Кубизмът е абстрактна техника, първоначално използвана в Барселона от испанския художник Пабло Пикасо. За пръв път тази техника е разпозната в неговата творба „Госпожиците от Авиньон“ от 1906-1907. Нарисувани са пет полуабстрактни, грубовато ръбести, голи жени и плодове (круша, ябълка, малко грозде и парче пъпеш) срещу тях. В кубистичния стил изображенията са пречупени, изкривени и отсечени, с правоъгълни форми.
По-важни представители
Жорж Брак, художник и скулптор (1882–1963)
Хуан Грис, художник (1887–1927)
Робер Делоне, художник (1885–1941)
Марсел Дюшан, художник (1887–1968)
Паул Клее, художник (1879–1940)
Фернан Леже, художник (1881–1955)
Жак Липшиц, скулптор (1891–1973)
Пабло Пикасо, художник и скулптор (1881–1973)
Любов Попова, художник (1889–1924)
Марк Шагал, художник (1887–1985)
Димитър Буюклийски, художник (1943)
Салвадор Дали, художник (1904-1989)
Тео ван Дуисбург,Композиция VII (Трите грации), 1917
Рисунките на някои праисторически племенни общества са безспорно абстрактни. Творците илюстрирали разкази и рисували пейзажи чрез точки, прави и начупени линии. Всеки елемент символизира нещо от действителността, също както символите на географска карта (няколко кръгчета означават място за водопой, точка може да означава човек). С напредването на цивилизацията изкуството губи абстрактността си и се превръща в декоративно или комерсиално. В някои общества абстрактното изкуство е преоткрито след дълги години културна еволюция.
Модерното абстрактно движение
През VII век след Хр. в Китай настъпил разцвет в калиграфията, а около 800 г. след Хр. и в рисуването. „Пейзажистът“ Уарнг Хсия (740-804 г. след Хр.), който рисувал, докато бил пиян, бил първият пионер в абстрактната техника. Той пръскал мастило върху коприна и използвал косата и пръстите си вместо четки, за да постигне непреднамерено сходство с природата. Старото китайско рисуване изобилства от полуаб-страктни, но не и изцяло абстрактни творби. Модерната западна абстрактна традиция вероятно не произната западна абстрактна традиция вероятно не произлиза от китайския абстракционизъм. По-характерно е това, че широко разпространените китайски и японски стилове на краен минимизъм помогнали за началото на модерното сляпо увличане в абстрактното изкуство. Това е западно явление, започнало в края на XVIII век във Великобритания с книгата „Нов метод за подпомагане на нововъведенията в оригиналните художествени композиции на пейзажа“. Авторът Александър Къзинс (1717-1786) показва стремежа на Уарнг Хсия да рисува пейзажи без съзнателно обрисуване на сходството с природата. Той първо смачквал хартията, след това я изглаждал, тогава, мислейки за пейзажи, но не и за това, което прави, той пръскал обилно хартията с мастило. Съвременниците на Уарнг го наричали „Наплескано мастило“; съвременниците на Къзинс му измислили прякора „Майсторът на петната“ и осмивали неговите „пейзажи на петна“.
