Бентът Хувър, първоначално известен като Бентът Булдър е бетонна дъгова гравитационна язовирна стена в Black Canyon (Черния Каньон) на река Колорадо, на границата между щатите Аризона и Невада. Когато е завършен през 1936 г. той е и най-голямата електростанция, и най-голямата бетонна постройка в света. Задминат е и в двете отношения от Бентът Гранд Кулей през 1945 г. В момента е 35-та по-големина водноелектрицеска централа в света. Язовирната стена разположена на 30 мили (48 км) на югоизток от Лас Вегас, Невада, е наречена на името на Хърбърт Хувър, който играе ключова роля в нейното построяване, първо като министър на търговията, а по-късно и като президент на САЩ. Строежът започва през 1931 г. и е завършен през 1936 г., повече от две години предсрочно. Язовирната стена и електроцентралата са управлявани от Бюрото по мелиорация към Министерството на вътрешните работи на САЩ (* в САЩ министерството на вътрешните работи се занимава с управление на федералната собственост и за разлика от повечето държави в САЩ полицията и службите за сигурност не са към това министерство). Бентът Хувър е в Националния регистър на историческите паметници от 1981 г., а през 1985 г. е определен за Национална историческа забележителност.
Езерото Мийд е резервоарът създаден зад бента и е наречен на името на Елууд Мийд, който е ръководил строежа на бента.

Планиране и договори

През 1922 г. е сформирана комисия, в която са включени по един представител на тези щати, които са в речния басейн и един представител на федералното правителство. Федералният представител е Хърбърт Хувър, който тогава е министър на търговията в правителството на президента Уорън Хардинг. През януари 1922 г. Хувър се среща с губернаторите на Аризона, Калифорния, Колорадо, Невада, Ню Мексико, Юта и Уайоминг за да се изработи справедлив договор за разпределяне на водите на река Колорадо за нуждите на съответните щати. В резултат на 24 ноември 1922 г. е подписан договора за река Колорадо, който разделя речния басейн на горна и долна половини, като щатите във всеки регион решават как да си поделят водата. Това споразумение, известно като „Компромиса на Хувър“, постила пътя за проекта за Бента Булдър. Тази огромна язовирна стена е построена за да осигури вода за напояване, за контрол на наводненията и за производство на електроенергия.

Първият опит да се спечели одобрението на Конгреса за построяването на Бента Булдър е през 1922 г. като в Камарата на представителите са внесени два законопроекта. Те са предложени от конгресмена Фил Д. Суинг и сенатора Хайрам У. Джонсън и са известни като законопроектите Суинг-Джонсън. Те обаче не са подложени на гласуване, а по-късно са внасяни още няколко пъти. През декември 1928 г. и камарата на представителите, и сенатът одобряват законопроекта и го изпращат на президента за одобрение. На 21 декември 1928 г. президентът Калвин Кулидж подписва законът одобряващ Проекта Булдър каньон. Първите субсидии за строежа са направени през юли 1930 г, когато Хърбърт Хъвър е вече е президент.
Първите планове е стената да бъде изградена в каньона Булдър и затова проектът е наречен Проект Булдър каньон. Местоположението на стената обаче е преместено надолу по течението на осем мили (13 км) до Блек (Черният) каньон, но името на проекта остава същото.

Изпълнители

Договор за изграждане на Бента Булдър е подписан на 11 март 1931 г. със Six Companies, Inc. – джойнт-венчър на Morrison-Knudsen Company от Бойс, Айдахо, Utah Construction Company от Огдън, Юта; Pacific Bridge Company от Портланд, Орегон Henry J. Kaiser & W. A. Bechtel Company от Оукланд, Калифорния; MacDonald & Kahn Ltd. от Лос Анджелис; и the J.F. Shea Company от Портланд, Орегон. Изпълнителният директор на Six Companies – Франк Кроу преди това е изобретил много от техническите похвати използвани за строежа. По време на изливането и втвърдяването на бетона е било необходимо да се осигури циркулация на охладена вода в тръби в бетона. Целта е да се отведе топлината генерирана при химичните реакции при втвърдяването на бетона, тъй като е било изчислено, че без охлаждане свързването и втвърдяването на бетона е щяло да отнеме около 125 години. Six Companies, Inc., извършат голяма част от работата, но разбират, че толкова голям проект по охлаждането е извън техните възможности. Затова е сключен договор с the Union Carbide Corporation, които да помогнат с охлаждането. Six Companies, Inc. е изпълнител и по договор за изграждането на нов град за работниците, наречен Булдър Сити, а графикът за строежа е ускорен за да се открият повече работни места в отговор на започналата Голяма депресия, но градът не е бил готов при пристигането на първите работници в началото на 1931 г. По време на първото лято от строежа работниците и техните семейства са настанени във временни лагери като Рагтаун, докато тече построяването на града. Недоволството от Рагтаун и опасните условия на труд на язовирната стена са довели до стачка на 8 август 1931 г. Six Companies изпращат стачкоизменници с оръжия и тояги и стачката скоро е потушена. Но недоволството кара властите да ускорят строежа на Булдър Сити и през пролетта на 1932 г. Рагтаун е изоставен. Хазартът, употребата на алкохол и проституцията са забранени в Булдър Сити по времето на строежа. Днес Булдър Сити е едно от двете места в Невада, където не е разрешен хазартът, а продажбата на алхохол е била забранена до 1969 г. Много от работниците са пострадали при работата си в тунелите от въглеродния окис генериран от машините. Изпълнителите на проекта твърдят, че тази болест е пневмония и отговорността не е тяхна. Някои от работниците се разболяват и умират от тази така наречена „пневмония“. Повечето не са вписани в официалния списък на смъртните случаи. На съдебен процес един от ищците (Ед Краус) казва, че това натравяне му е причинило импотентност. Това обаче е отхвърлено, след показанията на една проститутка, на която е било платено от фирмата изпълнител на строежа. Журито не стига до решение и в резултат искът е отхвърлен.

