Ентаза

Схематично изобразяване на Коринтски стълб

Схематично изобразяване на Коринтска колона

Когато се наблюдават сгради, някои прави линии в тях изглеждат леко вдлъбнати – оптическа измама, която пречи на перфектността на приложната архитектура. По-способните архитекти компенсират това с изкуствено изкривяване и така линиите изглеждат прави. Ентазата била използвана при великия зикурат на Ур в Месопотамия (днешен Ирак), построен около 2300 г. пр. Хр. Променящите се степени на ентазата били прецизно наклонени, за да възпроизведат правилния ефект с различни дименсии и позиции на лицевите стени на сградите. От такава прецизност и майсторство се разбира, че ентазата трябва да се е развила и да е била разбрана до известна степен в някой от по-ранните зикурати.

Функционализъм

Кулата на Олимпийския стадион в Хелзинки (Y. Lindegren & T. Jäntti, built in 1934-38)

Кулата на Олимпийския стадион в Хелзинки, построена между 1934-38 (Y. Lindegren & T. Jäntti)

Древните общества, когато били най-лишени от средства и всичко било с лошо качество, използвали функционализъм – защото не им достигали дори минимални материални средства или духовни ресурси, за да направят нещо по-добро. Обаче това бива преодоляно вследствие вродения на човешките същества стремеж да украсяват своите произведения с красиви орнаменти. Понякога е имало етапи на упадък във функциона-лизма под влияние на лишенията – както в мрачните години на Европа – или на груба идеология. Модерният функционализъм дължи най-много на архитектурата на Шарл льо Корбюзие (1887-1965), французин, роден в Швейцария. През 1924 г. той започнал да проектира сгради единствено с оглед на функционалното им предназначение. Идеята за функционализма вече била убедително наложена във Великобритания от известния критик Джон Ръскин (1819-1900), но за разлика от Льо Корбюзие Ръскин заварил света неподготвен за неговото виждане за нещата.

Ерата преди това, така или иначе, считаше, че функционализмът е ключ за производството на стоки с приемливи цени във време, когато ресурсите са малко. Днешното общество вижда нещата различно. Достъпът до богатството на материалните ресурси, непознато и невиждано преди от производителите от края на 19-ти и началото на 20-ти век, съчетан с дизайнерските методи и надскочил хартията и мастилото на старото време, преобразиха дизайна и производството. Недостижими стоки и услуги, като тези, предлагани на http://www.partycasino.com/ или социалните медии, възприеха дизайнерския приоритет на естетиката на изцяло ново ниво.

Готическа архитектура

Готическата архитектура няма нищо общо с традиционния стил на готите. Тя се появила почти случайно от съвпадение на различни методи на конструиране, използвани от архитектите за постигане на най-добрите резултати при построяването на религиозни сгради и при ограничения избор на материали. Основните белези на готическата архитектура са: удължен кръстат свод, ост-ровърха детелинова арка и сноповидни стълбове. Сводовете се крепят с помощта на ребра и арки, опрени на стълбове. Получава се голяма височина, лекота и устреме-ност на гредата; стените са прорязани от островърхи прозорци. Катедралата има богат и величествен интериор.

След построяването на първите готически катедрали във Франция през първата половина на XII в. този стил бързо станал доминиращ в западната архитектура. Готическата архитектура е била общ проект на много архитекти от Париж и от някои части на Северна Франция. Тя била използвана само за частично дооформяне на някои по-второстепенни сгради и части от катедрали до поставянето на катедралата на Сен Дени (1144), която станала първата значителна сграда в цялото готическо строителство.

Коринтска архитектура

Corinthian architecture

Коринтският стил бил въведен от архитекта Калимакус в Коринт в Гърция в края на V век пр. Хр. Той бил вдъхновен от вида на растението акантус (синя шапка), което растяло близо до гроб извън града. Това са трите класически стила в античната архитектура, оцелели в много обществени сгради, строени през XVIII, XIX и XX век.

Йонийска архитектура

Ionian architecture

Йонийски капител

Йонийският стил първо е използван при изграждането на храма на Диана някъде на брега на Мала Азия (днешна Турция). Храмът имал колони, високи осем пъти колкото диаметъра си, а жените са високи осем пъти колкото стъпалото си. Извивките били наредени по горната част, наподобяващи големи спирали, а основите на колоните били извити по начин, напомнящ флейтисти в дълги роби. Работата вероятно е завършила в началото на VII век пр. Хр.

Дорийска архитектура

Doric architecture

Дорийският стил на класическа архитектура е възникнал с изграждането на храм, вероятно от Дорий, владетел на Акея в Южна Гърция, и изграден в Арголис, може би преди около 800 г. пр. Хр. За пръв път сграда не е следвала пропорциите на класическия гръцки храм.

Арадаххешу – Луна над Вавилон

Moon over Babylon

Арадаххешу

ЛУНА НАД ВАВИЛОН

Когато стана на осемдесет години, Арадаххешу се отправи към храма на Мардук, който бе на източния бряг на реката Ефрат.
Храма на Мардук построи сам той — Арадаххешу, и сам възстанови Зикурата Атеменанки. Той издигна и великолепния дворец с Висящите градини**, който бе на север, зад първата стена на града, защото храмовете бяха зад втората
–––-
**
Построени, според една от легендите, за царица Семирамида. Възможно е Арадаххешу да е строил или само да е проектирал западната част на двореца и на Висящите градини, датирани от времето на цар Навуходоносор II — 604 до 561 г.

Висящите градини на Семирамида
–––-
стена и бяха много: на Ищар, на Гула, на Нитура. От храма на Ищар до храма на Мардук вървеше безкрайно широката улица на Процесиите. Тя отвеждаше до най-красивата от осемте врати на вътрешната стена: вратата на Ищар. От улицата на Процесиите тръгваше друга улица, която водеше на Ефрат.

Денят бе празничен — посветен на богинята на Луната. В този ден не работеха и амелуту — робите на града, които наричаха още каллу. Те се познаваха главно по бедното облекло и бръснатите глави. Някои носеха клеймо високо на ръката, а тези, които се бяха опитали да избягат извън градските стени — на открито поле, обитавано от варвари и лъвове, имаха клеймо на самото си чело. Амелуту или каллу стояха пред работилниците за сукно, пред работилниците за корабни платна, които се тъчаха от лен върху конопена основа, повъртяха се край малките затворени магазинчета. Защото робите на Вавилон можеха да стават и дребни търговци, особено тези, освободените чрез пречистване. По-старите бяха работили на строежа на храма на Мардук и на двореца. Те познаваха строителя, който минаваше изправен, в ръка с ритуален жезъл — Арадаххешу отиваше на молитва, доживял толкова много години.
Под финиковите палми миришеше душно на птичи тор, по калдъръмите блестяха светлозелени локви от урина — големи бели волове теглеха по улиците тежки коли с колела от цяло дърво, без спици. Пред малък дом един каллу учеше своя млад господар да свири на флейта, а пред друг роб-геометър чертаеше фигури върху прясно изготвена табличка. Всички, които се държаха като равни на вавилоняните, бяха пречистени.
Арадаххешу се усмихна при тази гледка:
— Каква е твоята задача? — запита той.
— Тази окръжност, о Арадаххешу — каза геометърът, — тази великолепна окръжност, която начертах с много труд, трябва да бъде разделена на дванадесет равни части, така че аз трябва да разделя числото шестнадесет на числото дванадесет, за да намеря разкрача на всеки ъгъл. Тази задача ми е нужна, за да начертая формата на ново корабно
платно.
Задачата беше трудна, но не и за Арадаххешу. Той бе опъвал много пъти въжето на земемера, за да отмери правите ъгли на своите храмове, и бе делил много пъти ъгли, което е ужасен труд, за да намери необходимите му овали, когато строеше Вавилонската кула**.
–––-
**
Има две различни реконструкции на Зикурат: на Бусинк, шведски учен, и на Колдуей, според която сградата е имала правоъгълна основа и сечение.
–––-
Нека още тука кажем, че знаменитият архитект и маг вдигна кулата деветдесет метра висока, състави я от седем стъпала — подобно етажи. Всяко стъпало боядиса в особен цвят и посвети на отделно божество. Цветовете се редяха така: първото долно стъпало — черно, второто — червено, третото — бяло … Последното, седмото стъпало, строителят облицова в светлосини емайлирани плочки и украси със златни рогове, които блестяха на слънцето и се виждаха от много далеч.
Свещената площадка на седмото стъпало направи за жилище на бог Мардук и на Сарпанит — негова жена, богиня на Зората. Тук можеха да идват само жреците на Арадаххешу. Простосмъртните отиваха в другия храм, вдигнат също в чест на Мардук, разположен недалеч от Зикурат. Целият бял, с червен цокъл отдолу и сини зъбци, сътворен пак от него. За този храм бе тръгнал сега Арадаххешу.
Но като видя, че робът-геометър се измъчва, той се наведе над чертежа и двамата потънаха в размисъл.
Във Вавилон, чиито къщи най-често бяха двуетажни и триетажни, а само търговските лавки и дюкяните за стоки лежаха ниско на земята, бе достатъчно някой жрец или лекар, или писар да се наведе над глинената табличка с подострен тръстиков писец и веднага биваше заобиколен от любопитните черни глави на каллу или амелуту, които се втренчваха с будни очи в клиновете и чертежите.
Така стана и сега. Каллу се стълпиха около двамата, от които единият бе свободен и маг, а другият като тях — каллу.
Това бе време, когато господарите не обичаха робите и ги продаваха на нищожна цена или им налагаха непоносими тегоби, които ги отвеждаха в гроба. Но това бе и време на едно небивало изграждане на нововавилонската държава. Жреците, аристокрацията и самият цар не можеха без работните ръце на архитекти и майстори, които прокарваха широки тържествени улици и умееха да вдигат дворци, култови сгради и укрепителни стени. Но в Месопотамия нямаше камък и главният материал за строителство — кирпичената тухла — беше нетраен. Наскоро граденото често се поправяше. А това бяха много храмове-крепости, дворци-крепости, укрепени подстъпи към култови сгради, огромни ровове и защитни кейове по двата бряга на Тигър и Ефрат. Зараждащото се строителство в целия египетски свят — със своя геометричен правоъгълник или квадрат — се възприемаше и от Вавилон. Храмовете трябваше да се градят или поправят бързо — те играеха сложна култова и „научна“ роля с жреческите магии и астрологическите наблюдения — първата люлка в детството на астрономията, химията и медицината.
Та робите, помагащи в строителството на изящните сгради и храмове, врати и стени, не бяха много и можеха да напуснат Вавилон, бягайки при медите или дори в Ереб — страната на дългите сенки, която бъдещето щеше да нарече Европа.
Неочаквано до слуха на строителя стигна дълъг болезнен вик. Арадаххешу се спря: лекар-роб премахваше струпей от челото на своя господар. Робът работеше с тънък бронзов бръснач. Той изрязваше струпея внимателно, защото беше близо до окото и защото в закона на Хамураби беше записано: „Който лекар при операция на окото ослепи, да бъде сам ослепен!“ Лекарят се стремеше да стигне до чисто, незаразено месо, без да нарани окото. Щом свърши, извади малко глинено гърне с балсам и намаза кървящата рана. Той разбираше работата си. Старият Арадаххешу оцени веднага ловкостта му и остана доволен в сърцето си. Той не бе „хаму“, той бе сръчен лечител и затова не носеше дори клеймо.
Нещо ставаше във Вавилон, особено след рухването на всесилната Асирия. При вземането на Ниневия — 612 г. пр. н. е. — бяха избити всички знатни мъже от елита. Победите доведоха в града-победител много роби, някои от тях бяха третирани като инвентар на домакинството и къщен добитък, а други — като свободни жители, които можеха да водят самостоятелна търговия. Тази сложна диференциация беше довела до изменения в нововавилонската държава и до огромно социално и духовно раздвижване. Разрастваха се суеверието и съмнението, песимизмът и магията като възможност за лично спасение… Тежката участ на онеправданите служеше за обяснение на внезапно връхлитащите беди.
Нещо ставаше във Вавилон. Ала строителят на Кулата, наричана още Зикурат, и на храма на Мардук мислеше за това, което беше направил с известно тщеславие . .. След векове легендите щяха да му припишат още много неща: изяществото на двореца и висящите градини на Навуходоносор II, които са зад първата северна стена. Кой друг наистина може да направи такива чудеса? Доволен от себе си, Арадаххешу си припомни със сърцето си стария химн:

