Някои по-известни тракийски племена

Първият въоръжен контакт между римляни и траки е през 188 г. пр. н. е., когато армията на Волзон се връща от похода си в Азия срещу Антиох.

Тракия влиза в сферата на римските интереси след присъединяването на Гърция и Македония към империята след 168 г. пр. н. е. Тракийските племена меди, дентелети и скордиски /последните може да са келти/ нееднократно опустошават провинциите и дори ограбват град Делфи /117 г. пр. н.е./. В битка с тях при Стоби /близо днешната река Вардар/ загива наместникът на македония Секст Помпей /дядо на Помпей Велики/ през 118 г. пр.н.е.

През 114 г. пр. н. е. консулът Гай Порций Катон търпи поражение от тях. Понеже до Цезар легионите били изпращани само при нужда, военните действия се водели спорадично, а границата между Рим и варварите минавала там, „докъдето достигали мечовете и копията на римските войници“. По-успешни били действията на Марк Ливий Друз /112-111 г. пр. н. е./ – първият римски пълководец, достигнал бреговете на Дунав, и Луций Сципион /110 – 107г. пр. н. е./, който най-накрая разбил скордиските и прогонил останалите тракийски племена на левия бряг на Дунав.

В хода на Митридатовите войни, в началото на 1 в. пр. н. е се оформят два „полюса“ в тракийския свят – малките независими племена – меди, беси и сапеи, подкрепящи Понт и Одриската династия, ориентирана към Рим. Като съюзници на Митридат медите опутошават Македония през 89-88г. пр.н.е. Походът на Сула срещу тях /след като разбива митридатовите войски в Гърция/ през 86 – 85 г. пр. н. е. имал за цел по-скоро да затвърди престижа на Рим сред тракийските племена. По време на тази акция се смята, че е пленен Спартак /оглавил най-голямото робско въстание в Римската империя – 74 – 71 г. пр. н. е./. За нещо повече нямало време, тъй като диктаторът си имал достатъчно проблеми в Рим /предстоели борби с популарите/.
Кулминацията на римската офанзива обаче е при Марк Лукул /72 г. пр. н. е./ през третата Митридатова война. Той е натоварен със задачата да лиши Митридат от съюзниците му в Европа – понтийските колонии и тракийските племена. Пълководецът разрушава Аполония и укротява медите и бесите, като подкрепя римските съюзници – одрисите.

Походът на друг римски генерал – Гай Антоний Хибрида /срещу гетите на Зиракс/ обаче завършил с поражение на последния при Истрия, като римляните дори загубили знамената си. Те били съхранявани в едно гетско светилище 30 години, докато накрая не били възвърнати от Рим.

Бащата на Август – Гай Октавий – през 59 г. пр. н. е отново бил принуден да води военни действия срещу бесите /в едно тяхно светилище дори му било предсказано, че синът му ще стане император/.

По време на гражданската война Тракия останала в периферията на римските интереси, а на север от Стара планина гетският цар Буребиста Дакийски създал значително племенно обединение. Цезар дори замислял широкомащабна военна кампания срещу него, но убийството му предотвратило римската експанзия.

В последвалата гражданска война на наследниците на Цезар – Марк Антоний и Октавиан срещу републиканците Брут и Касий, траките застанали на страната на последните /всъщност, траки като наемници имаме засвидетелствани още във войната срещу Югурта през 111 – 106 г. пр. н. е./. След победата на Антоний и Октавиан, на траките не им останало нищо друго, освен да се съобразяват с волята на Рим.

Съюзникът на империята – Одриското царство – запазило призрачната си самостоятелност и след 31 г. пр. н. е, но било твърде слабо, за да стане проводник на римското влияние в цяла Тракия. От север нахлували бастарните /или германци, или скити по произход/, а бесите също били неспокойни. Затова Август изпратил срещу нашествениците Марк Лициний Крас /внук на едноименния триумвир/. През 28 – 27 г. пр. н. е. той подчинил бесите, сердите, медите и наказал гетите, като си възвърнал изгубените от Хибрида отличителни знаци. Бастарните били прогонени зад р. Дунав, а на Одриското царство било предоставени светилището на бесите и редица земи в Южна Тракия. Създадена била префектура Мизия /днешна северна България/, през 12 г. пр. н. е. префектурата била превърната в римска провинция.
През 19 – 11 г. пр. н. е. започнала широкомащабна римска кампания по завладяване на Балканския полуостров и придвижване до Дунав. Завладени били Реция, Норика, и Панония. В Тракия действал Лентул, които имал задачата да отблъсне преминаващите Дунав бастарни и гети.

През 11 г. пр. н. е. бесите начело с Вологес /жрец на Дионис/ се вдигнали на въстание срещу одриския цар Рескупорис. След потушаването на въстанието от римляните, статутът на Одриското царство минал от съюзно на клиентно – т. е. било подготвено неговото превръщане в римска провинция.

През 21 г. въстанали племената койлалети и одриси и дори обсадили Филипопол, където се намирало римското наместничество. С помощта на войски от Мизия бунтът бил потушен.

След смъртта на император Тиберий, Kалигула поставил на престола на Одриското царство Реметалк III.

След убийството на Калигула в Одриското царство настъпили размирици и римляните разположили там свои легиони. Тракия се превърнала в римска провинция през 45 г. по времето на император Клавдий.

