличаване на творческата енергия. Аналогично действие имат и някои други биохимични и ендокринни стимулатори, които се изработват в човешкия организъм в резултат на определени патологични изменения, например болестта на Марфан – дефект на съединителната тъкан, обуславян от един доминантен ген. При нея при раждането се установяват костни, сърдечни и очни аномалии, арахнодактилия, тясна аорта, луксация на очната леща и др. Тя се среща много рядко – 1 : 125 000. Един от страничните ефекти на тази болест е усиленото отделяне на адреналин – съединение стимулиращо силно физическата и умствена дейност. Ейбрахам Линкълн е страдал от нея и независимо от немощния си вид ( слабо развита мускулатура и др. ) той се отличавал с неимоверна издръжливост и работоспособност, умствена напрегнатост, гъвкав и прозорлив ум, голяма физическа сила, а също и поразителна храброст, упорство и целеустременост, които сигурно са изиграли голяма роля в разгрома на южняците във войната между Севера и Юга.

Друг интересен случай представлява синдромът на Морис – тестикулна феминизация на индивиди с мъжки половохромозомен генотип XY . Поради нечувствителност на тъканите към мъжкия хормон на семенниците, дължаща се на автозомно-рецесивен мутантен ген, такива болни имат полови органи, телесна структура и окосмяване от женски тип и в обществото те се приемат като жени. Развива се фактически фенотипно женски организъм, разбира се, напълно безплоден, без менструация. Жените с тази аномалия обикновено са красиви, едри, с дълги ръце, отличават се със снажна и стройна фигура. Поради своята енергия и атлетическо телосложение често са ставали рекордистки и шампионки в различни видове спорт, което е наложило да се изключат от женски спортни състезания. Между изтъкнатите спортсменки честотата им достига 1%. Те се срещат и между жените с блестящи делови и интелектуални данни независимо от това, че и много нормални жени може да притежават подобни качества.

Разбира се, откриването на такива индивиди е свързано с известни трудности. Докато редкият синдром на Марфан, обуславян от доминантен ген, може да се проследи в поколенията, тестикулната феминизация е много интимна аномалия, а освен това болните нямат потомство. Но все пак някои от тях са оставили следи в историята. Ефроимсон спира вниманието си на Жана д’Арк, която според дадените за нея описания била висока, стройна и с изключителна сила и красиво лице. Общото и телосложение имало донякъде мъжки пропорции. Въпреки голямата си набожност и скромност още от дете тя се отличавала с любовта си към езда, физически и военни упражнения, обичала да носи мъжко облекло. Освен тези косвени указания, даващи основание да се подозира, че при нея синдромът на Морис, има и пряко доказателство за това – тя не е имала менструация, което е типично за този синдром у момичетата с подобни физически черти и умствени прояви. Увлечена в борбата за освобождението на Франция, Жана д’Арк, ръководела цяла армия от войни и ги вдъхновявала за подвизи в името на отечеството.
Както се вижда от посочените факти, съществува в редица случаи някаква връзка на талантливостта, трудоспособността, повишената умствена активност и енергия с високото ниво на пикочната киселина и с други механизми, стимулиращи подобни прояви, а това фактически потвърждава извода, че мозъкът на повечето хора без определена възбуда т.е. в норма, реализира само нищожна част от своите потенциални възможности. Естествено това не означава, че преобладаващата част от забележителните хора са проявили редките си качества поради нивото на уратите и други естествени стимулатори, възникнали в техния организъм при различни патологични състояния. Както отбелязва Ефроимсон, спектърът на човешките способности е почти безпределен, а броят на различните професии се изчислява на около 40 000. Следователно трудно би било да се намерят нормални хора, които да не притежават дарбата да работят творчески в някоя от тези професии, в едно или в друго поприще. Много важна роля в случая играят историческите, възпитателно-образователните, социално-икономическите, включително и „професионалните” фактори, действието на които най-често е трудно отличимо от ролята на генотипа. Едва ли може да има съмнение например, че наследствената надареност има определена връзка и с „традиционнопрофесионалната наследственост”, която се проявява в цели „династии” актьори, музиканти, учени. Известно е, че от 54 мъже – прародители, родители и потомци на Йохан Себастиан Бах – 46 от тях са били професионални музиканти, а от тях 17 – повече или по-малко видни композитори.

