През 19 век от торфено блато в Източна Русия е извадена мистериозна дървена статуя от преди 11 000 г. Датировката й е направена от германски учени преди седмица, която я прави най-старата дървена обработка намирана някога.
През 1997 г. е направен въглероден анализ на дървения идол, като датировката му била приблизително 9500 г.
Новият екип от учени са използвали нова технология за датиране, като го подложили на масова спектрометрия и така получили много по-точни резултати. Новия анализ показал, че всъщност дървената статуя е с 1500 г. по-стара от първия анализ. Преди 11 000 г. хората започват да стават доминиращият вид на Земята, това е и доказателство за интелекта на вида ни от преди толкова много години.
Откритието е много важно и помага да разберем развитието на цивилизацията и изкуството в Евразия, дори самото човечеството като цяло.
Може да се каже, че ловците събирачи по онова време не са били никак по-назад от земеделските народи в Близкия изток.
Смята се, че идола е предназначен за религиозни и духовни цели, както и има изгубен език издълбан в него. Може би никога няма да разберем какво означават символи и какво е било посланието на хората преди 11 000 г..
Първоначално фигурата е била 5,3 метра висока, но след периода на СССР една част е изчезнала и в момента е само 2.8 метра.
Нашите очи са сложни органи, с ретина в задната част на очната ябълка, включваща стотици милиони неврони, които ни позволяват да видждаме, при това – цветно!
Учените отдавна знаят, че някои ганглийни клетки на ретината – невроните, свързващи ретината към останалата част на мозъка – са настроени на специфични дължини на светлинните вълни (цветове). При хората, както – и при някои примати невроните се възбуждат от червения цвят и се потискат от зеления (който им действа успокоително), например. Важен е следният въпрос: как невроните успяват да дискриминират дължините на вълната, така че ние да можем да възприемаме цветовете?
Учените в лабораторията на Томас Еулер, професор в Университета в Тюбинген, са работили по проблема на ретиналната обработка на цветовете в продължение на няколко години. Тяхната статия в списание „Neuron“ показва, че независимо от това, дали ганглийните клетки реагират на цветовете зависи от хроматичното предпочитание на ветлочувствителни фоторецепторни клетки около тях. Изследвано било зрението на мишки, които имат поразително разпределение на фоторецепторите в цялата си ретина, със зелено-чувствителна горна половина и синьо-чувствителна долна половина.
Изследователите установили, че при стимулация със светлина, ганглийните клетки, които никога преди не са били „замесени“ в цветното зрение, станали цветен опонент, ако са разположени в близост до границата между зелено и синьо в ретината. Резултатите от тяхното изследване показват, че цветното зрение може да възникне от невронни вериги в ретината, които не се занимават с обработката на цветовете. Въпреки, че тези констатации се отнасят приоритетно за мишките, те представляват важен принос към нашето разбиране за обработката на цветовете при хората и при други примати, считани за цветни „специалисти“ сред бозайниците.
Сперматозоидни войни водени от женските? Женските индивиди играят активна определяща роля при посткопулаторните процеси.
Според биолози от Колежа по изкуства и наука към университета в Сиракуза, женските индивиди играят по-съществена роля при избора на бащата, отколкото досега се е смятало. Техните открития са публикувани в статия озаглавена „Женските способстват за успешното оплождане при Drosophila melanogaster, публикувана юни месец (2013) вProceedings of the National Academy of Sciences.
Учени оплождат женски мухи с две групи мъжки, на които главичките на сперматозоидите са оцветени в зелено и червено.
Водещият автор на статията Стефан Люполд (Stefan Lüpold), научен асистент в Департамента по биология в този колеж е на мнение, че тези наблюдения са важни за разбирането на половият отбор, междуполовият конфликт и коеволюцията на женските и мъжките полови белези. „Нашето изследване показва, че женските мухи не просто осигуряват статична арена за спермална конкуренция, но също така определят кой да бъде бащата на потомството им”, казва Люполд, който също така е и член на Pitnick Lab, където е направено изследването. Това е изследвано по различни показателя, включващи интервала между две поредни чифтосвания, честотата на поколенията, морфологията на органа за съхраняване на спермата и също така начина за съхраняване и използване на спермата.