Строежът

Основите

За предпазване на строежа от наводнения са били изградени две водонепроницаеми камери. Строежът на горната започва през септември 1932 г., въпреки че реката още не е отклонена. Временна дига с форма на подкова защитава камерата на брега, който е от страната на Невада. След изграждането на тунелите в Аризона и отклоняването на реката работата е завършена много по-бързо. След като водонепроницаемите камери са готови и мястото на строеж е осушено започва изкопаването на основите на стената. За да бъде стената легнала на плътна скала е било необходимо да се отстранят всички ерозионни натрупвания и други материали от речното корито до достигане на твърда скала. Работата по изкопаване на основите завършва през юни 1933 г. При изкопаването са извадени близо 1 500 000 куб. ярда (1 150 000 куб.м) материали. Тъй като бентът е от дъгов гравитационен тип, то стените на каньона също носят теглото на езерото. Затова стените също са изкопани до достигане до скали, които не са засегнати от вековната ерозия на просмукващата се влага, пукнатините причинени от студа през зимата и циклите на затопляне и охлаждане в пустинята на Аризона и Невада.

Отклоняването на реката

За отклоняване на реката от мястото на строежа са направени 4 тунела покрай стените на каньона, два от страната на Невада и два от страната на Аризона. Тези тунели имат диаметър 56 фута (17 м). Общата им дължина е близо 16,000 фута (4877 м). Строежът на тунелите стартира първо в Невада през май 1931 г. като се започва от долната част на тунелите. Скоро след това започва и изграждането на такива два тунела и от страната на Аризона. През март 1932 г. започва облицоването на тунелите с бетон. Първо е залята основата. За поставянето на бетона са използвани подемни кранове движещи се по релси по цялата дължина на тунелите. След това е излят бетона върху стените. За тази цел са използвани подвижни стоманени секции. Накрая с пневматични пистолети е запълнена горната част. Дебелината на бетонната обшивка е три фута (91.5 см), като по този начин диаметърът на тунелите става 50 фута (15.25 м).
След построяването на язовирната стена на входовете и в средата на двата външни тунела са поставени големи бетонни запушалки. Долната част на тунелите – след запушалките, сега представлява основните тела на преливните тунели. Преливниците могат да се видят точно над външните отклонителни тунели. Те се спускат рязко от входната си точка и се съединяват директно в старите отклонителни тунели.

Двата вътрешни отклонителни канала имат в себе си по две бетонни запушалки, едната е приблизително в средата, а другата на около 75% от дължината. Секцията между запушалките е използвана като част от тунела, по който се движи водата за преминаване от външните водовземни кули и генераторите. Двете вътрешни водовземни кули имат отделни тунели.
Големите преливни тунели са използвани само три пъти в историята на язовирната стена. Първият път е тестване през втората половина на 1941 г. Вторият – за около шест седмици през лятото на 1983 г., когато водите от рекордни валежи и топенето на снеговете в басейна на река Колорадо се оттичат в езерото Мийд, а третият път е през 1999 г., отново заради силните валежи напълнили езерото.

Почистването на скалите

Двата вертикални фундамента за всяка от стените на дъгата (от страната на Невада и страната на Аризона) е трябвало да бъдат върху чисти скали, без пукнатини и без износването в резултат на хилядите години, през които cтените на каньона са били изложени на атмосферното влиянието и на геоложки промени.
Хората извършили това почистване на скалите са били наречени „катерачи“. Били са спускани с въжета от горната част на каньона надолу по скалите и са премахвали ронливите камъни с пневматични чукове и динамит.

Бетонът

Първият бетон е излят на стената на 6 юни 1933 г. Тъй като дотогава не е изграждана толкова голяма структура, много от процедурите използвани на строежа не са били пробвани дотогава. Бетонът се нагрява и се свива при втвърдяването си и затова неравномерното охлаждане и втвърдяване на бетона представлявало сериозен проблем. Инженери от Бюрото по мелиорация изчислили, че ако язовирната стена се направи чрез едно отливане, ще са необходими 125 години за охлаждането на бетона до температурата на околната среда. Възникващите напрежения ще накарат бетона да се напука и да се рони. За разрешаването на този проблем стената е изградена като поредица от трапецовидни бетонни отливки. За по-нататъшно охлаждане всяка форма съдържа охладителни намотки от едноинчови (25 мм) тънкостенни стоманени тръби. Речната вода циркулира през тези тръби за да спомогне за разсейването на топлината по време на втвърдяването на бетона. След това вода охладена в охладителна уредба разположена в долната водонепроницаема камера се подава към тези намотки за допълнително охлаждане. След като всеки слой е достатъчно охладен намотките се прекъсват и циментират под налягане с помощта на пневматични устройства. С времето бетонът продължава да се втвърдява.
В стената има бетон, достатъчен за двулентова магистрала от Сан Франциско до Ню Йорк.

Смъртни случай при строежите

112 са смъртни случая при строежа на язовирната стена. Има различни разкази за това колко човека са загинали при работа на стената и кои са били първият и последният загинал. Разпространена версия е, че първият загинал на строежа на бента е Дж. Г. Тиърни, който се удавил докато търсил идеалното място за язовирната стена. По стечение на обстоятелствата на същата дата 13 години по-късно неговият син – Патрик У. Тиърни е последния загинал на строежа. 96 от смъртните случаи са по време на строежа. Но има и друг човек загинал преди началото на строежа докато е изследвал потенциално местоположение за строежа, а статистиките не включват смъртни случай на строежа причинени от топлинен удар, инфаркт и др.

Влияние върху околната среда

Бентът Хувър и свързаните с него промени в използването на водата имат разрушителен ефект върху устието на река Колорадо. Строежът на язовирната стена е посочен като началото на ерата на упадъка на екосистемата в устието на реката. В продължение на 6 години в края на 30-те години на ХХ век, след построяването на стената и до напълването на езерото Мийд на практика не е имало воден поток до устието на реката. Естуарът, който е имал зона със смесена сладка и солена вода разпростираща се на 65 километра на юг от устието е превърнат в обърнат естуар, с ниво на соленост по-високо при устието на реката.

Бентът Хувър през март 2009 г., когато нивото на водата пада драстично

Преди строежът на язовирната стена разливането на река Колорадо е било по естествен начин. Стената спира естественото разливане и така застрашава много видове – растения, животни, адаптирали се към разливането.
Строежът на бента е погубил една десета от рибите в долното течение на реката – след язовира. Четири вида риби разпространени в река колорадо – два вида главуши, колорадската бодливка, и местна риба от разред шараноподобни са включени от федералното правителство в списъка на застрашените видове.