Причините за надареността и гениалността – това е един от най-сложните проблеми на генетиката и социологията, за изясняването на който сега се правят първите крачки. Наред с класическите и някои нови методи, прилагани при подобни изследвания, в бъдеще ще придобиват все по-голямо значение данните на физиологията, ендокринологията и биохимичната генетика, които могат да разкрият още редица механизми, действащи в норма и патология за стимулиране на творческата енергия у човека.
Заслужава особено внимание връзката между надареността и някои прояви на физиологична, психична и нервна дейност на хората, на които се спира Малиновский. Спомената бе известната от миналото хипотеза на Ч. Ломброзо, че гениалността е свързана с някаква психопатичност, варианти на която хипотеза се срещат в някои мисли на Фройд, Кречмер и други представители на психофизиологията. По-правилно е осветен този въпрос при изследванията на Крушинский, който се опитва да екстраполира за някои психични особности на човека получените от него експериментални данни за формиране на поведението на животните в норма и патология. Неговите опити са показали, че понякога ясно наследяващи се доминантни форми на отбранителна реакция у животните не се проявяват у индивиди, у които съобразно с генетичните данни би трябвало да се проявят. Отнася се за животни, от които се очаквало да покажат типична отбранителна реакция съобразно с техния генотип, но не са я проявявали и се държали пасивно. Подхождайки към това явление като физиолог, Крушинский идва до извода, че за проявяването на отбранителната реакция и изобщо на различни форми на поведение е необходимо определено ниво на възбудимост на животното. Тъй като обаче степените на възбудимост се унаследяват независимо от характера на отбранителната реакция, тя може да отпадне у отделни индивиди въпреки наличността на „отбранителен” генотип, защото не е достигнат в тях прагът на възбудимост, необходим за проявяването на този генотип. Крушинский е проверявал тази хипотеза, като повишавал чрез подходящи фармакологични въздействия възбудимостта у такива животни. По този начин той успял да предизвика у тях онази форма на реакция – агресивна или пасивноотбранителна, която би трябвало да се очаква съобразно с данните за техния генотип. За отбелязване е, че животните, при които не се очаквала никаква реакция, въпреки повишената им по фармакологичен път възбудимост не са проявявали нито агресивност, нито плашливост. Това също потвърждава хипотезата.
Въз основа на тези данни Крушинский предполага, че именно с възбудимостта може да се обясни проявяването както на някои форми на надареност, така и на някои психични заболявания. Оттук се стига до извода, че отделни лица от едно семейство с „повишена възбудимост” може да имат както положителни, така и отрицателни прояви, например творчески способности или психопатии съобразно с други свои наследствени заложби или действието на определени фактори на външната среда. Изпъква и въпросът за възможностите да се предизвика проявяването на надареността чрез съответни въздействия върху физиологията на човека, като се изхожда от предпоставката, че един или друг физиологичен фон може да стимулира или да потисне проявяването на генетично детерминираните способности, макар те да не зависят пряко от този фон.

Малиновский посочва случаи от личната си практика, от които се вижда, че под влияние на различни изкуствени средства с възбуждащ ефект или при повишено съдържание на адреналин в организма поради внезапна нервна възбуда отделни лица са били в състояние да решават определени задачи и да проявяват изобщо творческа активност, необичайна за тях при обикновени условия. Напълно допустимо е обаче същите състояния на възбуда да доведат при лица с друг генотип до малки или съществени патологични последици.

Очевидно възможностите за пълно реализиране на талантите трябва да се търсят в различни направления – социално-историческите фактори, педагогическите методи, генетичните заложби, – а също и в изучаване на физиологичните предпоставки за проявяване на скритите във всеки човек способности. Близки до посочените изводи правят и изтъкнати психиатри, например П. Б. Ганушкин в книгата си „Клиника на психопатиите”.

