„Хората се интересуват най-много от това,
 което изобщо не ги касае”.
Бърнард Шоу

Любопитството ще убие света. Или ще му помогне да се справи с всичките съществуващи природни катаклизми, а основният помощник в тази животоспасяваща мисия ще бъдат книгите дневници. Защото само с едно разгръщане на такава „художествената книга”, попадаш в света на друг, напълно непознат за теб човек. При това без да имаш, каквито и да е било скрупули, че „следиш някого” или вършиш „нещо нередно”. Нищо подобно, та нали това е книга. При това интересна.

„Дневникът на един луд старец” на Джуничиро Танидзаки е един прекрасен пример за такова невинно надничане в чуждата къща, при това не в каква да е, а в истински японски дом.

Главният герой, така нареченият „луд старец”, ни най-малко не подозира, че на своята красива възраст от 66 години, той наистина полудява. Самият той описва състоянието си много по-просто: „сега живея единствено за еротичната наслада и насладата от храната”. И ако влечението му към вкусните ястие се поддържа активно от умелата готвачка на фамилията, задоволяването на еротичните му помисли се оказва проблем. Още по-проблемен е обектът на неговото желание – Сацуко – съпругата на единственият му син. Луда работа, ще кажете вие?

Е, да, нали е „един луд старец”…

Ден след ден, редовете на дневника му се пълнят с йероглифи, описващи ежедневието и лечението, на което се подлага старият японец, за да спре ужасната болка в лявата ръка. Вече пет сейфа са пълни с тези дневници, в които бяло на черно е преразказан не само неистовият нагон, който изпитва към младата си снаха, но и задоволяването му.

И нека не забравяме – героят е „само” на 66, при това напълно импотентен.

Развръзката е написана от лекуващия лекар, помощницата и дъщеря му, които показват цялата ситуация от съвсем друга гледна точка, което малко плаши. Не за друго, а защото през цялото време този старчески интерес изглежда забавен, но през техните очи ситуацията е проста – старецът е напълно луд и му личи.

Така, въпреки веселата страна на разказа, в края на книгата напълно изплашена си зададох въпроса: „Колко от старците, които толкова мило ми се усмихват в парка, когато карам колело, са същите куковци, като главния герой?” Въпрос, чийто отговор може би не искам да знам…

Летящите хора не трупат имоти
тях все ги вълнуват други животи.

 Летящите хора са малко на брой,
но техния свят е до болка и мой.

 Летящите хора размахват криле,
те нямат земя, но си имат небе.

 Летящите хора се разпознават,
никога ближния те не предават.

Летящите хора – повярвай във тях,
да имаш мечти и надежди и смях.

 Летящите хора макар да са кът,
превръщат в съдба дори и мигът.

Летящите хора не знаят мълчане,
но често мълчат та летежа да стане.

Летящите хора ги срещаш и ти,
но техния полет е в други среди.

Летящите хора летят и в дъжда,
размахът е воля, успехът – мечта.

Летящите хора са пъстри звезди.
Търси се сред тях, но добре се търси.

Валентин Йорданов

Основна снимка: Flickr

Старото сиво магаре Йори е един от най-култовите персонажи в любимата ни книжка на Алън Милн „Мечо Пух“. Йори живее в най-сенчестия кът на гората и по цял ден с клюмнала глава разсъждава над въпросите „Защо?“, а понякога „Закъде?“, а понякога — „Колко всъщност?“. Един от най-ярките образи в романа, той винаги казва истината в очите, понякога по-грубо, отколкото е нужно, но такава е природата му – не е лесно да бъдеш сам по цял ден и да разсъждаваш за смисъла на живота. Може би точно заради тази директност или просто, защото Алън Милн трябва да избере персонаж, с чиито изказвания да се заливаме от смях, на Йори принадлежат едни от най-забавните изказвания. Решихме да ги подберем за вас, за да си припомните, че всички ние сме Йорита от време на време.

— Здравей, Йори — извикаха радостно те.
— О! — каза Йори. — Пътя ли си загубихте?
— Дойдохме просто да те видим — каза Прасчо. — И да видим как е къщата ти. Виж, Пух, тя още стои.
— Знам — каза Йори. — Много странно. Е, да! Някой трябваше да дойде и да я събори!
— Ние се безпокояхме да не би вятърът да я събори — каза Пух.
— О, предполагам, че за това никой не се е безпокоял. Те сигурно са забравили.
— Е, ние сме много щастливи, че те видяхме, Йори. А сега ще отидем да видим Бухала.
— Много добре! Всички обичате Бухала. Преди ден, два той прелетя насам и ме забеляза. Действително той нищо не каза — забележете, — но ме позна. Много приятелско от негова страна. Насърчително.

Прасчо набра голям букет за Йори и забърза с него, като го миришеше и се чувстваше много щастлив. Така стигна до мястото, където беше Йори.
— О, —  Йори — започна Прасчо и му стана малко неудобно, защото Йори беше зает.
Йори си вдигна единия крак и му направи знак да си върви:
— Утре! — каза той. — Или вдругиден!

