Хедонизмът учи, че стремежът към удоволствие е смисълът на живота. Това учение започва от Аристип от Кирения (435 – 350 г. пр. Хр.), който е философ от Северна Африка и е ученик на Сократ в Атина. Неговите основни догми са, че индивидуалните удоволствия са целта на живота, че щастието е тяхната сума, че всяко удоволствие е добро дори когато произлиза от неприлично поведение, макар че най-добри са телесните удоволствия.
Хуманност
Хуманността като мярка за това кое е нравствено правилно е формулирана върху плоча от Месопотамия, датирана около 2000 – 2700 г. пр. Хр. Тя се появява в пасаж, писан от един книжовник, ядосан от ужасното поведение на сина си. „Защото ти не се обръщаш към своята хуманност, душата ми е развълнувана като от зъл вятър.“ Думата, преведена като хуманност, е namulu. „Нека твоята хуманност те въздигне“, е заключението на сърдития автор – едно пожелание в съгласие с хуманната философия, появила се по-късно при много по-развити култури.
Хуманизъм
Гръцкият философ Протагор (485 – 415 г. пр. Хр.) от Абдера е първият агностик и е известен най-вече с афоризма си: „Човек е мярката на всички неща“. Той е авторът на първата открито антропоцентрична философска теория. Преди него хуманността е била разбирана като власт на морала, а нейните норми оформят базата на класицизма на Конфуций. Протагор отива по-нататък – той отрича съществуването на всички норми или приемливи авторитети извън оценката на човека.
Антихуманизъм
Диаметрално противоположното мнение е изказано в Китай около 500 г. пр. Хр. от Лао Дзъ – основателя на даоизма. Той проповядва, че човек трябва да се откаже от всякакви преценки и дискусии върху теми, които хората смятат за важни. Според даоизма да си човек означава просто да си една от многото форми на съществуване и при това не от първостепенно значение за всичко живо или дори за човешкия род. Алтернативата на човека е само да насочи мисълта си към дао, начина на проява на естеството.
Антропософската общност е учредена през 1912 г. от австрийския учен Рудолф Щайнер (1861 – 1925), за да наложи неговата нова „духовна наука“. Тя е базирана на убеждението му, че човешкият интелект, развиван по подходящ начин, може да осъществи контакт със свръхестествените духовни светове. През следващата година (1913) в Дорнах, Швейцария, той основава първия Гьотеанум (Goetheanum) – това е неговата школа за изучаване на спиритически науки.
Марксизмът е комунистическа доктрина, развита от германския учен Карл Маркс (1818 – 1883) и неговия съмишленик Фридрих Енгелс (1820 – 1895). Политическите идеали на Маркс са публикувани в неговия „Комунистически манифест“ (1848), но най-интересната част от неговото дело – идеите, които разграничават марксизма от другите форми на комунизъм, е завършена след неговото преселване в Англия през 1849 г. Следвайки метода на диалектическия материализъм, Маркс доказва своите теории чрез анализ на световната история. Той разделя историята на човечеството на пет фази, всяка от които, с изключение на последната, съдържа семето на своето насилствено унищожение. Тези фази са: първобитен комунизъм, робовладелско общество, феодализъм, капитализъм и комунизъм. Маркс определя своето общество като капиталистическо и призовава пролетариата да го премахне чрез революция, за да изгради социализма, а по-късно той да бъде заменен от световен комунизъм. Пълното изложение на неговата философия е публикувано през 1867 г. под заглавието „Капиталът“ [„Das Kapital“].
Датският философ Сьорен Киркегор (1813 – 1855) разглежда съществуващите религиозни и философски системи в светлината на проблема как човек да използва своята лична свобода. Той намира всички тези системи за незадоволителни заради претенциите им за обективност. Отхвърляйки рационализма и идеализма, той формира възгледа, че всеки сам е отговорен за намирането и преследването на своя цел в живота. Това е начинът, по който се поставя началото на екзистенциализма, и затова екзистенциалистите решават да обърнат гръб на философските размишления и да решават всичко благодарение на личния си житейски опит. Първата публикация на Киркегор с изложение на тази идея е „Или – или“ (Копенхаген, 1843).
Толкова малко книги, написани в древни времена от жени, са оцелели, че можем да съдим за античния феминизъм само от съчиненията на мъжете и от историческите събития. В древна Гърция атинският драматург Аристофан е писал комедии за жени, които се наговарят да се оттеглят от съпружеските си задължения, за да накарат своите мъже да сложат край на войната („Лизистрата“, 411 г. пр. Хр.) и за жени, поемащи политическа власт и отговорност („Еклезиаст“ или „Събрание на жените“, 392 г. пр. Хр.). Скоро след това Платон настоява за еднаква роля на двата пола в образованието, държавното управление и войската въпреки своето убеждение, че половете са неравностойни помежду си. Може би подобно на днешните мъже, пишещи със симпатия за феминизма, тези антични писатели са повлияни от свои съвременнички феминистки. В древна Гърция съществувало активно женско движение, което организирало необуздани пиршества със стряскащи ума мащаби, но то ревниво пазело своите тайни и по тази причина не е известно дали някога неговите принципи са включвали феминизма. В древната история има периоди, през които жените притежавали високо обществено положение и осигурен достъп до образование, изкуства, професии и икономическа мощ. Такива са били Старото кралство на Египет и римските общества през първите векове преди и след новата ера. Но няма нищо, което да доказва, че феминистко движение играе някаква роля за това. Вероятно началото на феминизма не е поставено в тези далечни времена, а едва когато ограниченията за участие на жените в обществения живот стават особено очевидни. По такъв начин съвременният феминизъм започва в края на XVIII век, когато правата на жените са твърде ограничени. Първата жена, която тогава декларира феминистката позиция в пълната й форма, е Мери Уолстоункрафт (1759-1797) в Англия. Нейната книга „Защита на правата на жената“ (1792) е радикална декларация за равенството между половете. Тя е едно порицание на невежеството и стремежа да се държат жените далеч от преуспяващите социални групи и е искане за равен достъп до образование и работа.