Електроцентралата

След процес на обновяване в периода 1986 г. – 1993 г. общата мощност на електроценралата, включително двата 2.4 мегаватови електрически генератора, които захранват самата централа достига 2080 мегавата.

Изграждането на електростанцията е едновременно с изкопаването на основите и подпорите на язовирната стена. Изкопаването на U-образната постройка разположена откъм въздушната страна на язовирната стена завършва в края на 1933 г, а отливането на бетона започва през ноември 1933 г.
Генераторите на електроцентралата на бента Хувър започват да подават електроенергия от река Колорадо за Лос Анджелис – на разстояние 266 мили (428 км) на 26 октомври 1936 г. През 1961 г. са монтирани и допълнителни генератори. Първоначалните планове са за 16 големи генератора, по 8 на всяка страна на реката. (виж архитектурните скици), но в страната откъм Аризона вместо един от големите генератори са поставени 2 малки, т.е. общо 17 генератора. По-малките генератори са използвани за подаване на електроенергия към по-малки потребители, като по него време енергията на всеки генератор е била подавана към определена община, по-късно общата енергия генерирана от централата се свързва в мрежа и може да се разпределя по всякакъв начин.
Водата от езерото Мийд стига до електроцентралата по постепенно стесняващи се улеи и когато достига турбините има скорост от 85 мили/час (140 км/ч). Целият поток на реката минава през турбините (с изключение на просмукванията около краищата на бента през шуплести скали). Преливниците се използват рядко.
Водноелектрическите централи има възможността да променят генерираната мощност в зависимост от потребностите. Променянето на мощността при централи използващи парни турбини не е толкова лесно поради термодинамичната инерция в техните системи.
Контролирането на речната вода е основната задача на бента. Произвеждането на електроенергия дава възможност за самоиздръжка на бента – да се изплати на 50-годишен заем за построяването и изплащане на многомилионния годишен бюджет за поддръжката. Енергията е произвеждане в съответствие с пропускането на водата в зависимост от необходимостта на вода в долната част на течението.

Архитектурен стил

Първоначалните планове за фасадите на стената и електростанцията са за обикновени неукрасени бетонни стени с разположена отгоре готическа балюстрада, а станцията – с вид по-скоро като промишлен склад. Първоначалният дизайн е бил критикуван от много хора за това, че е твърде обикновен и незабележим за проект от такъв ранг. Затова лосанджелиският архитект Гордън Б. Кауфман получава задачата да направи външния дизайн. Кауфман модернизира сградите и придава елегантен арт-деко стил на целия проект със скулптурни кули издигащи се от фасадата и с часовникови циферблати на водовземните кули настроени на времето на Невада и Аризона – съответно тихоокеанско и планинско време (но тъй като Аризона не променя часа за лятното часово време през лятото и двата часовника показват едно и също време)

Използване за сухопътен транспорт

Има две ленти за пътен трафик по горната част на стената. Там магистрала 93 преминава над река Колорадо. При приближаване към бента двете ленти за автомобили са тесни, има няколко опасни завои и опасност от падащи камъни.
За осигуряване на по-голяма пропускливост на магистралата и повишаване на безопасността се строи нов заобиколен път, който по план трябва да е завършен през 2010 г. и който да отклони трафика по магистрала 93 като го отдалечи от стената на 1 500 фута (460 м) в посока надолу по течението. Този заобиколен път включва дъгов мост изграден от композитна стомана и бетон и временно наречен Мемориален мост Майк О’Калахън – Пат Тилман.
Допълнително, във връзка с терористичните атаки от 11 септември 2001 г., се вземат мерки за сигурността. Заради атаките е ускорен проекта за заобиколния път. Трафикът през бента Хувър понастоящем е ограничен. Някои видове превозни средства са проверявани преди да преминат стената, а други – камиони-влекачи, автобуси превозващи багаж както и камиони със закрита каросерия и с дължина над 40 фута (12 м) не се допускат до бента. Тези превозни средства се пренасочват на юг до моста в Лафлин, Невада.

Разпределение на електроенергията

Една от двете „Крилати фигури на републиката“ на Оскар Дж. У. Хансен, разположена от страната на Невада

Бюрото по мелиорация отчита, че енергията е разпределена по следния начин:

Статистика

Снимка от въздуха на езерото Мийд и бента Хувър – вижда се линията на високите води при разливането на реката през 1983 г. 

• Период на строежа: 20 април 1931 г. – 1 март 1936 г.

• Стойност: 49 милиона долара (еквивалентни на 736 милона долара през 2008 г.)

• смъртни случаи: 112; 96 от тях – на мястото на строежа

• Височина на стената: 726.4 фута (221.4 м), втора по височина в САЩ (По-висок е само бента Оровил)

• Дължина на стената: 1244 фута (379.2 м)

• Дебелина на стената: 660 фута (200 м) в основата, 45 фута (15 м) във върха

• Бетон: 4.36 милиона кубични ярда (3.33 кубични метра)

• Максимална електроенергия генерирана от водните турбини: 2.08 гигавата

• Подавана енергия: 4 милиарда кВтч за година (т.е. 200 милиона долара при цена 5 цента за кВтч)

• Трафик през бента: 13 000 до 16 000 човека на ден, по данни на Федералната магистрална агенция

• Езерото Мийд (пълно)

• площ: 157 900 акра (639 кв. км), стигащо на 110 мили (177 км) от бента

• обемe: 28 537 000 акър-фута (35.200 куб. км) при височина от 1 221.4 фута (372.3 м)

• С между 8 и 10 милиона посетители на година, включително посетителите на язовирната стена, но не и целия трафик през бента, езерото Мийд е петата най-посещавана зона на Националната служба за парковете.