Осветител на небето.
който осветяваш мрака в горната и долна област.
Шимаш, осветител на небето,
ти озаряваш н сумрака на планината …

В храма на Мардук, главния бог на Вавилон, който имаше семитски произход, архитектът бе посрещнат от Шуруппак, жреца па бог Мардук.
— Ти идваш да видиш храма, построен от ръцете ти? Ти идваш да видиш перлата на Вавилон, създадена от твоите длани? Неговите високи стълби, неговите безброй стъпала вдъхват ужас на арамеите, пътешествениците от Ереб. Когато се изправят в подножието му, те покриват с ръце лицата си.
Всички говорят за тебе, о, Арадаххешу. Твоите Висящи градини в двореца тревожат сърцата на египетските фараони. Дребният, презреният етиоп от високите планини мисли, че ги забелязва през морето от небесна синева, седнал на върха. Варваринът в дрехи от кожа изгубва съня си и пита: как тъй дърветата растат отгоре надолу?
— Строителството, о, Шуруппак — отвърна Арадаххешу, — то е по-велико от войните, от завоеванията и от скитането по далечното море. Строителят е по-щастлив баща от бащата на двадесет сина. Той няма деца, няма внуци, но тухлите му са живи и ще си спомнят векове за неговите дълго-пръсти ръце.
Дойдох с благодарствен дъх при Мардук, защото навърших двойна човешка възраст. Не ми е известно защо Мардук държи неколцина мъже до пълно побеляване на всичките им косми на главата. Та дойдох при теб да поговорим за смъртта, о, Шуруппак.
—Смъртта — поде Шуруппак, — смъртта, о, Арадаххешу, какво мога да кажа за нея освен написаното от Гилгамеш?

Гилгамеш, де бързаш ти?
Живота, който търсиш, няма да намериш.
Когато боговете сътвориха човека,
предназначиха те смъртта за него,
живота задържаха в своите ръце.
Ти, Гилгамеш, стомахът ти да бъде пълен!
И ден и нощ, като напредваш, радвай се.
И всеки ден устройвай празненства с приятели.
И ден, и нощ играй и пей.
Да бъде чиста твойта дреха,
главата ти да е почистена, с вода измита.
Виж малкото дете, държащо се за твоята ръка.
Жената нека дълго да се радва в твоята прегръдка.

Какво мога да прибавя, о, Арадаххешу, към тази песен? Животът свършва като път в пропаст. Където няма мост, там само птиците летят.
Ти възкреси Зикурата и не постъпи като своите предци, които вдигнаха само три площадки. Ти вдигна седем, свърза ги със стъпала и постави най-горе олтара на Мардук и златното ложе на спалнята му заради него и богиня Сарпанит. Олтарът блести отдалече, диви очите на застаналия пред Ефрат да търси истината … А идват тук хора чак от Елам и Инд, от Ереб и Египет да видят твоето чудо.
Като изслуша думите му, Арадаххешу обърна очи към своето детство. Спомни си как неговият баща, с тъмна като смола коса, го водеше към хълма. Писарите седяха на големите стъпала и пишеха под открито небе. До тях бяха сложени купчина готови таблички от глина, все още влажни… Тогава той обикна работата на писаря. И тази обич го караше дълго, през цялата му младост, през целия му живот, да държи влажната табличка в ръката ся. Това за него бе като досег със самата земя, върху нейната гръд той отбелязваше мислите си … От неговата ръка клинописните знаци излитаха бързи и красиви като стрели. Знакът „сур“ бе лесен, но знакът „гун“ се пишеше и се запомняше трудно. Клиновете бяха различни по дължина и се пишеха отвесно, водоравно и полегато Полегато се пишеха късите. При водоравните имаше дълги и някои минаваха през цялата група от знаци. Имаше малки клинове като тризъбец. Имаше групи от клинове като съзвездия … И беше толкова хубаво, когато те излизаха за първи път правилно от ръката му, когато всеки полегнал клин бе под точен ъгъл.
Старите писари поглеждаха през рамото на момчето и се удивяваха… Той записваше най-напред храмовото стопанство, после броя на кюлчетата мед и мерките за зърнени храни. По-късно записваше за старата храмова библиотека стари песни, които му диктуваше писар-роб или които четеше в древни, започващи да се рушат таблични.
Момчето обичаше много песента за страдащия — то четеше с наслада редовете й:

Аз съм унищожен. Скръбта ме връхлетя.
Бях малко дете, съдбата отне баща ми.
Майка ми, която ме роди, замина в безвъзвратната страна.
Моят баща и моята майка ме оставиха без пазител.

И още малък се питаше: Откъде идват скърбите в света? Защо в очите на човека избликват сълзи? Човекът трябва да живее с внимание към другите, защото навсякъде има страдащи.
Арадаххешу, младежът — преписваше и пословици: „Не казвай лоши думи, говори добре за другите“, „Почитта носи благосклонност“, „В мъдростта си изучавай табличните“, „Не говори притворно, говори, открил сърцето си“.
У детето и младежа се развиваха едновременно характерът и умът.
Често отиваше да гледа как строят крепостните стени около града, как вдигат храмове и къщи. Във Вавилон имаше още петдесет и четири храма. И всеки ден имаше храмови празници, и всеки ден тържествени шествия минаваха по улицата на Процесиите. И всеки ден. зидарите — повечето роби — поправяха някоя стена и приготвяха нови пресни сурови тухли от местна глина . ..
Ето защо не бива да се чудим, че момчето поиска дрехата на строителя. То знаеше древните митове, знаеше „Енума Елиш“, или „Сказанието за сътворението на света“, и кой бог какъв храм заслужава.
Вавилоняните отдавна не вярваха със старата пламенна вяра — бяха започнали да се съмняват в своите богове. За това говореше и Лудул бел Немеки в песента за невинно страдащия:

Доживях до следната година. Уреченото време мина,
когато се оглеждам, всичко е ужасно, ужасно.
Злините се умножиха, не откривам правото в живота.
Призовах своя бог, но той не ми показа лицето си.
Молих се на своята богиня, но тя не повдигна очите си.

И може би за това архитект Арадаххешу направи Вавилонската кула. Той я направи не като храм, а като извисен нагоре, изтръгнат от гърдите човешки вик. Суеверният арамаец, когато застанеше пред неговите стъпала, мислеше, че те отвеждат на небето — Арадаххешу бе издигнал храма такъв, защото сам се съмняваше в сърцето си:

Денят на почитането на бога бе радост за сърцето ми.
Денят на шествието, посветено на богинята, бе придобивка за мене.
Сега аз съм ужасен от тези неща, не разбирам
техния смисъл.

