Любители астрономи ще помагат в търсенето на екзопланети

Читател
-
0
Любители астрономи ще помагат в търсенето на екзопланети

Kepler_nasa

Мисията на „Кеплер” (НАСА) е да търси земеподобни планети в други слънчеви системи. Търсенето на други планети от земен тим вече не е запазена територия само за професионалните астрономи.

Хиляди любители изпращат данни от космически кораб на НАСА „Кеплер“, който досега е открил 1235 потенциални чужди светове. Към средата на месец април 2011 г. астрономи – аматьори са набелязали 50 кандидат планети, които софтуерът на мисията може да е пропуснал, според статия в списание „Time”.

Това е част от проекта Planethunters (търсачи на плаети) – http://www.planethunters.org/ , който координира внимателно получените планини от данни.

„Това наистина е мъдростта на тълпата!“, заявява ръководителят на проекта Мег Швамб от университета Йейл (намиращ се в Ню Хейвън, щата Кънектикът, САЩ).

Телескопът „Кеплер” открива екзопланети чрез търсене на малки, издайнически спадове в яркостта на звездата, настъпващи, когато една планета транзитира – или преминава пред нея – от гледната точка на Земята.
Преди появата на този телескоп астрономите са открили около 500 планети обикалящи около далечни звезди. С помощта на „Кеплер” са добавени нови 1235 планети – „кандидатки“ в този списък. Изследователите са изчислили, че най-малко 80% от тези светове ще се окажат обитаеми.

„Кеплер” изследва парче от небето, което съдържа около 150 000 звезди, и търси малки спадове на светлината, излъчвана от тях, която може да показва транзитираща екзопланета. Телескопът открива тези аномалии в звездната светимост с помощта на сложен софтуер.

Но някои планети биха могли да останат незабелязани. Тогава на помощ идват гражданите, които участват в проекта Planethunters.

Посетителите на сайта се нуждаят от минимално обучение – само едно просто обяснение на това, което трябва да се търси (по принцип, серия от редовни спадове в яркостта на звездата във времето). След това те могат да започнат преглеждане на тонове на данни, получени от „Кеплер”, с възможност за намиране на неустановена чужда планета.

В рамките на няколко месеца около 22 000 посетители на сайта Planethunters.org са намерили около 50 потенциално обитаеми екзопланети. Тези нови кандидатури се изпращат в централата на „Кеплер”, в изследователския център Еймс на НАСА в Мофет Фийлд, Калифорния, за продължаване на разследването.

Идеята Planethunters.org е подобна на тази на проекта „Галактическа зоологическа градина”, която привлича любители, които оказват помощ за направата на нов каталог на галактиките – http://www.galaxyzoo.org/. Този проект е свързан с телескопа „Хъбъл”.
Учените са изненадани от резултатността на търсенето на екзопанети от страна на любителите. Те се надяват някои от младите любители на астрономията да станат професионални астрономи.

Страхотно е децата и младежите да изпитват вълнението от факта, че са открили нещо, което все още никой друг не е забелязал и не е виждал.

Автор: Неделин Бояджиев
По материали от:
www.space.com

НАСА (NASA)

Читател
-
0
НАСА (NASA)

На 1-ви октомври 1958 г. официално е открита Националната агенция за аеронавтика и космонавтика (НАСА). Това постави началото на една богата история, на уникални научни и технологични постижения в пилотирания космически полет, аеронавтиката, космическите науки и приложението на космоса. Формирана като резултат от кризата „Спутник”, НАСА наследи Националния съвещателен комитет за аеронавтика (НАКА) и други правителствени организации и незабавно след това започна да работи върху планове за пилотирани полети в космоса.

NASA
NASA

Първия важен проект на НАСА е програмата „Мъркюри” – опит имащ за цел да установи, дали хората могат да оцелеят в космоса, последван от проекта „Джемини”. Той беше базиран на Мъркюри и включваше космически кораби за двама астронавти.

След него НАСА си постави за цел да приземи хора на Луната и това даде старт на програмата „Аполо”, която достигна своя апогей през 1969 година, когато Аполо 11 приземи първите хора на естествения ни спътник.

След проектите „Скайлаб” и „Аполо-Союз” в началото на 70-те, НАСА възстанови пилотираните полети през 1981 година, изстрелвайки първата совалка. Совалките и до днес се използват за разнообразни мисии, включително и за изграждането на Международната космическа станция.

Оставайки вярна на своите корени, НАСА продължава да провежда много високотехнологични експерименти, свързани с аеронавтика и аеродинамика, вятърните тунели, тестове на полети и компютърни симулации. НАСА построи изключително успешния самолет Х-15, задвижван от ракетни двигатели, които летя над атмосферата и после кацна чрез планиране без двигатели. Този опит предостави изключително ценна информация на инженерите за построяването на совалката. Повратната програма за компютърно управляван Ф-8 постави началото на дистанционно управляваните самолети и служи като основа за авиониката на совалката. НАСА, също така, направи и изследване върху тъй наречените „изстрелвачи” (самолети без криле) и „супер критични криле” за заглушаване на шоковите вълни при свръхзвуковите апарати.

В допълнение, НАСА е изстреляла много научни сонди като Пайъниър и Вояджър, които изследваха Луната, планетите и други зони в Слънчевата система. Агенцията изпрати и няколко апарата до Марс, включително Вайкинг и Патфайндър. Космическия телескоп Хъбъл, както и другите орбитални обсерватории направиха големи открития в областта на астрономията, разгадавайки някои от тайните на Вселената.

НАСА е и пионер в сателитостроенето. Агенцията помогна за разработката на комуникационни сателити от нов тип като Ехо, Телстар и Синком. Усилията за опознаване на Земята са променили начина, по който гледаме на планетата ни: сателитите Лендсат и Орбиталната система от обсерватории за наблюдение на Земята допринесоха за важни научни открития. Технологиите на НАСА са довели до много „случайни открития” в много научни, технически и комерсиални области.

Като цяло, докато НАСА демонстрира жизненост чрез постигане на невъзможни подвизи, били в миналото, ние се принизяваме, осъзнавайки че Земята е само „малко синьо топче” в космоса.

Американската космическа совалка – STS

Читател
-
0
Американската космическа совалка – STS

Предистория

Историята на американския пилотиран космически полет започва с краяна Втората световна война. След капитулацията на Германия, САЩ и Русия изземат военни технологии от Германия, включително и плановете на бойните ракети V-2 (Фау 2). Русия пленява и група инженери и техници работили над ракетата, а Вернер фон Браун – създателят на Аполо – отива при Американците. Така се заражда космическата надпревара между САЩ и бъдещата СССР.

V2
V2

Първите полети и на двете държави били ракети, на върха на които имало капсули. Руснаците и до ден днешен използват същата технология. Първият пилотиран апарат на американците е Мъркюри, управляван от астронавта Алан Шепърд. Всички знаят че руснаците първи пратили човек в космоса и го върнали жив, но малко хора знаят че американците пратили Шепърд в космоса само 18 дена по-късно от полета на Гагарин. Първите седем мисии от програмата Мъркюри имали за цел да изпробват основни космически технологии и влиянието на космоса върху човека. След като се оказало че космическия полет е безопасен дошъл момента за следващата стъпка – Джемини. Това е нов проект на американците, чиято задача била да се изкарват повече от един човек в космоса и да бъдат извършвани скачвания на капсули в орбита. Проекта е абсолютен успех за САЩ и след като е завършен президента Кенеди обявява програмата Аполо – проект за изпращане на хора на Луната и безопасното им връщане на Земята. Проекта завършва със 7 кацания на Луната и скачване на капсула Аполо с капсула Союз в орбита, което бележи началото на сътрудничеството между НАСА и Роскосмос (Руската космическа агенция) в областта на космическите технологии.

Аполо наистина е огромен успех за САЩ, но проекта е прекалено скъп – за всяко изстрелване на капсула с хора на борда е била използвана огромната ракета Сатурн 5 или по-малкото и братче Сатурн 1Б. И до днес Сатурн 5 си остава най-голямата ракета в историята – висока цели 111 метра. А и вече нямало какво да се прави в космоса с примитивните капсули. Тогава Американският Конгрес гласувал създаването на нов, фундаментален пилотиран космически кораб – Космическата совалка. Това е концепт, който обединява, ракета, камион и самолет. Капацитета на совалката е ~ 25 тона и може да изведе до 7 души в орбита.

