29 януари 2014 година – това е датата, на която College Humor ще убият още малко от детското в нас с новия и модерен вариант на приказката „Пепеляшка“. Реклама на новото приложение Tinder, което помага да откриваш „свободните“ хора в твоя район и съдейства за запознанствата, получава нова и непоискана реклама. В нея Tinderella е младо момиче, издирващо своя принц, който търси своето момиче с главно „М“…

Как ще изглежда този модерна среща ще видите сами, аз само ви напомням да включете чувството си за хумор на максимална степен, при гледане и осмисляне на този съвременен вариант на „Пепеляшка“ то е повече от задължително.

Един обикновен ден – с ранно ставане, работа, кафе, обяд, работа, телефон, трафик и финалното хлопване на външната врата. Това е онзи последен щрих към поредната дата в календара, която ще завърши с още няколко домакински задачи, вечеря и по моя препоръка – „Смях в залата” на Михаил Вешим.

Защо? Ще кажа след малко. Сега да споделя малко за съдържанието на моето предложение за вашия финал на деня. „Смях в залата” е сборник с три кратки повести на тема „преход”. Знам, знам и аз се отегчавам от тази „вълнуваща” тематика, която ни преследва в литературата и киното последните 10, 20, 30 години (понякога ми се струва, че прехода започна да се пише и говори много преди началото му, иначе просто не знам как да си обясня гигантското количество материали създадени по темата). Но търсенето определя предлагането, а щом ние продължаваме да пълним сутрешните блокове с гостите и разговори за „Прехода” всеки 10 ноември, значи е някак логично книгите и филмите да нищят тази тема – очевидно е, че всички ни боли и ни вълнува какво точно се е случило с нас от паметната 1989 година насам.

А според „Смях в залата” с нас се случват много неща. Изминалите години са създали специфични образи и тенденции, без които днешното ни ежедневие просто не може. Мафиотските босове, като тези в повестта „И преди, и сега…” – роман епопея за незабравимите сицилиански големци, изградили своя независима социалистическа империя в Бояна. Ако не мислите така, сигурно скоро не сте се разхождали из Бояна, под зоркия поглед на 983 камери, налични в квартала. На детския въпрос: „А как се става такъв?” Михаил Вешим бърза да отговори с втората си повест – „Приключенията на чичо Начко по света и у нас”, където прилежният и отговорен племенник пише биографията на издигането на своя успял чичо-политик и кандидат-президент. Разбира се, той има не една, а няколко вили, включително в Акапулко, строга охрана и куп комуникативни умения, с които е постигнал своя житейски успех. И той е само един от многото, създаващи българската реалност, в която се озовава позастарелия вече Джеймс Бонд. В „От България – с любов!” той ще бъде преследван от сценаристите от „Шоуто на Слави”, мутри и полицаи, за да се окаже, че една провалена мисия не е чак толкова голяма философия – просто действието трябва да се развива в България и неуспехът е в кърпа вързан.

„Смях в залата” не е роман подобно на „Нашингтон”, Английският” или „Руският съсед”, но въпреки своята „раздробеност” той всъщност е едно цяло – един комикс на пъстра и весела България, такава, каквато я познава всеки от нас.

Обещах ви да кажа защо вечерта ви трябва да завърши с тази книга – ами, за да разберете дори неразбираемото, онова, което ни заобикаля всеки ден и често е способно да ни извади извън строй. Всичко в този живот си има обяснение, а Вешим с неговият вроден усет към родното и талант на смехотерапевт ще ви усмихне и напомни думите на Зигмунд Фрой: „Да бъдеш напълно честен със себе си е хубаво упражнение.”

Виж още:
Рецензия за „Руският съсед“ на Михаил Вешим

Истанбул е великолепно място – градът, в който можеш да останеш незабелязан независимо от произхода, външния вид и поведението си. Той е отворено за всички и не държи сметка никому, а неговото сърце е кварталът Бейоглу – исторически, шарен и пълен с материали за един начинаещ журналист.

