Балканите са едно интересно място където културата, историята и хората са близки – едновременно познати и нежелаещи да се познават, място, пропито с кръв и емоции, чиито камъни помнят и славните битки, и несправедливите победи. Балканите са онова кътче, което иска да върви напред, но трудно се отърсва от старите спомени и мъки – не иска да прощава и не желае да забравя.

Харесвам балканските филми, чиято действителност е близка и далечна едновременно и се радвам, че намерих време да гледам един от най-популярните и сигурно най-награждавани македонски филм – „Преди дъжда“. Сценаристът и режисьор Милчо Манчевски има няколко известни заглавия, но „Преди дъжда“ му носи световна слава, обирайки наградите на фестивалите във Венеция, Пуерто Рико, Стокхолм,  Аржентина, Санкт Петербург, Австрия, Варшава, Торонто и много други. Въпреки, че не успява да спечели номинацията за Оскар за най-добър чуждестранен филм през 1995, само в САЩ той печели 763 847 долара от кинопрожекции.

Филмът е в три части – подобно на пиеса – всяка част разказва определен етап от живота на героите, показвайки ни ту ежедневието на Западната Македония, ту Лондон, ту отново враждата на албанския и македонския народ. Милчо Манчевски предрича военния конфликт от 2001 година, когато етническите албанци започват своеобразен бунт, превземайки едно село след друго и принуждавайки местното неалбанско население да напусне. 4 години преди гражданската война, режисьорът показва една конфликтна ситуация, в която и македонците и албанците от пеленачета се учат да държат оръжие и да го насочват един срещу друг.

Облаците се сгъстяват над младия монах Кирил, който бере домати в градината. Цялото му сърце е отдадено на Бога, докато прибирайки се в килията на манастира не намира едно избягало момиче – Замира – която е убила македонец, наръгвайки го с вила. Кирил напуска манастира, за да отведе далеч Замира, в Лондон при леля си, която е известен фотограф, но по пътя ги настига семейството на Замира и когато тя не се подчинява на дядо си, брат й я убива. В Лондон Ан е раздвоена между съпруга си и талантливия македонски фотограф, който иска тя да тръгне с него за родината му, но тя остава. А Александър се връща за пръв път от 16 години в Македония, за да завари западнало си село, разделено на две. Няма време да се полагат грижи за покъщнината, всяка крачка може да предизвика конфликт – този, в който оръжието се вади за секунди и смъртта е един логичен завършек на деня. В последната част Александър ще изпита на гърба си невъзможността два народа да се помирят, когато у тях липсва желание за това и кръговратът на времето ще се завърти, а над умиращото му тяло ще се сгъстят облаци, докато младият монах Кирил ще бере домати.

И няма да се смеете, няма да се вдъхновите – този филм спокойно и мъдро ще ви припомни за нужда от разбиране и прошка, защото кръвта не се измива с кръв, а обидите не изчезват във времето. Онова, което може да промени тежката реалност е едно чисто и ново начало…

Има филми, които можеш да гледаш много пъти. Има и такива, които можеш да гледаш много-много пъти. Не знам колко пъти гледах „Москва слезам не верит“, но със сигурност са повече от 15. Някак цялото ми детство премина в това непрекъснато попадане на някоя от двете серии на филма по каналите. След излизането му през 1979 той просто не слиза от телевизионните програми, а въпреки че сме го гледали неведнъж пак спираме на филма и оставаме загледани в екрана. Повтаряйки смешните реплики, знаейки кой е следващия кадър, но запленени от историята на трите момичета толкова, колкото и в деня на първото гледане.

„Москва не сразу стоилась“, преди дни си пуснах песента „Александра“, станала саундтрак на филма, за да се почувствам уютно. Тази красива песен с простичък текст създава усещането, което носи и целият филм – че всичко се подрежда, просто трябва да се бориш и да чакаш.
Но всичко по реда си.

Режисьорът на филма Владимир Меньшов отхвърля сценария. В първоначалния му вид той е много простоват и не съдържа всичките герои, които обичаме от години. Но филмът е замислен като подарък за всички съветски жени по случай 8 март на 1979 години и Владимир заляга над текста, за да го допълни и разшири. Подборът на снимачния състав също е белязан с перипетии, особено след като в ролята на главната героиня Катерина е избрана Вера Алентова, съпругата на режисьора. Тя, заедно с останалите актриси се явява на проби и съвсем не й е лесно да работи с мъжа си – именно от нея той иска максимум на снимачната площадка. Но тежките моменти се заличават от главоломния успех на филма, който носи невероятна слава на актрисата, след него тя се превръща в едно от най-разпознаваемите лица на съветското кино. Позната не само в Съветския съюз, но и извън него.

Всъщност успехът не е очакван. Филмът, направен като по поръчка, защото партията казва „трябва“, разказва за съдбата на три съветски момичета, които от живота си в комуналната квартира достигат успех – всяка по своему. И именно тази простичка история със съдби на хората в СССР пленява всички. Филмът се гледа и заради сюжета, и заради визията му – някакво топло усещане по миналото, погледнато не от историческа или политическа гледна точка, а от чисто човешкия начин на живот.

През 1980 година филмът получава „Оскар“ за най-добър чуждестранен филм. Една от версиите на историята с наградата твърди, че самият режисьор не е поканен на церемонията и научава за Оскара от вечерното издание „Новини“. Датата е 1 април и Меньшов смята, че е шега и едва по-късно разбира, че наистина той и екипът му са били наградени. Според втората версия, той няма право да напуска страната заради няколко анонимни писма от негови колеги в Мосфилм, които охулват Меньшов като ненадежден съветски гражданин и партията не му дава разрешение да пътува.

Може да се досетите защо режисьорът се превръща в „ненадежден“ – само за първата година от излъчването му в кината, филмът е гледан от 93 милиона зрители. Твърди се, че на касите специално са казвали, че билетите са свършили, за да увеличат интереса на тълпата, която чакала буквално с часове, за да се сдобие с билети за филма. Но резултатът е един – тази година филма навършва 34 години и любовта към него не секва. Интересът към актьорски състав частично е задоволен през 2006 година, когато издателство „Ексмо“ издава книгата „Москва не вярва на сълзите: шест женски съдби“, в която проследява съдбата на шест актриси, участвали във филма, но това са подробности. Факт е, че до ден днешен филмът ни разплаква и разсмива и можем да го гледаме до припадък, въпреки че помним репликите наизуст. Лично аз намирам това за вълшебно, точно каквото трябва да бъде истинското кино!