Не съм отшелник, имам телевизор долу (гледам само вечерните новини), абониран съм за тридесетина вестника и списания, така че никакъв отшелник не съм. Все пак трябва да следя света отблизо, събирам знаци.

Чета „Поетиката“ на Аристотел и слушам някакъв оцелял винил. Първи януари е на последната, според някакъв календар, година. Твърде тихо дори за следобеда на такъв ден. Няма ги обичайните позвънявания и SMS-и с честитки. Изключвам телефона, за да има алиби за това мълчание.

Във вестниците, които обработвах преди време, пишеше, че unfriend е думата на 2009. Разприятелявам се. Струва ми се, че съм правил това в последните десет години. С времето приятелите изчезват по различен начин. Някои внезапно, все едно никога не ги е имало. Други постепенно, с неудобство, извинително… Спират да звънят. Първо не разбираш. После започваш да проверяваш дали не ти е паднала батерията на телефона. Остра липса в 5 следобед. В началото трае близо час, после по-малко. Но никога не изчезва. Като с цигарите, които си отказал от години, но продължава да сънуваш.

При гаснещата светлина на деня отново усещам оня прилив на неясна тъга и страх, истински див страх, за който нямам име. Оличам набързо палтото, нахлупвам една ушанка, спокойно мога да мина както за тренди, така и за клошар, това ме устройва. невидим във всеки случай.

Ако някой иска да види как ще изглежда кварталът му след края на света, трябва да излезе на 1 януари следобед. Неописуема тишина. Наличните количества радост са изчерпани предишната вечер. Дъното е лъснало, сухо и хладно. Метафизическо дъно. Винаги съм се чудил кое всъщност се празнува – краят на една година или началото на другата. По-скоро краят. Ако се празнуваше началото, първи януари щеше да е най-щастливият ден.

Вървя през тесните заледените пътеки между блоковете. из краката ми се търкаля по някое празно шише от вино, остатъци от гърмящи установки от всякакъв калибър…

И никакъв човек навън. Започва да става подозрително. Сякаш някой под прикритието на новогодишните фойерверки е успял да изпозастреля всички. Пуснали са онази неуотронна бомба. Единственият спасен съм аз, зад дебелите стени на скривалището. Не вярвам да има друг, който предвидливо да е прекарал новогодишната нощ в бомбоубежище. Какво ли предават по Си Ен Ен след края на света. Тръгвам назад да проверя и пред мен от нищото изскачат две кучета и клошар. Първите живи същества… за тази година. Така им се радвам. Всъщност това е техният ден, тяхната Нова година е ден по-късно. Когато неизяденото от снощи е изхвърлено и контейнерите преливат като тъжни следновогодишни молове.

Прочети още:
Рецензия на „И всичко стана луна“ и „И други истории“ на Георги Господинов
Откъс от „Естествен роман“

 Това трябва ясно да се разбере, иначе нищо удивляващо няма да излезе от историята, която ще разкажа. Ако не бяхме напълно убедени, че Хамлетовият баща е бил умрял преди започването на пиесата, не би имало нищо по-забележително в това, че при източен вятър е тръгнал да се разхожда нощем по собствения си крепостен вал, отколкото ако някой друг джентълмен на средна възраст безразсъдно би се запътил след смрачаване към ветровито място – да речем, гробището „Св. Павел“, – за да смути в най-буквален смисъл колебливия дух на сина си.

Скрудж изобщо не заличи името на стария Марли. Стоеше си то там, години подир това, над вратата на магазията: „Скрудж и Марли“. Фирмата беше позната като „Скрудж и Марли“. Понякога хора, които отскоро бяха стъпили в търговията, наричаха Скрудж „Скрудж“, а понякога „Марли“, но той отговаряше и на двете имена. Беше му все едно.

Ох, пък какъв стиснат душевадец беше този Скрудж! Изедник, мъчител, алчен, на стотинката трепереше, от ръка нищо не изпускаше, ненаситният му стар грешник! Твърд и остър като кремък, от който никаква стомана не бе изтръгнала благодатен огън; потаен и необщителен, и самотен като бухал. Скритата в него студенина смразяваше старческите му черти, щипеше заострения му нос, сбръчкваше бузите му, схващаше краката му, зачервяваше очите му, правеше тънките му устни сини и се изливаше в дращещ глас и злобни думи. Леден скреж покриваше главата му и веждите му, и твърдата му остра брадичка. Ниската си температура той носеше навред със себе си; през горещниците вледеняваше кантората си; а по Коледа не я стопляше нито с един градус.