Компоненти

Совалката се състои от три основни компонента:

* Външен горивен резервоар

* Ракетни ускорители

* Орбитален апарат

Външният горивен резервоар съдържа горивото,което се използва при излитането на совалката. Всъщност това са два резервоара – в единия се съдържа течен кислород, а в другия течен водород. Масата на кислорода е 626 тона, обема му е 549 000 литра.Водородният резервоар съдържа 104 тона водород с обем 1 470 000 литра.Резервоара е покрит със специална термо изолационна пяна, която предотвратява затоплянето и изтичането на супер охладеното гориво. Той е единствения компонент на совалката, който не може да се използва многократно. След като совалката набере нужната височина, резервоара бива изхвърлен и при навлизането му в атмосферата изгаря.

Двата ракетни ускорителя, прикрепени към горивния резервоар, работят на твърдо гориво. Две минути след излитане на совалката те биват откачени на приблизителна височина 40 км. Тогава конусите на върховете им се отварят и от там излизат 4-тонните парашути, които приземяват ускорителите в Атлантическия океан. След това НАСА ги прибира и презарежда за повторна употреба.

Орбиталният апарат е най-сложния компонент на совалката и изобщо най-сложната машина, построявана някога. Цялата совалка е изградена от над един милион компонента. НАСА е построила общо 5 орбитални апарата. Първата совалка, която полита е Колумбия, а годината е 1981. След първите четири опита – които са напълно успешни –Конгреса решава да построи още три совалки – Чалинджър, Дискавъри и Атлантис. След инцидент през 1986 г. Чаландър се взривява по време на полет и тогава Конгреса решава да построи нова – пета совалка, която да замести Чалинджър. Така се появява совалката Индевър. Първият и полет е през 1991 година. След трагичен инцидет през 2003 година, совалката Колумбия е изгубена. Така НАСА остава само с три совалки: Дискавъри, Атлантис и Индевър. НАСА смята да пенсионира Атлантис през 2008 годинаи да използва частите й за останалите две совалки. Те ще бъдат пенсионирани през 2010 година, когато се очаква появата на новия космически кораб на НАСА Крю Експлорейшън Виъкъл (Crew ExplorationVehicle) – комбиниращ най-доброто от совалката и Аполо.

До момента НАСА е изстреляла общо 114 пъти совалката, 112 от които успешно и 2 неуспешно. При неуспешните изстрелвания на Чалинджър и Колумбия загиват общо 14 души. След инцидента с Колумбия се оказа, че парчета изолационна пяна падат при излитане и ако голямо парче пяна удари орбиталния апарат може да го повреди, така че при приземяване да изгори. Това накара инженерите да повишат сигурността на совалката,което струва много пари. В момента един полет на совалката струва около$1,5 милиарда долара, а сигурността не е подобрена достатъчно. За това НАСА има програма на полетите, която да позволи изграждането на Международната космическа станция (МКС) и после да спре полетите на совалката. За сега има планирани 13( 3-4) полета до станцията и евентуално една ремонтна мисия до космическия телескоп Хъбъл. За 1 Юли тази година има насрочен един тестов полет, които ще достави провизии на астронавтите на МКС, както и трети член на екипажа на станцията –европейския астронавт Томас Райтър. Ето и програмата за оставащите мисии на совалката, както и информация за товара и номера на полета:

Дата

Совалка

Товар/Цел
Юли 2006 Дискавъри

STS-121

 Тестова мисия

Товарен модул
Август 2006 Атлантис

STS-115

 Опорна конструкция

Слънчеви панели
Още не е определено STS-116 Опорна конструкция

Слънчеви панели
Още не е определено STS-117 Опорна конструкция

Слънчеви панели
Още не е определено STS-118 SPACEHAB транспортен модул

Опорна конструкция

Външна платформа 3
Още не е определено STS-120 Разклонителен модул 2

Захранваща техника
Още не е определено Още не е определено Европейска лаборатория Колумб

Многоцелева опорна структура
Още не е определено Още не е определено Японска лаборатория Кибо

Външна платформа за товари
Още не е определено Още не е определено Втори отсек на Кибо

Японски дистанционен кран
Още не е определено STS-119 Опорна структура

Слънчеви панели
Още не е определено Още не е определено Многоцелеви транспортен модул
Още не е определено Още не е определено Трети компонент на Кибо

Японски експериментален транспортен модул за Кибо
Още не е определено Още не е определено Многоцелеви логистичен модул

Експериментална опорна структура

Модул за живеене на астронавтите

Международната космическа станция:

Изстрелване

Space Shuttle - STS

Преди изстрелване совалката бива подготвена за съответната мисия.Подготовката включва сваляне на трите двигателя от орбиталния апарат и инспекцията им, подмяна на всички кабели, тестване на всички системи,зареждане с гориво и сглобяване на компонентите на совалката. Компонентите се сглобяват в 52-етажна сграда, използвана за сглобяване на ракетата Сатурн 5. Товаренето на совалката може да се извърши по два начина:

    1. При леки товари се отварят вратите на товарния отсек, докато совалката е в хангара и товара се инсталира на специален адаптер.
    1. При тежки товари се използва платформата на стартовата площадка. Така повдигането и сглобяването на совалката става по-лесно.

Процедурата по изстрелването започва с охлаждането на горивните резервоари. След като температурата падне достатъчно се излива супер охладеното гориво под огромно налягане – водород и кислород. 6,6 секунди преди излитане се запалват трите главни двигателя на совалката. При пълен резервоар тяхната тяга е недостатъчна за излитане. Помпите са толкова мощни, че ако бъдат включени към олимпийски басейн ще източат водата от него за 4 секунди.

6,6 секунди след запалване на главните двигатели, совалката се е стабилизирала от първоначалния шок и ракетните ускорители се запалват.2 минути по-късно те се отделят от совалката. В този момент тя е изразходвала? от горивото си и е изхвърлила ракетните ускорители –това я прави достатъчно лека за да продължи на собствен ход. Около 8-9 минути след излитане се достига желаната височина и горивния резервоар се изхвърля. Около 45 минути по-късно се запалват двата хидразинови двигатели, които вкарват совалката в орбита. Хидразиновите двигатели се използват за промяна на височината на орбитата, а на борда има още 44 по-малки хидразинови двигателя, които се използват за маневриране. След отделяне на резервоара се отварят и вратите на товарния отсек, за да бъдат извадени комуникационните антени и радиаторите за охлаждане. Във вакума на космоса от страната на совалка/станцията/астронавт, от която грее слънцето температурата е 180 °C, а от противоположната страна-120°C. На борда на совалката има малка роботизирана ръка, разработена от Канадската космическа агенция, която се използва за работа с товари.Совалката може да изстрелва сателити, да ремонтира сателити, да връща сателити на земята, да закарва провизии, компоненти и екипаж на МКС.

След приключване на мисията, совалката запалва двата хидразинови двигателя за да започне кацането.

При тази маневра носа на совалката се повдига и пробиването на атмосферата става с коремната част на орбиталния апарат. Като се имат предвид фактите че совалката пада от 600 км височина(максимум) със скорост 8 км/с(28 000 км/ч) температурата на триенето достига до 1 500°C

За да бъде предпазена от изгаряне, пода на совалката се облицова с керамични плочки, а ръбовете на крилете и носа с подсилен кевлар играфит. За да се намали триенето, пилота на совалката завърта машината,ту на едната, ту на другата страна. След навлизането в атмосферата,носа се спуска и така потенциалната енергия се превръща в кинетична. Когато скоростта падне до 680 км/ч, пилота предава управлението на командира, който намаля скоростта до 430 км/ч и приземява совалката. Малко след кацане на задните колела се отваря парашут, който спомага за спирането.

По принцип совалката излита и каца от космическия център Кенеди във Флорида, но понякога времето там е лошо и совалката каца в Тексас. Там я товарят на специално пригоден самолет Боинг 747 и я транспортират обратно до космическия център Кенеди.