Строителят прекарваше старите си дни в лекуване на болните, решаване на геометрични задачи и преписване на стари текстове.
Когато над Вавилон изгряваше луната, той обичаше да застава на брега на свещения Ефрат, хранител на живота, и да гледа неговите бързотечни струи, които отиваха към океана… Саловете със стока обикновено пътуваха нощем. Върху направено от глина огнище палеха огън и топлеха храната си или сами се топлеха в нощната влага и хлад. Защото пясъците по двата бряга бързо изстиват и бързо се сгорещяват от слънцето.
Поради човешкото присъствие Арадаххешу усещаше топлина в сърцето си: там, на саловете, имаше хора, имаше живи дихания, имаше посветен на страданието живот. Неговият смисъл бе недостъпен и за мъдреците.
Строителят Арадаххешу си припомни всичко това. И тогава той каза така на служителя на Мардук:
— Боговете, изглежда, ни поставят на изпитание. Велико бе съмнението в сърцето ми и затова такъв издигнах Зигурата. Нека боговете да разберат силата на моето съмнение.
Аз съм огорчен от Гилгамеш след смъртта на Енкиду. Бих искал като него да беседвам със сянката на мъртвия. Какво има отвъд далечните звезди? Ето въпроса, който ме измъчва и не ми дава покой … Арадаххешу помълча и се обърна към жреца:
— Ти си спомняш какво е казано в разговора на двамата неверници: „Който принася жертви на боговете, е доволен от сключената сделка. Той прави дългове след дългове.“ Нашите жертви, о Шуруппак, изгарят върху огъня на нашето съмнение. Има ли по-смели и по-щастливи хора от нас?
— Ти изричаш богохулство! — каза служителят на Мардук. — Скоро луната ще изгрее над Вавилон и ще видим божественото лице, цялото в сълзите на неизброими звезди.
— Това, което имаме на земята, са шепа древни песни. Нашите богатства са построените от човека улици, къщи, храмове и дворци. Ние, вавилоняните, е по-добре да се обърнем към действеното добро: да лекуваме болните, да напояваме полетата за просо, да строим кораби и да узнаваме нещата около нас.
Искам да узная точния ход на звездите. Вярно ли е, че при стълбовете на Херкулес свършва земята и започва океанът? Истина ли е, че в небесата живее вечно гладен дракон и за да стори зло на хората, понякога гълта слънцето. Чакалът от скръб ли плаче през нощите?
Арадаххешу замълча, този път по-дълго, и отново заговори:
— Във Вавилон започва просветление. Виж дребните каллу, и те искат нещо да узнаят. Защо техните бащи са подвластни, а не господари? Нали кръвта у роба и у свободния е една и съща? Това не ме оставя в покой . . . Не взех жена и не завъдих потомство, за да не оставя страдащи след себе си. Моите деца са храмовете и човешките домове…
— Мистериите на Мардук — отвърна му служителят — са по-големи от самите небеса.
— И аз тъй мислих дълго.
Двамата не успяха да си отговорят на много въпроси. Напразно Арадаххешу дойде при божия служител тази вечер. Той си отиваше без отговори — торбата му бе празна, без отговори и без питата на милостта. Но той все пак беше спокоен в сърцето си. Ако небето бе празно, то земята бе населена и под финиковите палми, някои от които са пренесени чак от Мидия. Той вървеше и чуваше дишането на бездомните и на най-бедните, които живееха между двете укрепителни стени на града, широки толкова много, че по тях можеха да се разминат две колесници.
Старецът-строител се спусна по улицата на Процесиите към своята къща. Очакваше го бедна трапеза: шепа варено просо и шепа сушено грозде. Тялото имаше нужда от малко, а защо бе толкова голям гладът на духа? … Той се радваше, защото имаше вярата в човека, която му беше близка, и бързаше да направи химн за небето, в който растеше радостта на земята.
На улицата на Процесиите строителят се поколеба. И вместо да се върне в къщи, той се възкачи по стъпалата на издигнатия от него Зикурат. Изкачи се бавно най-горе, седна на малката площадка и се взря от висината в прострелия се пред него Вавилон. Очите му постепенно се успокоиха и започнаха да различават сградите.
Той бе оставил знак за своето присъствие на земята — тази величествена сграда. Бе оставил и други знаци и те не бяха само негови, а на човешката деятелност, на възможностите, до които може да стигне човек. Те бяха знаци на божествената и на човешката непреходност. Усетил мъдрото спокойствие на истинския творец, Арадаххешу запя:

Слънце, ти си при пътника, чийто път е труден,
ти си при моряка, който изпитва ужас от вълните,
ти стоиш на стража по невидимия път…

ВЛАДИМИР СВИНТИЛА

Източник: nauka.bg

Инени – Кедровият храм

Инени

РАДИ ЦАРЕВ
КЕДРОВИЯТ ХРАМ

…Някога аз надзиравах строежа на великите паметници, които създаде фараонът Тутмос Първия, в Карнак Наблюдавах изграждането на залата с папирусовите колони, погрижих се за издигането на грамадните фасади от прекрасен камък и за изправянето на високите мачти при двойните врати на храма от свеж финикийски кедър, а върховете им наредих да обковат с блестяща електра… Аз надзиравах изграждането на великите порти с името на Амон и на вратата, водеща в тях, която беше изкована от чиста азиатска мед, а образа на бога изваяха върху нея от скъпоценно злато… Аз следях за издигането на двата огромни обелиска при двойните врати на свещения храм…