В живота на Сергей Есенин има много жени, чиито имена остават неизвестни дори на приятелите и сестра му. До края на живота си, той си спомня за една госпожа, с която той имал тайна от всички и описвана от него самия „най-топла и нежна връзка“. Неизвестната е била омъжена и домът, в който те се срещали е семейното й имение в селото Константиново, родното село на Есенин. Когато научава за смъртта й, той седмици наред не можел да го преживее и почти не говори с околните. Всъщност колко са били „безименните” жени е знаел само той, архивите пазят само реални имена…
Надежда Волпин
През 1920 година Есенин се запознава с поетесата и преводачка Надежда Волпин. Започнала да пише стихове още в гимназията, Надежда кандидаства във факултет по естествени науки на Московския университет и от всички модерни поетични течения, избира активните имаженисти. Присъединявайки се към групата им, Надежда се включва във всички поетични четения, показва стиховете си на Есенин, което ги сближава. Четири години по-късно те се разделят и вече след раздялата им се ражда единственият й син – А.С.Есенин-Волпин. В последствие той става известен учен-математик, природозащитник и един от създателите на Комитета по права Надежда Волпин и синът йна човека, пише стихотворения, които публикува под фамилията Волпин. Надежда издържа сина си с преводи от английски, немски, френски и латински езици, а по време на войната попада в Ашхабад и научава туркменски език, и превежда туркменска поезия. Знае, че не може да разчита на Есенин нито от финансова, нито от приятелска гледна точка. Въпреки това през 1980 година пише мемоарите си „Среща с приятел”, които са посветени на връзката й с Есенин и дават богата информация за живота му по време на женитбата им. За неговото отношение към нея и продължение на срещите им след раздялата, информация липсва.
Към този момент Сергей вече има сериозни проблеми с алкохола и психическото състояние. През 1924 той пише поемата си „Черен човек”, в която описва раздвояването на личността си, която много критици оценяват като първи признаци на болестта на душата му.
София Толстая
5 март 1925 е важна дата в живота на Сергей, в този ден той среща последната си съпруга – внучката на Лев Толстой – София Толстая. Директор на библиотеката в Съюза на писателите, тя е запленена от съвременната поезия и силно впечатлена от стиховете на Есенин, както и от самия него. Така след кратка среща и бързо „опознаване”, той сбъдва мечтата си да стане част от семействo на великия класик. София е била 5 години по-млада от него, боготворяща поета и готова да посвети живота си на неговите безкрайни прищявки и гениално творчество. Подобно на баба си, тя – част от аристократичното семейство – се опитва да въведе Есенин във висшето общество, но подобно на много предходни жени в живота му, се проваля. Нейната строгост, твърдост и студенина по никакъв начин не се съчетават с доброта, простодушие и веселие на поета. Те са като две страни на монетата, тази на която София непрекъснато се опитва да достигне от другата страна, за да хване изплъзващия се Есенин.
А той бяга. Докато съпругата му грижливо събита стиховете му и обикаля издателите, за да направи пълна сбирка на съчиненията му, Сергей се крие в „Стойло Пегаса” – кръчмата на верния му приятел и поет – Анатолий Мариенгоф. Всъщност към този момент Сергей е със силно разклатено душевно и здравословно състояние, тежко бреме, което носи и трябва да издържа София. Именно на нея през декември на 1925 година, се пада и задачата да прибере тялото на поета от гостилницата „Англетер” и да погребе великия руски поет.
Галина Бениславская
Годината е 1920. 23-годишната Галина с приятелката си Яна влизат в голямата зала на Московската консерватирия. „Съд над имаженистите”, пише на големия плакат на входа и двете студентки са дошли на поетичната вечер, за да чуят поета Вадим Шершеневич. Изведнъж в залата настъпва боричкане и шум и от тълпата изниква Сергей с весела усмивка и злани къдрици. Галина е възмутена от хулигана, но когато същият този хулиган започва да чете стиховете си, тя разбира, че губи себе си. За цял живот.
От тази вечер нататък в живота на Галя няма ден или час, който да не е посветен на Есенин. Любовта й е маниакална, безумна и всепрощаваща, а тя – неговата любовница, майка, сестра и приятелка. В дневника си Галя пише: „Не съм обичала никого преди да срещна Сергей. Сега знам със сигурност – мога да му дам всичко – принципите и тялото си. И не само мога, искам го.“ Всъщност връзката между тях продължават до пролетта на 1925 година, когато Галина научава за Софья Толстая и с гръм и трясък гони Есенин, като отказва да се среща с него и да му пише. Но до тогава тя го следва като сянка. Заедно с него преминава през всичките му мимолетни връзки и женитби.
