Автор: Владимир Банов

Основи на възгледа

Психономия е понятие с гръцки корен. Първата му част, психо, е производна на наименованието на древногръцката богиня на душата – Психе, а втората, номос, означава закон. Така с понятието психономия се означава школата в направлението психотерапия в психологията, която се занимава с изучаване на характера на актуалните закони на психичното, от една страна, и къде и как те намират приложение в Света, в който живее индивида, от друга. Благодарение на това тя спомага за качествената универсализация на индивидуалното съзнание. Това става чрез вътрешното хармонизиране на различните тенденции у отделния индивид и чрез освобождаването му от безпричинното съжителство с веригите на илюзиите. Така тя съдейства на индивида да открие вътрешния си покой и увереност, които са най-добрата среда за изява на най-съкровените му душевни копнежи и за удовлетворителното им реализиране. На най-основно равнище тя отстранява преживяването за тежест от бремето на възприятието за неспособност да се превръща наличната информация в познание.
Известно е, че това, което превръща наличната информация в познание е съзнателността. Това, което не е известно на широката аудитория е, че тя има две съставки като всяка една от тях съдържа част от другата в себе си. Тези две съставки са разум и емоция. Когато те бъдат обединени в най-висшата си степен у един индивид, той получава шанса да се докосне до началната искрица божественост у себе си – съзнателността. Тогава той може да я приеме и да попадне в онова състояние, за което мъдреците казват, че докато се намира в него човек нищо не знае и нищо не прави, а всичките му нужди и желания са удовлетворени. Погледнат отстрани такъв човек изглежда най-обикновено с тази разлика, че той самият казва, че няма никакви нужди и желания и е щастлив от това. Обаче всички знаем, че няма човек без нужди и желания. Затова, когато срещнем такъв човек, ние сме склонни да не му повярваме, въпреки че той твърди, че е щастлив. Каква всъщност е истината? Истината е, че подобен човек няма усещане за някакви нужди и желания по простата причина, че те биват своевременно задоволявани от случващото се в живота му. Това става сякаш от само себе си по един начин изглеждащ точно толкова естествен, колкото естествено е и тяхното възникване. Това е почти невероятно за останалите хора, въпреки че в такова състояние клопките на житейските обстоятелства биват елегантно избягвани. Всичко това се дължи на факта, че на това ниво на съзнанието човек е достатъчно мъдър, за да не попада в тях и достатъчно велик воин, за да не му се налага да воюва за каквото и да било. Би могло да се каже още, че психономията обрисува онова, което, поради своята косвена (индиректна) проявеност, изглежда непроявено и затова търси, и намира, своята изява в онова, което е пряко (директно) проявено. По този начин тя обхваща всички форми, които информационното съдържание може да има спрямо съзнанието – непроявеността, процеса по нейната трансформация и нейното проявление.
И така, психономията запознава индивидите с принципите, на които е подчинено нашето съществуване. Когато даден индивид реши да се ограмоти с тези принципи, той получава възможност да се раздели безболезнено с вредните за него и за близките му навици на възприемане на Света и на случващото се в него и да придобие отново радостта от всяко свое начинание. Такъв ефект може да бъде привлекателен предимно за онези, които със сигурност знаят, че всяка външна ситуация е огледало на вътрешната им такава. Това са хора, които уважават себе си и не се страхуват да направят необходимото, за да постигнат в максимална степен психичното си благополучие по единствения възможен начин, който гарантира не само неговата устойчивост, но и усещането за успех и удовлетвореност – чрез съзвучие с динамиката на космичната енергия.
В този ред на мисли следва да се отбележи, че психономията е насочена предимно към онези, които са ходили на много места и навсякъде са намирали по нещо ценно, но то все не им е било достатъчно тъкмо поради своята частичност. За да не се озове в такова положение, психономията предлага един цялостен поглед към живота на индивида и системен подход към всеки негов отделен детайл. Тя отстоява възгледа, че само така, чрез качественото познаване на прилагането на психичните закони, се осигурява пълното отстраняване на илюзиите, които препятстват живителната сила на струящата от дълбините на човешката душа любов. А именно благодарение на тази сила животът като пътуване може да бъде превърнат в приятно приключение, което кореспондира с честотата на първичния мир. Всеки, който веднъж се почувства огрян от тази любов и си спомни нейното вълшебство, няма как да продължи да остава безразличен към нея, защото тя го превръща не само в проводник на висшата емоционална стабилност на жизнеутвърждаващата й същност, но и в съзнателен и творчески съзидател във всеки един миг от неговото съществуване.

Психична действителност

Психичната действителност е средата, в която съществуват психичните системи. Тя има своя структура и своя организация.

1. Психична структура – това е рамката, която определя функционирането на съответната психична система. Казано още по-ясно това е рамката, която определя (гарантира) минималната степен на качеството на изпълнението на набора от процедури, които следва да бъдат извършвани при справянето на дадената система с конкретен казус. Психичната структура отразява отношението между различните градивни единици на психичното и техните качества. Тя се изгражда чрез синтезирането на информацията от различните единици на базата на общите техни качества. В този смисъл тя се определя от количеството и качеството на намиращите се в самата нея единици и от количеството и качеството на връзките между тях. Въз основа на това психичната структура не позволява случването на каквото и да било вън от нея, ако не е предварително съгласувано с намиращото се вътре в нея.
2. Психична организация – това е група от психични елементи, които работят заедно по определена задача и са зависими един от друг. Тъй като тези елементи са изградени от единици, организацията на дадена система е следствие от структурираността й. Т.е. тя не би съществувала, ако нямаше структура. И докато структурата се отнася до нивото на единиците, то организацията се отнася към нивото на елементите. Така психичната организация определя ясната обособеност на една група от психични елементи спрямо друга. Съответно, колкото по-добре обособена е една група, толкова по-организирана е тя.
В индивидуален план психичната среда е наситена с процеси, състояния, качества и формирования.

1 Психични процеси:
1.1 познавателни, отнасящи се до образа на даден обект у индивида – усещане, възприятие, представа, памет, мислене, въображение;
1.2 емоционални, отнасящи се до отношението на индивида към даден обект – емоции, чувства;
1.3 волеви, отнасящи се до управлението от страна на индивида на собствените му действия – воля, мотивация, морал.

2 Психичните състояния определят силата и бързината на протичане на психичните процеси. Някои от тях са: внимание, възбуда, въодушевление, готовност, разсеяност, умора, потиснатост, тревожност.

3 Психични качества са устойчиви отличителни черти, определящи в най-голяма степен характера на съответния индивид: наклонности, способности, вярвания, интереси, темперамент.

4 Психичните формирования са изградените от съзнанието защитни системи като знания, умения, навици, мнения, убеждения.

Психична система

Първо да кажем какво е система. Това е група от елементи, които работят постоянно заедно за постигането на една цел, която се явява обща за всички тях. Всяка система функционира на базата на съвкупност от установени процедури. А процедурата е поредица от стъпки, свързана, повече или по-малко, с рутинното справяне с определени трудности или препятствия, стоящи пред дадената система във връзка с изпълнението на конкретна задача.
Психична система е онази система, при която всичко, което се случва, в или спрямо нея, е предварително обусловено от нейната същност. Това означава, че всякакви поредици от действия, движения или събития по отношение на самата нея са предизвикани по някакъв начин от самата нея, за да осигурят постигането на нейната цел. Такава система функционира на мрежов принцип. От една страна, всяка нейна активност увлича онези други подобни на нея системи, с които тя е свързана на принципа на подобието и които имат някакво отношение към нейната актуална активност. От друга страна, самата тя във всеки един момент е провокирана от определен кръг въздействия на същите тези подобни на нея системи. В тази перспектива всичко, което се случва, се случва само и единствено в нея, защото в определен смисъл, а понякога момент, няма нищо, което да е извън нея. Именно това е основното й качество – тя самата е едновременно мрежа и част от по-голяма мрежа. Когато се каже, че нещо е извън нея, би следвало да се разбира само, че е извън конкретна нейна част или не е включено в конкретна нейна актуалност, но не и вън от нея изобщо. Така може да се смята, че тя, чрез своята дейност, активна или пасивна, през цялото време задоволява сама себе си. Този факт я принуждава да сътворява непрекъснато нови и нови начини, по които да взаимодейства сама със себе си. Това пък, от своя страна, я стимулира, когато комуникира със самата себе си, да прибягва към употребата на различни маски, които освен да я забавляват едва ли имат друга функция, тъй като тя прекрасно знае, че в някакъв смисъл е сама със себе си. В крайна сметка тъкмо заради това, че за нея всичко е вътрешно, тя използва маските и формите, за да си достави поне за кратко илюзията за наличието на нещо външно. Тъкмо поради тази й особеност е трудно да се посочи конкретната й фиксирана граница, тъй като нейните крайности (могат да) се променят постоянно.