Аз Инени, бившият царски надзирател на свещените строежи, вече навлязох в своята седемдесет и пет годишнина. Моите някога силни пръсти сега са пожълтели, изсъхнали са и едва държат перото, с което се старая да напиша върху папируса словата на живота ми. Синовете ми ще ги издълбаят на стените на скромната гробница, където ще дочакам влизането в царството на вечното блаженство.
В течението на годините се разделих с много човешки страсти, но и до този миг не мога да се отрека от удоволствието да сядам привечер в дъното на градината, която заобикаля дома ми, и да гледам водите на благословената Хапи ( Древно име на река Нил, идващо от името на богинята Хапи.).
Очите ми вече не виждат далечните очертания на храмовете на отсрещния бряг в Карнак, нито пък върховете на обелиските, обковани с електра (В говоримата реч научното понятие е „електрон“) И може би, затова пред полуугасналия ми взор се явяват отдавна забравени картини. И никой на този свят не е властен да ги изтрие от паметта и от сърцето ми, още повече днес, във времето на благосклонния към стария строител Тутмос Третия.
Ето, от водите на великата река повява хлад, както преди шестдесет години, когато ладията пресичаше слабите вълни, да ме отнесе на насрещния бряг. Сякаш виждам лицето на баща ми, дърводелец при фараона Яхмос, който ме водеше да започна работа като негов помощник при храмовия строеж за стария тивански бог Амон. Амон беше заслужил всякаква слава — дарил беше фараонът с големи победи над омразните хиксоси и го беше отвел чак в далечните северни страни Финикия и Сирия.
Когато стигнахме до десния бряг на Хапи, слязохме и поехме към очертанията на височините. Те ограничаваха на изток речната долина. Отдалече видях мравуняк от хора да копаят песъчливата земя, да я пренасят с кошници и да разкриват каменните основи на неголяма постройка.
— Това е старият храм на всемогъщия Амон, който трябва да възкръсне, сине! — продума баща ми. — Оная грамада от дънери са кедрите от Финикия, тях ще превърнем в колони за светилището . . .
И до ден днешен сърцето ми пронизва мълнията на оная горчива и сладка тръпка, която изпитах, щом докоснах с ръка правоъгълния камък от зида, издялан преди столетия от длетото на непознат каменоделец. После взех лъскавата бронзова секира и ударих по дънера, положен върху дървения статив. От него се отдели дълга и тънка треска, тя поруменя на слънчевите лъчи и започна да издава гъст мирис в горещия въздух.
Този целебен дъх на кедър ме преследваше на светло и тъмно и след завършването на сградата. Дори след като малкият храм се изпълни със златни и сребърни жертвеници и съдове, с украсени от лазуритни и малахитови огърлици каменни статуи на бог Амон, на жена му Мут и на неговите деца, с вази от розов гранит за благовония и с благозвучни арфи, не можех да се отърва от мириса, тъй като с баща ми издялахме и свещената ладия на бога от същото тъй скъпо кедрово дърво.
Работех себеотдаден, добавих сръчност и получавах похвалите на главния надзирател на фараона, който ръководеше възстановяването на сградата. Но и тогава сещах смътно неудовлетворение, тъй като знаех от папирусите и рисунките в училището, че надолу, по течението на Хапи, някога древните са строили огромните пирамиди. Върховете им подпираха и сега небесния покрив на страната. Виждал бях с очите си и развалините на древния храм на Ментухотеп, те стърчаха недалече от родната ми Тива.
Старите бяха строили за хилядолетия, а ние чоплехме повърхността на земята, за да издигнем в края на краищата една нетрайна сграда, която може би пак щеше да потъне в пясъците, ако бъде забравена.
Един месец преди голямото тържество, с което храмът щеше да бъде предаден на върховния жрец на Амон, до брега се докосна царската ладия, гребците й бяха черни като горени на огън. Прехвърлиха дървеното мостче и слезе самият Яхмос със своя син Аменхотеп, който беше малко по-възрастен от мене, и свита придворни. Фараонът премина бавно между кедровите колони, огледа шарките им, сътворени от длетата на баща ми и от моето, и изведнъж се спря рязко, наведе се. Неговият остър поглед беше забелязал купчината моделирана глина близо до основата на една от колоните.
— Какво е това? — попита провлечено той.
Главният надзирател, един от многоучените жреци на бог Амон, не се смути, а пристъпи три крачки към най-великия гост.
— Работа е на младия Инени, господарю! — отвърна бавно. — Ей го там… Напоследък той е най-добрият резбар на кедровите стълбове…
Фараонът, господарят на двете царства, ме погледна с тъмните си пронизителни очи, от които тъй се страхуваха враговете му, и продума покровителствено:
— Какво си направил, младежо?
Паднах на колене, сведох глава до каменните плочи на залата и отвърнах тихо, както подобава на един царски роб:
— Това е един мой сън, велики господарю. . . Тъй виждам храма на Амон, когато спя нощем. . .
Яхмос погледна пак сътворения от ръцете ми образ на голям храм, поклати глава и рече все тъй като че говореше на невръстно дете:
— Не съм виждал нито в Мемфис, нито във Финикия, нито в Сирия подобна сграда . . . Може би трябва да държиш здраво длетото, което е тъй сръчно, художнико … И да не сънуваш такива непостижими сънища . . .
Поклоних се пак До плочите със свито сърце, защото думите на фараона съдържаха и похвала, и отрицание, и забрана за мисълта ми. Когато божествените гости обядваха с главния жрец на храма, един роб ме заведе до младия Аменхотеп, той сложи ръка на рамото ми и каза:
— Художнико, когато стана господар, ще те потърся…
И нека вседържителят Амон и слънчевият бог Ра да направят дните му в отвъдния свят по-щастливи. Аменхотеп не ме забрави, когато след година стана фараон. Той реши първо да воюва и ме взе със себе си в похода на север.
На младостта очите са по-ясни и тялото по-гъвкаво, а гледките на старите сгради, съзидани от древни майстори, по-чудни — аз бях пиян през тези години на скитане. Гледах островърхите пирамиди, които наподобяваха насип над гроб, дървените храмове на азиатците и глинените сгради на месопотамците. Едни ме удивяваха, други радвала сърцето ми, а трети — само навяваха тъга на душата ми. Но никога не усетих пълно удовлетворение и пълно спокойствие на духа си. И се убеждавах, че бях прав в бляновете си. Боговете се нуждаеха не от чудновати постройки, а от истински домове. Само че те трябва да имат поднебесни размери и много земна красота в тях.
Победоносните войски на Аменхотеп стигнаха чак до Ефрат, но за строежи оставаха твърде малко средства, макар че сраженията винаги донасяха плячка и довличаха множество роби. По негово време съградих само един неголям храм от варовик в Карнак със зала за молитва и за празнуване на хебседа (Ритуално празненство в древен Египет, посзетено на Амон Ра.). И всички хора и жреци, и обикновени люде изглеждаха смутени при вида на храма, защото дотогава не бяха виждали нещо подобно.
Фараонът Аменхотеп изгори живота си в бойни походи, те въздигнаха високо името на Египет, но не позволиха да се изградят велики сгради. Когато моят царствен връстник заболя тежко и взорът му начена да угасва, построих за него на таванския бряг на Хапи молитвен храм. В този храм се постарах да вложа всичко, което знаех и можех да сторя за човека, уважил пръв моите сънища.
След един разлив на великата река новият фараон Тутмос Първия ми връчи жезъла на главен надзирател на свещените строежи в Карнак. Той ми поръча да сътворя храм на Амон, който да бъде над всички други. Разбрах го добре. Славата на победоносния египетски владетел беше дарена от нашия древен тавански бог Амон и неговото жилище трябваше да бъде най-величествено в света.
Петдесет дни след новото ми назначение, тогава имах на гърба си тридесет и осем години, влязох в покоите на Тутмос Първия, последван от четирима роби. Те носеха образа на голям храм. Изваял го бях от най-чиста грънчарска глина и го бях изпекъл в пещ. Фараонът, млад, енергичен, строен, висок, жилест и бърз като главата на кобра, стана от креслото, разгледа червения храм от печена глина с големите си очи, в които имаше нещо от ястребовия поглед на дядо му и острия ум на баща му. Той попипа, затаил дъх, колоните, фасадите, обелиските, мачтите и продума развълнувано:
— О, Инени, ти си истински магьосник. Ти ще превърнеш това място, наречено Карнак, в сърце на света!
Повече нямаше за какво да се бавя или да питам. Поклоних се дълбоко, направих знак на робите да изнесат глинения храм. И още същия ден се пренесох отвъд реката в Карнак. Разбира се, един човек, който не е бил главен надзирател на голям строеж, мъчно може да си представи нескончаемите неприятности, възникващи буквално през всяка минута на деня. Неведнъж забравях и жената, и децата, и дома си покрай каменните колони на великия храм, защото нямаше друг, който да носи в душата си извивката на корниза, линиите на фасадите и измеренията на големите статуи на Тутмос Първия.
Великата река Хапи, тъй близка на моето сърце, ме зовеше, както сега, да си почина на нейния бряг, да погледам платната на ладиите, които сновяха по течението, натоварени с жито, с масло, с мед и с риба или със стоките на наши и чуждестранни търговци. Да, привличаше ме, но дългът ме зовеше и неговият дълбок глас, като от дебела медна тръба, ме приканваше да бъда там, където ечаха ударите на чуковете върху бронзовите длета, където свистяха лъскавите остриета на секирите, където пращяха конопените въжета на скрипците, повдигащи грамадните каменни блокове.
Какво направих в Карнак през тези усилни години, през които Хапи редовно ставаше в определеното време лепкава, зелена, набъбваше като бременна жена и накрая заливаше бреговете със своята тъй щедра благодат, а моите хора превиваха гърбове над дебелите зидове?
Първата ми работа по осъществяване на новия храм беше да обградя мястото, където щеше да се издигне, със здрава каменна стена. В дъното на този двор беше старото светилище с кедровите колони и моите малки сгради от времето на покойния фараон, а отпред остана голяма свободна площ. Целият двор беше дълъг сто и двадесет крачки. В предната му част изградих великолепна фасада, а от двете страни на вратата издигнах две четириръбести гранитни колони. После дворът
беше обкръжен постепенно от стройни портики, всеки от по шестнадесетгранни колони, издялани от пясъчник, които почиваха на кръгли поставки. Всяка от тях приличаше на букет от прекрасни разцъфнали папируси. И в тази каменна гора от растения поставих множество грамадни статуи на Тутмос Първия, облечен в дрехи за празнуване на хеб-сед.
Покрива направих пак от ухаещ кедър, а отдолу го поддържаше само една редица от нарядко поставени колони. Получи се великанска зала, където господари бяха статуите на фараона, но тя изглеждаше пропорционална, лека, стройна и величествена. Червената чиста мед, жълтото злато и бялото сребро, които бяха употребени за украса, мъчно можеха да се изчислят.
Накрая пред външната фасада издигнах два големи обелиска от несъкрушим гранит, всеки по тридесет и три крачки, а от двете им страни поставих по две мачти от истински финикийски кедър, чиито върхове се възвишаваха дори над тези на обелиските и бяха обковани с електра. На тях всеки ден се развяваха флаговете на нашия могъщ фараон.
Странникът, пристигнал от далечните южни и северни страни, биваше смаян първом от величествените обелиски на портата, после, влязъл в слънчевия двор, оглеждаше изумен грамадните статуи на господаря и тогава пристъпваше в колонната зала, където светлината навлизаше през прозорците под самия покрив. Той вървеше плахо след омагьосания каменен папирусов лес и накрая спираше смутен и паднал духом в молитвените помещения. Там дневна светлина не влизаше и постоянно горяха светилници и жертвеници за благовония и в душата му започваше да стене коленопреклонна молитва към всемогъщия Амон.
И тъй сънищата ми се осъществиха. Богът на Тива имаше завършено величаво убежище, подобно на домовете на обикновените хора, но с поднебесни размери, украсено със злато и сребро и напълно достойно за него.
Когато храмът беше открит с тържество, Тутмос Първия ме дари богато и нареди да издигна статуята си на четири места из сградата. Тогава се отдалечих в нищожния си дом от сушени на слънцето тухли и докато моите деца и жена ми подреждаха скъпите подаръци и разтваряха ръце от почуда пред всеки отворен сандък от фараона, седнах нейде тук наблизо до брега и задрямах, смазан от умора. И нека призная, че тогава през главата ми преминаха множество мисли на гордост.
„Да — казах си, — всякога съм търсел полезното, главата ми не се уморяваше да мисли . . . Сътворих велики сгради, каквито не са издигани над земята от времето на древните прадеди . . . Това, което ми беше отредено да сътворя с майсторството на сърцето си, е наистина все сътворено . . . И всичко е моя мисъл и мое усилие на тялото и навярно хората на идващите времена ще споменат името ми и ще се поучат от делата ми…“
МЛАДИЯТ СЕНМУТ

