Пабло Сарасате 1844-1908

Пабло де Наваскуес Мартини Сарасате, знаменит испански цигулков виртуоз и композитор, е роден на 10.III.1844 г. в Памплона, Испания. Дарованието му се проявява рано, започват усилени занимания по цигулка и на седемгодишна възраст детето участва в публичен концерт. То напредва много бързо, на десет години свири като виртуоз и дори изнася с триумфален успех концерт в двореца на кралица Изабела в Мадрид. Дарбата му е оценена високо както от кралицата, така и от отбраната, компетентна публика. Кралицата му подарява цигулка „Страдивариус“, на която Сарасате свири по време на безкрайните си турнета.
В 1856 г. дванадесетгодишният Сарасате постъпва в Парижката консерватория като ученик по цигулка на Д. Алар и Масар /до 1857/ и по композиция — на А. Ребер/до 1859/. Като цигулар получава първа награда за отличен успех.
След консерваторията Сарасате се завръща в родината си и изнася многобройни успешни концерти. Славата му на цигулков виртуоз минава границите на Испания. Получава много покани за концерти и до края на живота си посещава всички европейски държави, Северна и Латинска Америка, Индия, Япония и други азиатски страни. Той не само си спечелва почти легендарна популярност като цигулар-виртуоз, но с изпълнението си оказва огромно влияние върху тогавашното цигулково изкуство.
Чрез концертите си Сарасате активно популяризира съвременната музика. Видни композитори създават нови творби, предназначени специално за него: Едуард Лало композира своя Първи концерт за цигулка и оркестър и „Испанска симфония“, Макс Брух — Втория си концерт за цигулка и оркестър и „Шотландска фантазия“, а Камий Сен-Санс — „Интродукция и рондо капричиозо“, „Хаванеза“, Трети концерт за цигулка и оркестър и други.
Изпълнителският цигулков стил на Сарасате се отличава с вълшебна изразителност на тона, грациозност и изящество, необикновена лекота и точност и съвършена техника, за която не съществуват никакви трудности.
Той композира множество произведения предимно за цигулка, в които звучат испански, френски, унгарски и други народни напеви. Творбите му добиват световна известност и досега влизат в репертоара на всеки изтъкнат цигулар.
Пабло Сарасате умира на 20.IХ.1908 г. в Биариц на 65-годишна възраст.

Най-популярните творби на Сарасате:
„Интродукция и тарантела“; „Цигански напеви“; „Испански танци“ — 12 тетрадки; Фантазия по мотиви из операта „Кармен“ от Жорж Бизе; „Фауст-фантазия“ и мн. др.

Лудвиг Витгенщайн
Ludwig Josef Johann Wittgenstein
(1889 – 1951)

„Ние усещаме, че дори да бъде отговорено на всички възможни научни въпроси, проблемите на живота ни все още не ще бъдат изобщо докоснати. Разбира се, тогава повече не остават никакви въпроси; и тъкмо това е отговорът.“
Л. Витгенщайн,
Логико-философски трактат, 6. 52.

Животът като афористика. Логико-философски трактат. Образът на света откъм невидимите граници. Философските игри