Познание

Познание е процесът на наблюдение и изследване (осъзнаване) на намиращата се в сетивата на индивида информация. За да направим добро разграничение между познание и знание, ще кажем, че знанието се отнася към информация, която е била и може отново да бъде в сетивата на индивида. Освен това наличието или притежанието на знание не изисква активност на съзнанието. Обратно, тъй като постигането на познание е следствие от активното функциониране на съзнанието на индивида, то става достъпно едва след обединяването на разума и емоциите на индивида. Тъкмо това е причината, поради която познанието, за разлика от знанието, може да променя психичната структура на индивида. Когато се каже, че познанието на един индивид се увеличава, това означава, че не възможността за наличие на информация в сетивата му е променена, а че психичните процеси (познавателни, емоционални и волеви), свързани с намиращата се там информация са променени в резултат на активното функциониране на съзнанието му.
Когато съзнанието на един индивид е активно ориентирано към ресурсите на външната реалност, той получава възможност да се настрои по максимално ефективен начин към материалната страна на живота. Този процес се нарича спомняне. Той дава шанс на индивида да оживи съдържащите се в паметта символи за външната реалност и да възстанови знанието си за тях, което да използва.
Когато съзнанието на индивида е ориентирано към самия него, той може се настрои по максимално ефективен начин към тенденциите у себе си. Този процес се нарича себеразпознаваемост. Той дава шанс на отделния индивид да отгледа у себе си определени черти, които да му позволят по-добро взаимодействие със Света и да се откаже от отглеждането на други, които не предлагат такава опция. Най-висшата степен на себеразпознавемост е постигната в състоянието, което се нарича щастие. В него навиците, чертите и поведението на индивида напълно отговарят на собствените му ценности.
Познанието е обусловено от:
1. Памет – това е понятие, което обозначава както процесът на отразяване, така и самото отражение на действителността, не само външната, но и вътрешната. Като активност на индивида това е способността му да запазва, съхранява и възстановява намиращата се в действителността информация. Като пасивност на индивида това е съвкупността от различни запазени и съхранени информационни съдържания. Поради широко разпространеното разбиране за паметта като пасивност и свързаното с това приемане, че информацията в нея е предимно опосредствана, паметта се приема за състояща се основно от символи. Тези, за които се вярва, че са създадени от индивида, са продукт на следите оставени в сетивата му както от външни, така и от вътрешни за него дразнители.
a. Символ – заместващ елемент, богат на индивидуално значение, изразяващо по определен начин самата същност на потенциала, който представлява. Явява се свързващото звено между индивида и дразнителите, които вече не са непосредствено достъпни за него по сензомоторен път или са достъпни, но неразбираеми директно за съзнанието му. Функцията му е да пропусне – за различните индивиди под различна форма и в различна степен – до индивидуалното съзнание онези съдържания на средата, които по някакъв начин са оценени, от самото него, като имащи значение за него. Той е единственото, с което индивидът разполага, за да формулира за себе си, по достатъчно качествен начин, изключително сложната потенциалност на психичната действителност, в случаите, в които не е съумял или все още не съумява да я възприеме пряко. Символът се появява у индивида като образ, идея, представа и желание.
i. Образ – относително конкретна картинна възстановка на отсъстващ обект. Образът не се поддава на наблюдение, както и обектът, който той замества. Много често той се оказва просто един неточен спомен за липсващия обект и тогава се нарича илюзия. Нерядко може да бъде и оригинално творение, което реално не съществува, а е създадено от въображението на основата на спомени за различни обекти, които реално съществуват.
ii. Представа – образ на даден обект, който възниква на базата на минали негови възприятия. Представата предполага вярно отражение на особеностите на съответния обект.
iii. Идея – абстрактна представа за отсъстващ обект, изградена на базата на неговото осмисляне. За разлика от образа може да бъде конкретизирана. Това става чрез понятието.
iv. Желание – символ на нещо, което липсва. Може да се осъзнае като влечение, възникващо от наличието на дадена незадоволена потребност. Ако тя е задоволена предварително, желание не възниква.
2. Себеразпознаваемост – това е способността на индивида да разграничи себе си както от общността, в която се намира, така и от психичните механизми и инструменти, с които избира (или с които е принуден) да функционира в нея. Когато е съумял да се разграничи, индивидът може да си спомни кой е и, ако изпита потребност, да премине по-нататък като се приеме. След това трябва да се оцени, за да може да реши дали ще се променя или не. Процесът на себеразпознаване завършва с решението кое следва да бъде променено, по какъв начин, в каква посока, в каква степен и с каква скорост. Този дълъг процес позволява на индивида да култивира себе си или, казано с други думи, да се самоизгради, самообучи и самовъзпита.

Език

Езикът е неотменима част от същността на човешкото знание за формите на непроявеното. Благодарение на него контактът с непроявеността става по-достъпен. Представлява знакова система за обозначаване (заместване) на даден обект или явление били те принадлежащи към това непроявено, към неговите проявления или към техните трансформации. Използването на езика за обозначаване на даден обект или явление се проявява чрез звукове (устна реч) или чрез графични изображения (писмена реч). Това са двете външни индивидуални прояви на употреба на езика. Вътрешната проява на употребата му е съпроводена от незабележими движения на гласните гънки и се счита за един от белезите на процеса на мислене.
И двата начина на употребата на езика ясно показват наличието на връзка между език и мислене, както и взаимното им повлияване. От една страна, процесът на мислене е обусловен от способността на индивида да създава символи, да им придава значение и да работи с тях. От друга страна, процесът на възприятие на езика в значителна степен е обусловен от ограниченията на индивида да разбира и да възпроизвежда значението на символите, които не съответстват на образа му за възможните организации на структурата на непроявеното. Така работата с езика, както във външен, така и във вътрешен план, се превръща в най-пряката демонстрация на способността на съзнанието на индивида да проектира собствения си начин на разбиране не само на същността на непроявеното и формите му, а така също и на човешкото знание за тях. Различието на тези проекции при различните индивиди отразява различната значимост, която знанието за същността на непроявеното и формите му, от една страна, и връзките между тях и индивида, от друга, имат за всеки конкретен индивид.
От гледна точка на психономията, качеството на разбиране на езика се проявява в речта на индивида и отразява степента, в която психичните феномени получават достъп до съзнанието му. Появата на прецизност и детайлност при превръщането на езика в слово по време на устна или писмена речева активност е признак за качествеността на мисленето на индивида и отразява както степента на познанието му за Света, така и степента на собственото му ниво на себеразпознатост.

