Около 75% е така наречената „тъмна енергия“, която е отговорна за ускоряващото се разширяване на пространството; 21% представлява „тъмна материя“ и едва около 4% от вселената е обикновената материя под формата на газ, звезди, планети и т.н. Учените още са доста далече от разбирането на истинската същност на „тъмната енергия“ и „тъмната материя“, но в последните години се правят доста точни модели на разпределението на „тъмната материя“.
Понякога имаме нужда от здрава доза цинизъм, за да преглътнем поредната житейска несправедливост. Тогава посягаме към някоя от книгите на Чарлз Буковски и само страници по-късно, разбираме, че всичко е наред. Американският гений, писал в стила на „мръсен реализъм“ – описва събитията и персонажите с подчертано груба и дори агресивна прямота, има навика да казва истината в очите.
Ето и 22 заключения, които той сподели с нас и направи света по-поносим. И хубав.
Проблемът на съвременния свят е, че възпитаните хора са пълни със съмнения, а идиотите изпълнени с увереност.
Добре е да имаш къде да отидеш, когато всичко е зле.
Докато мъжете гледат футбол, пият бира или играят боулинг, жените са тези, които мислят за нас, съсредоточават се, изучават и решават: дали да ни приемат, да ни изхвърлят, да ни заменят, да ни убият или просто да ни оставят.
Ако не можеш да бъдеш джентълмен, поне не бъди прасе.
Писателите – това са отчаяни хора и когато в живота им се появи надежда, те престават да бъдат писатели.
На 25 всеки може да бъде гений. На 50 трябва все нещо да си направил.
Някои хора не могат да откачат – и имат ужасно скучен живот.
Ако ти се получи да излъжеш някого, това съвсем не означава, че той е глупак. Значи, той ти се доверил повече, отколкото го заслужаваш.
Депресията и самоубийствата често се оказват резултат от грешна диета.
Всичко вървеше добре, но неизвестно накъде.
Не вярвам, че може да подобрим света. Вярвам, че можем да не го направим по-лош.
Намери това, което обичаш и му позволи да те убие.
— Аз мисля, че трябва да се пийне. — Да пийнат трябва почти всички, само че те не го знаят.
Разликата между живота и изкуството е, че изкуството е по-поносимо.
Точно това е проблемът с пиенето. Ако се случи нещо лошо, пиеш, за да забравиш; ако се случи нещо хубаво, пиеш, за да го отпразнуваш; а ако нищо не се случва, пиеш, за да се случи нещо.
Смелостта е въпрос на стил в една безнадеждна ситуация, каквато е животът.
Добрият писател знае кога да не пише.
Ако един човек не може да напише любовен разказ, от него няма полза.
Лудите и пияниците са последните светци на тази епоха.
За да спасим света, трябва да спасим всеки човек по отделно и един по един. Да спасяваш всички е романтизъм или политика.
Болници, затвори и бардаци – това са университетите на живота. Аз имам няколко висши образования. Заслужавам малко уважение.
Дори и хиляди пъти да си прав, какъв е смисълът, ако жена ти плаче.
Обожаваме пътешествията и разбира се, пълним картите на фотоапарата със снимки от всяка дестинация, която добавяме към нашата карта. Една млада дама обаче преобърна усещането ни за пътуване със своя нестандартен начин да събира спомени от различни места. В разрез със съвремието, Тереза Лим не снима местата, които посещава, вместо това тя остава там за час, час и половина – време, достатъчно, за да бродира малка картинка на мястото. 24-годишната Тереза завършва „Мода, текстил и дизайн“ в Колежа по изкуства Lasalle и в свободното от пътуване време, работи за H&M, Swarovski and Gucci, a когато не бродира, се посвещава изцяло на илюстрацията.
Казва, че идеята да бродира местата й дошла, когато при едно от пътуванията в Австрия, батерията на телефона й свършила и тя останала с празни ръце. Или почти. Защото в чантата си Тереза винаги носи комплект за бродиране и така се получила първата бродерия, една от 20-те, които вече са били показани като специална изложба в Сингапур, Хонконг, Банкок, Япония, Австралия и Европа. Тереза не продава нито една от бродериите. „Отнасям със себе си мъничък Колизеум“, пише тя към снимката на бродерията си от Рим, а ние сме сигурни, че нейния Колизеум е 1000 пъти по-ценен от всички, които се продават от уличните търговци. Вижте и част от местата, които е посетила Тереза.