„Женските способстват за успешното оплождане” е съавторска статия на Lüpold; Scott Pitnick и John Belote, преподавател по биология към SU; Kirstin S. Berben, SU лабораторен техник; Mollie K. Manier, SU научен помощник; и Cecilia S. Blengini, докторант към National University of Córdoba (Argentina), която също работи в Pitnick Lab от няколко месеца по време на експеримента.
Разбирането на следкопулаторният сексуален отбор е трудно, поради затруднението да се наблюдават пряко събитията по време на оплодителният процес при видовете с вътрешно оплождане – от такива малки видове като Дрозофилата до големи като човека. Начина на дискриминация на сперматозоидите от различни мъжки индивиди също е неясна.
Люполд и неговите колеги работят по тези проблеми на чифтосване на женските мухи от две групи мъжки като ги маркират с зелен и червени сперматозоиди. „Оцветяването на сперматозоидите позволява по- добре да се изследва физическото изместване на вече присъстващите сперматозоидите в органа за съхранение на сперма в женските индивиди от тези на втория мъжки индивид. Също така може да се види отстраняването на спермата от женската и пристрастното ѝ използване на сперма от единия или другия мъжки за оплождане.” Казва Pitnick, експерт по репродуктивна еволюция. Той и Люполд откриват, че времето за отстраняване на спермата от страна на женската е различно и зависи от количеството на спермата участваща в съревнованието за оплождане. „Колкото по-дълго изчаква женската да изхвърли спермата, толкова по-голяма е вероятността да се достигне до спермата на предния индивид и тя да бъде изместена от тази на втори мъжки,” казва Pitnick.
Такова изследване е показателно за Pitnick Lab, известни с водещи изследвания в областа на еволюцията и сексуалният отбор. В добавка към посткопулаторния сексуален отбор, работата в лабораторията се фокусира върху репродуктивната изолация, поведение на сперматозоидите, еволюция на живите организми и еволюция на мозъка.
„Тъй като женските индивиди при повечето видове се чифтосват с многобройни мъжки индивиди по време на репродуктивният си цикъл, сексуалната конкуренция и сексуалният избор може да бъде разгледан и като форма на сперматозоидна конкуренция и скрит женски избор,” казва Pitnick. „Нашите изследвания показват, че морфологията на женската полова система, бързо се изменя, така че да пасне на определна мъжка морфология по време на определянето на бащинството. Фактически комплекса от взаимодействия на еякулат – женска и сперматозоид – женска, са правило, а не изключения.”
Люполд казва, че подобни отношения несъмнено доказват коеволюцията на половите системи при различни таксони. „Гигантските опашки на сперматозоидите показват на клетъчно ниво посткопулаторен еквивалент на опашката на пауна, в помощ при конкурирането за женският сексуален избор.”
Мултинационална група от археолози откри гробница на възраст 3, 500 години близо до град Пилос
Мултинационална група от археолози откри гробница на възраст 3, 500 години близо до град Пилос, на югозападното крайбрежие на Гърция. В съоръжението, в което по всяка вероятност е погребан микенски войн, са открити над 1400 предмета: бронзови, сребърни и златни артефакти, накити, оръжия и брони.
Един от членовете на екипа на д-р Шари Стокър, преподавател в университета в Синсинати коментира откритието като „един от най-величествените примери за антично богатство, открито през последните 65 години в Континентална Гърция”.
Д-р Стокър и неговите колеги откриват гробницата, докато работят в района на известния Нестеров дворец, обширен комплекс, свързван с Омировите епопеи. Развалините на двореца са открити през 1939 в маслинова гора отново от археолози на Синсинатския универитет. Въпреки че е унищожен от пожар някъде около 1200г. пр. Хр., той безспорно е един от най-запазените дворци, датирани през Бронзовата епоха на Древна Гърция. Владетелят притежавал огромна територия с над 20 области с главни градове, заобиколени от множество слабо населени места.
Една от причините за популярността на съоръжението е Омировата „Одисея”. Нестеровият дворец е едно от местата на действие в епопеята – Телемах, синът на Одисей, посещава цар Нестор по време на пътешествието в търсене на изгубения си баща. Намерената гробница обаче, по думите на д-р Стокър, не принадлежи нито на повелия войска на страната на ахейците в „Илиада” цар Нестор, нито на неговия баща Нелеус.