Полемика относно наименованието

Първоначалните планове са били бентът да е разположен в Булдър каньон, но впоследствие е построен в Блек (Черният) каньон за по-удобно заприщване на водата, въпреки това проектът е бил известен като Проектът Булдър каньон. Законът за Проекта в Булдър каньон от 1928 г. не споменава име или название за бента. Законът просто позволява на правителството да „…построи, управлява и поддържа бент и извърши съпътстващите дейности за изграждане на бент в течението на река Колорадо в Блек каньон или в Булдър каньон…“ Работата по проекта започва на 7 юли 1930 г. При официалното откриване на проекта на 17 септември 1930 г. министърът на вътрешните работи в правителството на президента Хувър – Рей Лиман Уилбър обявява, че новият бент на река Колорадо ще бъде наречен бент Хувър в чест на действащия президент на САЩ. Уилбър следва една традиция на наименуване на важни язовирни стени на имената на президентите, които заемат поста при строежа – например бентовете наречени на Теодор Рузвелт, Уилсън и Кулидж. Тези бентове обаче не са наречени на имената на действащи президенти, тъй като съответните президенти вече не са заемали поста при завършване на строежите. Трябва да се подчертае, че Хувър вече води кампанията си за преизбиране и изправен пред Голямата депресия търси престиж чрез създаването на работни места. С решение на конгреса от 14 февруари 1931 г името „Бент Хувър“ става официално. През 1932 г. обаче Хърбърт Хувър губи изборите от Франклин Делано Рузвелт. В мемоарите си Хувър пише, че е спрял до бента за да инспектира строежа през нощта на 12 ноември 1932 г. след като е загубил изборите и по време на пътуването от дома си в Пало Алто, Калифорния за Вашингтон. Той пише „да видя, че тази голяма мечта, която имах от толкова дълго време, придобива форма от камък и цимент ми донесе невероятно удоволствие. Минаха десет години откакто станах председател на Комисията за река Колорадо….Този бент е най-голямата постройка от своя вид, която някога човек се е опитал да построи.“ Той продължава изброявайки приложенията на бента и завършва „Надявам се да присъствам при завършването като зрител. Дори като такъв аз ще чувствам специална лична удовлетвореност.“ На 4 март 1933 г. Рузвелт поема поста президент и назначава Харолд Икс за министър на вътрешните работи на мястото на Рей Лиман Уилбър. Икс не губи никакво време за да премахне името на Хувър от Проекта Булдър каньон. На 8 май 1933 г. Икс изпраща меморандум до Бюрото по мелиорация, което управлява бента, като пише „Аз получих Вашата информация за текста на брошурата подготвена за Изложението на прогреса през столетието описваща Проекта Булдър каньон. Аз ще съм доволен ако Вие наричате бента „Бент Булдър“ в тази брошура, както и в цялата кореспонденция относно проекта, която водите в бъдеще.“ Не веднага, но в течение на няколко години в официалните източници, както и в информационните материали за туристите и рекламните материали името „Бент Хувър“ е заменено с „Бент Булдър“. Рузвелт умира през 1945 г. а Харолд Икс напуска през 1946 г. На 4 март 1947 г. републиканския конгресмен от Калифорния Джек Андерсън предлага резолюция 140 на Камарата на представителите за възстановяване на името „Бент Хувър“. Резолюцията е одобрена от Камарата на представителите на 6 март, от Сената – на 23 април, а на 30 април 1947 г. президентът Хари С. Труман подписва акт 43, в който пише „Решение… с настоящото се възстановява наименованието „Бент Хувър“ на бента на река Колорадо в Блек каньон построен в съответствие със Закона за Проекта Булдър каньон… Всеки закон, правилник, документ или запис в САЩ, в който този бент е назован или описан като бент Булдър трябва да впише този бент като бент Хувър.“ Хувър пише следната бележка под линия към коментарите си от 12 ноември 1932 г. „В отговор на предложението на Хайрам Джонсън и със характерният си начин на мислене министър Икс промени името на бента. Намекът, че аз бих искал да присъствам не ми осигури покана на церемонията по откриването извършена от президента Рузвелт. Никога не съм считал името за важно. Важното е гигантското инженерно постижение, което ще донесе радост на милиони хора.“ През 1947 г. чрез на практика единодушно решение конгресът възстановява името бент Хувър – за огромно възмущение на г-н Икс.

Артефакти от строежа

Six Companies правят известен брой специални вагонетки, кото са използвани по железопътната линия подпомагаща строежа. Днес една от тези вагонетки е изложена в Музея на Western Pacific Railroad (западно-тихоокеанската железница) в Портола, Калифорния. След приключването на строежа The Western Pacific Railroad придобива няколко от тези вагонетки и ги използва в своята дейност.

Автор: Илиана Т. Илиева-Дъбова

Саграда фамилия или Изкупителният Храм на Светото семейство, както гласи официалното наименование на църквата, е една от тези сгради, пред които човек не може да остане равнодушен. Всеки приема внушението ѝ по различен начин и емоциите се люшкат от възторг до потрес.
Историята на Саграда фамилия започва през 1881 година, когато Асоциацията на Свети Йосиф придобива терен в квартала Ечампла* (Нов квартал) в покрайнините на Барселона, в района на кметството на Сан Марти де Провенсалс.
Работата по строителството на храма може да се раздели на два периода:
• от 1882 година до 1926 година
• след 1926 година

_{Макет на готовата сграда}

Първият проект на Изкупителния Храм на Светото Семейство бил реализиран от архитекта Франсеск де Паула дел Виляр и Лозано през 1882 година. През следващата 1893 година след възникналите разногласия между архитекта и първия му помощник Джоан Марторел и Монтелс, проекта бил спрян и строителството било замразено. Управата на Асоциацията предложила на Марторел ръководството на строежа, но той от деликатност не приел и препоръчал своя ученик Антони Гаудѝ. От този момент сградата приела друга форма и дух, изоставен и забравен бил създадения от дел Виляр проект.
Франсеск дел Виляр успял да изгради само криптата под абсидата на храма. Неговият замисъл предвиждал изграждането на сграда в неоготически стил. Гаудѝ променил цялостната концепция и смятал че църквата трябва да е неоготическа само по дух. Действително строежът е издържан в стил модернизъм.