Психоагнозия

Психоагнозия е термин образуван от две думи – психо и агнозия. И двете са с гръцки произход. Психо, както бе отбелязано по-рано, е производна на наименованието на богинята на душата Психе, а думата агнозия е съставена от частицата а, която се използва за означение на липса (или отрицание), и думата гносис – знание. Така с термина психоагнозия се назовава основното устойчиво разстройство, което психичната система претендира да притежава и с което тя изпълва психичната действителност. Това разстройство се отнася пряко до незавършеността на дадена (нейна) активност и последващата я липса на (по)знание за тази активност. Силата му е в разнообразието от форми, които може да приема. Благодарение на него тя засяга възприятието, а оттам и всички последващи познавателни процеси.
От гледна точка на колективното начало, наличието на това разстройство се смята за нещо съвсем нормално. Като пръв представител на това начало фамилната среда играе съществена роля в създаването на условия за неговото стабилно установяване в психиката на подрастващия индивид. Допълнителни трудности при ранното и точно разпознаване на това разстройство създава и факта, че прикриването му става все по-успешно с физическото израстване на индивида. Така лечението му обикновено се отлага за по-късен етап от живота на индивида. Това обаче води след себе си до повишение на степента на емоционалната диспропорционалност както сама по себе си, така и спрямо разума, и, съответно, до появата на дисонанси в значимите междуличностни отношения, а понякога дори и в ежедневните такива.
На индивидуално ниво с този термин се означава липсата на достатъчно добра разпознаваемост, от страна на съзнанието на индивида, на процесите, които протичат между него и психичната среда, а те са винаги двупосочни. При наличие на такова разстройство индивидът показва отсъствие на сетивни или неврологични аномалии, ала предпочита да общува предимно в добре позната му и незначима, или малко значима, среда, извън която психоагнозията лесно може да бъде открита. Извън тази среда се проявява особена чувствителност към необходимостта да се отговаря на въпроси, за които дадения индивид не може да използва защитата на готовите отговори (клишета), с които борави по навик в обичайната си среда. Тъкмо поради присъствието на тази специфичност наличието на психоагнозията проличава най-добре в употребата на езика. Най-характерното при този синдром е, че речта ярко изобилства с неточна употреба на понятия и с обилното гримиране на приеманата и предаваната информация, която в по-голямата си част се отнася за психично незначими и отдалечени от дадения индивид обекти. Въпреки това, при един по-внимателен поглед върху нея (речта), може да се породят немалко основания за усъмняване не само в качеството й, както на експресивната, така и на рецептивната, но също и в удовлетворителността на нейния обем. В същото време индивидът често претендира за достатъчно нормално ниво на развитие на стандартните си умения да борави чрез езика със същността на човешкото познание и, съответно, за важността и достоверността на възприеманата и предлагана от него информация. А тя, както казахме, е преди всичко за далечни и незначими за развитието му обекти. Изключително полезна в такава ситуация е повишената взискателност към качеството на процеса на формиране на образи и представи и към тяхното последващо трайно опазване от обсебващото въздействие на определени защитни механизми.

Психичен консерватизъм и психична промяна

За психична промяна в една психична система може да се говори едва тогава, когато нещо в структурата й се реализира по различен от досегашния начин. Например, ако една връзка между две единици отпадне и на нейно място се създаде нова, а отношението между тях и функционирането на системата като цяло останат на същото ниво и със същото качество, ще може да се каже, че това е имитация на промяна. Но, ако вместо отпадналата връзка не се създаде нова връзка, или се създаде такава, която да демонстрира различно качество на отношението и различно ниво на това отношение, това би довело и до промяна в структурата на системата. Тогава ние бихме приели това за промяна, защото се отнася към структурата. Тази промяна автоматично ще доведе и до изменения в организацията. Обратното обаче не е в сила. Затова може да се каже, че психичният консерватизъм в една система остава на приоритетно място докато промените в психичната система се извършват на ниво организация, които са на нивото на формата, а не на същността.
Да разгледаме един пример. Имаме двама пушачи. Единият пуши цигари А, а другият пуши цигари В. Различните марки цигари са въпрос на различна организация на една и съща структура на психиката им. Но ако единият реши от днес нататък да не пуши и съумее да не замества цигарите с нещо друго, тогава вече може да се каже, че е извършил промяна в структурата на психиката си. Ако обаче реши да спре да пуши, а прибегне към какъвто и да било заместител на цигарите, той ще остане на нивото на имитацията на структурната промяна, т.е. на нивото на организацията, където смяната на маската (формата) се приема за истинска промяна на психичната структура.
Да разгледаме още един пример. Индивидът Х е болен. Отива при лекар, който му изписва лекарство. Индивидът Х започва да го приема. След като лекарството свършва индивидът Х се връща при лекаря и му казва, че не е излекуван и че продължава да е болен и иска друго лекарство. Ако лекарят му изпише ново, той започва да приема него. После отново се връща при лекаря и пак му казва, че още е болен и иска пак да смени лекарството. Ако лекарят се съгласи процесът върви гладко по този сценарий. Ако лекарят откаже да съдейства за поддържането на тези имитации на промяна (изменения на нивото на организацията), самият той може да бъде сменен. Смяната на лекарството за кратко се превръща в смяна на лекаря и след това сценарият се завърта отначало със следващия лекар.
Разбира се, независимо от красноречието на тези примери, ние не бива да забравяме или пренебрегваме факта, че не всеки индивид е готов и не всеки индивид желае да се променя. Въпреки че промяната не е чужда на психичното, има и индивиди, чиято психика е всецяло отдадена на психичния консерватизъм. Те са най-малко на брой и търсят призванието си най-вече като се опитват да променят другите. Това е стремеж към промяна чрез психична революция. Тя обикновено се налага без съгласието и одобрението на тези, върху които бива наложена. Т.нар. психични революционери са консервативно настроени към промяната по отношение на самите себе си и я разбират само тогава, когато се случва в другите. Останалите, които са склонни да се променят се разделят на два потока – едните се стремят към промяна по посока на психичното ограмотяване (еволюция), а другите се стремят към промяна по посока на психичната неграмотност (деволюция).
Тъй като психономията отстоява позицията, че всеки индивид сам носи отговорност за собствените си избори и има право сам да избира към коя от двете основни тенденции да принадлежи и към коя да проявява предпочитания, онези, които са превъзмогнали посредственото любопитство към себе си, простиращо се до поредната смяна на лекарството, на лекаря, на цигарите, въобще на фасадата, и имат желание и готовност да интегрират гледната й точка в живота си, могат да се облагодетелстват в най-голяма степен от нея.

Как помага психономията

Основните понятия в психономията отразяват виждането, че всичко, което е било в сетивата оставя следи в индивидуалната памет. Тези понятия са свързани с паметовите следи: семантичните знания съдържат описание на представата за отношенията между неперсоналните факти; процедурните – описание на представата за индивидуалните умения за изява; дългосрочната памет е неактивната работна среда, която съдържа следи от всички преминали през сетивата дразнения; краткосрочната памет е активната работна среда, чийто обем и добра връзка с дългосрочната памет определят количеството знания, с които може да се оперира по дадена тема. Поради това психономията е ориентирана към създаване на възможно най-благоприятни условия за установяване на такава добра връзка между семантичните и процедурните знания и между краткосрочната и дългосрочната памет, която да благоприятства изявата на уникалността на всеки индивид. Създавайки тези условия, тя отвежда своя клиент до неговата единствена и неповторима съкровеност.
Едни от главните въпроси, на които всеки индивид получава възможност да получи отговор в психономията са:
1. Как подбирам коя информация и кои емоции да достигнат до съзнанието ми?
2. Как избирам да постъпвам точно по начина, по който го правя?
3. Как в йерархията на ценностите ми едно нещо получава по-високо място от друго?
Тъй като, според гледната точка на психономията, проблемите на хората в голямата си част идват от това, че вместо да превръщат информацията, намираща се в сетивата им, в познание, те превръщат емоциите си, свързани с нея, в чувства, съзнанието им остава частично изолирано и те не се възползват от пълнотата на неговите възможности. Чрез разкриването на отговорите на тези и други въпроси психономията помага на индивида или да направи от информацията познание, или поне да я символизира. Задачата, която психономията си поставя, за да осъществи целта си, е да направи така, че чрез (пре)откриване на основните закони на психичното индивидът да разбере конкретното им влияние върху самия него. По този начин се гарантира успешното преодоляване на ограничението на частичността на възприятието. При този процес неизбежно се предизвиква освобождаване от емоционалните примеси, които засенчват определени области от информационната истинност. Така възприятието се олекотява и, когато е необходимо, се доизгражда в необходимата степен. Това позволява повишаване на способността за превключване на вниманието, което пък допълнително обогатява взаимодействието между краткосрочната и дългосрочната памет като му придава по-голяма пълнота и прецизност. В резултат на всичко това по естествен начин се активират възможностите на индивида за по-добро реализиране на потенциала на съзнанието му и се актуализират собствените му мотиви и намерения, което подобрява възможностите за реализацията им в максимална степен и, съответно, обезпечава усещането за пълноценност на индивида.