Понякога в работното ни време се раздира от телефонни обаждания, електронни писма, молби на колеги и задачи от шефа и на финала усещаме, че мозъкът ни започва да кипи, а коефициентът на полезно действие спада до нула. Следва застояване след края на работния ден, за да довършим проектите си или още по-лошо – довършваме ги у дома, между вечерята и страстното желание да си починем. Вместо това стоим будни до късно, ставаме рано и не се наспиваме. И тъй като никой от нас не иска да се чувства преуморен, предлагаме пет лесни стъпки, които ще ви помогнат да подреждате по-лесно задачите и да си почивате добре вечерно време.
Не удължавайте работния ден
Продуктивността ви няма да се подобри, ако прекарате повече часове на работното място. Ако смятате, че оставайки по-дълго ще свършите повече неща, грешите. Това, което ще постигнете е гарантирана умора и по-малко време за себе си и за възстановяване на силите за следващия работен ден. А не забравяйте, че умората се натрупва, тръгвайте си навреме.
Не правете всичко сами
Казано по-лесно – търсете си помощници. Не може да направи всичко абсолютно сам, а и няма нужда от това. Научете се да делегирате дребни, лесни, но времеемки задачи, за да можете да се съсредоточите върху главните задачи. А и в екип винаги се работи по-бързо и по-качествено, стига да ръководите хората си добре.
Забравете перфекционизма
Изследванията показват, че перфекционистите инвестират двойно повече в изпълнение на всичките си задачи. А освен това, фокусирани върху детайла, те често губят поглед върху общата картина и тръгват в грешна посока. Бъдете реални, земни, отлични, но не перфектни.
Автоматизирайте задачите си
Част от задълженията ни може да се извършват автоматично. Ако работата ви изисква провеждане на еднообразни телефонни разговори – може да си съставите наръчник с отговори на често задаваните въпроси. Същото може да направите и с е-мейлите. Запазете вдъхновението за останалите задачи.
Разрешете си почивка
Спрете работата и си позволете да останете сам за малко. Медитирайте. Дишайте или просто наблюдавайте света наоколо. Време, прекарано насаме със себе си в кратко бездействие със сигурност ще даде глътка кислород на мозъка ви, ще подобри работата на мозъка, паметта и настроението.
Девизът на този чаровен азиатец висок 172 см е „Няма страх, няма дубльори, няма равни.“ Вероятно затова няма човек, който да не е гледал поне един филм с Джеки Чан и да не се усмихва, когато чуе името му. Преминал през трудности да пробие в кино индустрията на Азия, а след това в Холивуд, 62-годишният Джеки Чан продължава да работи ежедневно и с усмивка.
Ето и няколко от съкровените му тайни:
Джеки Чан е китайски актьор, режисьор, продуцент, сценарист, специалист по бойни изкуства, певец и каскадьор. Роден е през 1954 година и истинското му име е Чан Кун-сан, което означава „роден в Хонг Конг“.
Джеки Чан не е успял да завърши 1 клас в основното училище, когато родителите му го записват в China Drama Academy, където той прекарва следващите 10 години.
Джеки Чан е работил като бияч в клуб и след пореден побой прекарва два дни да намести изкарана кост от китката си, докато не разбира, че това е нечий чужд зъб забил се в ръката му.
Ежедневната тренировка на Джеки продължава 3 часа и включва бягане на 8 километра, лицеви, клякания, вдигане на тежести и разработка на основни движения от бойните изкуства. Джеки спи по 5-6 часа на денонощие, не пие алкохол и кафе, не пуши, предпочита риба и зеленчуци, а месото избягва, защото на следващия ден ще трябва да се „накаже“ с допълнителни 20 минути бягане.
Джек Чан е отличен със звезда на Алеята на славата в Холивуд.
