Reversals of nothing: The case of the sneezing corpse 
by Alenka Zupancic

Автор: Аленка Зупанчич

Превод: Александър Павлов 2015г

Несигурният предел

Комедията, също както е и с много други неща, е добро място за търсене, в случай, че някой проявява желание да се просвети относно философския въпрос, нищещ нищото. Много шум за нищо, например, е не просто заглавие на комедия, а, както не една от Шекспировите пиеси, носи цяла парадигма със себе си. То улавя съдбоносните измерения на комедията. При условие, разбира се, че интерпретиращият не подхожда лековато към това „нищо” и не го спряга за синонимно на незначителните, маловажни, неотнасящи се до казуса, второстепенни теми, а процедира съвсем сериозно към контекстуалността му, заемайки се с разискването. Комедията върши редица неща с това „нищо”. Но, най вече, обича да поставя ударение върху неподлежащата на изменение, принуждение, въздействие и съкращение същественост на нищото, която е все така неизлечима и негодна за трансформации.
Нека разгледаме пределно директния пример за това- шега спомената в комедията на Ернст Любич- Ниночка; не просто виц, а образец за реалното докопване до някои от есенциалните и критично значими механизми на комедията:
Един човек влиза в някакъв ресторант и казва на сервитьора: „За мен кафе без сметана, моля.” На което келнерът отвръща: „Съжалявам, господине, но сметаната е свършила. Би ли могло да бъде без мляко?”
Много неща могат да бъдат засегнати при разглеждането на начините, по които тази шега функционира. От езиковедска гледна точка, смешката продължава сюжетната линия отвъд контурите на парадокса, залегнал и вече въвлечен в думата „без”, която буквално означава „с отсъствието на нещо”. И някой, който следва логиката, лесно би съзрял как кафе с отсъствието на сметана може да е нещо напълно различно от кафе с отсъствието на мляко. Тук биват изложени на рискован показ не само много или малко заинтригуващите и забавни логико-лингвистични особености, но освен тях и един своеобразен, до известна степен, призрачен, загатнат и по-горе, частен случай, свързан с материалността на нищото. Чрез отговора на гарсона, неподправено отхвърлящ възможността за не-сервирането на нещо, което заведението няма в наличност, на повърхността изплува насред твърде осезаемото и конкретно измерение на това страховито отсъствие, един спектрален обект. Или, може би, още по-точно казано, обектът „сметана” или „мляко” се явява в своето призрачно измерение, лишен- посредством отрицанието- от символичната си позиция, но все пак, настояващ да навлезе в реалното в търсене на своята чаша кафе, да речем. Предметът се вестява в своя негативен насрещен двойник, който няма намерение да се даде без бой, бивайки току-така сведен до нищо и третиран сякаш е чиста нула. Важно е тук да не пропуснем, да наблегнем върху следната особеност: ние не просто си имаме работа с „нищо, показващо се като нещо”, в смисъла на олицетворената проява на нищото(както в случая със символа 0 или някакъв друг маркер на негативност), а по-скоро с остатъка от това нищо, с вид нищо, което напъва, очертавайки своето възникване в действителното, бидейки междувременно жертва на отнета олицетворяваща поддръжка. Бихме могли още да вметнем, че си нямаме вземане даване с дадена липса на изразно ниво, а с отсъствие като вид частичен обект, или, даже още по-прецизно формулирано: нямане, прилепящо се за същински продукти като мляко и сметана.
Това, което свързва горния пример с по-общия тип действие и въздействие на комедийния жанр е именно произвеждането на подобен разред спектрални предмети или казано по-витиевато: постановката на „материалността на призрачното”. Което съвсем не означава, че самото нищо е толкова директно забележимо във всички сходни комедийни предмети, както е представено в по-горната шега. Смисълът е, че този вид „несъкратимо до безвъзвратна загуба нищо” бива включено всеки път, щом комедията изпълнява своя фокус, свързан с опредметяването на нещо, което е невеществено на пръв поглед или съществува само в разграничително отношение спрямо други неща. В случая със словесната комедия, това често се постига чрез взимането прекалено на сериозно на някои определени речеви фигури(игнорирайки празнината, правеща ги значителни от символична гледна точка) или инак чрез третирането на дадени нематериални неща като предмети. Нека откроим два образеца от самия Шекспир, майсторът на този тип вербално-комична поезия, които са от комедията му Много шум за нищо. Първият е богат на комичност дързък остроумен отговор:
Леонато:
„…Между нея (Беатриче) и синьор Бенедикт отдавна се води нещо като весела война. Те не могат да се срещнат, без да кръстосат шпагите на своето остроумие.
Беатриче:
„При което той, уви, никога не излиза победител. При последната ни схватка четири от петте му умствени способности го напуснаха, накуцвайки, като оставиха петата сама да го управлява целия…” първо действие, сцена първа
Тук имаме идеята за няколко духовитости, които буквално напускат човека и сами се завличат(накуцвайки)-hailing off на някъде другаде(причинявайки други беди, както следва да си представим). „Духовитостта” е показана като отвързан и разглобяем, подвижен и изпратен със специална мисия обект, който е автономен и сам дава отчет за себе си с позицията си. Следващият образец комбинира части от тялото с части от душата, като че са били способни да се демонтират, отделят и преформират наново. Беатриче се оплаква за това как граф Джон е твърде меланхоличен и едва обелва по някоя дума, докато Бенедикт е голям дърдорко и непрестанно клюкарства. На което наблюдение, Леонато предлага практическо решение, скициращо физиогномиката на идеалния човек:
В такъв случай половината език на синьор Бенедикт в устата на граф Джон, и половината меланхолия на граф Джон по лицето на синьор Бенедикт– второ действие, сцена първа
Нека спрем рязко тук и да представим главния въпрос на тази научна статия, каква е връзката между комедията и тревожността или още по-специфично, каква е връзката между комедията и тайнственото, зловещото и мистериозно познатото(das Unheimliche). Защото „материалността на призрачното” , както и произвеждането на „невъзможното”(демонтиращо се и закрепващо се наново) са точните допирни точки на онова, което двете явления, изглежда, че имат общо помежду си. Духовитост, кръжаща си сам-самичка, половин език в устата на някого другиго, части от меланхолия, биващи транспортирани от едно лице на друго, или, връщайки се към класическия първи пример, реално съществуващи единици неща като „липсваща сметана”,  движещи се наоколо самосиндикално- всички тези образци изглеждат именно като видовете „обекти”, с които се сблъскваме и на двете места- и в комедията и в тайнственото, неестествено зловещо и мистериозно познатото.
Също така, е смайващо колко умело техните съответни определения прилягат и на другата стана, или поне дават вид на пасващи си взаимно. Известната дефиниция на Бергсон за комичното: „Нещо механично, покрило с кора нещо живо”, във всичките си варианти(„човек, създаващ впечатление у нас, че е нещо предметно”) и подвидове(„вещ, държаща се сякаш е човек”) биха могли да служат перфектно като определения на тайнственото, зловещото и мистериозно познатото. От друга гледна точка, знаменитата дефиниция на Шелинг относно това заветно тайнствено зловещо, която Фройд обсипва с похвали в своето есе по темата е в състояние безпроблемно да се прилага и щом иде реч за комичното: „мистериозно познатото, нетипично, зловещо е всичко, което би трябвало да е останало скрито и пазено в тайна, обаче е излязло на бял ден”. Близостта между комичното и мистериозно познатото зловещо сама изглежда като едновременно комична и обезпокоително неестествена със своята, всяваща ужас, позната отнякъде енигма. Ние си имаме работа с два феномена, които в същото време са извънредно близки един на друг и едвали не стоят рамо до рамо, но и освен това са крайно разединени и са твърде далеко, за да бъдат събрани. Те се явяват като две напълно различни вселени, които все пак са разграничени от изключително тънка линия, която много трудно би могла да бъде формулирана, закована на място или проследена във все същото русло.
Разбира се, съществува и цялото явление свързано със смеха, провокиран от безпокойство, ние можем да се смеем и защото сме разтревожени, затруднени или уплашени от нещо. Но все още този род смях, действащ като ответна реакция на загрижеността и подтиснатостта не е интересен за нас в момента. Вместо него, обектът на нашата заинтересованост е съседската близост между тайнственото зловещо, което е неестествено, но и някак си познато за нас и чисто комичното, тоест наситеното с такава комедийност, която веднага прави поразяващо впечатление със своята искрена хумористичност и няма как да бъде описана като отзвук или дефанзивно противодействие, отправено срещу различни видове неразположения.
Това странно съвпадение и вплитане на комичното и неестественото мистериозно зловещото, носещо бледа познатост със себе си, не се ограничава само до вероятното, поне по общо мнение, абстрактно равнище на техните определения. Ние стартирахме всичкото съпоставяне, посочвайки известната синонимност в естеството на предметите, които те произвеждат, изкарват, показват и се заиграват с тях. В неотдавнашен писмен труд, посветен изцяло на отношенията между смешното и мистериозно зловещото, Робът Пфалер изтъква четири основни елемента, които двата феномена имат помежду си: появата на символична причинност(нещо, което започва като игра или преструвка, но успява да вземе надмощие и да поеме курса на действие в реалността), сполуката(не само че всичкото това успява, а  даже преуспява прекалено много отвъд предначертаните нагласи и очаквания), повторението и фигурата на двойника. Доразвивайки анализа на Октав Манони по темата театрална илюзия и представяйки идеята за „ментален експеримент” като централна, Пфалер предлага следното определение на структурните различия между комедията и тайнственото зловещо, мистериозно познато по някакъв начин: смешното е онова, което е зловещо, тайнствено и мистериозно познато за другите. Примерът, който Манони дава за актьор, който играе мъртвец на сцената и внезапно киха, е наистина отлична илюстрация на това. За да намерим за смешно събитието умрял човек да киха, следните обстоятелства и положения на нещата би се налагало да са налице: не само, че трябва да сме наясно, че личността не е мъртва в действителност(но е просто актьор, преструващ се на умрял) също така сме длъжни да бъдем способни, да предположим, че някой друг би повярвал, че актьорът наистина е мъртъв, бивайки измамен от театралната илюзия(и следователно би бил ужасен от подобно кихане от страна на „труп”). С други думи, е все едно преминаваме, преповтаряйки набързо следния мисловен експеримент: „Представи си само, че зрителката Х не знаеше, че през цялото време е гледала пиеса и е вярвала, че трупът е бил напълно автентичен и реално лишен от какъвто и да било живот. Кихането му тогава направо би й изкарало ангелите!” Трябва също така да сме внимателни и да не объркваме ставащото със семпла подигравка. Същината на експериментирането не е в простата нужда от зрителка, останала в неведение и неподозираща нищо за ставащото реално пред очите й, за да се чувстваме добре и злорадо облекчени за себе си(във високомерието си, имащи се за по-висши или по-умни от нея). Целта е по-скоро, че ни е нужна тази друга или този друг, така че да имаме възможност да се свържем с този тайнствено обезпокоителен зловещ и недобре познат обект, вместо да бъдем изумени и напълно надвити от него.
В следващия етап от текста предстои да предложа по-различен прочит на връзката между комедията и тайнствено зловещото и мистериозно познато, като се фокусирам върху статуса на нищото в едното и при другото, както и върху върпоса за реалното(в смисъла, който Лакан влага в термина); тълкуване, което въпреки всичко си остава задължено на разбора на Пфалер в множество определени пунктове.