Ползвана литература

1. Беров, Чакъров 1987: Беров, Т., Чакъров, С. Психология за 10 клас. София, 1987. ДИ ”Народна просвета”.
2. Коломински 1989: Коломински, Яков. Човекът-психология. София, 1989. ”Просвета”.
3. Стаматов, Минчев 2003: Стаматов, Р., Минчев, Б. Психология на човека. Пловдив, 2003. ИК ”Хермес”.
4. Maturana, H. Autopoiesis, Structural Coupling and Cognition. www.isss.org/maturana.htm

Източник: nauka.bg

Автор: Ирина Цветанова

Управлението на човешкото поведение в трудова атмосфера се основава на няколко базисни допускания за човешките ресурси. Първо, всеки служител независимо от позицията си в компанията е ценен ресурс на идеи. Второ, поведението на човека е предимно следствие от отношението към него. Висшестоящ, който треатира хората с уважение или достойнство, ще има отговорни служители, които рядко ще са разочаровани. Трето, хората очакват да живеят и да работят в рационален свят. Ако управленските решения изглеждат разумни, хората могат и ще работят по- ефективно. И накрая, ефективността на всеки служител зависи от това, до каква степен осъзнава той дългосрочните и краткосрочните цели на организацията и нейното изпълнение.

Ключът към успеха на мениджъра и организацията се крие в няколко фактора. Имайки предвид огромната по сложност бърза промяна, пред която се изправят мениджърите днес, личният и организационният успех може да убягва. Непредвидени икономически, политически, социални или технологични промени могат да направят и най- добре скроените планове безполезни. Все по- често успехът на отделните мениджъри и организации зависи от такива човешки фактори като обвързването, мотивацията, комуникацията, лидерството и доверието. Тези които не успеят да оценят жизненоважната роля на хората в успеха на мениджъра и организацията, са обречени да стигнат финала преди онези, които го направят.

Рамката на съревноваващите се ценности е полезна с това, че посочва някои от ценностите и критериите за ефективност, чрез които трудовите еденици и организациите са преценявани. Освен това тя е полезна при обмислянето на конфликтните роли, които се изпълняват от мениджърите. Структурата на съревноваващите се ценности се фокусира върху лидерската ефективност, а не върху ефективността на организацията или трудовата еденица. Тази рамка определя съревноваващите се роли или очаквания, на които може да се натъкне мениджърът.

Управлението на човешките ресурси включва всички управленски решения и действия, които влияят върху природата на взаимоотношението между организацията и нейните служители- нейните човешки ресурси.

Общите мениджъри вземат стратегически решения през цялото време, които имат фундаментално влияние върху служителите. Например въвеждането на нова технология или решаването как ще расте компанията включват важни решения за управлението на човешките ресурси. Такива понякога са финансовите решения.

Хубаво би било да се обсъдят няколко, основни грешки при преценката и назначението на нов мениджър на екип. Често срещаните такива са решаващи за последственото развитие на работата в екипа, работата на самия мениджър, продукта от цялата организация. При нереализиран мениджър с нереализуеми идеи и подходи към управлявания от него пресонал, работата на всички заедно, та дори и всеки един поотделно от работната група започва да бъде кофликтна и проблемна, следователно непродуктивна както за организацията така и за ръководството (мениджъра ).

Грешки:

1. Издигане на работник в позиция мениджър екип ( ако работника е без мениджърски опит никакво предходно длъжността обучение).

2. Няма наличие на въвеждаща информация, нито подкрепа от висшестоящите.

3. Изискване на рязка смяна на стратегията на управление на служителите.

Първа грешка – при наличието на повишения работник, в управленческа длъжност обикновенно като краен резултат са два основни метода на управление, характерни за двете крайности.

Работника управител изначално е с нагласата на управляван а не на управляващ. От това се съди за двете крайности на управленческо поведение в негово лице. Той или проявява прекалено милосърдно мислене и става съпричастен с всеки един от управляваните от него, както и усеща базисна неподготвеност и не оцененост на собствената си работа – или комплексите на дългогодишен подтискан работник и неочакваната превилегия на управляващ обикновено пораждат самозабрава на личността. Така неговото управление отива в крайността не зачитане на личностите и индивидуалността на всеки един от управляваната от него група.

Втора грешка – Няма преминал курс на обучение за настоящата управленческа длъжност, следователно неподготвеността му изиграва лоша шега при стратегията на работа. При едно евентуално назначение на нов мениджър екип, би трябвало да се вземат под внимание лидерските качества на избрания кадър. Доколко те съответстват на позицията и на бъдещата работа. Дали дадения кадър има перспектива и умения за лидер и управител във свое лице и дали има достатъчно креативно мислене за да може да диктува работата както на цялата група от хора така и на едениците от тази група. За тази цел вариантите са два: Или се прави подбор специализиран за мениджъри екип, или ако се оцени и подбере работник за тази повишена длъжност, то той трябва да съответства на определените критерии.

Трета грешка: Рязката смяна на управление носи със себе си благоприятна среда за развитие на конфликти между отделните работници в групата, както и между екипа и мениджъра. Мисленето, нагласата, стереотипа на работа у работниците им дава сигурност, увереност, инициатива за работа. Рязката промяна на този стереотип поражда множество вътрешни конфликти у всеки един от тях , така конфликтът е факт не само при отделния човек но и при груповото поведение.

Източник: nauka.bg

Автор: Ирина Цветанова

Социализацията главно представлява начин, чрез който обществото налага контрол на отделния индивид. В повечето случаи тя е консервативен (насърчава еднообразието) процес.

Едва ли има област в поведението и преживяванията на индивида , която да избягва всякакав социален контрол. Ценностите и целите ръководещи човошкото поведение в много случаи са социално заучени и човек ги приема като начин за задоволяване на потребностите.

Социалните санкции могат да се налагат по различни начини. Определени източници на социален контрол остават външни за индивида и направляват поведението му, чрез добре познатите на всички награди и наказания, налагани от другите. Те се прилагат индивидуално от родителн, учители и други авторитетни фигури. Възможно е да бъдат прилагани колективно като одобрение и приемане или неудобрение и неприемане от колегите, връстниците и всички други по равен статус с индивида хора. В някои случаи е достатъчно дори само обещанието за награда или наказание, което асоциативно (знанието и опита от последващото действие) подчинява. Макар, че в много случаи някои от тези обещания, заплахи не стават реализуеми в последствие, тяхното убедително повтаряне, очакването или притесненията не рядко са изключително ефективни фактори за манипулация и контрол над поведението.

Друг източник на контрол е самоконтрола. Този вътрешен източник на контрол включва целия процес на заучаване на мотиви, ценности и нагласи, както и желание за придържане към културно- стереотипните стандарти на социална приемливст и вътрешната удовлетвореност от собствената личност.

Обществата са стереотипни и същевременно променящи се с времето системи. Взаимоотношенията между индивида и неговото общество е отношение на „вземане” и „даване” и вариациите на поведение на отделните членове са такива, каквито в крайна сметка дават промяната на обществото и запазват неговата цялост. Общата насока на социализацията на дадено общество обикновенно клони към запазването на цялостта и стереотипа, поради тази причина промяната на обществото се случва за дълъг период от време почти неусетно за неговите членове.

Културата е съвкупност от онези страни на човешката дейност, които се предават и усвояват по социален път.Опира се на човешката способност за боравене със символи. Културата е съвкупност от правила, норми, навици, ценности и др.. В тях се осъществяват мисълта, чувствата, поведението на дадена обшност, та дори и на единиците в нея. Като понятие можем да определим културата като всяко целенасочено въздействие върху средата, включително и формирането на човешките способности, значителна част от изграждането на личността. Тя осъществява връзката между обществото и личността. Чрез нея обществото създава за себе си общи ценности, модели на поведение. Ценностите от своя страна са формули за човешкото поведение, социален ориентир за обществена дейност. Културна и ценностна функция е да се внася порядък в отношенията между хората, което е свързано със способността да се намалява напрежението в даденото общество. Всяка култура е изправена пред проблема с разрешаването на подтиснатите конфликти без да се нарушава стереотипа от норми и правила. За тази цел съществуват няколко основни метода за социално психологическо въздействие на масата, които в много от случаите са достатъчно ефективни за да се реши проблема.

