Росен (Dictammus albus)

Билките са известни на човека от най-дълбока древност. За медицинското изкуство на древните народи съдим по писмените паметници и археологичните материали, останали от тях. Така върху някои глинени плочки от Асирия се описва протичането на редица болести и растенията, които могат да се използват за лекуването им.
Установено е също, че в столицата на Асирия — Ниневия — са култивирали лекарствени растения. Плочките, оставени от асирийците с надписи за начините на лекуване с лекарствени растения, са написани на асирийски, вавилонски и шумерски език. А това показва, че тези народи са прилагали лекарствените растения за лечебни цели.
Древните египтяни са използвали постиженията на медицината на асирийците и вавилонците и са разширили познанията върху лечебните средства, като и тук главно са използвали растенията. Така в открития през 1872 г. папирус на Еберс, който е писан от египтяните около 1550 г. пр. Хр., се изброяват към 450 болести и около 700 лекарства от животински и главно от растителен произход. В открития от Едвин-Смит папирус се описват и начини за лекуване на рани, счупвания, навяхвания и др.
За снабдяване с лекарствени растения египтяните организирали и специални експедиции. Известно е например, че за тази цел през 1500 г. пр. Хр. те изпратили 5 кораба в днешна Сомалия. Някои растения, които били познати на египтяните, като ментата (Mentha piperita L.), черния синап (Sinapis nigra L.), касията (Cassia acutifolia Del..), сънотворния мак (Papaver somniferum L.), .кърлежа (Ricinus communis L), морския лук (Scilla maritima L..), татула (Datura stramonium L.) и др., и до днес се използват и култивират в Европа.
В древна Гърция билките също били познати като лечебно средство. Бащата на гръцката медицина Хипократ (460—377 г. пр. н. е.) описва 236 лекарствени растения, които се прилагали по онова време. Аристотел (384—322 г. пр. н. е.) написва книгата „Трактат на естествената история“, където подробно описва познатите през негово време лекарствени растения и начините на употребата им. Всички ботанически познания в древна Гърция обаче били обобщени от ученика на Аристотел — Теофраст, бащата на ботаниката (372—287 г. пр. н. е.), в книгите му „Изследвания на растенията“  и  „Причини на растенията“.
И други древногръцки учени изучават лекарствените растения. Така Ксенофонт познавал свойствата на опиума, тамяна и др. Питагор проучвал лечебното действие на морския лук и синапа. Аристофан изучавал бляна и някои други растения.
Древният Рим наследява познанията на гръцката медицина, доразвива ги и ги обогатява. Римският учен Плиний Стари (23 или 24 — 79 г.) написва многотомна енциклопедия на естествените науки със заглавието „Естествена история“. В нея той описва всички постижения на естествените науки до това време.
През I век от Христа и римският учен, но грък по произход, Диоскорид написва книгата „За лечебните средства“, в която описва над 600 лекарствени растения.
Забележителен лекар и фармацевт от онова време е Клавдий Гален (131—201 г.). Той въвежда нови форми при приготвянето на лекарствените препарати от растителен произход, употребявани и до днес.
След римляните сериозни проучвания в областта на древната медицина имат арабите. Те първи въвеждат прилагането на лекарствените растения върху животни и първи слагат началото на науката за отровите и противоотровите. През II век арабите отварят медицинско училище, а през III век основават Академия на науките. За пръв път при тях лекарската практика се отделя от аптекарската и се въвежда фармакопеята. Прочут арабски учен по онова време е Авицена (980—1037г.),който е написал над 100 научни труда. Най-голям интерес представлява книгата му в 5 тома под название „Канон на лекарското изкуство.“ В нея са описани над 900 лекарствени растения, а също така и медикаменти от животински и неорганичен произход. Арабите познавали над 1600 лекарствени растения.
Още 3000 г. пр. Хр. и китайците употребявали редица лекарства от растителен, а също и от минерален и животински произход. Първата книга под името Бен цао, в която са описани 900 вида растения, е издадена 2600 г. пр. Хр. По-късно китайският лекар Ли Шич Жен от XVI век описва около 1900 вида растения. В древна Индия и Тибет също се развива лекуването с растения. Древните индуси познавали над 700 лекарствени растения, описани около 2000 г. пр. Хр. в съчинението под надслов Susruta. Те познавали още тогава халмугровото масло, което използували за лекуване на проказата, както и действието на ревена (Rheum palmatum L.) и моравото рогче Claviceps purpurea Fr.).
С откриването на Америка европейската медицина се обогати с нови лекарствени растения, като коката (Erytroxylon coca Lam ), хининовото дърво (Cinchona succirubra Pav.), какаовото дърво (Theobroma cacao L.), квасията (Quassia amara L.), ипеката (Uragoga ipecacuanha L.), хидрастиса (Hydrastis canadensis L.), сенегата (Polygala senega L.)   и др., някои от които са били познати още на древните индианци.
През епохата на Възраждането в Европа видният учен Парцела вече започва проучването на химичните съставки в растенията, за да търси активно действащите в тях вещества, но химичният анализ навлиза в практиката фактически едва след три столетия. Негов родоначалник е шведският аптекар Карл Шеле. XIX век може да се гордее с напредъка и приложението на химията при проучванията върху лекарствените растения. Наред със създаването на фармацевтичната промишленост се организират предприятия за култивиране, бране и сушене на растенията, които вече не постъпват в аптеките в суров вид, а изсушени и нарязани. Да се познаят „на око“ такива суровини е невъзможно. Това налага да се изследва анатомичният строеж на растенията, заслуга за което имат редица аптекари начело с швейцарския аптекар Александър Чирх. Така се слага началото на фармакогнозията — науката за лекарствените растения.