Външната горещина и студ малко влияеха на Скрудж. Никаква топлина не можеше да го стопли, никаква зима не можеше да го изстуди. Нямаше вятър, по-остър от него, нямаше сняг, който да следва по-упорито целта си, нямаше пороен дъжд, който да е по-безмилостен. Отвратителното време не беше нищо за него. Най-силният дъжд и сняг, и градушка, и поледица можеха да се похвалят само с едно предимство над него. Те често стихваха благодушно, а Скрудж – никога.

Никакъв човек не го спираше на улицата да му каже приветливо: „Скъпи Скрудж, как сте? Кога ще дойдете да се видим?“ Никой просяк не го молеше и за най-дребната монета. Никакви деца не го питаха колко е часът; ни мъж, ни жена бяха поискали някога от Скрудж да ги упъти за това или онова място. Дори кучетата на слепците, изглежда, го познаваха и когато го виждаха да се приближава, повличаха господарите си към входове и тесни улички; а сетне помахваха с опашка, сякаш искаха да кажат: „По-добре да нямаш никакви очи, отколкото зли, слепи ми господарю!“

Но Скрудж пет пари не даваше! Та тъкмо това му се нравеше. Да се промъква по изпълнените с хора пътища на живота и да отблъсква всякаква човешка симпатия, поради което схватливите и наблюдателните го наричаха „побъркан“.

Веднъж, отдавна – и то на Бъдни вечер, измежду всички други благочестиви дни на годината, – старият Скрудж седеше в кантората си, зает с работа. Беше студено, мрачно, люто време, на всичко отгоре мъгливо, и той чуваше как хората навън жужеха като пчели нагоре-надолу по тясната уличка, тупаха с длани гърдите си и потропваха с крака по камъните на паважа да ги стоплят. Градските часовници току-що бяха оповестили само три часа, но вече беше съвсем тъмно – изобщо през целия ден не беше светло – и в прозорците на съседните кантори припламваха свещи, подобно на червеникави петна по осезаемия кафяв въздух. Мъглата проникваше през всяка пролука и ключалка и навън беше тъй гъста, че макар уличката да беше от най-тесните, къщите отсреща изглеждаха просто като призраци. Като виждаше как мръсният облак се смъква надолу, закривайки всичко, човек би могъл да си помисли, че Природата живее съвсем наблизо и вари нещо в голям казан.

Вратата на Скруджовата кантора беше отворена, за да може той да държи под око чиновника си, който в една бедна малка клетка отвъд, нещо като цистерна, преписваше писма. Огънят на Скрудж беше много малък, но огънят на чиновника беше толкова по-малък, че изглеждаше като един-единствен въглен. Но той не можеше да го засили, тъй като Скрудж държеше сандъка с въглищата в собствената си стая; и стига само чиновникът да влезеше с лопатата, господарят веднага предричаше, че ще се наложи двамата да се разделят. Поради което чиновникът се увиваше в белия си вълнен шал и се опитваше да се топли на свещта, но тъй като не беше човек с голямо въображение, това му усилие оставаше безрезултатно.

– Весела Коледа, вуйчо! Бог да ти помага! – извика един весел глас. Беше гласът на племенника на Скрудж, който се втурна тъй бързо, че за стария човек благопожеланието беше първото указание за приближаването му.

– Ами! – каза Скрудж. – Глупости!

Беше се така стоплил от бързото вървене в мъглата и мраза, този племенник на Скрудж, че цял пламтеше; лицето му беше зачервено и хубаво; очите му блестяха, а дъхът му отново заизлиза от устата му като пушек.

– Та Коледа глупости ли е, вуйчо! – каза племенникът на Скрудж. – Не мислиш, че е така, сигурен съм.

– Мисля – рече Скрудж. – Весела Коледа! Какво право имаш да си весел? Каква причина имаш да си весел? Какъвто си беден!

– Хайде де – отвърна весело племенникът. – Какво пък право имаш ти да си мрачен? Каква причина имаш да си сърдит? Какъвто си богат!

