Всички привърженици на тази теория смятат, че е имало години на хаос, когато хората са страдали поради липсата на авторитет, който да ги управлява и да не им позволява да се отнасят зле един с друг. Лекарството според тях се нарича обществен договор. Хората отстъпват на суверенна или на държавата властта да налагат правилата да регулират отношенията в замяна на изгодите от реда и защитата. Това е отказ от свободата предвид обещанието за по-добър живот. Идеята за обществен договор е изложена в Китай от Мао Дзъ (V в. пр. Хр.), основателя на утилитаризма. Той си представя този договор като съставен от две части: първата – множеството се съгласява да предостави на суверенна правото да решава кое е правилното и втората – решенията на суверенна са правилни, защото са съобразени с предопределените от небесата. Читателят ще забележи, че все още имаме известни затруднения с тази втора част.
„Не разрешавай на лошите мисли да натъжат твоето сърце.
Изгони нещастието и страданието от себе си.
Нещастието и страданието водят до илюзии,
въпреки че илюзиите правят лошо… твоето сърце.
Нека сърцето ти се освободи от…
Твоето лице… Нека лицето ти се усмихва.“
Това са разумните съвети на автора на „Съвети на един песимист“, вавилонско есе от второто хилядолетие пр. Хр. Прекъсванията на последните три реда представляват повреди върху глинената плочка – единствения запис на възраженията на песимиста срещу тревогите и нещастието.
Съгласно „Артасастра“, древен индийски учебник по държавно управление, съществуват три цели в живота на хората – богатството, благотворителността и желанията. „Единствено богатството е важно, твърди авторът Каутилия, защото то е пътят за постигане на другите две.“ Тази книга е писана преди около 2000 години.
Най-старите опити да бъдат защитени животните от човека са свързани с желанието за запазване на дивата природа и с вегетарианството. Въпреки че можем да датираме тези идеи в античността, не можем да идентифицираме защитник на животните, живял преди римския писател-енциклопедист Плиний (Гай Плиний Втори, 23 г. пр. Хр. – 79 г. след Хр.). В своята „Естествена история“ той се възмущава от човешката експлоатация. Според него използването на животните като храна е в съгласие с естествения порядък, но същевременно вярва, че в природата се предполага те да са свободни и че човекът се оказва морално по-ниско от другите създания. Той е особено възмутен от страданията на животните, осигуряващи разкоша на хората, и между другото порицава лова на слонове заради слоновата кост и затварянето на птиците в клетки.
Питагор (VI в. пр. Хр.) – гръцки философ от егейския остров Самос, преподаващ в Южна Италия, – е първият, който вместо различни забрани от религиозно или здравно естество препоръчва като основа за нравствеността вегетарианската диета. Становището на Питагор и неговите последователи е описано от живелия по-късно гръцки писател Порфирий в „Трезвеност“:
„Питагор, Емпедокъл и останалите италианци казват, че ние сме другари не само един с друг и Бог, но и с лишените от разум животни. Защото има един-единствен дух, пропил целия свят като общо съзнание и обединяващ ни в едно цяло с тях. Ето защо, когато ги убиваме и ядем месото им, извършваме несправедливост и сме неблагочестиви.“
Иван Раденков, авторът на приключенията на Унки Марлюнки, които вече са в два това („Невероятните приключения на Унки Марлюнки” и „Унки пътешества в космоса”) е един от най-усмихнатите мъже, които познавам. Четящ, пишещ, музикален и мислещ – каква по-хубава комбинация, за да се включи в едно малко предизвикателство и да ми разкаже за своята „книжна биография”.
Сигурно познавате книжките на Иван или поне сте слушали последната му аудио-книжка, която е страшно симпатична. Освен, че пише, от 1995 г. с група приятели той е част от група „Тролите”, с които записват няколко симпатични песни към двете книжки, които издава. С две думи, Иван е страшно зает, изключително талантлив, адски симпатичен и в цялата тази тарапана намира време, за да чете.
Кой тe научи да четеш и коя беше първата книжка в живота ти, която прочете сам? Мама, като че ли. Но помня добре, че измъчих сам не някое тънко книжле, а направо една много дебела (преведена) книга с руски приказки „Василиса Прекрасна“. Сигурно съм я чел месеци, но после бях много горд. И до ден днешен съм горд като прочета нещо по дебело. Ха-ха.
