През 2014 година в литературния ни клуб множество заглавия ни срещнаха с нравите на Изтока – питахме се какво е да ловиш хвърчила с Халед Хюсейни, разгадавахме тайните на гейшите с Артър Голдън и осмисляхме посланията от черната кутия с Амос Оз. Новата година започваме с автор, чиято голяма цел във всичките й романи е да запознава Изтока и Запада и да намира едноквостите им.
Вярвам, че романът „Чест“ на Елиф Шафак е огледало на турската душа. Останалите романи на Елиф получават много по-голямо внимание, но аз вярвам, че именно „Чест“ е онази история, която ще ни въведе в нравите и размислите на народ, живеещ на ръка разстояние от нас.
В какво сме еднакви и в какво различни? Готови ли сме да изслушаме, разберем и простим? Какво знаем за съседите ни и колко готови сме да осъдим чуждата постъпка, преди да сме чули повода за нея? „Чест“ е книга-въпрос, а Елиф Шафак бърза бавно с отговорите си, давайки ни време и въздух да поразмишляваме на свобода.
Нека го сторим заедно в сбирка посветена на Елиф Шафак, нейните романи и най-интересния от тях – „Чест“. Но преди да се заемем с него ще се разходим из всички нейни текстове, издадени у нас и така обичани от истинските фенове на авторката.
Дата: 11 януари (неделя) Час: 16.00ч. Място: Greenwich Book Center (Бул. „Витоша“ 37, София) Модератор: Анастасия Карнаух
Романът „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна” на Юнас Юнасон се превърна в истински хитово заглавие в началото на миналата година, когато книгата излезе от печат на български език. Зашеметяващият успех на тази весела история, която се случва на шведа Алан Карлсон, убеди българският издател да сподели заглавието с нашата публика. Чистосърдечно трябва да си призная, че всичките ми три отдадени опита да дочета тази книга обаче се провалиха с гръм и трясък. Оказах се неин грешен читател – онзи, който не вижда нищо смешно в абсурдното поведение на 100-годишният мъж. Именно в деня на своя юбилей, Алан Карлсон провесва крака през прозореца на своята стая в дом за възрастни хора. Тупва леко в меката пръст, защото стаята му е на първия етаж и въоръжен единствен с пантофи и халат се насочва към автогарата. Така започва неговото пътешествие, в което късметът ще се усмихва на начинаещите. Само че Алан Карлсон отдавна е вещ в неочакваните обрати на пътуванията. Той е обиколил света многократно, воден от своето умение да взривява и да прави бомби. Този неочакван талант е оценен високо от представителите на властта в САЩ, Испания и Русия, където той ще се превърне в отпор на атомното изобретение на Айнщайн и ще сменя страни и позиции като чаши с чай. Финалът на жизнения му път го отвежда в старчески дом, от където Алан Карлсон съвсем без да бърза ще избяга. Новото му пътешествие ще му донесе нови запознанства, слоница Соня и разбира се куфар с 50 000 евро, който случайно ще се окаже в ръцете му и чиято стойност той няма да осъзнава до края на филма. А може би дори и след него.
Не съм отшелник, имам телевизор долу (гледам само вечерните новини), абониран съм за тридесетина вестника и списания, така че никакъв отшелник не съм. Все пак трябва да следя света отблизо, събирам знаци.
Чета „Поетиката“ на Аристотел и слушам някакъв оцелял винил. Първи януари е на последната, според някакъв календар, година. Твърде тихо дори за следобеда на такъв ден. Няма ги обичайните позвънявания и SMS-и с честитки. Изключвам телефона, за да има алиби за това мълчание.
Във вестниците, които обработвах преди време, пишеше, че unfriend е думата на 2009. Разприятелявам се. Струва ми се, че съм правил това в последните десет години. С времето приятелите изчезват по различен начин. Някои внезапно, все едно никога не ги е имало. Други постепенно, с неудобство, извинително… Спират да звънят. Първо не разбираш. После започваш да проверяваш дали не ти е паднала батерията на телефона. Остра липса в 5 следобед. В началото трае близо час, после по-малко. Но никога не изчезва. Като с цигарите, които си отказал от години, но продължава да сънуваш.