^{Детайли от Саграда фамилия}

През месец май 1885 година Антони Гаудѝ представил пред кметството на Сан Мартѝ първия завършен план на Саграда фамилия във формата на латински кръст, с молба за разрешение за започване на строителни работи. Въпреки одобрението на съответната административна служба, архитектът постоянно променял плана, като дори разрушавал вече построени елементи, заради възникнали нови идеи. Дори се преместил да живее в помещение на самата строителна площадка.
Постепенно сградата придобила в общи линии особен вид (изглед). Пред смаяните погледи на жителите на Барселона започнало да се издига странно здание. Още в ранните си години архитектът се вълнувал от природата – от формите на растенията и животните, от морските вълни. В творчеството си ги пресъздавал постоянно – глухарчета, слънчогледи, палми, охлюви, цветя, всички те намерили място в най-значимата творба на Гаудѝ. Саграда фамилия напомня твърде много пясъчните дворци, които през детството си строял на морския бряг. Типичните за стила му вълнообразни линии намерили тук най-широко приложение.

^{Саграда Фамилия снимана вечер – март 2006 г.}

Изкупителният храм Саграда Фамилия бил замислен като петкорабна църква с три фасади, посветени на най-важните моменти от живота на Исус Христос – Рождество, Страстите Христови и Възкресение (Слава), в краищата на напречните кораби на сградата. Трите фасади трябвало да бъдат изпълнени в един и същ стил и да се увенчават с по 4 кули, характеризиращи се с особени извити линии.
През 1892 година започнала работата по фасадата на Рождество. Две години по-късно била завършена неоготическата абсида. Шиповете на върха и гаргойлите с вид на амфибии или влечуги, посочвали натуралистическите тенденции, прокарани в декорацията на тази фасада. През 1925 година била завършена първата камбанария на фасадата Рождество. Гаудѝ бил истински щастлив, казвал:”Това копие съединява небето и земята.” Архитектът не могъл да завърши своята работа, защото починал на следващата година, бил блъснат от трамвай. Още тогава се появила една от легендите, свързани с Гаудѝ. Разпространен бил слуха, че твореца починал в първия ден от пускането на трамвайната линия в Барселона, но разбира се, това не било истина.
Въпреки постоянните промени, извършвани от Антони Гаудѝ, все пак през 1923 година се стигнало до окончателно решение на корабите и покривите на Саграда фамилия. Бил изработен модел от гипс в мащаб 1:10 и 1:25. Макетите, които архитекта завещал, били разрушени частично по време на Гражданската война, но разрешили продължаване на работата и днес, вече напълно възстановени, могат да се видят в музея на църквата.
Приживе Антони Гаудѝ видял завършена само източната от трите фасади – Рождество и четирите кули над нея. Вътрешното оформление на църквата е подчинено на типичния за творчеството на каталунеца необичаен стил. Колоните, които символизират Христовите ученици и светците имат многоъгълна форма, напомнящи стволовете на дървета в гора. Това е била и целта на автора им. Една от стълбите има форма на охлюв.
Гаудѝ замисля Саграда фамилия не само като израз на натуралистическата архитектура, но и като библейски текст, облечен в архитектурна форма. Главната врата на фасадата на Страстите Христови е украсена с цитати от Библията на няколко езика. В декорацията на сградата широко са използвани литургични текстове.
След смъртта на Антони Гаудѝ ръководството на строежа преминало в ръцете на Доменек Сугранес, но по време на Испанската гражданска война било преустановено, дори части от сградата били разрушени. През 80-те години на 20 век екип специалисти начело с известния архитект Джорди Бонет и Арментол изготвил компютърни модели на Саграда фамилия. В средите на каталунската общественост в средата на 90-те години възникнали остри спорове относно целесъобразността от продължаване на строителните дейности по храма. Надделeли привържениците на продължаване на прекъснатата работа.
Днес Саграда фамилия е може би най-посещаваната строителна площадка. Изграждането на храма продължава и според друга барселонска легенда, когато завърши строителството на църквата, ще дойде и свършека на света. Предвижда се сградата да бъде завършена през 2026 година. Тя е един от обектите, който се радва на най-голямо внимание от страна на туристите и днес е един от символите на каталунската столица и на Испания.
Саграда фамилия е обградена от голям двор. Осемнадесет кули с различна височина трябва да се издигат при завършването на храма: символи на Христос, Дева Мария, Апостолите и Евангелистите. Кулите на четиримата евангелисти трябва да бъдат украсени със скулптури на техните символи: бик за Свети Лука, орел за Свети Йоан, ангел за Свети Матей и лъв за Свети Марко. Най- висока трябва да бъде централната кула, която ще се увенчава от огромен кръст.Тя е посветена на Исус Христос и трябва да сe издига на височина 170 метра, с един метър по-ниска от хълма Монджуик, най-високото място на Барселона. Защото, по думите на самият Антони Гаудѝ, творбата му не може да превъзхожда Божието творение.