Когато през 1922 г. излиза Логико-философски трактат и четците му стигат до последния афоризъм в него, а именно ”За което не може да се говори, за него трябва да се мълчи“, сигурно в някои от тях е проговорил усетът, че в XX век се е родила една Етика, която за разлика от тази на Б. Спиноза е била развита не по геометричен, а по логически начин. Дали авторът й Лудвиг Витгенщайн е имал такова намерение, е спорно: безспорно е обаче това, че с неговия труд изпод краката на философията е издърпана всяка „субстанция“, която може да бъде означена. Оставащото мълчание следва сякаш повелята да не се споменава всуе Божието име; за Витгенщайн, изглежда, всяко име изисква това: да не бъде изричано напразно. Напразното изричане се случва тогава, когато едно име се обяснява чрез друго, някак ненаименувано в конкретността на изказа, но имано пред вид. Този философси  „трик“    е повсеместно използван, за да гарантира една писменост, имаща претенцията да представя „дълбочини“. За Витгенщайн това е просто безсмислено, а единственото оправдание за такава дейност, наричана „философска“, е служенето на терапевтични цели. Философията е терапия. Но преди да стана такава, тя също трябва да бъде излекувана. До лечението Витгенщайн стига след един сам по себе си изцелителен път: на отказа от излишества. Най-напред това личи в биографията му.Витгенщайн е роден в твърде богато еврейско семейство, изповядващо католицизъм: бил най-малкия от осемте деца на крупен индустриалец, основател на стоманената промишленост в Австро-Унгария. Учил в родния си град, завършил гимназия в Линц и смятал да следва физика при Болцман. Смъртта на последния променила плановете на младия Витгенщайн, който се записал във Висшето техническо училище в Берлин, а след това се преместил в Манчестър, където следвал инженерство до към 1911 г. През есента на 1911 г. се срещнал с не особено известния тогава математик и логик Г. Фреге, който го посъветвал да учи математика: нему направили впечатление нетрадиционните Витгенщайнови представи за основанията на логиката, за философията и за науката, единствено, чиито изказвания били смислени. В началото на 1912 г. Витгенщайн постъпва в Тринити колидж в Кеймбридж, където престоял до 1913 г. в компанията на тогавашните научни светила – Б. Ръсел, Дж. Мур, Дж. Кейнс, А. Уайтхед и др. Изглежда, че в семинарите и разговорите той си спомнял за първите философски уроци, дадени му от учебника на Ал. Майнонг: ученик на Фр. Брентано (той е учител и на Хусерл, Масарик, Марти и др.); Витгенщайн сигурно не е пропускал да отбелязва, че за Майнонг съществуването е функция на езика и че т.нар. неразрешими проблеми са следствие на езикова непрецизност, чиято естественост се състои в това да не я забелязваме, тъй като винаги ни насочва някак „навън“. Пред Витгенщайн се откривала отлична кариера в математиката и логиката, ала той я изоставил, за да се запише доброволец-санитар. Участвал в Първата световна война, по време на която в дневника си записвал онези мисли, станали по-късно ядро на Трактата. След войната, когато всички очаквали да се върне към обичайните си занимания (логика, архитектура, конструиране на летателни уреди, мостостроене, музика и пр.), Витгенщайн завършил курсове за… начални учители в помощни училища. Най-известния тогавашен философ, именно той, в средите на позитивистичното движение прекарал няколко години из училища в селата на Долна Австрия, отказвайки се от наследството и проектирайки – между другото – за една от сестрите си къща, образец на „пост-модерната архитектура“; къщата, наречена „Дом Витгенщайн“ по неведоми пътища днес е българска собственост (ако, разбира се, не е вече продадена) и помещения на нашия културен център във Виена.
Приятелите му от Англия не го забравили: почти всяка година при него идвали „парламентьори“ да го канят да стане преподавател в някой от колежите. Едва в 1929 г. той склонил на молбите, но възникнала следната трудност: нямал академично звание и за да го получи, трябвало да се явява на изпит пред хора, които сами признавали, че са се учили от него. От 1930 до 1936 г. той преподавал в Тринити колидж, след което се усамотил в Северна Норвегия в една колиба (построена от самия него). Тук започнал работа върху втория си труд, Философски изследвания, където подложил на радикална критика собствените си възгледи от Трактата. След година се върнал в Кеймбридж, макар и да не искал особено; дори правил опити да се засели в Съветския съюз, където виждал възможност да проектира заводи (за щастие -най-вече за философията – намерението му не се осъществило). До 1947 г. преподавал собствените си „мисли“, осъществявайки представите си за философията като дейност, която не може, а и не трябва, да бъде систематично изложена. Чужд на всякаква светска суета, той се усамотил още веднъж и вече за последен път в Ирландия, живял сред рибари в оскъдица и починал от рак на 29 април 1951 г. Казват, че последните му думи били: „Кажете им, че живях щастливо“.