Тъй като в момента нямаше готов по-добър отговор, Скрудж възкликна отново:

– Ами! – и го последва с: – Глупости.

– Не се сърди, вуйчо! – каза племенникът.

– Та как да не се сърдя – отвърна вуйчото, – когато живея в такъв глупашки свят като този? Весела Коледа! Стига с тая весела Коледа! Какво е за човека Коледата, освен ден за плащане на сметки без пари; ден, в който ставаш с една година по-стар и нито с една стотинка по-богат; ден, когато трябва да си направиш баланса в търговските книги и всяка точка в тях за цели дванадесет месеца да се окаже в твой ущърб. Ако останеше на мен – каза възмутено Скрудж, – всеки идиот, който поздравява с „весела Коледа“, трябва да бъде сварен в собствения си пудинг и заровен с клон от бодлива зеленика, промушен през сърцето му. Точно така!

– Вуйчо! – възкликна умолително племенникът.

– Племеннико! – отвърна строго вуйчото. – Чествай Коледата по твоя си начин и ме остави аз да я чествам по моя.

– Чествай я! – повтори племенникът на Скрудж. – Но ти не я честваш.

– Дай тогава да я оставя на мира – рече Скрудж. – Много добро да ти донесе! Като че ли някога ти е донесла нещо добро!

– От много неща съм можел да извлека добро, но не съм се възползвал, така си е – отвърна племенникът. – Между тях е и Коледата. Но положително винаги съм мислил за коледните празници, когато са настъпвали – вън от почитта, която се полага на светото им име и първопричина, ако изобщо нещо, свързано с тях, може да се отдели от това, – като за благодатно време; време за добрини, за опрощаване, за милосърдие, приятно време; едничкото ми познато време в дългия годишен календар, когато мъже и жени, сякаш по общо съгласие, отварят свободно заключените си сърца и поглеждат на по-нищите от тях така, като че ли наистина са им спътници за към гроба, а не като на друга раса същества, тръгнали на други пътешествия. И следователно, вуйчо, макар Коледата никога да не е пуснала зрънце злато или сребро в джоба ми, смятам, че тя наистина ми е донесла добро, и ще ми донесе добро; и си казвам: Бог да я благослови!

Чиновникът в цистерната изпляска неволно с ръце. Но след като веднага разбра колко неуместно бе постъпил, той се залови да разбърква огъня и изгаси завинаги последната слаба искрица.

Илюстрации: Петър Станимиров

Черната овца

Някога, много отдавна, в една далечна страна имало една черна овца.

Разстреляли я.

Век по-късно разкаяното стадо й издигнало конен паметник, който пасвал удивително добре на местния парк.

Затова по-нататък всеки път, щом отнякъде се появели черни овце, гледали бързо да ги отстрелят, за да могат идните поколения редови овце също да си опитат силите в скулптурата.

Държа в ръцете си „И всичко стана луна“ и „И други истории“ на Георги Господинов. Сглобявам образа му от двете корици и го гледам. Не обичам да чета и пиша за книги, които са току-що излезли на пазара и са особено популярни. Имам чувството, че чуждото мнение от телевизионните интервюта и купища текстове по темата ми пречат да чета. Чувам чужди гласове в главата и не успявам да се съсредоточа над текста. Не може да останем само двамата – „аз и той“. Историята се повтаря – дни след излизане от печатницата двата сборника с разкази попадат в ръцете ми и аз ги оставям в редакционната ни библиотека, за да отлежат. Гледам ги, докосвам ги, но не ги чета, още не им е времето. Минава почти месец и сядам. Напълно тържествено си правя гореща чаша с чай и влизам в текста.

Знам, че името Георги Господинов ви говори много и вероятно сте чели и „Физика на тъгата“, и „Невидимите кризи“, и може би „Естествен роман“, издаден на толкова много езици. Може би през годините сте попадали на отделни разкази на Георги в „Литературен вестник“ или някое друго хартиено или онлайн издание и сте се усещали „на познато място“. И в случай, че тези малки спирки в ежедневието са ви доставяли удоволствие, двете нови книга ще ви станат истински приятели. Аз прегръщам тези две издания с особена емоция, защото те ме усмихваха през цялото време, докато ги четях. Няма значение сюжета или годината, в която е бил написан разказът, към днешна дата те са мои приятели.