Източник: nauka.bg

Динократ

ВАСИЛ  СТАНИЛОВ

ПРЕД ЛИБИЙСКАТА ПУСТИНЯ

Наставникът Леонид влезе в храма и завари своя ученик да хвърля с шепи тамян в жертвеника.
—  Александре, това е излишно прахосничество — каза той.
—  Учителю, ти си ме учил да не бъда скъперник спрямо боговете — отговори момчето.
—  Когато завладееш страните, откъдето идва тамянът, тогава можеш да бъдеш разточителен — изрече с укор Леонид и побърза да се отделечи.
Не му се искаше да дочака отговора. Наследникът на Филип II Македонски вече беше станал твърде опасен в диспутите.
Отговор все пак той получи, макар и след десет години.
Щом Александър превзе Газа, столицата на филистимляните, градът на тамяна, смирната и ароматите, първата му заповед беше да натоварят един кораб с тамян и го изпратят на Леонид с писмо: „Вече не можеш да ме упрекваш, че пилея тамяна, тъй като завладях страните, откъдето той идва. Съветвам те и ти да не бъдеш скъперник спрямо боговете.“
Александър Македонски, ученикът на Аристотел, беше в началото на своя велик поход.
Когато превзе Ерусалим, еврейските жреци му прочетоха какво пише за него в свещените книги. Паметта му съхрани последните думи от предсказанието: „Ще разпънеш шатрите на двореца си между моретата и ще стигнеш докрая, без някой да ти бъде в помощ“.
След Газа в неговите ръце падна крепостта Пелуза — вратата на Египет. Персийският сатрап Мазакис предаде без бой ключовете на града заедно с осемстотин златни таланта. Първожреците от свещените храмове на Мемфис провъзгласиха пред своя народ, че е настъпил краят на персийското робство. Възторжени тълпи посрещнаха македонската армия по нейния път срещу течението по десния бряг на Нил. Александър забрани на войниците си да грабят. Египетските жреци заведоха освободителя в храма на бог Пта и го провъзгласиха за фараон на Горен и Долен Египет.
Първата заповед на новия фараон беше да се започне поправката на храмовете, разрушени от персийските завоеватели. Тогава се сетиха за Дииократ, възстановителя на Ефес. Знаеха, че беше от Родос или Ригос, но по това време вече всеки свързваше името му със строежа на големия храм на Артемида в Ефес. Всъщност това беше възобновяване на стария храм — едно от чудесата на света, — запален от Херостат и изгорял без остатък.
Думите на ерусалимското предсказание не излизаха от ума на Александър и затова той заповяда да намерят Динократ и да приемат всички условия, които постави. Архитектът се отзова веднага на поканата на пълководеца. Срещнаха се още докато войските се спущаха обратно по течението на Нил — този път по левия бряг на реката Александър предложи да станат приятели, което означаваше, че го включва в щабната си академия. Време за други, разговори не остана.
До морето стигнаха едва привечер. Разположиха се на стан край, брега, до западния ръкав на Нил. Слънцето залязваше, червено, в либийската пустиня и предвещаваше ветровит ден. В обагрените от пурпурния залез палатки, които плющяха от средиземноморския вятър, бяха разположени 30 000 пехотинци, 5000 конници и още много спомагателни отреди. Сто и шестдесет кораба бяха хвърлили котва в устието на Нил и в подветрената страна на остров Фарос.
Войниците плъзнаха по брега да съберат дърва за огньовете. Голямата река непрекъснато носеше някъде от далечните иланини огромни дървета, съборени от бурите. Из заливите се издигаха купища от дънери и клони, така избелели от солената вода и от слънцето, че приличаха на кости от отдавна умрели гигантски животни. Скоро лумнаха огньове из цялата равнина. Няколкото светлинки на малкото рибарско селище Ракотис потънаха, удавени в огнения океан на запад от делтата. Сгушени един до друг, войниците се унасяха в приказките на сладкодумците и един по един заспиваха. Само най-увлечените в разговора продължаваха да хвърлят храна на огнените езици. Огньовете горяха почти до часа, когато на изток върховете на тръстиките започнаха да почервеняват като копията на войска, току-що приключила сражението и застанала в очакване на нова заповед. Александър се събуди и скочи уплашен, че е пропуснал изгрева. Морският хлад го накара да потръпне и да се загърне с наметалото си. Духаше вятър от пустинята, укротени, вълните покорно ближеха пясъка в краката му и бързо се оттегляха назад. Слънцето, сякаш задържано насила в долната земя, изскочи изведнъж и размята във всички посоки златните си стрели. Александър беше чувал, че е добре за очите да се загледаш втренчено няколко минути в изгрева. Това избистряло гледците. Той впи поглед в огнения диск и не мигна дотогава, докато от очите му не протекоха сълзи.
—  Защо плачеш, Александре? — попита някой зад него. Беше Динократ.
Александър закри очите си с длани. Някаква приятна и тъжна болка премина през сърцето му.
—  Динократе, кажи ми какво трябва да направи човек, за да го запомнят хората завинаги? Дори и тогава, когато от неговата пепел, от пепелта на неговия род, от пепелта на неговото племе не е останала и прашинка?
—  За да ти дам отговор, трябва ми време да поровя историята. Тя пресява онова, което смята да съхрани в паметта на хората. Моята професия не е обърната към миналото, а към бъдещето — към съединяването на народи с различни царе, различни жреци и различни богове.
—  Точно затуй питам. Искам да остана в бъдещето, а не в миналото. Сам цар, жрец и бог на това единение . ..
—  Човешката памет всякога е по-благосклонна към онези, които носят на света разрушение, защото са силни. Спрямо нас тя е била винаги скъперница.
—  Това е тъй, защото да се руши е по-лесно. Аз разруших Трир за един ден, а колко време е нужно, за да се построи един нов град?
—  Като Трир? — вдигна поглед Динократ.
—  По-силен от Трир, за да не може да го превземе никой Александър. По-красив от Пирея и Атина. Могъщ като Картаген!
—  За такъв град са нужни векове, Александре.
—  Виждаш ли защо хората помнят нас. Те ценят мъжете по това — на колко града са променили съдбата. Независимо дали са ги разрушили, или построили на голо място.
—  Ти си щастлив в избора на своята професия, Александре.
—  А ако все пак поискам да построя един такъв град, наистина ли ще ми трябват векове?
—  За такъв град, какъвто мечтаеш, наистина.
—  Дори и ако се откажа да воювам и се заема да го строя още днес. Ако накарам да работи цялата ми войска …
Увлечени от разговора, двамата мъже не усетиха кога слънцето се издигна високо и прогони утринния хлад. Александър свали наметката си и я хвърли на пясъка като постеля.
— Накъде гледат твоите очи, Александре? — попита Динократ.
—  Към бъдещето, казах ти вече! — отвърна малко раздразнено пълководецът и се отпусна върху наметалото си. — Преди да потеглим към Либия, искам да видя твоето предложение за построяването на първия град, който ще носи моето име. Предлагам ти съюз: аз ще ти помогна да влезеш в историята, а ти ще ми помогнеш да премина в бъдещето. Съгласен ли си? — Гласът му звучеше властно и шеговито едновременно.
Динократ разтвори колебливо ръце: нима някой може да откаже нещо на божествения Александър! А Александър прие погрешно тези две разтворени ръце — за съгласие и братска прегръдка. Той скочи пъргаво и прегърна архитекта… Един град с такова разположение задоволяваше не само тщеславието му, но и отговаряше на много по-велики цели: даваше му възможност да владее Средиземно море. Пресметливите египетски жреци и търговци щяха да вложат с охота парите си в начинанието.
Още на другия ден Динократ представи скицата на бъдещия град — имаше формата на Александровото наметало. Когато младият император се надвеси над пергамента с плана на Александрия, той възкликна:
—  Разбирам къде искаш да го построиш! Динократ кимна.
Същия ден Александър Македонски разпореди да вземат от обоза чували с брашно и с него започнаха да разчертават пелерината на един „жив и днес град“.