Сборникът с разкази „Писъци на Бейоглу” е като изваден от архивите. Сякаш авторът Мурат Туджел, бивш преподавател, насочил се към по-различната професия – журналистика, е получил задание да разкаже на читателите какво и кой създават „Бейоглу”. Как изглежда мястото, където животът не забавя ритъм през деня и през нощта, където стария червен трамвай се плъзга по релсите на „Истиклял” и отнася със себе си по някой забързан пътник към просторния площад „Таксим”. Като истински журналист Мурат знае, че образа на града най-достоверно звучи през думите на неговите жители и избира най-смелите от тях – проститутките. Кварталът на свободата или мястото на порока, няма особено значение какво знаете за него преди да вземете в ръцете си този сборник. Пригответе се да чуете историите на 12 жени, заемали различни социални роли в Турция и родени в различни места на голямата си родина. Това, което ги свързва е мястото на срещата – Истанбулският квартал, където по една или друга причина всяка от тях ще скрие своята мъка и срам.

Често се питаме – какво трябва да се случи в живота на една жена, за да я тласне към съдбата на проститутката. След тази книга се запитах –  какво трябва да се случи в живота на един мъж, за да продаде жена си, да я прогони и да я превърне в жрица, без име, минало и бъдеще.

Разказите на Мурат са 12 дъждовни капки, които удрят в стъклото на живота ви. Може би историите на Сузан, Сибел, Ойа, Лейля и Кадер ще докоснат сърцето ви, ще го накарат да замре за миг и да ще припомнят, че извън вашата уюта стая с диван и чаша димящ чай, само на 8 часа път се простира един друг свят, толкова близък и толкова далечен от вашия. А може би нищо подобно няма да се случи и 12-те капки ще се стекат по стъклото ви, без да оставят следа. Вие знаете най-добре страховете и грешките си, знаете за какво мечтаете и копнеете най-силно, но едно е сигурно – нито една жена не минава през живота ви напразно, всяка носи своя съвет, който е готова да сподели, стига да имате търпението да я изслушате. В тази книга жените са 12, а съветите… толкова, колкото решите да приемете.

Не съм отшелник, имам телевизор долу (гледам само вечерните новини), абониран съм за тридесетина вестника и списания, така че никакъв отшелник не съм. Все пак трябва да следя света отблизо, събирам знаци.

Чета „Поетиката“ на Аристотел и слушам някакъв оцелял винил. Първи януари е на последната, според някакъв календар, година. Твърде тихо дори за следобеда на такъв ден. Няма ги обичайните позвънявания и SMS-и с честитки. Изключвам телефона, за да има алиби за това мълчание.

Във вестниците, които обработвах преди време, пишеше, че unfriend е думата на 2009. Разприятелявам се. Струва ми се, че съм правил това в последните десет години. С времето приятелите изчезват по различен начин. Някои внезапно, все едно никога не ги е имало. Други постепенно, с неудобство, извинително… Спират да звънят. Първо не разбираш. После започваш да проверяваш дали не ти е паднала батерията на телефона. Остра липса в 5 следобед. В началото трае близо час, после по-малко. Но никога не изчезва. Като с цигарите, които си отказал от години, но продължава да сънуваш.

При гаснещата светлина на деня отново усещам оня прилив на неясна тъга и страх, истински див страх, за който нямам име. Оличам набързо палтото, нахлупвам една ушанка, спокойно мога да мина както за тренди, така и за клошар, това ме устройва. невидим във всеки случай.

Ако някой иска да види как ще изглежда кварталът му след края на света, трябва да излезе на 1 януари следобед. Неописуема тишина. Наличните количества радост са изчерпани предишната вечер. Дъното е лъснало, сухо и хладно. Метафизическо дъно. Винаги съм се чудил кое всъщност се празнува – краят на една година или началото на другата. По-скоро краят. Ако се празнуваше началото, първи януари щеше да е най-щастливият ден.

Вървя през тесните заледените пътеки между блоковете. из краката ми се търкаля по някое празно шише от вино, остатъци от гърмящи установки от всякакъв калибър…

И никакъв човек навън. Започва да става подозрително. Сякаш някой под прикритието на новогодишните фойерверки е успял да изпозастреля всички. Пуснали са онази неуотронна бомба. Единственият спасен съм аз, зад дебелите стени на скривалището. Не вярвам да има друг, който предвидливо да е прекарал новогодишната нощ в бомбоубежище. Какво ли предават по Си Ен Ен след края на света. Тръгвам назад да проверя и пред мен от нищото изскачат две кучета и клошар. Първите живи същества… за тази година. Така им се радвам. Всъщност това е техният ден, тяхната Нова година е ден по-късно. Когато неизяденото от снощи е изхвърлено и контейнерите преливат като тъжни следновогодишни молове.

Прочети още:
Рецензия на „И всичко стана луна“ и „И други истории“ на Георги Господинов
Откъс от „Естествен роман“