„Играта” е универсален механизъм, чрез който културата е в състояние да отнеме социалното напрежение. Човешката игра има няколко характеристики. Тя е свободно действие, не е винаги задължителна форма на излизане от стереотипното ежедневие. Има безкористен характер и не бива да се осъществява под формата на манипулативно въздействие. Тя може да бъде многократно повтаряема, в зависимост от нуждите. В много от случаите внася порядък във взаимоотношенията между хората.

Празникът като институционална форма на игра. Той е свързан с определен начин на живот, определена култура и трудова дейност на обществото. Той е естествена форма за внасяне на порядък през неработно време, един от най- естествените начини за социализация. Чрез него поколенията оформят реализират връзка по между си, наблюдават се елементи на имитация, девиация.

Ритуалите като институционална форма за общественост позволяват на хората да съхранят своето единство в съответната група, общество.

Културната традиция е механизъм на връзката между поколенията. Нейната главна функция е всяко следващо поколение да се включва личностно и поведенчески в изградения от предишното поколение живот.

От друга гледна точка може да се каже, че човек все повече бива независим от външните сили, идентичността започва да изпъква. Човекът като разумно същество бива определян все повече като творец и откривател. Трудно може да се каже кога тази иновация ще се превърне в пълен облик на обществото и неговия облик.

Източник: nauka.bg

Автор: Ирина Цветанова

Насилието описва действия, чието реализиране причинява вреда на хора или животни. То е породено от агресия и последствията му са агресивни действия. Осъдимо от морална гледна точка при хората, то е най-примитивния начин за изразяване на агресия. При животните, все още е първичен метод за изразяване и оцеляване. За неговия произход важна роля играят множество фактори, външни ( дразнители), вътрешни безпокойства, тревожни състояния. Според Вилфредо Паредо „насилието е естествения климат на социалния живот”. Играе важна роля в развитието на човешките взаимоотношения. Според Артър Кьослер в малки дози насилието е стимулатор, а в големи е равносилно на отрова.Има множество изразени мнения на тема насилието и агресията в човешкото поведение и взаимоотношения, както и няколко основни общоприети видове ( физическо, психическо, сексуално).

Насилието във времето в което живеем е често срещан проблем. То може да бъде породено от ред причини и да бъде свързано с различни психични състояния у насилника и насиления. Такива по-константни преживявания, като психичните състояния се обуславят от външни и вътрешни въздействия и оказват влияние върху психичните процеси на човека. Това, от своя страна, въздейства върху развитието, мисленето, поведението, изграждането на личността у него.

През своя жизнен път до юношеството, детето черпи опит, знания, формира съзнание, самопознание за себе си и мястото си сред одтаналите, самоанализ на това което е и което иска да бъде. Изгражда своята бъдеща индивидуална личност, като черпи опит от своята семейна и заобикалящата го социална среда. В зависимост от начина на въздействие, примерното поведение което взаимства от обкръжението си, оказаното влияние на семейната и социална среда върху него, детето оформя по определен начин своята бъдеща индивидуалност. Ако едно дете порастне в ниско интелектуална среда, а друго във високо интелектуална среда, между поведението, начина на изказ на двете деца, в повечето случаи ще могат да се забележат разлики. Същото се отнася и за две деца отрасли в спокойна и тревожна среда. Детето отраснало в тревожда среда е по-вероятно да има трайно чувство за тревожност и множество личностни конфликти от различното от него по- спокойно и уравновесено дете. Ако тези среди въздействат насилствено психически или физически на детето, то у него е възможно да се формират множество конфликти, които оказват влияние върху бъдещия зрял индивид.

Като се говори за насилие е хубаво да бъдат изяснени видовете насилие разгледани от няколко общоприети гледни точки. С какво е характерен всеки вид, какви въздействия, първопричини, последствия има върху двете страни на насилника и насиления. Несъмнено те са множество, в зависимост от вижданията на всеки отделен индивид. За един дадена постъпка спрямо него самия може да бъде разтълкувана като насилствена, а за друг тълкованието е възможно да бъде различно. Въпреки това общоприети са няколко вида насилие свързани с детското поведение и оказващи влияние върху детето.

Преди да бъдат разгледани видовете насили в семейна среда, трябва да се обърне внимание на типовете родители и родителско поведение, тъй като те не са единствен, но в много случаи са основен източник на насилие в тази среда. Моделът на типовете родители, родителско поведение е характерен с четири основни типа :

Авторитарен тип родители- това са ограничаващи, налагащи се, изискващи родители. Тяхното поведени се отличава с постоянна изискуемост, ограничаемост на детето.

Авторитарния родител отказва да приеме идейте на своите деца, ако те не се доближават или не съвпадат с неговите собствени.

Авторитетен тип родители- Това са окуражаващите родители, без да снемат ограничения и наказания, те се стараят да има разбирамемо за детето обяснение към тях, възпитават самостоятелно мислене у детето.

Позволяващо- индиферентен тип родители- Това са родители характерни с незаинтересованост от живота, постъпките, преживяванията, мисленето на своите деца.

Позволяващо- прощаващ тип родители- Това са вглъбени в децата си родители, които губят своята идентичност и приемат тазаи на детето. Неговите проблеми са и техни.

Домашното насилие може да бъде конкретно психическо или конкретно физическо, което несъмнено оказва и силно психическо въздействие.

При психическото насилие са възможни няколко варианта на проявление. Всеки един от тези варианти несъмнено оказва влияние върху детето. В семейна среда, психическото насилие е възможно да бъде директно( насочено пряко към детето) или индиректно( детето изживява насилието покрай него) приложено. Може да се налага както единствено от единия, така и от двамата родители едновременно. В много от известните случаи се налага от мъжа в семейството. Причината може да бъде силната, властна мъжка фигура, която се приема по този начин не само от семейството, а и от самия мъж. В случайте на индиректно насилие, не се конкретизира върху самото дете, а е ориентирано върху цялото семейство. В този случай детето се явява наблюдател, съпреживява случващото се около него. Това може да бъде и физическо и психическо насилие, приложено върху определен член на семейството или върху цялото семейство. Такъв модел е възможно да бъде сравнен с патриархалните семейства, при които бащата е главна действаща фигура, налагаща ограничения, определен стереотип на живот, правила изгодни единствено на него самия. Както в патриархалните, така и в матриархалните семейства съществува такъв модел. Разликата между двете е водещата фигура в семейството, която в матриархалните семейства е в лицето на майката. Всеки от типовете насилие в семейна среда може да доведе до неувереност, нереално чувство за вина, базистно чувство за тревожност, страх, подчинение у детето и бъдещата развита личност. Вследствие на това порастналото дете може да усеща и изразява поведенчески всички тези негативни усещания. Които да му попречат да бъде пълноценен и продуктивен човек.

Директното домашно психическо насилие е отправено конкретно към детето. Например когато в семейството има две деца. Родителите правят разлика между двете и към едното са по- амбициозни и изискващи, обвиняват го за грешките на другото, постоянно го наказват и недоволничат от него. В лицето и поведението на насилника се вижда преследване, притискане, подтискане интересите и потребностите на детето. Това поведение спрямо развиващата се личност може да причини последствия като озлобление, свръх амбиция, неосъзнато чувство за малоценност, подтискане на емоции, агресия, автоагресия и др. Израстнало с такъв тип поведение детето усеща чувство за неудовлетвореност и малоценност, безсилие да промени случващото се с него до момента в който добие самостоятелност. Тогава то усеща свободата да контролира живота си, поради това проявленията на последствията от детския живот са налице във възрастния индивид.

Физическото насилие се характеризира с нанасяне на физически побой над детето, независещ от стеклите се обстоятелства. Последствията от този вид насилие може да се припокрият с тези от психичското, поради факта че несъмнено в този вариант психическо въздействие има. Чувството за непълноценност, слаб характер, незначимост, неудовлетвореност, малоценност както при единия така и при другия родител в зависимост от случая, се предава, проектира върху децата по редица начини през различни периоди на развитие. Изразява се поведенчески, чрез различни жестове, действия, реч. Може да бъде породено от проблем в детството, неразрешен личностен конфликт и др. Възможни причини за негативно насочено поведение на родител спрямо дете, в много случаи се изразяват в преноси на незадоволени потребности, нереализирани цели, които родителите проектират върху децата си.