  „Театрална илюзия”

Има известни основания за оспорването на разчитането на Манони, характеризиращо театралната илюзия просто като следваща схемата на „фетишистко отхвърляне” или вид упълномощено убеждение(ние знаем, че е напълно излишно да вярваме на това или на онова, но така или иначе продължаваме да вярваме, делегирайки това убеждение на Другия или другите като го приемаме за дадено у тях). Съгласно тази схема, казано на по-достъпен език, можем да проследим театрално представление по най-яркия, изпълнен с емоции начин като ние целите треперим, следейки действията на героите, като плачем за тях и т.н; макар че знаем много добре, че всичко това е само една пиеса, защото ние се разпознаваме и у погледа на Другия, който се предполага, поне според широко възприетите схващания, че е подлъган от това представление. С други думи, въпреки че знаем, че нещата, които съзираме не са истински или действително случващи се, ние сме в пълното състояние да повярваме, че са чрез хипотезата за другия, на когото този номер е скроен, или по презумпцията, че се намират и още зрители, които биха повярвали на случващото се и биха счели това изпълнение за истинско. Според Манони точно тук бива изложено на риск същия сорт делегирано убеждение, което ни помага да поддържаме, противно на нашите подобрени знания и комптентности, някои от остарелите си вярвания, забранени от изискванията на рационалността, в която живеем.
Макар че, тази структура на упълномощеното убеждение, формулирана от Манони и някои други е безусловно уместна и приложима към множество от нашите ежедневни дела и взаимодействия, е под въпрос, дали в действителност може да важи относно театралната илюзия(или, още по-широкоспектърно разгледано и спрямо останалите варианти артистизъм и фикция).
Наясно сме, че гледаме представление и съществува структурна, подразбираща се от само себе си, отлика между актьора/актрисата и персонажа, когото той/тя портретира и така, ако героят умре, лицето, което го играе не умира. Ако това не ни попречва да усещаме дълбок дистрес, когато едно от въплъщенията на някое от главните действащи лица „предаде богу дух”, нима причината наистина е в това, че противно на усъвършенстваните ни познания и при приеамането за даденост на това предполагаемо вярване на Другия/Другите в автентичността на ставащото, ние си разрешаваме сами на себе си правото да вярваме, че личността наистина е загинала? Не се ли дължи по-скоро на факта, че артистичната фикция не само, че не е противоположна на реалността, а напротив, тя е една от най-ефикасните й проводници? Има известно количество истина в театъра, както и в другите форми на художествена измислица, което твърдение, естествено, е коренно различно от махленската черно-бяла идея за сентенцията на това семантично поле, а именно една от двете дебелокожи представи: или че всичко, което се случва в театъра не е истинско, или, че всичко, което се случва на театралната сцена, става в действителност. Разграничението, което Жак Лакан забелязва между „реалността” и „реалното” е без съмнение от решаващо значение тук, както и неговия довод, че реалното не е нещо, което трябва да бъде разбулено или извадено наяве, съгласно някак винаги измамващата реалност(като нещо, което е в основата си въображаемо или фантастично), но е нещо, което да е обект на градеж(което е другояче от това то да се изобразява или имитира). Ето защо, известно измерение от това, което художествената фикция снася и ни представя би могло напълно допустимо да се счете като реалното.
Вярно е, обаче, че без това нещо от реалното, което бива рамкирано(делимитирано, оформено и ограничено от реалността) от малко или много изричната и пълна, нередактирана форма на фикцията, съществува рискът- не този да объркаме реалността с измислицата, както клишето гласи, а да объркаме действителността с реалното, което обичайно е, да речем, опасността да не би реалността да „прегрее, давайки накъсо и да стане хаотична и побъркана”.(Това е също така и една от възможните дефиниции на зловещото и мистериозно, неестествено познато със своята тайнственост: реалността уйдисва на реалното и те двете стават плашещо неотличими). Та, ако искаме да поддържаме този шаблон жив или да освежаваме разграниченията, произлизащи от него е от належаща необходимост да се осланяме на частния случай с реакцията на другия.
Но все пак, този процес наистина ли включва нашето вярване(в реалното относно това, какво се случва на сцената) посредством предположоението, че това убеждение за истинност вече се таи у Другия, или ние го изпращаме мислено в съзнанието му? Не е ли по-скоро нашето пълно знание, онова, с което оторизираме Другия, след като сме му дали мандат над него? Не се ли крие фактът в това, че за да се насладим подобаващо на една измислица(което включва в същото време да сме в състояние да й позволим, да причини ефектите на реалното и същевременно да попречим на това реално да се бърка с действителността), ние, така да се каже, влагаме нашето познание в залежите на Другия, полагайки му отговорната задача да съхранява „влога ни” за определения период от време, през който ние да можем да релаксираме и да се отпуснем, падайки волно и попадайки вътре в пиесата, бивайки тотално погълнати и потънали надълбоко в нея, и съответно „подлъгани” от нея? С други думи: ние делегираме нашето познание за това как стоят нещата в действителност на Другия, така че да можем спокойно да се отдадем на доверчивата си вяра без да търкаме очите си. Другият е гаранцията, че навън от пиесата, съществува реалност, която е здраво циментирана на мястото си, действителност, към която да можем да се върнем(след представлението или във всеки миг от него, в случай, че така ни скимне). Заложената при тази конфигурация на нещата логика следва да е такава: докато големият Друг знае, че това е просто пиеса, а не реалност, аз мога да се наслаждавам на нейните измерения на реалното. Защото пиесата може действително да ми въздейства, оказвайки ми влияние отвъд времевите и пространствени рамки на представлението. Ефектите на реалното, причинени от пиесата няма как непременно да изчезнат безвъзвратно, щом завесата падне и аз се завърна към моята обичайна реалност. Те ще са в състояние да станат част от тази моя реалност без двете да се сливат напълно и без да се превръщат в едно цяло.
Нека сега да направим ретроспекция и пак да се спрем на образеца с „кихащия труп”. В рамките на театрална постановка, труп, който киха, няма как да ни порази като мистериозно зловещ, но и смътно познат, а ще ни направи бурно впечатление като чудато смешен и може би, дори комичен и след момент предстои да се върнем към различието. Това, което би могло да влезе внезапно под кожата ни, да ни накара да изтръпнем, приемайки го като странно, плашещо, разтърсващо и обезпокоително познато, например, щеше да бъде, ако в края на пиесата актьорът, портретиращ трупа, не беше станал изправен, за да се нареди и поклони барабар с колегите си, получавайки овациите и ръкоплясканията на публиката, но вместо това беше останал да лежи проснат и безжизнен на пода. Такъв инфарктен развой на събитията би означавал, че явно „Другият”(който се е предполагало, че разбирал как стоят нещата в реалността и чиято задача била да гарантира те да си останат постоянно такива каквито са били във вече установения ред) вече не държи юздите и не властва над това знание за случващото се и вече гаранцията за субекта е извън неговата опека и обхват на влияние. Или иначе казано, би могло да се подразбира, че нашето подобрено познание за ситуацията(относно обстоятелството, че това, което наблюдаваме в момента е просто пиеса) е останало да си виси само във въздуха без наличието на опора от страна на Другия. Ако се позамислим за миг върху работите, които разискваме сега, бихме стигнали до заключението, че това е доста типично очертание за зловещо мистериозното и далечно познатото: кошмарното чувствто, когато субектът е сам и съзира, че има нещо, което никак не в ред и е далеч от нормалното в случващото се пред него и най-вече без наличието на някой Друг, който да поддържа и облекчава преживяването на субекта, както и да бди над неговото/нейното лично опознаване на ставащото, препредаващ го в дешифриран за останалите други вариант. В рамките на мистериозното зловещо и бегло познато появяването на невъзможно-реален обект на терена на Другия винаги повлича със себе си и тази пълна раздяла на субекта с Другия.
От алтернативна гледна точка, сред нещата, които ни разсмиват, сме длъжни да отличим няколко различни конфигурации и чувства, не всички от които са вече комични. Едно от тях е усещането за приятно облекчение, което преживяваме, когато- след определен промеждутък, изпълнен с мъка и съмнение- биваме окуражени, че Другият все още отговаря за действителността извън фикцията и по този начин поддържа учредителното разделение между реалността и реалното(да вземем за пример варианта, ако след известно време „мъртвецът” на сцената, при все това, че ролята  му е била със злополучен завършек, се изправил, за да получи аплодисментите на публиката заедно с останалите актьори). Конкретното облекчение, което бихме изпитали в такъв случай и което може да ни разсмее, все пак не е само по себе си комично. Допълнително и вероятно още по-заинтригуващо разграничение е онова между забавното и комичното педантично погледнато. Да се върнем отново към образеца с кихащия труп: актьор, играещ  труп, който внезапно киха може да бъде(само) смешно или (също така) и комично. Такъв епизод би бил забавен, когато действа като нещо, излагащо на показ пробойна в структурата на представлението. Не самите условия, осигуряващи възможността за изобразяване биват оспорвани, Другият не спира да гарантира за разликата между актьора и неговото превъплъщение, но актьорът сам се проваля в опита си да продължи пълното запълване на очертанията на своето амплоа, без да може да покрие цялото изобразяващо пространство, открито му от Другия, поръчителствуващ за отликата между него(актьорът) и неговата роля(мъртвецът). Той така позволява на своето действително-аз да смути въплъщението му. Ако тези инциденти останат на нивото на емпиричната реалност(на актьори, декори, мизансцен и др.) се нарушава „чистота” на изпълнението(или по-точно казано на представянето), посочвайки се хищно към пропуските, гафовете и несъвършенствата чрез тях, тогава те са просто забавни и им липсват истинските комични качества и замисъл.
От друга страна, обаче, кихането на актьора, портретиращ трупа, може да подбуди комично настроение у нас, ако сме стигнали до положение, при което възприемаме случилото се не само като актьорски неуспех, но по-скоро като включващо знанието на Другия, подкрепящо същата сюжетна промяна, внезапно появяваща се, в рамките на главната линия на действие, на сцената, под формата на кихането като обект. Или казано по различаващ се начин: по-различно от зловещото, мистериозно тайнствено неестествено, но и някак си познато, при което изникването на подобен обект предполага оттегляне на (символичния) Друг, с което идва и сгромолясването на руслото, определящо границите на мястото за „измислици”; едно подобаващо комично очертание на ставащото има за предпоставка този станок, показващ се в неговия собствен обсег(под формата на обекта), без да изчезва като вече съставена инсценировка. Това едновременно появяване на Другия и на обекта А на същото равнище- по думите на Лакан- е комична сцена par excellence. В случая на дадения от нас образец самото познание(обезпечено от Другия), че това, което гледаме е просто представление се появява в рамките на пиесата във вида на кихането. И както бе изложено по-горе, това е също така и нещото, което отличава комичната конфигурация от другите видове смехории.
Например, има разлика между „романтичното” тълкуване(включващо и явлението на „романтичната ирония”), според което, кихайки „предполагаемото реално” от тялото на актьора оспорва „чистотата” на символичното представяне, отказвайки да бъде сведено на неговото ниво, и съвсем разнородния комичен прочит, гласящ, че самият залог на символичната репрезентация автономно се явява на сцената посредством това физическо, кихащо присъствие.
Върху този втори вариант на разчитане на комедийността може да бъде поставено ударение на сцената. Ние сме в състояние да си представим следната, безспорно, комична ситуация: в сериозна постановка актьорът, играещ трупа неочаквано киха- което оставя открити и двете възможни интерпретации и реакции, споменати преди. Обаче, нека предположим, че точно в същия момент някой друг актьор на сцената прекъсва диалога, в който е бил деен участник допреди настъпилия „инцидент”, обръща се към „мъртвеца” и му казва Наздраве!, след което се пренасочва към сценария и довършва прекъснатите си реплики. Това потвърждаване на неочаквания обект(кихане без живо тяло, от което би било естествено да води началото си), намиращ се на сцената, отзоваването по негов адрес като точно такъв е именно реакцията, която набляга върху статуса му на обект, като даже и го укрепва.
Ние бихме могли да си представим и по-нататъшно развитие на вече променилата се ситуация: след като отвръща като на автопилот с Наздраве! на „мъртвеца” и повторно се заема с неочаквано прекратения минал диалог, колегата на кихналия актьор се сепва изневиделица, поглежда отново към „трупа”(едва сега осъзнаващ, какво всъщност се е случило). Тази забавена реакция(или отложено признаване на случващото се), която обичайно следва след подобни автоматични отговори е изобилстваща в множество смешни ситуации и е неотменима част от редица разнообразни „комични техники”. Тя служи за едно от най-важните комедийни предназначения, което е да се конкретизира и опредмети вътрешното противоречие на човешкия живот и да се представи самото това несъответствие като нещо осезаемо.
Всеки човек, размишляващ върху опредметения ефект, който кихането на труп е в състояние да произведе, би стигнал до извода, че той ще бъде сходен с този, свързан с липсата на сметана от вица с кафето без сметана. Кихане, странствуващо без чужда помощ наоколо, отделило се и вече независимо от органичната връзка с тялото, към което би трябвало да принадлежи; Обект, който е „забравил”, че тялото му е вече мъртво…
Въпреки това, истинският предмет на комедията е не просто кихането, а по-точно пространството или зоната, която едновременно разделя и свързва кихането с туловището, от което е резултирало, гласа и източника му, усмивката и лицето, дало й възможност да се разгърне, удоволствието и повода му. Точно този конкретен интервал сам се конкретизира като обект чрез комедийната техника.