Почти веднага след срещата им, тя става негласният секретар на поета и се занимава с публикуването на произведениета му и издаване на неговите стихосбирки. Така, под предлог, че му помага в работата, Галина се намира в непрекъсен контакт със Сергей и знае къде и с кого е. Изумителна е вътрешната й сила, която й помага да му прощава поредните влюбвания, изневери, женитби и непознати жени. „Винаги Ваша и вечно обичаща само Вас” – така завършват писмата й към Есенин, а той от своя страна я уверява в безкрайното си приятелство, но само приятелство и нищо повече. Въпреки това Галя на спира да се надява. Когато Есенин се жени за Айседора Дункан и заминава в Европа, тя е на границата на лудостта, заминава в провинцията и дълго се лекува от неврастения в санаториум.
Когато през 1924 година Сергей се връща от Америка – съсипан и бездомен – той се приютява в дома на Галя, която е безкрайно щастлива, но истинските й терзания тепърва започват. От една страна, Есенин най-после е до нея, споделя дома й и те живеят на семейни начала, от друга, заедно с поета, в малката квартирка се настаняват и сестра му, и новият й съпруг, а и характерът на Сережа не се променя. Той пие повече от преди и сега в задълженията на литературната му помощничка влизат редовното му издирване, когато той с дни запива с приятели и свестяване му след това. Есенин побеснява, че тя се опитва да се противопостави на пиянските му „решения”, посяга на Галя пред приятелите си поети, а тя мълчаливо и безропотно търпи всичко, с тайната надежда, че утре нейният Сережа ще се събуди и ще се осъзнае.
Когато Есенин обявява, че ще се жени за пореден път нервите й не издържат. Галина гони Сергей от квартирката си, заедно с всички му багаж и роднини и тръшва вратата зад него. В този момент тя е абсолютно убедена, че нито може, нито иска Есенин да се завърне в живота й.
“3 декември 1926 година. Самоубивам се, макар и да знам, че след смъртта ми още повече кучки ще се влачат след него. Но и на него, и на мен вече ни е все едно. В тази могила е погребано всичко най-скъпо за мен …” това е надписът на обикновена картичка, която намират до тялото на Галина Бениславская. Тя се самоубива на годишнината от смъртта на поета. Любовта й към него се оказва по-силна, по-силна от тъгите, болките и униженията, на които Есенин я подлага по време на „връзката” им. Тя се оказва по-силна и от смъртта, и от живота. На погребението му Галя изпада в истерия, но когато решава да се самоубие, ръката й не трепва. Легендата гласи, че оръжието засича 5 или дори повече пъти, но Галя не отстъпва.
Гробът на Галина Бениславская
Погребана е до поета, на Ваганковското гробище и ако имате възможност не пропускайте да оставите цвете и на мраморна плоча, на която има цитат от нейно писмо към Есенин „Без вашето участие в съдбата ми щеше да има много празнота”…
„Изглед от канала „Сен Мартен“, Париж“ (1870), Алфред Сисле, музей Орсе
Импресионизмът е течение в изобразителното изкуство, което се заражда в края на 19 век от група парижки художници. Техните независими изложби им донасят известност през 70-те и 80-те години на века, въпреки силната опозиция от утвърдените академични художници. Името на движението произлиза от творбата на Клод Моне “Импресия, Изгряващо слънце” („Impression soleil levant“), по повод на която Луи Льороа (гравьор, художник и утвърдил се драматург) пише силно критична статия във вестник „Ле Шаривари“, озаглавена “Изложбата на импресионистите”. Художниците не харесват това определение, съдържащо подигравка. Самите те предпочитат да се наричат „независими“.
Импресионистичните картини се характеризират със сравнително малки и тънки, но все пак видими удари с четката, отворена композиция и ударение върху точното изобразяване на светлината в различни състояния (често се набляга върху ефекта на изтеклото време). Засягат се ежедневни теми, движението присъства като ключов елемент на човешкото възприятие и се използват нестандартни гледни точки. Развитието на Импресионизма в изобразителното изкуство скоро води до зараждане на аналогични стилове в музиката и литературата.