Совалката несъмнено е най-сложната машина,построявана някога. Благодарения на нея са били направени много открития във всички области на човешкото познание. Едни от най-известните и значими мисии на совалката са: Космическите телескопи Хъбъл, Спицър и Шандра, мисията за триизмерно картографиране на планетата, изстрелването на мисията до Юпитер – Галилео, мисиите до станцията Мир и мисиите за изграждане на Международната космическа станция. Със своя капацитет от 25 тона и седем членен екипаж, Американската космическа совалка (STS – Space Transportation System) eнай-добрият космически кораб, летял някога и едва ли ще има подобен космически апарат в близките 50 години.

Автор: Атанас Кумбаров
Източник: nauka.bg

Развитие на ракетната техника

Читател
-
0
Развитие на ракетната техника

Корените на ракетната техника лежат толкова дълбоки в историята на човешката цивилизация, че се вярва, че е невъзможно да се маркира датата на точното „раждане“ на тези древни машини. Както изглежда, първите ракети дължат техният произход на изобретяването на барутът в Китай около 10-ти век от н.е. Най-ранните исторически записи удостоверяват, че в 1232 от н.е., по време на обсадата на Пекин (според друг източник: градче KAI – FUNG – FU) от Монголците, защитниците на градът са стреляли с ракети.

Смята се, че около 13 – ти век, познанията за ракетна техника достигат Италия и Франция.

Употребата на ракети близо до украинският град Белгород е записана в 1516 и първия външен вид на ракети в руският град на Устууг датира от около 1675. следвайки развитието и употреба на военни ракети в Европа, „предприятието на ракетата“ (Ракетное Заведение) беше основано в Москва около 1680.

Сигналната ракета, която е развита в Русия през 1717 можеше според репортажи да достигне височина на няколко стотици метри.

Според архивни досиета за руснак, през 1732, създалото се в св. Петербург – артилерийско предприятие на арсенал основано от Петър Велики през 1711, създало 20 устройства за изстрелване на ракети за руската крепост на граница на Брест.

През 1814, I. Картмазов, член на научният комитет на войската, според репортажи тества ракети на полесражение.

През 1815, артилерийски инженер руснак Александър Засуадко (1779 – 1837) започва развитието на ракети на полесражение за руската армия. Засуадко Водеше многобройни тестови стрелби на експериментални ракети, разви техники за масово производство на ракети и водеше образуването на първия модул на ракета в руската армия около 1827. Засуадко развива три видова ракети за полесражение (2 – калибър от 2. 5, и 4 – инч), 1, 600 и 2, 700 метри.

Писаната работа на Засуадко, излезе през 1817, стана първото руско приложение, за ракети на полесражение.

Руската армия използва ракетите на Засуадко за първи път по време на турската война на Руссо 1825. Известно е, че през 1828 – 29, войници за Русия използваха ракети за да бомбардират турската крепост във Варна, България.

Работата на Константинов

През 1849, друг артилерийски инженер – Константин Константинов – държа под контрол състоялото се в Св. Петербург -“ предприятие на ракетата“, основано заедно с няколко подобни европейски организации през 1820 г.

През 1847, Константинов изгради“ балистично махало“, което той използва, за да определя влиянието от формата на ракета и дизайн на нейните летящи характеристики. След 1850, Константинов продължително тества ракети на полесражение с цел да подобри техните способности. Изучава различни методи за стабилизация и отделими бойни глави.

Ракетите, развити от Константинов имаха обхват от 4 – 5 километра. Константинов също предложи да използува ракети в харпуните, които са използувани в залавянето на китове.

Константинов Прекара 1857 и 1858 в Европа, изучавайки ракетна техника. По време на 1859 – 1861, назад в Русия, той изнесе лекции върху ракетна техника на военни офицери.

След 1861, Константинов водеше завода за продукция на ракетата NIKOLAEV, която влезе в употреба през 1867.

През 1870, артилерийски инженер руснак Иванин според репортажи предложил крилата ракета.

Както и да е, напредъците в артилерията, която се случи в европейски армии до 1860 г., подкопаха военните приложения на ракетната техника и водиха към почти цялото изчезване на ракети в армията. Усилията да се усъвършенства ракетната техника на войската се съвзе след изобретението на бездимният барут в 1884.

Артилерийски експерт руснак Михаим Помортсев активно експериментира с ракети в краят на 20 – ти век. Между 1902 и 1905, борейки се да подобрява точността на ракети, Помортсев тества около 20 вида аеродинамични стабилизатори на ракети. До 1908, ракетите на Помортсев достигат обхват 8 – 9 километра.

Кибалчич

В Русия, идеята да използваш задвижване на ракета за атмосферен полет беше според репортажи изразена в средата на 1800 г. от И. Третеску, Н. Соковник и Н. Телешев.

Както и да е, най- прочутото предложение на този вид беше направено от Николай Кибалчич, техник на експлозиви от „Народная Воля” на радикалната организация на Антиправителстовото. През 1881, по време на 17 – дневното му затваряне в крепостта PETRAPAVLOSKAYA, св. Петербург, където той чакал екзекутирането си за неговата роля в убийството на император Александър II, Кибилчич скицира и описва попълнено с екипаж превозно средство за полет, задвижвано от машина на твърдо гориво.

„Докато съм в затвора, няколко дни преди моята смърт, аз пиша този проект,“, Пише,“ аз вярвам в действителността на моята идея и това убеждение ме поддържа в моето ужасно положение… ако моята идея… е разпозната като използваема, аз ще бъда щастлив от фактът, че съм направил голяма услуга към моята родна земя и към човечество.“

В неговата работа, Кибалчич пита красноречив въпрос :“ какъв вид сила е приложима към аеронавтика. Аз вярвам, че такава сила бавно пали експлозиви.“

Скицира кух метален цилиндър с дупка при долната част.“Ако цилиндърът гледа нагоре с неговият затворен край, тогава с определен натиск на ауспухът… цилиндърът трябва да литне.“

Кибалчич съзира, че ракетен двигател свързан с платформа през окачване подобно на gymbal, което ще допусне управление на апарата като определя посоката на удара на машината.“ Аз мисля, че в действителност, такава задача е постижима… и може да бъде завършена със съвременна технология.“ написал той.

Два дни, преди неговото екзекутиране, през 31 март,1881, Кибалчич прави официално искане до министърът на вътрешните работи да оценят неговото предложение. В него пише „издаване на команда за позволение на интервю с член на комитетът във връзка с този проект… или придобиване писмен отговор от комисия на експерти.“

През 26 март,1882, почти година след трагичните събития през 1881, генерал Комаров, глава на жандармерията, изпраща доклад към полицейският участък на държавата, заявявайки, че“… аз имам честта, в задоволяване молбата на НиколайI Кибалчич, обвинен в престъпления срещу държавата, да представя неговият план за аеронавтско устройство.“

Както и да е, проектът на Кибалчич стана жертва до политически петна, почернявайки името на неговият автор.“За да дават това на учени за изследване трудно ще бъде навременно, и може да предизвиква само неуместни коментари,“ пише в бележката относно пакетът,съдържащ проектът. Работата беше поставена в архиви, където остана непокътнат до август,1917 – годината на две руски революции, която катурна старото управление на вековете и докара болшевиките на власт.

През март 1918, Николай Рунин, неспокоен пропагандатора за астронавтика, взел ръкописът на Кибилчич. С прегледът на Рунин, описанието на Кибилчич за кораб на пълна с екипаж ракета се появява в изданието през април, 1918 на списание „BYLOYE“( миналото).

По време на съветската ера, дълго забравеният ръкопис, написан от Кибилчич се превърна в друг изстрел на официалната пропаганда. В типичната крайност на времето, съветски историци са дори „документирали“ как написаното от Кибалчич повлиява на младия Сергей Королев. Оттогава, митът ефективно бива развенчан от независими изследователи.

