Учен от НАСА вярва, че е открил вкаменена извънземна форма на живот, която може да обясни и как се е зародил животът на Земята.

Необикновените твърдения на д-р Ричард Хувър, астробиолог от Центъра за космически полети „Маршал“ на американската космическа агенция, са резултат от десетгодишно изследване на бактерии, открити в метеорити, паднали на най-различни места по земното кълбо.

Хувър разказва, че докато пътувал до Антарктика, Сибир и Аляска, изследвал изключително рядко срещани метеорити – въглеродни хондрити от типа CI1.

Смята се, че на Земята са паднали едва девет подобни метеорита. Астробиологът ги изследвал с помощта на електронен микроскоп и открил многобройни различни останки от бактерии, някои от които били подобни на тези на Земята, а други – изцяло непознати.

Д-р Хувър смята, че метеоритите са разпространили живи организми във Вселената и че животът на Земята най-вероятно е бил породен от бактерии, донесени от астероиди, разбили се на нашата планета.

Той открил вкаменени фосили на организми, чиито размери и структура наподобявали тези на гигантската бактерия Titanospirillum velox от нашата планета. Според астробиолога това означава, че животът е много по-често срещан във Вселената, отколкото сме смятали досега.

„Това е индикация, че животът не е ограничен само на планетата Земя. Тези изследвания са на съвсем ранен етап, защото повечето учени биха казали, че това е невъзможно. Вълнуващото откритие е, че бактериите са до голяма степен разпознаваеми и могат да се свържат с видовете на Земята. Други обаче изглеждат твърде странни и не приличат на нищо, което може да бъде идентифицирано“, казва д-р Хувър.

Той събирал останките от метеорити и ги изследвал в лаборатория за останки от живи организми. Така астробиологът направил своето откритие. Той идентифицирал биологична останка, в която няма азот – химичен елемент, срещан във всички живи организми.

“Ако някой може да обясни как е възможно да имаме биологични останки, в които няма азот, или количеството азот в тях е под нивото, което може да бъде засечено с наличните до момента технологии, бих бил много заинтересован да го чуя. Никой от учените, с които съм говорил до момента, не е в състояние да обясни този феномен“, казва още д-р Хувър.

Астрономът Сет Шостак от института SETI, издирващ извънземен разум, не бърза да се радва на откритието. „Може би животът е бил донесен отвън, развил се е на комети и се е появил на Земята, когато много обекти са се разбивали на нашата планета. Тези открития обаче трябва да бъдат потвърдени от независими изследвания.“, смята той.

Хипотезата за панспермията предполага, че животът съществува във Вселената, разпределен по метеорити, астероиди и планетоиди. Животът се рее из Космоса във формата на бактерии, живеещи върху скални отломки, изхвърлени в Космоса след сблъсък между планети, а също – и, че има живот и на някои малки планети. Бактериите могат да пътуват в продължение на дълго време, преди да се сблъскат с някоя планета. Ако на повърхността на новата палнета, с която са се сблъскали, има условия за живот, бактериите се активират и процесът на еволюция започва.

Друга хипотеза, тази за екзогенезиса, предполага, че животът на Земята е прехвърлен от друго място във Вселената.

Автор: Неделин Бояджиев
По материали от:
http://www.dailymail.co.uk/
http://en.wikipedia.org/wiki/Panspermia

Потенциал за поддържане на живот

Учени търсещи извънземен живот, от Тексаския университет в Остин (The University of Texas at Austin)и от другаде, открили, това което изглежда като голямо количество течна вода с големината на Големите езера  в Северна Америка (North American Great Lakes) намираща се сред ледената обвивка на спътника на Юпитер Европа.