В средата на XIX век се доказа, че всички вещества се състоят от химични елементи, че органичните вещества са производни на въглерода и съдържат още кислород, азот, фосфор, сяра и други елементи. Като разполагаше с тези открития, фитохимията се придвижи бързо наред. През 1806 г. аптекарят Сертюрнер получи от опиума алкалоида морфин в чист вид. Той откри алкалните му свойства и доказа упойващото му действие. Новото вещество бе на­речено морфин в чест на бога на съня от гръцката митология – Морфей. Откритието на Сертюрнер предизвика сензация и учените от всички страни се устремиха да търсят активните вещества в растенията. Скоро френските аптекари Кавенту и Пелетие изолираха алкалоидите стрихнин, вератрин и хинин. В средата на XIX век бяха открити и други активни вещества в растенията гликозидите. Освен това бяха открити и изучени дъбилните вещества, са понините, смолите и др. В края на XIX и в началото на XX век откриването на витамините отворили нова страница в науката за лечебните свойства на растенията. В средата на миналия век бе създадена теорията за фитонцидите, които имат свойството да убиват бактериите. През това време бяха открити антибиотиците, които се отделят от определени видове гъби и родствени на тях организми. Това предизвиква нова вълна от изследвания над растенията, която продължава и до днес. Все още обаче океанът на неизвестното е пред нас и скромните билки по полята и горите още дълго ще пазят здравето на човека.

Българската народна медицина води началото си от времената на траките, славяните и прабългарите. За съжаление, ние не знаем много за дейността на народната и официалната ни медицина през Първото българско царство, но все пак до нас са достигнали оскъдни сведения, които говорят, че българите са използвали народната медицина. Така във въпросника, изпратен до папа Николай I в 869 г., цар Борис се интересува (въпрос 62) какво да прави с червения камък (Argilla rubra), с който българите лекуват много болести. Червеният камък съдържа стипца и желязо, които му придават противовъзпалителни и усилващи организма свойства. И днес нашият народ го употребява против малокръвие. От въпрос 79 се разбира, че българите носят муски за предпазване от болести и – за здраве.

В произведението „Шестоднев“ на Йоан Екзарх в един малък речник са записани някои болести и лекарства. От него научаваме, че при плеврита, наричан от народа ребреница, се препоръчва лекуване с върба, топола и кукуряк, които се прилагат и днес в народната ни медицина, което е и научно обосновано.

След падането на България под османско владичество, нашият народ е лишен от всякаква медицинска помощ. Верският фанатизъм у турското население и ниското ниво на хигиената в селата и градовете са причина за появяването на много епидемии. За детско здравеопазване не може да става и дума. Здравето на народа се намира най-често в ръцете на случайни хора, без каквато и да било медицинска подготовка.

През този период голямо разпространение намира арабската медицина, която оказва значително влияние върху медицинските познания в османската империя. Именно оттогава датират ръкописните народни лекарственици, в които наред с описанията на лекарства против болести намираме и „рецепти“ против змейове, таласъми, вампири, зли духове и уроки, всевъзможни заклинания, баяния, врачувания, магии, пророкувания и пр.

В ръкописните материали по народна медицина, записани през 1576 г. от Али Мехмедов, се съдържат различни рецепти, някои от които са против главоболие, зъбобол, треска и др. През 1780 г. е написан лекарственикът на поп Григорий, през 1804 г. – лекарственикът на дядо Илийчо Спицерина от Свищов. От същото време датира и лекарственикът на Тумпаров от Самоков, а от 1833 г. – лекарственикът на Иванчо Келифар.

Най-често срещаните в тези лекарственици лечебни растения са индийското орехче, канелата, карамфилът, саръсабурът, сънотворният мак, исиотът. Като лекарства от животински произход се препоръчват зайча или меча мас, овча лой, животинска кръв, животинска жлъчка, пчелен мед и восък, а от неорганичен произход — червен камък, каменна сол и др.