Джеки винаги работи със свой екип каскадьори, който създава още през 1985 година. След снимките на „Полицейска история“ много от работещите с него каскадьори отказват да работят с него заради ритъма и опасностите и тогава Джеки си набира екип, с който успешно работи 20 години. Всички те са тренирани и обучавани от самия него, а в случай, че някой от тях пострада по време на тренировки или снимки, Джеки поема изцяло разходите по лечението му.
Той е единственият актьор, който няма застраховка живот, защото всички фирми не се решават да му направят застраховка. Причината е, че прави всичките каскади сам и постоянно има инциденти по време на снимките.
В началото на своята кариера Джеки Чан е каскадьор във филмите на Брус Ли, а за цялата си кариера е чупил носа си три пъти, сериозно е наранявал коленете си, изваждал е двете си рамене, таза и гръдната кост, чупил е бедрата си, като е заставал между две блъскащи се превозни средства.
Джеки Чан е единственият азиатец, когото може да откриете в Музея на Мадам Тюсо. Единственото условие, което е поставил – да не го направят в заплашителна бойна поза, а като обикновен и дружелюбен човек, за да не плаши хората.
Той участва в повече от 120 филма, сценарист е на 15 и режисьор на 17 от тях. Продуцира 43 филма, а в повечето филми е и каскадьор. За филма „Китайски зодиак“ (2012) Джеки Чак влиза в рекордите на Гинес, защото по време на снимките заема повече от 15 различни длъжности на снимачната площадката – сред които фотограф, режисьор, оператор и други…
Джеки Чан се е обучавал на класическо пеене и издава 20 музикални албума, като пее на повече от 5 езика, между които мандарин, японски, корейски, кантонски, английски и др. и е автор на някои от песните към филмите, в които участва.
Джеки Чан може да счупи 12 бетонни блока с юмрук, докато държи яйце във вътрешността на ръката си без да го счупи. Може да видите сами как го прави в това видео.
За снимките на филма „Доспехите на бога“, Джеки скача от самолет и се приземява върху летящ балон. По време на снимките на този филм, Джеки си удря главата в камък и пръсва черепа си. Сега той е горд притежател на пластмасова тапа в черепа и продължава да извършва всички каскади без дубльор.
Джеки е изработил система за комуникация със своя екип каскадьори. По време на снимките, те си общуват чрез специфично грухтене, за да не прекъсват кадъра.
Основал е обучителен център за каскадьори Sing Kar Pan за добре обучени професионалисти и доверени хора, които да участват в неговите филми.
Джеки Чан не харесва филмите „Час пик“, защото в тях не се оценяват бойните изкуства, а самият той не разбира американския хумор. Съгласява се да участва в тях заради голямата сума пари, която му предлагат, а именно след тях Холивуд го забелязва и той става истинска звезда.
Момент от филма „Час пик“
Джеки няма прислужници или шофьори. Чистене, пране, гответе – всичко това той прави сам.
Джеки притежава малка къща в Бевърли Хилз с 4 спални, огромен гараж и басейн. В Китай, актьорът има няколко къщи, като всяка от тях има тайни входове и тунели.
Синът му Джейси Чан, който многократно е бил задържан с наркотици и получава множество обвинения за притежание и употреба на наркотични вещества, няма да получи нито долър от баща си. На въпроса „Защо?“, Джеки Чан отговоря простичко с „Ако той сам не може да спечели пари, то само ще изхарчи моите.“
Освен сина Джейси Чан със съпругата си Лин, Джеки Чан има още едно дете – дъщеря, която се ражда след извънбрачна афера с мис Азия 1990 Elaine Ng Yi-Lei. Джеки публично признава детето и иска прошка от семейството си.
Във филмите на Джеки няма насилие, еротични сцени, псувните и обидни думи се появяват много рядко и почти няма кръв. Всичко това не е случайно и основно изискване на Джеки, който иска филмите му да се гледат от деца и жени без да изпитват притеснение и неудобство.
Джеки отделя много от средствата си за благотворителност. В началото той само е дарявал пари, но по-късно създава „Фондация Джеки Чан“, която осиновява 10 деца, взима под своето крило 50 китайски сирачета, поема няколко стипендии в различни университети, заплаща лечение на деца, болни от рак, финансира работата на „Болницата Джеки Чан“ и ежегодно дарява пари на училище по кунг фу.