Бритни Шмид постдокторант от Инситута по Геофизика към Тексаския Университет (Britney Schmidt, a postdoctoral fellow at The University of Texas at Austin’s Institute for Geophysics) пише в Nature, че тази вода представлява потенциален хабитат за живот, както и че може да съществуват много такива езера из Европа. Това което още повече увеличава потенциала за живот, е че върху новооткритото езеро плават ледени късове които се разрушават, осигурявайки механизъм за трансфер на хранителни вещества и енергия между повърхността и огромния океан, който се простира под нея.

Едно от мненията в научното общество е, че ако обвивката е много дебела тя не може да „комуникира“ с подлежащия океан, казва Шмид, но сега се виждат доказателства въпреки, че обвивката е дебела нещата не стоят така. Това вероятно прави Европа и океана й по обитаеми.

Учените се съсредоточили върху снимките от космическия апарат Галилей на две грубо закръглени неравности върху повърхността на Европа.  Изследователите  направили модел, с който се обяснява как са се образували тези характерни черти. Това  разрешава няколко конфликтни наблюдения, някой от които казват, че ледената обвивка е дебела а други, че е тънка.

Учените смятат че модела им е верен, базирайки  се на кадрите от Галилей и на тези от Земята. Тъй като евентуално ако езерата съществуват те са на няколко километра под повърхността, единствения начин, по който може да се потвърди със сигурност съществуването им е да се изпрати апарат, който да пробие повърхността.

Инфрачервеният телескоп на НАСА и Европейската космическа агенция Herschel е открил в центъра на Млечния път формирование от плътен газ, изключително много приличащо на математическия символ за безкрайност. Знакът е с вид  на осморка с размер 600 светлинни години и се намира в центъра на галактиката, там, където се съединяват спиралните ръкави на галактиката. „Кращиата” им всъщност се намират вътре в осморката. Към настоящия момент генезисът на тези спирални структури не е ясен, предполага се, че се дължат на гравитационни влияния на съседни галактики.  Все пак, осморката не съвпада с идеалния център на Млечния път, който е източник на рентгеново и радиоизлъчване с наименование „Стрележ А” – свръх-масивна черна дупка.

Използвани са инфрачервени снимки с висока резолюция в субмилиметровия диапазон. На снимките се вижда много добре изобразена лента от плътен студен газ, смесен с прах, в която текат процеси на образуване на нови звезди. От земна гледна точка и перспектива формата му идеално съвпада с тази на прочутият знак за безкрайност, но всъщност формированието по-скоро прилича на пръстен.

Наблюдението е потвърдено и от радиотелескопа Nobeyama в Япония, като японските учени сочат, че лентата се движи като едно цяло, с еднаква скорост спрямо галактиката.

Източник: http://arxiv.org/abs/1105.5486

Анализ показва, че някои бавно горящи останки от ранната Вселена може все още да съществуват. Някои компютърни симулации показват раждането на едни от първите звезди във Вселената, някои от които все още може би съществуват и днес.
Говорим за отблясъци от миналото. Някои от първите звезди във Вселената все още може да бъде блещукат в Млечния път 13 400 000 000 години, както показват симулациите.

Проучването противоречи на преобладаващото мнение, че първите звезди са всички гиганти и, че след няколко милиона години те са изгорели и умрели.

В своите симулации, Пол Кларк от университета в Хайделберг в Германия и колегите му показаха, че облаци газ в началото на Вселената може да са създали няколко звездни ембриона, а не – само един. Звездите-бебета във всеки облак са близко разположени. Някои от изхвърлените звезди с поднормено тегло може и да са оцелели до наши дни – само, ако са успели да натрупат не повече от еквивалента на 80% от масата на Слънцето.

Ако някои от първите звезди са оцелели до днес, яркостта им няма да изисква да бъдат търсени с изключително голям телескоп.  Но трябва да се има предвид, че първичната звезда  се състои само от водород и хелий, а по-младите звезди, съдържат следи от тежки елементи.

Автор: Неделин Бояджиев
По материали от:
www.sciencenews.org

Може ли живот да оцелее на Марс? Да, казват експертите.