Тъй бях се въздигнал духом, че когато дойде смъртта на божествения Тутмос Първия, се почувствувах жестоко обиден и онеправдан в своята гордост. Дъщерята на фараона Хатшепсут от главната му жена царица Яхмес беше омъжена за брат си Тутмос Втория, твърде болнав младеж, който скоро след възцаряването си почина. Нещастният потомък на великия баща остави две дъщери — Нефура и Меритра Хатшепсут, и сина си Тутмос Третия, роден от жената Исида, не от царски род.
По стария закон жреците обявиха момчето за фараон и го венчаха за малката дъщеря на Хатшепсут — Нефура. Тъй като господарят беше невръстен, царица Хатшепсут (Една от най-забележителните жени в историята на Средното царство.) с помощта на някои придворни, на везира и на върховния жрец, верни люде на нейния баща, сама зае трона и за пръв път страната ни имаше за цар една жена. А сам бог, пък и всеки обикновен човек, знае какво значи да получи власт млада, енергична и амбициозна жена. Когато такава владее един дом, е все пак поносимо. Страда само неговият стопанин. Но когато седне на трон — изпаща си целият народ. Отначало царицата се държеше почетно с мене, уважаваше ме — аз вече носех на гърба си повече от петдесет години. Поръча ми да построя светилището с кедровите колони, което възстановихме при нейния прадядо Яхмес, и няколко нови сгради. В една от тях се поставиха нови свещени ладии с образите на божествата, в другата беше сложен голям жертвеник, а в третата беше издигната една съвсем безполезна стълба за покрива на храма.
Подчинявах се насила, защото тези новости крачка по крачка обезличаваха миналата работа на мисълта ми. Сърцето ми се терзаеше, като виждах да чезне от погледа малкия, но чудно красив храм, чиито колони и след четиридесет години все още продължаваха да ухаят упоително.
В един прашен ден царицата ме повика и заповяда да сложа в залата с папирусовите колони два огромни обелиска, по-високи от тези на нейния баща. За да бъдат издигнати, трябваше да бъде разрушена северната половина на моята вълшебна зала. Царица Хатшепсут желаеше това помещение, което ми струва най-добрите години от живота, да бъде превърнато в обикновен двор.
Понечих да възразя, да се моля със свито сърце за пощада на труда ми, но си замълчах навреме, имах вече голям опит в дворцовите работи. Моята папирусова зала вероятно беше омръзнала на царицата — нали там жреците, нейните неприятели, бяха обявили Тутмос Третия за фараон!
Поклоних се до земята, отстъпих заднишком, сякаш бях приел нарежданията на повелителката, отидох в дома си и се разболях за дълго време. Тогава Хатшепсут назначи везира, хранителя на печата и върховния жрец на таванския Амон Хапусенеб за началник на всички работи на царя вместо мене.
Аз бях приятел на неговия баща Хапу, когато той беше жрец на Амон в Карнак и на самия везир, който не беше по-млад от мене. Но какво са за един царедворец старите връзки, старите познанства и дори старата привързаност на сърцето?
Хората му нахлуха в моята величествена зала, камък по камък разглобиха северната част и издигнаха за седем месеца два обелиска от асуански гранит, всеки цели четиридесет и седем стъпки — с четиринадесет стъпки над тези, които изправих за великия Тутмос Първия.
Неотдавна бях там и прочетох пак надписа на вече мъртвата Хатшепсут. Тя сама пише, че ги е издигнала като подарък на Амон, господаря на Тива — и двата от вечен южен гранит. Наредила върховете им да бъдат обковани с най-чиста електра, за да се виждат от двата бряга на Хапи. Желаела, когато слънцето се издига между тях, лъчите му да се отразяват в електрата и да затоплят целия Египет.
Да, целия Египет, целия свят, цялата вселена…
И обикновеният човек си има гордост, любов и омраза, но царската гордост, царската любов и царската омраза са подобни на буря, на смъртоносен самум за този, който им се изпречи, и дори каменните стени не могат да устоят пред тях. Ненавиждах Хатшепсут и след смъртта й, защото много тревога остави в царството и в душата ми.
Притежавах достатъчно средства, за да живея със семейството си, и затова не се върнах в царския дворец да търся работа. Построих си малък дом, обградих го с чудна градина, в него пуснах да ромоли вода и стана обиталище на пеещи птици. Децата пораснаха, направих ги хора и те потеглиха по своя път.
И все пак душата ми беше там, на другия бряг, в Карнак. Хапусенеб никога не е бил истински архитект, никога не сътвори нещо ново — повтаряше моите замисли, моите образи. Човекът, който твореше вместо него, беше младият Сенмут. Този момък с необикновена красота и несъмнен дар от боговете скоро беше забелязан от младата царица. В нейното сърце пламна неутолимата страст към него. И щом Хапусенеб се оттегли да преживее старините си на спокойствие, Хатшепсут го направи един от най-големите господари на страната.
Женската любов въздигна този човек, като мене син на занаятчия, почти наравно с властната царица. Но по-късно Сенмут доказа, че е заслужил това и със своя талант, със своето сърце и душа.
А кой знае днес, когато и Хатшепсут, и Сенмут са мъртви, че младият архитект неведнъж е идвал при мене за съвет?
Почти всеки път, преди да пристъпи към нов строеж, Сенмут влизаше тайно в дома си, затваряхме се във вътрешните помещения, правехме от глина образите на сградите и ги обсъждахме до последния корниз и последното украшение. И Хатшепсут познаваше голямата му почит към мене, затова не ме преследваше, въпреки че скърших нейната воля.
Наблюдателният човек ще види потвърждение на думите ми в строежите на Сенмут и отпечатъка на моята мисъл и на моята ръка в техните линии. Полека-лека Сенмут израсна и тогава сътвори великолепния храм-мавзолей на Хатшепсут на отсамния бряг на реката. Сенмут загина от внезапна смърт, след като почина царицата. Удари го мълнията на гнева на новия господар на Тива, който дълго беше търсил справедливостта.
Новият господар Тутмос Третия зае трона си и разгони велможите на своята бивша тъща, които се отнасяха преди високомерно с него. Той ме повика още в първите дни на царуването си, за да му предложа план за възстановяване скъпата на сърцето ми зала. Фараонът желаеше да се закрият постройките на омразната му Хатшепсут и ме покани да стана началник на всичките царски работи. Разчиташе на това, че бившата царица ми беше сторила зло. Колко малко познаваше хората като мене великият господар на Египет!
Да, Хатшепсут нарани дълбоко душата ми, като посегна на скъпия дар на моето сърце, но нали във всяка колона на Сенмут, в очертанията на грамадните му строежи личеше моят почерк?
И тъй аз не съм бил мъртъв, когато не бях начело на архитектите и художниците на страната, а и няма да бъда мъртъв и за бъдните хора, които не са родени, че и за тези, които ще се родят.
Отказах да стана началник на строежите. Рекох му, че съм твърде стар и болен, но предложих да бъда сложен за съветник на строителите. Тутмос Третия ме погледна изненадано — младостта мъчно разбира старостта и угасването на тщеславието и на желанието за мъст, за богатство и за слава. После ми каза горещо:
— Инени, ти си баща на Карнак . .. Съветвай учениците си, за да не грешат . . .
Преди повече от шест месеца Тутмос Третия замина с войските си на север, за да води битка далече на изток, и гонците му вече носеха вести за победи. Аз може би няма да дочакам неговото славно връщане. Скоро ще се преселя на другия свят, ще сложат саркофага ми в моята гробница и ще издълбаят словата ми на стените. Не се страхувам от смъртта — оставих нещо на потомството.
Отслабналите ми очи обаче виждат как моят внук строи там, до брега на изкуствения ручей, свой храм от жълта глина, който не са виждали досега очите на никой жив човек. Може би е време вече да потеглям натам, откъдето няма връщане.

Източник: nauka.bg

Имхотеп

Имхотеп
XXIX в. пр. Хр.

За разлика от простото строително изкуство на древността архитектурата се развива едва около 3200 г. пр. Хр. или малко по-рано, когато едновременно в Египет и Месопотамия започват да се проектират сложни сгради и да се строят от камък.

Първият официален държавен архитект е египтянинът Имхотеп, който бил на служба при фараона Джосер приблизително през XXXII век пр. Хр. Неговите много от произведенията му са останали в комплекса от гробници в Сакара около Нил.

Най-забележително нововъведение на Имхотеп е пирамидата, която той избира за лична гробница на фараона. Тази първа от всички пирамиди е известна като Стъпаловидната пирамида, защото е конструирана като редица от стъпаловидно разположени каменни платформи и е с височина от около 65 метра. Постижението на Имхотеп е забележително с това, че преди него най-големите сгради в Египет са представлявали едноетажни конструкции, построени основно от тухли от кал. Технологията, която се развива под негово ръководство, дава възможност на египтяните да построят едно поколение след смъртта му най-голямата каменна постройка на всички времена (Великата пирамида), въпреки че само един век преди неговото раждане камъкът изобщо не е бил използван като строителен материал.

 

АНТОН ДОНЧЕВ
ПОБЕДЕНОТО ВРЕМЕ

Сбогом… Не ме оставяй. Какво да направя? Къде да ида? Как да живея? Отчаяние ме грабва и нощ безкрайна изпълва с мъка моето сърце. И всеки слънчев лъч ме пробожда, и всеки поглед —като стрела.
Неизвестен египетски поет

По пладне, когато богът на слънцето Ра легне с цялото си тяло, изтъкано от бяла светлина, върху земята на Хапи, тогава всичко, което диша — с листа, хриле или гърди, — замира, смазано от тежестта на неговата любов. А когато денят е преди разливането на Хапи — наречен по-сетне Нил, — тогава треви, животни и люде умират, задушени и изгорени от пламенните прегръдки на бога слънце. Така часът на най-пълното сияние на божествената светлина се превръща в час на смъртта, която е мрак — и това е чудно и странно за ума на хората, както много неща под бялата светлина на Ра.
Групата войници и роби, запътени през равните ниви към последния граничен канал, който отделя земята от пустинята — защото земята е пръст с вода и където свършва водата, свършва земята, а пустинята не е земя, — тези хора вървяха към пустинята, водени от една носилка. Единствената сянка на хиляди крачки наоколо, това беше сянката на две огромни ветрила от пера на камилска птица, които бавно се размахваха над носилката.
Пръстите на стъпалата на първите двама роби се заровиха в топлата кал на брега на последния канал. Робите полека отпуснаха носилката върху напуканата земя, тук-таме боядисана в синьо и зелено от стръковете на тревите.
От носилката слезе Имхотеп — везир на фараона Джосер, първият човек в страната на Хапи, защото фараонът не е човек, а превъплъщение на бога Ра. По-могъщ от фараона, защото не съзерцаваше, а действаше, защото не стоеше като позлатен истукан, а ходеше по земята — от каменоломните с робите до вътрешните светилища на храмовете. Имхотеп, който можеше да въздигне или да срине един град, Имхотеп, който знаеше всички тайни на човешкото тяло и на звездното небе, Имхотеп, който пишеше книги за лечебните треви и за пътя на планетите.
Той свали сандалите си и нагази в топлата плитка вода на граничния канал. Спря се и се огледа.
От едната страна на канала се простираше земята на хората, която раждаше и хранеше живите и приемаше мъртвите си деца. От другата страна започваше пустинята. Земята беше сива, зелена и рижава. Пустинята вече беше навяла жълти савани тук-таме върху земята на Египет и облизваше с жълт език влагата на живота.
Имхотеп прекрачи в царството на пустинята. Жаркият пясък обгори стъпалата му. Той направи няколко стъпки, като с мъка измъкваше нозете си из синкавия пясък. Спря се и отново се огледа.
Срещу него се надигаше пустинята. Плоска и гладка, ала и морето се надига като синя планина срещу човека, застанал на брега му.
Той се просна по очи върху пясъка. Болката от изгарянето и задуха сви гърдите му, той задиша често и пресечено, като изхвърлена на сухо риба. Разтворената му уста загреба пясък.
Робите отвърнаха глави. Те не искаха да гледат и да знаят — защото знанието носи само горчивина.
Имхотеп стенеше, проснат върху пясъка, и не чуваше стенанията си, защото белият огън на пламналата пустиня заливаше съзнанието му.
Той беше победен.