Равноправие на половете
Идеята, че жените трябва да бъдат обучавани и подбирани за точно същите дейности като мъжете, за пръв път е изложена в „Държавата“ на Платон (Атина, 380 г. пр. Хр.). В предложената там идеална държава Платон изисква жените да са включени във всички дейности, разрешени за мъжете, дори във военните сражения, гимнастическите упражнения, които мъжете изпълняват голи, при това независимо колко са стари или грозни. Макар Платон да е убеден, че няма нещо по силите на мъжете, което жените да не могат да направят, неговото сравнение за техните способности не би спечелило одобрението на умерения феминист: „Можете ли да посочите някоя човешка дейност, за която мъжкият пол да има повече дарби и качества от жените? Нужно ли е да губя време и да говоря за тъкането и правенето на палачинки или конфитюри, където женските умения действително изглеждат изключителни и където най-абсурдното нещо е жената да бъде победена от някой мъж?“
Стоицизъм
Според стоиците Вселената е изпълнена с един-единствен интелект и той се проявява и в светлината на небето, и в индивидуалните съзнания. Този божествен разум се грижи за всичко в света чрез своето провидение и му предопределя една неумолима участ, която може да бъде разгадана чрез пророкуване. Верният път е култивиране на съзнанието чрез действие в съгласие с природата и непрестанно упражнение в добродетелност. По този начин душевната устойчивост може във всеки момент да бъде запазена. Мъдрият човек е щастлив дори и в уединение и във всяка ситуация поддържа своето душевно равновесие. Всеки може да постигне пълна добродетел и да свърже своето съзнание с божествената Вселена, ако е верен на своята природа.
Стоическа школа
Един финикиец от остров Кипър – Зенон от Цити (335-263 г. пр. Хр.) – започва да преподава тази доктрина около 300 г. пр. Хр. в портиката (обществената галерия) на Атина, наречена Стоя. Философската школа, която той основава там, взема названието си от името на сградата. Обаче по удивително съвпадение всички идеи, изброени в предишния параграф, за пръв път са публикувани едновременно в Китай през V в. пр. Хр. Те се съдържат в „Доктрината на скромността“, написана от внука на Конфуций Дзу Жу (483 – 402 г. пр. Хр.). Обаче Дзу Жу не основава школа с тази доктрина и не е реалистично да се предполага, че неговите идеи са пренесени в Атина и са оказали влияние върху Зенон.
Епикурейство
Атинският философ Епикур (341-271 г. пр. Хр.) основава школа, която учи, че единствената цел, която заслужава да бъде преследвана, е собственото удоволствие, но тя трябва да бъде достигната чрез въздържаност, справедливост и добро държание към другите.
Удоволствие е липсата на болка
Епикур разглежда удоволствието просто като липса на болка. Той съветва своите последователи да избягват неприятните дела и разгорещените страсти, за да не рискуват личното си спокойствие. Епикур вярва, че светът е изцяло материален и е ръководен единствено от природните свойства на атомите, следователно душевното спокойствие се осигурява чрез изучаване на науката.
Противопоставяне на религията
Епикур иска да изкорени религията, защото тя всява страх в човешката душа, и вместо това да преподава научната система на Демокрит с някои любопитни изменения. Той вярва в свободната воля и в необходимостта да бъдеш различен от другите. За да запази правото на свободна воля, той прокламира, че атомите понякога действат независимо от външната причина. Неговата преданост към тази доктрина е подобна на религиозната вяра, която той отрича. Освен това тя е свързана с квантовата механика.
Перипатетичната школа е основана от Аристотел (384-322 г. пр. Хр.), роден в гръцкия град Стагира на македонското крайбрежие. Аристотел учи в Атина при Платон в Академията, но когато през 347 г. пр. Хр. Платон умира, той напуска Атина и оттогава нататък развива свое собствено философско учение, което се различава чувствително от това на Платон, защото се мъчи да достигне до истинското познание чрез внимателно наблюдение на реалния свят, а не чрез отвлечени размишления над идеали. След двайсет години Аристотел се завръща в Атина и основава т.нар. Ликейон, който е първият университет. Тук перипатетичната философия пуска корени и може би взима името си от пътеките за разходка репрагоз в земите на Ликейон. В древните времена нейното влияние е значително, но ограничено. В Средновековна Европа тя става доминираща. Но в днешно време тя има значение само в областта на логиката и на политиката.
Атинският философ Платон (429-347 г. пр. Хр.) на млади години е ученик на Сократ, но когато Сократ умира през 399 г. пр. Хр., той започва да пътешества и развива един нов подход към философията. Когато се връща у дома през 389 г. пр. Хр., Платон започва да преподава своята философия в Академия, една градина в предградията на Атина, която веднага става популярна сред учениците. Неговата школа става известна като Академията, отличаваща се преди всичко с Платоновата теория, че познанието се крие в разбирането на идеалните истини в тяхната по-висша реалност на универсални форми, на които съществуващият свят е само едно неточно копие.
Стара академия
Непосредствените последователи на Платон са наречени Старата академия, която идентифицира себе си малко след смъртта му.
През 224 г. пр. Хр. Аркесилий модифицира Платоновата философска система и по този начин основава Средната академия.
През 160 г. пр. Хр. Карнеад развива по-скептичен философски възглед и създава т.нар. „Нова академия“.