Зора на ерата на космонавтиката: краят на 20 – и век

Русия влиза в 20 – ти век с много надежди. Въпреки нейната старинна земеделска икономия и автократичната и политическа система, изкуството и науката на страната процъфтява. Известна като Сребърната Епоха на Руската култура, Това е времето на Толстой и Чайковско, Незхински и Репин. По време на същия период, руски учени успяха да разширят хоризонтите от най-сложните полета на науката, включително физиката, химията и аеронавтиката. Икономическото развитие в Русия също бумтя. От 1900 до 1913, изходът от тежката промишленост на нацията нарасва с 74. 1%. Междувременно, напредъците в артилерията, която пробива път в европейската армия до 1860г. Усилията да усъвършенстват ракетната техника на войската са обновени след изобретението на бездимен барут през 1884. Руският артилериец, Михаил Помортсев (1851 – 1916), активно експериментира с ракети в краят на 20 – и век.

Германско проучване в сферата на ракетна техника и космически полет (1920 – 1945)

Оберт : „Баща на всичкото това“
dieRaketeПрез 1923, професор по физика и математика Херман Оберт naписа „Die Rakete zu den Planetraumen“, основна работа по теорията за ракетна техника и пътуване в космоса. Книгата e широко кредитирана, за да запали въображението на много бъдещи ентусиасти на ракетите в Германия и отвъд. С неговата технологична доблест и голям образователен клас, Германия предоставя почва за мечти за пътуване в космоса.

Пионери : общество за пътуване в космоса

През 1927, Юоханнес Винклер регистрира Verein fur Raumschiffahrt (общество за пътуване в космоса) или скоро VFR, в град Бреслау, Германия. Сред неговите първи членове бил Макс Валер, Херман Оберт и Уолтър Хохман, сега легендарните имена в историята на ранният космически полет. През август 1930, германски чиновници удостовериха, че ракетен двигател наречен KEGELDUESE, развит от професор Оберт създаде седемте килограма натиск за време от 90 секунди. Това било последвано от доста малки експериментални ракети, които са тествани при превърнат склад на армия близо до Берлин.

Невинността изгуби : проучване на ракета на германската войска

Скромни фондове от обществото за пътуване в космоса ограничиха неговите дейности до малки експериментални ракети и двигатели. Както и да е през пролетта на 1932, серията на MIRAK ракети – развити от група включвайки Небел и фон Браун, привлече вниманието на отделът на снаражението на армията. Обвързана от изискванията на договорът на Версай, забранявайки развитието на артилерията на дългият обхват, германската войска видя ракети като потенциално заменяне на общоприети пистолети за дълъг обхват. Въпреки възражения на доста забележителни членове на обществото, неговият млад член, назован Вернер фон Браун прие поканата да държи под контрол току-що създадената лаборатория за развитие на ракетите на германската армия през 1 ви ноември,1932.

Оръжия за отмъщение : V-1,V-2 и V-3

V2
V2

Щеше да бъде трудно да се преувеличава и да се казва, че ерата на космонавтиката беше родена от най-голямата катастрофа в историята на човешката цивилизация. Скоро, след като нацистите придобиха власт в Германия, цялата работа по ракетна техника беше укрепена от войската, докато работата на ентусиасти беше бързо свалена. В началото на 1935, германска въздушна сила, LUFTWAFFE, поръча на фон Браун и неговият екип да развият ракетен двигател предоставяйки власт на помощник към самолетът. То беше последвано от развитието на самолет на пълна оперна ракета. Както и да е, скоро екипът на фон Браун прие друго предложение от германската армия, да развива далекобойна балистична ракета. През април 1937, растящ екип на разработчици на ракета се премести към неотдавна изградено върхово оборудване при PEENEMUNDE. Там била основана програма за просторно и различно развитие на ракетата. Междувременно, германски ВВС вербува друг процъфтяващ инженер, Еугер Саенгер , да работи над ракетно управляващ се самолет, което по-късно стана известно като проект SAENGER – BREDT.

Източници на ракетна техника за Русия

Източник: nauka.bg

Краят на космическите совалки

Читател
-
0
Краят на космическите совалки

The end of the Space Shuttle

Последната космическа совалка – „Атлантис”, извършва последния си полет. Първият е на 3-ти октомври 1985 г.  Дали технологичният прогрес на запада демонстрира залеза си? Когато една технология се изостави, без да е изместена от нещо по-ново, по-прогресивно и по-ефикасно, това не може да носи оптимистични мисли. Поредната страница в технологичната история на човечеството се затваря, но дали това е за добро? Поредицата от бляскави достижения на 20-ти век си отиват без заместници. Руски и украински ракети с еднократна употреба ще продължат да обслужват Международната космическа станция и да извеждат спътници в орбита, но те са по-стари технологии.

„Конкорд” падна завинаги на едно френско летище, Ту-144 дори не полетя истински. Много други символи на миналите епохи на 20 век си отидоха, но тези не се заместват от нищо. Какъв ли знак е това?

С последния полет на „Антлантис” завършва експлоатацията на американските космически совалки. От всички шест построени загинаха два апарата, „Челинджър” през 1985 г. и „Колумбия” през 2003 г., и като последната тежка авария се случи в близко време, когато напредването на технологиите би следвало да я предотврати. Останаха „Атлантис”, „Дискавъри”, „Ентърпрайз” и „Индевър”. „Ентърпрайс” е първообраз на совалките, чиито полети приключват през 1977 г. С последния полет от 8-ми юли 2011 г. тази част от американската космическа програма ще се приземи завинаги.  Програмата на совалките е започната през 1972 г. от администрацията на президента Ричард Никсън. „Атлантис” изведе в орбита сондите „Магелан” и „Галилео” за да тръгнат по пътя си за Венера и Юпитер. За 25 години совалката е обиколила земята 4462 пъти, прекарала е в открития Космос 292 дни и е изминала 200 милиона километра. Ако “Атлантис” беше полетял към Слънцето, сега щеше да е на една трета от обратния си път насам. Светът би трябвло скоро да им намери заместник, иначе става очевидно, че прогресът му се забавя.

Обитаемата зона за екзопланети

Читател
-
0
Обитаемата зона за екзопланети

exoplanets

Приливите може да направят така наречената „обитаема зона“ около звезди с ниска маса необитаема. Това е основният резултат от едно наскоро публикувано проучване на екип от астрономи, водена от Рене Хелър от Астрофизическия Институт на Потсдам (AIP).

От 1995 г. е известно, че съществуват екзопланети (тоест – планети извън Слънчевата система). Когато търсят извънземен живот в Космоса, учените се съсредоточават върху тези екзопланети, които се намират в обитаемата зона. Това означава, че орбитата на чуждото Слънце е на достатъчно голямо разстояние, така че температурите на повърхността на дадена планетата да позволяват наличието на течна вода на нея. Водата се смята за основен компонент за съществуването на живота. Друго условие за наличието на живот е наличието на атмосфера на планетата, като е много важен и съставът на планетната атмосфера.

Чрез изучаване на приливите и отливите, причинени от звездите с ниска маса на земеподобните планети, Хелър и колегите му заключават, че ефектът от приливите и отливите променя традиционната концепция за обитаема зона.

Последствията от приливите и отливите може да имат три ефекта върху планетата.

На първо място, те може да предизвикат промяна на наклона на оста на планетата, а също така въртенето й може да стане перпендикулярно на нейната орбита за няколко милиона години. За сравнение, земната ос на въртене е наклонена на 23,5 градуса – ефект, който е причинява за наличието на четири сезона. Благодарение на този ефект няма да има сезонен характер за такива подобни на Земята планети в обитаемата зона на множество малки звезди. На тези планети би имало огромни температурни разлики между техните центрове, които биха били постоянно дълбоко замразени, и техните горещи екватори, които в дългосрочен план ще могат да изпарят всяка атмосфера. Тази температурна разлика би довела и до екстремни ветрове и бури.

Вторият ефект от тези приливи и отливи би било загряване на екзопланетата, подобно на приливите и отливите, отопляващи юпитеровия спътник Йо, където има и действащи вулкани.

И накрая, приливите и отливите може да повлияят върху продължителността на периода на въртене на планетата, което би предопределило нейното денонощие и нейния орбитален период, тоест – нейната година.

В обитаемата зона около звездите с ниска маса не е много удобно – може тази уж обитаема зона да се окаже необитаема. От гледна точка на външен наблюдател, множество  малки звезди, чиито планетни системи, за които доскоро се смяташе, че са най-обещаващи кандидати за наличие на обитаеми екзопланети, сега, след тези нови констатации, ще се окаже, че екзопланети, подобни на Земята, открити в конвенционалната обитаема зона на много малки звезди, трябва да бъдат преразгледани, с оглед на ефектите на приливите и отливите на тях.

