Било рано сутрин, улиците пусти; вървели кравите направо, вървели надясно, все по трамвая, после наляво при паметника Левски, надясно при Ректората и пак направо, докато накрая се намерили пред парламента. Ще кажете – глупости! Три прашни крави на площад „Народно събрание”, сърцето на столицата? Но било точно така, дори писаха във вестниците, само че както те си знаят, като за извънземни… Въртели очи, махали с опашки срещу парламента и накрая, като видели един бронзов паметник на кон в центъра на площада, наврели доверчиво муцуни в цветарниците под него…

– Ама че работа! – рекъл си американският посланик, който точно в този момент минавал наблизо по важна държавна работа. – Да не би да са ме отзовали нощес в Индия?

И извадил мобилния си телефон да пита къде се намира.

Трябва да поясним, че в Мумбай, столицата на Индия, кравите наистина се разхождат свободни по улиците, защото са свещени. Но нашите крави, включително мусачевските, са крави обикновени и селски, нашенски.

– Мамо, мамо! Виж какви големи бау-бау! – извикало радостно едно дете, което никога не било виждало крави, защото нямало баба на село.

– Не са кученца, мамо, сърненца са. Не виждаш ли, че са с рогца? – усмихна се снизходително майката. – Колко са естествени само!…

Тя път била ходила наистина на практика в провинцията като студентка, но за съжаление в консервен комбинат.

– Шегувате се! – намесил се с укор един възрастен господин на път за Академията на науките. – Наричате тази безвкусица, дето са я струпали нощес, мила? Ех, да може да ми падне скулторът… Развалиха хубавия площад, безобразие!

И размаха бастуна си по посока на парламента.

– Но те са като живи! – прошепнала една жена. – Даже мърдат с уши!

– Номер! – поклати ядосано глава един депутат. – Гледат да ти вземат парите. През лятото имаше на морето фотограф с препарирана мечка, та едва отлепих внучетата, а тия сега – надошли с камили! Пфу! При това без гърбици. Мошшшеници! Уличната фотография трябва да бъде забранена със закон.

– Мууу! – вдигнала глава една от кравите и проточила над столицата тъжния си зов: време било за млеконадой.
– Мустанги! – извикало радостно едно момче, но баща му, млад, амбициозен преподавател от Университета , който се намира отсреща, го дръпнал за ръката:

– Стой настрана, муфлони са. Избягали са от зоопарка, сине, сега ще дойдат да си ги приберат.
– Мууу! – изревала пак горестно кравата и затръскала глава. Тя била малко опърничава, кафяво искърско говедо, или пък сиво, не знам.
– Дръж се прилично – смъмрили я останалите. – Гледат ни.

Наистина, вече се били събрали много хора. Към тълпата се присъединили и няколко групи чуждестранни туристи на път за катедралата „Св. Александър Невски”.

– Оле! – радостно завикали те, защото помислили, че и тук както в Испания ги очакват развлечения с бикове. Най-смелият свалил якето си и го размахал, както обичат да правят младежите в Памплона, когато пускат животните по улицата и тълпата ги дразни с каквото може и както може. Това обаче никак не се харесало на третата крава, онази с опърничавия характер. Спуснала се тя срещу него и тъй като не познавала правилата на испанската корида, нали била селянка, прицелила се право в онова място, откъдето растат краката на чужденеца.

Работата щяла да свърши много лошо и тълпата не викала вече „оле”, а „олеле, мале!”, ако в този момент на суматохата не се притекъл дежурният полицай пред парламента. После във вестниците писаха, че не бил един, а цяла рота, че възмутени фермери се опитали да вкарат стадо крави в Народното събрание, изсипали го били от закрити автобуси насред площада, но истината е друга… истината, както казват, е горчива, поне за столичани.

– Има ли някой, който знае как се дои крава? – попитал строго полицаят, като разбрал каква е работата. – Не виждате ли, вимето й ще се пръсне!…

– Има ли някой, който да е от село? Повтарям! – извикал още веднъж той и се огледал наоколо.И това била основната му грешка. Защото кой, съгласете се, насред София, в центъра на столицата, пред парламента, ще излезе да си признае такова срамно нещо!

Никой. Аз не познавам такъв човек.

„Никой друг не е разбирал така ясно трагизма на малките неща в живота, както Антон Чехов… Негов враг беше пошлостта – той се бореше с нея цял живот, откривайки мухъла й дори там, където на пръв поглед всички изглежда добре, удобно и дори блестящо…“, пише за творчеството на Чехов Максим Горки. Въпреки че, започва да пише по финансови причини с години Чехов се превръща в неизменен стълб на руската и световната класическа литература, без чиито произведения се живее значително по-трудно. А те съвсем не са малко – за краткия си 44-годишен живот Чехов създава около 900 произведения, които днес са преведени на десетки езици, а с фрази от тях и днес си казваме истините за живота.

Предлагаме ви 27 цитата на Антон Чехов, с които светът изглежда по-ясен.

Честните хора не лъжат, когато не е необходимо.