Този уикенд четох проза с вкус на поезия. Връщах се назад, прескачах напред. Разхождах се смело из „И всичко стана луна“ „И други истории“ и се чувствах добре. Някои от разказите ми бяха познати и това е обяснимо, оказа се, че съм чела някое от предишните две издание на „И други истории“, но „И всичко стана луна“ беше напълно нова за мен – пълна с топли разкази, с красив край и въобще някакво особено чувство за лекота, въпреки тежките теми, които засягат.

Някои от разказите ще станат специални за вас. Ей така, защото емоцията в тях ще резонира в собствената ви лична история и ще се почувствате разбрани. А иначе – отново ще чуете гласа на Гаустин, ще има няколко летящи напред-назад мухи, малко лирическо отклонение за тоалетни, малко влакове, тишина, писма писани на ръка и хиляди въпроси за живота, които толкова се повтарят с тези, живеещи в моята глава. Георги Господинов отдавна е нарицателно, той не се нужда от представяния и някакво специално пояснение за стила и вида текстове, които излизат с неговия подпис, но трябва да призная, че с тези разкази се сближихме повече, отколкото с предходните му книги. И искам да му кажа „благодаря“, чисто и просто – благодаря…

Материалът е публикуван първоначално в сайта http://www.momichetataotgrada.com/

Какво знаете за Адел Лори Блу Адкинс? Не сте чували за нея? Напротив! Подобно на целия свят и вие през последната година сте научили за неповторимия талант, скрит зад това име, просто по навик я наричате само Адел. 2012 е годината, в която Rolling On The Deep е мелодията на всеки втори телефон, а самата изпълнителка си тръгва от наградите Грами, едвам държейки шестте статуетки, които й връчват. Щастието е безмерно, но коя е Адел знаят малцина. Или само най-върлите й фенове, които трепетно следят всяка нейна изява – интервю или дори безобидна разходка до магазина, която ще бъде проследена от бдителните папараци.

Сега историята на момиче от Северен Лондон е по-достъпна. Марк Шапиро събира купища интервюта на изпълнителката и нейните мениджъри, преподаватели и близки, за да ни разкаже приказката за лондонската пепеляшка с чутовен глас. Глас, който е разпознаваем по първите ноти на песента и заглавия, които ще бъдат изпети от други музиканти, чиито кариери имат нужда от малко нов живот. Не е случайно, че месец след излизането на Adele 21 (2012), вторият албум на изпълнителката, предложенията за дуети валят като декемврийски сняг. Бионсе мечтае за съвместна песен с Адел, Мадона я засипва с писма, а Бритни търси повод да се срещне с русата британка. От къде знам всичко това? От първоизточника, а именно „Адел – биография“ на Марк Шапиро, от която научих и интересни подробности за живота и професионалното развитие на Адел. Винаги съм си представяла това момиче, растящо като затворник у дома, прекарвайки времето си в задълбочени уроци по пиано и зубрене на френски спрежения. Не знам как, но стилът й създаде усещането, че тази жена е много по-зряла и по-възрастна от мен. Сигурно не можете да си представите моето безкрайно учудване, когато разбрах, че на 5 май Адел навършва (едва) 25 години и голяма част от тях е прекарала в барове с чаша с бира в едната си ръка и неизменната цигара в другата. Научих и подробности за „тайнствената любов“, която вдъхновява Адел да „изпее“ мъката пред целия свят и за онова щастие, в което певицата живее от година, както и много други интересни и интругуващи житейски детайли, толкова маловажни, ако се случат в живота на обикновения човек и толкова специални, ако са част от биографията на някой известен.

От седем месеца Адел е майка на малкия Анджело Джеймс, който се роди в края на ноември миналата година, а музикалната кариера на изпълнителка временно е изместена от „служебните й ангажименти“ като майка. Всичко това се случва точно навреме, за да се запознаем с подробностите около биографията й и да бъдем информационно подковани за следващия й албум, който със сигурност няма да излезе до края на тази година….