Статуетка на Имхотеп от Лувъра
Статуетка на Имхотеп от Лувъра

* * *
… Ти си вече
в ноктите на жреците, които обвиват с чисто платно твоето тяло, главата, косите, плещите, пръстите и ръцете, обвиват с лента, обвиват и обвиват — и няма вече аз да те видя …

Четиридесет години Имхотеп беше живял, като мислеше, че върви по път, начертан от съдбата още преди тялото му да се оформи в тъмнината на майчината утроба. Той беше nа дванадесет години — високо, слабо, страхливо момче, подарено от бащата на храма на бога Птах, за да не умре от глад. — когато върховният жрец на име Синхуа го повика при себе си. Детето не знаеше, че жрецът го наблюдава от дълги години и е решил да го подготви за свой заместник. А в избора на жреца имаше колкото предвидливост и мъдрост, толкова и любов, защото погледът на черните Имхотепови очи измиваше от душата на Синуха черната утайка на познанието и тегобите на старостта. Заедно с Имхотеп жрецът избра второ момче, на същите години, което като сянка да следва Имхотеп, да учи с него и ако боговете откажат на Имхотеп дълги дни, да го замести в избрания път.
В светилището на бога, там където можеха да влязат само посветените, жрецът повика духовете на мъртвите си предшественици и те предсказаха на Имхотеп неговата съдба. Имхотеп — едва отделен от трите разкрача кална нива и от сламената колиба, — той щеше да стане върховен жрец на бога Птах и после дясната ръка на фараона. Предсказанието не беше мъгляво и неясно като бълнуване, то беше пълно с имена и определени дни.
И то започна да се сбъдва. На седмия ден от третия месец на разлива отровна змия се опита да ухапе Имхотеп, но беше убита — както казваше предсказанието. Той не знаеше, че жрецът Синуха бе пуснал змията. След пет години местният владетел Джосер прати хора да го извикат в двореца му — според предсказанието. Синуха беше накарал Джосер да извика умния младеж, който вече усвояваше първите страници от вековната мъдрост на жреците. (Това се случи преди пет хиляди години, броени от нашата година,. в която пишем историята на Имхотеп, но вече бяха изминали две хиляди години, откак жреците записваха върху папирус своите знания и своите болки.) Така Имхотеп — според предсказанието — влезе в двореца на Джосер, който по-сетне обедини Египет и стана основател на третата династия от фараони. Заедно с него в двореца влезе двойникът му — човекът, който единствен знаеше и можеше колкото Имхотеп, но никога не го показваше, защото само денят на Имхотеповата смърт би бил за него ден на рождение.
Имхотеп се издигаше нагоре по стълбището на почестите и слизаше надолу в рудниците на човешките знания. Увереността, че всичко предсказано ще се сбъдне, даваше на съветите и заповедите му една сила, която заразяваше равните нему, а помиташе по-слабите от него. Той стана върховен жрец на бога Птах, той обедини с пътища, пътеки и подземни проходи храмовете на бога по целия Египет и дълго време преди воините на Джосер да преминат от край до край по благословената долина на Хапи, тя вече лежеше в мрежата от храмове като огромна сребърна риба. Силните жреци станаха навсякъде съветници на владетелите на отделните области. Бързи гълъби — кротки, влюбени птици — прорязваха синьото небе на Египет и носеха заповедите на Имхотеп. Владетелите се движеха като черни и бели камъчета в голямата игра за властта над Египет, те мислеха, че вземат свои решения, а изпълняваха волята на Имхотеп. Докато едно от белите камъчета мина през всички черти, стигна до края на игралната дъска — и се превърна във фараон. Какво друго оставаше на Джосер, освен да го направи свой първи везир?
Това бяха тежки години, в които много пъти случайността можеше да се надсмее над пророчеството на мъртвия Синуха, но непоколебимата воля на Имхотеп — „такава е волята на боговете“ — изкачи Джосер на трона. И във всички дни една стъпка зад Имхотеп вървеше неговият двойник. Никой не знаеше, че между тези двама души се роди, порасна и ги обгърна една голяма човешка дружба, която може би беше повече от любов.
Три пъти смъртта се приближаваше до възглавето на неговия приятел — всъщност станал негов брат-близнак. И трите пъти хората се чудеха, че Имхотеп се смее и нехае — защото не знаеха волята на боговете, изговорена чрез пророчеството на Синуха, че двойникът ще живее двадесет години повече от него, за да разкаже върху папируса историята на Имхотеповия живот.
Тогава смъртта дойде за четвърти път. Болестта се вмъкна в тялото на брата като змия в гърлото на спящ човек и не пожела да изпълзи — нито изгонена от болките, нито подмамена от заклинанията. Такава болест нямаше описана в нито един папирус за лекуването, тя лягаше върху лицето на брата както вечерните сенки лягат върху долина, вдигаше се по тялото му, както тъмната влага се вдига по буца сол. Братът легна върху постелята от рогозка и животът остана само в очите му. Животът — и любовта към Имхотеп.
Тогава Имхотеп слезе в най-тъмното от светилищата на Птах — там, където преди четиридесет години боговете начертаха пътя на живота му. Той знаеше тайните знаци и тайните думи, които разкъсват веригите на подземното царство и душите на мъртвите се вдигат по пукнатините на земята като прилепи по пещерни ходове. Никога не беше заклинал боговете и духовете, но сега го направи. Страхът го изстуди като стая, в която са отворени всички врати и прозорци.
Боговете не проговориха. Духовете на мъртвите не дойдоха. Имхотеп трепереше самотен и ужасен в каменната пещера на светилището — вече не от страх пред боговете, а от страх, че те не съществуват.
Когато се върна в своя дом, неговият брат беше мъртъв. Имхотеп стоя една нощ и един ден легнал до трупа му. И разбра, че има смърт — не сън, от който ще се събудиш на небето, а мрак до края, мрак без край — мрак и нищо друго. Почувства черната бездна на вековете преди неговото раждане и вековете след неговата смърт — и усети, колко е светло и дребно зърното на живота му между двата воденични камъка на вечността. Той разбра, че мъдрият Синуха го е измамил, защото е искал да създаде не оръдие на божията воля, а оръжие на своите намерения. Че ако сто пъти смъртта беше прошумяла край лицето му, не предопределението го беше спасило, а простата случайност. Че ако беше настъпил змия и скорпион, не демоните го бяха вдигнали, за да не нарани ногата си, а просто защото така беше пожелала случайността — царицата на краткия миг живот между двете вечности.( авторът перифразира думите на Платон: „Животът е миг между две вечности“. Б. р.)
Имхотеп разбра, че е смъртен.
Ах, той лежеше и усещаше тези страшни морета от вечност — преди раждането, след смъртта — тези морета от мрак, черен като катран. И там в едно ъгълче плискаше шепа светлосиня вода — заливчето на неговото днешно битие. Но заливчето не беше чисто.

Митът за пещератаА подир век ще дойдат хора и
ще попитат кой е бил този Имхотеп?
Всеки, когото попитат, ще каже.
А после при тебе ще спре чуждоземен
и саркофага ще оскверни, с безбожна ръка
твоите ленти ще размотае. И ще намери шепа прах само.
Прах като моя .