ШЕСТВИЕТО ПОД ЛОХИИСКИЯ ХЪЛМ
На двадесет и петия ден от петия месец на египетската година, в първата декада на зодията Овен, Александровият архитект Динократ даде знак да започне тържественото шествие за освещаването. Начело на шествието Динократ сложи един слепец, който беше научил наизуст целия план и говореше, като да виждаше града построен.
— Тук, от Лохийския хълм — провикна се слепецът, — започваме обиколка на града с името на най-великия от всички мъже.
Александър побърза да се отмести встрани от острието на ласкателството.
—  Разказвай, приятелю. Ние гледаме с твоите очи!
—  Сега минаваме край пристанището — продължи слепецът. — Това е царското, а там ще бъде търговското пристанище.
Начело на шествието вървяха и военачалниците, и египетските жреци, които пръскаха благовонни масла и запалени ароматични смоли за прогонване на злите духове. Насочваше ги един от помощниците на Динократ. След тях вървеше слепецът, подкрепян от самия архитект. Когато спираше, за да даде обяснения, около него се нареждаха Александър, Птолемей Лаг,  Пердика, Пелеагър  и  адмиралът на флота Неарх, Хефестион, Парменион, старият Филипов пълководец, заедно с него бяха синовете му Филота, командир на тежката македонска пехота, и Никанор, командир на леката пехота.
Като гигантски змей се проточи шествието на желаещите да участвуват в освещаването и разглеждането на новия град, видян само от слепеца и градостроителя. И тъй като само военачалниците бяха в златни брони, змеят беше със златна глава, със сребърно тяло и шарена опашка.
—  Виждате ли кулата на остров Фарос? — питаше слепецът и всички отговаряха:
—  Виждаме!
—  Щом като виждате, значи няма нужда да ви описвам.
—  Не, не, опиши я! — викнаха всички. — Ти виждаш най-добре!
—  Такава кула не съм виждал никога, нито насън, нито наяве … Кажи, Динократе, за какво служи тя?
—  Вие сте виждали шестте чудеса на света: Първото е статуята на Зевс в Олимпия, второто — храмът в Ефес, който сам се залових да възстановя, третото —- гробницата на Мавзол, четвъртото — големите пирамиди, петото — колосът в Родос, шестото — висящите градини във Вавилон,и сега пред вас се издига седмото чудо на света: кулата на остров Фарос. Тя ще бъде висока 400 стъпки. Ще започнем да я строим на северната част на острова. Кулата ще стъпва здраво върху скалите и тъй като няма да бъде военна постройка, а ще служи на мореплавателите, никой няма да я разруши — тя ще остане навеки. Ще се вижда на повече от хиляда стадия навътре в морето. Най-долният етаж ще бъде четвъртит, стаите му ще сочат четирите посоки на света, вторият етаж ще бъде осмостенен, той ще показва осемте посоки на ветровете в Средиземно море, на третия етаж ще се намира огнището. То ще е разположено между една кръгла колонада, над него ще има покрив, за да не го гасят дъждовете.
—  Сещам се откъде ще набавя дърва — възкликна по момчешки Александър.   .
—  И най-горе — продължи Динократ — ще бъде поставена статуята на Посейдон, владетеля на моретата, тъй като Александър ще бъде владетел на света …
Александър се устреми напред, като подтикна жреците пред себе си да вървят по-пъргаво. Шествието потегли отново.
—  Ще бъде! — каза той. — Всеки го разбира така, както му се иска.
След малко слепецът пак се спря.
—  Виждате ли тази сграда? — попита той. И всички в хор му отвърнаха:
—  Виждаме.
—  Това е Музейонът, храмът на музите …
—  С голяма библиотека — добави Динократ.
—  Сандъчетата, които представляваха досега книгохранилниците, винаги се оказваха малки за онова, което е написано по времето, докато са ги правили. Затуй тази библиотека ще бъде толкова голяма, че да побере всичко, написано десет хиляди години преди и хиляда години след нейното построяване.
—  Първото допускам, но въз второто се съмнявам — подхвърли Птолемей Лаг.
—  А тук, това е театърът — каза слепецът и посочи малко встрани от сградата, начертана с брашно.
Динократ хвана тояжката му и я насочи във вярната посока.
Извикаха артистите, които на това място трябваше да представят „Прикованият Прометей“. Избраха тази трагедия заради малкото действащи лица и особено за това, че имаше удобна скала, която да послужи за декор. Докато ги събираха, пред множеството излезе Лизимах, първият наставник на Александър, и изрецитира седма глава от „Илиадата“. В нея се разказваше за строежа на крепостта в стана на ахейците. Лизимах винаги се стараеше да приравни някогашния си ученик с героите на Омир. На Александър това му доставяше удоволствие. Той от малък се считаше за потомък на Ахил, може би по внушение на своя велик учител Аристотел.
Когато артистите завършиха представлението, ясновидецът Аристандър от Телемесос се обади, че от библиотеките няма никаква полза. Той каза, че писмеността е изобретение, което ще спести на хората задължението да упражняват паметта си.
—  В такъв случай ние, военните, трябва да бъдем обречени на вечна глупост — възкликна Птолемей Лаг.
—  Да — съгласи се с него Александър. — Ако все пак между нас се намерят любознателни, нека да имаме на разположение библиотеки.
Така или иначе, след не повече от век тук щеше да се издигне и уреди най-богатото книгохранилище — Александрийската библиотека, — център на науките в древния свят след Атина.
Шествието потегли отново. Врани на ята се вдигаха от купчините с брашно — преместваха се, за да продължат своя пир. Много смешни бяха тези черни птици с побелели човки.
—  Ето ни на Канопската улица. Това е главната улица — викна слепецът, за да заглуши крясъка на враните и на тълпата зад себе си. — Погледнете какви красиви портици има тя и колко са различни една от друга. Това е улицата на удоволствията. Тук има какво да хапне и пийне човек, какво да чуе и види …
—  Дано сме живи — каза Александър, за да не предизвика боговете.
След това слепецът показа големия Гимназиум, Върховния съд, Стадиона, Панейониона, което ще рече Градската или Ботаническата градина. В този изкусно уреден парк той вече виждаше леки снежни цветя, стари дървета, обвити с бръшлян, красиви пътеки, покрити със сини, жълти и червени каменни настилки. Поведе ги по Серапийската улица, която минаваше през големия площад и водеше към храма на Серапис.
Глъчката се засилваше. Вече малцина слушаха, а и онези, които слушаха — не искаха да вярват. Редиците на командирите, чието въображение трудно можеше да бъде разпалено от разпилените купчини брашно, оредяха. Те се смесиха с тълпата на артистите, танцьорите и виночерпците и изостанаха. Сега след Динократ и слепеца вървяха само Александър, Птолемей Лаг и жрецът Аристандър. Те се изкачиха-отново на Лохийския хълм — да погледат панорамата на бъдещия град. Когато отправиха очи надолу, от огромния чертеж бяха останали едва забележими следи. Птиците бяха изкълвали брашното.
—  Вашият град се хареса и на враните! — каза не без заяждане в гласа си ясновидецът.
—  Сега вече можем да сме сигурни, че те ще го възвестят и в небето. Боговете са с нас!
Александър се усмихна, щастлив от остроумието на архитекта.