За покоряването на отвъддунавските траки най-голяма заслуга има император Траян. Той води т. нар. Дакийски войни през 101 – 106 г. срещу Децебал. Операцията може да се разглежда като отговор на неуспешните военни действия през управлението на император Домициан, когато римският генерал Корнелиус Фускус претърпял съкрушително поражение през 86 г. от даките на Диурпанеус.

В резултат на широкомащабната кампания на Траян, римляните покоряват по-голямата част на Дакия и с това започва асимилацията на траките и превръщането им в римски граждани.

Източник: nauka.bg
Автор: Владимир Попов

Чипровските родове Парчевич,
Пеячевич, Кнежевич и Томагионович

Да започнем с това-кога прониква католицизмът в Северозападна България.

Още от среновековието католически проповедници обикалят нашата държава. В Северозападна България как стоят нещата:
Летописите единодушно посочват, че осем францискански монаси от  манастира Олово в Босна, принадлежащ на католическата провинция  Сребърна Босна от ордена на францисканците-минорити, пристигнали в  Чипровец през 1367 г., където получили първия си метох и веднага  започнали изграждането на католическа църква. Църквата, която се  разкопава през XX век, била завършена през 1371г. и в нея тържествено  била пренесена и поставена „чудотворната икона“ на Дева Мария, на която  бил кръстен и храмът. На въпроса защо точно в Чипровци, а не във  Видин, който е столица на царството, може да се отговори само по един  начин-там очевидно вече е имало католическа база преди това. Каква е  била тази религиозна основа, която примамва францисканците и превръща  Чипровския край за около 3 века в център на католицизма у нас, личи от  установяването на един важен исторически факт, останал настрана от  вниманието на българскта историопис.
Много отдавна е обнародвана фамилната хроника за произхода и  съществуването на една от старите и изтъкнати чипровски фамилии -тази  на Парчевичите.В това изследване е посочено,че при размириците около  босненския престол в 1357 г. между Стефан Твърдко I и неговият първи  братовчед Стефан Дабиша Кнежевич, последният заедно със синовете си  Владислав, Парчия и Вук бил принуден да напусне страната. Но докато  по-късно Стефан Дабиша станал крал на Босна, а синовете му  Владислав, който бил ослепен от Твърдко, и Вук, който бил хвърлен от  същия в тъмница, останали там и се превърнали в основоположници на  фамилията Кнежевичи в босна, Парчия Кнежевич веднага избягал в България  и се заселил завинаги в северозападната й част. Тук той построил замъка  Кнежа на р.Скът, приток на р.Дунав, и станал родоначалник на българския  клон на Кнежевичите -рода на Парчевичите. Наивно е да се смята, че това  заселване е станало без знанието на Иван Срацимир, който след 1355 г.  станал владетел на Видинската област и съцар на Иван  Александър. Най-вероятно заселването е станало около 1357-1358 г. и  зедно с единия престолонаследник на Босна тук се заселва и неговото  войнство, свитата,духовниците, рудари и занаятчии, започнали да  изповядват вече религията на Св.Франциск. С този акт, вероятно подкрепен  и от Твърдко I (той имал за жена иван Срацимировата дъщеря Доротея ), Иван Срацимир искал да направи буферна зона от заселници по границата  на Видинското и Търновското царство по р.Скът.Рудниците, които се  намирали тук били предадени на парчевичите. Не може да се обясни по друг  начин фактът, че само след няколко десетилетия, в края на XV в. именно  в Чипровци се събират всички клонове на вече изцяло побългарената  фамилия -Парчевичи, Пеячевичи, Кнежевичи и Томагьоновичи, свързвайки през  следващите столетия живота и деянията си със съдбините на  Кипровец. Босненските рудари, славяни по произход и език, бързо се  смесили с местното българско население ,оформяйки двете религиозни  съставки -православна и католическа- в Кипровец и околните селища.С  това се обяснява и проникването на босненско-хърватско наречие по тези  земи.
Имало нужда от църква за новото население, а параклиса, който бил тогава  вече отеснял. Ето защо започнал строежът на новия храм с прочутата  икона. За нея има легенди, че три пъте сама се е местила от параклиса в  Буковец и се е настанявала сама насред пущинаците на едно  възвишение, което сега е центъра на Чипровци. Там бил изграден и  храмът. По същото време се появява и новото и досега запазено име на  селището-Чипровци, създадено на базата на славянизираната и характерна  за Западна България форма на гръцката дума кипурион  -кипурия, чипур-означаваща зеленчукова градина, или -вид земя, кипир.Че  градът е полочил името си от местността около католическия храм, няма  съмнение, но дали той се е наричал Кипурия или Кипира, могат да кажат  езиковедите.