А коя беше любимата ти книжка като дете?
„Приключенията на Лукчо“ или както го четеше баба ми с малка диалектна метатеза – ЛуЧКо. Ако баба ми не ми я четеше, докато се храня,… аз просто протестирах с гладна стачка.
Има ли книга, която четеш отново и отново?
Имало е в различни етапи от живота ми, не мога да абсолютизирам. Но първо бях влюбен в Карл май и препрочитах томовете за Олд Шетърхенд, Олд Шуърхенд и Винету всеки път като се разболеех. После „Пътеводител на Галактическия стопаджия“ и „По пътя“, които ме направиха практикуващ стопаджия. После Айзък Азимов и т.н. Тези съм препрочитал. Сега по-малко препрочитам…
Коя е класическата книга така и не прочете?
„Война и мор“ – даже и за мен е дебела. Не, може би подминах момента.
Коя е последната книга, която те „събуди”?
Ами много, ама много силно ме изненадаха книгите на Милен Русков. Такова живо и правдоподобно въображение със страхотно чувство за хумор и задълбоченост на всеки детайл рядко се намира. Определено ми станаха ЛЮБИМИ!!!
Коя е любимата ти филмова адаптация на книга?
„Чарли и шоколадовата фабрика“ по романа на Роалд Дал. Режисьор е Тим Бъртън, а Джони Деп е в главната роля, повече не е нужно да се споменава.
Ако имаше само един жанр, който би могъл да четеш до края на живота си, кой би бил той?
Ох, не искам така. Искам си всички жанрове. Би било много тъжно, ако има само един жанр. Може би фантастиката, в която се прокрадва криминалето, има много хубава сатира, но е преплетена с исторически романи и чиста и неподправена любов с приключенски привкус.
Как се възпитава четенето?
С детенце, до което трябва да стоиш, докато спинка. Може би с хубави текстове, удобен креват или фотьойл и време. Може би с малки книжлета и пътуване в градски транспорт примесен с липса на смартфон с игрички или с липса на желание да играеш на тях. Но най-вече с четящи приятели, с които споделяте.
Каква е ролята на книгите в живота ти?
Голяма откакто взех и да прописвам. Книгата ми дава материал за въображението, когато обеднее откъм идеи. Много хубаво ме измъква от реалността, когато тя писне. Дава ми шанса този живот да изживея още много животи. Много се влияя от хубавия роман, филм или песен. Винаги се вмъквам в гащите на някои герои и после дълго в мен на подсъзнателно ниво нещо ме окриля. Нещо което му се е случило, нещо чисто негово, което обаче си станало чисто мое.
Каква е настоящата роля на библиотеките?
Ами сигурно са умерено полезни за старите книги, но не знам дали и колко бързо се актуализират с новите романи. Аз съм ползвател на книжарници, а и попреглеждам, попрочитам и избирам в уютните кафе-книжарнички.
Колко книги минимум на месец трябва да чете всеки от нас?
Не мисля, че за книгите или за каквото и да е освен храната и ходенето до тоалетна трябва да се налага минимум и максимум. Признава – имал съм месеци, в които не съм прочел и една книга и други, в които съм правил само това.
Купуваш ли книги втора употреба?
Преди повече, сега по-малко. Всяка книга си носи историята. Обичам да сме на чисто двамата. Дори миризмата на печат изчезва. Затова бързам да си я подуша аз, за да ми я измирише някой друг.
Намирал ли си книга на улицата/в метрото/в парка?
Май не съм… Наистина не помня.
Как ще изглежда книгата след 20 години?
От хартия. Сигурно и електронните четци ще ги има, но хартията си е хартия. Е, може би ще е вече „полупластик“ – като картите за игра на братовчед ми от детството – по-издръжлива, еластична и ненамокряема хартия.
Какво четеш в момента?
„Деветте живота на Александър Баденфийлд“ – детски роман с черен хумор, пише на корицата, но хумор няма. Има по-скоро хубав и нестандартен разказ в основата си, но като текст не изненадва много.