Хелър и колегите му имат своята теория за GI581g – една екзопланета кандидат, която наскоро бе обявена за обитаема. Те откриват, че на GI581g не съществуват сезони и, освен това, нейният ден се синхронизира с нейната година. Там вероятно ще липсва вода на повърхността на планетата, което я прави необитаема.

Шансовете за живот на съществуващите екзопланети в традиционната обитаема зона около звездите с ниска маса са доста мрачни, когато се разглежда ефектът на приливите и отливите. Ако искате да намерите втора Земя, ще трябва да потърсите второ Слънце.
По-рано американски астрономи изчислиха, че в нашата галактика има 50 милиарда планети, 500 милиона от които се намират в така наречената „обитаема зона“. В нея температурата е умерена. Това става ясно от последните данни, снети от телескопа „Кеплер“ на американската космическа агенция НАСА. До изводите за оповестения брой на планетите учените стигнали след едногодишно наблюдение на малка част от небето.

Автор: Неделин Бояджиев
По материали от:
sciencedaily.com

Сами ли сме във Вселената?

Читател
-
0
Сами ли сме във Вселената?

Изучавайки вселената един ден може да се срещнем лице в лице с извънземен. Това е история за търсенето на извънземни. Има ли живот на други светове? Или в цялата необятност на Космоса може наистина да сме напълно сами?

Вече знаем, че не сме сами. Ние живеем на планетата с най-малко още 10 милиона други биологични вида. Живота на Земята е изключително разнообразен. От обикновените животни живеещи в саваните до още не опознатите дълбини на океана. Но как е на другите планети? Има ли и на тях живот?
Има едно същество на нашата планета, което би могло да знае – Човека!
Ако интелигентния живот е еволюирал тук на Земята, защо не и никъде другаде? Ние сме първото поколение, което може да разбере това.
Учените са започнали да откриват нови светове в Космоса. Места, където един ден можем да срещнем извънземен живот.
Звездите. Всяка от тях прилича на нашето Слънце, а Слънцето има планетата Земя.
За да разберем дали нашата планета е единствената, на която има живот, ще трябва да излезем извън нашия свет. Да погледнем по-далеч. Отвъд Слънцето, далеч в Космоса.
Марс – студен и неприветлив. След това е Юпитер, огромна и безжизнена топка от газ. Още един гигант от газ – Сатурн. След това Уран, Нептун и така нататък… Всички други планети в Слънчевата система са пусти светове лишени от живот. Но отвъд Слънчевата система са звездите, и всяка от тях е друго Слънце, 400 000 милиона от тях се намират в огромен въртящ се облак. Млечния път, нашата галактика. И когато напуснем нашата галактика разбираме колко е необятна Вселената. Погледнете звездите нощем и си представете, че всяка звезда е отделна галактика, а отвъд тях има огромни облаци съставени от галактики…

Възможно ли е от всички тях, само нашата планета да е с интелигентен живот?
Ако има достатъчно много звезди, шансовете за съществуването на извънземен живот са всъщност доста добри.
Вземете шепа пясък. Колко песъчинки държите в реката си? Броя е прекалено голям, за да мислим за него. Същото е с галактиките. Където има галактика има и звезди, а където има звезди може да има и живот.
Ако има интелигентни същества, които се опитват да осъществят контакт с нас, то ние трябва да имаме голямо ухо, за да чуем гласа на планетите.

А това е най-голямото ухо на Земята.

През последните 35 години, учените работят върху проект, който да отговори на въпроса дали сме сами. Тяхната мисия е да сканират всяка звезда в небето за признаци на извънзаменен живот.

Тя е наречена SETI.
Търсене на извънземен интелект и продължава до ден днешен.

Радиото минава през газа и останките, които се движат между звездите. Радиото е лесно средство за комуникация, както за нас, така и за тях. Така, че без значение какво друго правят извънземните, те вероятно използват и радио.
И оттам правим изводите за следното. Знаем, че има толкова много места за живот в Космоса, толкова голям брой звезди. И е трудно за вярване, че това е единственото подходящо място за живот в целия Космос, което е населено със същества, открили например радио технологията.
След едно десетилетие търсене, SETI нямало какво да покаже. Но тогава през 1977, това се променило. Компютъра SETI открил точно това, което са търсели. Мощен радио лъч от друга звезда.

6 –> обхват 6.0 – 6.999…
E –> обхват 14.0 – 14.999…
Q –> обхват 26.0 – 26.999…
U –> обхват 30.0 – 30.999…
J –> обхват 19.0 – 19.999…
5 –> обхват 5.0 – 5.999…

Може ли това да е било сигнал от извънземна раса? Може би никога няма да разберем. По времето, в което те настройвали другите уреди към него, сигнала изчезнал. Това оставя необяснено и досега. Един малък успех за 35 години търсене, е достатъчен да ви откаже. Но SETI астрономите са непоколебим. Но въпреки този оптимизъм откриването на извънземен живот би отнело известно време. Има прекалено много звезди за претърсване. Хавай. Далеч над облаците на големия Остров, е разположен най-големия телескоп в света. Учените са дошли тук да търсят нещо, което доскоро са вярвали, че е невъзможно. Доказателство за планети, въртящи се около далечни звезди. На пръв поглед, задачата им изглежда безнадеждна. Откриването на планета около друга звезда е все едно да открием песъчинка на Луната. Джеф Марси е от ново поколение учени, търсачи на планети.

„Ако около една звезда има планета и вие гледате с нашите телескопи, Никога няма да видите планетата, потънала в блясъка на звездата. Това, което правим е да наблюдаваме самата звезда. И се опитваме да видим дали звездата потреперва в Космоса.” „Това прилича на чукохвъргач. Докато чукохвъргача върти големия чук около главата си, чукохвъргача се поклаща дърпан от чука. И даже без да виждате самия чук, можете да познаете, че чукохвъргача държи голяма тежест на рая на дългото въже.” „Затова можете да узнаете много за планетите около една звезда, само наблюдавайки звездата.” Идеята е, че може да открием планета само по минималното потреперване, което се създава около звездата. Удивително е, че успеха е отнел толкова дълго време. „Започнали сме търсенето на планети през 1986 г. и в продължение на 9 години не бяхме открили нищо. И тогава през 1995 г. открихме няколко, а сега откриваме планети толкова бързо, че трудно можем да се справим с всички. Всеки месец ние откриваме две или три планети. Чувстваме, че сме открили планетите, но както знаете просто продължават да излизат нови. А всъщност сме открили много малко.”

„Не е тайна, че има буквално стотици милиарди планети само в галактиката Млечния път много, от които, разбирасе подходящи за живот.” Един по-един астрономите открили чужди светове. Но надеждите им за един ден да открият извънземен живот намалявали. Всичко, което са открили, изглежда напълно безжизнено. Това са гигантски планети от газ без никаква твърда повърхност подходяща за живот. И повечето от тях са толкова близа до звездите, че горещината би била смъртоносна. За да открият светове, където могат да живеят извънземни, трябва изцяло нов подход. А той може да бъде такъв.

Флота от орбитални телескопи, чиято формация е направлявана от лазер. Всеки е в пъти по-мощен от телескопа Хъбъл. Когато те бъдат изстреляни през 2025 г., няма да гледат потрепването на звездите, а директно самите планети. Ще анализират атмосферата и вероятно ще ни казват дали там има живот. Един ден ще можем да виждаме в Космоса други световe като нашия.

Ако търсим извънземен живот, откриването на планета точно като нашата, може всъщност да не е необходимо. Нашата планета има всичко, от което се нуждае живота. Въздух, вода, даже слънчевата светлина, ако сме късметлии. Условията тук са добри, за нас. Но кой може да каже, че извънземния живот би процъфтял при същите условия? Ако на него не му е нужна слънчева светлина или въздух?
На три километра под океанското равнище, е една от най-жестоките околни среди, който познаваме.

Това е вулкан. Температурата тук е над 100 градуса, тук е пълен мрак, налягането е непоносимо за човек. Тези създания буквално трябва да са изпечени. Но те са тук.