Тезата за заселването в Чипровско на босненски рудари-католици се  потвърждава и от развоя на историческите събития в тази област през  следващите две-три десетилетия до завоюването на владението от  турците. Ликвидирането на унгарската окупация и насилственото премахване  на католическата пропаганда не само, че не засегнали селището, но ако се  съди от мощта и устойчивостта на тукашния католицизъм през идните  столетия, в района са потърсили убежище и много прогонени от  православните власти .Не ще и съмнение, че подобно явление, като  православна реконкиста е правено под егидата на Иван Срацимир  .Утвърждавайки автономията си, видинският владетел започнал интензивно  монетосечене, и както справедливо отбелязва Иречек, „среброто Срацимир  без съмнение е взимал от рудниците в Чипровци, защото друго място със  сребърни рудници в царството му е нямало.“
Несъмнена роля за укрепването на католицизма в Чипровско са изиграли и  авторитетът и тесните връзки с Видинския двор на новите съпритежатели  на района -членовете на католическата фамилия на Парчевичите. Оценявайки  по достойнство ролята им за развитието на рударството, металодобива и  занаятите, а може би и значението им като военна помощ в пограничните  конфликти с Търновското царство, Срацимир е включил много скоро  представителите на фамилията в кръга на своето висше болярско  обкръжение, поверявайки им важни дипломатически задачи. Според Нишицката  семейна хроника на фамилията, издадена през 1799 г. от Франц Ксавер  Пеячевич, единият син на Парчия Кнежевич, Андрей Парчевич, бил пратеник  на видинския владетел в двора на унгарския крал Лудвиг I, докато  вторият му син Николай Парчевич, който се явява продължител на  фамилията в България, взел участие в Черноменската битка против  турската инвазия още през 1371 г. Последният факт, останал незабелязан  и до днес, отхвърля упрека, че Срацимир безразлично е наблюдавал  нашествията на турците в българските земи. Парчевич участва с цяло  войнство в битките. Не е изключено точно различията в позициите на Иван  Срацимир и Иван Александър да са причина за лошите отношения между тях.
Доколко средновековният Чипровец се разраснал на сегашното си място  през останалите години на свобода, сега е все още трудно да се  установи. Проучвания на католическата църква доказват, че интензивно  обитаване тук е имало от XV век. Изглежда превземането на Видинското  царство през 1396 г. и тук довело до сериозна разруха и застой.  Единствено семейната хроника на Парчевичите ни донася, че Петър I  Парчевич, син на Николай Парчевич, взел активно участие в опитите на  видинския принц Константин да възвърне владенията на баща си Срацимир  по време на династичните междуособици около турския трон в самото  начало на XV век, и след неуспеха на начинанието избягал заедно с него  в Призрен.
Неговият пък син Николай II Парчевич, активно се включил в действията  по-късно на унгарския крал Сигизмунд да спре турското  нашествие, вероятно пак като член на свитата около българските  престолонаследници Константин и Фружин.След окончателното проваляне на  всички упорити начинания за освобождението на България ,последният се  заселил в района на Албания и Черна гора,където около средата на XV век  се родил синът му Йован Парчевич. Няма съмнение, че по времето на тези  бурни събития родовите владения на болярите Соимировичи и Парчевичи  доста са запустели и са влачели жалкото съществуване на останалите  български земи, а самите те с приближените си са били дълго време в  изгнание извън пределите на родината си (Парчевичи в Албания и Черна  гора,а Соимировичи в Дубровник).
Документираните известия за историческото развитие на Чипровско през XV  век са доста оскъдни. Изглежда , това място веднага е направило  впечатление на турската феодална върхушка и даже на султанския двор, отличавайки се с природните си богатства и съществуващите рудници, та  Чипровец „след завоеванието на страната от турците ….получил големи  привилегии“ и „станал главен град на воеводство, принадлежащо на  султанката-майка, която обаче не получавала оттук никакви доходи, тъй  като жителите били съвършено свободни от задължения“. Очевидно тези  сведения на Иречек се опират на един доклад на секретаря на  Конгрегацията в Рим Урбано Чери до папа Инокентий XI от 1680 г., който  по негово време е бил вече обнародван, а по-късно бил видян и от Ив.  Сакъзов, където за Чипровци се казва, че „на тази страна турците гледат  с особено внимание. Що се касае до източника на публичните приходи на  султанката-майка, тя смята за чест и удоволствие да дава на тези жители  плодовете на своята протекция, като ги освобождава от турските тежести  и ангарии и ги оставя да се ползуват от разни други привилегии“.