Много показателен е фактът, че към физиологичните аспекти на проблема за способностите и гениалността насочват все повече вниманието си видни представители на биологичната наука, генетици, физиолози и психиатри. Това, както отбелязва Малиновский, е нова крачка към изясняване механизмите на надареността, която рано или късно ще доведе човека до нови знания и ефективни средства за управление на собствените му творчески възможности, които количествено и качествено варират в много широка скала. Всъщност всички досегашни изследвания и наблюденията в самия живот показват, че между обикновените способности, дарбите и гениалните прояви при хората има много преходи. Причините за това се крият в много сложното взаимодействие между условията на околната среда, преди всичко на социалните фактори, и наследствените заложби, намиращи понякога израз и в определени патологични състояния на организма от типа на описаните по-горе. Разбира се, проблемът е много сложен и затова постигнатото досега в тази област е твърде незначително в сравнение с онова, което предстои да се извърши. Очевидно все още не са разработени достатъчно надеждни методи и не са открити някои от главните направления за атакуване на този проблем. Предполага се, че когато социологията и сродните на нея хуманитарни научни области достигнат в следващото си развитие до по-пълно разкриване на пътищата за формиране на личността под влияние на факторите на средата, а социалната генетика стане точна наука, днешното решаване на много от тези въпроси ще изглежда толкова далечно от действителността, колкото алхимията от съвременните отрасли на химическата наука.

Из „Генетика – проблеми, постижения перспективи”

Източник: nauka.bg

„Ще предавам предписания, лекции и всяко друго знание на моите синове, на синовете на моя учител и на тези ученици, които са дадени като чираци и са се заклели, и на никой друг.
Ще използвам силата си да помагам на болните с всичките си сили и разбиране. Няма да причинявам с нея вреда и зло на никой човек.
На никого няма да давам смъртоносно лекарство,
ако ми го поискат, нито аз ще предлагам такова нещо.
Нито ще давам на жена средство да предизвика аборт.
В живота си и в работата си ще бъда скромен и набожен.
Няма да режа, а ще оставям тази работа на тези, които се занимават с това.
Винаги, когато вляза в някоя къща, ще отида да помогна на болните и никога с намерение да нараня или да причиня зло. Няма да се възползвам от положението си, за да си осигуря сексуален контакт с телата на жени или мъже, независимо дали са свободни хора или роби. Каквото и да чуя или видя, професионално или лично, което не трябва да бъде разкривано, ще пазя тайната и няма да я казвам на никого.“

Традиционно се смята, че тези предписания са формулирани от прочутия гръцки изследовател в областта на медицината Хипократ (460-357 г. пр. Хр.) за напътствие към лекарите. В действителност е съмнително дали самият Хипократ е написал „Клетвата“, макар да е много вероятно тя да е била приложена за пръв път в неговата медицинска школа на егейския остров Кос през V в. пр. Хр. В нейните принципи може да се види началото на много трайни характеристики на западната медицинска мисъл – ограниченото право на медицинско образование, традиционните възражения срещу евтаназията и абортите и разглеждането да хирургията като различна професия.

Хипократ (460 – 357 г. пр. Хр.), лекарят, основал най-прочутата гръцка медицинска школа в Кос, вярва, че диетата играе жизненоважна роля за запазването на здравето и лекуването на болестите. Много трудове, издадени от неговата школа през V и IV век пр. Хр., подчертават значението на правилната диета за пациента и обясняват резултатите в подробни изследвания от техните автори:

„Човек се стреми към някакъв критерий, за да определи от какво се състои правилната диета, но няма да намерите нито числа, нито тегла, които да го определят… Трудно е да се постигне точност и няма как да не възникнат малки грешки. Аз убедено препоръчвам лекаря, който прави малки грешки.“

Така е писал Хипократ или някой от неговите ученици в „Традиции в медицината“.

