Държа в ръцете си „И всичко стана луна“ и „И други истории“ на Георги Господинов. Сглобявам образа му от двете корици и го гледам. Не обичам да чета и пиша за книги, които са току-що излезли на пазара и са особено популярни. Имам чувството, че чуждото мнение от телевизионните интервюта и купища текстове по темата ми пречат да чета. Чувам чужди гласове в главата и не успявам да се съсредоточа над текста. Не може да останем само двамата – „аз и той“. Историята се повтаря – дни след излизане от печатницата двата сборника с разкази попадат в ръцете ми и аз ги оставям в редакционната ни библиотека, за да отлежат. Гледам ги, докосвам ги, но не ги чета, още не им е времето. Минава почти месец и сядам. Напълно тържествено си правя гореща чаша с чай и влизам в текста.

Знам, че името Георги Господинов ви говори много и вероятно сте чели и „Физика на тъгата“, и „Невидимите кризи“, и може би „Естествен роман“, издаден на толкова много езици. Може би през годините сте попадали на отделни разкази на Георги в „Литературен вестник“ или някое друго хартиено или онлайн издание и сте се усещали „на познато място“. И в случай, че тези малки спирки в ежедневието са ви доставяли удоволствие, двете нови книга ще ви станат истински приятели. Аз прегръщам тези две издания с особена емоция, защото те ме усмихваха през цялото време, докато ги четях. Няма значение сюжета или годината, в която е бил написан разказът, към днешна дата те са мои приятели.

Този уикенд четох проза с вкус на поезия. Връщах се назад, прескачах напред. Разхождах се смело из „И всичко стана луна“ „И други истории“ и се чувствах добре. Някои от разказите ми бяха познати и това е обяснимо, оказа се, че съм чела някое от предишните две издание на „И други истории“, но „И всичко стана луна“ беше напълно нова за мен – пълна с топли разкази, с красив край и въобще някакво особено чувство за лекота, въпреки тежките теми, които засягат.

Някои от разказите ще станат специални за вас. Ей така, защото емоцията в тях ще резонира в собствената ви лична история и ще се почувствате разбрани. А иначе – отново ще чуете гласа на Гаустин, ще има няколко летящи напред-назад мухи, малко лирическо отклонение за тоалетни, малко влакове, тишина, писма писани на ръка и хиляди въпроси за живота, които толкова се повтарят с тези, живеещи в моята глава. Георги Господинов отдавна е нарицателно, той не се нужда от представяния и някакво специално пояснение за стила и вида текстове, които излизат с неговия подпис, но трябва да призная, че с тези разкази се сближихме повече, отколкото с предходните му книги. И искам да му кажа „благодаря“, чисто и просто – благодаря…

Материалът е публикуван първоначално в сайта http://www.momichetataotgrada.com/

Какво знаете за Адел Лори Блу Адкинс? Не сте чували за нея? Напротив! Подобно на целия свят и вие през последната година сте научили за неповторимия талант, скрит зад това име, просто по навик я наричате само Адел. 2012 е годината, в която Rolling On The Deep е мелодията на всеки втори телефон, а самата изпълнителка си тръгва от наградите Грами, едвам държейки шестте статуетки, които й връчват. Щастието е безмерно, но коя е Адел знаят малцина. Или само най-върлите й фенове, които трепетно следят всяка нейна изява – интервю или дори безобидна разходка до магазина, която ще бъде проследена от бдителните папараци.

Сега историята на момиче от Северен Лондон е по-достъпна. Марк Шапиро събира купища интервюта на изпълнителката и нейните мениджъри, преподаватели и близки, за да ни разкаже приказката за лондонската пепеляшка с чутовен глас. Глас, който е разпознаваем по първите ноти на песента и заглавия, които ще бъдат изпети от други музиканти, чиито кариери имат нужда от малко нов живот. Не е случайно, че месец след излизането на Adele 21 (2012), вторият албум на изпълнителката, предложенията за дуети валят като декемврийски сняг. Бионсе мечтае за съвместна песен с Адел, Мадона я засипва с писма, а Бритни търси повод да се срещне с русата британка. От къде знам всичко това? От първоизточника, а именно „Адел – биография“ на Марк Шапиро, от която научих и интересни подробности за живота и професионалното развитие на Адел. Винаги съм си представяла това момиче, растящо като затворник у дома, прекарвайки времето си в задълбочени уроци по пиано и зубрене на френски спрежения. Не знам как, но стилът й създаде усещането, че тази жена е много по-зряла и по-възрастна от мен. Сигурно не можете да си представите моето безкрайно учудване, когато разбрах, че на 5 май Адел навършва (едва) 25 години и голяма част от тях е прекарала в барове с чаша с бира в едната си ръка и неизменната цигара в другата. Научих и подробности за „тайнствената любов“, която вдъхновява Адел да „изпее“ мъката пред целия свят и за онова щастие, в което певицата живее от година, както и много други интересни и интругуващи житейски детайли, толкова маловажни, ако се случат в живота на обикновения човек и толкова специални, ако са част от биографията на някой известен.