Ски курорт във Франция дава възможност на своите посетители да отседнат в един от своите лифтове на 2 738 метра надморска височина.
Екипът на ски курорт Courchevel във Франция превърн кабинковият лифт, в напълно обзаведени луксозни хотелски стаи с две легла и въпреки че няма баня – гледката е невероятна.
В двата края на лифта има тоалетна и това внася малко неудобство за гостите, но за сметка на това и през деня, и през нощта – гледката е просто феноменална и най-вече променяща се непрекъснато, тъй като стаята не спира движението си денонощно.
Научаването на чужд език не е лесна задача, а за повечето хора свободното говорене на език е кошмар. Въпреки това, има индивиди, твърде вещи в няколко езика. Това са полиглотите. За полиглот, според най-свободното и непридирчиво мнение, се счита този човек, който говори поне 2 чужди езика (освен родния) и разбира някои други езици. Докато, според други, полиглот е човек, който говори свободно поне 4 езика и разбира поне още 6, тоест трябва да владее (в някаква степен) над 10 езика.Тези хора изпитват ненаситен апетит за езици и са нещо като лингвистични наркомани. Специалистите все още се потят над тайната на полиглотите. Не са я открили нито неврофизиолозите, нито психолозите, нито лингвистите, нито психотерапевтите. Обяснението на феномена се крие най-вероятно в мозъчни структури, все още недостъпни за науката.
Има стари, мъртви езици – като древногръцкия и латинския, но и днес непрекъснато изчезват малки езици, говорени от неголеми общности. Смята се, че над 3000 езика може да отмрат още през този век.
Опазването на езиците като израз и основа на културната идентичност е основна цел както на ЕС, така – и на ЮНЕСКО. Неслучайно ООН обяви 2008 г. за година на езиците. Само шест езика са избрани от ООН за световни езици – английския, френския, испанския, арабския, мандарин (китайския) и руския. В 27-те страни на Европейския съюз се употребяват общо 23 официални езика, включително – и българския (разликата в бройката е заради използването на английски, немски и френски в по няколко държави.) Впрочем българският език е в сърцето на стария континент още от времето на Кирил и Методий (IX-ти век), неслучайно обявени за покровители на Европа.
Малко древни езици имат запазени текстове в писмена форма, което прави реконструкцията им изключително трудна.
Разработен е нов инструмент, който може да възстанови мъртви езици, отмрели отдавна.
Изследователи са създали софтуер, който може да възстанови древните протоезици, от които са се развили нашите съвременни езици.
За тестване на системата екипът е използвал 637 езика от австронезийската група езици, които в момента се говорят в Югоизточна Азия, в части от континентална Азия и в района на Тихия океан, и е пресъздал онзи праезик, от който те са произлязли. От базата данни, разполагаща с 142 000 думи, системата е успяла да пресъздаде праезика, от който тези днешни езици произлизат. Учените смятат, че на него се е говорело преди около 7000 години.
Работата им е публикувана в Бюлетин на Националната академия на науките.
В момента езикови реконструкции се извършват от множество учени-лингвисти, но процесът е твърде бавен и трудоемък, а компютърният метод дава много по-бързи резултати.
Дан Клайн, професор в Университета на Калифорния, Бъркли, споделя: „Твърде много време отнема на хората да прегледат всички налични данни. Днес по света се говори на 6912 живи езика. Общо обаче населението на Земята говори на около 40 000 езика, като цифрата включва и диалектите. Всеки език съдържа хиляди думи и множество граматични правила. Езиците се променят постепенно с течение на времето. Ще отнеме стотици човешки животи да се изучат всички различни промени, които са се случили през вековете във всеки един език или диалект. Точно тук на помощ идват компютрите. Звуковите промени са следите, които човек или компютър би могъл да намери.“
Днес учените са в състояние да възстановяват езици, които датират от хиляди години, но все още е под въпрос дали някога ще бъде възможно да се отиде още по-назад и да пресъздаде праезикът, от който всички други езици са еволюирали, или дори да се разбере дали такъв език изобщо е съществувал.