Изследователи от катедрата по природни ресурси в Университета МакГил, от Канадския Нацонален Изследователски Съвет, от Университета в Торонто и от ИнститутаSETI* са открили бактерия, която се храни с метан и живее в уникален извор на остров Аксел Хайберг в най-северната част на Канада. Д-р Лайл Уайт, микробиолог от Университета МакГил обяснява, че в извора Лост Хамър живеят микроорганизми и че този извор е подобен на извори, които е възможно да са съществувал в миналото или да съществуват понастоящем на Марс и че може би в тях също има живот.

Водата с температура под нулата е толкова солена, че не замръзва независимо от студа и в нея няма кислород годен за консумация. Има обаче големи балончета метан, които изплуват на повърхността и които са провокирали любопитството на изследователите дали газът е с геоложки или биологичен произход и дали нещо може да оцелее в тези условия – екстремално висока соленост и температури под нулата. „За наша изненада ние не открихме метаногенна бактерия, която да произвежда метана в Лост Хамър“ казва Уайт „но открихме друг уникален анаеробен организъм – такъв, който може да оцелее като се храни с метан и вероятно диша сулфат вместо кислород.“

Съвсем наскоро на Марс бяха открити метан и замръзнала вода. Снимките направени от Орбиталната станция около Марс показаха образуването на нови канали, но никой не знае какво ги формира. Един от възможните отговори е, че на Марс има извори подобни на Лост Хамър.

„Идеята в изследването е, че няма значение откъде идва метанът“ обяснява Уайт, „В ситуация, при която има много студена солена вода е възможно да има микробиологичен живот, дори и такава крайно сурова среда“. И докато о-в Аксел Хайберг е негостоприемно място, то в още по-голяма степен такова е изворът Лост Хамър. „На Марс има места където температурата достига сравнително топлите -10 до 0°С и може би дори температури над 0°С“ казва Уайт „А на о-в Аксел Хайберг тя лесно спада до -50°С. Изворът Лост Хамър е най-екстремалната минусова солена среда, която намерихме. Това място показва и модел как на замръзнали светове като Марс може да се появи просмукване на метан и ни дава възможен обяснения на неотдавна откритите на Марс метанови депа.“

* – организация с идеална цел, която търси сигнали от извънземен живот

Автор: Тихомир Георгиев
Източник: nauka.bg

Граница на Рош е този радиус на кръгова орбита на едно тяло, движещо се около друго тяло, при които приливните сили, предизвикани от централното тяло са равни на гравитационните сили на спътника.

Ако спътник е на по-ниска орбита от границата на Рош, то централното тяло предизвиква приливи със сила по-голяма от гравитацията на спътника. Тоест, приливните сили ще разкъсат спътника на части. Наблюдаваните пръстени около някои планети се намират по-близо от тази граница. Между другото в научните разработки около Зона на Рош се открояват двама българи – Светослав Веселинов и Мартин Караниколов. Светослав Веселинов е ст. ас. в „Софийския Университет“, катедра „Обща Физика“. Той предполага, че след като в Зона на Рош около големите планети се образуват пръстени би трябвало това да става и около по малките. Според него, големината на парчетата образуващи пръстена са достатъчно дребни и разредени, че отразената светлина да е съвсем малка.

Основанията за това твърдение са попадението 4 американския спътник в Зона на Рош и пръснали се на парчета точно в момента, в който са пресичали зоната. Друг аргумент в защита на твърдението е това, че няколко космонавти и астронавти са отбелязали в докладите си, че в определени моменти от полета са забелязали слабо сияние приличащо на пръстен около Земята.

Поведение на „течен” спътник: на голямо разстояние от централното тяло формата му е почти сферична.

При приближаване към границата на Рош спътникът се деформира от приливните сили.

На разстояние, равно на границата на Рош приливните сили и силата награвитацията на спътника се изравняват, и най-малкото сътресение предизвиква разрушаване на спътника.