• „Руската красавица не е само такава, каквато е описана в литературата, тя е преди всичко женствена. Много се говори за природните петролни залежи на тази страна, но това означава да се пренебрегне нейното основно богатство. Американките са твърде здравословни, французойките са твърде капризни, германките са твърде спортни, японките са твърде покорни, италианките са твърде ревниви, англичанките са твърде пияни, холандките са твърде освободени, испанките са твърде уморени! Остават рускините. Рускините по особен начин свеждат клепки, като хванати в провинение деца. Човек би казал, че всеки момент ще заплачат, като че ли тюркоазените им очи сподавят ридания, дошли от полярния студ, от безкрайното злочестие, от бащиното изнасилване в семейната дача, от празната чиния насред зимата, от Коледа без подаръци, от което нямат право да се оплакват, за не изпратят бащата на лагер в Красноярск, от лъжеца, който си е тръгнал, без да каже „до свидания”. Царствените им страни привличат ласките като гърди. Тези момичета никога не зъзнат, дори при минус 20 градуса, само облизват зъби, без да отклоняват поглед, добре пресметната роса едва проблясва по устните им, подобно на молитва или предизвикателство. Те са цветя, сведени над слабостта на мъжете, на които прощават и които манипулират, чиято коса мило разрошват с пръсти; дори потта им мирише хубаво, а всеки мъж се превръща в марионетка в бледите им ръце, които пърхат във въздуха като криле на лебед. Разбирате какво имам предвид. Откакто земята стана една-единствена страна, останалият свят познава властта на руските момичета; затова им отказват визи за чужбина. Жените от всички националности ги мразят, защото красотата е несправедливост, а трябва да се борим срещу всяка несправедливост. Руските момичета са врагът. Не за първи път ангели имат толкова много врагове – препрочетете Библията, тя е истински каталог на изгорени ангели.”

• „За да запълнят самотата си и да залъжат тишината, безверниците купуват коли на кредит или свалят песни от интернет, пият още на закуска, вземат възбудителни средства сутрин и приспивателни вечер (понякога обратното), казват „обичам те” последователно на няколко телефонни секретари, абонират се за всички канали за възрастни, изпълват бележниците си със срещи, които анулират в последната минута от страх, че няма да успеят да говорят пред хора, без да потънат в сълзи, вървят по улиците, четейки есемеси, без да поглеждат око себе си, мастурбират, докато четат „Плейбой” или „Ин Стайл”, квичат от радост, когато капитанът на футболния отбор забие глава в гърдите на някой противников играч, кръстосват подземни търговски  центрове, които приличат на тематични паркове, прескачайки налягали по земята клошари, бият се да купят Nintendo Wii преди съседа си, обаждат се на зазоряване на „Бърза помощ”, за да чуят човешки глас, подаряват си дивиди колекцията с втория сезон на „Два метра под земята”, която ще си остане с целофана, защото предпочитат да се пипат, гледайки садомазохистични комикси. През останалото време бягат в обратна посока по ескалатори, за а забравят, че озоновия слой изтънява с всеки час. Хедонистичната промишленост представя ужасяващо количество развлечения, за да ангажира съзнанието ни. Но това не е ли по-скоро за да ни попречи да си служим с него? Не е нещо ново (още Платон и Паскал са забелязали, че човешкото същество бяга от действителността), но се е задълбочило. Човекът вече има една-единствена цел: да се разсейва. Бяга от нещо в удоволствието, но според мен да бягаш, означава да търсиш наопаки. Какво тогава търсим? Любовта, така ли мислите? О, моля ви, не ми пробутвайте вашите посткомунистически православни брътвежи. Господ? Поредна утопия. Сънуваме сън. Което означава, че спим прави – както вие, докато ме слушате.”
• „Днес произвеждат мъже, които изпитват огромен страх от самотата. Мъже, които предпочитат да се настанят в обзаведен тристаен апартамент с първата срещната, отколкото да се събудят сами в леглото си. А щом заживеят с нея, упрекват я, че им е отнела свободата.”
• „Русия е страна на ненаказаните престъпления и доброволната амнезия.”
• „Когато казваме „мисля, че полудявам“, обикновено вече сме полудели.”

Виж още:
25 цитата от „Любовта трае три години“ на Бегбеде, които обожавам
Рубриката „Аз чета с Настя“ в радио ФМ+ посветена на живота и творчеството на Фредерик Бегбеде
Рецензия на „Помощ, простете“ на Фредерик Бегбеде
Класация в радио ФМ+ посветена на „Един френски роман“ на Фредерик Бегбеде
Откъс от „Разкази под екстази“ на Фредерик Бегбеде