Хо Фен прави тези снимки през 50-те години на миналия век, когато е бил още тинейджър. През 1949 г. семейството му се мести от Шанхай в Хонг Конг и младежът остава силно впечатлен от пълните улици с хора, доставчици, коли, шофьори. Решава да заснеме града, така както го вижда той всеки ден и днес можем да надникнем в миналото и да разгледаме как е изглеждал Хонг Конг преди 56 години.
Фотографът Aydın Büyüktaş прави невероятни снимки на Истанбул. Специалист по визуални ефекти, 3D и фотография, той ни представя един нов поглед над този вековен град, където се преплита историята и модернизма в една невероятна симбиоза.
Свикнахме с мисълта, че мама е най-близкият и скъп човек в света. Свикнахме да мислим, че любовта й няма граници и въпреки това, майките винаги намират с какво да ни изненадат и разплачат. Открихме 7 истории, които го доказват. Прочетете ги и се обадете на мама.
Когато бяхме на 8, често заспивах с мама в поза „лъжичка“. Тя ми казваше: „Сядай на коленете ми“ и аз заспивай в невероятното чувство за комфорт и щастие. Сега съм на 36 и заспивам така с моята дъщеря. Чувството е просто невероятно…
Връщах се една вечер от университета. Времето ужасно – много студено, вали дъжд, батерията на телефона паднала, с две думи, всичко е против мен. Качвам се по ескалатора на нашата спирка, а най-горе стои мама с два чадъра в ръцете. Тя видяла дъжда, не е знаела как съм облечена, не ме открила по телефона и решила да ме чака на спирката. Час и половина се е вглеждала в лицата на хората, докато не съм се появила аз.
С мама живеем в далечни квартали. Разболях се от шарка. Седя у дома, сама, мама не може да дойде, защото също не е карала шарка. Днес се събуждам от звънец на вратата. Отварям, няма никой. А на дръжката торбичка със сладко и термос с какао и бележка: „За щерката“.
Аз съм педиатър в поликлиника. Преди няколко дни дойде момче на 12 години, без родители или други възрастни. Всичко ми разказа – от какво е боледувал, какви лекарства е взимал, какви бележки му трябват. Много ясно и точно. Без присъствие на родители, не мога да преглеждам болния, но аз все пак го прегледах и му дадох всички бележки. След час дойде майка му и разказа, че всъщност много иска да научи децата си да бъдат самостоятелни – изпраща ги в поликлиника или в училище, а сама като шпионин, върви след тях, за да не се загубят. Каза, че иска да ги научи да се справят с живота, в случай, че нещо й се случи и те останат сами…
Пътувах наскоро в автобуса. Качва се млада майка с бебе, слага го на седалката до нея и с невъзмутим вид му слага калцуни. Оказа се, че го прави, за да не може дребосъка да изцапа околните, докато подскача на седалката…
Когато тях малка и ме водеха да ми бият инжекции, имаше една медицинска сестра, която ми казваше: „Ако не плачеш ще ти дам плюшена играчка.“ Аз никога не плачех и винаги взимах играчките вкъщи, толкова много ги събрах и все толкова хубави и меки. А наскоро, вече навършила 20 научих, че играчките ги е купувала майка ми и се е уговаряла с медицинската сестра на тази „измама“, за да не плача.
Разделих се с моя любим. Бяхме заедно 4 години и всичко свърши, а болката е нечовешка, плача във възглавницата всяка вечер. Но мама е винаги наоколо. Тя звъни да ме пита как е работния ден, записва ми час за масаж, фризьор и маникюр и ме влачи по музеи. Мама винаги има време да говорим. И всичко разбира. И не ме пита със съчувствие: „Как си?“. Тя знае, че е зле и помага да го оправя.
На пръв поглед може да ви се стори, че гледате снимка на известни актриси – загадъчната Вивиан Ли или прекрасната Одри Хепбърн или сериозната Ане Франк. Но ако се загледате по-внимателно ще установите, че грешите. На всичките снимки може да видите 17-годишната Анелиз Ван Овербейк (Annelies van Overbeek), чието хоби я направи популярна. С помощта на грим и костюми, младото момиче пресъздава образи на легендарни жени, а също и като Снежанка или Бел.
Последователите на Анелиз в Instagram са 132 хиляди, а от днес и ние сме едни от тях.