Търсенето на нови форми на живот е отвело учените до някои от най-враждебните околни среди, които можете да си представите. В пещера останка от голяма вулканична дейност преди милиони години. Тя е като тръба от лава, останала след река от разтопена скала, породена от топлината. Когато скалата се втвърдила, тръбата била запечатана от останалия свят. Тук никой не живее. Няма светлина, има единствено скала. Това наистина е друг свят. Пени Бостън е специалист в откриването на живот, на места, където той не би трябвало да съществува. „Най-важното нещо в търсенето на други светове е да поддържате въображението си колкото може по-голямо и да не се впускате в познати възгледи, защото никога не знаете какво може да откриете.” „Може да се базираме само на най-добрите си предположения, зависещи от това, което сме открили на Земята.”

Ако екипа на Пени открие живот тук, той е оцелял в условия, за които твърдим, че са невъзможни. И ако животът е оцелял в невъзможни условия на Земята, защо не и на други светове?
Марс. Това е първото място, където да търсим.
Както в пещерите на Земята, и на тази малка планета няма вода или въздух, нищо друго освен скали. Но вероятно скалите на Марс могат да крият чудеса подобни на тези на Земята. Чудото на живота.

Откритията на Пени в тези пещери правят откриването на живот на Марс доста далечно. А живота на Марс може да означава и живот на други планети. „Ако открием живот на Марс мисля, че шансовите да открием живот и на други планети освен Марс се увеличават неимоверно. Две планети в една Слънчева система с живот на тях. Това означава, че животът е доста разпространен във Вселената.” Европа една от 67-те луни на Юпитер. Това вероятно е най-силния кандидат за извънземен живот в Слънчевата система. Леден свят с температури около 150 градуса под нулата. Живота тук изглежда невъзможен.

Има план да се пусне сонда на Европа и ако това стане, учените се надяват да открият нещо изненадващо. Под ледовете на Европа има океан. Учените са почти сигурни, че тази сонда може да покаже дълбоки цепнатини в океана, като тези на Земята. Може ли в цепнатините на Европа да има живот? Ако е така, изглежда ще открием живот във Вселената.

Джеф Марси:
„Аз мисля, че няма съмнение, че има живот и другаде в нашата галактика Млечен път най-малко примитивен живот.”
„Биохимиците ни казват, че ако имаме планета с вода, там може да има повтарящи се молекули, които могат да се свържат с други повтарящи се молекули и можр да има даже по-висш живот.”
„Въпроса, на който нямаме отговор е дали в галактиката Млечен път има друг интелигентен живот. И това е въпрос за 60 милн. Долара.“

Така че, сами ли сме?
Единствените интелигентни същества във Вселената произлезли от прости форми на живот? Трудно е за вярване.
С толкова много живот, някои от тези създания със сигурност ще еволюират в интелигентни същества. Вероятно съществата малко приличащи на нас.
Това просто поражда още въпроси. Къде са те? И защо още не са се свързали с нас?
В края на краищата, ние вдигаме доста шум през последните 50 години.
Ето загадката.
Нашето радиоизлъчване не достига само до домовете ни, а пътува в целия Космос. Историята на Земята се излъчва във Вселената. Така че, ако съществуват извънземни, те със сигурност знаят, че сме тук. Но даже на радиовълните са нужни години да достигнат звездите. Нашите радиопредавания са мощни, колкото да пропътуват около 50 години в Космоса. Но през всичкото това време, те са достигнали само до най-близките звезди. За по-голямата част от Космоса, планетата ни изглежда напълно тиха.
„Това е като балон от ТВ, който се движи в Космоса и най-ранните шоу предавания са достигнали до 40-50 светлинни години. Това, което искам да кажа е, че само няколкостотин звезди са толкова близо. Факт е, че не знаем още за извънземните и може би това е причината да не сме чули още нищо от тях.”
Но някой ден, когато радио балончето се разшири, някой може да разбере, че ние сме тук. Но кога? И какво ще се случи след това?
Големия размер на Вселената е проблем. Ако извънземни съществуват, те биха могли да живеят чак на другия край. На телевизионните и радио сигнали ще отнеме стотици хиляди години да стигнат до там. А ние изпращаме такива сигнали само от около 50 години. Просто зависи къде има извънземен живот. Сигналите от нашата планета са достигнали само до малък брой звезди от галактиката, но това може да е достатъчно.
Тези звезди получили наши първи радио сигнали и ако извънземни живеят на планета около тях, може би са разбрали, че ние съществуваме. Ако отговорят, съобщението ще пътува други 50 години обратно към нас. Затова може да почакаме известно време преди да открием, че не сме сами.

Открита е извънземна бактерия на метеорит

Читател
-
0
Открита е извънземна бактерия на метеорит

alien bacteria

Учен от НАСА вярва, че е открил вкаменена извънземна форма на живот, която може да обясни и как се е зародил животът на Земята.

Необикновените твърдения на д-р Ричард Хувър, астробиолог от Центъра за космически полети „Маршал“ на американската космическа агенция, са резултат от десетгодишно изследване на бактерии, открити в метеорити, паднали на най-различни места по земното кълбо.

Хувър разказва, че докато пътувал до Антарктика, Сибир и Аляска, изследвал изключително рядко срещани метеорити – въглеродни хондрити от типа CI1.

Смята се, че на Земята са паднали едва девет подобни метеорита. Астробиологът ги изследвал с помощта на електронен микроскоп и открил многобройни различни останки от бактерии, някои от които били подобни на тези на Земята, а други – изцяло непознати.

Д-р Хувър смята, че метеоритите са разпространили живи организми във Вселената и че животът на Земята най-вероятно е бил породен от бактерии, донесени от астероиди, разбили се на нашата планета.

Той открил вкаменени фосили на организми, чиито размери и структура наподобявали тези на гигантската бактерия Titanospirillum velox от нашата планета. Според астробиолога това означава, че животът е много по-често срещан във Вселената, отколкото сме смятали досега.

„Това е индикация, че животът не е ограничен само на планетата Земя. Тези изследвания са на съвсем ранен етап, защото повечето учени биха казали, че това е невъзможно. Вълнуващото откритие е, че бактериите са до голяма степен разпознаваеми и могат да се свържат с видовете на Земята. Други обаче изглеждат твърде странни и не приличат на нищо, което може да бъде идентифицирано“, казва д-р Хувър.

Той събирал останките от метеорити и ги изследвал в лаборатория за останки от живи организми. Така астробиологът направил своето откритие. Той идентифицирал биологична останка, в която няма азот – химичен елемент, срещан във всички живи организми.

“Ако някой може да обясни как е възможно да имаме биологични останки, в които няма азот, или количеството азот в тях е под нивото, което може да бъде засечено с наличните до момента технологии, бих бил много заинтересован да го чуя. Никой от учените, с които съм говорил до момента, не е в състояние да обясни този феномен“, казва още д-р Хувър.

Астрономът Сет Шостак от института SETI, издирващ извънземен разум, не бърза да се радва на откритието. „Може би животът е бил донесен отвън, развил се е на комети и се е появил на Земята, когато много обекти са се разбивали на нашата планета. Тези открития обаче трябва да бъдат потвърдени от независими изследвания.“, смята той.

Хипотезата за панспермията предполага, че животът съществува във Вселената, разпределен по метеорити, астероиди и планетоиди. Животът се рее из Космоса във формата на бактерии, живеещи върху скални отломки, изхвърлени в Космоса след сблъсък между планети, а също – и, че има живот и на някои малки планети. Бактериите могат да пътуват в продължение на дълго време, преди да се сблъскат с някоя планета. Ако на повърхността на новата палнета, с която са се сблъскали, има условия за живот, бактериите се активират и процесът на еволюция започва.

Друга хипотеза, тази за екзогенезиса, предполага, че животът на Земята е прехвърлен от друго място във Вселената.