Фамилиите Парчевич, Пеячевич, Кнежевич и Томагьонович водят началото си  от стария босненско-български владетелски род Кнежевич-Парчевич, чийто  представител и родоначалник Стефан Дабиша-Кнежевич, придобил името  „Кнежевич“ по княжеската титла на баща си княз Нинослав Босненски, чрез  рода на своята съпруга е бил в роднински връзки с унгарските и полските  крале и от 1392 до 1396 г. е крал на Босна. Тримата сина на Стефан  дабиша -Владислав, Вук и Парчия са хванати в заговора против първия крал  на Босна Твърдко I. Владислав и вук са наказани със затвор, докато Парчия  успява да избяга и през 1367 г. емигрира в България , където получава от  цар Иван Александър наследтвени земи около реката Скът. Тук той изгражда  замъка Кнеже, и поставя началото на фамилията Парчевич от рода  Кнежевич. Предположението на Иречек, направено въз основа на  предоставените му архиви от граф Юлиян Пеячевич, че градът е бил  построен на мястото на днешния Кнежа, чието име се запазва, се  потвърждава напълно. Нещо повече – въпреки преименуването му от  османската администрация, в официалната западноевропейска картография  селището запазва своето първоначално име „Knese“ така то е отбелязано  и върху фрагмент от картата „Regnum Bulgariae“ от Йохан ван дер Бруген  ,отпечатана във Виена през 1737 г. Освен Кнеце върху нея е отбелязан и  Чипровец (Chiprovatz), като Residentia Archiepisc. Двамата сина на  Парчия- Никола и Андея взимат дейно участие във военния и политически  живот на България -Никола участва със своя отряд в битката при Черномен  на 26 септември 1371 г., неговият брат Андрея заминава като посланик  на българския цар при двора на унгарския крал Лудовиг I Анжуйски (1342  -1382) с важна дипломатическа мисия.
Две години след завладяването на Ниш от турците през 1388 г., султан  Мурад I (1362-1389) нахлува през българските земи в сръбските ,но при  Плочник са разбити от Твърдко и княз Лазар. След битката при Косово  поле, Парчевичи губят владенията си и Никола се преселва в Чипровци. От  този момент нататък животът и делото на всички представители от тази  фамилия, чак до края на въстанието от 1688 г. в Чипровци,се свързват с  този град.
Установените търговски връзки ,простиращи се до Русия и множеството  привилегии, създават условия на чипровчани да се включват във всички  коалиции срещу Османската империя .Към 1630 г. се отнасят и първите  опити на жителите с помощта на Австрия да образуват въстание. От Австрия  били пратени бойни знамена, но били скрити, заради започналата  30-годишна война. За тези знамена дава сведения Петър Парчевич в своя  меморандум до колегията във Венеция от 9 юли 1650 г.
По времето, когато Никола I Парчевич се преселва в Чипровец, той имал  син Петър, починал през 1423 г., чиито син Никола II Парчевич емигрира  в Унгария и се отличава с храбростта си. През 1481 г. в България се  завръща по-големият син на Никола II Парчевич – Гиони (Иван) – и  разделя цялото имущество между четиримата си сина, които стават  основополжници на четири фамилии от един род:
1.Иван I – най-старият син на Гиони, си запазва името  Парчевич. Значително по-късно това име е заменено с името на  владетелският замък Черки и към баронската титла, която получават  преките наследници прибавят Черкичи,Черкич-Парчевич. Последният  известен от тази фамилия е бил Wilhelm Johann Bapt. Freiherr Cserkiczy, alias Parchevich, подполковник -командир на 53 Палфиев пехотен полк, починал в Осиек на 4 февруари 1795 г.

2.Дивитър, вторият син -по името на замъка Пеячево приема името Пеячевич.

3.Стефан, третият син – приема името на стария замък Кнеже, построен на р.Скът и започва да се нарича Кнежевич.

4. Тома, четвъртият син -запазва името на баща си, което прибавя към своето и става родоначалник на фамилията Тома-Гоинович.

ГЕРБЪТ НА ФАМИЛИЯТА ПАРЧЕВИЧ –
изграден върху френски щит, в който на синьо поле са изобразени стъпили  върху зелено трихълмие два изправени на задните си крака един срещу  друг сребърни короновани козела, които с предните си крака се опират в  кипарисово дърво, заемащо централния вертикал на щита; цялата  композиция е пресечена с червен пояс, на който са изобразени три златни  шестолъчни лъчи; над щита в полупрофил надясно е поставен сребърен  турнирен шлем със златна баронска корона, от която излиза нашлемник  -изправен, обърнат надясно и въоръжен лъв с раздвоена опашка; от шлема  надолу се спуска намет, оцветен в дясната половина в синьо-златно, а в  лявата -в червено -сребърно; под герба е нарисано: „Wappen der  Freiherren von Parchevich aus Hause Knezevich“

ГЕРБЪТ НА ФАМИЛИЯТА ПЕЯЧЕВИЧ –
Вариант А) разработен върху френски щит; в средата на щита е представен  коронован със златна корона сребърен стълб, върху короната нашлемник  -черен орел, който в десния си крак държи меч, в левия кълбо с  кръст(символ на земната власт на владетеля) и в клюна лотарингски кръст; от двете страни на стълба обърнати срещуположно два въоръжени лъва, всеки от които държи в десния преден крак извита сребърна сабя от  източен тип; над щита обърнат в полупрофил надясно сребърен турнирен  шлем със златна решетка и златна корона, от която излиза нашлемник  -същият орел, който виждаме изобразен и в щита; от шлема се спуска намет, оцветен в дясната половина в синьо-златно, а в лявата в  червено-сребърно.
Вариант Б) поради това, че основната символика в централната част на  герба е същата, няма да я разгледаме, а ще се се спрем върху  композицията.Тук гербът е разработен в испански щит, като полето е  обградено с червено-златно ромбиран бордюр; над щита от същия тип и  оцветяване; на короната на всеки един от шлемовете е поставен нашлемник  – по един от основните символи- в десния обърнат наляво коронован лъв  със сабя в левия преден крак,в средния орелът и в десния коронованият  стълб; вместо намет ,шлемовете от синя мантия, която от вътрешната  страна е оцветена в дясната част в златно, а в лявата – в сребърно.

ГЕРБЪТ НА ФАМИЛИЯТА КНЕЖЕВИЧ –
посредством сребърен щеврон щитът е разделен косоъгълно на три полета, оцветени със зелен емайл, във всяко от които е поставена по една  сребърна кула; над щита сребърен турнирен шлем, на който е поставен  червено-сребърен бурлет, от който се спуска намет, чиято външна страна е  оцветена в червено, а вътрешната в сребърно; над бурлета нашлемник  -крепостна стена с три кули и порта, вероятно като символ на стария  замък Кнеже.