Логико-философскитрактат

Витгенщайн не е от плодовитите философи в обичайния смисъл на думата: творбите му не са много. Но начинът на изложение, тематиката, решенията, които дава, оплождат мисълта, стряскат обичайните схващания, за да поставят на тяхно място едно убеждение спрямо знанието, което – дори и неизказано – изисква преди всичко строг размисъл. Афоризмите от Трактата могат, разбира се, да бъдат различно тълкувани: в цялостта си обаче те дават израз на един нов тип философстване, наричан „позитивистки“, „аналитичен“, „логико-атомарен“ и имащ за цел най-вече строгата дефинитивност на съжденията чрез проверимостта им във факти. В първия си труд Витгенщайн дава и съответните таблици за проверимост и истинност, лежащи в основата на съвременната логика. Но доколкото тук става въпрос за философия, ще се насочим към онези дисциплинарни проблеми, които биха позволили аналогии между казаното от Витгенщайн и това от други мислители, макар такъв тип „дисциплиниране“ в рубриките „онтология-гносеология-логика“ да не е Витгенщайнов идеал. Освен това ще се придържаме по неговия текст без тълкувателски намеси, защото целта в последна сметка е именно самостоятелното мислене. Несъмнено афоризмите от трактата – както поотделно, така и в цялостта им – целят тъкмо това.
Трактатът е ред от изказвания, чиято номерация според Витгенщайн върви по степен на важност за осмислянето; тук тази номерация на места ще бъде нарушена с надеждата, че този, който иска да види как стоят нещата у Витгенщайн, ще посегне към самия Трактат: той може да се намери в изд. Л. Витгенщайн, Избрани съчинения, С, 1988, прев. Н. Милков. Следва „колаж“ от афоризми:
1.  Светът е всичко, което е налице.
1.1. Светът е съвкупността от фактите, а не от нещата.
1.1.1. Светът е определен чрез фактите и чрез това, че е всички факти.
2.  Това, което е налице – фактът – е съществуването на състояния на нещата.
2.01. Състоянието на нещата е съединяване на предмети (неща, вещи).
2.011.  За вещта е съществено да може да бъде съставна част на състоянията на нещата.
2.012.   В логиката нищо не е случайно: ако вещта може да бъде в състоянието на нещата, тогава в нея трябва да може да се предвижда възможността на състоянията на нещата.
2.0123. Ако са дадени всички възможни предмети, то с това са дадени и всички възможни състояния на нещата.
2.0141. Възможността за присъствието му в състоянията на нещата е формата на предмета.
2.0232. Казано между другото, предметите са безцветни.
2.04. Съвкупността от съществуващите състояния на нещата е светът.
2.05.  Съвкупността от съществуващите състояния на нещата определя също така кои състояния на нещата не съществуват.
2.06.   Съществуването и несъществуването са състояния на нещата е действителността. (Съществуването на състояния на нещата ние наричаме още позитивен факт, а несъществуването – негативен факт.)
2.1. Ние си създаваме образи на фактите.
2.12. Образът е модел на действителността.
2.141. Образът е факт.
2.15. Фактът, че елементите на образа се съотнасят един с друг по определен начин, представя това, че нещата се съотнасят помежду си така.
Тази свързаност на елементите на образа се нарича негова структура, а нейната възможност – негова форма на изобразяване.
2.18. Общото, което всеки образ от каквато и да е форма, трябва да има с действителността, за да може – правилно и неправилно – да я изобразява, е логическата форма, т.е. формата на действителността.
2.223. За да узнаем дали образът е верен или неверен, ние трябва да го сравним с действителността.
3.001. „Дадено състояние на нещата е мислимо“ означава: ние можем да си създадем образа му.
3.221. Аз мога само да назова предметите. Знаците ги заместват. Аз мога да говоря само за тях, но не мога да ги произнеса. Изречението може само да каже как е дадено нещо, но не какво е то.
3.323. В разговорния език извънредно често се случва една и съща дума да означава по различен начин – и следователно да принадлежи към различни символи – или две думи, които означават по различен начин, на пръв поглед да са приложени в изречението по един и същи начин.
Така думата „е“ изглежда като копула, като знак за равенство и като израз на съществуване; „съществувам“ – като интранзитивен глагол, подобен на „вървя“; „идентичен“ – като прилагателно; ние говорим за нещо, но също и за това, че нещо се случва.
(В изречението „Зеленото е зелено“ – в която първата дума е собствено име, а последната – прилагателно – думите нямат просто различно значение, а са различни символи.)
3.324.   По този начин лесно възникват фундаменталните обърквания (с които е пълна цялата философия).
3.325.  За да избегнем тези грешки, трябва да използваме такъв знаков език, който да ги изключва, като не прилага един и същи знак към различни символи, както и знаци, които на пръв поглед са от един и същ вид, но всъщност описват нещата по различен начин. Т.е. знаков език, който да се подчинява на логическа граматика, на логически синтаксис. (Логическият символизъм на Фреге и Ръсел е такъв език, който обаче все още не изключва всички грешки.)
4.  Мисълта е смислено изречение.