Според нова теория, не водата, а вятърът е причина за ерозията дала неотдавна настоящия цвят на Марс и някога планетата е приличала повече на снимката в дясно, а не на сегашната снимка в ляво.
Марс не винаги е бил червен, според нова теория за това как планета е придобила своя характерен червеникав отенък.
До не отдавна се считаше, че цветът на Марс се дължи на вода, която според учените е текла по повърхността на планетата преди милиарди години и е била причина за ръжда. Но след като марсоходи изследващи Марс – Спирит и Апъртюнити се приземиха на планетата през 2004 г. те откриха доказателство за наличие на определени минерали, които биха били разрушени от водата, и възникна предположението, че червеният прах на Марс никога не е влизал в контакт с течаща вода.
„Това беше изненада за всички” казва Джонатан Мерисън от Лабораторията за симулация на Марс в Орхус, Дания.
Нови изследвания показват възможен механизъм, който би обяснил ръждивия цвят на Марс без наличието на течна вода. Всъщност изследването заключава, че червеният цвят на планетата се е появил сравнително скоро. Минералите, които оцветяват праха на Марс може да са резултат от обикновено натрошаване на прах на скалите поради ерозия.
В лабораторията
За да тестват идеята, Мерисън и колегите му запечатват в стъклени флакони проби от кварцов пясък и започват да ги въртят. Откриват, че процесът, който наподобява въздействието на слаб вятър на марсианската повърхност е достатъчен за да причини ерозия, като за седем месеца превръща около 10 процента от песъчинките във фини частици прах.
След това учените добавят в стъклените флакони раздробен на прах магнетит – железен диоксид, които се среща на Марс.
След като учените продължават да въртят флаконите, забелязват, че пясъка става все по-червен.
„Ние считаме, че сме открили процес, който обяснява как праха е станал червен при липсата на вода в течно състояние, защото както изглежда наличието на такава не съвпада с данните.”, казва Мерисън пред SPACE.com
Когато песъчинките се въртят във флаконите, те се удрят една друга, трошат се, като разрушават някои химични връзки по появилата се нова повърхност. Когато тези повърхности влязат в контакт с магнетита става възможно прехвърлянето на един атом кислород от кварца към магнетита, като се образува нов минерал – хематит.
Хематитът е железен оксид, които има тъмно червен цвят. Според Мерисън е нужен само малко хематит за да придаде на праха червеникав отенък .
„Когато свършихме, можехме да видим червен материал в бутилката” казва той.
Същото и на Марс?
Въпреки, че все още не могат да докажат, че точно това се е случило и на Марс, това изглежда правдоподобно обяснение и не изисква наличието на вода за процеса на почервеняване.
Всъщност, тъй като процесът може да протече сравнително бързо, може би тънкият червен слой прах на Марс е нещо ново.
„Мисля, че това означава, че Марс не винаги е бил червен” казва Мерисън. „Аз мисля, че преди тази разработка повечето хора, работещи в тази област считаха, че повърхността на Марс е на милиарди години и че винаги е била червена. Това изследване просто показва, че е възможно нещата да са се случили по-скоро – преди милиони, а не милиарди години”
Автор: Тихомир Георгиев
Снимка: NASA/ESA/Hubble Team
Има филми, които ни вдъхновяват да погледнем на живота под друг ъгъл, а има такива, които ни вдъхновяват да направим друг филм със същия сюжет. Точно такава е историята на двата филма, за които ще ви разкажа днес – „Йо-хо-хо“ на Валери Петров и “The Fall” на Тарсем Сингх.
Историята всъщност е кратка и хубава. През 1981 година на българския екран излиза филмът „Йо-хо-хо“, в който млад актьор е прикован към леглото си с опасност да остане парализиран от кръста надолу. В един от най-тежките и отчаяни моменти, в стаята му връхлита малко дете със счупена ръка, което се оказва по-усмихнато и зареждащо от очакваното. И младият актьор започва да му разказва история за пирати, която е толкова интересна и увлекателна, че момчето при всеки удобен случай притичва до стаята на болния актьор, за да чуе продължението й. В замяна обаче той трябва да направи малка услуга за неподвижния актьор – да му набави от „специалните хапчета за сън“, с който той ще заспи завинаги. Разсъждавайки върху хода на сюжета на своята измислена история, двамата герои ще говорят за смисъла да живееш и да имаш приятели, да обичаш и да се бориш. И някъде там, в разсъжденията, мисълта за самоубийство ще напусне нашия актьор, който ще повярва в детската усмивка и ще реши да се бори.