ГЕРБЪТ НА ФАМИЛИЯТА ТОМАГИОНОВИЧ –
за разлика от гербовете на останалите фамилии, които са разработени  върху френски щит, тук щитът е изразян германски;сребърното поле на щита  е разделено по диагонала отдясно наляво с три червено емайлирани  банта; над щита сребърен турнирен шлем със златна графска корона, от  която излиза нашлемник -два короновани обърнати срещуположно златни  лъва с вдигнати съответно ляв и десен преден крак, под короната излиза  нашлемник от външната страна с червено, а от вътрешната страна със  сребро; щитът се придържа от щитодържатели – от дясната страна обърнат  наляво златен въоръжен и коронован лъв със сабя в левия преден крак, а  от лявата страна обърнат надясно сребърен въоръжен и коронован със  златна корона козел.

В бурния период на XVII в. ,когато срещу османското нашествие се водят  ожесточени борби, а в Чипровци избухва известното въстание, родът  Кнежевич-Парчевич и неговите фамилии дават своите представители, които  взимат най-дейно участие в тези борби и оставят своите имена завинаги в  историята не само на България, но и на целия Европейски  Югоизток, свързвайки пряката си политическа и военна дейност с виенския  кралски двор, заради което получават потвърждение на своя  благороднически произход с право на наследствени баронски и графски  титли и гербове. От този род излизат бележите политически, военни и  културни дейци, които оставят трайна следа в историята на България, Австрия, Унгария и Хърватско.
Безпорно най-изявеният от тях като крупна политическа фигура е Петър  Парчевич, архиепископът на Марцианопол, посветил целия си живот на  освобождението на България. По време на Критската война Парчевич влиза в  преговори с влашкия княз Матей Басараба (1633-1654) за съвместни бойни  действия и по този начин застава начело на българското освободително  движение. В резултат на водените преговори е съставен план за бойните  действия с организирането на масово въстание ,при което се предвижда  намесата на Полша и Венеция. Това е само началото. Следват дипломатически  мисии със същата цел, които спечелват не само известност за Парчевич в  европейските страни, но и назначаването му за апостолически викарий в  Молдавия, а две години по-късно и за архиепископ на Марцианопол. Парчевич  е изпратен във Виена за мисията за обединяването на всички балкански  народи. Отива при крал Фердинанд III (1637-1657), пред когото се явява с  конкретни предложения -австрийските войски да настъпят срещу  малочислените турски войски в Унгария и Хърватско и да отвлекат  вниманието на Империята от подготвяното общобалканско въстание. По  редица обективни причини Парчевич е принуден да престои в австрийската  столица близо четири месеца.Остава само да се уреди помощта на водача  на казашкото освободително движение Богдан Хмелницки и Полша, но за  целта е необходим опитен дипломат. Парчевич приема мисията…

На 10 януари 1657 г. той получава специално кралско пълномощно за  преговори с Богдан Хмелницки с уверението, че същият може да се довери  напълно на пратеника и, че всички разговори между тях ще бъдат запазени  в пълна тайна. В даденото пърномощно Парчевич е представен, като  „наш“ (кралски) съветник и архиепископ на Марцианопол в България Със  специален кралски указ, издаден на 12 януари 1657 г., крал Фердинанд III  признал на Петър Парчевич благородническото звание, на което същият имал  право по силата на неговия произход от средновековен владетелски и  болярски род и титлата „Имперски владетел“.
С тази грамота крал Фердинанд признава не само благородническата титла  на Парчевич, но и неговия фамилен герб, с който на нега и родствениците  му от двата пола се дава право „да носи навсякъде този древен герб или  отличие -сражения, паради, игри,борби, състезания,турнири, двубои и  всички други каквито и да било военни действия и упражнения“.
На 17 януари 1657 г., след прощална аудиенция при австрийския  крал, начело на петнадесетчленна делегация Парчевич напуска австрийската  столица и тръгва по пълния с неизвестности и опасности дълъг път, за да  изпълни мисията си. В пратеничеството е включен и босненският духовник  Христофор Марианович, като преводач и секретар, който оставя някои  ценни документи около пътуването и изпълнението на задачата.След  четиридесет и четири дневно пътуване, на 1 март 1657 г. пратениците  пристигат в резиденцията на Богдан Хмелницки -Чигирин, и след шест дни  са приети от самия хетман. На 18 април Богдан Хмелницки връчил на  Парчевич своя писмен отговор до крал Фердинанд без да знае, че същият  починал (2 април 1657 г.) и престолът е зает от новия крал Леополд I  (1657-1705). С общи думи Хмелницки заявява своята готовност да признае  посредничеството на краля при уреждане на спорните въпроси с поляците  при изричната уговорка, че това няма да накърни интересите и целостта на  украинската държава. Страхувайки се да не би да бъдат разкрити водените  преговори, той отбягва да даде отговор на всички въпроси, като  отбелязва, че не се осмелява да изложи нищо друго върху „крехката  хартия“. И Парчевич получил тайните поръчения, които трябвало да предаде  лично на краля.
Тук вниманието ще се спре върху факт, отнасящ се до тази мисия и нейният  краен резултат, който досега не е изясняван от науката. Във всички  публикации по този въпрос изрично се подчертава успехът на мисията и  преди всичко на Парчевич. Формално погледнато на въпроса това  действитерно е успех за мисията. Но само формално. Писмото-отговор на  Хмелницки до австрийския крал Фердинанд III е изпълнено с добре  познатите дипломатически ватиевати фрази, които на практика нищо не  обещават, въпреки,че завършва с думите: „ВашоІ найяHiмоI IмператорськоI  величностi найприхиль нiшi i найпокiрнiшi слуги, Богдан Хмельницький, гетьман, зусiм Вiйськом Запорiзьким“ И докато казашкият хетман  отбелязва в писмото си, че не може да каже всичко, каквото мисли по  въпроса, тъй като не се доверява на „крехката хартия“, то в писмото си  до руския цар Алексей Михайлович (1645-1676) тези сображения въобще не  го вълнуват. При това писмото е пратено само пет дни след отговора до  австрийския крал -на 23 април 1657г. Тъй като писмото съдържа и много  други факти, които не се отнасят до мисията, вниванието опира само до  някои фрази в него. Цитат по оригинала на писмото: „Разумеем, и о том  известно есть вашему царскому величеству, что Фердинанд третей ,цесар  римской ,присьIлал к нам Петра Парчевича ,арцьIбискупа  марцианополитанского, советуя нам, чтоб есмя с ляхами в вечном бьIли  покое. Також о том и король польской Ян Казимер присьIлал к нам своего  посла Яна Казимера Биневского, великого радцу лутцкого, склоняючися к  покою.И мьI, видя хитрости их древние, отписали к ним, что никакова миру  с ними во веки не будем иметь“ Очевидно разликата между двете писма е  пряко отражение на съжествуващата по това време политическа реалност в  междудържавните взаимоотношения -от една страна, Полша и Австрия,от  друга, Русия и присъединената към нея Украйна с техните противоречиви  интереси, които трудно са могли да бъдат балансирани само с  пратеничеството, ръководено от петър Парчевич.