1. „Пазителят” на Лоис Лаури – Радеем за свят с правила, които важат за всички, търсим справедливост и равнопоставеност и често сме готови на крайни мерки, за да ги получим. А ако продължим с крайностите и си представим, че такъв „идеален” свят наистина съществува? Впрочем, не тормозете въображението си, защото такава история вече е написана от Лоис Лаури и екранизирана от режисьора Филип Нойс. И въпреки че точно сега ще бъдете залети от реклами и билборди на филма, аз съм ви приканвам да го включите в челната петорка, която да гледате през септември. Стерилният свят, в който е роден и израснал Джонас ще претърпи промяна, а вие ще поживеете в една утопична реалност за два часа – независимо дали ще ги прекарате на дивана с книгата или в мекия фотьойл на киното. „Пазителят” е тук, за да ни напомни, че идеални неща не съществуват естествено и всичко е такова, каквото си го направим сами.
Говоря за Теодора Димова като за Космос, защoтo за мен тази жена и енергията, която тя носи в себе си е необятни и безкрайни. Потъвам във всеки неин роман и под множеството пластове сюжет, откривам нови и нови идеи и размисли. След всеки прочит. След всяко преосмисляне. Миналата година я видях. Вървеше точно до мен по време на една от безкрайните ни вечерни „разходки“ от Министерски съвет до НДК. Държеше знаменце и беше сама. Вглъбена и красива. Аз също бях сама. Някак случайно се получи да се озова сама на протест и ми стана двойно по-хубаво. Крачехме с тази мъдра жена една до друга – тя – без да си дава сметка колко важни моменти сме „преживяли заедно“, аз – замислена за нея, протеста и самотата, която за пореден път обикнах.
Преди броени дни гледах и четях куп нейни интервюта и си припомнях колко важно беше това лято именно с подкрепата на интелигенцията. Посегнах отново към Теодора покрай литературния клуб Greenwich Book Club и разговора за последния й роман „Влакът за Емаус“, а покрай него подбрах пет прекрасни цитата на Теодора от различни интервюта давани в медиите. Прегърнете ги. Истински са.
„Чудеса има. И място за чудеса винаги има. Чудеса се случват непрестанно, но вече споменах за девалвацията на духовните ценности. Това вече е проблем на нашите сетива, които огрубяват все повече, на нашето съзнание, на нашата ценностна система. Днес всичко се обяснява със случайност или съвпадение. Днес в нашия бит има много повече пошлост, отколкото преди век например. Чудеса се случват ежедневно, но повечето хора не ги забелязват. Днес хората се впечатляват от фокуси.“
Писателката Теодора Димова: Окаяна и жалка е съдбата на купените хора!, в. Труд
„Животът в България много загрубя. Ние сме под огромно напрежение, което дори и не съзнаваме. От време на време, когато на някого изгорят бушоните, всеки си дава сметка, че тук се появиха най-първичните инстинкти, които не се омекотяват с никаква нравственост или морал. Не че липсва любов. Но между нас има всеобщо безхаберие. Толкова се отплеснахме в стремежа си да оцелеем физически, че забравихме стремежа си да оцеляваме в духовен план.“
Теодора Димова: Забравихме да оцеляваме духовно, сп. Тема
„Думите са едно, делата – съвсем друго. Винаги съществуват два гласа, два пътя. Единият глас казва, че благоденстващите са силните, безочливите, грубите. А другият глас съвсем тихо нашепва, че смирението, кротостта, топлотата, приятелството, уважението и почитта към другия са важните. През тях идва радостта. Истинската радост, а не удоволствието, забавлението, кефа. И всеки трябва да направи избор между тези два гласа.“
Теодора Димова: Българите от времето на баща ми са били по-различни от нас. Погледнете лицата им, e-vestnik
„Да – казва Теодора по темата на “Жената днес” за насилието, – най-голямата вина пада върху майките. Защото едно дете е най-важното нещо, няма по-важно от него. Особено до 14-ата си година то трябва да знае, че е най-важно, трябва да е обгърнато в пашкул от любов, в който е предопределено да живее. Трябва да живее в радост, топлина, смях и добронамереност. Когато тези неща ги няма, когато семейството не ги създаде, детето започва да се чувства много самотно и оголено като нерв и поема отрицателните енергии от обществото ни, няма сили да се справя с тях, не знае как да го направи. Агресията минава през него. Това е обяснението на детското насилие.“ Теодора Димова, която разтърси утробите, ladyzone.bg
„Борбата с гордостта и себелюбието е най-важната, най-тежката битка. Малко са хората, които водят подобна битка. Напротив, като че ли колкото повече се разраства егото им, толкова по-добре се чувстват. Парадирането със самочувствие – нещо толкова грозно – е белег за успешност, за сила, а проявата на смирение и отстъпчивост – признак за слабост. Всеки крие слабостите и немощите си дори от собствените си очи, защото е провал да бъдеш слаб и немощен. И именно заради това криене не може да се пребори с тях и те все повече се задълбочават.“ Знаци по пътя, Capital Light
Докато феминистите настояват за равенство на жените в смисъла на традиционно мъжките стойности, има други мислители, които виждат в традиционно женските качества, като отстъпчивост и емоционалност, пътя към това, което има най-голяма стойност и за мъжете, и за жените.