4.003. Повечето положения и въпроси, които са били написани на философски теми, не са неверни, а безсмислени. Затова ние не можем да отговорим на въпроси от този вид, а само можем да установим тяхната безсмисленост. Повечето въпроси и положения на философията се основават на това, че ние не разбираме логиката на езика си…
И не е чудно, че най-дълбоките проблеми всъщност не са никакви проблеми.
4.111.  Философията не е една от естествените науки. (Думата „философия“ трябва да означава нещо, което се
намира над или под, но не до естествените науки.)
4.112.   Целта на философията е логическото изясняване на мислите.
Философията не е учение, а дейност.
Философският труд се състои главно от разяснения.
Резултатът от философията не са „философските положения“, а изясняването на положенията.
Философията трябва да изяснява и строго да разграничава мислите, които иначе, така да се каже, са мъгляви и неясни.
5.  Изречението е функция на истинността на елементарните положения.
5.134.  От едно елементарно положение не може да следва друго.
5.135.  От съществуването на някакво положение на нещата по никакъв начин не може да се заключи за друго, съвсем различно от първото.
5.136.  Няма причинна връзка, която да оправдава такова заключение.
5.1361. Ние не можем да заключаваме за бъдещите събития от сегашни.
Вярата в причинната връзка е суеверие.
5.1362. Свободата на волята се състои в това, че бъдещите действия не могат да се знаят сега. Бихме могли да ги знаем само, ако причинността би била вътрешна необходимост – подобна на тази на логическите заключения. – Връзката между знанието и познатото е тази на логическата необходимост.
5.6. Границите на моя език означават границите на моя свят.
5.61.  Логиката изпълва света; границите на света са също и нейни граници.
Следователно в логиката ние не можем да кажем: това и това го има в света, онова го няма…
Това, което не можем да мислим, ние не можем да мислим; следователно не може също и да кажем какво не можем да мислим.
5.62.  Тази бележка дава ключа за разбирането на това до каква степен солипсизмът е верен.
Това, което солипсизмът всъщност има пред вид, е съвсем правилно, само че не може да се каже; а се показва.
Това, че светът е мой свят, се показва в това, че границите на езика (на езика, който единствено аз разбирам) означават границите на моя свят.
5.64. Тук се вижда, че солипсизмът, строго проведен, съвпада с чистия реализъм. Азът на солипсизма се свива до непротяжна точка и остава само координираната с него реалност.
5.641. Значи във философията наистина има смисъл, в който може да стане дума за Аза не-психологически.
Азът влиза във философията благодарение на това, че „светът е мой свят“.
Философският Аз не е човекът, не е човешкото тяло или човешката душа, с която се занимава психологията, а мета-физическият субект – границата на света – не някаква негова част.
6.41. Смисълът на света трябва да се намира извън него. В света всичко е така, както е и всичко се случва така, както се случва; вътре в него няма никаква ценност – а ако би имало, то тя нямаше да има никакво значение.
Ако има ценност, която притежава значение, то тя трябва да се намира извън всичко, което се случва, и извън определеното битие. Защото всичко, което се случва, и определеното битие са случайни.
Това, което прави нещата случайни, не може да се намира в света, тъй като иначе то би било отново случайно.
То трябва да се намира извън света.
6.42. Затова също така не може да има етически положения.
Положенията не могат да изразяват нещо висше.
6.421. Ясно е, че етиката не позволява да бъде изказвана.
Етиката е трансцендентална. (Етиката и естетиката са едно и също.)
6.4312. Безсмъртието на човешката душа във времето, т.е. вечният й живот след смъртта не само че не е гарантирано по никакъв начин, но преди всичко тази хипотеза не води до това, което винаги са искали да постигнат с нея. Защото би ли била решена задачата и загадката с това, че аз продължавам да живея вечно? Нима този вечен живот не е точно толкова загадъчен, колкото и сегашният. Решението на загадката на живота в пространството и времето се намира извън пространството и времето.
(Тук не трябва да бъдат решавани проблеми на естествознанието.)
6.432. Това, как е светът, е напълно безразлично за висшето. Бог не се разкрива в света.
6.44. Мистичното е не как е светът, а че той изобщо е.
6.53.   Правилният философски метод всъщност би бил този: Да не се казва нищо освен това, което може да бъде казано – следователно – положенията на естествената наука, т.е. нещо, което няма нищо общо с философията – и тогава, ако някой иска да каже нещо метафизическо да му се посочи, че на определени знаци в своите изказвания той не е дал никакво значение. Този метод за него би бил най-неудовлетворителен – той не би имал чувството, че ние го учим на философия, – но това би бил единственият строго правилен метод.
6.54.  Моите положения се изясняват с това, че този, който ме е разбрал, накрая ги разпознава като безсмислени, ако се е издигнал чрез тях – върху тях – над тях. (Той, така да се каже, трябва да блъсне стълбата, след като се е изкачил по нея.)
Той трябва да преодолее тези положения; тогава ще види света правилно.
7. За което не може да се говори, за него трябва да се мълчи.*