Нищо не остава невидяно

Това, което и двете- комедията и мистериозно, зловещото, неестествено, познато ни отнякъде- имат сродно помежду си, е свързано с нищото.
В нормалния или обикновен развой на нещата(включващ огромния диапазон от явления, които са „забавни” или „плашещи”, без да притежават специфичната черта, която би ги направила или „комични”, или „зловещи, неестествени, но мистериозно познати”) сме изправени пред следната схема. Намира се базисна негативност, която съществува и функционира като условие за диференциация в предела на нашия(символичен и въображаем) свят, т.е. за неговата разбираемост. Според Лакан установяването на действителността предполага „отпадането” на съставна част от нея, която същевременно поддържа- чрез самата си липса- консистенцията, характерна за дадената реалност. Има и учредително отсъствие, което е от различен порядък, отколкото всякакъв друг вид липси, излизащи ни насреща в нашата действителност. В разрез със съставителната липса, отсъствието, с което се сблъскваме в реалността е винаги вече отразено, конструирано, медиирано и укротено от символичното. Това може и така да се каже, че съдържа възможността за насочване на вниманието към нищото, като че е било нещо. Един знак може да запълни нямането, да обозначи положението му, умее да посочва някакво отсъствие, може да направи това, което не е тук, присъстващо. Следователно, тогава е важно да правим разграничение между двата вида негативности: основната негативност и учредителната липса(която никога не е видима като такава, но през която всичко друго става лесно за забелязване) и предявената или приемана като факт негативност, липса, отсъствие и тям подобни.
Както беше посочено в началото, и двете- комедията и зловещото, мистериозно познато, неестествено могат да включват някакви нелогични появи, сигнализиращи за срутването на самата, така наречена, фундаментално-структурна негативност. Комичните предмети могат да бъдат твърде сходни с тайнствените, необичайно, зловещи обекти, плашещи ни със смътната познатост, която питаем към тях; по отношение на тяхната обща „призрачна материалност”.
В анализа си на обезпокоително, мистериозно зловещото и някак познато(отнасящо се към тревожността), Лакан избира да улови това, което е заложено в тези чертожни параметри с формулата: le manque vient a manquer– липсата стига до липсване. Стурктурната липса, която именно в свойството си на нямане подкрепя нашата символична вселена и нейните разграничения достига до липсване. Това, което възниква на нейното място е неизпълним добавачен обект, който няма място в дадената реалност и противоречи досадно на законите й. До известна степен, формулата на Лакан също е и приложима към комичното. Загатната е, например, в метафората за „успешната последователност в излишък”, която според Пфалер е обща и за двете- за комедията и за неестественото, зловещо, мистериозно, но и смътно разпознаваемо(„нещата имат свойствен забавен начин да успяват последователно, но и това последователно успешно наследяване да става в твърде висока степен, много повече от възнамеряваното”).
Лакан по-нататък твърди, че тази „липса на липсата” е нещото, включено в неговата концепция за обекта А(като реален). Което обяснява защо тревожността „не е без предмет”. За да се обезпечим с по-конкретно представяне на тези формули от страна на неестествено, мистериозното, зловещо, донякъде познато ни, нека разгледаме друг образец. Вземете за пример, изобразяването на изтръгването на нечии очи (после появяващи се самостоятелно) – образ, който привидно витае из човешкото въображение от много ранен стадий и който често бива асоцииран с тайнствено-зловещото, но и бледо познато. При разглеждането на мистериозния, зловещ, неестествен, но и някак близък до нас аспект от тази ментална картина повечето хора обичайно посочват две неща: 1 наместо очите, две празни дупки, зейнали на лицето на жертвата. 2 Самите очи, веднъж отделили се от тялото, изглеждат като отвратителни, мъртвешки, неизпълними обекти. Във връзка с първата точка, обикновено разглеждащият ситуацията е склонен да допуска, че двете дупки са ужасяващи, заради липсата, която се подразбира и заключва от самите тях, тъй като те са ями, празни коридори, водещи до неопределени глъбини. Но все пак не е ли по-скоро противоположното на това, нещото, което бива наистина отблъскващо? А именно, че на мястото на очите, които- на имагинаерно ниво- винаги внушават неограничена дълбочина, отвор, водещ до, вероятно, непроницаемо, бездънно измерение на субективност(очите биващи най-често считани като „прозорец към душата на човека”), има останали две дупчици, които са прекалено плитки, твърде ограничени, а дъното им съвсем явно и близко. Така че, за пореден път, това, което е ужасяващо не е просто появяването(или разкритието) на липса, но по-точно, че „липсата стига до липса”, че самото това нямане е премахнато и изгубва подпората си. Някой би рекъл: мигът, в който нямането изгубва своята символична и/или въображаема поддръжка, то се превръща в „проста дупка”, или иначе казано- обект. Няма нищо, което буквално да остава там, за да бъде видяно.
В същото време, и поставено в съотношение на това, очите- веднъж щом са били отстранени от техните вдатини- веднага биват трансформирани от „прозорци към душата” в напълно противоположното на отвори- в принадена „окаяност”. В този смисъл, изтръгнатите очи се явяват като нещото, което е абсолютно и без друго en trop(идващо в повече). Те са излишъкът, или салдото, което не може да бъде пре-вписано в символичната икономика на плюсове и минуси на недостици и допълвания.
Тези наблюдения могат, непредвидено, да ни помогнат да разберем конструктивната промяна в символичната икономика на субекта, в която Лакан цели да прокара демаркационна линия с неговата формула за това, що е подтиснатост(„липсата достига до липса”): субектът губи самата основна подкрепа на своите желания и в общи линии подпората, която неговата/нейната олицетворяваща вселена е упражнявала върху него/нея в рамките на тази учредителна липса. Това е точната причина, поради която Лакан настоява, че кастрационният комплекс- който е сборният пункт, към който и двете: Фройдисткият разбор на тревожността и неговият анализ на тайнственото, неестествено, мистериозно познато и плашещо в творбата на Ернст Теодор Амадеус Хофман Пясъчният човек; са се запътили и стигат- де факто не е последното стъпало при анализирането на тревожността. Лакан твърди,  че съществува по-фундаментална „първоначална липса”, липса в реалното „структурен дефект(vice de structure), врязан в битието в света на субекта, с който се занимаваме”. Трябва да бъдем внимателни да не възприемаме този иск като вид „философско адаптиране спрямо културните норми на психоанализата”, което би заместило биващата винаги някак полемична представа за кастрацията с много по-приемлива(и доста по-проникновено звучаща идея за структурен недостатък или „онтологически дефект/недоимък”. Лакан няма и най-малкото намерение да отхвърли централната роля, която кастрационният комплекс играе в човешкото преживяване, напротив той се стреми да го разясни. Кастрационният комплекс действа като кардиналния пункт на нашия житейски опит, поради това, че осигурява символично представяне, олицетворяваща опора и следователно начин за справяне с/трансформиране на липсата в реалното.
С други думи, моментът, в който Лакан отива по-нататък от Фройд по този въпрос не се заключва в разпускането на кастрационния комплекс и понижаването му от ранга на основно и централно правило, а в рязкото обръщане на курса на 180 градуса. Неговото твърдение е, че на дъното на тревожността, не битува (съживен) страх или заплаха от кастрация, а уплаха и заплашване от изгубването на самата кастрация, или иначе казано от губенето на образната подкрепа на нямането- символична поддръжка, предоставена от кастрационния комплекс. Ето и къде окончателно се е прицелила неговата формула „липсата стига до липса” за определянето на тревожността. Основният връх на тревожността не е страхът от кастрация, но вместо това страхът от изгубване на опората, която субектът и неговите/нейните желания намират в кастрацията като символична структура. Именно загубата на тази подпора резултира в появяването на ужасяващите обекти, през които липсата в реалното присъства в символичния диапазаон като неограничено „прекалено голямо наличие”; отблъскващи, мъртвешки предмети, които изместват обекта на желание и успяват да се вестят, на негово място, като причинни връзки на желанието.