Графичният дизайнер Виктория Сиемер (Victoria Siemer) от Бруклин, създава цяла серия дизайни в колекцията Coffee Cup Manipulations. Всеки любител на кафето ще я оцени.
Любителите на книгите имат специално предложение за нощувка в Токио. Хостелът Book and Bed всъщност първо е книжарница, а след това страноприемница, в която част от леглата се намират точно до рафтовете с книги. Друго си е да спиш в книжарница, нали?
Не знам дали така е замислено, но мястото наистина впечатлява с японското си присъствие. На времето изглежда е имало някакви по-амбициозни намерения, но напоследък присъствието на Страната на изгряващото слънце се забелязва, само ако сте по-наблюдателни.
Като тръгнете от входа на Южния парк III-та част откъм бул. „Витоша” по централната алея, скоро стигате при поляната, където се намира монумента „Гълъбите”. Отпред има спортна площадка, тук често се провеждат и празненства.
В по-далечната част на поляната е въпросният Японски кът. През пролетта, още от далеч, ще ви направят впечатление разцъфналите японски вишни. През останалото време на годината ще трябва да се отклоните от алеите около поляната и да преминете през тясна алея, разделяща голямата поляна на две.
Малката алея минава край обработен мраморен блок, на който е написано: „В знак на приятелството между българския и японския народ, януари 1975 година”.
За посочената 1975 г. година открих такова съобщение: „В средата на 70-те години, на 5 юни 1975 г., по време на официалното посещение на Петър Младенов в Япония, за първи път в историята на отношенията между двете страни са разменени писма между министрите на външните работи, които имат силата на междуправителствено споразумение за сътрудничество в областта на науката, изкуството и културата.” Какво обаче е станало у нас пет месеца по-рано – през януари 1975 г., не можах да узная. Може би някакъв отговор ще даде разчитането на японския текст от другата страна на мемориалния блок?
„Японски” в това място или кът, освен паметника са и няколкото дървета, най-вече японски вишни, явно посадени, за да се оформи пространството като близко до бита на съответния етнос.
Могат да се видят няколко вида японски вишни: Prunus sargentii, Prunus speciosa, Prunus serrulata. Оформителите са демонстрирали оригинално решение, като са засадили на някои места заедно дръвчета от различни видове. Едните имат бял цвят, другите – розов. Вероятно са искали да намекнат за японското знаме?
Разбира се, японските вишни в Южния парк не могат да представят великолепието в Япония, когато цъфтят там вишните. Но създават донякъде елемент на екзотика. Вероятно не всички обръщат внимание на мемориала, но първите вишневи цветове и листа привличат хората да ги разгледат и да си направят снимка с тях. Най-нетърпеливите още преди да разцъфтят дърветата напълно, си закачат по тях мартениците.
Още един любител на вишневия цвят.
Мястото е привлекателно за разходки.
През почивните дни тук е многолюдно, особено когато цъфтят вишните.
През делничните дни е по-спокойно. Най-разгорещено става, когато младите хора си устройват военни игри.
Не навсякъде в парка е така, но тук тревата редовно се коси, а дръвчетата се подрязват и окопават.
Стоян Венев (Стоян Венев Илиев) е роден на 21 септември 1904 г. в с. Скриняно, Кюстендилско. Завършва Държавната художествена академия в София през 1931 г. Учи живопис при професорите Стефан Иванов, Борис Митов и Димитър Гюдженов.
След 9 септември 1944 г. Венев става член на Българската комунистическа партия. Носител е на всички възможни отличия, които е можел да получи един художник по социалистическо време: „Заслужил художник” (1951), „Народен художник” (1954), „Герой на социалистическия труд” (1964 и 1984). Два пъти е лауреат на Димитровска награда (1950 и 1953).
От 1921 г. Стоят Венев сътрудничи активно с карикатури в политически ангажираните с пролетарска тематика български вестници и списания: „Червен смях”, „Звънар”, „Див дядо”, „Ехо”, „Жупел”, „Кормило” и др. Подписва се с псевдонима Пролетарче, който подсказва неговия произход и творчески позиции. През 1931 г. става един от членовете-основатели на Дружеството на новите художници. Заедно с другите членове работи в набелязването на тематичните насоки в развитието на българското изкуство по пътя на социалистическия реализъм. Оригинален художник, още от тогава Венев се нарежда сред водещите творци в развитието на българското изобразително изкуство.