Безспорно най-голямо място в нашата народна медицина заемат лекарствените растения, или билките, чието име произлиза от старобългарската дума „биле“. Оттам и народните лечители се наричали билери. В миналото прочути били билерите от Кюстендилско, Дебърско, Златна Панега, Воденско и особено – от Янинско. Билерите били две категории — едни, които водели уседнал живот в градовете и големите села и се казвали хекими, и други, пътуващи, които били в движение. Освен от билерите, билки се продавали и в т. нар. ахтарници или спицерии. С лекарствени растения билерите се снабдявали, като ги берели в околностите на населеното място, в което живеели, а малка част си доставяли от чужбина. Брането на билките ставало главно на Гергьовден, Константиновден и най-вече – на Еньовден, наричан от нашия народ Св. Иван Билобер. Лекарствата, които билерите давали, били в различна форма, но главно това били чайове, прахове, маджунни компреси, бани и др.

Въпреки че народните лечители в някои случаи причинявали вреда на болните, през този период бил натрупан ценен опит. Показателен в това отношение е примерът с народния лечител Иван Раев, чийто оригинален метод за лекуване на сънната болест с корените на билката лудо биле е възприет сега от световната медицинска наука под името „българско лечение“.

Съкровищницата на народния опит в областта на здравеопазването е предмет на обстойно изучаване, при което всичко ценно от нея се възприема и внедрява в нашата фармацевтична промишленост. Не малко лекарства като нивалинът, белазонът, леонуринът, ескувазинът, винкапанът, антралаксът, розалинът и др., приготвени от нашите билки, разнасят славата на България по света.

Салицилова киселина

Бащата на германския химик Феликс Хофман страдал от мъчителен ревматизъм. Грижовният син се опитвал да измисли болкоуспокоително без странични ефекти и през 1897 г. разработил аспирина от салицилова киселина, извлечена от кората на върба. Аспиринът е един от най-добрите от дълга серия болкоуспокояващи екстракти от бреза и върба, създавани отпреди близо 2000 години. Чиста салицилова киселина била изолирана за пръв път от италианския химик Пирия през 1838 г.

Контрацептиви

Според ранен египетски медицински текст, сега известен като „Кахунски папирус“, жените, които вкарват на подходящо място запушалка, направена от крокодилска тор и паста от ауйт, могат да се любят без риск от забременяване. Тази формула от 2000 г. пр. Хр. е най-старият известен контрацептив, който действително би трябвало да е действал (на същия принцип като съвременните диафрагми), а не просто да е бил приемане на желаното за действително. Това е една от няколкото египетски рецепти за предотвратяване на забременяването, някои от които може да са от III хилядолетие пр. Хр.

Спермицид

Също от Египет идва по-усъвършенстван вариант на същата идея в „Еребски папирус“ (около 1600 г. пр. Хр.), който препоръчва да се напои мъхест тампон в смес от мед и акациеви връхчета. Акациевите връхчета дават млечна киселина, активен градиент на повечето спермицидни препарати и до днес.

Орални контрацептиви

Древните са извличали орални контрацептиви от много растения с невероятни имена. Рецептите са плод не просто на народни вярвания, а на водещи медицински учени. Гинекологът Соран, работил около 100 г. след Хр. в Египет и Италия, писал, че силфионът и други копърни растения са идеални. Подобно на видния изследовател Гален той вярвал в седефчето като контрацептив. Фармацевтът Диоскорид (I в. след Хр.) препоръчвал дивия джоджен. Че средствата за контрол на раждаемостта са били широко разпространени, се разбира и от творенията на известни писатели, например Аристофан през V в. пр. Хр. Малко е вероятно повечето от средствата, които се препоръчват, да могат да направят кой знае какво, за да се забави овулацията. Те действат главно като предотвратяват оплождането на яйцеклетката.

Средства за Предизвикване на аборт

Други популярни средства за контрол на раждаемостта били предназначени да предизвикват аборт в ранния период на бременността. Около 400 г. пр. Хр. в една статия на Хипократ или на учен от неговата школа се твърди, че най-доброто средство за предизвикване на аборт са морските краставички. Соран предписва нар, Диоскорид, Гален и други предписват други средства, които да се прилагат орално или вагинално, като хвойната например. Много съвременни експерти се присмиват на идеята, че на някое от тези лекарства би могло да се разчита да предизвика толкова силна реакция като изхвърлянето на плода, и оспорват ефикасността на тези средства. Но древните наблюдатели уверено приписват ниската раждаемост на тяхната широка употреба. Определено някои райони в класическата епоха, включително Гърция и Италия, са имали много ниска раждаемост, като се има предвид склонността на техните народи към секс. Съвременните тестове върху плъхове и мишки силно подкрепят твърденията на древните. Установено е, че хвойната има ефективност само шейсет процента, но седефчето при изпитанието при плъховете показало сто процента ефективност. Морските краставички спират овулацията, а нарът е източник на стероида естроген.