Цитира се по споменатото вече издание; на някои места вместо установенияпревод на Satz с „пропозиция“ (което не казва нищо) се дава“изречение“, „положение“, „изказване“: просто,защото немската дума е многозначна.

Тази подборна от афоризми представя, надявам се, не само философските, но и мирогледни схващания на Витгенщайн; в нея личи и личното му неудовлетворение от постигнатото, с което са заложени мотивите за една по-нататъшна работа. Тя продължава във „Философски изследвания“, занимавали Витгенщайн близо шестнадесет години след като се връща към преподавателската си работа. Той не е възнамерявал да ги публикува, ала позоваването на тях от негови слушатели, колеги и почитатели е водело до тълкувания, пряко противоположни на намеренията му; освен това са правели пряка връзка между темите от трактата и даваното в по-късните му лекции. Не че няма такава връзка: работата е в това, че след Трактата самата представа за философска работа придобива друг смисъл за Витгенщайн, пък и за философите, битуващи в неговото влияние – именно осмисляне вече не само на логическия, научен език, но и на всекидневния, чиито появи в писмеността (философска, научна, идеологическа, чисто литературна) все пак не изразяват някаква отвъдност, така страстно гонена от „ранния“ Витгенщайн. Това значи – и предполагана. Задачата на Философските изследвания се състои в това: да се изгради фонът, на който изпъква смисленото. За Витгенщайн това вече е езикът и то не в логическата му модалност, а като универсално средство за осмисляне на „другото“, „отвъдното“. До него се стига чрез сходства, откриваеми в изразите, чрез преходи от една езикова редица в друга. С това Витгенщайн дава началото на една мощна тенденция във философията – лингвистическият анализ, имащ сам по себе си и чисто частно научни измерения. Двете части на Изследванията са трудно изложими, доколкото и те са съставени от положения, всяко от които има и самостоятелно значение и може да се отнася както до философията изобщо, така и до области като математиката, логическото проектиране, лингвистиката, педагогиката, психологията, теорията на типовете и тази на игрите, та дори и до социологията. Ето защо духът на Изследванията ще бъде представен тук с една игрова конструкция, чийто анализ може да ни доближи до теми, засягани от Витгенщаин; и то да доближи така, че и без да се знае какво конкретно е казано в неговите текстове, да се практикува исканото в тях. Защото философията, поне в неговото разбиране, е именно мисловна
практика.
За да стане това, би стигнал и текстът, даден като основа на Семинара към Витгенщаин – случаят в казармата. За препоръчване е и ползването на следната

ЛИТЕРАТУРА
1   Л Витгенщайн, Избрани съчинения, С, 1988.
2   Н   Ирибаджаков, Критика на метафизическия разум, С, 1979,с.118-174.
3. Е.  Панова, Кант и аналитичната метафизика, С, 1986, с 67-118.