НЕСПРАВЕДЛИВАТА   ИСТОРИЯ

Александрия на Нил беше първият от градовете, които македонският пълководец основа. По всеобщо признание — тогава, че и сега — тя е най-красивият град на древността. Всички нейни улици били изтеглени под прав ъгъл. Кварталите — на квадратчета от шахматна дъска. Всяка отделна част на града носела името на една от първите пет букви на гръцката азбука: алфа, бета, гама, делта, епсилон.
Главният архитект положи основите още на Александрия Маргияна, Александрия Арахозийска, Александрия Арийска, Александрия Оксийска, Александрия Согдийска, Александрия Есхата … И така още седем нови града, които бяха преди всичко едно прозорливо явление от политическо, стопанско и демографско значение. Едно дръзко строителство, свързано с волята на Александър и с таланта на неговия приятел.
Архитект Динократ изпълняваше неписания договор с пълководеца.
За него и досега не знаем дали е от Родос, или от Ригос. Цял живот правил чудеса в сянката на една от най-забележителните личности в историята на човечеството — Александър от Пела. Името на този велик архитект и строител, сложил началото на елинистичната епоха, неизменно стои до това на великия завоевател. Да се пресеят днес зърната на истината и заблудата, легендите и мотивите и се разкаже какъв дял има Динократ в огромното строителство, което върви заедно със завоеванията и разрушенията на великия пълководец, е невъзможно. Може да се каже със сигурност само, че е възстановил храма на Артемида в Ефес още преди Александрия, че е негов проектът да извае статуя от планината Атон. Тя щяла да представлява Александър, който се подава до кръста от Егейско море. От лявата му ръка щяла да изтича река, а в дясната — да бъде вместен град за десет хиляди жители. Проектът за паметник на приятеля на Александър Велики — Хефестион — също принадлежи на Динократ. Той бил замислен така, че да напомня паметника на Мавзол. Първият етаж лежал върху огромни пиластри, вторият — върху двеста и четиридесет корабни носове, изваяни от камък и покрити със златни пластинки, третият бил украсен със златни лъвове, четвъртият — с кентаври, петият — с редуване на бикове и брони. Най-горе, на върха, Динократ поставил кухи статуи на сирени, в които да се поместват певци на химни. Страбон пише, че войските на Александър Македонски дали 600 000 надници за разчистването на разрушената от Ксеркс Вавилонска кула. Навярно тези работи са се ръководили от специалиста реставратор Динократ.
Биографите на Александър Македонски съобщават, че той решил да вдигне в Пела в чест на своя баща Филип II пирамида, която да бъде по-висока от египетските. Наредил да бъдат построени и шест огромни храма: два, посветени на Зевс — Амон в Дион и Дидона, два, посветени на Атина — в Троя и Кирения, и два на Аполон — в Делфи и Делос. Несъмнено най-малко идеите за тези строежи принадлежат на главния архитект. Твърди се, че шумерската архитектонична арка е позната като строителен елемент днес в Европа благодарение на Александровите походи. Кой друг, ако не архитектът, придружавал пълководеца, ще забележи тази особеност в строежите на шумерите?!
На тридесет и три годишна възраст създателят на най-голямата световна империя умира, поразен от простуда и огнена треска. Пълноводните си поделят владенията му. Архитектът навярно се е заел със строителството на мраморната гробница, в която бил поставен стъкленият саркофаг с тялото на Великия Александър, откраднато при подялбата от Птолемей Лаг.
Последните думи, които историята ни казва за архитекта на Александър Велики, са свързани със строителството на Александрийския фарос. Неговата кула е била издигната с раковинна вар, оцветена в жълто, златно и червеникаво. С мраморни стълби, които прочути ваятели украсили със статуи. Фаросът е построен или довършен по времето на наследника на Птолемей Лаг — Птолемей Филаделф, царувал в Египет от 285 до 247 година.
Строителят на фара наредил да издълбаят тайно върху един от каменните блокове, в основата, следните думи: „Сострат от Книди — син на Динократ“.

Източник: nauka.bg

Според археологическите данни през VIII в. пр. Хр. в Персия и съседните страни е започнало изграждането на масивна система от подземни канали (каната). Канатите били построени, за да се достави прясна вода през сухите равнини и пустините за селскостопанските райони на юг. Най-старите известни каната са били около Урарта в Армения.

Подземни тръбопроводи

През VIII в. след Хр. със същата цел в Ирак започнало строителството на подземни тръбопроводи на големи разстояния. Първите 500 км били завършени по време на управлението на Халиф ал-Мутавакил.