Орбиталните скорости зависят от радиуса на орбитата (червените стрелки), затова при разрушаването на спътника парчетата му се разпръскват по дължината на орбита му.

Впоследствие от парчетата се образува пръстен.

Скалата на разстоянията в астрономията в последна сметка се опира на стойността на астрономическата единица — разстоянието между Земята и Слънцето. Ето защо ние ще разкажем накратко за методите за определянето на тази величина.
Най-старият метод е определянето на денонощния паралакс на Слънцето и планетите. Като наблюдаваме Слънцето при изгрев и в залез, ние гледаме към него от различни точки в пространството; по разликата в неговите небесни координати може да се определи разстоянието до него. Задачата се свежда до решаването на един триъгълник, на който е известна основата и двата прилежащи ъгъла, които, разбира се, са много близки до 90°.

На пръв поглед изглежда, че е най-просто да се измери пара-лактичното преместване на Слънцето по небесната сфера непосредствено, при наблюдението му от две различни точки от земната повърхност. Очевидно е, че то ще бъде най-голямо при измерване на различните положения на Слънцето върху небето от две точки, намиращи се на двата края на един земен диаметър. Но дори и този ъгъл е много малък — само около 18″. Освен това поради голямата яркост на Слънцето и поради нагряването от него на инструмента, а и поради невидимостта на звездите през деня тези измервания са много неточни. Ето защо още преди три века е бил предложен друг метод. Той се базира на това, че относителните разстояния между телата в Слънчевата система, изразени в части от разстоянието между Земята и Слънцето, са добре известни. Те могат да се определят по третия закон на Кеплер, който гласи, че квадратите на времената за обикалянето на планетите около Слънцето се отнасят помежду си, както кубовете на големите полюси на техните орбити; при това за единици се използуват годината и разстоянието от Земята до Слънцето. Орбиталните периоди и взаимното разположение на планетите по техните орбити лесно се определят от наблюдения, така че винаги може да се нарисува точният план на Слънчевата система за който и да е момент. Достатъчно е да се определи разстоянието между кои да са две тела в нея, за да се получи мащабът на плана, а по този начин — и астрономическата единица. Положението на планетите може да се измери много по-точно, отколкото положението на Слънцето, защото това може да се прави нощем, по отношение на «неподвижните» звезди. Този, както и други „астрономически“, тук направо ще кажем, че всички те сега представляват’само исторически интерес.

Измерванията, извършени в Русия, САЩ и Англия, вече отдавна дадоха за разстоянието до Слънцето 149 600 000 км, на което съответствува стойност на паралакса на Слънцето 8 ,7940. Тази точност е напълно достатъчна за нуждите на астрономията, но даже тя би трябвало още да се повиши за потребностите на космонавтиката. (Ако при пресмятането на траекториите на нашите автоматични станции, които се спускаха на Венера, бе използвана стойността на астрономическата единица, получена само с астрономически методи,то това би могло да доведе до отклонение, равно на три пъти радиуса на Венера.) Изследвания извършените в САЩ радиолокационни наблюдения на Венера и Марс и данните от оптичните наблюдения дават за астрономичеката единица стойността 149597 870, 5 ± 1,6 км. За получаването на тази фантастична точност се наложи да се вземат под внимание най-новите определяния на скоростта на светлината.
Разстоянието от Земята до Слънцето служи за базис при определянето на годишният ригонометричен паралакс на звездите, т. е. на ъгъла, под който от една звезда се вижда радиусът на земната орбита. Положението на звездите по небесната сфера би трябвало вследствие обикалянето на Земята около Слънцето да се изменя с период от една година и още на Коперник му е било ясно, че откриването на това паралактично преместване на звездите би било най-нагледното доказателство за движението на Земята около Слънцето. Напразно обаче ослепелият Галилей чакал учениците му да открият това преместване. При търсенето на паралакса англичанинът Джон Брадли през 1728 г. е открил аберацията на светлината (което също може да служи като доказателство за обикалянето на Земята около Слънцето), а след това и нутацията, годишният паралакс на звездите обаче бил открит едва през 1837 — 1840 г. почти едновременно в Русия, Германия и Африка. Този път било измервано не абсолютното изменение на координатите на звездата, а нейното преместване по отношение на по-слаби и следователно, средно взето, по-далечни звезди (метод, предложен още от Галилей),което може да се измери по- точно.Разбира се, да се разчита на успех е било възможно само в случай, че за измерването на паралакса наистина са избрани достатъчно близки звезди. В. Струве в Дерпт (сега Тарту) е избрал Вега поради нейния голям блясък, Бесел в Кьонигсберг — звездата 61 от Лебед поради нейното голямо собствено движение, а Хендерсон на нос Добра надежда — а от Кентавър, която едновременно е и светла, и има голямо собствено движение. Пръв получил резултат Струве. Изборът на Хендерсон се оказал най-добър: сега знаем, че ярките звезди могат да бъдат и свръх-гиганти, намиращи се на много големи разстояния. Звезда с паралакс, по-голям от паралакса на а от Кентавър, не е открита и досега. Тази звезда е най-близката до нас.
Определянето на паралакса на звездите е второто или третото по значение събитие в историята па астрономията. То доказа, че звездите са далечни слънца, светещи така слабо само поради безкрайната си отдалеченост.
Ако годишният паралакс на една звезда е известен, то разстоянието до нея г елесно да се определи.