Въпреки това находката е може би от още по-голямо значение, тъй като е датирана 200 – 300 години преди времето на тези легендарни царе. Това означава, отново базирано на становище на д-р Стокър, че войнът, погребан там, вероятно е бил важна фигура по времето, когато Гърция е силно повлияна от Крит, първата европейска напреднала цивилизация. „Възможно е в гробницата да е бил погребан мощен владетел, войн или дори търговец, който почива на възраст около 30 – 35 години, но който спомага да се положат основните на Микенската култура, която по-късно процъфтява в региона”, коментира д-р Стокър.
Съоръжението е нагледен пример за богатството на част от съсловието на тази древна култура. Самият факт, че съдовете в гробницата са произведени от различни метали, а не са керамични, е доказателство за благосъстоянието на „незнайния войн”. „Наистина е забележително, че никакви керамични съдове не бяха намерени сред погребалните дарове. Всички чаши, стомни и кани, които открихме бяха направени от бронз, сребро или злато.”
„Този представител на елита е придружен в отвъдното от около 50 типични за Минойската цивилизация камъни с издълбани върху тях различни изображения на богини, както и на бикове и играчи, опитващи се да яхнат биковите рога.” Освен това в гробницата са открити четири златни пръстена с фина инкрустация, пример за майсторството на минойските златари. Забележителна са и плочата с изображение на грифон с разперени криле, намерена между краката на погребания мъж, както и бронзово огледало с дръжка от слонова кост.
Наборът от открити оръжия в гробницата включва дълъг 1м. меч, направен от слонова кост и няколко ками, една от които със златни инкрустации. Други подаръци за покойника в отвъдното биват бронзови кани, голям бронзов леген, бронзови ленти, вероятно част от неговото военно облекло, множество зъби от дива свиня, украса на шлема на война.
В комбинации с този набор от оръжия, откритието на толкова много бижута в гробница на мъж оспорва разпространеното схващане за подчертано матриархалния характер на Минойската цивилизация, където само състоятелни жени са получавали такъв тип богато погребение.
Неминуемо находката би накарала археолозите да преосмислят кога точно районът около двореца на Пилос започва да процъфтява. „Това би било по-рано, отколкото се смяташе, щом жителите, някак, независимо дали с търговия или сила (например набези) са придобили този богат набор от ценни предмети, открити в гробницата”.
Голяма част от тях са направени в Крит в силно изразен минойски стил, непознат за територията на Континентална Гърция през 1500г. пр. Хр.
Археолозите стигат до подобни изводи и относно жилището на „незнайния войн”. Според тях той вероятно е живеел на разположена на върха на хълм цитадела по времето, когато първите богати имения започват да се строят със стени от нарязани каменни блокове в стила, който по-късно се асоциира като типичен за о. Крит. и Минойската култура с неговите декорирани с пъстри рисунки стени.
Копаейки на мястото на античния град Доличе в Турция, археолозите откриват зашеметяваща мозайка, която е използвана като подова настилка на вила от късната Античност (3-7 век пр. Хр.).
„Древният град Доличе, който се намира в близост до днешния град Дюлюк, е бил част от провинция Сирия в римско време. Днес той се намира в периферията на турския метрополис Газиантеп“, съобщава член на екипа, проф. Енгелберт Уинтър, от университета Мюнщер, Германия.
„Градът е едно от малкото места, в което сирийската градска култура от елинистично-римската епоха все още може да бъде изследвана. Най-значимото ни откритие е висококачествената мозайка в комплекса от сгради, чийто двор е обграден с колони, които първоначално са обхващали 100 кв. м.“, прибавя още д-р Михаел Бльомер, също от Мюнщерския университет.
Според екипа голямата мозайка, украсяваща пода на луксозната градска вила, е от преди 1 500 години.„Заради размерът и прецизността на съставената поредица от геометрични мотиви, мозайката е един от най-красивите примери за късноантичното мозаечно изкуство в региона“, казва д-р Бльомер.
„Тази и другите намерени находки вече разкриват потенциала, че може да се направи по-нататъчни изследвания, свързани със средата на местния елит и въпросите, отнасящи се до луксозното обзавеждане в градската зона“, допълва той. Освен това, археолозите откриват обикновени къщи, алеи и водопроводи, които обещават да дадат нов поглед върху ежедневния живот на хората и институциите в Доличе.