Диета за отслабване
Хипократовата школа критикува прекалената диета като рисково начинание. Но в „Режим за здраве“ публикува и първата диетична програма за хора с наднормено тегло – диета, която се стреми да обуздае големия им апетит и прекомерния прием на храна. За нашите по-пълни читатели цитираме основните положения:
•  Преди храна пийте малко разредено вино.
•  Яжте тлъсто месо, защото малко количество засища.
•  Сервирайте месото със сусамови семена или подправки.
•  Правете гимнастика на празен стомах непосредствено преди ядене и започнете да се храните, докато още сте задъхани.
•  Яжте само по веднъж на ден.
•  Не се къпете, обличайте се колкото може по-леко и спете на твърдо легло.

Акнето е състояние, което засяга космените фоликули. Косменият фоликул се състои от пора, която се отваря на повърхноста на кожата. Пората, навътре води до кухина, която е свързана с мастни жлези. Тези жлези отделят мастен секрет, който смазва кожата и косъма, който израства от кухината на космения фоликул. С нарастването на косъма, мастния секрет напуска кухината и се разполага по външната повърхност на кожата, където формира защитна покривка. При състоянието известно като акне, мастния секрет не може да напусне кухината и остава в нея. Това натрупване на мастен секрет води до възпаление. Едно от последствията на това възпаление е грозната и грапава коричка по повърхността на кожата, която се образува върху мястото на възпалените космени фоликули. Това състояние е известно като акне.
Акнето е свързано с развитието на младите индивиди, особено на момчетата. Съществена част от този процес представлява промяната, която настъпва в секрецията на редица хормони. В юношеството се наблюдава синтеза на определени хормони наречени андрогени. Андрогените стимулират разрастването (уголемяването) на мастните жлези, което води до образуване на по-големи количества мастен секрет от страна на последните за да се облекчи образуването на лицевата космена покривка. При момичетата, синтезата на андрогени е по-голяма по време на менструацията. Акне често се появява и при по-възрастни жени по време на месечния им менструален цикъл.

Лицево акне причинено от Proprionibacterium acnes.

В тази изменена хормонална среда бактериите изпълняват основна роля при развитието на акне. Главен бактериен вид свързан с развитието на акне е Proprionibacterium acnes. Този вид микроорганизми е нормален обитател на кожата и космените фоликули. Обикновено, отделянето на мастния секрет навън води до пренос на този вид бактерии от вътрешноста на космения фоликул върху повърхността на кожата, от където те се премахват при измиване на лицето. При променените в структурно и функционално отношение, под действие на андрогените, космени фоликули, клетките покриващи вътрешната повърхност на стените на последните (на космените фоликули) се излющват (отмират) по-често, слепват се една с друга, смесват се с излишния мастен секрет, който е бил образуван и се натрупват под формата на бучки в кухината на космения фоликул. Така натрупаната субстанция представлява готов източник на храна за Proprionibacterium acnes. В резултат на което бактериите нарастват и се възпроизвеждат с голяма честота.
Други два вида бактерии обитаващи повърхността на кожата, които могат да бъдат свързани с акнето са: Proprionibacterium granulosum и Staphylococcus epidermis. Тяхното значение за развитието на акнето е по-малко от това на Proprionibacterium acnes. С нарастването броя на бактериите, се увеличава и количеството на непотребните и междинни продукти, получени в резултат на метаболизма на първите (на бактериите). Това води до обостряне на възпалителния процес в още по-голяма степен. Бактериите, също така, съдържат ензими, които могат да разграждат мастния секрет отделян от мастните жлези до свободни мастни киселини. Тези свободни мастни киселини са особено дразнещи за кожата. Съществуват редица други бактериини ензими, които допринасят за обострянето и развитието на възпалителния процес, включително някои протеази и фосфатази.
Имунната система реагира на анормалното нарастване на броя на бактериите като се опитва да ги унищожи. Загиването на бактериите в съчетание с отговора на имунната система водят до образуване на специфична субстанция, известна като гной. Отличителен белег на акнето е именно гнойта, която се отделя от покритите с коричка участъци на кожата.
Изменената среда в космения фоликул, която благоприятства възпроизвеждането наProprionibacterium acnes, може да бъде резултат и от действието на други фактори, различни от промяната в секрецията на редица хормони през пубертета. Външната среда, особено топлината и влагата представляват друг самостоятелен фактор.
Увреждането на кожата причинено от бактериите при акнето, може да бъде сравнително леко и минимално, но в някои случаи се наблюдава развитие и на доста тежки увреждания. При леките случаи на акне се наблюдава наличие на т.нар. младежки пъпки. По-тежките случаи са свързани с наличие на множество младежки пъпки и голям възпалителен процес. Най-тежкия вид акне или т.нар.кистозно акне (cystic acne), може да доведе до възпаление на цялата горна част на тялото и изисква незабавна консултация с лекар, с цел намаляване численоста на бактериите.
Редукцията на броя на бактериите изисква намаляване секрецията на мастните жлези и ”разширяване” порите на космените фоликули, така, че нормално отделяното количество мастен секрет да може безпрепятствено да напусне космения фоликул. Отделянето на мастен секрет може да се понижи посредством прилагане на препарати, като 12-cis-retionic acid (Accutane). Използването на този медикамент е предназначено за по-тежките случаи на акне, тъй като употребата му може да доведе до редица странични ефекти. Антибактериалните средства също могат да бъдат полезни в борбата с акнето. Например, много антибактериални кремове и лосиони за лице съдържат веществото бензоил пероксид (benzoyl peroxide), което е много активно срещу Proprionibacterium acnes.
Тъй като бактериите водещи до развитието на акне са нормални обитатели на кожата, не същестува медикамент, който може да доведе до пълното премахване на това ”патологично състояние”. По-скоро, при биохимични промени, или пък такива засягащи начина на живот се наблюдава значително намаляване или дори пълно елиминиране на условията благоприятстващи бързото възпроизвеждане на бактериите.