Тук а е разстоянието от Земята до Слънцето — астрономическата единица (а. е.). Паралаксът не надвишава 1″ и синусът на малкия ъгъл може да се замени със самия ъгъл в радиани:

Ясно е обаче, че е много неудобно да се изразяват гигантските звездни разстояния в километри. Много малко по-добра е и астрономическата единица. В звездната астрономия общоприета единица за разстояние е парсекът (пс) — име, което е съставено от две думи: паралакс и секунда. Тя е била предложена през 1912 г. от X. Търнър, един от създателите на фотографската астрометрия. На разстояние 1 пс се намира звезда, чийто паралакс е равен на 1 секунда. В парсеци разстоянието се изразява много лесно чрез паралакса:

От определението следва, че 1 пс = 206 265 а. е. = 3, 08.1016 м.

Килопар Секът (кпс) е равен на 1000 пс, 1000 кпс = 1 мегапарсек (мпс).Светлинната година се употребява изключително в полярната литература: 1 пс =3, 259 св. г. Най-близката звезда — а от Кентавър — се намира на разстояние 1, 32 пс и нейният паралакс е равен на 0″,75.
Всъщност най-близката до нас звезда е третата компонента на тройната система а от Кентавър. Тя така се и нарича — Проксима („Най-близка“) от Кентавър.Светлата жълта звезда а от Кентавър е трета по блясък на земното небе (след Сириус и Канопус; рядко се употребява друго нейно име — Ригел от Кентавър, т.е. Кракът на Кентавъра) и в същност се състои от две компоненти, намиращи се на разстояние една от друга 18″. Едната от тях е като близнак на Слънцето, а другата — по-червеникава и по-слаба. На разстояние, равно на почти два градуса от тази двойка, има много червена слаба звездичка от 11-а величина. Тя участва в движението на системата а от Кентавър и може би обикаля около нея с период десетки хиляди години. И тъкмо тази Звездица е с 0, 01 парсек по-близо до нас, отколкото а от Кентавър.Съвременната техника за определяне на паралаксите е разработена предимно от Я. Каптейн и Ф. Шлезингер в началото на нашия век. В продължение на няколко години с дълго фокусен астрограф получават една-две дузини снимки и с помощта на измерителни машини намират преместването на изучаваната звезда по отношение на по-слаби и следователно средно по-отдалечени звезди. Ако все пак сред тях се случи някоя близка звезда, която също има голям паралакс, това се открива при решаването на уравненията; такава звезда се изключва и решаването се повтаря. Обикновената точност при определянето на паралакса е 0″,01. С цената на извънредно голяма изобретателност(автоматично измерване, специално подбиране на епохите на снимките, увеличаване на броя на опорните зведи) в последно време тази грешка е сведена до 0″,004 — 0″,005. Досега най-добрата точност дават големите астрографи; рефлекторите, които са по-капризни, им отстъпват в това отношение.
Сега са известни тригонометричните паралакси на около шест хиляди звезди, намиращи се на не повече от 100 пс от Слънцето, но даже до разстояние 20 пс са познати паралаксите само на 1050 звезди, което е не повече от 25% от вероятния техен брой. За да се намерят останалите, трябва да се търсят звезди с голямособствено движение.