Въпреки това за Парчевич тази мисия е изпълнена. Що се отнася до тайните  устни поръчения от страна на Богдан Хмелницки, които Парчевич трябвало  да предаде лично на императора, за тях поне засега може само да се  гадае и то единствено по сведението, оставено ни от Юлиан  парчевич: „Caetera cum magis fundantur praesenti relatione, coram eidem  illustrissimo concredidimus legato informae non commitentes papyro, rati sufficienter absoluteque et sibi enucleaturum commissia et de  nostra haud segnius testificaturum humilitate et obsequentia.“  Доколкото тези поръчения, зад които естествено трябва да се търси  реалното покритие, са били изпълнени също все още остава неизяснено, за  което може би спомогнала и настъпилата само месеци след срещата смърт  на казашкия хетман.
След приключване на мисията, на 28 април 1657г. Петър Парчевич се  отправя по обратния път за Виена заедно с пратеничеството на полския  крал,което му дало възможността да уведоми чрез него Ян II Казимир  (1648-1668) за резултата от водените преговори.

След смъртта на Петър Парчевич и Петър Богдан настъпило чувствително  спадане на духа в Чипровско. Загубата била огромна и не било така лесно  да се намери техен достоен заместник. Едва три години по-късно, в 1677г.  бил назначен от конгрегацията близкият сродник на Парчевич Стефан  Кнежевич (1623 -1691) за Софийски архиепископ, а той от своя страна  веднага ръкоположил Антон Стефанов за Никополски епископ. Започнала  подготовката за въстание в района.
През пролетта на 1688 г. били организирани отряди под командването на  Георги Пеячевич, близък сродник на Петър Парчевич, на Богдан Маринович, братята Иван и Михаил Станиславови, Лука Андрейнин и др. и когато  австрийските войски достигнали до околностите на Белград конните  отряди, предвождани от Георги Пеячевич и Богдан Маринович, се  присъединили към войските, командвани от генерал Ветерани. Начело на  своя отряд Пеячевич взел участие в обсадата и превземането на град  Оршова и някои други по-малки крепости. Във всички сражения, в които  участват и българските отряди освен Георги Пеячевич се отличава и Иван  Станиславов, който се сражава в първите редове не само като водач, но и  като vexilliarius (знаменосец). По това време Белградската крепост се  отбранява от турска армия и унгарски части под обединеното командване  на Йеген Осман паша и претендента за унгарския престол Емерих Тьоколи.  Присъединяването на Тьоколи към турската армия става по предварителни  условия в Буда на 9 март 1682 г., където се явява съпроводен от  трихилядна маджарска конница. Тук пашата му поставя тюрбан в знак на  инвеститура, която султан Мехмед IV Авджи (1648 – 1687) утвърдил с  ферман на 10 август, предоставяйки му Средна Унгария и титлата княз и  владетел вместо крал със задължението да плаща невисокия данък от 40  000 пиастра. От този момент нататък Тьоколи в издаваните от него  документи започнал да се подписва „Emericus comes Tokoli, princeps ac  partium regni Hungariae dominus“.

На 6 септември 1688 г. австрийските войски превзели Белград и се  отправили на изток по течението на Дунав. За активните действия на  българите било докладвано на крал Леополд I и той от своя страна  изпратил заповед до генерал Капрара да насочи подчинените му войски на  юг към балканските владения на Османската империя, т.е. към България. Въз основа на тази заповед бил изпратен генерал Хайслер с шест  батальона пехота, който преминал р. Морава и заел позиция близо до  България. В авангарда била изпратена унгарска кавалерия под  командването на Владислав Чаки и отряда на Георги Пеячевич, към който  се присъединил и Богдан Маринович „роднина и съмишленик на Стефан  Кнежевич“. Голямото въодушевление на борците се подхранвало и от  надеждата, че ще получат помощ от настъпващите австрийски войски.  Въстаническата армия се разположила в местността Жеравица, близо до  селцето Кутловица.