През 2016 г. се планира разкопките да обхванат всички обществени зони на древния град. „С помощта на различни методи се надяваме да получим достоверна представа за северния сирийски град от елинистичната епоха до времената на кръстоносците (1096 – 1291). Също така очакваме да се изясни концепцията за материалната култура и местните идентичности в района, тъй като изследването им е все още в начален стадий по отношение на древна Сирия“, обобщават археолозите.
Данни от Вояджър 1 показват, че космическия апарат се е натъкнал на регион от космоса, където честотата на заредени частици от извън Слънчевата ни система доста се е повишила. Учените наблюдавайки това бързо повишение, се доближават до неизбежното заключение, че първият междузвезден пратеник на човечеството вече е на ръба на Слънчевата система.
„По законите на физиката някой ден Вояджър, ще стане първия обект направен от хора, който ще влезе в междузвездното пространство, но все още не знаем кога ще дойде този някой ден.“ – казва Ед Стоун, учен от проекта Вояджър от Калифорнийския Технологичен Институт в Пасадина – „Последните данни сочат, че вече очевидно сме в нов регион, където нещата се променят по-бързо. Много е вълнуващо. Доближаваме границите на Слънчевата система.“
Данните пътуват 16 часа и 38 минути преминавайки 17.8 милиарда километра от Вояджър до антените на НАСА на Земята, носейки броя на заредените частици измерени от двата високо енергийни телескопа на борда на 34 годишния апарат. Тези енергийно заредени частици са били отделени когато звезди от нашия „звезден кварта“ са се превърнали в супернови.
Вояджър 1 на НАСА е навлязъл в пространство между нашата Слънчева система и открития космос. Данни събрани от апарата през последната година разкриват този нов регион като нещо подобно на космическо чистилище. В него вятърът от заредени частици идващи от Слънцето е спокоен, магнитното поле на Слънчевата система е сгъстено (натрупано), както и изглежда че високо-енергийни частици изтичат от Слънчевата система в открития космос.
„Вояджър” ни казва, че се гледа към застоен регион в най-външния слой на балона около Слънчевата система” – казва Ед Стоун, учен от Проекта Вояджър към Калифорнийския Технологичен институт в Пасадина (Ed Stone, California Institute of Technology in Pasadena) – „Няма да е дълго преди да разберем какво наистина е междузвездното пространство.”
Въпреки че „Вояджър” е на 18 млрд. километра от Слънцето, той все още не е извън Слънчевата система. По последни данни, посоката на линиите на магнитното поле не се е променила, което ще рече, че апарата е все още в хелиосферата, балона от заредени частици с които слънцето се заобикаля. Данните не показват точно кога Вояджър ще напусне Слънчевата система, но се мисли, че това ще се случи в периода между няколко месеца до няколко години.
Панта реи – всичко тече. Но не ни ли учи опитът, че въпреки твърдението на древния философ на небето нищо не се променя? За огромни интервали от време – хиляди и хиляди години – звездите не само че не се променят, но и не изменят положенията си една спрямо друга по небесния свод. Та нали още в древността са ги нарекли “ неподвижни“ за разлика от „блуждаещите звезди – планетите, които непрекъснато изменят своите места, сякаш „бродят“ между звездите.
По-продължителни и внимателни наблюдения убеждават обаче, че представата за звездния свят като съвкупност от застинали в своята неподвижност и неизменност слънца е погрешна, Всички звезди от Млечния път – нашето Слънце не прави изключение – се движат една спрямо друга с огромни скорости, измерващи се с десетки километри за секунда. Вероятно веднага ще попитате: ако звездите се движат наистина така шеметно, като всяка година изминават милиарди километри, защо това движение остава незабелязано? Защо смятаме звездното небе за синоним на величав покой?
Не е трудно да се досетим, че причината е в огромните разстояния до звездите. Скоростта, която е главозамайваща за близък наблюдател, става незабележимо преместване, ако наблюдаваме звездите от голямо разстояние. Дори относително близките до нас звезди, които изминават също милиарди километри за една година, за това време описват дъга, едва забележима и за най-точните астрономически инструменти. Дори за столетия невъоръженото око не може да забележи това преместване. Така че „неподвижните“ звезди заслужено са получили прозвището си.