Сто парсека представляват само една стотна част от разстоянието до центъра наГалактиката. Геометричните методи обаче вършат работа и на значително по-големиразстояния. Един от тях използва преместването на Слънцето в пространството, което води до бавно изменение на координатите на звездите. Само за достатъчноголяма група звезди е възможно да се различи това преместване измеждуизмененията, предизвикани от хаотичното движение на самите звезди впространството. Ясно е, че този среден, или наричан още статистически паралакссе определя най-точно, ако такава една група от звезди се намира на разстояниеоколо 90° от апекса — точката от небесната сфера, към която е насоченодвижението на Слънцето.
Също така може да се използва и обстоятелството, че собственото движение —преместването на една звезда по небесната сфера за една година (измервано вдъгови секунди за година), и радиалната скорост (измервана в километри засекунда), средно взето, са еквивалентни величини (след като бъде взето подвнимание влиянието на движението на Слънцето върху тях), тъй като във всичкинаправления средните пространствени скорости на една група звезди са еднакви.Като приравним собственото движение и радиалната скорост, получаваме
откъдето може да се определи паралаксът те. Тук uг е скоростта по зрителниялъч, ut — скоростта по перпендикулярно на зрителния лъч направление (и двете вкм/с), а y — собственото движение (в 7г.).
По тези начини може да се определя средното разстояние на групи от звезди, отдалечени на разстояние до 1 — 2 кпс. Времето работи за нас и нашите потомци ще бъдат в много по-добро положение: точността на определянето на собствените движения записи от разликата в епохите — интервалът от време между снимките, по които те се измерват. Това се отнася не само до средните паралакси, но и до други проблеми, като например проверката па това, дали звездните асоциации се разширяват, което може да се види по собствените движения. Цената на снимките на небето расте с всяка измината година. Трудът на астрометристите, който понякога изглежда рутинен, заслужава най-голямо уважение;
ти създава фундамента на скалата на междузвездните и между гaлактически те разстояния, а едно здание, което расте непрекъснато във височина, постоянно се нуждае от укрепване на фундамента и възможностите в това отношение далеч не са изчерпани. Астрометрията ще бъде винаги нужна. Един от създателите на теориятаза еволюцията на звездите, М. Шварцшилд, казва: „Цялата моя работа би била практически невъзможна, ако липсваше фундаментът, създаван от резултатите на астрометрията.“
Нови хоризонти открива в астрометрията приложението на методите на радио астрономията. Радио интерферометрите със свръх дълги бази дори сега вече дават възможност да се определят координатите понякога с точност, която с порядък превишава възможностите на оптическите методи. Не след много време радио наблюденията на квазари и галактики ще даде възможност да бъде създадена нова координатна система, която да бъде достъпна за наблюдения в каквото и да е метеорологично време и по всяко време на денонощието; звездите, чието излъчване и в радио диапазона е вече фиксирано ( в от Персей, в от Лира и др.) ще да дат възможност тази система да бъде привързана към старата, оптичната.
Грандиозни перспективи ще се открият пред астрометрията с усвояването, на около слънчевото пространство. Така например измерването на паралаксите на звездите от орбитата на Юпитер ще даде възможност стократно да се увеличи броят на звездите с точно определени разстояния.