Реализмът на желанието срещу реализмът на стремежа

По-горните забележки вече осигуряват първите указания на посоката, в която ще търсим за възможна дефиниция на разликата между комедията и необичайното тайнствено, зловещо и смътно познато. Зловещото, мистериозно, неестествено, напомнящо ни на нещо, разчита изцяло на структурата на желанието, базирана на парадокса на обекта на желание и неговата трансцендентна причина. Поводът за желанието е първоначално изгубеният обект на намерение, чиято загуба открехва сферата на действие, в която всички възможни цели на жадуване се появяват. Предметната причина на желанието бива структурно изключена от полето на искане(и неговите обекти), или иначе казано от Другия. Това всяческо прекъсване на връзките между реалния обект и действителността(учредена от Другия) е от висша същественост за възможността на тайнственото, зловещо, необичайно и бегло познато: В случай, че предметната причина изплува на нивото на Другия(вместо да бъде „представена като отсъстваща”), тя поражда зловещото, мистериозно, но и плашещо близко. Добър образец за тази антиномия на Другия и предметната причина, която не може да се появи на същото равнище, е даден от Младен Долар по повод илюстрацията на двойнствеността в тайнственото, зловещо, неестествено познато. Ако, както Лакан мисли, някой може да има достъп до реалността, до света, в който този някой може да се разпознае, при условие на загубата, „отпадането” на обекта А, тогава двойникът е огледалният образ, в който обектът А е включен. Въображаемото започва да съвпада с реалното, предизвиквайки разтрошаваща тревожност. Двойникът е същият като мен плюс обекта А, този невидим дял от съществуване, добавен към моя образ. В случай, че искаме огледалното подобие да съдържа обект А, едно намигване или кимане е достатъчно. Лакан използва втренченото взиране като най-доброто представяне на този липсващ предмет; в огледалото някой може да види очите си, но не и погледа, който е частта, която бива изгубена. Но представете си, че някой човек би бил в състояние да види как отражението му затваря очите си: това би направило, така, че обектът да се яви като поглед в огледалото. Ето какво се случва с двойника; и тревожността, която двойникът произвежда е най-сигурният знак за появяването на предмета.
Така някой би възкликнал, че мистериозното зловещо, неестествено, но и някак близко е основано върху, и същевременно експлоатира реализма на желанието: изплуването на онова, което „би трябвало да е останало тайно и скрито”- по Шелинговата дефиниция- предизвиква сгромолясване на реалността(както, поначало, реалността на копнежа). Литературата относно зловещото, тайнствено, нетипично, но някак познато се насочва към и се заиграва със заплахата от този колапс, освен това може да се каже,че тя се задява с фундаменталната неяснота и двойнственост на щението: желанието не може да иска реалното, което го кара да жадува; все пак то също така е изкушено да фантазира относно включването на тази кауза към себе си в саморазрушително (свръх)осъзнаване, или формулирано по друг начин, именно свръх-реализацията, на която се натъкваме в обезпокоителното тайнствено, неестествено и плашещо познато. Това е предаване на свръх-реалност, посредством което преминаваме на другата страна- което не е както в случая с реализацията в излишък при комичното.
Във връзка с конкретния „реализъм на желанието”(учредителната липса няма как да стигне до това да я няма без действителността, съградена около разпадането на това нямане), комедията поема крайно нереалистична позиция: липсата стига до липса, мъртвешкият предмет се явява, където не трябва да бъде, Другият и обектът се показват на същото равнище- но какво от това? Нищо ужасно не се случва, по-скоро е страшно забавно.
Несъмнено, комедията не се позовава по законите на „реализма на желанието”, т.е. законите на действителността, подкрепени от структурата на копнежа. Напротив, тя възстава срещу тях по най-просташкия и крещящ начин. Но същевременно, все още, не съществува комедия, в рамките на която не бихме могли да не усетим пълното и отличително чувство, че има нещо много истинско в цялата тази нереалистичност. Сякаш комедията отваря дума за различно реално от човешкото преживяване, реално, което поначало не се придържа към правилата на желание(което не е същото като да кажем, че „ги престъпва”. Комедията съчетава по странен начин „невероятното” с твърде практичното усещане за заземен реализъм. Тя избягва идеализирането, но все пак остава чудато оптимистична относно задоволителните резултати и последствия от всичко, което се случва. С оглед на това, не би ли трябвало, някой да стигне до извода, че реализмът на комедията е всъщност реализъм на подтици, което е „нереалистично” точно в смисъла, описан по-горе? Предприемчивостите винаги намират удовлетворението си, независимо от обективния резултат от тяхното дирене. Те притежават крайно упорит свойствен начин да се завръщат към положението си, което е изместено още в началото.
Връщайки се към нашия образец: в комедията, кихането на труп не е мъртвешкия обект/реално, което няма работа там, то е реалното от едно много различно човешко преживяване, което би могло да се формулира по следния начин: мъртъв или не, човекът още си киха. Или: кихането винаги се връща на мястото си(дори тогава, когато това място вече не е там). Или иначе казано, това, което комедията се стреми да прокара, пресъздавайки и предписвайки е именно обекта на неудържимия стремеж.
От тази перспектива можем ясно да прозрем как това, което обикновено се споменава като „витализма” на комедията(фактът, че тя дава вид, че съумява да изопне и продължи живота отвъд всичките закони на вероятност), всъщност не е нищо друго освен витализма на Танатоса или така наречения инстинкт за смърт. С други думи, жизнеността на вътрешното душевно противоречие на самия (човешки) живот. Далеч от това да се позовава на нещо в нас, което „иска да умре”, или което има намерение да се домогне до смърт и разрушение, представата на Лакан относно „инстинкта за смърт” се отнася до ексцеса на самия живот. У човешкия субект, битува нещо, което има за своята единствена цел да продължи да живее, обезсмъртявайки се и продължавайки рода си, безогледно на това как се чувства субекта относно това решение, взето урболешката без негово/нейно съгласие и на това как той/тя води живота си.
И тъй като идеята за Танатоса често намира мястото си сред спорните въпроси в съвременните философски дебати и е донесла на Лакан лошата слава, на личност, приписваща на смъртта решаващата роля в човешката субективност(по протежение на Хайдегерското битие към смъртта), не е редно да се набляга прекалено много на гореспоменатия пункт. Инстинкът за смърт според Лакан е точният повод за това, че даден субект никога не може да бъде сведен до хоризонта на неговата/нейната смърт. Това от друга страна, не е като да заявим, че в ролята си на ексцес на живота Танатоса ни спасява от нашата ограниченост, или че „този безсмъртен непотушим живот”(Лакан) ще продължи да си тече и след като умрем, че нещо от нас ще го надживее. Архетипният комичен образ на, да кажем, пламенен навик, или тик, продължаващ да упорства даже и след като субектът е вече мъртъв(или заспал, или неразположен по какъвто и да било друг начин), е начинът, по който комедията прави осезаема вродената и винаги вече съществувала двояка природа на човешкия живот, неговото душевно разделяне и вътрешното му противоречие. „Реалният” живот е точно животът, който не е отвъд нашия живот в реалността(не се носи от, нито пък зависи от Нещото, което се е изгубило от действителността), той е привързан към него по конститутивно объркан начин. За комедията реалния живот е действителността на нашия живот, биваща извън собствените си членчета и места на свързване. Профитирайки от строежа на неудържимия стремеж, комедията не чете каквито и да било проповеди, че нещо от живота ни щяло да продължи да живее самостоятелно, когато умрем, а по-скоро привлича вниманието ни към факта, че нещо от нашия живот си живее на своя глава в момента на говорене, т.е. във всеки миг от живота ни. Тя още насочва интереса ни към обстоятелството, че по известен начин кихането(или какъвто и да било друг тик, навик или фикс идея, които комедията е избрала да изведе на преден план) винаги вече си е било скачено за нас и неизлечимо свързано с нас, също така все още съумяващо да води някак си независим живот. Именно това е заложено в становището, което представихме по-рано: същинският предмет на комедията не е просто този тик, привичка, или кихане, а точно този интервал, който едновременно разделя и съединява кихането и тялото му, адета и привикналия негов предявител, усмивката и лицето, което я е произвело, удоволствието и причината му… Това е тази логика на разместване в структурата(като иманентно нищо), която споява комедията с движещата сила на различните подтици и разграничава комедийния жанр от зловещото, неестествено, мистериозно познато, което е обвързано с динамиката на жеалние с помощта на неговите собствени трактовки за учредителната липса(като недостъпно за сетивата нищо).

Аленка Зупанчич, filozofski vestnik 2005 г.

Източник: nauka.bg

Психологическо измерване

Автор: Ева Русева, Златомира Илчовска, Мария Иванова и Петя Ил

Теоретична част:

Импулсивността е един от психологическите конструкти, който вълнува не само академичната общност, но и хората, които не се занимават професионално с психология. Импулсивността играе важна роля в живота на всеки индивид и обяснява както нормалните индивидуални различия, така и екстремната патология. Една от най-популярните дефиниции на импулсивността е: „предразположение към непланувани реакции като реакция на вътрешни и външни стимули, без да се мисли за негативните последствия върху индивида и другите.” (Stanford MS, Mathias CW§ Dougherty, 2009) Една от най-известните скали, която мери импулсивност е скалата на Барат. Този инструмент има петдесет годишна история и единадесет ревизии. Скалата се състои от 30 самооценъчни айтеми, обособени в една скала и една субскала. (Stanford MS, Mathias CW§ Dougherty, 2009 )
Скалата представлява интерес, защото може да се използва и в клиничната практика и при здрави индивиди. В клиничната практика скалата показва високи резултати за импулсивност при злоупотреба с вещества (наркотици, алкохол). Също така високите показатели по скалата имат връзка с разстройствата на настроенията. Скалата има връзка с опитите за самоубийство като хората със суицид в миналото имат по-високи нива на импулсивност. Също така импулсивността корелира с агресията и криминалното поведение. Освен в клиничната психология, изследвания са правени и с неклинична извадка като има около 60 публикувани изследвания. Импулсивността има връзка с вземането на решения, бдителността и вниманието, изпълнителната функция (Stanford MS, Mathias CW§ Dougherty, 2009). Скалата има доказана критериална валидност, защото може да регистрира съществуващо поведение (т.е. ориентирана е към диагностициране), а също така може да предсказва поведението в бъдеще (суицид, злоупотреба с наркотични вещества и др.) (Stanford MS, Mathias CW§ Dougherty, 2009). Заради тази причина се използва широко и е преведена на около 40 езика. Това ни провокира да се спрем точно на тази скала и решихме да я стандартизираме за български условия с извадка от здрави индивиди. При изследване на факторната структура на оригиналната скалата се оформя една главна скала и една субскала. Главната скала е с шест фактора (PattonJH§StanfordMS, Barratt ES,1995): фактор 1 – Внимание (Attention), фактор 2 – Моторна импулсивност (Motor), фактор 3 – Самоконтрол (Self-Control), фактор 4 – Когнитивна сложност (Cognitive Complexity), фактор 5 – Постоянство (Perseverance), фактор 6 – Когнитивна нестабилност (Cognitive Instability). Субскалата се състои от три фактора (PattonJH§StanfordMS, Barratt ES,1995): Непланирана импулсивност (Nonplanning Impulsiveness), Импулсивност на вниманието (Attentional Impulsiveness), Моторна импулсивност (Motor Impulsiveness). В настоящата курсова работа ще се работи със субскалата , която се състои от 3 фактора.

Много изследователи си задават въпросите от какво се детерминират нивата на импулсивност при здрави хора.
Има хипотези, че импулсивността зависи от биологични фактори, пола и възрастта:
1. Открита е връзката между импулсивността и възрастта. Резултатите показват, че хората в ранна зряла възраст са по-импулсивни при вземането на решения, отколкото хората в средна и късна зряла възраст. (Steinberg, Laurence§Albert, Dustin , 2008)
2. Едно от изследванията (Donatella Marazziti § Stefano Baroni, Irene Masala, 2010) в тази област показва възможните връзки между импулсивността и пола. Измерена е импулсивността на 32 доброволци със скалата на Барат и е установено, че жените имат по-висок общ резултат от мъжете и по-високи резултати на два от факторите на същата скала: моторна импулсивност и когнитивна сложност. Това предполага извода, че жените са по-импулсивни от мъжете.

Емпирична част:

На основата на гореспоменатите изследвания се формираха следните хипотези:

1. Жените са по-импулсивни отколкото мъжете.

2. Хората в ранна зряла възраст са по-импулсивни отколкото хората в късна зряла възраст.

Цели на изследването:
1. Да се сравнят нивата на импулсивност при жените и мъжете.
2. Да се сравнят нивата на импулсивност при хората в ранна зряла възраст и хората в късна зряла възраст.
3. Да се изработят норми за неклинична извадка в контекста на българската култура.

Задачи на изследването:
1. Да се проследят различията или липсата на такива на импулсивност в отделните възрастови категории и между мъжете и жените.
2. Да се направи факторен анализ и да се сравнят факторите с получените фактори в оригиналната скала.

Изследвани лица:
В изследването участваха 239 И.Л. като едно от тях отпадна, поради некоректно попълване на въпросника. 137 И.Л. са жени, а 101 И.Л. са мъже. Минималната възраст е 16г., а максималната е 74г. (М=27,23). Въпросникът се попълваше онлайн и изследването беше анонимно. Всички изследвани се включиха доброволно.
Материали: Скалата на Барат BIS 11

Процедура на стандартизация: При избора на скала за стандартизация имахме няколко критерии.
1. Скалата да е с доказана валидност.
2. Скалата да има дългогодишна история.
3. Да е стандартизирана на различни езици и за различни култури.
4. Да има широко приложение върху неклинична извадка.
След като намерихме статия за скалата на Барат (BIS-11) се свързахме с автора и му поискахме съгласието, за да можем да стандартизираме скалата за български условия (Копие от имейлите в приложение 1.). След като получихме съгласието на автора, започнахме работа по превода на скалата. Бяха направени три независими превода от английски на български и от тях бяха избрани най-подходящите формулировки от четвърти човек от групата. Окончателния превод беше предоставен на независим експерт с много добър английски, за да направи обратния превод от български на английски (Приложения 2,3,4,5,). Двете версии бяха сравнени и се установи, че смисълът на айтемите е един и същ (Всички преводи могат да се видят в приложението). След това започнахме процедурата за събиране на данни. След като събрахме 239 И.Л. данните бяха статистически обработени и анализирани.

Резултати и анализи:
Бяха направени следните статистически процедури: Тест за надеждност, Факторен анализ, Корелационни анализи.