Вероятно ще попитате: А как стоят нещата с измененията на физичните характеристики на звездите – блясъка, спектъра, температурата… Възможно ли е техните изменения да се забележат, та дори и след стотици години? Наистина астрофизиката, която изучава физичните характеристики на звездите, е само на 150 години! Но през този кратък интервал тя успява да намери отговор, отнасящ се за неизмеримо по-дълго време: — Да – казва тя, – действително има примери за преки наблюдения на изменения у звездите, но те обикновено не засягат осезателно техния дълъг жизнен път. Наблюдават се само внезапни изменения – едни звезди изхвърлят само част от масата си в междузвездното пространство, други рязко променят блясъка си, а в редки случаи някоя звезда се взривява като свръхнова. Но свойствата на огромната част от звездите остават неизменни и за най-внимателните наблюдатели.
Не са нужни усилия, за да се докаже несъмнено бавният ход на еволюцията и на най-близката до нас звезда – Слънцето. Дори малки изменения в някои от характеристиките му са достатъчни, за да се изложи на опасност съществуването на човечеството на планетата, а ето, че хората живеят на Земята стотици хиляди и милиони години. А през това време енергията, която Слънцето излъчва в пространството за секунда, не се изменя чувствително. Ако не беше така, измененията в излъчването на Слънцето щяха да оставят на Земята „белези“, които геолозите отдавна да са „разшифровали“.
Казаното дотук дава представа за мащабите от време, с които се сблъскваме, когато изучаваме измененията, еволюцията на Слънцето и другите звезди. По-нататък ще видим, че звезди с маси, значително по-големи от масата на Слънцето, изменят характеристиките си сравнително бързо, но и тогава става въпрос за интервали, надвишаващи милиони години.
Ако е така, възможно ли е изобщо да говорим за изменчивост на звездите, за тяхната еволюция? Изглежда, да изучаваме живота на звездите, е безнадеждна работа!
За да разберем звездната еволюция, на помощ ни идва фактът, че наблюдаваме едновременно много звезди. Естествено е да се запитаме дали те всички са на една възраст. Едновременно ли са се зародили и едновременно ли ще загинат?
„ Ако си зададем тези въпроси за дърветата в една гора, лесно ще се убедим, че се срещат както много млади, така и стари, могъщи дървета, а има и твърде стари, дори такива, които загиват. И до този извод стигаме не като сме наблюдавали как от младата фиданка израства дърво, което с годините извисява снага и накрая загива. Достатъчно е да съпоставим дори само височините на стволовете на много отделни дървета в гората, за да добием представа за тяхната възраст.
В подобно положение са астрономите. Само в нашата Галактика – Млечният път – има много десетки милиарди звезди. Разбира се, не всички се виждат – повечето са твърде далеч и достатъчно слаби. А от тези, които се виждат, малка част са изучени сравнително добре. Сравняването на някои техни характеристики показва, като височината на дърветата, че не са на една и съща възраст. Между тях има „много стари“ – на 8 – 10 млрд, години, на „средна възраст“ от около 5—6 млрд. години като нашето Слънце и накрая „млади звезди“, живели едва милиони години.
За да се опитаме да разберем как учените са научили всичко това, е нужно да разгледаме основните белези, по които ще определяме възрастта на звездите, и да ги съпоставим по такъв начин, че да разберем къде, кога и как те се зараждат, как преминава жизненият им път и как протичат последните години от живота им.
Огромната част от достъпните за наблюдение звезди се намират в звездния остров, наричан Млечен път или нашата Галактика. Това е система, съдържаща около 150 млрд. звезди. Разбира се, все още нито един земен жител не е имал възможност да погледне Галактиката “ отвън“, но независимо от това астрономите могат да предложат нейния портрет в „профил“ и „анфас“ От този портрет се вижда, че огромната част от звездите е съсредоточена в силно сплеснат диск с централно сгъстяване – ядро. По-малко звезди запълват огромната сфера около ядрото. Диаметърът на диска на Галактиката е около 100 000 ly(светлинната година lye разстоянието, което светлината изминава за една година). Дебелината му пък е само 1000 ly, т.е. той е силно сплеснат.
Много от звездите в Галактиката се наблюдават като двойни, тройни,… кратни – образуват система с два, три или повече „жители.“ Удържат се недалеч една от друга от взаимното притегляне и се движат около общ център на масите.
Учените вярват, че малки частици космически прах могат да бъдат разглеждани като дневници на през пътешествията им през ранната слънчева система.
Малки зрънца космически прах предоставят възможност на учените да погледнат към ранното детство на първичната Слънчевата система, преди Земята да бъде родена.