Нептун е осмата планета от Слънцето и най-външния газов гигант в Слънчевата система. Тя е четвъртата по размери и третата по маса. Поради значителната ексцентричност на орбитата на Плутон, Нептун понякога е най-отдалечената от Слънцето планета. Нептун носи името на римския бог на морето Нептун. Символът на планетата е стилизирано изображение на тризъбеца на Нептун  (♆).
Единственият апарат посетил Нептун е Вояджър 2 който се сближи максимално с планетата на 25 август 1989 г.

Поради отдалечеността си от Слънцето, Нептун получава много малко слънчева енергия. Повърхностната температура на планетата е −218 °C (55 K). Тя обаче изглежда има вътрешен източник на топлина, за която се счита че е останала още от акрецията на младата планета и която бавно се разсейва в околното пространство. В атмосферата на Нептун бушуват най-бързите ветрове във Слънчевата система — до 2000 km/h които вероятно се подхранват от потока топлина от вътрешността на Нептун.

Вътрешната структура на планетата е подобна на тази на Уран. Тя вероятно има планетно ядро съдържащо разтопени скали и метали и обхванато от слой съдържащ скали, вода, амоняк и метан. Атмосферата за която се счита че обхваща най-горните 10 до 20% от планетата съдържа водород и хелий в горните си слоеве, нарастващо съдържание на метан, амоняк и вода със увеличаване на дълбочината и преминаваща плавно към втечнената вътрешност на планетата. Скоростта на въртене и сплеснатостта на Нептун показват че неговата маса е по-малко концентрирана във ядрото му отколкото тази на Уран.
Нептун има сходна магнитосфера с тази на Уран. Магнитното й поле е под голям ъгъл спрямо оста на въртене на планетата (47°) и отместено поне 0,55 радиуса на планетата (13 500 km) от геометричния център. Магнитното поле се генерира от движение на заредени частици във вътрешността на планетата но детайли относно точния механизъм на това движение все още не са известни.
За разлика от тази на Уран, атмосферата е богата на метеорологични явления. За Нептун е характерно Голямото тъмно петно с размери близки до тези на Земята и еквивалентно на Голямото червено петно на Юпитер. За разлика от това на Юпитер обаче, тъмното петно на Нептун изчезна през 1994 г. и скоро след това се появи друго.
Специфично за газовите гиганти е наличието на облаци високо в тяхната атмосфера хвърлящи сянка върху по-нискоразположените облаци.

Астрономическите скици на Галилео Галилей свидетелстват за наблюдението му на Нептун на 28 декември 1612 г. и 27 януари 1613 г. И в двата случая обаче Галилео счита че е наблюдавал звезда в непосредствена близост до Юпитер, а не обект в Слънчевата система. Поради тази причина Галилео не се посочва като откривател на Нептун въпреки че в записките си отбелязва взаимното движение на Юпитер и „звездата“.
През 1821 г. Алексис Бувар публикува астрономически таблици на орбитата на Уран. Последващи наблюдения на планетата обаче показват различия между наблюдаваните и предвидените от таблицата координати, което води до хипотезата че съществува тяло оказващо влияние върху орбитата на Уран. През 1843 г. Джон Коуч Адамс изчислява орбитата на неизвестната осма планета и изпраща изчисленията си на опитния астроном Сър Джордж Ери. Той изисква пояснения за използваните методи, които Адамс така и не изпраща.
През 1846 г. Урбен льо Верие независимо от Адамс изчислява орбитата на Нептун но също както своя британски колега не среща съдействие у сънародниците си за издирването на планетата. През същата година Джон Хършел усъвършенства математическия анализ на орбитата и убеждава скептичния си колега-астроном Джеймс Шелис да започне търсене през юли 1846 г.
Междувременно льо Верие пък убеждава Йохан Готфрийд Гал от Берлинската обсерватория да започне търсене. Асистентът на Гал — Хейнрих д’Арест — тогава все още студент, предлага сравнение на обектите в района за търсене предложен от льо Верие с предишна звездна диаграма с цел откриване на нови обекти. Нептун е открит вечерта на 23 септември 1846 г. почти ведната след започване на наблюденията и на следващата вечер придвижването на планетата спрямо звездите е документирано и откритието на новата планета е оповестено.
Разликата между действителната и предвидената от льо Верие позиция на Нептун е 1°, а спрямо тази на Адамс — 10°. Джеймс Шелис впоследствие осъзнава че е наблюдавал планетата на два пъти през август, но поради небрежието си породено скептицизма не прави необходимата връзка между двете наблюдения.
След откриването на планетата избухват националистични спорове между френски и британски астрономи относно чии заслуги за откриването на планетата са по-големи — на Адамс или на льо Верие. Взето е компромисно решение двамата астрономи да си поделят заслугата по откриването на Нептун. Скорошен анализ на документи от архивите на Кралската Гринуичка обсерватория присвоени незаконно от астронома Олин Еген и върнати непосредствено след смъртта му, обаче показва че Адамс не заслужава равна заслуга по откриването на планетата.