При гаснещата светлина на деня отново усещам оня прилив на неясна тъга и страх, истински див страх, за който нямам име. Оличам набързо палтото, нахлупвам една ушанка, спокойно мога да мина както за тренди, така и за клошар, това ме устройва. невидим във всеки случай.
Ако някой иска да види как ще изглежда кварталът му след края на света, трябва да излезе на 1 януари следобед. Неописуема тишина. Наличните количества радост са изчерпани предишната вечер. Дъното е лъснало, сухо и хладно. Метафизическо дъно. Винаги съм се чудил кое всъщност се празнува – краят на една година или началото на другата. По-скоро краят. Ако се празнуваше началото, първи януари щеше да е най-щастливият ден.
Вървя през тесните заледените пътеки между блоковете. из краката ми се търкаля по някое празно шише от вино, остатъци от гърмящи установки от всякакъв калибър…
И никакъв човек навън. Започва да става подозрително. Сякаш някой под прикритието на новогодишните фойерверки е успял да изпозастреля всички. Пуснали са онази неуотронна бомба. Единственият спасен съм аз, зад дебелите стени на скривалището. Не вярвам да има друг, който предвидливо да е прекарал новогодишната нощ в бомбоубежище. Какво ли предават по Си Ен Ен след края на света. Тръгвам назад да проверя и пред мен от нищото изскачат две кучета и клошар. Първите живи същества… за тази година. Така им се радвам. Всъщност това е техният ден, тяхната Нова година е ден по-късно. Когато неизяденото от снощи е изхвърлено и контейнерите преливат като тъжни следновогодишни молове.
1. „Ото, Ета, Ръсел и Джеймс“ на Ема Хупър –Ета на 83 години и никога не е виждала океана, а е слушала толкова много за него. От своята любима сестра Елма и от своят бъдещ съпруг Ото и именно затоватя поема по пеша към голямата вода, намираща се на 3232 километра от уютната й ферма. А докато пътува Ета и Ото размишляват и си спомнят – за запознанството им в местното училище, за писмата, които двамата си разменят по време на войната, за танцовите забави, на които Ръсел води чакащата Ета и за любовта, която ще свърже тримата веднъж завинаги. Пътуване като спомен и пътуване като реалност, в което ще се потопите, за да осъществите и вашето пътуване. Към себе си.
2. „Той пак е тук” на Тимур Вермеш– Здравейте. Ние сме в 2011 година, а на екраните виждате Адолф Хитлер, който е напълно истински или поне така твърди. Това се случва в романа-хит на Тимур Вермеш, който срина класациите в Германия през 2013 година. Хитлер се буди в една градинка в съвременният Берлин и постепенно и благодарение на логичното ламтене на медиите за нови и „интересни” лица, той получава собствено предаване. Книга-размисъл за това какво би се случило, ако Хитлер е жив днес и как винаги си казваме, че никога не бихме се подлъгали под неговото влияние в наши дни. Но кой знае дали колелото на времето няма да ни изиграе подобен номер и да ни изпрати някой „отдаден” защитник на крайните мерки. В името на доброто бъдеще, разбира се…
3. „Четири вида любов” на Теодора Димова– Познавам романите на Теодора Димова и ги обичам от цялото си сърце. Тя дълбае бавно и уверено в най-интимните ни проблеми и изглежда като човек, който живее в свой собствен свят и не обръща внимание на лудото ни ежедневие. Ето защо останах толкова впечатлена от лекотата, с която Теодора посреща всекидневните теми и ги коментира в публицистичния сборник с текстове „Четири вида любов”. По нейния мек, но твърд начин, боде с карфичка и ни посочва безумията, които се вихрят около нас. Прочетете „Четири вида любов” и четири теми на публикациите, написани специално за портал „Култура”, които говорят за протестите, вярата, социалната и културната атмосфера в България и ще видите за каква истина и реалност ви говоря…
Това трябва ясно да се разбере, иначе нищо удивляващо няма да излезе от историята, която ще разкажа. Ако не бяхме напълно убедени, че Хамлетовият баща е бил умрял преди започването на пиесата, не би имало нищо по-забележително в това, че при източен вятър е тръгнал да се разхожда нощем по собствения си крепостен вал, отколкото ако някой друг джентълмен на средна възраст безразсъдно би се запътил след смрачаване към ветровито място – да речем, гробището „Св. Павел“, – за да смути в най-буквален смисъл колебливия дух на сина си.