СЕМИНАР
Към „Витгенщайн“
Имало някога един полковник, наречен Черния офицер, който бил пенсиониран, но искал да види как наследникът му, наречен Белия офицер, защото все ходел чист и спретнат, ще приеме строя в първия си началнически ден. Черният офицер, гледайки плаца от щаба, не издържал на гледката и обърнал гръб на прозореца. От съседната стая се чувал следният разговор, воден от двамата дневални.
–  Бихме му дузпата на черния офицер!
–  А, още не му е бита; т’ва да не ти е футбол; тук си има правила.
Полковникът се заслушал в разговора и си казал, че ако той не гледа, все пак има други, които проявяват интерес за случващото се на плаца и в казармата. Чул:
– Виждаш ли го, идва белият, пък и конят, а? Как ти се струва?
„Аха, ще приема вече строя“ – рекъл си полковникът и долепил ухо до стената, за да чуе:
– Опала, падна и конят!
Зарадвал се полковникът и тъкмо да се обърне, чул наново:
– Как ще падне? Белият още не е тръгнал, не върви така. Полковникът изревал:
– Как да не върви?! По устав трябва да върви!
Дневалните, чувайки устав, прибрали шаха, а полковникът, като се обърнал към прозореца, видял как Белият офицер си изтупва куртката, а конят стоял виновно пред строя.

Вярвам, че всеки, който е чел поне една книга на Елиф Шафак я познава в различна светлина. Така се случва с авторите, които разказват приказни лични истории, които резонират в душите ни и измъкват на повърхността различни емоции и асоциации. Елиф Шафак или жената, побрала в себе си много роли, езици, вярвания, вкусове, спомени и думи, пълни с нежност, е истински подарък за „слабата“ половина на планетата ни. Тя е едновременно видение и здраво стъпил на земята човек, едновременно автор, продаващ книгите си из целия свят и асистент преподавател, реализиран в академичната си кариера. Тя е едновременно майка на две деца (дъщеря и син), стопанка на два дома (в Лондон и Истанбул) и любяща съпруга на един мъж, извел я от черупката на творческата й самота.

Познах Шафак през „Любов” и я обикнах през нейната „Чест”, два вълшебни романа, които не спирам да препоръчвам години наред. Разходих се с мислите й за космополитността на света и неговата еднаквост в самотата и различност в нюансите на любовта с романите „Светецът на неизбежната лудост”, „Копелето на Истанбул”и „Черно мляко”. Обикнах шарения Истанбул през „Дворецът на бълхите” и бях готова и заредена с тази емоция, когато разгърнах най-новия й роман „Майстора на куполи”. В тази приказка на Изтока Елиф ни разказва за исторически важната за Истанбул личност на главния архитект на града Коджа Мимар Синан ага, създал повече от 300 сгради за 50 години прекарани на този пост, както за неговия калфа Джахан и неговия слон Чота, свързани с приятелството със слонска памет и любов, по-красива от най-изтънчената джамия в Турция.

Харесвам това как Елиф Шафак е изградила е своето мнение по различни въпроси, което защитава бавно и методично във всеки следващ роман, в който неизменно ще присъства суфизмът, равнопоставеността на разнообразните езици, култури и полове, стремеж към знание и приятелски взаимоотношения с книгите.

Подобно на останалите си книги, в които героите са свързани с невидими нишки с Истанбул, в „Майстора на куполи” Елиф ще ни покаже шарения и вкусен, ароматен и непостоянен образ на града и ще сравни неговото развие с това на една съзряваща и порастваща човешка душа, чиито промени се случват по-бавно, но и по-стабилно. И аз съм сигурна, че след тази разходка на душата, краката ви ще закопнеят за калдъръмените улици на този център на вселената…

Чуйте повече за биографията и книгите на Елиф Шафак в записа:

„А тебе желаю мужа,
только не поета“
Есенин, 1925 г.

Сергей Есенин е един от най-талантливите поети в цялата история на руската литература. Наричан е гений, пияница, Творец (с главно „Т“) и пияница. Същевременно той се нарежда, ако не и води списъка на най-скандални личности на Русия в периода 1910-1925 години. Животът му е низ от безумно красиви произведения, водка, сбивания и много жени. Творческият му път е осеян с премеждия и признания, а личния му живот – с поредица от бракове.