 — Какво е Учение? — ревна Йори, като ритна във въздуха дванадесетте вече пръчки. — Нещо, което даже Зайо знае! Хе!
— Мисля… — започна Прасчо неспокоен.
— Недей! — каза Йори.

— Мисля — каза Прасчо много сериозно, — че ако Йори застане под дървото, а Пух се качи на гърба му и аз стъпя, на раменете на Пух…
— … И гърбът на Йори внезапно се счупи, ще падне голям смях. Ха, ха! Забавно и без много шум — каза Йори, — но и без резултат!

— Не бих се изненадал, ако утре падне хубава градушка — говореше Йори — или снежна виелица и какво ли не още! Няма Значение, че днес времето е хубаво. Няма никаква гаранция… как се казваше… Е добре, няма я! Това днес е само малка част от времето…

(когато всички търсят Малчо, а след като го открият, забравят да кажат на Йори)

Два дни по-късно Зайо срещна случайно Йори в Гората.
— Здравей, Йори! — каза той. — Какво търсиш?
— Малчо, разбира се — каза Йори. — Що за глупав въпрос?
— О, не съм ли ти казал? Още преди два дни намерихме Малчо.
За момент настана тишина.
— Ха-ха! — горчиво каза Йори. — Веселба и какво ли не… Не се извинявай! Точно това и „трябваше“ да се случи!

— Здрасти, Йори — каза Пух, — това е Тигъра.
— Какво е? — попита Йори.
— Това — обясниха Пух и Прасчо едновременно, а Тигъра се усмихна с най-радостната си усмивка и нищо не каза.
Йори обиколи от едната страна Тигъра, после от другата.
— Какво казахте, че е това! — попита той.
— Тигър.
— О! — каза Йори.
— Той отскоро е тук — обясни Пух.
— О! — повтори Йори.
После дълго мисли и накрая каза:
— Кога ще си върви?

— Това показва какво може да се направи, ако си развалиш малко спокойствието! — каза Йори. — Виждаш ли, Пух? Виждаш ли, Прасчо? Първо Мозък и После — Тежък Труд! Погледнете! Така се строи къща! — гордо каза Йори.

— Здрасти, Йори! Как си? — каза Кристофър Робин, като отвори вратата и излезе отвън.
— Продължава да вали — тъжно каза Йори.
—  Така е.
— И замръзва!
— Така ли?
— Да! — каза Йори. — Все пак — продължи той малко по-бодро — скоро не е имало земетресение!

— Здравей, Йори!
— Пожелавам и на теб същото, Пух Мечо, а в Четвъртък два пъти повече ти пожелавам! — каза тъжно Йори.

— Йори, Кристофър Робин прави прием!
Много забавно! — каза Йори. — Сигурно ще ми изпратят малко от трохите и парченцата, които изтърват! Мило… и Разумно! Нищо! Не се безпокойте!
— Има Покана и за теб.
— Какво е това покана?
— Покана!
— Да, чух. Кой я е изтървал?
— Тя не е за ядене. Тя значи, че искат и ти да отидеш утре на приема.
Йори бавно поклати глава:
— Искаш да кажеш може би за Прасчо? Малкото същество с щръкнали уши? Да, Прасчо. Ще му кажа.
— Не, не! — каза Бухала раздразнен. — За теб!
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен! Кристофър Робин каза: „Кажи на всички!“
— Всички освен Йори?
— Всички! — каза Бухала ядосан.
— О! — каза Йори. — Сигурно е станала някаква грешка! Все пак ще дойда. Само че не ми се сърдете, ако вали!
Но не валя.

— Добро утро, Йори!
— Добро утро, Пух Мечо — каза Йори мрачно. — Ако наистина е добро утрото! В което се съмнявам!
— Защо, какво се е случило?
— Нищо, Пух Мечо, нищо! Не всички могат… Някои не могат! Само това мога да кажа!

— Но без разговор — каза Йори. — Нямаше първо единия, а после другия. Ти каза само „Здравей“ и Изчезна. Едва успях да видя опашката ти вече на хиляда ярда далеч по баира, докато обмислях отговора си. Мислех да кажа „Какво“ — но, разбира се, вече беше късно.
—Е, да, но тогава бързах.
— Без Вземане и Даване! — продължи Йори. — Без Обмяна на Мисли. „Здравей — Какво“ — такъв разговор не довежда до нищо, особено ако едва опашката на другия успееш да зърнеш през втората половина на разговора.
— Грешката е твоя, Йори. Ти никога не отиваш да видиш никого от нас. Винаги седиш сам в това кътче на Гората и чакаш другите да дойдат при тебе. Защо понякога не отидеш ти при другите?
Йори остана мълчалив за малко, докато обмисляше.
— Има нещо вярно в думите ти, Зайо — най-после каза той. — Аз ви пренебрегвах. Трябва повече да обикалям наоколо. Трябва да идвам и да си отивам.

Илюстрации: facebook.com, pinterest.com