Нептун не може да се забележи с невъоръжено око. През телескоп или бинокъл с голямо увеличение изглежда като синьозелен диск подобен но по-тъмен от този на Уран. Синьозеления цвят се дължи на поглъщането на червената светлина от метана в атмосферата на планетата. Видимата величина на Нептун варира между 7,7 и 8,0 и дискът му е с ъглов диаметър от 2″.
Тъй като са му необходими 165 години за да извърши едно пълно завъртане около Слънцето, през 2009 г. Нептун ще се върне в позицията на която е бил открит от Йохан Гал.

Нептун има бледи пръстени с неизвестно съдържание. На тях се наблюдават необикновени „струпвания“ на материал, вероятно предизвикани от гравитационното влияние на някои от спътниците на планетата.
Доказателство за прекъстаността на пръстените са проведените през 80-те години на 20 век наблюдения на окултация на звезди зад Нептун. В някои случаи се наблюдава допълнително „мигане“ на светлината от звездата преди да изчезне за Нептун дължащо се на преминаването й зад пръстен. Фактът че мигането понякога не се наблюдава сочи че един от пръстените на Нептун е прекъснат и понякога не закрива светлината от звездите на заден фон. Снимки направени от Вояджър 2 през 1989 г. предоставиха окончателното доказателство като разкриха че най-външния пръстен на Нептун наречен „пръстен Адамс“ е разделен на три отчетливи арки, които сега са известни под иметата „Свобода“, „Равенство“ и „Братство“. За гравитационния ефект на спътника Галатея намиращ по-близо до Нептун от пръстена се смята че „поддържа“ тези арки, но подробности за механизма пораждащ това групиране на материала засега не са известни.
Основните пръстени на Нептун са тесния „пръстен Адамс“ който се намира на 63 000 km от центъра на планетата, широкия „пръстен льо Верие“ който е на 53 000 km и бледия „пръстен Гал“ на 42 000 km. Няколко нови пръстена също бяха регистрирани от камерите на Вояджър — в това число „пръстен Ласел“ обхващащ пръстена „льо Верие“ и граничещ с пръстена Араго.

Нептун има 13 известни естествени спътници. Най-големия от тях е Тритоноткрит от Уилям Ласел само 17 дни след откриването на Нептун.Двановооткрити през 2002 и 2003 г. спътника все още не са именувани. Теимат най-големите известни орбитални периоди и радиуси от всичкиспътници в Слънчевата система.

Някои астероиди като: 74 Галатея и 1162 Лариса носят имена на спътницина Нептун. За Тритон не е било утвърдено официално име до началото на20 век. Преди 1949 г., когато е открита Нереида (вторият спътник наНептун), Тритон е бил наричан „спътникът на Нептун”.

Източник: nauka.bg