Из „World Of Microbiology And Immunology“

Светлинна микрография на Bacillus anthracis.

Антраксът е белодробно заболяване, което се причинява от бактерията Bacillus anthracis. Това заболяване е познато още от древността. То може да бъде разпознато, като черната „морена” в книгата на Екзод ( втората книга на Стария завет ), или като „горящия вятър на чумата” в омировата Илиада. По време на похода си през Евразия в 80 A. D. , хуните описват масова смърт сред техните коне и добитък, която те преписали на антракса. Тези животни заедно с овцете са главните мишени на антракса. Всъщност, големите загуби в Европейското животновъдство през 18 и 19 век, дължащи се на това заболяване са главната причина за започване търсенето на ефективно лечебно средство за борба с антракса. През 1876г. Робърт Кох идентифицира патогенния агент причиняващ заболяването антракс.

Използването на антракса като биологично оръжие не е ново явление. Още от древни времена, трупове на заболели хора са били използвани за замърсяването на редица кладенци. Нещо повече, такива трупове са били катапултирани в градове, които се намирали под обсада. Изследвания свързани с използването на антракса като биологично оръжие са били проведени през Първата и Втора световна война. Като обект за тези изследвания са били използвани Японски и Германски затворници. Те били използвани главно за установяване възприемчивостта им спрямо заболяването. Днес са известни тогава съществуващите съюзнически опити на Канада, САЩ и Британия за развиването на антраксно биологични оръжие. Нещо повече, по това време Британия била произвела 5 милиона антраксни питки в Porton Down Facility, които трябвало да бъдат пуснати в Германия, с цел, хранителната верига да бъде инфектирана.

В естествената природна среда, човекът влязъл в контакт с антракса при взаимодействието му с природните микроорагнизмови резервоари – добитъка, като овцете и говедата или пък дивите животни. Първоначално, разпространяването на антракса се дължало главно на размяната на добитък, която се осъществявала между отделни животновъди.

Човешкия антракс може да възникне в три основни форми. При кожния антракс, патогенния микроорганизъм прониква през наранен участък на кожата, чиято нормална структурна цялост е нарушена. Гастроинтестиналния (Стомашно-чревния) антракс възниква когато причинителят на заболяването бъде въведен в тялото посредством приетата храна или вода. Инхалационния антракс възниква, когато микроорганизмът бъде вдишан.