„В единството на света жените са винаги по-добри от мъжете със своята смиреност.
Бидейки смирени, те заемат по-ниско обществено положение.“
Автор на тези редове е първият китайски философ Лао Дзъ, живял през VI в. пр. Хр. В „Дао де Джин“ той възхвалява пътя на „загадъчната жена“. Това е общо и повърхностно понятие, но по-късно японският философ и литературен критик Мотоори Норинага (1730-1801) описва женския принцип в съзнанието на всички индивиди, който представя истинските им чувства и е ключът към плодотворно себеизразяване. Норинага призовава без задръжки да се опираме на женската част от нашата същност, символизираща според него нежността, чувствителността, емоционалността и дълбоката тъга. Възможно е този начин на мислене да се е появил в Япония, защото точно там е съществувало дълбоко презрение към тези качества като признак за мекушавост. По-късно Норинага променя мнението си, отказва се от борбата си за женственост и започва да призовава към вяра в древните религиозни теории.
Детското в истината
В Китай друг литературен критик решава, че истинската нравственост може да дойде само от детското съзнание. Ли Чир (1527 – 1602) недоволства, че почти всички хора непоправимо са загубили своята истинска същност, защото са позволили традиционното възпитание и морал да задръстят съзнанието им с фалшиви безсмислици. Само хора, запазили детското си съзнание непокътнато, не са загубени и могат да разберат истинските неща.
Свети Августин от Северна Африка (354 – 430 г. след Хр.) пише в своята книга „Градът на Бог“, че Бог пуска злините и страданията сред хората, за да пробва Своя народ и да предизвика у него добро. Тази концепция е развита по-късно в Германия от Готфрид Вилхелм фон Лайбниц (1646 – 1716). Той е прочут с твърдението си, че всичко, което се случва в живота, е за добро, и че нашият свят е най-добрият от всички възможни. Тази вяра е известна на философите като „оптимизъм“. Според Лайбниц всяко зло предизвиква пропорционално по-голямо и компенсиращо го добро. Бог ни е изпратил страданието, за да имаме душевни сили и състрадание; бедността – за да има благотворителност; махмурлука – за да ни подтикне към умереност, и т.н. В „Theodicy“ той твърди, че ни е отредено точно толкова зло, колкото е нужно да се гарантират най-добрите възможни резултати. Има нещо в тази философия, което кара повечето хора да не я приемат. Но в Европа през XVIII век тя дава подходящия отговор на тези, които казват, че ако Бог е толкова добър и всемогъщ, не би позволил злото в света.
Доброто поражда зло
Противното мнение – доброто поражда зло – е изказано значително по-рано и поради съвсем различни причини. Даоистът Джуан Дзъ е противник на прогреса, бил той в морала, в обществото или в техниката. Той твърди, че колкото повече постига човечеството в тези области, толкова по-големи злини се стоварват върху него. Ян Дзъ посочва как техническият прогрес поражда хаос в околната среда, как с увеличаването на богатството се увеличават кражбите и как моралното поведение подтиква към експлоатация.
Този сайт използва ‘бисквитки’ (cookies), за да ви предостави възможно най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.ПриемамПрочети повече
Правила на поверителност
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
Снимка: 