Дарованието на художника личи с еднаква сила и в двата основни жанра, в които работи: живописта и графиката (карикатурата). Важна черта на творческия му почерк, отличаващ го от останалите художници, е удивителното чувство за хумор и доброжелателна ирония, които присъстват не само в карикатурите му, но и в многото негови фолклорни, жанрови, социални и исторически живописни картини. Другият отлик на твореца е подчертано българският типаж на образите му, независимо дали те са нарисувани в български народни носии или в градски дрехи.
Напоследък се заговори за „социалистическо изкуство”, но обяснения за неговата същност не се дават. Има определение за направлението в изкуството, наречено „социалистически реализъм”, което се счита за основен творчески метод на социалистическото изкуство. Според изискванията на социалистическия реализъм „в центъра на вниманието на художника трябва да стоят обикновения трудещ се човек, колектива, народа като основна движеща роля на историята, революционната борба на пролетариата и на всички трудещи се за социализъм и комунизъм, за мир, братство и сътрудничество между народите”. Всички тези „елементи” присъстват в творчеството на Стоян Венев, затова той с основание може да бъде определен като един от най-ярките български социалистически художници.
Втората особеност на стила на Венев веднага влиза в спор с първата. Колкото и парадоксално да изглежда, но ако темите на картините на този художник са социалистически по съдържание, то художествената им реализация не почива на принципите на академичния реализъм, а на противоположното течение от модернизма, наречено „наивизъм”. Последният е съчетан с широко прилагане на колоритни народни мотиви, което дава като резултат типичната за творбите на Венев неподражаема народностна живописна трактовка. Едновременно с това в картините си художникът успява да съчетае по удивителен начин битовите и етнографските сцени с елементи на социална тематика.
Основни мотиви в живописното творчество на Стоян Венев са нравите на село, които художникът ни представя с намигване. От картините със селска тематика блика жизнерадост. Жените пращят от здраве и къпейки се в реката със свенливо безпокойство показват голите си бедра. Сватбите са многолюдни и пищни, сватбарите весело скачат на хорото. В повечето от тези празненства като музикален инструмент присъства единствено тъпанът, удрян яко от юнаци с калпаци и закривени токмаци. Има и кушии, веят се знамена, гърмят пищови. Особено очарование в картината на народното веселие предизвикват майките, хванали се на хорото с „цедилки” на гърба, от които се показват деца-пеленачета – и те друсани в такт с музиката.
След 9 септември 1944 г. в творчеството на Венев се появяват нови теми, сред които любими му стават: колективизацията на село, Септемврийското въстание през 1923 г., посрещането на Съветската армия в България през 1944 г. Не е пропуснат и образът на вожда на международното комунистическо движение, но като че ли (поне в картините) политически ангажираният художник не е рисувал местни такива величия.
Прекарал по-голямата част от живота си в София, Стоян Венев почива в столицата на 20 март 1989 г. няколко месеца преди да започне залеза на социализма в България. Поне така се приема засега. Творчеството на художника, обаче, е живо и дава най-ясна представа за мислите, чувствата и вижданията на един човек, живял в България по времето, когато тя бе Трето царство и Народна република.
Гитхорн (Giethoorn) е градче в северна Холандия в областта Оверейсел, чийто Стар град вместо пътища има канали с вода и местните хора се предвижват с лодки. Така наречената „Северна Венеция“ или „Холандската Венеция“ Гитхорн е уникално място, създадено през 1230 година.
Днес там живеят 2 620 жители, като само китайските туристи на година са между 150 000 и 200 000. Освен водните канали, в Гитхорн вече има и велоалея, която позволява да се направи един удивителен велотур на всичките 180 моста.
Този сайт използва ‘бисквитки’ (cookies), за да ви предостави възможно най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.ПриемамПрочети повече
Правила на поверителност
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
Не знам дали така е замислено, но мястото наистина впечатлява с японското си присъствие. На времето изглежда е имало някакви по-амбициозни намерения, но напоследък присъствието на Страната на изгряващото слънце се забелязва, само ако сте по-наблюдателни.
Най-разгорещено става, когато младите хора си устройват военни игри.
Автопортрет, 1953 г.
След победата.
Среща, 1958 г.
Сватба зиме, 1961 г.
Септемврийски нощи, 1962 г.
Поп Андрей, 1963 г.
Хайдути, 1965 г.
Песен за юнака, 1967 г.
Крадене на мома, 1973 г.
Септемвриец, 1973 г.
Нашето знаме
Посрещане на съветски войник