Факторен анализ:
Експлораторен факторен анализ без предварително зададен брой фактори беше проведен, за да се открие групирането на айтемите във фактори. Противно на първоначалната хипотеза за получаване на три фактора, на табл. Обяснение на общите вариации се виждат резултати, показващи съществуването на 9 фактора. Най-ясно отграничени са първите два с тегла съответно 5,266 и 2,350. Между стойностите на теглата на останалите 7 фактора се наблюдават по-малки разлики: 1,994, 1,679, 1,602, 1,312, 1,266, 1,117 и 1,085.
Тук има само един ясно отделен фактор и се наблюдават още четири частично отграничени от останалите фактори. Девет са факторите и според табл. Матрица на ротираните компоненти.
Първи фактор обхваща айтеми: 19 („Действам спонтанно.”), 17 („Действам импулсивно”), 2 („Върша нещата, без да мисля.”), 14 („Казвам неща, без да мисля.”), 3 („Вземам решения бързо.”). Айтем 4 („Безгрижен/-на съм.”) принадлежи с положителна стойност 0,408 към първи фактор и отрицателна стойност -0,412 към трети фактор. Разликата не е достатъчно голяма, за да се постави със сигурност към който и да е от двата фактора, затова се приема, че айтемът има нужда от преработване.
Във втори фактор се включват айтеми 26 („Докато мисля, имам странични (разсейващи) мисли.”), 9 („Концентрирам се лесно.”), 5 („Разсеян/-а съм.”), 6 („Имам „препускащи” мисли.”). Според хипотезите ни, тези айтеми би трябвало да спадат в комбинация с още четири айтема към един цялостен фактор – импулсивност на вниманието.
Трети фактор се състои от айтеми 20 („Трезвомислещ/-а съм.”), 8 („Самоконтролирам се.”) и 12 („Обмислям нещата внимателно.”).
Четвърти фактор е представен от айтеми: 30 („Ориентиран/-а съм към бъдещето.”), 27 („Повече ме интересува настоящето, отколкото бъдещето.”). Тук проблемни са айтеми 13 („Планирам, за да постигна сигурност в работата си.”) и 1 („Планирам задачите си внимателно.”). Айтем 13 принадлежи със стойност 0,391 към четвърти фактор и стойност -0,431 към седми фактор. Освен това има тегла и към втори (0,302) и трети (0,317) фактор, което доказва, че формулировката му не е добра. Теглото на айтем 1 е на границата на приетата минимална стойност (0,05), нужна за причисляване към един от двата фактора – трети (0,331) или четвърти (0,381). Предвижда се преосмисляне и на този айтем.
Петият фактор е съставен от айтеми: 15 („Обичам да разсъждавам върху сложни проблеми.”) и 29 („Обичам загадки.”). Айтем 24 („Сменям хобитата си често.”) има тегла и към пети фактор (-0,336), и към осми (0,310), затова е нужно да бъде преработен.
Айтеми 10 („Пестелив/-а съм.”), 22 („Пазарувам импулсивно.”) и 25 („Харча и имам повече разноски, отколкото печеля.”) образуват шести фактор.
Седми фактор се състои от 11 („Смущавам се по време на пиеси или лекции.”), 28 („Не мога да „стоя на едно място” в театъра/киното или на лекции.”), 7 („Планирам екскурзиите си добре предварително.”) и 18 („Лесно се отегчавам, когато решавам проблеми, изискващи размисъл.”) айтем.
Осми фактор съдържа 21 („Сменям местожителството си често.”) и 16 („Сменям работата си често.”) айтем. Предвидено беше и двата айтема да попаднат, заедно с още 9, във фактор двигателна импулсивност.
Последният – девети – фактор е съставен единствено от айтем 23 („Мога да мисля само за едно нещо в даден момент.”). Възможно е след преразглеждане на формулировката на айтема, той да попадне в някой от останалите 8 фактора. Освен това, според първоначалните хипотези, този фактор би трябвало да бъде един цял фактор с осмия, тъй като и двата съдържат айтеми от субскалата двигателна импулсивност.
Резултатите от ротираното на факторите в пространство показва изключително разпръснато в компонентите разпределение на айтемите. Ако съдим по гъстото струпване на айтеми, бихме могли да заключим, че най-вече следните айтеми: 9, 26, 5, 6, 4, 17, 19, 3, 22, 15, 20, 11, 8 се отделят от центъра. Матрица на ротираните компоненти, показващи нужда от преработка на айтем.

Тест за надеждност:
Резултатите от направения тест за недеждност сочат, че скалата е с надеждност над минималната(α=0,787), поради което тестът се счита за надежден и могат да се очакват добри научни резултати. След анализа на данните, се установиха някои интересни резултати за определени айтеми. Премахването на 6 от айтемите би увеличило общата валидност на теста. Следва да бъдат изброени тези айтеми, а в скобите е посочена очакваната по-висока стойност на показателя за валидност – Алфа на Кронбах, ако айтемът бъде премахнат:

• 3. Вземам решения бързо (α=0,795);
• 11. Смущавам се по време на пиеси или лекции (α=0,793);
• 15. Обичам да разсъждавам върху сложни проблеми (α=0,790);
• 21. Сменям местожителството си (α=0,798);
• 23. Мога да мисля само за едно нещо в даден момент (α=0,795);
• 29. Обичам загадки (α=0,798).
• Айтемите, чието премахване би повишило най-много валидността на теста, са №21 и №29 (α=0,798 и за двата);
• Айтемите, чието премахване би намалило най-много валидността на теста, са:
  №5 [Разсеян/а съм] (α=0,770) и №12 [Обмислям нещата внимателно] (α=0,769).

Интерайтемната корелация показва, че 13 айтема имат слаба корелация с крайния резултат (най-слаба корелация има айтем №23, r= -0,008), а 15 айтема имат умерена корелация. Значителна корелация имат само айтеми № 12 (r=0,565) и №5 (r=0,559).След направен отделен тест за надеждност на субскалите в теста, излизат следните резултати: скалата „Импулсивност на вниманието“ (Intentional impulsiveness) има надеждност α=0,668 (най-висока от трите); Скалата „Двигателна импулсивност“ (Motor impulsiveness) има надеждност α=0,507 (най-ниска от трите); Скалата „Импулсивност, свързана с непланиране“ има надеждност α=0,660. При извършване на корелационен анализ между трите подскали: Импулсивност на вниманието, Двигателна импулсивност и Импулсивност на непланирането, умерена положителна корелация е установена между всички три скали: r=0,399 (между Двигателна импулсивност и Импулсивност на вниманието), r-0, 408 (между Импулсивност на непланирането и Импулсивност на вниманието) и r=0, 493 (между Импулсивност на непланирането и Двигателна импулсивност). Резултатът показва, че трите субскали измерват един конструкт и повишаване на стойностите по която и да е от тях, ще повлияе цялостната стойност на конструкта – съответно ще се повишат стойностите и по другите две субскали. Трите корелации между скалите са от трета (най-висока) степен на значимост (p=0,000). Данните са представени на табл. Корелационни зависимости между субскалите.

Корелационни зависимости между субскалите

Таблица 2

Корелационни зависимости между Импулсивност и пол

От табл. 1 Корелационни зависимости между Импулсивност и пол се вижда, че между двете променливи съществува значителна положителна корелация (r=0,60). Данните са интерпретирани от гледна точка на коефициента на Спиърман, поради категориалния тип на променлива пол. От резултата може да се предвиди, че полът ще повлияе значително нивата на импулсивност на личността. Степента на значимост (p=0,358) обаче подсказва за голяма вероятност за грешка (p>0,05 в случая). Допуска се, че е нужно по-детайлно изследване на тази корелационна зависимост.
Променливата възраст беше разделена в няколко групи: първа (обхващаща 16-21 години), втора (22-29 години), трета (30-49 години) и четвърта (от 50 години нагоре). Разделението беше направено на базата на предполагаеми развитийни характеристики в психологическото функциониране между различните групи, които различия са свързани с основни нормативни житейски събития, срещащи се в групите (напр. завършване на гимназия, дипломиране от университет, първи внуци и т.н.). От фиг. Групиране по възраст и табл. Възрастови групи може да се видят в раблица 3, че най-голям е дялът на ИЛ, попадащи във втората възрастова група (22-29 години), а най-малък – този на най-възрастните ИЛ, което оказва влияние и върху данните.

Възрастови групи

Корелационният анализ, проведен за възраст и скала Импулсивност извежда следните резултати (табл. Корелационни зависимости между възрастова група и импулсивност): между двете променливи има слаба положителна корелация (r=0,214), а степента на значимост е трета, най-висока (p=0,001). От получените данни следва, че има слаба връзка между възрастта и импулсивността, което отхвърля първоначално заложената хипотеза. Възможно е резултатът да е повлиян и от неравномерното разпределение на ИЛ във възрастовите групи.

Таблица 4

Корелационни зависимости между възрастова група и Импулсивност

След като не се откриха корелационни зависимости между импулсивността и възрастта и импулсивността и пола се взе решението да се изведат норми за цялата извадка, без да бъдат диференцирани по пол и възраст.

Бяха получени следните норми в таблица 5:

Таблица 5

Заключение:
В настоящата курсова работа се направи опит за стандартизация на скалата на Барат за импулсивност като бяха спазени всичките изисквания за извършване на такава процедура (преводи, събиране на данни, изработване на норми). Поставените цели и задачи бяха изпълнени, но първоначално формираните хипотези не се потвърдиха и не може да се направи заключение, че импулсивността се влияе от пола или възрастта. Едно от недостатъците на настоящото изследване е неравномерното разпределение на И.Л. по пол и възрастови категории, а също и степента на значимост (p=0,358) на корелацията между пола и импулсивността. Това показва, че има вероятност за грешка (p>0,05 в случая). Затова за нужни по-детайлни изследвания в тази област, за да може да се потвърдят или отхвърлят хипотезите.
Това дава повод за формиране на нови хипотези, търсене на теоретична обосновка и провеждане на нови изследвания. Въпреки че хипотезите не се потвърдиха настоящата курсова работа има своето значение, защото имаме официалното позволение на автора за превода на скалата и получени норми върху извадка от 239 И.Л.

Приложение 1:
Копие от имейла до автора:
Dear Dr. Matthew Stanford,
I am a third-year psychology student in Sofia University, Bulgaria. Three of my colleagues and I are working on a project in one of our subjects at the University – Psychological Measurement. Our project requires us to standardize into Bulgarian language a psychological test for a Bulgarian sample. We are interested in the Barratt Impulsiveness Scale and would like to ask you if there is any chance that you help us with giving us your permission to use the test and sending the instrument itself? We will, of course, send you back the results in a Bulgarian sample and the standardized test. In case you need any further information about what we are planning to do, I will gladly give it to you on this e-mail.

Sincerely,
Zlatomira Ilchovska
Bc.A. Psychology – 3rd year
Sofia University “St. Kliment Ohridski”
Sofia, Bulgaria
You have my permission to translate the BIS-11. I have attached a copy of the scale in English, a description of the scoring and a review article.
Best Regards,
Matthew S. Stanford, Ph.D.
Professor
Department of Psychology and Neuroscience
Baylor University
One Bear Place # 97334
Waco, TX 76798-7334
tel: 254-710-2236
fax: 254-710-3033
www.mentalhealthgracealliance.org
Physical Address:
Baylor Sciences FacilityAttn: Psychology & Neuroscience

Приложение 2
Превод от английски на български:

Приложение 3
Превод 2
ИНСТРУКЦИИ: Хората се различават в начините, по които действат и мислят в различните ситуации. Този тест измерва начините, по които Вие действате и мислите. Прочетете всяко твърдение и отбележете с „Х” в подходящото кръгче в дясната страна на тази страница. Не отделяйте прекалено много време на отделните твърдения. Отговорете бързо и искрено.

О О О О
Рядко/Никога Понякога Често Почти винаги/Винаги

1. Планирам задачите внимателно.
2. Върша нещата без да мисля.
3. Вземам решения бързо.
4. Безгрижен/-на съм.
5. Разсеян/-а съм.
6. Имам „препускащи” мисли.
7. Планирам екскурзиите добре предварително.
8. Самоконтролирам се.
9. Концентрирам се лесно.
10. Спестявам редовно.
11. “Гърча се” от срам по време на пиеси или лекции.
12. Обмислям внимателно.
13. Планирам за сигурност на работата си.
14. Казвам неща без да мисля.
15. Обичам да мисля за сложни проблеми.
16. Сменям местоработите си.
17. Действам „по импулса”.
18. Лесно се отегчавам, когато решавам мислено проблеми.
19. Действам „под властта” на мига.
20. Трезвомислещ/-а съм.
21. Сменям местожителствата си.
22. Купувам си неща „в импулса”.
23. Мога да мисля само за едно нещо по едно и също време.
24. Сменям хобитата си.
25. Харча или задлъжнявам повече, отколкото печеля.
26. Често, докато мисля имам странични мисли.
27. Повече ме интересува настоящето, отколкото бъдещето.
28. Не мога да „стоя на едно място” в театъра или на лекции.
29. Обичам загадки.
30. Ориентиран/-а съм към бъдещето.