Разгледано от друга гледна точка насилието при децата се явява външен фактор, извън семейната среда. Училищното насилие е характерно за периода между 6 и 18 годишна възраст. Този възрастов период е свързан с възрастови стадии на развитие- училищна възраст и идентификация на задачите и Пубертет ( его- идентичност срещу ролево объркване) според Ериксън.

Ериксън характеризира стадия училищна възраст( 6-12 години) с проявленията на желание за учене, доказване на себе си , изявено логическо мислене у детето. Наблюдава се „чувство за създаване”, което изразява способността на детето да прави нещата добре. Кризата в този стадий описана от Ериксън, е свързана с възникване на чувство на малоценност, отчуждение. Причина за това може да бъде , ако детето усети че губи мястото си сред връстниците си. Тогава е възможно да се появи отказ и нежелание за учебна дейност и добиване на знания .

Пубертетът (12-20 години) Ериксън характеризира с един основен конфликт между изграждащата се личност и смущенията в нея. Неспособността на юношите да достигнат до идентичност и борбата със себе си, която водят за да я изградят, Ериксън нарича криза на идентичността. Тя се характеризира с неспособността на детето да намери своето място в обществото, своето предназначение, предопределеност, което се изживява с чувство за безполезност и безцелност. Наличието на училищно насилие физическо, психическо, сексуално може да повлиае силно в двата стадия и да остави отпечатък върху пораждащата се личнност.

Насилието в училищна среда може да бъде определено като изключително нашумял проблем с тенденция за нарастване. Евентуални причини за него биха могли да бъдат все по- многобройните неуспешни семейства, следователно семейни среди, в които децата израстват и се развиват, както и настъпилата анархия в училищната инстанция. По статистически данни процентът семейства претърпели развод е нарастнал, а що се отнася до анархията в училищата, тя е както видима, при посещение, така и чуваема от медиите. Пример са множеството жестокости, убийствата и нараняванията, който се излъчват по новините и се четат в печата.

То е породено от множеството влияещи фактори на децата насилници, както и на насилените (децата жертви).

Фктор семейството и семейната среда. Ако детето насилник бива малтретирано в семейната среда, това поражда усещане за малоценност, агресия, желание за надмощие над другите деца, които се изразяват в училищната среда чрез побой, пораждане на комплекси у друго дете. Пораждането на комплексите у друго дете може да бъде разгледано, като начин за избиване на собствените такива и възможност за изпъкване в лицето на доминираща, по-силна фигура. Би могло да се каже, че по този начин насилникът насочва вниманието на социалната среда към жертвата, за да останат незабелязани неговите лични недостатъци. Това съответно поражда агресия, чувство за малоценност и множество други конфликти у насилваното дете, като по този начин се получава един кръговрат(затворен кръг). Известни са и трагични последици в лицето на случаи на тежки физически и дори смъртни случаи в училищата. Трябва да се отбележи, че не всички деца от типа насилници се проявяват като такива. Има случаи, които избягват този вид общуване в собствената си среда и търсят липсващото разбирателство от семейната.

От социална, в някои случаи и семейна гледна точка се разглежда и друга форма на детско насилие. Сексуалното насилие е принудително осъществяване, или поведенчески постъпления за реализиране на полов акт или намеци за такъв от страна на насилника към жертвата по време и по начин, който не е с нейно съгласие. В патологията е отбелязано болестно състояние с наименованието педофилия, което води до детско сексуално ориентирано насилие . Характерно е за възрастово и физически зрели, психично болни индивиди, сексуално ориентиранио към деца, независимо от техния пол. В този случай се поражда трайна психическа травма у насиленото дете, страх и отвращение от сексуалния акт, възможна е и проява на извращения, които усложняват бъдещите сексуални взаимоотношения. Може да доведе и до параноя, трайни депресивни състояния, изолиране и други трайни психични състояния, които могат да бъдат лечими , чрез намесата на психолог, дълъг и сложен консултативен процес или психиатрично лечение. Ако не се лекува състоянието остава през целия житейски път и е възможно да има проявления в различни аспекти от живота и поведението на детето, по-късно вече зрелия възрастен индивид.

Използвана литература:

http://bg.wikipedia.org/

Стаматов, Румен; Детска психология, издателска къща Хермес, Пловдов 2000,2003,2008 г.

Национален Статистически институт; Статистически справочник, Стартпринт ЕООД, 2008г

Източник: nauka.bg

Автор: Ирина Цветанова

Хомосексуалиста е въпрос които се разглежда свободно от началото на 20 век , а съществува под различни форми както поведенчески така и болестни състояния в следствие от подтискане на сексуални потребности,( които се получават от прекалена социална желателност и надрастващ нормалното Свръх Аз), през цялата човешка история. Множество фактори могат да окажат влияние върху половата ориентираност на децата и следващото полово развитие до напълно оформен полов и сексуално ориентиран индивид.

Теорията на Зигмунд Фройд за детската сексуалност ни дава много отговори на въпроса от къде се поражда детската хомосексуалност и как се проявява тя. Според Фройд  детето преминава през период от неговото развитие свързан със сексуалността наречен Едипов компплекс при момчетата и комплекс на Електра при момичетата. Накратко обяснено така че да не се отклоняваме от темата , тези комплекси представляват следното: Едиповият комплекс при мъжете е специфична привързаност към родителите или любов, нежност и привързаност към майката а от друга страна ревност и ненавист към бащата, желание за подражение на неговата сила и мъжественост. При комплекса на Електра същата зависимост, любов, нежност при момичетата се проявява към бащата, а ревността, ненавистта и същевременно подражанието на женствеността и красотата към майката. Тези процеси протичат по този начин при нормалното сексуално развитие на децата при нормални семейни условия ( когато са налице и двамата родители в семейството). Когато не протече нормално този етап от живота на детето се получават усложнения. Тук можем да говорим за хомосексуалност, бисексуалност, извратеност, феминизъм, съдизъм, мазохизъм. При отсъствието на бащата по време на едиповия комплекс или неговото нехайство за семейството е много вероятно сексуалното развитие да се превърне в хомосексуалност. В този случай обекта на мъжественост го няма и детето не може да се опитва да имитира тази мъжественост, напротив тук има само примера на жената(майката). Логиката на Фройд е вместо това влечение към майката – жена да го направи хетеросексуален,  момчето започва да се идентифицира с нея, влизайки в нейната роля се феминизира(става женствено) и започва да търси за сексуален партньор момчета, които да „играят” него самия или от които да получи силата, мъжествеността, която му е липсвала от бащата.

При момичетата при същата липса на мъж (баща) в семейството и нарушаване на комплекса на Електра се получава едно мъжко възпитание от страна на майката. Тя върши както женските така и мъжките функции и задължения в семейството. Тя е жената- мъж и това е примера на подрастващото дете ,който то усвоява и при оформяне на сексуалната си ориентация то започва да търси както женското така и мъжкото в пратнъора си. В най- добрия случай женствен мъж с женствена физика и характер, но в повечето случаи обекта на търсене е мъжествена жена подобие на майката. Ако бащата в семейството е представлявал не мъжествеността в истинския смисъл на думата(силата, увереността, закрилата, спокойствието), а мъжествеността в смисъла на насилника, алкохолика, властващия  мъж, тогава сексуалните отклонения при момичето представляват следствие от феминизъм, непоносимост към мъжете породена точно от този лош пример в детството.

Бисексуалността Фройд е обяснил с примера на наречените от него инвертирани гърци, където в повечето случаи сексуален обект са били момчетата. Тогава при сексуалната ориентация момчетата са търсели и виждали в другите момчета сходните със жената , женственост и нежност както във физическите белези( поради още неоформената мъжественост) , така и в женските характерови и душевни качества свенливост, неопитност, сдържаност, чувствителност( отново поради неоформената все още мъжественост). Това показва че те търсят женски качества в мъжкия пол и тук се проявява бисексуалността. Когато тези деца( малки момчета ) пораствали и ставали зрели мъже, те продължавали да имат тази сексуална ориентация както към жени така и към малките женствени  момченца.