Тогава Имхотеп се оттегли в пустинята и живя четиридесет дни, без да докосне храна — само пиеше нощем, проснат по корем, зелената вода от канала, който разделяше земята от пустинята, живота от смъртта. Фараонът забрани да го дирят — Джосер не би посмял да вдигне ръка срещу могъщия жрец, но ако той сам иска да отиде при боговете, нима някой трябва да го възпре?
На четиридесетия ден той прегази топлата вода на граничния канал и седна в своята носилка. Не проговори, но робите тръгнаха по пътя през нивите, който водеше до близкия храм. Хиляди тела лежаха по очи около пътя на Имхотеп, защото мълвата за неговото изчезване беше събрала тълпи хора на мястото, където жрецът се стопи в пустинята.
Сега Имхотеп се връщаше.
Година седма по времето на разлива, месец трети, ден първи. И тази утрин слънцето изгря, както беше изгрявало безброй дни преди това и както изгрява сега — пет хиляди години след деня, когато Имхотеп тръгна да се срещне с фараона Джосер. А вестта, че главният жрец, везирът Имхотеп, ще премине през Мемфис, за да отиде в двореца, прекоси града преди жреческата процесия и край пътя се събраха тълпи хора, които знаеха, че жрецът четиридесет дни е стоял в пустинята. Тези, които го бяха виждали преди тази среща, едва успяха да го познаят. Тези, които го виждаха за първи път, говореха, че са видели божество. Лицето на Имхотеп беше тъмно, като издялано от старо дърво, а косата му беше бяла. Погледът му нито веднъж не се обърна към хората, които викаха и го славеха край пътя — той слушаше гласовете им, като че ли бяха плисък на вълни върху бряг. Имхотеп мислеше, че след сто години нито един от тези посрещачи няма да е жив, а след още сто години никой не би познал самия Мемфис, който изглеждаше в този ден така жив, сякаш се готвеше да живее векове.
Всички видяха, че на скута си главният жрец на Птах държеше сандъче от просто бяло дърво.
Фараонът Джосер — първият от династията, която после нарекоха трета — посрещна своя везир в тържествената зала за приеми, където идваха пратениците на други царства. А тези царства по него време бяха малко. И не беше ли Имхотеп пратеник не само на друго царство, а и на друг свят, след като беше живял четиридесет дни в пустинята, където за три дни умира дори куче? дума на Имхотеп — така Имхотеп говореше, такъв беше гласът му, така горяха очите му.
Имхотеп млъкна. Фараонът отвори уста за пръв път от началото на срещата. И каза:
— Какво стана по-нататък?
Гласът му беше дрезгав — Джосер почти се беше отучил да говори. Той повеляваше със знаци, с погледи или чакаше да се досетят какво иска. Понякога водеше важни разговори с гласа на свои съветници, които говореха вместо него, сякаш четяха мислите му.
— Плувах хиляди години — продължи Имхотеп. — И чух глас, който ме викаше по име: „Имхотеп, Имхотеп! . ..“ Душата ми литна към земята като риба, закачена на въдицата на рибаря. Слязох в пустинята, там лежеше моето тяло. И аз влязох в него. Разбрах, че на земята са минали само четиридесет дни. А до мене стоеше ти и ми каза: „Ела, за да ми служиш“.
— Това е било сън — каза Джосер.
Той не омаловажаваше разказа му. В съня боговете дават на смъртните откровение. Джосер чакаше Имхотеп да разтълкува съня си.
— Не беше сън — каза Имхотеп.
Той отвори сандъчето. Най-отгоре имаше свитък папирус. Имхотеп отиде до престола, остави сандъчето на седалката, която само фараонът имаше право да докосне — и разгърна папируса.
— Книга за основаване на храмовете на боговете от първата Деветка — прочете Имхотеп.
(По-сетне легендата ще разказва, че тази книга била отнесена на небето, „когато боговете напуснали земята“, но била хвърлена от звездите с ръката на Имхотеп и после намерена на север от Мемфис.)
Джосер чакаше. Той видя, че ръкописът е дълъг, целият изпъстрен с някакви неясни рисунки.
— До моя труп намерих ето това — каза още Имхотеп. Той измъкна от сандъчето нещо леко, покрито с кърпа.
Махна кърпата. Върху златна плоча се вдигаше малка пирамида, изваяна от жълт пчелен восък, сякаш от прозрачно злато. Нейните стени не бяха гладки, а на стъпала, по които човек би могъл да се изкачи по-високо и по-близко до звездите. Така слънцето видя първата пирамида — наистина още от восък и висока само една педя. Но нима дъбът не израства от желъд?
— Седях, скръстил крака върху пясъка, четях ръкописа, начертан от божествената ръка, и гледах тази восъчна играчка — каза Имхотеп. — И разтълкувах волята на боговете. Ти ме извика хиляди години след смъртта ми. Как се беше запазила паметта за мене, след като видях да изчезват царства и да изгасват дори и звезди? Кой беше извикал тебе преди мене, та да ме извикаш ти? Ето — в този храм беше запазено за хиляди години твоето тяло и паметта за тебе. Беше дошъл век — може би с нови богове, може би хората бяха станали богове — когато някой можеше да връща мъртвите отново на земята. Как? Не зная. Какво знаем ние? Нима новият човек не се ражда в жената от невидимо семе? Може би безсмъртната ни душа се крие в някакво зрънце, което плува в кръвта ни? Не зная. Разбрах само, че трябва да запазим телата си и паметта за нас до този миг, когато ни извикат. Храмът ще ни пази. Погледни го — той е като планина. Подножието му е широко, той е стъпил върху земята с цяло тяло и нищо, което идва от земята, не може да го разклати. Нито земетръс, нито разлив на води, нито враже нашествие. Върхът му е остър — той ще разсече всичко, което идва от небето, и то ще се оттече по хълбоците му. Гръм, небесен огън, проливни дъждове. Този храм ще стои во веки веков и в него ще бъде твоята мумия, царю мой. И хиляди поколения ще го гледат и наричат: „Пирамидата на фараона Джосер“.
Джосер мълчеше. Той гледаше крехката играчка, висока една педя.
— Колко голям ще бъде храмът? — попита той.
— Всяка страна, опряла в земята, ще бъде двеста и петдесет лакътя. И върхът ще бъде издигнат над земята сто и двадесет лакътя. И целият храм ще бъде от камък.
Джосер отиде до престола си, свали на пода празното сандъче и седна. Отпусна длани на коленете си и отпусна глава върху дланите си.
— Нашият народ не умее да строи от камък — каза той. — Камъкът е твърд и студен, дървото е меко и топло.
Аз ще науча хората от Египет да обработват камък и да строят от камък.
— Колко хора ти са нужни, за да построиш този храм? И за колко време?
— Всеки четвърти мъж от твоето царство трябва да работи три месеца в годината на строежа на твоя храм. Така всеки, който препасва връв и се нарича мъж, ще пипне с ръка камъните на твоята гробница.
— Всеки?
— Всеки. За една година всички мъже ще минават през строежа.
— Колко години?
— Тридесет.
Джосер затвори очи. Той знаеше, че жрецът е направил своите изчисления — или ги е прочел в свещената книга. Тези числа замаяха фараона повече от разказа на Имхотеп.
— Но ако ние съберем такава войска, бихме могли да завоюваме света — каза Джосер.
— Но ти не би удължил живота си дори и с един лакът — ако и да станеш повелител на света.
— Ние не бихме могли да водим дори и една война.
— Ние ще водим единствената война, която си струва потта и кръвта. Войната срещу времето. Война за вечност.
Джосер мълчеше, втренчил поглед във восъчната прозрачна пирамида.
— Това … когато е готов храмът, той ще се вижда отдалече?
— В равната пустиня той ще се вдига като връх на планина. И ще разказва на всички за мощта на този, който е вдигал планини в пустинята.
— И ще стоя … дълго …
— Хилядолетия. До окончанието на вековете.
— И ще се нарича — храма на Джосер …
— Да.
Фараонът свали пръстена си с печата и го подаде на Имхотеп.
Върви и повелявай от мое име, все едно, че ти си Джосер. Аз не бих могъл да бъда Имхотеп.

* * *
Може би после добрият Озирис
нашите две души ще приеме, и може би подир
тридесет века ще ни превърне в нетрайни
форми: в змии, в птици, в зверове разни,
докато дойде нов ден, предсказан, и сам
не стане на прах Озирис —
забравил всички, и от всички забравен.

Имхотеп, велик везир на фараона Джосер, главен жрец на бога Птах, вдигна народа па Египет на свещена война с Времето. И египетския народ води тази война тридесет години. Селяните, които първи загризаха камъка и заровиха ръце в пясъка, в края на строителството разказваха приказки на своите внуци за тези дни — така далечни и мъгляви, сякаш войната беше продължавала вечно. Името на Имхотеп се споменаваше най-напред само с омраза, с него майките плашеха децата си. После в страха се смеси почит, заговориха, че е син на бога, че е слязъл от небето и ще отиде отново там, когато се положи последният камък на пирамидата.
Но краят не се виждаше. Всеки три месеца тълпи хора тръгваха към строежа, изпращани с плачове и проклятия. И срещаха по пътищата работниците, които се завръщаха— прашни и бели като призраци, загубили дори погледите си от изтощение, с пръсти, сгърчени като нокти на птица около невидимата дръжка на чука, длетото и лопатата.
Имхотеп положи основата на пирамидата на границата, до която достигаше водата на Нил по време на своите най-широки разливи. На изток зеленееше животът на нивите, на запад жълтееше мъртвата пустиня. Входът в гробницата беше откъм север, сякаш продължение на граничния канал, от който Имхотеп пиеше живителната влага, докато чакаше просветление в пустинята. Сякаш каналът се вливаше в храма, за да дава вечен живот на фараона, там, дълбоко под земята, в покоите на смъртта.
Огромни стени — с обиколка хиляда и седемстотин метра — заграждаха храмовете, дворовете и пирамидата. Стените бяха високи десет метра и широки петнадесет метра — по тях можеха да се разминат осем колесници. А вътре в тези стени беше каменното царство на Имхотеп.
Врати, проходи, галерии, дворове, храмове, дворци — това се вдигаше над земята. Под земята се криеха кладенци, складове, погребални зали, светилища. За каменното царство на Имхотеп се разказваха сказания, никой не го беше обходил, никой не знаеше колко стълбове, врати и стаи има в оградената от стената свещена земя. Никой освен Имхотеп. И всичко беше изградено от камък.
Сам Имхотеп избираше камъни в каменоломните. Сам той чертаеше пътищата, по които блоковете се влачеха по пясъка или плуваха със салове. За пръв път той накара камъкът да се вдига като стебло на папирус, да ляга като греда на покрив, да се извайва като рогозка. Да се превръща в змия, в паст на куче, в саркофаг. До него Египет строеше с дърво и кирпич. С Имхотеп дойде камъкът.
Но в дворовете, галериите и дворците мисълта на Имхотеп си играеше с камъка. Те бяха като рисунки, с които майсторът опитва своето перо, преди да напише най-важното слово, в което се крие смисълът на целия лабиринт, словото, което обяснява и подпечатва — слово едновременно заглавие и подпис. Там нямаше игра, извивка, украса — то беше и просто, и ясно, само мисъл и воля.
Това беше пирамидата.
Тя бавно се издигаше нагоре — шест стъпала към небето. Когато единият гигантски четириъгълник стъпеше върху основата, Имхотеп заповядваше да се засипе цялата пирамида с пясък и по този насип започваха да влачат новите каменни блокове. Петдесет, сто души около един каменен блок. Десетки хиляди около пирамидата.
Една смяна си отиваше, идваше друга и винаги около пирамидата пълзяха, спяха и умираха като че ли едни и същи дребни човешки същества — изсушени от слънцето като мравки, посипани с пясък, прах и вар. Еднакви като мравки. Всяко същество — слабо и крехко, тъй слабичко и нежно, че никога човек не би повярвал, че то може да вдигне тази планина сред пустинята. А всъщност то беше безсмъртно и могъщо, защото раждаше и се възраждаше и носеше една обща воля, която наглед му беше наложена, но само тогава оживя, когато това множество я прие и я претвори в камък.
Времето не можеше да победи египетския народ, защото той не старееше. Но времето се бореше с него. То изсуши десницата му — Имхотеп почна да пише с лявата ръка. Изсъхна и лявата — Имхотеп се опита да пише с крак, после почна да диктува. Направи си двойна носилка, в която до него седеше писец, комуто Имхотеп говореше от сутрин до вечер. Започна да бълнува — и заповяда писци да бдят над ложето му и да записват думите, изтръгнати от кошмарите. Сутрин, на светлината на слънцето, той четеше записките им и тайно се удивяваше на чудото на човешкия разум. Защото вече не усещаше личност, а човешки ум, вложен за кратки дни в едно слабо тяло. Само веднъж Имхотеп усети сърцето си да се свива — когато разбра, че пред погледа му пада сива завеса и знаците на писмото играят върху папируса. Блясъкът на пустинята и белият варовик му отмъщаваха.
Той основа „домовете на живота“ — училища и светилища при храмовете, където събираше най-умните и сръчни деца на Египет, за да ги учи на знания и магия. Той смесваше истина и мечта, объркваше богове и хора — но строеше. И говореше. Хората не знаеха дали е строител, звездоброец или лекар. Не знаеха дори дали е човек. Никой не помнеше кога се е родил. Струваше им се, че е вечен, че годините му се подновяват като на орел.
Имхотеп говореше, говореше, говореше. Други пишеха, чертаеха, строяха. А Джосер мълчеше. Но и той като Имхотеп чакаше — деня на края.
Тогава млъкна и Имхотеп. Задухата го хвана за гърлото и почна да го души. Сърцето му спираше и той чуваше в тишината нечии стъпки. Те идеха към него. Той лежеше в тъмната си стая, защото слънцето забиваше лъчите си в очите му — и чакаше.
И пак чу стъпки. Но не влезе смъртта — влезе началникът на строежа, вторият Имхотеп, новият негов двойник, роден и възпитан от жреца. Гласът на младия Имхотеп беше прегракнал от викане. Но не трябваше говор — нямаше какво да се каже.
Имхотеп се надигна от ложето. Вторият Имхотеп кимна.
Положиха Имхотеп върху двойната носилка. Мястото на писеца беше празно — нямаше какво повече да се каже. Тогава Имхотеп видя пирамидата. Слънцето бе вече слязло зад далечните ЛИБИЙСКИ планини и те димяха над пустинята като синьо-розово кадене на жертвоприношение. Тъмна и могъща, пирамидата се вдигаше към небето — по-плътна и по-силна от сините планини.
Сто хиляди работници стояха край пътя на Имхотеповата носилка. Синове и внуци на тези, които фараонът беше докарал преди тридесет години на равното място, на границата между земята и пустинята, между живота и смъртта — и беше казал: „Тук ще бъде“. Той виждаше и другите — призраците, които димяха от пясъците като сиянието на планините, жертвите в основите на пирамидата. Колко души загинаха на строежа? Работеха сто хиляди на смяна, умираше всеки стотен човек. Хиляда мъртви на смяна, четири хиляди на година. Сто и двадесет хиляди за тридесет години. Мъртвите строители бяха повече от живите, които сега мълчаливо изпращаха Имхотеп.
Положиха Имхотеп на върха на пирамидата, на последната площадка. Там лежеше гранитна плоча, на която трябваше да се издълбаят свещени слова.
Имхотеп лежеше на гръб и усещаше как камъкът бавно изстива. Как изстиват пръстите му. Устните му. Челото му.
Небето потъмня. Светнаха звезди. Виждаше само звездите, беше самичък срещу небето, срещу вечните звезди. Тогава той усети как върху му се нахвърли — отгоре, като струи на пороен дъжд, като звездна светлина — неговият враг. Времето.
Времето стопи тялото му за миг, както се стопява капка влага върху нажежена плоча. Камъкът остана гол и гладък срещу Времето. После се напука, разпадна се и се превърна в прах. Вековете и хилядолетията валяха върху пирамидата, стичаха се по хълбоците й като порой. Разядоха скъпия варовик от Тир, който обличаше стъпалата, развяха го с вятъра. Изгризаха с пясъка на пустинята всяка пукнатина. Пирамидата потъмня и се набръчка, проличаха очертанията на всеки камък, като ребра на скелет. После пирамидата престана да се променя. Времето спря.
Тогава времето се нахвърли срещу храмовете и дворците. Изравни ги с пустинята, затрупа ги с пясък и забрава, разсипа на пепел костите на Джосер дълбоко в земята, алабастровия саркофаг. Храмовете и дворците изчезнаха, все едно че никога не са били, наоколо бавно дишаха пясъците на пустинята.
Но пирамидата се издигаше над пустинята — шест стъпала към небето, — непобедена и непобедима.
И Времето спря.
Имхотеп се усмихна. Устните му едва се разтвориха — и сега звездната светлина блещукаше не само в зениците му, а и върху мокрите му зъби. Отражение върху влага, блясък на живот — защото влагата е знак на живот.
Имхотеп чу хиляди хора да произнасят името му. Да го предават от уста на уста. От век на век. Хора, които щяха да се родят и чиито форми още едва-едва зрееха дълбоко в недрата па земята. Те с мъка произнасяха името му. Наричаха го син па бога Птах. Казваха на бога Тот бог Хермес. Преиначиха Имхотеп на Асклепий и Ескулап. Но го помпеха. Помпеха го!
Имхотеп отново усети, че се издига към звездите. Той пак заплува в пустото, бистро море на небето. Летеше и чакаше гласът да го повика: „Имхотеп! Имхотеп!“.
Погледът на Имхотеп угасна. Само между устните му блещукаше звездна светлина, сякаш той беше прехапал със собствените си зъби, по своя воля, сребърната нишка на живота си — след като беше победил Времето.