И трите инфекциозни форми на антракса са изключително сериозни и дори могат да бъдат летални, ако не бъдат лекувани. При навременно лечение, кожния антракс е най-често лечим. Гастроинтестиналния антракс, обаче, може да бъде летален в 25-75% от заболелите. Инхалационния антракс е почти винаги фатален.

Инхалационната форма на антракса може да възникне поради променливото състояние на организма. Bacillus anthracis могат да съществуват като големи „вегетативни” клетки, които преминават серии от активно нарастване последвано от делене. Те имат способността да претърпяват неблагоприятните условия за живот посредством образуване на спори. Спората успешно предпазва генетичния материал на бактерията по време на хибернацията. Когато спората попадне в благоприятни условия за живот, позволяващи нарастване и репродукция, спората се възвръща към живот. Спорите, обаче, лесно могат да бъдат вдишани. Само 8000 спори, които трудно могат да покрият дори снежинка, могат да бъдат достатъчни за предизвикването на белодробното заболяване.

Добре известна е опасността от въздушнодесантно освобождаване на антраксни спори във въздуха. Британските тестове на антраксни оръжия, които бяха проведени на открито, през 1941 година, на остров Gruinard в Шотландия, направиха острова необитаем за пет десетилетия. През 1979 година, в руския град Sverdlovsk, осъществено инцидентно изпускане на минимално количество антраксни спори. При което най-малко 77 души са били заразени от които 66 са починали. Всеки от заразените хора, се е намирал на не по-малко от 4 километра от мястото на изпускането на антраксните спори. Били са заразени и голям брой овци и едър рогат добитък на не по-малко от 50 километра по посока на вятъра.

Три компонента на Bacillus anthracis са отговорни за причиняване на заболяването. Първо, бактерията може да образува специфична капсула около себе си. Капсулата до голяма степен предотвратява разпознаването на бактерийната клетка от страна на имунната система. Тя, също така, спомага за отбраната на бактерийната клетка спрямо антителата и имунните клетки, които се опитват да се „справят” с бактерията. Това от своя страна, дава възможност на патогенния микроорганизъм да се мултиплицира до голям брой бактерийни клетки, които биха могли да окажат съпротива срещу имунната система. Капсулата на бактерийната клетка, съдържа антиген, който е наречен защитен. Този антиген, обаче, е защитен за бактерийната клетка, а не за клетката гостоприемник, която бива инфектиранa. Защитният антиген, разрушава определени белтъци в състава на клетъчната мембрана на клетката гостоприемник, като по този начин позволява на бактерийната клетка да проникне в нея. Попаднала в клетката гостоприемник бактерийната клетка е защитена от действието на имунната система. Втори токсичен компонент в състава на бактерийната клетка е т.нар. летален фактор, който разрушава имунните клетки на гостоприемника. Съществува и трети токсичен фактор, известен като едема фактор ( наименованието му произлиза от факта, че под негово действие се наблюдава акумулиране на значително количество флуид в областта на инфектирания участък) . Едема факторът нарушава действието на специфично вещество в гостоприемника, известно като калмодулин, което взима участие в регулирането на редица химични реакция в организма на гостоприемника. Крайният резултат от действието на токсичните фактори на Bacillus anthracis e подтискането на имунния отговор, което значително улеснява разпространението на инфекцията.

След като бактериалната популация „стъпи здраво на крака”, токсините започват да навлизат в кръвния поток, достигайки по този начин, до всички части на организма, предизвиквайки разрушаване на тъканите и кръвните клетки. Настъпват огромни по мащаб поражения на организма, които в повечето случаи независимо от прилаганото лечение, водят до летален изход на заболяването.