Прекрасният български филм „Йо-хо-хо“ е един от онези, които младият студент по режисура – Тасем Сингх – ще гледа в един от часовете си , за да се влюби в идеята и сюжета. От този момент нататък е ясно – той ще направи новия филм със същата история, но тъй като държи да бъде напълно независим артист, ще трябва да събере самостоятелно парите, без да разчита на ничие спонсорство. Снимките на филма продължават почти пет години, прекъсвани от честа смяна на локации и набиране на средства и резултатът е великолепният брат-близнак на „Йо-хо-хо“, заснет по същия сценарий, със същата идея, но в над 20 страни. Тасем обръща изключително внимание на всеки кадър и място, където ще бъдат заснети моментите от сюжета, но запазва всичко останало. В неговия вариант млад каскадьор е хоспитализиран в болница в Лос Анджелис. Годината 1940-та, а хитът на времето е нямото кино с много екшън сцени, в които каскадьорите правят опасни неща. При едно такова „невинно“ скачане от мост, начинаещият каскадьор Рой поврежда гръбначния си стълб и е напълно парализиран от кръста надолу. Малко румънско момиче, което говори изключително сладък английски, влиза случайно в стаята му и подобно на „Йо-хо-хо“ остава пленено от историята за шест различни героя, които трябва да победят злия Одий…
Мисля, че тези филми трябва да се гледат един след друг. Защото оригиналността на сюжета, замислен от Валери Петров, прекрасно се допълва с невероятните гледки, които ни предлага Тасем и така, въпреки че гледаш една история разказана два пъти, двата филма съвсем не си приличат. Вероятно това е ефектът наречен „индивидуален почерк на твореца“, способен да разкаже историята по своему. Така или иначе горещо ви препоръчвам да си припомните детския български филм от 90-те години на миналия век, както и неговото естествено продължение, снимано из целия свят. Къде точно, може да видите в снимките по-долу.
Кухнята е удивително място, в което е позволено всичко. Място, където вдъхновението има изключителна важност, а щипката любов за финал е просто задължителна. Така, влюбена в готвенето и окрилена от щастието да го прави за своето семейство, Aravis Dollmenna открива нов източник на енергия – една разлята чаша вода, я навежда на мисълта за водни рисунки, с които започва да разнообразява рязането на хляб и задушаване на зеленчуци. Сега в профилът й в Instagram се прокрадват водни рисунки, а ние събрахме няколко от тях тук, за да ги видите.
Този сайт използва ‘бисквитки’ (cookies), за да ви предостави възможно най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.ПриемамПрочети повече
Правила на поверителност
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
Bolshoi Simulation from UC-HPACC on Vimeo.
Kirmes Laufersweiler
Заливът Халонг, Виетнам
Айфеловата кула, Париж
Лувърът, Париж
Старият град на Прага, Чехия
Биг Бен, Лондон
Джеки Чан в Музея на Мадам Тюсо
Момент от филма „Час пик“
Jackie Chan и Elaine Ng Yi-Lei
Надпис на асирийски
Jodhpur, the Blue City in Rajastan
Jodhpur, the Blue City in Rajastan, © Georgios Giannopoulos
The Fall (2006)
Taj Mahal, India, © Adam Gruchala
Taj Mahal, India, © Adam Gruchala
The Fall (2006)
Lake Palace Hotel in Udaipur, India
Lake Palace Hotel in Udaipur, India
The Fall (2006)
The Fall (2006)
Hagia Sophia, Istanbul, Turkey
Hagia Sophia, Istanbul, Turkey
The Fall (2006)
The Fall (2006)
Chand Baori, a large stepwell in Abhaneri village in the Indian state of Rajasthan
Chand Baori, a large stepwell in Abhaneri village in the Indian state of Rajasthan
The Fall (2006)