Този проблем разгледан от друга гледна точка ни дава информацията, че детската сексуална ориентираност се проявява в годините на пубертета когато те активно започват да се интересуват от другия или от същия поли как да интимничат с него. Има един период в който половете активно дружат и се сближават помежду си момче- момче и момиче- момиче. Това се получава от неосъзнатия страх от непознатата все още промяна в другия пол. Така връзката в този период между двата пола е само сексуалния инстинкт и когато той при отделни деца липсва, те започват да осъзнават че нещо в тяхното развитие не е нормално. Тогава се проявяват появилите се в детството травми в случай на сексуални отклонения.  Децата като незрели индивиди започват да вървят против себе си и своите истински потребности защото се чувстват застрашени от обществото като поддържат сексуален контакт не с пола които ги привлича. В зависимост от това колко силно е развит Свръх Аза ,тази проява на обществена желателност приключва в момента в който детето стане зрял мъж или жена и предпочете собствените си желания пред тези на социалната среда или продължава да пренебрегва себе си и се появява една постоянна базисна тревожност която го съпътства.
Стигаме до заключението че главен фактор за появата на хомосексуализма при децата е семейството, семейната среда и как тя влияе върху детето. Много е важно какво е общуването в семейството и как се осъществява то( по какъв начин). Как е обяснено на детето за половете и половото влечение. Как противоположния пол от страна на родителя се отнася към детето и какво възпитание му налага.

Побликувана е и в списание Психология за родители

Източник: nauka.bg

Психичното развитие и аутистичните проявления  на детето в периода от 0 до 11 годишна възраст

Автор: Ирина Цветанова

За да осъзнаем и направим разлика между дете с нормално протичащо развитие и дете с отклонения в аутистичния спектър, трябва да се запознаем с поведенческите прояви както в единия така и в другия случай.  Първо ще разгледаме психология на развитието на деца в различните възрастови етапи, а после какви са проявленията на децата от аутиситчният спектър.

От 0 до 1 година новороденото дете  в първите седмици от живота си проявява прости реакции отправени към новия и непознат за него свят , диктувани изцяло от несъзнаваното или казано по друг начин нагоните. Тези реакции представляват вродените рефлекси. Характерно за този възрастов период е следене и реагиране на ярка или внезапна светлина , втренчване и гледане на хората и движещите се предмети, оживена реакция при страничен говор и издаване на звуци като продължително гукане, крещене, плач. При подаване на дадена играчка детето я хваща и задържа, това е характерно за повечето предмети които му направят впечатление. В следващите месеци до края на годинката се наблюдават опити за самостоятелно обръщане , ставне, сядане, адекватни движения с ръцете, пълзене.

От 1 до 2годишна възраст започват опитите за използване на думи (от 1 до 10думички). Мускулите заякват и движенията на ръцете стават по-целенасочени и стабилни, пример за това може да бъде драскането с молив по лист. Забелязват се плахи опити за изправяне на крака, което води до загуба на равновесие и падане, породено от страха, нестабилността. Поради тази причина децата търсят упора в най-близкия предмет или човек до тях.

От 2 до 3годишна възраст започват стабилно да си седят на краката като преодоляват страха и нестабилността и до края на третата година прохождат свободно. Започват да свързват изречения, да осъществяват контакти с други деца и да се опитват да се социализират. Съобщават редовно за физиологичните си нужди. Мисълта и речта текат адекватно и свързано. В дадена игра се опитват да влизат в роли и да се вживяват в тях.

Oт 3 до 4 годишна възраст речта в по-голяма степен е развита и детето свободно изказва своите мисли (преживявания). Появяват се първите желания за самостоятелна работа, като детето иска да прави някои неща само.

От 4 до 5 годишна възраст детето вече напълно е усвоило езиковите форми и преодоляването на речевата стена родител – дете не е проблем. Играта се явява като проектиран обект на детските желания. Появяват се първите трайни спомени и се заражда егоцентризъм във формата на абсолютизъм на детската гледна точка.

От 5 до 6 годишна възраст се зараждат уменията за учене и запомняне на числа и букви. Ако родителя се занимава с детето си то започва да усвоява четенето и писането в един по елементарен и конкретен вариант. Чрез натрупания до този момент опит детето е наясно с някои житейски понятия за разнообразни явления и особености на всекидневието.

От 6 до 7 годишна възраст детето осъзнава и преживява различно както светът около него така и само себе си. Открива много нови явления различни и непознати за него. Прецептивните възможности  у него претърпяват известни промени, като то започва да обръща повече внимание на формата отколкото на цвета.

От 7 до 8 години нарастват възможностите на вниманието. Поражда се волево внимание. Това се отразява върху детето, като то проявява заинтересованост от нещо по- различно от игра за периода около 10 минути. Пораждат се умения за разказ по картинка.

От 8 до 9 години . В този възрастов период  се наблюдава значителна промяна в социалното виждане на детето .Социалната среда на развитие се промени и от изцяло семейна тя става и училищна, класова. Появява се желание за приобщаване към извън семейният социум.

От 9 до 11 годишна възраст се наблюдава момента за оценка и зараждане на самооценка. Поради изграждането на самооценката детето приема като такава оценката на семейството си и обкръжаващия го детски и училищен социум.  Когато в един по късен етап се развие напълно способността за самонаблюдения и само оценяване  тогава детето само ще се само оцени без да се влияе от семейството си или от обкръжаващия го социален свят.

Що е Аутизъм?

Първо и съществено по важност, което трябва да се знае за аутизма е, че той не е болест а състояние. Състояние което влияе както на самите деца аутисти така и на техните родители, семейства, близки. То променя живота на хората ежедневно. Ето защо от изключителна важност е как ще се преодолее, кога ще се започне работа с детето, по какъв начин ще се проведе терапията за изкарване от състоянието, как самите родители ще подходят към детето и как самите те с помощта на направления от терапевти работят с детето си.  В следствие от различни интервенции успехът се усъществява при широк спектър от случаи с аутизъм.

Кратка история на Аутизма

Клинично аутизма е на 50 години. За него е започнало да се споменава в резултатна две напълно независими изследвания и дискусии, чиито  автори са Лео Канер и Ханс Аспергер. Те идентифицират тежко психично състояние, което се отразява върху социалното взаимодействие, общуването, поведението и развитието предимно на деца. Един от първите които правят публикация за това състояние е Лео Канер. След 5 години работа (изследвания) върху 11 случая, той публикува статията Autistic distur bances of affective contact( аутистични нарушения на емоционалния контакт). Той идентифицира два основни елемента на аутизма аутистична самота и желание за неизменност.

Аутистичен спектър

Аутистичния спектър предполага едно непрекъснато множество от разстройства на развитието в детска възраст, които в основата си са свързани с някои основни прилики. В рамките на Аутизма и синдрома на Аспергер и на границата на тези две състояния се предполагат няколко  различни типа подгрупи и класификации. Основните разделения на аутистичния спектър са представени за пръв път от Уинг и Гулд. Те описват 4 групи Отчуждена група; пасивна група; активна ,но особена група; формална група.

Отчуждена група – Характерното за тази група е дълбоко изолиране от обществото и невъзможност или нежелание за взаимодействие и социализация с другите хора. За тази група може да се каже че е типична проява на аутизъм. Комуникацията е изключително нарушена, речта е крайно ограничена до пълна немота.

Пасивна група – Чертите на тази група имат много общо с отчуждената група. Комуникацията, социализацията са в голяма степен ограничен, но разликата между двете ече тук се проявява желание за тях въпреки затрудненията. Речта е развита до по-високо ниво.

Активна, но особена група – Тази група може да се разгледа като опит за иницииране и социализация, но по особен и неподходящ начин. Индивидите влизащи в тази група се социализират под формата на ограничена игра на роли, продиктувана от собствен, измислен, нереален сценарий.  Характерно е по-високо ниво на интелигентност и физиологични нарушения в двигателната система.

Формална група – В тази група влизат индивидите с по-лека форма на аутизъм и развити речеви способности. Социализацията в тази група се формира от общоприети правила и норми за комуникация, които се изучават и спазват стриктно и непрекъснато. Оформя и се изгражда един определен стереотип, от който не се излиза.

Използвана литература:

– Лекционен курс по психология на развитието в детска и юношеска възраст- Борис Минчев
– „Разбиране на аутизма” – Стивън Оливър изд. Oxford Brookes University 1998 превод: Екатерина Дечева – Атанасова, майка на аутистичен младеж на 21г.