Автор: Неделин Бояджиев
По материали от:
http://www.dailymail.co.uk/
http://en.wikipedia.org/wiki/Panspermia

Откриване на Галактиката

Читател
-
0
Откриване на Галактиката

Автор: Юрий Николаевич Ефремов

Превел от руски: Никола Николов

Universe-Collide_01

През 1921 г. известният холандски астроном Якоб Каптейн посетил в Бон своя приятел астрометрист и изследовател на звездни купове Ф. Кюстнер и споделил с него своите съображения за строежа на нашата звездна система – Млечния път. На Кюстнер тези съображения се сторили твърде хипотетични и той попитал Каптейн дали не е още рано да прибягва до умозрителни заключения и не е ли по-добре да почака, докато се насъберат повече наблюдателни данни. Реакцията, която последвала, Кюстнер запомнил завинаги, Каптейн се разярил, тропнал с крак н изкрещял: «Аз не мога да чакам! Искам сега да знам това!» Схемата на строежа на Млечния път, предложена от Каптейн, представлявала двойно изпъкнала леща с диаметър около 20 000 пс, от центъра, на която на разстояние, равно само на 650 пс, се намира Слънцето. Последната работа на Каптейн, в която той отстоявал тази схема, излязла през 1922 г. През същата година той умрял, убеден в своята правота. А прав се оказал Шепли, с който Каптейн водил ожесточени спорове. . . Нищо не може да се сравни с трагедията на учен, който след десетилетия неукротим стремеж за знания най-накрая създава цялостна картина на мирозданието, но веднага забелязва появяването на друго, различно гледище и вижда, че то печели все повече нови привърженици. Да си спомним за Лоренц, който съжалявал, че не е умрял преди появяването на квантовата механика. Но такава е съдбата на всяко конкретно постижение в науката, на всеки учен. Минават пет, десет години и неговата работа продължава да бъде интересна в най-добрия случай само за историците на науката, а от нейния прах израства ново знание. Средното време на живот на една добра научна статия, през което тя се цитира в литературата, е около десет години. В научните списания сега няма да намерите цитати на Нютон или Лаплас, а само в историческите обзори. Рядко вече се срещат имената и на Каптейн, и на Шепли. Техните работи останаха като зазидани тухли в здание, което на никой не е съдено да види завършено. . .

closest star«Вселената на Каптейн» била построена от него по принцип по същия начин, както и «вселената на Хершел», на която тя и прилича. Този начин се състои в преброяване на звездите в различни посоки и определяне с тяхна помощна пространствената плътност на звездите на различни разстояния от Слънцето. За разлика от Хершел Каптейн държал сметка, че звездите могат да имат различна светимост. Разстоянията, които били много неточни, той намирал по статистическа връзка между паралакса, видимата величина и собственото движение. За определяне на тези характеристики през 1906 г. Каптейн предложил плана за «избраните области» — колективни изследвания на астрономи от много страни на всевъзможни характеристики на всички звезди, попадащи в 206 области от небето, равномерно разпределени по него. Този план в много отношения е изпреварил времето си и досега все още не е изпълнен изцяло. Преброяванията на Каптейн показали, че броят на звездите в единица обем намалява с отдалечаване от Слънцето. Сега ние знаем, че за това е виновно поглъщането на светлината.
Както често се случва, между многото противоречиви мнения, изказвани много преди окончателното възтържествуване на истината, има и вярно. И Харлоу Шепли е имал свои предтечи. Още Джон Хершел, син на бележития английски астроном и изследовател на южното небе, 80 години преди Шепли обърна внимание, че почти всички кълбовидни купове са събрани в едната половина на небето. През 1909 — 1917 г. Болин, Хинк и Херцшпрунг отбелязваха съсредоточаването на кълбовидните купове в съзвездието Стрелец, а Перин посочваше, че в същатa посока има много ярки облаци от Млечния път и това едва ли може да бъде случайно съвпадение. Сражението обаче бе спечелено от Шепли и галактоцентричната революция с право се свързва с неговото име.

List of objects in the solar systemВ серия свои работи от 1916— 1919 г. Шепли дойде до заключението, че намиращият се в посока на съзвездието Стрелец център на системата от кълбовидни звездни купове е същевременно и център на цялата система на Млечния път. Шепли бил убеден в това поради симетричното разпределение на куповете около равнината на Млечния път и факта, че центърът на куповете е в същата равнина. Концентрирането на кълбовидните купове в Стрелец (където на 2% от цялата площ на небесната сфера се намира една трета от всички купове) Шепли обяснявал с повишаване на пространствената плътност на куповете при приближаване към центъра на системата и с това, че Слънцето се намира много далеч от този център. А колко далеч именно? На този въпрос отговор дали цефеидите.
Сега знаем, че променливите звезди с период от 2 до 30 денонощия в кълбовидните купове не са цефеиди или по-точно те са особена разновидност на цефеидите. Шепли обаче приложил към тях зависимостта период — светимост и намерил, че светимостта на променливите звезди от типа RR от Лира във всички купове е еднаква и е около 0m. Като се знае това, той могъл да камери разстоянията до десетина купа. След това той забелязал, че разликата между видимите величини на звездите от типа RR от Лира и на най-ярките червени звезди в кълбовидните купове се изменя малко от куп в куп и е средно 1m, 5 — 0m,0. Сега вече било достатъчно да се измери звездната величина на най-ярките звезди в един кълбовиден куп, за да се определи разстоянието до него. По този начин Шепли определил положението в пространството на около седемдесет кълбовидни купа. Тези разстояния изглеждали огромни; и най-близкият кълбовиден куп се намирал много по-далеч от най-далечния разсеян куп. Оказало се, че до центъра на системата от кълбовидни купове, т. е. до центъра на системата Млечен път, има 50 000 светлинни години. Слънцето се оказало не в центъра на мирозданието, а в неговите далечни краища, а пък размерите на нашата звездна система се удесеторили!
Цефеидите от кълбовидните купове имат друг произход, друга маса, и друга светимост, различни от тези на класическите цефеиди от галактичното поле или от разсеяните звездни купове; сега ние знаем, че те са по-слаби с около 1m,5. Но приблизително е толкова сбъркал Шепли при оценката на светимостта на класическите цефеиди, като я занижил, така че приетите от него светимости на цефеидите от кълбовидните купове и на звездите от типа RR от Лира са грешни с не повече от 0m,5. Това съвпадение дълго време замаскирвало грешката в нул-пункта на зависимостта период — светимост. Като получавал всеки път за светимостта на звездите RR от Лира светимост 0m,0, един изследовател стигнал до извода, че нул-пунктът на Шепли е добър и получените с него светимости на цефеидите са верни. Съществуването на два вида цефеиди било доказано едва след работите на Бааде и на Б. В. Кукаркин от 1944 — 1952 г.
Каптейн и Ван Рейн излязоха против Шепли, като се опитваха да докажат именно, че звездите от типа RR от Лира са много по-слаби, отколкото мисли Шепли. А още преди това, на 26 април 1920 г., в Националната академия на науките във Вашингтон се състоя диспут, който в историята на астрономията е известен като «големия спор» между Харлоу Шепли и Хибър Къртис..
И двете страни бяха съгласни, че характеристиките (и предимно светимостите) на звездите от един и същи клас са еднакви навсякъде във Вселената. (Обаче кои звезди можем да смятаме, че спадат към един и същи клас? Отразяват ли се върху светимостите някои различия в характеристиките на цефеидите в различните галактики? Отговорът на въпроси от този характер не е известен и досега и той може да се получи само от подробни точни изследвания.) В първата част на диспута в центъра на вниманието стояла оценката на разстоянието до най-добре изучения кълбовиден звезден куп М. 13 в съзвездието Херкулес. Шепли намирал за това разстояние 36 000 светлинни години, а Къртис смятал, че той е десет пъти по-близо. Тогава обаче светимостта на цефеидите трябва да бъде средно 3m. Това обаче не смущавало Къртис, който смятал, че «наличните наблюдателни данни едва ли говорят за съществуването на зависимост период — светимост за галактичните цефеиди». Най-ярките червени звезди в кълбовидните купове Къртис вземал за джуджета от главната последователност, а не за гиганти, каквито са те в действителност.
Между аргументите на Шепли освен данните за цефеидите стояли и радиалните скорости на кълбовидните купове, които са от порядъка на 150 — 200 км/с. Ако се приеме, което е естествено, че средната скорост в перпендикулярно направление на зрителния лъч е същата, каквато и в негово направление, то при разстояние от 3600 светлинни години най-ярките кълбовидни звездни купове трябва да имат собствено движение от порядъка на 0″,4 за година, което е една напълно забележима величина. То обаче в действителност е много малко. Това, че Шепли бил прав, стана очевидно едва след като бе открито въртенето на Галактиката, макар че поради пренебрегването на поглъщането на светлината получените от Шепли разстояния са два-три пъти завишени. Къртис обаче се оказа прав във втората част на спора, за която ще стане дума по-нататък.
През 1925 г. Стрьомгрен установи окончателно странната асиметрия в посоката на движението на кълбовидните купове: всички те са насочени към една област на Млечния път, като при това скоростите им са много големи — от порядъка на 200 км/с. Една малка част от звездите притежава също такава асиметрия в движенията и големи скорости. Една година по-късно Б. Линдблад обясни това, като посочи, че обектите с големи скорости образуват почти сферична (по-точно — елипсоидална) система, а повечето от звездите в околностите на Слънцето, както и то самото, а също и разсеяните звездни купове влизат в плоска система, чиито членове обикалят с голяма скорост около центъра на Галактиката. Обратно на това системата от кълбовидни купове обикаля около този център много бавно, с което именно се обяснява голямата скорост на членовете от сферичната система по отношение на Слънцето. Ясно е, че посоката на векторите на скоростите на членовете на тази група трябва да бъде перпендикулярна на посоката към центъра на Галактиката, и наистина така получената посока към центъра съвпадаше с разлика от само няколко градуса с положението на центъра на системата от кълбовидни купове, определено от Шепли.
Въртенето на Галактиката бе окончателно доказано през 1927 г. от Ян Оорт, който е чуждестранен член на Академията на науките на СССР. Той разгледа влиянието, което въртенето на Галактиката оказва върху собствените движения и върху радиалните скорости на звездите, при две предположения за характера на това въртене — като твърдо тяло и при съблюдаване законите на Кеплер. В първия случай на «твърдотелно» въртене, който би могъл да бъде в сила при равномерно разпределение на веществото в Галактиката, тя би се въртяла като една грамофонна плоча, така че взаимните разстояния между всички нейни точки биха се запазвали неизменни. Ако обаче значителна част от масата на Галактиката е съсредоточена в нейния център, то въртенето на звездите около него би напомняло обикалянето на планетите около Слънцето и би трябвало да се подчинява на законите на Кеплер; линейните скорости на звездите трябва да намаляват пропорционално на корен квадратен от разстоянието до центъра. Това различие в скоростите на въртене може да се открие, като се определят радиалните скорости на звездите в различни посоки от Слънцето. Радиалните скорости ще бъдат средно равни на нула в четири посоки: в посока към центъра и към антицентъра (понеже проекцията на скоростта върху зрителния лъч е равна на нула) и в двете перпендикулярни на това направление посоки (понеже скоростите, с които обикалят около центъра звездите, намиращи се на еднакво разстояние от центъра на Галактиката, са еднакви). В две посоки (сключващи ъгъл 45° с предишните) проекцията на средната скорост върху зрителния лъч ще бъде максимална и насочена към Слънцето, а в двете перпендикулярни на тях — в противоположна посока. Следователно кривата, изразяваща зависимостта на радиалната скорост от посоката (галактичната дължина), трябва да покаже двойна вълна — тя е с два максимума и два минимума. Оорт получи, че тази зависимост за звездите, лежащи в равнината на Галактиката, трябва да се изразява с формулата