**************

След разгрома на Чипровското въстание голяма част от успелите да се  спасят преминали Дунав и избягали във Влашко.Част от тях по-късно се  преселват в Банат, където образуват българска колония. Въпреки, че  сведенията за броя на спасилото се във Влашко население са доста  противоречиви, не е трудно да се разбере, че това всъщност представлява  едва половината от населението във въстаналите краища, докато осталата  половина била поголовно избита или откарана в робство, откъдето никой  не се завръща. Така според кардинал Бонвизи Софийският архиепископ се  спасил във Влашко с около 3000 католици от своето паство. Според други  известия останали живи едва една трета, а епископ Станиславов посочва в  едно свое прошение,че са намерили спасение само 300 семейства.

Докато народът се спасявал с паническо бягство през Дунав, остатъците  от разибитите въстанически части при Кутловица и Чипровци застанали  отново под знамената на австрийските войски. След загубата на Видин, Ниш  и Белград и отстъплението на войските, присъединилите се към тях  въстанически отряди отстъпили към Унгария и продължили борбата против  турците. Дпоред запазен документ, макар и със значително по-късна дата,  Пеячевич споменава, че останали живи около 600 души въстаници. Български  отряди се сражават и през следващите 10 години под командването на  прославения пълководец принц Евгений Савойски (1663 -1736), за което  свидетелства документ от 1699г., според който след Карловацкия мир към  неговите войски се числели “ три български кавалерийски дружини, всичко  225 конника“ (drei bulgarishe Milizcompagnie zu Pferd – 225 Reiter zu  Pferd im Halmager und Decser Bezirk und der Strecke an der Marosh  oberhalb Arad).
През 1712 г. Георги Пеячевич е поканен да присъства на коронацията на  Карл VI (1711-1740), който заради заслуги го удостоява с кралска  грамота, баронска титла и фамилен герб него и братята му на 10 юли и го  назначава за вицегубернатор на Бачкия комитат.
Около 1772 г. фамилията Пеячевич е зачислена към хърватската висша  аристокрация и кралица Мария Терезия (1717 -1780) я удостоява с  наследствена графска титла и право на герб в две форми – малка и  тържествена. По това време вече потомството по мъжка линия на Георги  Пеячевич е прекъснато със смъртта на внука му Георги, починал през  1769г. в Любляна.Сегашните наследници на фамилията Пеячевич водят  своето потекло от брата на Георги – Марко Пеячевич, който закупува  имения на територията на Хърватско във Верьоче, Рума, Витровитица и  Рестфалу, а по-късно и на други места в областта Славония.
От тази фамилия излизат редица бележити мъже, които достигат до  най-високи постове в Хърватско.Техните права, титли и привилегии се  потвърждават с кралски, а по-късно и с императорски укази от  канцеларията във Виена. Така марко III Александър Пеячевич става първи  велик сремски жупан; неговият брат Матей Ксавиер Пеячевич -доктор по  теология и философия, преподавател и професор в  Загреб, Търнава, Любляна, Виена, Грац, автор на радица трудове по теология  и история; Антон III граф Пеячевич-Вировитички завършил австрийската  военна академия и зачислен в кирасирски полк, отличил се със своята  храброст и пълководчески качества по време на Австро-турската война  през 1789 г., когато като командир на полк нанася тежко поражение на  турците при Червения поток и за това е награден с рицарски кръст на  ордена „Мария Терезия“, през 1793 г. е произведен в чин  генерал-майстор, а в 1801г. в подмаршал; Петър граф Пеячевич  -Вировитички, заемал два пъти поста велик вировитички жупан, министър  на Хърватско, просветен деятел, носител на най-високи отличия, между  които рицар на „Златното руно“, рицар на ордена „Леополд“, „Желязната  корона“ I клас…; Ладислав граф Пеячевич Старши, първи кралски таен  съветник, бан на Хърватско, Славония и далмация и накрая граф Юлиян  Пеячевич, посветил целия си живот на издирването на документи свързани  с неговото родословие и живота на всички негови предствители, комуто  българската историческа наука дължи твърде много, защото благодарение  на него знаем за Петър парчевич и за чипровското въстание.
След разгрома на Чипровското въстание заедно с георги Пеячевич се  изтегля и неговият верен сподвижник и близък сродник Богдан Маринович, който със своето семейство се установява да живее в Нови Сад. Смъртта  на Богдан Маринович е отбелязана в книгата за гражданския регистър на  града, където е дадена една важна подробност- за неговото военно звание  – умрял на 16 януари 1721 г. на 76-годишна възраст „Деодат Маринович,  иначе наричан полковник Богдан.“

През следващите 200 години представителите на фамилиите Парчевич  (по-късно Черкич), Пеячевич, Кнежевич и Томагионович се пръскат да да  живеят едва ли не по всички краища на света  – Хърватско, Унгария, Австрия, Румъния и т.н. ,достигайки дори Аржентина, където и до днес живеят техните преки потомци.

С това свършва моята поредица за чипровските родове Парчевич,  Пеячевич, Кнежевич и Томагионович.Надявам се да съм ви отегчил ужасно  много и дано материалът ви послужи да обоготите знанията си за този  по-малко известен край от България -Чипровци.