Около 400 г. пр. Хр. няколко китайски творци възприели импресионизма като свой характерен стил. Посредством икономична и прецизна работа с четките си те претендирали, че са постигнали поразителен ефект на светлина, пространство и проекция, без да са очертавали контурите и детайлите. Този техен подход бил наречен „пробуждане на духа“. Един от пионерите бил Уарн Уей (415-443 г. след Хр.), който не бива да бъде бъркан с известния си съименник от династията Тарн. „Физическите образи са основани на физически форми“, написал Уарн:
„Духът е невидим, следователно в това, което той внася, няма движение. Окото има ограничени възможности, следователно това, което то вижда, не е всичко. И така, използвайки малка четка, аз рисувам една безкрайна пустота… С крива линия аз изобразявам планините Сънг… Един лек замах ще бъде достатъчен за планината Тай Хуа и няколко несиметрични точки ще покажат носа на дракона. Веждите, челото и скулите изглеждат като ведра усмивка, а самотната канара е толкова огромна и възвишена, сякаш достига облаците. С промени… във всички направления е създадено движение и чрез добавяне на съответни пропорции и мерки духът се разкрива.“
(тр. Де Бари, Чай, Уотсън; Модификация) Течението на импресионистите възниква в Париж
в края на 50-те години на XIX век с творбите на Еду-ард Мане (1832-1883) и Клод Моне (1840-1926). През 1874 г. в Париж представителите на течението правят първата обща изложба и започват да се наричат „импресионисти“, използвайки цитат на един критик, който се позовава на картината на Моне импресия „Изгрев слънце“.
Някои отдавна забравени творци от Римската империя реагирали остро срещу традициите на установеното и общоприетото и използвали оцветяването, за да създадат релефни наивни сцени, някои от които са оцелели и до днес. Този стил, изглежда, е възникнал през I век след Хр., но най-добрите оцелели експонати от този ранен примитивизъм са мозайки от вилата на император Адриан в Тиволи, близо до Рим през 130 г. след Хр.
Останки от древните култури включват много рисунки на неща извън човешките възможности, породени от фантазия и въображение. Най-ранните не са сюрреалистични, защото са вдъхновени от фантазията или митологията, а не са замислени въз основа на тогавашната реалност. Сюрреалистичното движение започнало по време на Римската империя през I век пр. Хр. с шокиращи нововъведения в рисуването на храмове; тръстики, крепящи зидани покриви, и растения, от които никнат човешки същества, били типични за този стил. Те са описани от римския автор Витрувий така:
„Когато хората видят такива мошеници, те не забелязват грешките им, а, напротив – възхищават им се и не се интересуват дали някои от тях съществуват или не. Те са заслепени от декадентските критикарски принципи.“
Представете си следната ситуация – двама младежи, ненавършили 18 години и двамата са болни от рак в последен стадий и разбира се, са обединени от една истинска и красива любов на прага на смъртта. Не, това не е нов сценарий на „Ромео и Жулиета“ и не, той не е тъжен. Именно тук е уловката – великолепен е.
Такъв е сюжетът на прекрасния роман „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн, който обиколи света, преведен на десетки езици и от миналата година стана достъпен и на български. Самият автор споделя, че повече от 10 години иска да напише за любовна приказка за онкоболни младежи, но винаги изоставя, а после трие ръкописа си, докато един ден не среща своя стара позната в последен стадий на рак. Преобразеното й лице му вдъхва напълно неочаквана сила и той просто сяда и създава тази тийнеджърска история за Хейзъл и Патрик.