Vr = Arsin2l,

където r е разстоянието на звездата до Слънцето, а l — галактичната дължина, която се отчита от центъра на Галактиката. Като използвал след това радиалните скорости на звездите от класове О и В и на цефеидите, Оорт намерил, че звездите в Галактиката наистина обикалят, като се подчиняват на неговата формула и че центърът на въртене се намира в посока към съзвездието Стрелец. Оорт определил също и константата на въртенето на Галактиката, A която сега се нарича константа на Оорт. Ако тази константа е определена за някакви обекти, то формулата на Оорт дава възможност да се определи средното разстояние за някаква еднородна група от звезди.
Влиянието на галактичното въртене върху собствените движения е по-трудно да бъде забелязано; то не зависи от разстоянието до Слънцето. Като комбинирал радиалните скорости и собствените движения, Оорт можа да получи разстоянието на Слънцето до центъра на Галактиката, което при него е равно на 5100 пс. Днешните определяния дават 8000 — 10 000 пс.
Откриването на поглъщането па светлината от праховата материя, съсредоточаваща се около равнината на Галактиката, доведе до намаляване на нейните огромни размери, определени от Шепли, поради които той по едно време бе склонен да смята, че системата на Млечния път е нещо като много сгъстен куп от галактики. През 1944 г. Бааде успя да разпадне на звезди централната част на галактиката в Андромеда и намери, че това са звезди от същия тип, от каквито се състоят кълбовидните звездни купове. Той направи заключение, че разделянето на звездите и куповете от Галактиката на бързо въртящ се диск и бавно въртяща се сфероидална компонента, което бе намерено за първи път от Линдблад и Оорт, е общо правило и че звездите от тези две населения се различават и по своите физически характеристики. Основната причина за тези различия, а именно че сфероидалната система на население II се състои само от стари обекти, докато плоската система на население I включва звезди и купове от всякакви възрасти. А пък най-младите обекти се съсредоточават в спирални ръкави.
Схемата на Каптейн се оказа изцяло невярна, но нима наистина трябваше да се чака да се натрупат повече сведения? За необходимостта от чакане говорят или много тесните специалисти, или авторите на теории и концепции, които чувстват, че новите факти не се съгласуват с тях. Може би някъде дълбоко в подсъзнанието те чувстват обида, че успехът може да сполети някой друг. . . Обаче създаването на теория, която, макар и да не бъде обречена на пълно сриване, а само на съществено преустройство — при това неизбежно обречена, — е единственият път на развитие на науката. «Може би — казваше Анри Поанкаре — ние би трябвало да изоставим търсенето на решение, докато не натрупаме търпеливо данни за това. . . Но ако ние винаги бихме били така благоразумни, никога нямаше да създадем Науката и трябваше да изживеем своя кратък живот без мечти. » Единствено благодарение на нашето нетърпение ние се движим напред.

Източник: nauka.bg

Доказателства за „Голямо езеро“ на спътника Европа

Читател
-
0
Доказателства за „Голямо езеро“ на спътника Европа

111116132914

Потенциал за поддържане на живот

Учени търсещи извънземен живот, от Тексаския университет в Остин (The University of Texas at Austin)и от другаде, открили, това което изглежда като голямо количество течна вода с големината на Големите езера  в Северна Америка (North American Great Lakes) намираща се сред ледената обвивка на спътника на Юпитер Европа.

Бритни Шмид постдокторант от Инситута по Геофизика към Тексаския Университет (Britney Schmidt, a postdoctoral fellow at The University of Texas at Austin’s Institute for Geophysics) пише в Nature, че тази вода представлява потенциален хабитат за живот, както и че може да съществуват много такива езера из Европа. Това което още повече увеличава потенциала за живот, е че върху новооткритото езеро плават ледени късове които се разрушават, осигурявайки механизъм за трансфер на хранителни вещества и енергия между повърхността и огромния океан, който се простира под нея.

Едно от мненията в научното общество е, че ако обвивката е много дебела тя не може да „комуникира“ с подлежащия океан, казва Шмид, но сега се виждат доказателства въпреки, че обвивката е дебела нещата не стоят така. Това вероятно прави Европа и океана й по обитаеми.

Учените се съсредоточили върху снимките от космическия апарат Галилей на две грубо закръглени неравности върху повърхността на Европа.  Изследователите  направили модел, с който се обяснява как са се образували тези характерни черти. Това  разрешава няколко конфликтни наблюдения, някой от които казват, че ледената обвивка е дебела а други, че е тънка.

Учените смятат че модела им е верен, базирайки  се на кадрите от Галилей и на тези от Земята. Тъй като евентуално ако езерата съществуват те са на няколко километра под повърхността, единствения начин, по който може да се потвърди със сигурност съществуването им е да се изпрати апарат, който да пробие повърхността.

1...107108109...171страница 108 на 171