Антраксните инфекции са особено трудни за лечение, тъй като в началните фази на заболяването проявяваните симптоми проявяват изключително сходство с тези на други сравнително безопасни за човека заболявания, като например грипа. По такъв начин, докато бъде направена правилната диагноза, хода на заболяването може да е достигнал етап, който не би могъл да бъде повлиян от съответното лечение. Против антракса, обаче съществува ваксина. До ден днешен, такава ваксинация получават хора ( войници, изследователи занимаващи се с изучаването на Bacillus anthracis, хора пряко свързани с обработката на различни местни продукти и др. ) , които работят в среда с повишен риск от развитието на това инфекциозно заболяване. Огромни усилия се полагат за разработката на сравнително по-безопасна за прилагане ваксина против антракс. За успешното създаване на такава ваксина огромно значение биха могли да имат „едема факторът”, както и „защитният антиген” намиращ се по повърхността на бактериалната капсула. В случай, че действието на този антиген бъде блокирано, бактериалните клетки биха могли да бъдат по-лесно разпознавани от клетките на имунната система, както и от редица антибиотици, те също така биха изгубили способността си да навлизат в клетката гостоприемник.

Из „World of microbiology and immunology“

Кожата се смята за един от най-важните органи на тялото, поради големия брой и разнообразни функции, които изпълнява. Една от основните и най-важни функции на човешката кожа е защитната, а именно да защитава вътрешните органи от вредното влияние на околната среда. Тази й функция се изпълнява най-добре, когато кожата не е повредена. Сред факторите увреждащи кожата, като студът, силният вятър, вредните навици и др., най-вредна е слънчевата радиация. Тя вреди на почти всички нейни компоненти. Разрушава еластичните влакна в дермата (предизвиква слънчева еластоза, която е необратима). Изменя състава на колагеновите влакна, атрофира епидермиса, удебелява повърхностния слой на кожата, вреди на кожното оросяване и др. .  Това въздействие се дължи на UVА и UVB лъчите. Именно те причиняват 90% от бръчките върху кожата. Установено е, че ако човек не се излага на слънце от най-ранна детска възраст няма да има почти никакви бръчки когато стане примерно на 60 години. Ефектът от UV-лъчите добре се вижда като сравни при някои възрастен кожата по откритите места на тялото (лице, шия, дланите на ръцете и т.н.) с кожата на местата покрити с дрехи.

Човешка кожа

Затова хора упражняващи професии свързани с продължително стоене на слънце като спортисти, строителни работници, селскостопански работници и др., както и тези прекарващи по една или друга причина голяма част от свободното си време на открито, външно се състаряват по-бързо и изглеждат обикновенно по-стари от своите връстници. Въздействието на UV-лъчите не се проявява веднага, а след години!
Пораженията се получават най-вече в младежките години, тъй като тогава кожата е по-чувствителна и децата сравнително стоят по-дълго на слънце. На възрастните кожата е по-добре защитена от слънчевите лъчи, отколкото кожата на децата. Особено е вредно стоенето на слънце в планина поради по-голямата близост до слънцето и поради силната отразителна способност на снега (UV светлината се отразява в различна степен от предметите също като видимата светлина). Тук е мястото да се отбележи, че човек може да получи слънчево изгаряне дори и на сянка, ако има в близост повърхност със силна отразителна способност (снега например отразява до 80% от лъчите) . Потъмняването на кожата при излагане на слънце всъщност представлява една защитна реакция.
Друг аспект на вредното влияние на слънчевите лъчи е образуването на рак на кожата. Установено е, че ракът на кожата се образува именно от продължително стоене на слънце. Интересен факт е, че в Австралия и Нова Зеландия за последните двадесет години броят на заболелите от рак на кожата почти се е удвоил, което се дължи на изтънелия озонов слой (озонова дупка) над тези страни. Съществуват различни кремове за защита от слънчевата радиация, но техният ефект е ограничен. Затова и кожата на тези които използват слънцезащитни кремове на плажа също потъмнява.  Слънчевата радиация предизвиква още появата в напреднала възраст на старчески петна, които се появяват най-вече по непокритите от дрехи места, като лицето и дланите на ръцете. Също така може да повреди косата, влошава състоянието на страдащите от акне и предизвиква катаракта на очите.