Селското момче от Рязанска област покорява всичко със своята душевност и любовта към Русия, които извират от стиховете му. Съвременниците му споделят, че когато на 17 години той пристига, за да покори Москва, от него струи доброта и свежест на руските поля. Но творческият му път върви ръка за ръка с личните му трепети, които го вдъхновяват или съсипват. В най-тежките си моменти, поетът пише едни от най-ярките си произведение и търси, не спира да търси любовта, която да плени сърцето му за винаги.

Анна Изряднова

Бъдещият поет Сергей Есенин пристига в Москва през 1912 година и веднага започва работа в печатница на Сътин, където копнее да започне с издаването на собствени стихове. Печатницата обаче има планове да издава велики руски поети, но не и непознатия на публиката Есенин, а вестниците, на които той предлага произведенията си, въобще не реагират на първите му творби. Единствено Аня, Анна Изрядова, която работи като коректор в същата печатница, се влюбва и оценява младия Анна Изрядновапоет. Година по-късно те се женят. Четири години по-възрастната от него Аня постепенно въвежда Есенин в литературния свят на Москва, запознавайки го с литератори, издатели, критици, поети и писатели. Заедно те посещават събото-неделните лекции в Московския университет „А.Л. Шанявский”, а Есенин пише все повече и повече. Смята се, че това е най-силният творчески период в живота на поета – за една година пише над 70 стихотворения, вдъхновени от любовта към Аня и от подкрепата, която тя непрестанно му оказва.

През 1914 година се ражда първият му син – Юрий. Сергей е безумно щастлив и прекарва много време с детето, помага на Аня. Но след първия възторг идват трудностите – липса на средства, невъзможност за нормален сън и работа. Есенин заминава за Петроград (Санкт Петербург) и само няколко месеца по-късно се връща друг и напълно чужд на Аня и детето. След още няколко пътувания обещава: „Ще се върна скоро”, но не се появява повече. Годината е 1915 и студената гражданска война „тресе“ Русия. Есенин е изпратен в армията, където за литературните му заслуги го разпределят в санитарска длъжност, а не на бойното поле. След Февруарската революция, поетът дезеритра с няколко бойни другари и една жена – Зинаида Райх.

Зинаида Райх

На 30 юли 1917 година в една селска църква се венчаят Сергей Есенин и красавицата Зинаида Райх. Поетът е лудо влюбен в начинаещата актриса, а връзката им е бурна и страстна – пълна с гуляи, запивания и скандали. До края на живота си Есенин говори за Райх с любов и ярост. Казва, че това е жената, която обича и мрази най-много, мрази, именно защото безумно обича. Цялият им брак е осеян с издигания и спадове, пълен със публични кавги и бурни любовни сцени.

Зинаида Райх с децата на Есенин – Коля и Таня 9 месеца след венчавката, Сергей отново става баща – този път на дъщеричка. Татьяна, получава името на баба си по бащина линия, а баща й не може да откъсне поглед от нея. Тя става най-любимото му дете, за което се грижи до последните си дни. На 3 февруари 1920 се ражда вторият му син – Константин. Към този момент Есенин вече е напуснал Зинаида.

Много са историите за съвместения им живот, а самият поет признава, че не веднъж е посягал на Райх в пристъпи на ярост. Тя е с темпераментен характер на актриса, той – с въображение на поет. Побърква се от идеята, че тя може да не му бъде вярна, но в същото време бремето на семейния живот му тежи все повече. Зинаида не веднъж го напуска (твърди се, че обикновено това се случва след тежки побои) и заминава при родителите си в град Орел, където ражда и двете си деца с подкрепата и грижите на родителите, но не и на съпруга си. Есенин не приема Константин за свой син и твърди, че детето е резултат от изневяра на Райх, което и става повод за окончателният им разрив. Вижда сина си за пръв път месеци след неговото раждане и външността му  – по-мургаво от другите му деца – подклажда теорията за измяната на Зинаида. Въпреки това Есенин цял живот издържа децата, когато има пари, и обича Коля наравно с другите. Приятелите му разказват, че до последни дни носи снимка на Таня и Коля във вътрешния джоб на сакото си и говори за тях с любов и нежност.