Източник: nauka.bg

Най-добрите и най-лошите места за живеене в света

Norvegii

10. Ирландия –  тя е 10-тата най-просперираща държава в света, според Индекса на просперитет за 2015 г, направен от Института Легатум. Той класира държавите според 8 подиндекси, за да измери благосъстоянието на хората, както и националното богатство.

9. Финландия – тя е на 9-та позиция според Индекса на просперитет. Можела е да бъде на по-предно място, но за съжаление според икономическият подиндекс, тя е едва на 33-то място.

8. Холандия – при нея има всестранно развитие и е класирана на предни позиции по образование, здраве и социален капитал.

7. Австралия – класирана е като държавата с най-добрата образователна система и благодарение на това взима 7-мото място в Индекса на просперитет вече трета поредна година.

6. Канада – тя е на върха на подиндекса за лична свобода. Това може още повече да се подобри след успеха на Либералната партия.

5. Швеция – тя е на първо място според подиндекса за предприемачество и възможности. Данните за тази година са, че процентът на безработица продължава да се понижава.

4. Нова Зеландия – тя е най-просперищата нация извън Европа. Този просперитет се дължи и на това, че е първата развита държава, която е подписала споразумение за свободна търговия с Китай през 2008г.

3. Дания – тя стига до топ три по четири подиндекси: предприемачество и възможности, управление, образование и социален капитал.

Дания
Дания

2. Швейцария – за изненада, Швейцария е на второ място тази година според Индекса на просперитет. Домът на различни международни организации, включително на швейцарския шоколад е избрана за най-добрата държава според подиндекса за управление.

1. Норвегия – Норвегия е на първо място според Индекса на просперитет вече 7 поредни години, като се нарежда на 10-то място по всеки подиндекс.

Отново Скандинавските държави доминират в списъка с най-желани места за живеене. Но преди останалите държави да изревнуват е важно да споменем, че експертите казват, че Скандинавските държави не трябва да се успокояват с този факт. Институтът Легатум, основан в Англия, пусна своят годишен Индекс на просперитет, който класира 142 държави чрез 8 подидекса: икономика, предприемачество и възможности, управление, образование, здравеопазване, сигурност, лична свобода и социален капитал.

Скандинавските държави се справят добре, но не много добре

За седем поредни години, Норвегия води списъка, като една от най-проспериращите държави в света. Тя получава максимален брой точки в много области, включително „доверие в другите“, „удовлетворение от свободата на избор“, „гражданска свобода и свободен избор“ и „удовлетворение от стандарта на живот“.

Дания и Швеция се нареждат на 3-то и 5-то място.

Финландия и Исландия са класирани на 9-то и 12-то място.

И все пак, изследователите казват, че Скандинавските държави имат какво да наваксват. Те не се справят толкова добре икономически, колкото другите развити държави. След първите 20 най-проспериращи страни, Финландия и Исландия са единствените държави, чийто икономически подиндекс се класира извън топ 30.

Норвегия, Швеция и Финландия имат икономически пропуски през последните години.

Китай е богата, а не просперираща

Сингапур е с най-силната икономика и се класира на 17-то място в цялостния Индекс на просперитет. Държавата-град се справя добре като цяло. Тя е в топ 15, освен в два подиндекса: лична свобода и социален капитал.

Китай е трета в икономическия индекс, но остава на ниски позиции в цялостното класиране: 52-ро място. На 100-но място е по сигурност и безопасност, а на 120-то по лична свобода.

„Индекса на просперитет е отговор на проблем“, казва програмният директор на изследването Нейтън Геймстър на откриващата церемония. „Богатството е важно, но по него не се определя цялата картина.“

Индонезия е с интересна история. През последните седем години, тя се е издигнала от 69-то място на 21-во, което я прави държавата, претърпяла най-бързо развитие.

Светът става все по-опасен

За пръв път изследването се е провело през 2009 г. Резултатите тази година показват, че светът е станал по-опасен от тогава до сега. Африка и Средният Изток са свидетели на голям спад в сигурността и безопасността.

Демократична Република Конго, Афганистан и Сирия са най-опасните места в света. Техните места в Индекса на просперитет са респективно 137-мо, 141-во и 136-то.

Съ1то място по индекса за безопасност и сигурност. Данните от изследването показват, че е единствената западна държава, в която са регистрирани високи нива на „политическо насилие“ (3-то ниво по скалата от 1 до 5), което е характерно за държави като Венецуела, Доминиканската Република и Ел Салвадор. Тя е със същите нива на политическо насилие като Саудитска Арабия.

Хонг Конг е класиран като най-безопасното място в света за трета поредна година.

10 – те най-проспериращи държави

1. Норвегия

2. Швейцария

3. Дания

4. Нова Зеландия

5. Швеция

6. Канада

7. Австралия

8. Холандия

9. Финландия

10. Ирландия

10-те най-непроспериращи държави

142. Централна Африканска Република – последна в класирането

141. Афганистан

140. Хаити

139. Чад

138. Бурунди

137. Демократична Република Конго

136. Сирия

135. Йемен

134. Судан

133. Ангола

Класиране по 8-те подиндекса

Икономика

На върха: Сингапур

На дъното: Либерия

Предприемачество и възможности

На върха: Швеция

На дъното: Централна Африканска Република

Правителство

На върха: Швейцария

На дъното: Афганистан

Образование

На върха: Австралия

На дъното: Централна Африканска Република

Здравеопазване

На върха: САЩ

На дъното: Централна Африканска Република

Безопасност и сигурност

На върха: Хонг Конг

На дъното: Демократична Република Конго

Лична свобода

На върха: Канада

На дъното: Йемен

Социален капитал

На върха: Нова Зеландия

На дъното: Того