Приложение 4
Превод 3

Приложение 5
Финален превод на български и обратен превод на английски:
Instructions: People differ in the ways they act and think in various situations. This test measures the ways in which you act and think. Please read every statement and mark the appropriate circle with an X on the right side of the page. Do not spend too much time on any one statement. Respond quickly and honestly.

ИНСТРУКЦИИ: Хората се различават в начините, по които действат и мислят в различните ситуации. Този тест измерва начините, по които Вие действате и мислите. Прочетете всяко твърдение и отбележете с „Х” в подходящото кръгче в дясната страна на тази страница. Не отделяйте прекалено много време на отделните твърдения. Отговорете бързо и искрено.

О О О О
Rarely/Never Sometimes Often Almost always/Always
О О О О
Рядко/Никога Понякога Често Почти винаги/Винаги

1. I plan my tasks carefully.
2. I do things without thinking.
3. I make decisions quickly.
4. I am carefree.
5. I am absent-minded.
6. I have “racing” thoughts.
7. I plan my trips well and in advance. (добре+предварително или well in advance – отрано?)
8. I have self-control.
9. I concentrate easily.
10. I am frugal/ economical.
11. I feel shy when I participate in plays or give speeches.
12. I think things over carefully.
13. I make plans in order to achieve stability at my workplace/ job security.
14. I say things without thinking.
15. I like pondering over complicated issues.
16. I change jobs frequently. – you don’t need this because it’s in the answer choices.
17. I act on impulse.
18. I get bored easily when dealing with problems that require deep thinking.
19. I act spontaneously.
20. I am sober-minded.
21. I change my place of residence frequently. – you don’t need this because it’s in the answer choices.
22. I buy on impulse. = isn’t this included in 17?
23. I can only think about one thing at a time.
24. I change my hobbies frequently. – you don’t need this because it’s in the answer choices.
25. I spend more than I earn.
26. I often get distracted by other thoughts while thinking about something. – you don’t need this because it’s in the answer choices.
27. I am more interested in the present than in the future.
28. I cannot sit still at the theater or at lectures.
29. I like riddles.
30. I am future-oriented.

1. Планирам задачите си внимателно.
2. Върша нещата, без да мисля.
3. Вземам решения бързо.
4. Безгрижен/-на съм.
5. Разсеян/-а съм.
6. Имам „препускащи” мисли.
7. Планирам екскурзиите си добре предварително.
8. Самоконтролирам се.
9. Концентрирам се лесно.
10. Пестелив/-а съм.
11. Смущавам се по време на пиеси или лекции.
12. Обмислям нещата внимателно.
13. Планирам, за да постигна сигурност в работата си.
14. Казвам неща, без да мисля.
15. Обичам да разсъждавам върху сложни проблеми.
16. Сменям работата си често.
17. Действам импулсивно.
18. Лесно се отегчавам, когато решавам проблеми, изискващи размисъл.
19. Действам спонтанно.
20. Трезвомислещ/-а съм.
21. Сменям местожителството си често.
22. Пазарувам импулсивно.
23. Мога да мисля само за едно нещо в даден момент.
24. Сменям хобитата си често.
25. Харча и имам повече разноски, отколкото печеля.
26. Често, докато мисля, имам странични (разсейващи) мисли.
27. Повече ме интересува настоящето, отколкото бъдещето.
28. Не мога да „стоя на едно място” в театъра/киното или на лекции.
29. Обичам загадки.
30. Ориентиран/-а съм към бъдещето.

Използвана литература:
1. Donatella Marazziti § Stefano Baroni, Irene Masala(2010), Impulsivity, gender, and the platelet serotonin transporter in healthy subjects, Neuropsychiatr Dis Treat.  6: 9–15. Published online 2010 February 3.

2.PattonJH§StanfordMS, Barratt ES,(1995). Factor structure of the Barratt impulsivenessscale.Baylor University. J Clin Psychol. Nov;51(6):768-74.

3.  Stanford MS, Mathias CW§ Dougherty (2009) . Fifty years of the Barratt Impulsiveness Scale: An update and review, Personality and Individual Differences 47 , 385–395
, Stanford MS, Mathias CW, Dougherty DM, Lake SL, Anderson NE, and Patton JH

4. Steinberg, Laurence§Albert, Dustin (2008), Age differences in sensation seeking and impulsivity as indexed by behavior and self-report: Evidence for a dual systems model.,Developmental Psychology, Vol 44(6), Nov, 1764-1778.

Източник: nauka.bg

Интервенция и превенция на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот – емпирични изследвания и организационни практики*

Борян Андреев**, гл.ас. д-р Виктория Недева*** и Геновева Бакърджиева****

**Главен асистент в Институт за изследване на населението и човека – Българска академия на науките, borian@abv.bg
***Главен асистент, д-р в Институт за изследване на населението и човека – Българска академия на науките, vnedeva@gmail.com
****Изпълнителен директор на Сдружение „Българска асоциация за управление и развитие на човешките ресурси – БАУРЧР”, gbakardjieva@bhrmda.bg

*Представеното проучване е проведено по ПРОЕКТ BG051PO001-7.0.01-0099-C0001 Транснационално сътрудничество за развитие на услуга за малките и средни предприятия „Психологическа интервенция и превенция на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот”. Проектът се осъществява с финансовата подкрепа на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, съфинансирана от Европейския социален фонд на Европейския съюз. Инвестира във вашето бъдеще!
Настоящият документ е изготвен с финансовата помощ на Европейския социален фонд. Институт за изследване на населението и човека при БАН носи цялата отговорност за съдържанието на настоящия документ, и при никакви обстоятелства не може да се приеме като официална позиция на Европейския съюз или Министерство на труда и социалната политика.

Резюме
Настоящото изследване е посветено на проблема за често срещания конфликт при съчетаването на семейния и професионалния живот. В теоретичната обосновка са цитирани официални документи както на ниво Европейски съюз, така и на национално ниво, свързани с проблема. Анализирани са серия изследвания, основно в страната, които включват темата семеен/професионален живот. Вследствие посочения анализ е създаден Модел на значимите фактори на влияние върху проблема за съчетаването на семейния и професионалния живот. Представени се структурата, процедурата и резултатите от проведено анкетно проучване на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот, с участници – специалисти по управление на човешките ресурси в 46 организации. Посочени се основни изводи от изследването, както и неговото приложение в практиката.
 
Ключови думи: интервенция и превенция на конфликт; семеен живот; професионален живот; консултации; служители/мениджъри; специалисти по управление на човешките ресурси

Keywords: conflict intervention and prevention; family life; professional life; consultations; employees/managers; HR specialists

1. Въведение
Настоящото изследване анализира проблема за често срещания конфликт при съчетаването на семейния и професионалния живот, който е изключително значим въпрос за работещите хора в активна възраст. Наличието му често води до стрес, неудовлетвореност, поява на телесна или психична симптоматика, влошаване на производителността и текучество, спад на конкурентоспособността. Тези негативни последици на индивидуално и организационно ниво налагат необходимостта от задълбочено проучване на съществуващи публикации и изследвания по темата, включително провеждането на национално представително изследване, с цел разработване и въвеждане на ефективна услуга за интервенция и превенция на този проблем сред заетите лица в България. Това представително изследване се очаква да послужи за насока за изготвяне на полезни стратегии, тъй като ще отразява мнението именно на целевата група, към която в последствие ще бъдат насочени и въведени в организационната практика посочените мерки за интервенция и превенция.
Обект на проведеното и предстоящото проучване са заетите лица малките и средни предприятия (МСП). Тези организации привличат вниманието на изследователите като важен компонент от икономическия живот в България. Те са и сред най-уязвимите участници в пазара на труда, сред най-засегнатите от въздействието на пика и последствията на финансовата криза. Посочените фактори обуславят избора именно на този вид предприятия.
В рамките на настоящата публикация е представен първоначален анализ на състоянието, интервенцията и превенцията на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот в МСП в България, който ще послужи за основа на представителното изследване. Цитират се както проведени в страната проучвания по темата, така и официални документи (закони, стратегии, добри практики и др.). Тези документи представляват интерес за анализ, с оглед рамкирането на регламентираните възможности, с които разполагат МСП за осъществяване на интервенция и превенция на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот сред своите служители. От друга страна, настоящото проучване и планираното представително изследване ще послужат за основа за разработването и внедряването на ефективни мерки и стратегии за интервенция и превенция на проблема именно на ниво организация, които да достигнат пряко до отделните индивиди (мениджър/служител/работник) и косвено до техните семейства.
В подкрепа на важността на въпроса за конфликта семеен/професионален живот, могат да бъдат посочени серия ползи за работодателите, които разработват „приятелски ориентирани” към семейството политики:

• задържане на квалифициран персонал;
• по-ниски разходи за назначаване и обучение;
• по-голям брой майки, които се връщат на работа след изтичане на отпуска им по майчинство;
• намаляване на отсъствията по болест и безпричинните отсъствия от работа;
• по-добър контрол на работното време;
• по-висока съзнателност и мотивация;
• по-висока производителност;
• по-ниски нива на стрес;
• по-високи нива на лоялност и включеност в работата;
• по-добра репутация за работодателя и др.1)

Важно е да се подчертае, че вследствие прилагането на „приятелски ориентираните” към семейството политики преимуществата за бизнеса надхвърлят административните разходи.
Настоящото изследване няма за цел проучване на специфичните трудности в случаите на конфликт при съчетаването на семейния и професионалния живот при работещите жени. Действително, общоприето е мнението, че жените са по-уязвимата група от този проблем. Все по-голямата дифузия на половите роли обаче, налага състоянието на описания конфликт да бъде анализирано еднакво задълбочено при представителите и на двата пола, ангажирани както със семеен, така и с професионален живот.
За целите на проведеното изследване, за по-голяма конкретност и яснота на използваната терминология, под „семеен живот” като работно понятие ще се разбира живот в брачна двойка, с партньор на семейни начала, както и случаите на самотни майки/бащи. Формулировката се базира на статистическите данни от демографски проучвания, които показват, че в България се наблюдава тенденция към намаляване на брачността и се променя семейният модел, като свободното съжителство с партньор без оформен юридически брак се оформя като нов тип семейно поведение2).

2. Официални документи, свързани с темата семеен/професионален живот
Проблемът за съчетаването на семейния и професионалния живот присъства в основни документи на ниво Европейски съюз: Харта на основните права на Европейския съюз3), Договор от Лисабон за изменение на Договора за Европейския съюз и на Договора за създаване на Европейската общност, в сила от 1 декември 2009г.4),Стратегия „Европа 2020”5)иЕвропейска стратегия за заетост6).
Поради осъзнатата важност на проблема за семейството, съществува идея за обявяване на 2014г. за Европейска година на семействата7).
Към настоящия момент българското законодателство защитава съвместяването на семейния и професионалния живот както пряко, така и косвено по силата на следните свои закони и нормативни актове: Конституция на Република България8), Кодекс на труда9), Семеен кодекс10), Закон за семейните помощи за деца11), Закон за защита от дискриминация12), Закон за насърчаване на заетостта13) иКодекс за социално осигуряване14).
Съществуват и серия национални стратегии и планове за действие, в които е засегнат въпросът за съчетаването на семейния и професионален живот като Национална стратегия за детето (2008-2018г.)15),Национална стратегия за насърчаване на равнопоставеността на половете (2009-2015г.)16), Национална стратегия за демографско развитие на Република България (2006-2020г.) и Национална стратегия за демографско развитие населението в Република България (2012г.-2030г.)17), както и Националният план за действие по заетостта през 2012г. „За повишаване на заетостта”18).
В страната е прилагат и някои мерки за финансиране от държавния бюджет (напр. Национална програма „В подкрепа на майчинството”, срок до края на 2012г.), както исхеми по оперативните програми на ЕС (напр. Схема „Отново на работа” по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”, срок до края на 2012г.), свързани с подкрепа за съчетаването на семейния и професионалния живот19).