Ако човек не пие и не пуши, автоматично се замисляш – не е ли мръсник?

Казват, че накрая винаги тържествува истината, но това не е истина.

За да усещаш непрекъснато щастие в теб, дори в моменти на скръб и печал: умей да се наслаждаваш на настоящето и радвай се в съзнанието си, че може да бъде и по-зле.

Днес е страхотен ден. Да се чудиш чай ли да пиеш, да се обесиш ли…

Всичко знаят и разбират само глупаците и шарлатаните.

Ако искаш да имаш малко време – нищо не прави.

„Циник“ – това е гръцка дума, означаваща „Свиня, която иска целия свят да знае, че е свиня“.

Ако хората се наговорят и изведнъж станат искрени, всичко между тях ще отиде по дяволите.

Не може да очакваш от мръсотията да не бъде мръсотия.

Чехов със съпругата си Олга Книпер

На света няма нищо хубаво, което в началото си да не е имало и лошо в него.

Животът, сам по себе си, е нещо много просто и на човек са му нужни големи усилия, за да го прецака.

Човек е онова, което мисли за себе си.

У човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и дрехите, и душата, и мислите.

Призванието на всеки човек в духовната дейност е постоянно да издирва правдата и смисъла на живота.

Ако искаш да станеш оптимист и да разбереш живота, то престани да вярваш на това, което говорят и пишат, а сам си наблюдавай и вниквай.

Човек обича да говори за болестите си, а между другото това е най-безинтересното нещо в неговия живот.

На човека са необходими не три метра земя, не имение, а целият свят, цялата природа, където на воля да може да изяви всички свойства и особености на свободния си дух.

Не се успокоявайте, не се приспивайте. Докато сте млади, силни бодри, не преставайте да правите добро.

Възпитаните хора уважават човешката личност и затова са винаги снизходителни, меки, вежливи и отстъпчиви.

Антон Чехов и Лев Толстой, 12 сентября 1901 года.

Доброто възпитание не е в това да не разлееш сос на покривката, а да не правиш забележка на този, който го направи.

Децата са свети и чисти. Не бива да ги превръщаме в играчка на своето настроение.

Краткостта е сестра на таланта.

Който нищо не иска, на нищо не се надява и от нищо не се бои, такъв не може да стане художник.

Жените без мъжко общество помръкват, а мъжете без женско – оглупяват.

Приятно е дори да боледуваш, когато знаеш, че има хора, които очакват твоето оздравяване като празник.

Любовта, дружбата и уважението не могат да свържат така, както общата ненавист към нещо.

От години си мисля, че романите на Халед Хосейни са събития и новият му роман не променя тази тенденция. Този автор ни подарява минути, в които булото, скрило Афганистан се повдига и светът, зает с ежедневните си „важности“, изведнъж се сепва и осъзнава, че животът не тече само „тук и сега“, той се случва навсякъде. И по различен начин. Харесвам различния поглед, който ми дава този автор. Сякаш ми слага лещи с нов диоптър и изведнъж детайлите стават ясни и видими, а аз имам силата да погледна отвъд моя собствен хоризонт.

Подобно на останалите книги на Хосейни и романът „А планините ехтяха“ напомня за „другия живот“. Една история за брат и сестра, които изпитват нещо повече от любов, това е толкова силна чувство, което би трябвало да се пребори с всичко и да оцелее, но не. Животът не е приказка, в която братът и сестрата се бия с вещици и магии, животът в Кабул е твърде реален, за да го понесат две деца и те не успяват да се справят със собствения си баща, който продава дъщеря си на богато, но бездетно семейство. Колко такива истории има в Афганистанска земя? Имат ли бройка, има ли кой да ги запомни и сподели? Този разказ започва с драма на един беден дом, който започва да се руши с едно пагубно решение. Героите се пръскат из целия свят като шрапнели от афганистанска бомба и тогава историята започва. Историята, разказана с много гласове и по много начини. Историята на цяло едно поколение, всеки от които по някакъв начин е свързан с Пари или Абдуллах. Историята на хора, намерили убежище в Париж, Сан Фрациско, Атина. Онези, които някога са имали нещо общо с Кабул или такива, на които тепърва им предстои да усетят прахта и силното слънце на тази земя.

Хосейни не иззема ролята на разказвач – той отваря страниците на новата си книга пред героите, които сами ще разкрият как живеят братът и сестрата в продължение на 56 години. Дали ще се срещнат и дали от срещата им ще има смисъл ще разберете минути преди финалата. А дотогава ще се разходите в мислите, писмата и интервютата на напълно непознати хора, онези, които на пръв поглед нямат място в този роман, но едно изречение, няколко думи ще разкрият тяхната незаменима стойност и техният принос към случващото се.

В края нещо ще се промени. Не в сюжета, във вас самите. И тогава ще започне вашата история, тази в която от вас зависи колко смелост ще имате да се загледате в живота наоколо и да си припомните, че оттатък проблемите като задръстване и забавена поръчка не са нещо повече от думи, думи отнесени от пясъчния вятър…