Както може да се предположи, срещата на двамата влюбени е на специална група по взаимопомощ, целяща намаляване на депресията при младежите, които трябва съвсем спокойно да приемат факта, че всеки техен ден може да бъде последен. Но срещата прераства в разговори за литература и една специална книга разкрива световете на двамата и ги повлича в неочаквано пътешествие. Разходка, която изглежда може да надбяга времето и развитието на болестта, но…
Научих за книгата от чужди блогове за литература. Джон Грийн е истински герой на тийнейджърите в САЩ и когато книгата беше издадена на български, усетих, че просто трябва да я прочета. Но изключвайки тази „чужда популярност“, която тя придоби, аз наистина се влюбих в тази творба. Просто, защото за пръв път видях човек, способен да пише за болни хора, без да обръща внимание на болестта им и въпреки факта, че тя присъства на всяка страница, с подробните описания на разнообразните медицински манипулации, Джон успява да ни покаже вътрешния образ на всеки герой, скрит зад маската на рака и в пъти по-силен от него.
Първите хиперреалистични художници били гърци от началото на IV век пр. Хр. – Зиуксис от Хераклея и неговия по-млад съвременник Пархациус от Ефес (днешна Турция). Още с началото на кариерите си те спечелили голямо възхищение заради точността на рисунъка си и контрола им над дълбочината и цвета. Обаче възникнал спор, с който може би те достигнали степента на хиперреализма. Зиуксис започнал с картина, изобразяваща грозде, която изглеждала толкова истинска, че когато я изложил, тя привлякла птиците. Радвайки се на успеха си, той подтикнал и Пархациус да дръпне завесата на своя дебют. Пархациус обаче спечелил аплодисментите, възползвайки се от Зиуксис, защото неговата дебютна картина изобразявала завеса. Няма доказателство, че двамата са пожънали кой знае какъв успех, когато са рисували одушевени предмети. Когато Зиуксис по-късно нарисувал момче с грозде, той бил разочарован, защото птиците отново били привлечени от гроздето. Когато не се уплашили да дойдат по-близо до картината, вече му било ясно, че не може да рисува момчета толкова добре, колкото грозде.
Когато става въпрос за изкуство, което минава без външно усъвършенстване, а изпълнява само централния си обект, няма нищо по-просто и по-ранно от Сенеферувата пирамида в Дакшир до река Нил. Времето е разрушило гладката й повърхност, но когато е построена, около 3100 г. пр. Хр., е била съставена просто от квадрати и триъгълници. Въпреки невероятните й размери (висока 214 стъпки) е доста по-малка от по-късните „велики пирамиди“. Основен интерес от гледна точка на историята на изкуството предизвиква изключителната оригиналност на очертанията й, напълно неприсъщи за „стъпаловидните пирамиди“ – единствените други съществуващи по-това време. Тя е създадена от вдъхновение, а не от архитектурните традиции или от градивна еволюция. Тук може би най-забележителният факт е, че творецът е имал възможността да убеди правителството си, че цялостната му концепция си струва вложените средства.
Странното в историята на изкуството е, че някои от най-старите оцелели изящни изкуства са шедьоври на реализма от Каменната ера. Вместо последователно развитие на умения и разбиране се наблюдава кулминация на постижения, изникнали от нищетата. В Западна Европа през Ледниковия период преди 13 000-16 000 години първобитният човек украсява стените на пещерите с трайни рисунки и релефно изрисувани диви животни, сцени на лов и понякога хора. Открити са няколко града, чието датиране е твърде неточно, за да се каже кой от тях е най-ранният, но най-добрите колекции са в Алтамира, Испания и Леско, Франция. През поколенията, предхождащи тези доста реалистични хора на изкуството, трябва да е имало напредък в уменията, направил работата им възможна. Забележителното в това е, че докато те не са могли да ушият дреха или да построят могила, вече са рисували картини извън възможностите на цивилизованите творци от много по-напреднали общества.
Този сайт използва ‘бисквитки’ (cookies), за да ви предостави възможно най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.ПриемамПрочети повече
Правила на поверителност
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