От седем месеца Адел е майка на малкия Анджело Джеймс, който се роди в края на ноември миналата година, а музикалната кариера на изпълнителка временно е изместена от „служебните й ангажименти“ като майка. Всичко това се случва точно навреме, за да се запознаем с подробностите около биографията й и да бъдем информационно подковани за следващия й албум, който със сигурност няма да излезе до края на тази година….

• „Руската красавица не е само такава, каквато е описана в литературата, тя е преди всичко женствена. Много се говори за природните петролни залежи на тази страна, но това означава да се пренебрегне нейното основно богатство. Американките са твърде здравословни, французойките са твърде капризни, германките са твърде спортни, японките са твърде покорни, италианките са твърде ревниви, англичанките са твърде пияни, холандките са твърде освободени, испанките са твърде уморени! Остават рускините. Рускините по особен начин свеждат клепки, като хванати в провинение деца. Човек би казал, че всеки момент ще заплачат, като че ли тюркоазените им очи сподавят ридания, дошли от полярния студ, от безкрайното злочестие, от бащиното изнасилване в семейната дача, от празната чиния насред зимата, от Коледа без подаръци, от което нямат право да се оплакват, за не изпратят бащата на лагер в Красноярск, от лъжеца, който си е тръгнал, без да каже „до свидания”. Царствените им страни привличат ласките като гърди. Тези момичета никога не зъзнат, дори при минус 20 градуса, само облизват зъби, без да отклоняват поглед, добре пресметната роса едва проблясва по устните им, подобно на молитва или предизвикателство. Те са цветя, сведени над слабостта на мъжете, на които прощават и които манипулират, чиято коса мило разрошват с пръсти; дори потта им мирише хубаво, а всеки мъж се превръща в марионетка в бледите им ръце, които пърхат във въздуха като криле на лебед. Разбирате какво имам предвид. Откакто земята стана една-единствена страна, останалият свят познава властта на руските момичета; затова им отказват визи за чужбина. Жените от всички националности ги мразят, защото красотата е несправедливост, а трябва да се борим срещу всяка несправедливост. Руските момичета са врагът. Не за първи път ангели имат толкова много врагове – препрочетете Библията, тя е истински каталог на изгорени ангели.”

• „За да запълнят самотата си и да залъжат тишината, безверниците купуват коли на кредит или свалят песни от интернет, пият още на закуска, вземат възбудителни средства сутрин и приспивателни вечер (понякога обратното), казват „обичам те” последователно на няколко телефонни секретари, абонират се за всички канали за възрастни, изпълват бележниците си със срещи, които анулират в последната минута от страх, че няма да успеят да говорят пред хора, без да потънат в сълзи, вървят по улиците, четейки есемеси, без да поглеждат око себе си, мастурбират, докато четат „Плейбой” или „Ин Стайл”, квичат от радост, когато капитанът на футболния отбор забие глава в гърдите на някой противников играч, кръстосват подземни търговски  центрове, които приличат на тематични паркове, прескачайки налягали по земята клошари, бият се да купят Nintendo Wii преди съседа си, обаждат се на зазоряване на „Бърза помощ”, за да чуят човешки глас, подаряват си дивиди колекцията с втория сезон на „Два метра под земята”, която ще си остане с целофана, защото предпочитат да се пипат, гледайки садомазохистични комикси. През останалото време бягат в обратна посока по ескалатори, за а забравят, че озоновия слой изтънява с всеки час. Хедонистичната промишленост представя ужасяващо количество развлечения, за да ангажира съзнанието ни. Но това не е ли по-скоро за да ни попречи да си служим с него? Не е нещо ново (още Платон и Паскал са забелязали, че човешкото същество бяга от действителността), но се е задълбочило. Човекът вече има една-единствена цел: да се разсейва. Бяга от нещо в удоволствието, но според мен да бягаш, означава да търсиш наопаки. Какво тогава търсим? Любовта, така ли мислите? О, моля ви, не ми пробутвайте вашите посткомунистически православни брътвежи. Господ? Поредна утопия. Сънуваме сън. Което означава, че спим прави – както вие, докато ме слушате.”
• „Днес произвеждат мъже, които изпитват огромен страх от самотата. Мъже, които предпочитат да се настанят в обзаведен тристаен апартамент с първата срещната, отколкото да се събудят сами в леглото си. А щом заживеят с нея, упрекват я, че им е отнела свободата.”
• „Русия е страна на ненаказаните престъпления и доброволната амнезия.”
• „Когато казваме „мисля, че полудявам“, обикновено вече сме полудели.”