Източник: nauka.bg

Автор: Ирина Цветанова

При отглеждането и възпитанието на повече от едно дете в семейството, самото отношение към децата е различно от това на единственото дете. В деветдесет процента от случаите на две или повече деца в семейството, родителите правят несъзнателна разлика между децата си. В повечето случаи по-малкото дете е толерирано и глезено. Това се получава защото по-малкото дете е по – слабо, по – беззащитно в очите на родителите. То трябва да бъде обгрижвано в по-голяма степен защото е по – малко. Това до една степен вманиачаване в по-малкото дете, кара родителите да забравят, че по-голямото също е дете, също има нужда от грижи, от детство. Тогава по-голямото неизбежно заема функцията на помагащо, закрилящо, грижещо се за по-малкото. То поема отговорностите и за двете деца. Това в зависимост от самото дете му дава различни отражения в бъдеще.  При него се забелязва по-висока степен на амбициозност, старателност, нужда от одобрение, комплексираност, неудовлетвореност, неувереност. При всички положения по-толерираното дете израства по-разглезено, егоцентрично, уверено от по-нетолерираното.
Погледнато от другата гледна точка, в която по толерираното дете в семейството е по-голямото можем да кажем, че то е по – обгрижвано. За него се правят повече компромиси и поведенчески му се дава повече любов и закрила.  Не съзнавано родителите правят разликата между двете си деца, като симпатизират на първородното. По-голямото дете като първо олицетворява , първата радост в семейството. В много от случаите първото дете е желано и планувано, а второто не е , което също оказва голямо влияние върху отношението на родителите към всяко едно от тях.  Така по-малкото израства по-самостоятелно, целенасочено и амбициозно. В някои семейства  родителите виждат резултата от възпитанието си  и разликата, която са правели, но не желаят да я приемат. Тогава сами излизат от положението като стават по-амбициозни към по-малкото и изискват повече от него. Появява се една надежда насочена към по-самостоятелното от двете деца.

При наличието само на едно дете в семейството възпитанието и отглеждането му протичат по по-различен начин. Двамата родители пазят и бдят над своето „единствено съкровище“ като орли. Те се вманиачават в него, защото е единственото има дете.  Влагат цялата си любов, грижовност, сила, средства в него като единствен обект. Обгрижват го постоянно, дори прекомерно независимо от възрастта му, поведенчески се държат по един и същи начин с него, със същата сила и по същия начин както в детството, дори и детето им да е в зряла възраст и  всъщност вече да не е дете. Предпазват го от заобикалящия го свят, като по този начин го правят неадаптивно и инфантилно в напреднала възраст. Създава се чувство за наивност, оформя се един розов свят, в който то живее в много случаи и през целия си живот. Положителните черти на това да си единствено дете са, че получаваш цялото внимание на родителите си, цялата закрила и на двамата, обгрижван си във всяко едно отношение. Детството на единственото дете погледнато през неговия поглед изглежда розово и невероятно. Мама и тати са до него постоянно и неотлъчно. Дават му абсолютно всичко от което се нуждае и задоволяват всички негови потребности ( материални, личностни ). То живее щастливо и задоволено като търси това и от социума и от заобикалящата го околна среда.
Отрицателните черти на това да си единствено дете в семейството започват да си проличават още с първите самостоятелни контакти със социума и околната среда. Свикналото с любов, внимание, сигурност дете се сблъсква с противоположната страна на нещата и в него се зараждат изключително много личностни конфликти. Погледнато от друга гледна точка може да се каже, че самото дете не желае да се откъсне от тази среда. Не поема отговорност за действията си защото е по-лесно да се оправдае със тези на семейството му спрямо него. Несъзнателно приема ролята на жертва на родителите си и тяхната любов , така не полага усилия за преодоляването на себе си, чертите на характера които му пречат и мързела си. То не разбира защо другите хора се отнасят зле с него и как да се социализира. То е свикнало всичко да му се дава на готово без да се бори само за постиженията си. Наивността му го прави изключително податливо на манипулация от връстниците му и  ( колеги, приятели, познати в напреднала възраст).
Връзката с родителите между единственото дете е много по- силна от тази на двете или повече деца. То е не само силно емоционално обвързано с родителите си, но и понякога зависимо от тях дори и в напреднала възраст.Откъсването и самостоятелността при него са много по-трудно постижими. Вече пораснало то и практически откъснало се дете изключително трудно може да се откъсне емоционално от семейството си. Изпитва една постоянна несигурност и множество страхове, като водещи са страховете от изоставяне, отхвърляне, самота. Може метафорично да се каже, че се чувства като „дърво без корен“. Разчита на родителите си до края на техния живот и при най-малката трудност се допитва до тях. При загуба на единия или двамата родители се срива психически, защото не може да си представи своето съществуване без тяхната закрила, помощ.
При създаденото от него бъдещо семейство то прави пренос на своето ( в което е живяло и възпитавано то самото) и възпитава по същия начин своето/ своите бъдещо/щи деца. Отдава им се изцяло следва модела на родителите си. Подражавайки им то губи своята индивидуалност като родител и несъзнавано живее в „тяхната кожа“, като така се чувства постоянно свързано с тях, не губи сигурността си и прави своето собствено дете също толкова зависимо от него като родител. Създава същите взаимоотношения родител-дете. В много случаи не се прави дори опит за самостоятелно възпитание на децата и директно се оставят на родителите (бабата и дядото). Това съзнателно се получава поради твърде силното желание за подражание на възпитанието налагано към тях от една страна. Разгледано от друга страна , поради изградения навик (мама и тати да правят всичко вместо мен и аз да не поемам отговорност за нищо). Така промяната при единственото разглезено дете, развитието и усъвършенстването му като личност не идва дори и с времето и натрупания опит. То вътрешно в себе си си остава такова и единствения начин да си отвори очите към това което е и към света в който живее е осъзнатата потребност от истинска реализация изискваща промяна и  намесата на някой представляващ изключително силен авторитет за него. Така то си отваря очите и прави за себе си една равносметка за това което иска да е и това което е в действителност.
Последствията от загубата на реалност в детството са пагубни в много отношения за този тип единствено дете. За да израсне адекватен/на мъж/ жена, родителите трябва да му покажат всички страни на живота и да го научат да се бори с тях само. Да не го правят зависимо от тях, защото никой не е вечен и рано или късно човек остава без своите родители и самия той взима техните функции за следващото поколение след него. А ако му се наложи такова възпитание , при израстването му като личност и осъзнаването  на различията между него и света в който живее, то трябва да преодолее този мързел и безотговорност и само да вземе живота си в ръце. Това е първата и най-важна крачка към самостоятелността.
Положението на единственото дете в семейството може да бъде разгледано и от друга гледна точка, може да се каже почти противоположна,  от тази да е разглезено. Това се получава при такъв вид родители, които осъзнават, че детето им е само ( без брат или сестра) и че трябва да се справя само с живота. Тогава се получава обратното възпитание на глезеното и обгрижвано дете, в което отрочето се поставя във всички възможни ситуации, кара се да размишлява над живота и как да се справи само с него утрешния ден в който мама и тати няма да ги има. Възпитава се един адекватен, амбициозен, здраво стъпил на земята човек. Това неозначава, че детето не получава любовта, закрилата, грижата от своите родители, но редом с нея се учи на самостоятелност, отговорности които са му изключително необходими за бъдеща реализация в живота. Не се прави зависимо от родителското тяло и в повечето ситуации разрешава само проблемите си. Изгражда се индивидуалност, правеща го по-добре интегрирано в обществото и  даваща му възможност за независимост. При създаване на семейство, отглежда и възпитава само децата си по начин, който то намери за добре.
Определено този тип родителско възпитание на единственото дете в семейството в детска възраст е по-полезен за самото дете. Създава му много неудоволствия в детството, но в зряла възраст го прави по-готово за живота.
Извода за възпитанието и самовъзпитанието на единственото дете в семейството е че когато родителите не съумеят да възпитат детето си да е самостоятелно поради силната им любов, грижа към него, то рано или късно трябва да осъзнае своите недостатъци от нея и да преодолее негативните черти от характера си за да успее само в живота. Да разбере, че никой няма да извършва вместо него действията за доказване на себе си и неговата собствена  реализация и интеграция.

Източник: nauka.bg