3. Анализ на проведени изследвания, включващи темата семеен/професионален живот
Състоянието в България на проблема за съчетаването на семейния и професионалния живот, може да бъде разгледано на фона на другите 27 страни-членки на Европейския съюз (ЕС27) във Второто европейско проучване за качеството на живот (European Quality of Life Survey-EQLS), проведено от Европейската фондация за подобряване на условията на живот и труд (Eurofound) през 2007г.
По-долу са посочени някои конкретни резултати:

• 48% от всички работещи ЕС27 граждани (63% за България), заявяват, че поне няколко пъти в месеца са твърде уморени в резултат от своята работа, за да са в състояние да вършат домакинска работа;
• 29% от работещите ЕС27 граждани (44% за България) посочват, че поне няколко пъти в месеца се затрудняват при изпълнението на семейните си задължения, поради продължителността на времето, което изкарват в работата си;
• 12% от работещите ЕС327 граждани (17% за България) споделят за трудности при концентрацията на работното място, породени от семейни задължения, поне няколко пъти в месеца.20)

Като основен извод от проведеното проучване, Европейската комисия посочва, че „политиките на съвместяване са основните отговори на дългосрочните икономически и демографски проблеми и съответно, трябва да бъдат засилени, за да се стимулира растежът“. Както се вижда от цитираните данни за България по отношение на съчетаването на семейния и професионалния живот, конфликтът между тези две сфери в страната е по-силно изразен, в сравнение с общото ниво за страните-членки на Европейския съюз.
През 2010г. Националният статистически институт (НСИ) за първи път провежданационално представително за България изследване „Съвместяване на работа със семеен живот”.
Получените резултати, които имат пряко отношение към темата за конфликта семеен/професионален живот, са следните:

• Една четвърт от грижещите се за деца незаети лица на възраст 15-64 навършени години биха работили при наличие на подходящи услуги за гледане на деца;
• От общия брой на наетите лица на 15-64 навършени години, които се грижат за деца на възраст до 14 навършени години или за възрастни, 91,1% работят при фиксирано работното време, а само 8,9% имат по-гъвкава форма на работното време;
• От наетите, грижещи се за деца или възрастни и работещи на фиксирано работно време, 13,8% посочват, че обикновено имат възможност при необходимост да променят работното си време по семейни причини, 36,2% могат да направят това по изключение, а 50% считат подобна промяна за невъзможна.21)

Проучването потвърждава, че съчетаването на семейния и професионалния живот е сериозен проблем за голяма част от населението в активна възраст.
Национално представително за България изследване, посветено на семейството,провежда през 2010г. и ББСС „Галъп интернешънъл” по поръчка на вестник „Класа”.
Получените резултати дават ценни допълнителни щрихи към състоянието на изследвания въпрос:

• 42% от пълнолетните участници в проучването и 60% от най-младите (18-25 г.) са на мнение, че човек първо трябва да се изучи и да се реализира професионално, а след това да създаде семейство;
• 37% (най-вече жители на столицата, хора с висок материален статус и висшисти) заявяват, че са склонни да жертват свободното си време (което прекарват със семейството си), за да свършат повече работа на работното си място;
• 70% (най-вече жени и жители на малки градове) категорично посочват, чесемейството за тях е по-важно от работата и кариерата им – този процент е още по-висок сред жените и жителите на малките градове;
• Твърди кариеристи са едва 7% (най-вече мъже и хора с висок материален статус).22)

Явно в ценностната йерархия на изследваните българи семейството заема по-висока позиция от кариерата, но именно заради професионалната реализация, на практика, много от тях са склонни да отложат неговото създаване или да го оставят на заден план.
Конфедерацията на независимите синдикати (КНСБ) провежда серия национални представителни за България изследвания през периода 2007-2013г. Като основен извод от тях, експертите извеждат на преден план необходимостта от национална стратегия за съчетаване на семейния и трудов живот23). Посочва се, че от една страна са необходими нормативни промени, а от друга – да се развива целенасочена корпоративна политика, фирмите да осъзнаят, че те имат полза, добавена стойност от хора, които не са стресирани, притиснати, не са напрегнати24). Синдикатите настояват да се въведе и официален отпуск по семейни причини, поне веднъж месечно да се регламентира ползването на намалено работно време и да се увеличи броят на дните за гледане на болен член от семейството25).
Като важни резултати от проучванията могат да бъдат обобщени следните:

• 10,9% от участниците (най-вече хора с малки деца) не могат да съвместяват професионалния и семейния живот;
• 51,5% биха предпочели пълен работен ден, ако работодателят финансово подпомага ползването на платени социални услуги – детегледачки, социални асистенти, частни и публични услуги на специализирани заведения;
• Много от интервюираните са на мнение, че трябва да се създават фирмени детски градини, детски стаи, лагери, зелени училища и др.26)

Целта на изследванията на КНСБ е да повиши информираността на работодателите за необходимостта от внедряване на гъвкави форми на заетост. Експертите посочват, че ако приложат гъвкави форми на заетост или някакви инвестиционни решения като финансово подпомагане за социални услуги, работодателите пак ще генерират разходи, но съпоставени двата вида разходи – разходите от организационни, инвестиционни решения са значително по-малки от тези по отсъствията и текучеството на персонала.Пример за такова решение е „оползотворяването” на отпуска по майчинство. След връщане от отпуск по майчинство е необходим период на реинтерграция (около 5-6 месеца), през който се наблюдава по-ниска производителност на труда, което означава генериране на разходи за фирмата. Затова КНСБ предлага по време на отпуска майките да бъдат текущо информирани, консултирани за новите промени на фирмата в технологиите. Освен това се очаква, че въвеждането на мерки за балансиране на семейния и трудовия живот, ще донесе на предприятието повече социални и икономически предимства, по-силна мотивация и по-добър корпоративен климат, по-висока концентрация на работното място и по-висока производителност на труда27). И макар че признава за проблема, бизнесът казва „не” и призовава за по-адекватна държавна политика в съвместяването на професионалния и семейния живот28). Според мениджърите прилагането на нови специфични мерки за закрила и помощ на семейството при съчетаването на трудовите със семейните задължения, които да бъдат в интерес както за работещите, така и за предприятието, в голяма степен зависи от държавната политика и стратегия в посока за развитие на нормативна база относно прилагането на гъвкави форми на заетост, финансови стимули за обучение, консултиране и информиране по време на и след родителски отпуск с оглед преодоляване на деквалификацията и бързото реинтегриране към трудовия процес, данъчни облекчения за фирмено финансово подпомагане на родителите за отглеждане на деца и др.29).
Задълбочен анализ на проблема за съчетаването на семейния и професионалния живот представя д-р Сийка Ковачева в своята книга „Баланс между работа и семейство. Младите работещи родители между възможностите и ограниченията”.
На базата на теоретични постановки и емпирични наблюдения, авторката посочва, че за разлика от Запада, където политиките в помощ на семейството са фокусирани върхугъвкавата заетост и работата на непълен работен ден, в Източна Европа такива политики разчитат предимно на дълги родителски отпуски. За разлика от служителите в по-старите страни-членки, работещите родители в посткомунистическите страни не очакват подкрепа от своите работодатели. Техните искания се насочват къмцентралната власт (за законови промени), местните власти (за строеж на детски заведения) или към разширеното семейство (за неформална помощ), като игнорират междинното ниво – това на фирмата.
Д-р Ковачева прави следните основни изводи:

• Съпоставката по страни показва, че не съществува европейски модел на баланс,стимулиран от социалната политика на отделните страни и организации;
• В България социалната политика и доминиращите културни очаквания създаватмодел на трудова заетост на пълно работно време и за двата пола, при неравно разделение на домакинските грижи. Щедрите родителски отпуски поощряват продължителното откъсване на жената от платената работа и не стимулират участието на мъжа в отглеждането на децата;
• Балансът работа-семейство не е в дневния ред на фирмената социална политика иза добър работодател се счита този, който спазва държавното законодателство. Това се компенсира в значителна степен от неформална гъвкавост на работното място, позволена от преките ръководители;
• В страната се отчита появата на „нови майки” с амбиции за професионално развитие и „нови бащи”, които изпитват удовлетвореност от родителските грижи.Те обаче се сблъскват с ограничената гъвкавост на работата и семейните отпуски. От друга страна, практиката на нарастващо значение на участието и помощта на третото поколение възпроизвежда остарели ценности и модели. Търсенето на нови модели често създава напрежения в семейството, организацията, местната общност или цялото общество, но те са необходими за утвърждаването на социални иновации;
• Промяната, която е настъпила през последните двадесет години, е, че моделът да се разчита на баби и дядовци в отглеждането на децата се възпроизвежда не катокултурна даденост, а като икономическа необходимост, в отговор на недостига на публични услуги, липсата на алтернативни грижи за малки деца, липсата на ефективни държавни политики за подкрепа на млади семейства и недостатъчната гъвкавост на организациите по отношение на заетостта на работещите.

Авторката обобщава, че удовлетворителният баланс между работата и семейството може да бъде постигнат при взаимното обогатяване на двете жизнени области с равноправното участие и на двамата партньори (Ковачева, С., 2010).

4. Анкетно проучване на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот
Вследствие представения анализ, могат да бъдат обособени следните пет значими фактора на влияние върху проблема за съчетаването на семейния и професионалния живот:

• фактори с формален характер – официална държавна политика по проблема (закони, стратегии и др.)
• социални фактори – отношение на обществото към проблема (стереотипи, нагласи, предубеждения и др.)
• организационни фактори – отношение и подход на организацията спрямо проблема (структура, политика, култура и др.)
• семейството като фактор – отношение и подход на семейството спрямо проблема (разбиране, подкрепа, ресурси и др.)
• личностни фактори – отношение и подход на индивида спрямо проблема (нагласи, мотивация, ценности и др.)

Факторите на влияние и непрекъснатият процес на взаимодействие между тях са представени схематично на Фигура 1.

Фигура 1. Модел на значимите фактори на влияние върху проблема за съчетаването на семейния и професионалния живот
Настоящото изследване е насочено към анализ на интервенцията и превенцията на проблема на ниво организация. Основна негова цел е да установи дали се наблюдава конфликт при съчетаването на семейния и професионалния живот при мениджъри и служители/работници в МСП в България, както и да събере информация за съществуващи организационни практики за интервенция и превенция на този конфликт в посочените организации.

Метод
Приложената в проучването методика е анонимна онлайн анкетна карта (достъпна към 27.08.2012. на http://www.iphs.eu/bg/component/content/article/163.html), съдържаща 3 затворени и 4 отворени въпроса по проблема, раздел за демографските данни на участниците в изследването и информация за размера на организациите. В инструкцията на анкетата е посочена и използваната за целите на проучването работна дефиниция на „семеен живот”.
Анкетното проучване е проведено с партньорското съдействие на организация, обединяваща богата членска маса от специалисти по управление на човешките ресурси, Сдружение „Българска асоциация за управление и развитие на човешките ресурси – БАУРЧР”, посредством следните методи – разпространение на линк към анкетата чрез публикуване в интернет и изпращане на персонални имейли до членовете организацията.
Времето за попълване на анкетата отнема средно 15 минути и тя бе предоставена на участниците в изследването в периода от 6 май 2012г. до 9 юли 2012г.

Извадка
В анкетното проучване вземат участие 46 специалисти по управление на човешките ресурси (практици и/или консултанти, повечето от които са членове на БАУРЧР), т. е. получена е информация (case studies) за общо 46 микропредприятия, МСП и големи предприятия.
Демографските данни на участниците в изследването са следните:

• пол: 91,3% жени и 8,7% мъже;
• възраст: от 23 до 60г., средна възраст 37г.;
• години трудов стаж като специалист по управление на човешките ресурси: от 1 до 16г., средно 8г.

Към момента на проучването, участниците посочват, че видът организация (съобразно размера, определен, съгласно Закона за малките и средните предприятия30)), за която работят е:

• микропредприятие (от 1 до 9 души персонал) – 15,2%;
• малко предприятие (от 10 до 49 души персонал) – 13%;
• средно предприятие (от 50 до 249 души персонал) – 23,9%;
• голямо предприятие (над 250 души персонал) – 43,5%.

Основният изследователски интерес е насочен към МСП, а информацията за другите включени организации служи за съпоставка и сравнение на състоянието на проучваната проблематика.
Използваните методи за анализ на получените резултати са количествен анализ с програма SPSS (при затворените въпроси) и качествен анализ (при отворените въпроси).