Скрудж изобщо не заличи името на стария Марли. Стоеше си то там, години подир това, над вратата на магазията: „Скрудж и Марли“. Фирмата беше позната като „Скрудж и Марли“. Понякога хора, които отскоро бяха стъпили в търговията, наричаха Скрудж „Скрудж“, а понякога „Марли“, но той отговаряше и на двете имена. Беше му все едно.
Ох, пък какъв стиснат душевадец беше този Скрудж! Изедник, мъчител, алчен, на стотинката трепереше, от ръка нищо не изпускаше, ненаситният му стар грешник! Твърд и остър като кремък, от който никаква стомана не бе изтръгнала благодатен огън; потаен и необщителен, и самотен като бухал. Скритата в него студенина смразяваше старческите му черти, щипеше заострения му нос, сбръчкваше бузите му, схващаше краката му, зачервяваше очите му, правеше тънките му устни сини и се изливаше в дращещ глас и злобни думи. Леден скреж покриваше главата му и веждите му, и твърдата му остра брадичка. Ниската си температура той носеше навред със себе си; през горещниците вледеняваше кантората си; а по Коледа не я стопляше нито с един градус.
Външната горещина и студ малко влияеха на Скрудж. Никаква топлина не можеше да го стопли, никаква зима не можеше да го изстуди. Нямаше вятър, по-остър от него, нямаше сняг, който да следва по-упорито целта си, нямаше пороен дъжд, който да е по-безмилостен. Отвратителното време не беше нищо за него. Най-силният дъжд и сняг, и градушка, и поледица можеха да се похвалят само с едно предимство над него. Те често стихваха благодушно, а Скрудж – никога.
Никакъв човек не го спираше на улицата да му каже приветливо: „Скъпи Скрудж, как сте? Кога ще дойдете да се видим?“ Никой просяк не го молеше и за най-дребната монета. Никакви деца не го питаха колко е часът; ни мъж, ни жена бяха поискали някога от Скрудж да ги упъти за това или онова място. Дори кучетата на слепците, изглежда, го познаваха и когато го виждаха да се приближава, повличаха господарите си към входове и тесни улички; а сетне помахваха с опашка, сякаш искаха да кажат: „По-добре да нямаш никакви очи, отколкото зли, слепи ми господарю!“
Но Скрудж пет пари не даваше! Та тъкмо това му се нравеше. Да се промъква по изпълнените с хора пътища на живота и да отблъсква всякаква човешка симпатия, поради което схватливите и наблюдателните го наричаха „побъркан“.
Веднъж, отдавна – и то на Бъдни вечер, измежду всички други благочестиви дни на годината, – старият Скрудж седеше в кантората си, зает с работа. Беше студено, мрачно, люто време, на всичко отгоре мъгливо, и той чуваше как хората навън жужеха като пчели нагоре-надолу по тясната уличка, тупаха с длани гърдите си и потропваха с крака по камъните на паважа да ги стоплят. Градските часовници току-що бяха оповестили само три часа, но вече беше съвсем тъмно – изобщо през целия ден не беше светло – и в прозорците на съседните кантори припламваха свещи, подобно на червеникави петна по осезаемия кафяв въздух. Мъглата проникваше през всяка пролука и ключалка и навън беше тъй гъста, че макар уличката да беше от най-тесните, къщите отсреща изглеждаха просто като призраци. Като виждаше как мръсният облак се смъква надолу, закривайки всичко, човек би могъл да си помисли, че Природата живее съвсем наблизо и вари нещо в голям казан.
Вратата на Скруджовата кантора беше отворена, за да може той да държи под око чиновника си, който в една бедна малка клетка отвъд, нещо като цистерна, преписваше писма. Огънят на Скрудж беше много малък, но огънят на чиновника беше толкова по-малък, че изглеждаше като един-единствен въглен. Но той не можеше да го засили, тъй като Скрудж държеше сандъка с въглищата в собствената си стая; и стига само чиновникът да влезеше с лопатата, господарят веднага предричаше, че ще се наложи двамата да се разделят. Поради което чиновникът се увиваше в белия си вълнен шал и се опитваше да се топли на свещта, но тъй като не беше човек с голямо въображение, това му усилие оставаше безрезултатно.