Виж още:
25 цитата от „Любовта трае три години“ на Бегбеде, които обожавам
Рубриката „Аз чета с Настя“ в радио ФМ+ посветена на живота и творчеството на Фредерик Бегбеде
Рецензия на „Помощ, простете“ на Фредерик Бегбеде
Класация в радио ФМ+ посветена на „Един френски роман“ на Фредерик Бегбеде
Откъс от „Разкази под екстази“ на Фредерик Бегбеде

Макар да е издала само три книги у нас, Елиф Шафак е много популярен автор и със сигурност сред вас няма някой, който да не е чувал за книгата й „Любов“. Новата й книга „Черно мляко“ разказва не чуждите, а нейните собствени истории.

„Това не е роман, а ромизирана автобиография, в която Елиф Шафак по много интересен начин разказва за своя опит и като жена, и като писателка и накрая като майка.“, споделя редактор на книгата Виктория Бешлийска.

Анабел обича да кара колело, да пие мента до късно и да рисува. Всичко, което вижда през прозореца и със сърцето си, всичко намира своето място на белия лист, който е другият, по-истинският живот на Анабел. Но това момиче вече не е тук, на нейно място седи млада, успяла и премерена жена, която заема висока позиция в министерство. Тя е директор, разбира от подбор и организиране на персонал и умее да се справя в административните условия. Усмивката й е лека и сдържана, а тя седи винаги с изправен гръб и рядко боледува.

Така изглежда героинята в романа „Анабел“ на Ирина Папанчева, която неочаквано предприема пътуване в Амстердам – градът, който е символ на нейната младежка свобода и щастие. Бродейки по старите улички, докато трае почивката на семинара за мотивиране на административния персонал, Анабел се разхожда в миналото. Спомня си съвсем детайлно къде живее и какво работи в лятото, в което Амстердам е нейният дом. Какво е колелото й и какви са скиците, които нахвърля, очаквайки писмото от Художествената академия, в която е кандидатствала, преди да поеме към Холандската столица. Спомените са сладки като мед, реалността – неясна и щастлива, а младата Анабел вярва, че има нещо по-добро, някъде там и то вече е съвсем близо и я очаква с протегнати ръце.

Но животът често е по-различен, отколкото ни се иска да бъде и обстоятелствата подреждат събитията така, че Художествената академия не приема Анабел и тя поема по пътя на административната стълбичка. В която няма място за свободно мислене, за раздъждения и креативно отношение, имаш задачи – изпълняваш ги, тръгваш си малко преди края на работния ден и не мислиш. Най-вече не мислиш.

И точно това се променя с разходката ни в Амстердам. Заедно с Анабел ще се размислим за системата, за мястото на свободолюбивите личности в нея и за собствените избори, които някога сме правили. Без да бъдем част от административния държавен апарат – отхвърляли ли сме уникалността си в името на „нормата“, харесало ли ни е, защо продължаваме да го правим…

Материалът е публикуван първоначално в сайта http://www.momichetataotgrada.com/

Нели Лишковска е родена в София. Завършва „Българска филология“ и измисля истории от малка. Постепенно събира разказите си в няколко сборника, а в последно време започна да пише и романи. Следващата й история предстои да излезе през май.

Разказвам за пътешествието на два мъже, които са се разболели от типичната болест на съвременните мъже – не знаят как да продължат.