Частиците, наречени калций-алуминиеви или КА, са открити в метеорити. Учените вярват, че тези 4,57 милиарда-годишни частици са регистрирали своя маршрут и са си водили „дневник на пътуването”.
Откритието насочва вниманието на учените върху процесите, които са създали протопланетарния диск от материя около ранното Слънце.
Учените изследвали парченце с големината на грахово зърно, взето от метеорита Алиенде – най-големият въглероден хондрит, попаднал на Земята. Предполага се, че метеоритът е бил с размерите на автомобил, раздробил се на стотици парчета, когато е попаднал в атмосферата през 1969 г., в Чихуахуа, Мексико.
След кръстосано секциониране, изследователите са установили различни слоеве минерали, образували се по ръба на ядрото, като слоевете на лука. Учените използвали йонен спектрометър на масата (NanoSIMS), за да изследват изотопи на кислород от слоевете от вътрешността на парченцето с резолюция от само два микрона.
Тъй като относителното изобилие на кислородни изотопи променя протопланетарния диск, научният екип определил точното време, когато се е формирал минералът. Учените са открили вероятно проби от кондензиран молекулен газ в твърдо състояние в среда, богата на кислород-16, каквато е била и тази около Слънцето. По-късно бедната на кислород околна среда, загубила кислород-16, вероятно – изхвърлен от равнината на Слънчевата система, преди да попадне в астероидния пояс, формиращ планетата.
Звездният прах предоставя първото доказателство за прехвърляне на елементи от вътрешната страна към външната страна на слънчевата система.
Екипът бил изненадан да установи, че в крайна сметка се е върнал обратно към вътрешната част на Слънчевата система. Но резултатите съответстват с някои теории за ранната протопланетарна мъглявина – Моделът на Шу и Теорията за т. нар. X-вятър (или Хикс вятър/Хикс-модел).
Според тези теории, магнитните полета на Слънцето разпръснали газ и космически прах в протопланетарния диск и изхвърлили зрънцата звезден прах. Веднъж изхвърлени, зрънцата паднали като дъжд във външната страна на слънчевата система и в крайна сметка се включили в състава на астероиди и планети.
Според научния екип, изследването е отнело десетилетия на космохимиците и на астрофизиците.
Списанията New scientist и Icarus съобщаваt, че на Венера е установено наличие на озонов слой. Откритието е направено чрез спектрален анализ на данни от космическия апарат Venus Express. Количеството се пресмята на около 1% от земния озон, но все пак озонът е на Венера.
След извършено компютърно моделиране се смята, че озонът се образува чрез разграждане на молекули на въглерода под въздействието на слънчеви лъчи, образуване на кислородни молекули, образуващи на студената нощна страна на Венера молекулярни двойки, т.е. кислород (О2) и тройки, т.е. озон (О3).
Въз основа на това Франк Монмесен от центъра LATMOS във Франция смята, че основните реакции, които се случват в горните слоеве на земната атмосфера, са възможни и на Венера.
На земята обаче, освен въглеродният разпад под действието на слънчевата светлина, има и друг източник на образуване на озона – кислородните атоми от растенията и процесът на фотосинтеза, чрез който още преди около 2.5 милиарда години са се образували кислородните молекули.
Някои учени смятат, че щом атмосферата съдържа въглероден двуокис, молекулярен кислород и озон, е възможно възникването на живот на съответната планета, но всъщност количествата на Венера, както и на Марс, са твърде малки. На Венера има около 1% от земния озон, а на Марс – около 0.3%. За да има възможност за живот, озонът трябва да е около поне 1/5 от земния.
Този сайт използва ‘бисквитки’ (cookies), за да ви предостави възможно най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.ПриемамПрочети повече
Правила на поверителност
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
Нашите очи са сложни органи, с ретина в задната част на очната ябълка, включваща стотици милиони неврони, които ни позволяват да видждаме, при това – цветно! 
Мултинационална група от археолози откри гробница на възраст 3, 500 години близо до град Пилос
След извършено компютърно моделиране се смята, че озонът се образува чрез разграждане на молекули на въглерода под въздействието на слънчеви лъчи, образуване на кислородни молекули, образуващи на студената нощна страна на Венера молекулярни двойки, т.е. кислород (О2) и тройки, т.е. озон (О3).