– Весела Коледа, вуйчо! Бог да ти помага! – извика един весел глас. Беше гласът на племенника на Скрудж, който се втурна тъй бързо, че за стария човек благопожеланието беше първото указание за приближаването му.
– Ами! – каза Скрудж. – Глупости!
Беше се така стоплил от бързото вървене в мъглата и мраза, този племенник на Скрудж, че цял пламтеше; лицето му беше зачервено и хубаво; очите му блестяха, а дъхът му отново заизлиза от устата му като пушек.
– Та Коледа глупости ли е, вуйчо! – каза племенникът на Скрудж. – Не мислиш, че е така, сигурен съм.
– Мисля – рече Скрудж. – Весела Коледа! Какво право имаш да си весел? Каква причина имаш да си весел? Какъвто си беден!
– Хайде де – отвърна весело племенникът. – Какво пък право имаш ти да си мрачен? Каква причина имаш да си сърдит? Какъвто си богат!
Тъй като в момента нямаше готов по-добър отговор, Скрудж възкликна отново:
– Ами! – и го последва с: – Глупости.
– Не се сърди, вуйчо! – каза племенникът.
– Та как да не се сърдя – отвърна вуйчото, – когато живея в такъв глупашки свят като този? Весела Коледа! Стига с тая весела Коледа! Какво е за човека Коледата, освен ден за плащане на сметки без пари; ден, в който ставаш с една година по-стар и нито с една стотинка по-богат; ден, когато трябва да си направиш баланса в търговските книги и всяка точка в тях за цели дванадесет месеца да се окаже в твой ущърб. Ако останеше на мен – каза възмутено Скрудж, – всеки идиот, който поздравява с „весела Коледа“, трябва да бъде сварен в собствения си пудинг и заровен с клон от бодлива зеленика, промушен през сърцето му. Точно така!
– Вуйчо! – възкликна умолително племенникът.
– Племеннико! – отвърна строго вуйчото. – Чествай Коледата по твоя си начин и ме остави аз да я чествам по моя.
– Чествай я! – повтори племенникът на Скрудж. – Но ти не я честваш.
– Дай тогава да я оставя на мира – рече Скрудж. – Много добро да ти донесе! Като че ли някога ти е донесла нещо добро!
– От много неща съм можел да извлека добро, но не съм се възползвал, така си е – отвърна племенникът. – Между тях е и Коледата. Но положително винаги съм мислил за коледните празници, когато са настъпвали – вън от почитта, която се полага на светото им име и първопричина, ако изобщо нещо, свързано с тях, може да се отдели от това, – като за благодатно време; време за добрини, за опрощаване, за милосърдие, приятно време; едничкото ми познато време в дългия годишен календар, когато мъже и жени, сякаш по общо съгласие, отварят свободно заключените си сърца и поглеждат на по-нищите от тях така, като че ли наистина са им спътници за към гроба, а не като на друга раса същества, тръгнали на други пътешествия. И следователно, вуйчо, макар Коледата никога да не е пуснала зрънце злато или сребро в джоба ми, смятам, че тя наистина ми е донесла добро, и ще ми донесе добро; и си казвам: Бог да я благослови!
Чиновникът в цистерната изпляска неволно с ръце. Но след като веднага разбра колко неуместно бе постъпил, той се залови да разбърква огъня и изгаси завинаги последната слаба искрица.
28 декември – три дни след Коледа и три преди посрещането на Новата година, която винаги сме малко застрашени да посрещнем на маса и с периодично превключване на БНТ и неизменната „пламенна“ реч на президента.
Някъде там между „тихата“ и „(извънредно) шумната“ нощ ще се срещнем, за да поговорим за народопсихологията през редовете на Марко Семов и Михаил Вешим. Защото зад хумора на Вешим, разказващ за нашенция на Американска земя, може да открием много интересни черти, за които така пламенно и едновременно смирено е писал Марко Семов. Кой сме и за какво се борим? Какви са идеалите ни и какъв е образът на родината ни? Имаме ли нужда от пари или от хубава ракия и къде кокошките снасят най-добре яйца?