Противозачатъчни таблетки

Макар че в медицинските текстове преди времето на Хипократ (460 – 357 г. пр. Хр.) не се споменават орални контрацептиви и абортиращи средства, те били популярни много преди това в района на Източна Месопотамия и са се използвали в продължение на векове. Петър Испански (1226 – 1277) в своята книга „Thesaurus Pauperum“ („Лекарства за бедния“) е включил не само трийсет и четири афродизиака, но и двайсет й шест контрацептива. За отмирането на това знание не би трябвало да се вини настъплението на католицизма. Популяризирането на контрола на раждаемостта от страна на Петър не му попречило да стане папа Йоан XXI. Древните контрацептиви не е трябвало да се вземат ежедневно цял месец, като контрацептивните хапчета, създадени през 1961  г. Достатъчна била нужната доза малко преди или след копулацията. Ако обаче това подтикне някоя читателка да пренебрегне по-съвременните средства и да реши да отиде в градината с ножици, ще трябва настойчиво да я посъветваме да се откаже. Извличането на активни компоненти от растителния материал и неутрализирането на токсините често изисква специална техника. Тя напразно ще търси силфион, тъй като това растение вече е изчезнало, и би могла да се убие с отровата в някое от другите растения. Но когато му дойде времето, по аптеките вероятно ще се появят контрацептиви, създадени на базата на изследвания на антиимплантантните лекарства.

Кръвообращение

„Кръвният поток е постоянен и затворен.“ Това простичко твърдение представлява революция в медицинската мисъл. То идва от китайския „Канон на вътрешната медицина“, съставен през 300 г. пр. Хр. на базата на изследвания, извършени през предишните два или три века. Той е рядък източник на подробности за кръвообращението и съдържа и грешки, и истина. В него обаче правилно се отбелязва, че сърцето е главен орган за циркулацията, че периферният пулс е синхронизиран с ударите на сърцето и че кръвта тече първо към белите дробове и после навсякъде в организма, разпределяйки хранителни вещества дори за кожата и косата. Канонът посочва и качествената разлика между венозната и артериалната кръв.

Белодробен кръг

Един важен факт, който не е отбелязан от авторите на тази работа, е, че кръвта от сърцето се праща през белодробната артерия в белите дробове и се връща отново в сърцето, преди да циркулира в останалата част на тялото. Това е установено за пръв път през XIII в. от арабския изследовател Ала-ал-Дин ибн На-физ (? – 1288), работил в Кайро и Дамаск. Той следвал древните западни изследователи на дихателната система и на Ибн Сина (известен в Европа като Авицена), автора на „Канона“, най-известната книга на ислямската медицина. За разлика от своите предшественици ибн Нафиз дал точно описание на белодробния кръг на сърцето, което включил в две работи. Една от тях е „Коментар върху анатомията на Канона“, другата – „Коментар върху Канона“.

Анатомия на сърцето

„Сърцето“, книга от анонимен гръцки автор през IV в.пр. Хр., правилно описва сърцето като мускул с лява и дясна камера, чиитовходове са ляво и дясно предсърдие (малки камери). Предсърдията са затваряни склапи. Книгата описва и грубата вътрешна повърхност на камерите и връзката насърцето с белите дробове.

Функция на сърцето

Тази анатомия е толкова добра, че описанието на функциятана сърцето в книгата е направо безнадеждно. Авторът казва, че предсърдиятавземат за сърцето въздух от белите дробове и че водата от белите дробове сефилтрира в сърцето, за да подхранва перикардната течност. Повече от хилядагодини преди това египетските учени са разкрили функцията на сърцето за помпанена кръв през съдовете към всички части на тялото. Те са били наясно, чепулсирането на съдовете е синхронизирано с ударите на сърцето, но не се знаедали са разбирали кръвообращението. Тяхното знание се доказва от един папирус,стар над 3500 г., където се описват медицинските познания на Средното царство,може би датиращи от 2000 г. пр. Хр.

Сърцето като помпа

През III в. пр. Хр. гръцките изследователи Херофил иЕразистрат изучили анатомията и функцията на сърцето, но от техните работи еостанало твърде малко, за да знаем дали са разбирали по какъв начин камерите иклапаните действат като помпа. Механиката на помпането била описана правилно отгръцкия лекар Гален от Пергамон (129 – 200 г. след Хр.), който работел в Рим.

Капиляри

Херофил и Еразистрат описали и капилярните съдове – малкитръбички, свързващи артериалната система с вените. Тъй като не са ималимикроскопи, те трябва да са открили съществуването на капилярите по умозрителенпът – може би като са стигнали до извода, че те са съществени за циркулациятана кръвта.

Обяснение на дихателната система