Резултати и обсъждане
В количествения анализ на резултатите от анкетното проучване са включени всичките 46 анкети и 3 затворени въпроса.
На въвеждащия в анкетата въпрос „Случвало ли се е през последната една година мениджъри и служители/работници от организацията, за която работите, да се консултират с Вас във връзка със следните проблеми?”е възможно да бъде посочен повече от един отговор от алтернативите – „професионални затруднения”, „семейни проблеми” и „проблеми при съчетаването на семейния и професионалния живот”. Оказва се, че 58,7% от специалисти по управление на човешките ресурси са давали консултации, свързани с професионални затруднения, 47,8% са давали консултации, свързани със семейни проблеми, а 54,3% са давали консултации, свързани с проблеми при съчетаването на семейния и професионалния живот. Може да се обобщи, че описаните резултати доказват наличие и актуалност на изследвания проблем.
В отговор на следващия въпрос „Приблизително колко мениджъри и служители/работници са се консултирали с Вас през последната една година във връзка с проблеми при съчетаването на семейния и професионалния живот?”участниците в изследването посочват отделно броя консултирани мениджъри, служители и работници, като той може да варира от „0” до „5 или повече”.
Оказва се, че най-голям е процентният дял на специалисти по управление на човешките ресурси, при които не се е консултирал нито един работник (34,8%), следван от дела на онези, при които не се е консултирал нито един мениджър (26,1%) и служител (21,7%). Като логично следствие е и най-големият процентен дял на специалисти по управление на човешките ресурси, при които се е консултирал повече от един служител (78,3%), следван от дела на онези, при които са се консултирали повече от един мениджър(71,7%) и работник (45,6%).
Прави впечатление, че сред трите сравнявани професионални групи, работниците най-малко се допитват до специалисти по управление на човешките ресурси по разглежданите проблеми. Вероятно обяснение на този резултат може да бъде липса на установени практики за консултиране, липса на информация за такъв тип консултации, негативна нагласа към консултирането или липса на причини за консултиране.
Данните показват, че от трите сравнявани професионални групи служителите са тези, които най-често търсят специалисти по управление на човешките ресурси за консултация по разглежданите проблеми. Този резултат е възможно да се дължи на по-добра информация за такъв тип консултации, свързана с по-честите контакти със специалистите по управление на човешките ресурси (в сравнение с работниците) и/или на по-положително отношение към консултирането, предвид предполагаемото по-високо образователно ниво (в сравнение с работниците).
Съобразно опита на участниците в изследването, от трите сравнявани професионални групи мениджърите са тези, които търсят специалисти по управление на човешките ресурси за консултация по разглежданите проблеми значително повече в сравнение с работниците, но по-малко в сравнение със служителите. Вероятно е при мениджърите да се наблюдава наличие на психологически бариери към консултирането от специалист по управление на човешките ресурси, който е служител в/за същата организация, предвид йерархичната подчиненост на ролите (в сравнение с работниците и служителите).
Последният затворен въпрос „Смятате ли, че тези практики са достатъчни и ефективни за интервенцията и предотвратяването на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот сред мениджърите и служителите/работниците в организацията, за която работите?” предлага три алтернативи за отговор – „да”, „донякъде, но е необходимо въвеждане на нови подходи” и „не”.
Анализът на данните показва, че според 8,7% от специалисти по управление на човешките ресурси практиките са достатъчни и ефективни, за 50% практиките садостатъчни и ефективни, донякъде, но е необходимо въвеждане на нови подходи, а по мнението на 30,4% практиките не са достатъчни и ефективни. При 10,9% от участниците в изследването липсват данни по този въпрос.
Посочените резултати доказват необходимостта от разработването на организационни практики, които да оптимизират интервенцията и предотвратяването на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот сред мениджърите и служителите/работниците.
В рамките на качествения анализ на резултатите от настоящото изследване са обработени данните от 33 анкети и 4 отворени въпроса, предвид факта, че в 2 анкетни карти липсват данни за вида организация, а в 11 липсват на данни за организационни практики (липсват отговори на всички отворени въпроси). Следователно в качествения анализ, диференциран по вид организация, са включени 33 предприятия, от които 6микропредприятия, 6 малки предприятия, 6 средни предприятия и 15 големи предприятие.
На въпроса „Моля, опишете съществуващите организационни практики, които се прилагат в организацията за справяне с конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот сред мениджърите и служителите/работниците”, участниците в изследването имат възможност да систематизират своите отговори в следните две рубрики: „индивидуални организационни практики – за конкретни мениджъри и служители/работници, които са се обърнали за консултация към Вас (напр. провеждане на серия консултации, промяна на работна позиция/работно време и др.)” и „групови организационни практики – за отделни екипи или цялата организация (напр. тренинги, обучения и др.). Моля, посочете и честотата на провеждането им.”.
Данните от този и следващите отворени въпроси са анализирани чрез честотно разпределение на повтарящите се отговори, като в една група, след експертна оценка от двамата експерти са обединявани както идентични формулировки, така и синонимни твърдения. За по-голяма нагледност получените резултати от всички отворени въпроси са представени в табличен вид. След някои от твърденията е поставена цифра в скоби, която показва колко пъти е посочен даден отговор или негова синонимен вариант. При липса на цифра – отговорът е посочен само един път от участниците в изследването. По съответния отворен въпрос са подчертани тези практики, които се повтарят при различните по вид организации.
Таблица 1. Съществуващи индивидуални организационни практики за справяне с конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот
Получените резултати показват, че с увеличаване на размера на организацията:

• се надгражда и обогатява наборът организационни практики, които се прилагат на ниво индивид (мениджър, служител/работник);
• прилаганите индивидуални практики стават по-специализирани (следователно – по-скъпо струващи, изискващи повече ресурси);
• индивидуалните организационни  практики се прилагат в по-голям брой организации.

Таблица 2. Съществуващи групови организационни практики за справяне с конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот
Оказва се, че:

• в различните организации се предлагат  разнообразни групови организационни практики;
• както при индивидуалните практики, с увеличаване на размера на организацията прилаганите групови практики стават по-специализирани (следователно – по-скъпо струващи, изискващи повече ресурси);
• с увеличаване на размера на организацията нараства честотата на прилагане на съществуващите групови практики.

Следващият отворен въпрос гласи „Моля, опишете съществуващите организационни практики, които се прилагат в организацията за предотвратяване на появата на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот сред мениджърите и служителите/работниците.” Посочените отговори от участниците в изследването са представени в таблицата.
Таблица 3. Съществуващи организационни практики за предотвратяване на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот
Получените резултати показват, че:

• организационните практики за предотвратяване на конфликта не се различават значително от посочените по-горе практики за справяне с конфликта;
• отново, с увеличаване на размера на организацията прилаганите практики стават по-специализирани.

В Таблица 4. са посочени отговорите на последния отворен въпрос, включен в анкетата –„Моля, споделете, ако имате други полезни лични идеи за организационни практики, които да оптимизират интервенцията и предотвратяването на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот сред мениджърите и служителите/работниците в организацията, за която работите. Ако имате опит от справяне с подобни ситуации в други организации, моля, разкажете и за него.”
Таблица 4. Идеи за организационни практики за оптимизиране на интервенцията и предотвратяването на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот
Представените резултати показват, че:

• личните идеи за организационните практики за оптимизиране на интервенцията и предотвратяването на конфликта не се различават съществено от посочените по-горе съществуващи практики;
• с увеличаване на размера на организацията личните идеи за практики по-често включват липсващото досега „осигуряване на възможност за грижи за децата на служителите” (по-скъпо струваща практика).

5. Заключение и перспективи
В заключение, може да бъде направен следният извод от анкетното проучване – съществува неравнопоставеност между предприятията с различен размер, която зависи от ресурсите (финансови и кадрови) на съответното предприятие. Следователноголемината на предприятието е фактор, който влияе върху качеството на прилаганите организационни практики за интервенция и превенция на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот. Малките и средни предприятия (както и микропредприятията) могат да взаимстват ценни идеи по проблема от големите предприятия, но при тях, предвид посочения фактор „ресурси”, в повечето случаи ще става въпрос за наемане на външни услуги с определена честота, а не за регулярна активност на вътрешен специализиран отдел, ангажиран с проблема.
Предстоящата основна задача на изследователския експертен екип по настоящото проучване, съставен от експерти от Институт за изследване на населението и човека при БАН, Институт по философия и психология при Румънската академия и Сдружение „Българска асоциация за управление и развитие на човешките ресурси – БАУРЧР”, е свързана с изготвяне на инструментариум за диагностициране на проблемите при съчетаването на семейния и професионалния живот сред целева група от служители и мениджъри от МСП в България, провеждане на пилотно и представително за страната изследване с методиката. Резултатите от това изследване ще послужат за основа за разработването на ефективни стратегии за интервенция и превенция на конфликта при съчетаването на семейния и професионалния живот, в които ще бъдат обучени специалисти по управление на човешките ресурси. На базата на тези стратегии ще бъдат предлагани и специализирани консултации на служители и мениджъри.

Литература:
Ковачева, С. (2010). Баланс между работа и семейство. Младите работещи родители между възможностите и ограниченията. Издателство „ИЗТОК-ЗАПАД”, С.,ISBN 978-954-321-775-5

Бележки:
Източници, достъпни онлайн към 27.08.2012г.:
1. http://www.businessandgender.eu/en/countries/bg/toolkit-bg
2. http://www.vassilkirov.eu/documents/Publication-Draft.pdf
3.http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:C:2010:083:0389:0403:bg:PDF
4. http://europa.eu/lisbon_treaty/index_bg.htm
5. http://ec.europa.eu/europe2020/europe-2020-in-a-nutshell/targets/index_bg.htm
6. http://ec.europa.eu/social/main.jsp?catId=101&langId=bg
7. http://www.knsb-bg.org/pdf/471/Semeyna_politika&demografski_promeni.pdf
8. http://www.parliament.bg/bg/const
9. http://www.mlsp.government.bg/bg/law/law/index.htm
10. http://lex.bg/en/laws/ldoc/2135637484
11. http://lex.bg/laws/ldoc/2135441920
12. http://lex.bg/laws/ldoc/2135472223
13. http://lex.bg/laws/ldoc/-12262909
14. http://lex.bg/laws/ldoc/1597824512
15. http://www.strategy.bg/StrategicDocuments/View.aspx?lang=bg-BG&Id=464
16.http://www.bgfundforwomen.org/images/stories/pdf/documents/N_STR_za_nasarchavaneto_ravenstvoto_na_polovete.pdf
17. http://www.mlsp.government.bg/bg/docs/demography/demograph.htm
18. http://www.mlsp.government.bg/bg/docs/NPDZ-2012.pdf
19. http://nmd.bg/wp-content/uploads/2012/03/NMD_Belejnik_2011.pdf
20. http://www.eurofound.europa.eu/pubdocs/2009/02/en/2/EF0902EN.pdf
21. http://www.nsi.bg/EPDOCS/LFS_AHModule_2010.pdf
22.http://www.klassa.bg/news/Read/article/163491_%D0%9F%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%3A+%D0%9F%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE+%D1%81%D0%B5+%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8+%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B5%D1%80%D0%B0,+%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4+%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0+%D1%81%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE
23.http://inews.bg/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D0%94%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD-%D0%BE%D1%82%D0%BF%D1%83%D1%81%D0%BA-%D0%BF%D1%80%D0%B8-%D1%81%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%B9%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B8-_l.a_c.327_i.165674.html
24. http://tv7.bg/news/bulgaria/7531682.html
25. http://btvnews.bg/bulgaria/obshtestvo/blgarite-trudno-schetavat-semeistvo-i-kariera.html
26. http://www.duma.bg/duma/node/21204
27. http://tv7.bg/news/bulgaria/7531682.html
28. http://btvnews.bg/bulgaria/obshtestvo/blgarite-trudno-schetavat-semeistvo-i-kariera.html
29. http://egalite.learningboussole.org/e-portfolio/pg/file/vesselina/read/439/––-leffet-socioconomique-de-lapplication-des-mesures-relatives-la-conciliation-de-la-vie-professionnellevie-prive
30. http://www.lex.bg/bg/laws/ldoc/2134682112

Източник: nauka.bg