Защото „добре, че е шегата, за да си кажем истината“ и в безвремието на отиващата си година е точният момент, за да се срещнем със сатирата на Михаил Вешим.
Заедно. Дни преди новата 2015-та година, в която по традиция ще си обещаем да бъдем добри. С хумор, себепознание и домашна баница с късмети за добро настроение.
Дата: 28 декември (неделя) Час: 16.00ч. Място: Greenwich Book Center (Бул. „Витоша“ 37, София) Модератор и готвач на (книжна) баницата: Анастасия Карнаух
Някога, много отдавна, в една далечна страна имало една черна овца.
Разстреляли я.
Век по-късно разкаяното стадо й издигнало конен паметник, който пасвал удивително добре на местния парк.
Затова по-нататък всеки път, щом отнякъде се появели черни овце, гледали бързо да ги отстрелят, за да могат идните поколения редови овце също да си опитат силите в скулптурата.
1.„Проницателят се завръща” на Анди Андрюс – Да, вярно е. Слуховете са потвърдени. Джоунс се завърна, за да се срещне със старите си приятели и да им предаде нови уроци – този път за това как да бъдат добри родители. Книгите на Анди Андрюс стават известни именно след първата ни среща с Джоунс в „Проницателят” и втората среща с него определено е дългоочаквана. Защото този старец носи в себе си мъдрост и добрина и винаги намира по нещо за всеки. Независимо дали имаш емоционални, финансови или семейни проблеми, Джоунс поглежда на историята отстрани и ти дава най-ценният съвет, който може да промени целия ти живот. Стига да имаш куража да се бориш за живота си. Стига да имаш силите да промениш мисленето си. Стига да си разрешиш да бъдеш щастлив…
2.„Серенада” на Зюлфю Ливанели – Книга като песен. Романът на турския интелектуалец Зюлфю Ливанели ви гарантира едно запознанство, стига да имате търпението да чуете цялата история. История, която Мая научава съвсем случайно и която променя нея и живота й. История, в която Хитлер чупи още един живот на немския професор Максимилиан Вагнер верен до края на своята еврейска съпруга Надя. Доверете се на това издание и чуйте музиката, скрита зад буквите, за да научите реалните факти за престоя на немските професори в Истамбул, които създават нови факултети към Истамбулския университет и поставят основите на културата и науката на Турция.
3.„Как да избегнещ драконово проклятие” на Кресида Коуел – Знаете ли как се дресира дракон? И аз не знам, признавам си, защото пропуснах да прочета първите две части от книгите на Кресида Коуел, която разказва митовете и легенди на викингите. Обещавам да се поправя и друг път да ви поговоря малко драконски, а междувременно имаме възможността да се потопим в света на кръвожадните истерици, бога Тор, скромния Хълцук и неговия болен приятел Рибоног, който е ужилен от гадняра Боцко Злобни и има само няколко часа, за да открие своя антидот – картофът. И въпреки че, ни се струва безкрайно лесно, за Хълцук и Рибоног задачата е почти непосилна. Все пак Америка все още не е открита, а всички знаем, че картофите идват именно оттам. Как ще се развие историята ще научите сами, а аз се заемам с първите два това на историята, за да ви разкажа и за тях в най-скоро време!
1. „Ако можеше да ме видиш сега“ на Сесилия Ахърн – Любовта е музика, която спира да звучи в нас, когато на нейно място се намести самотата. Самотата е онази, която ни откъсва от останалите, слага пелена над очите ни и ни трови, трови, трови… Точно това се случва с Елизабет, която има труден живот и избира да бъде сама. Съвсем сама. Леля на малкия Люк, който е изоставен от собствената му майка, интериорен дизайнер, сериозен шеф, вманиачена в темата „чистота” и „подредба”, истината е, че Елизабет е изоставила себе си. И от това състояние ще я извади една неочаквана любов с невидим и измислен приятел, от онези, които често се появяват в живота на децата, за да им помогнат да се справят с техните проблеми. Но този път той е тук, за да помогне на едно пораснало момиче да „Ако можеше да ме видиш сега“ на Сесилия Ахърн – Любовта е музика, която спира да звучи в нас, когато на нейно място се намести самотата. Самотата е тръгне пак по пътя на щастието…
2. „Булото“ на Мартин Маринов – Първият роман на издателство Deja Book повтига темата за Голямата ваканция и възродителния процес у нас. На фона на тези исторически събития, имаме една любовна среща между българин и туркиня, среща на две религии, начина на живот и мислене, среща, от която и двамата излизат променени, объркани, зрели и влюбени. Наричам тази книга „роман-размисъл”, своеобразна медитация, в която с всички сили се мъчиш да не мислиш за пропукването на социума, но колкото и да бягаш от тази мисъл и да решаваш, че сега искаш да говориш по друга тема, неизменно се връщаш към това деле на „българи” и „турци” и се питаш – защо се случва всичко това?