Със Зинаида Сергей продължава взаимоотношенията, дълго след като тя се омъжва за режисьора и актьора Всеволод Мейерхолд. Есенин непрекъснато идва на свиждания с децата, с което побърква новият съпруг на Зинаида, а след всяко негово посещение тя остава на легло, болна от любов към поета. Любовта им продължава цял живот, макар и тайно, но със същата бурна страст, както в началото на семейния им живот. Официалният им развод е обявен през 1921 година, което става повод за грандиозен запой за поета, който искрено страда за неуспешния и изгубен брак.

Айседора Дънкан

Половин година по-късно, намиращ се в състояние между Айседора Дункан и Сергей Есенинсъседочена работа над стиховете и запивания, продължаващи понякога с дни, Есенин среща Айседора Дънкан. Американската танцьорка, идва в „Советская Россия”, за да направи школа по танци. Теориите за срещата им са много, историите на „очевидците” – коя от коя по-невероятни, но сигурно е едно – това е любов от пръв поглед. Интересен е фактът, че Айседора въобще не знае руски, а Есенин – не говори и дума английски. Влюбените успяват да се разберат единствено с поглед и езика на изкуствата – Есенин й чете стиховете си още при първата им среща, а Айседора танцува специално и само за него.

Още на следващата сутрин Есенин се мести в дома на Дънкан, която е изцяло погълната от новата си школа и възлюбения си. Есенин е щастлив и пише много, идилията може да бъде пълна, ако не бяха постоянните сбирки с другите поети имаженисти. Сергей пие много, понякога изчезва с дни от вкъщи, връщайки се към живота, който е водил преди да срещне новата си любов. Предпазвайки го алкохолизъм, тя решава да заминат в Европа, а за да улеснят издаването на визи, двамата включват брак. Така 27-годишният поет се жени за трети път и този път съпругата му е 18 години по-възрастна от него.

В Европа бракът постепенно започва да се разпада. Въпреки че и двамата искат фамилията им да бъде „Дънкан-Есенин”, за да делят общата си слава, поетът е възприеман по-скоро като съпруг на великата танцьорка. Той обаче е свикнал да бъде в центъра на събитията, не приема засенчване на собствената личност и започва да търси внимание с впечатляващ външен вид и скандално поведение. След няколко сериозни сбивания семейството напуска Берлин. Същевременно на остаряващата вече танцьорка й предлагат договор в Америка и те заминават.

В Америка Айседора я чака турне, а Есенин – разочарование. Той е впечатлен от огромната и развиваща се страна, но руският дух, толкова размит в Берлин, отсъства напълно в Новия свят. Той се мъчи от кошмари, в които сънува руските полета, и пише на приятелите си, че се задушава от американския въздух.

Сергей не може да пише и е подтиснат от липсата на вдъхновение дотолкова, че изпада в депресия. Съпрузите непрекъснато се карат, а Есенин е измъчван от ревност и непрекъснато вдига публични скандали на Дънкан. През 1923 тя прекъсва турнето си и двамата се завръщат в Русия, където поетът буквално бяга от нея. Танцьорката със седмици чака Есенин да се върне, а той търси изгубената си свобода. Руският въздух го връща в реалността и той губи интерес към възрастната госпожа окончателно. Няколко месеца по-късно се развеждат.

След Айседора Дънкан Есенин има още три големи любовни истории в живота си. Всяка от тях е бурна в началото и трагично болезнена в края си. Поетът продължава да се среща и с бившите си жени, всяка от които го обича до неочаквана му смърт и вероятно имат причини за това. Веселият характер на руската душа се смесват с безкрайната му обич към Русия, за да създадат уникален и дълбок човек, способен искрено да живее и твори. Жените си той обича до полуда и до последно им посвещава стихове и пише писма. Грижи се за съдбите на всичките си деца и им помага, до колкото му в възможно финансово. Но любовта, безплатната си любов, той им раздава без мяра до последния си ден.

(Следва продължение)

 Материалът е публикуван първоначално в сайта http://azcheta.com