3. „Споделен живот“ на Джоди Пико – Иска ми се повече книги на Джоди Пико да бъдат преведени и издадени у нас! Защото тя пише вълшебно и избира да го прави за значими социални теми. Вторият роман „Споделен живот” отваря пред нас темата за донорството – доброволно и принудително, за полиомиелоцитна левкимия, за това как да избереш кое от твоите деца да страда по-малко, как да запазиш брака си, когато светът ви се руши… Една сутрин 13-годишната Ана решава, че повече не иска да бъде донор на своята болна сестра и завежда дело за медицинска еманципация срещу своите родители. Как ще приключи процесът всъщност няма значение, защото съдбата си знае работата и е безмилостна в обратите си, но преди този финал Джоди Пико ще ви преведе през тази разтърсваща семейна драма, която заслужава да прочетете.
Държа в ръцете си „И всичко стана луна“ и „И други истории“ на Георги Господинов. Сглобявам образа му от двете корици и го гледам. Не обичам да чета и пиша за книги, които са току-що излезли на пазара и са особено популярни. Имам чувството, че чуждото мнение от телевизионните интервюта и купища текстове по темата ми пречат да чета. Чувам чужди гласове в главата и не успявам да се съсредоточа над текста. Не може да останем само двамата – „аз и той“. Историята се повтаря – дни след излизане от печатницата двата сборника с разкази попадат в ръцете ми и аз ги оставям в редакционната ни библиотека, за да отлежат. Гледам ги, докосвам ги, но не ги чета, още не им е времето. Минава почти месец и сядам. Напълно тържествено си правя гореща чаша с чай и влизам в текста.
Знам, че името Георги Господинов ви говори много и вероятно сте чели и „Физика на тъгата“, и „Невидимите кризи“, и може би „Естествен роман“, издаден на толкова много езици. Може би през годините сте попадали на отделни разкази на Георги в „Литературен вестник“ или някое друго хартиено или онлайн издание и сте се усещали „на познато място“. И в случай, че тези малки спирки в ежедневието са ви доставяли удоволствие, двете нови книга ще ви станат истински приятели. Аз прегръщам тези две издания с особена емоция, защото те ме усмихваха през цялото време, докато ги четях. Няма значение сюжета или годината, в която е бил написан разказът, към днешна дата те са мои приятели.
Този уикенд четох проза с вкус на поезия. Връщах се назад, прескачах напред. Разхождах се смело из „И всичко стана луна“ „И други истории“ и се чувствах добре. Някои от разказите ми бяха познати и това е обяснимо, оказа се, че съм чела някое от предишните две издание на „И други истории“, но „И всичко стана луна“ беше напълно нова за мен – пълна с топли разкази, с красив край и въобще някакво особено чувство за лекота, въпреки тежките теми, които засягат.
Някои от разказите ще станат специални за вас. Ей така, защото емоцията в тях ще резонира в собствената ви лична история и ще се почувствате разбрани. А иначе – отново ще чуете гласа на Гаустин, ще има няколко летящи напред-назад мухи, малко лирическо отклонение за тоалетни, малко влакове, тишина, писма писани на ръка и хиляди въпроси за живота, които толкова се повтарят с тези, живеещи в моята глава. Георги Господинов отдавна е нарицателно, той не се нужда от представяния и някакво специално пояснение за стила и вида текстове, които излизат с неговия подпис, но трябва да призная, че с тези разкази се сближихме повече, отколкото с предходните му книги. И искам да му кажа „благодаря“, чисто и просто – благодаря…
Този сайт използва ‘бисквитки’ (cookies), за да ви предостави възможно най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.ПриемамПрочети повече
Правила на поверителност
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