Източник: nauka.bg
Снимка: Изглед от интериора на катедралата „Свети Павел от Кръста“ в Русе

Корабът Марс, кръстен на римския бог на войната, преди е бил най-големият боен кораб в света и е бил флагманския кораб във флотата на шведския крал Ерик 14ти. Но през 1564 г. в седем годишната война кораба се взривил по време на битката за Йоланд, така предавайки на морето 900 шведски и германски моряци и голямо количество злато и сребро. Според сведения от National Geographic, екип от археолози се е гмурнал за да разкрие тайните на отдавна потъналия кораб.

Корабът назоваван и под името Макальос (поразителен), е дълъг около 50 метра и оборудван със 107 оръдия, което го прави един от най-големите бойни кораби на своето време. Но Марс се сблъсква с гибелта си по време на война между Дания и Швеция за контрол над Балтийско море и доходоносната търговия идваща с него. Марс е водил битка с датските сили подкрепени от немски войници от града Любек, в крайна сметка започнали да обстрелват Марс и след това успели да направят абордаж. Огънят на кораба успял да запали барутните му запаси което подсилило огнения ад и довело до края на кораба. Според една легенда, падението на Марс е било породено от гнева божий, когато шведски крале претопили църковни камбани за да направят оръдия за корабите.

Ловци на съкровища и археолози търсят Марс повече от две десетилетия, неочаквано на 19 август 2011 г. група гмуркачи намерили потънлата находка на дълбочина 75 метра и на около 18 километра северно от Йоланд.

До тази дата, изследванията относно кораба са малки, повърхностни и недостатъчни и малко се знае за това какво има в отломките. Учените обаче заключили, че това е най-добре запазения кораб от своя вид. Малките утаечни нива, бавните течения и солената вода, а също и липсата на паразит познат като корабен червей са спомогнали бойния кораб да остане в добро състояние. Всъщност, когато парче от корпуса на кораба е било извадено от него се носела миризма на обгорено дърво.

Йохан Рьонби, професор по морска археология в университета Сьодетьорн във Швеция и неговия екип чиято работа е отчасти финансирана от фонд на National Geographic, сега работят върху 3D сканиране на фотографии от кораба, които ще бъдат напаснати заедно за да създадат пълна 3д реконструкция. За сега е решено отломките да останат на океанското дъно понеже издигането им на повърхността може да ги повреди сериозно

Ученият и гмуркач Ингемар Лундгрем описва момента, в който видял кораба за пръв път:

“Материалите от, които е направен кораба са ерозирали, но още може човек да усети предишната му мощ. Продължавайки на югоизток по корпуса открихме адмиралската каюта. Спускайки се в мрака аз разтворих жадно очи за да попия всичко около мен. Тук трябва да е скрито известното съкровище на адмирал Begge.Дали датско-немските войски са го откраднали или все още е тук? Архивите не дават отговор, но имам чувството, че гмурканията ще ни го предоставят.”

Източник: www.theepochtimes.com
nauka.bg

– България
– Сърбия и Хърватия

V-VII в.
Южните славяни, които се заселват в Мизия, Тракия, Македония, Гърция, Далмация и Истрия, от своя страна се делят на многобройни племена, от които по-късно се оформят държавите на българи, сърби и хървати. Те дават своя принос за ликвидирането на робовладелческата обществена система въз Византийската империя. Посредством своите общини, както и в резултат от промените, които носят със себе си, подпомагат устанозяването на новите феодални отношения.

Краят на V — началото на VI в.
От север и североизток славянските племена славини и анти започват да нахлуват в Балканския полуостров и да вършат нападения над Византийската империя, като достигат близо до Константинопол, а на юг до Пелопонес (Гърция) и о. Крит.

БЪЛГАРИЯ (VII—XI в.)
Краят на VI—VII в.
На Балканския полуостров се заселват трите групи южни славяни — българска, сърбохърватска и словенска. Българската група заема трите географски области Мизия (дн. Северна България), Тракия и Македония, част от Албания и от земите в Северна, Средна и Южна Гърция. Част от българските славяни и след заселването продължават да живеят в областта между Дунав и Карпатите (старата провинция Дакия). През втората половина на VII в. осем славянски племена от българската група в Мизия и в Дакия се обединяват в племенен съюз за борба срещу Византия.

632 г.
Образуван е прабългарският военноплеменен съюз „Велика България“ начело с прабългарския хан Кубрат (неизв. — ок. 650 г.) хан от рода Дуло, вожд на уногондурите. Прабългарският военноплеменен съюз укрепва своите позиции и получава международно признание. През 635 г. хан Кубрат склюператор Ираклий, от когото е почетен със сан патриций. След смъртта на хан Кубрат съюзът се разпада.

680 г.
Поход на византийския император Константин IV Погонат срещу аспаруховите българи и осемте славянски -племена. Аспарух разбива византийските войски, преминава Дунав и се настанява в областта от дн. Шумен и Преслав до Черно море и от Стара планина до Дунав.

680 — ок. 700 г.
Хан Аспарух, син на Кубрат — първи български хан. След разпадането на Велика България с част от прабългарските племена стига до устието на р. Дунав.

681 г.
Византийският император Константин IV Погонат сключва мирен договор с хан Аспарух. Мирът от лятото на 681 г. урежда отношенията с Византия и е първото международно признание на българската държава. Първоначални граници: Черно море, Стара планина и р. Тимок; на север са включени някои земи отвъд Дунав. Столица на държавата е Плиска. Създаването на българската държава е едно от най-забележителните събития не само в българската история, но и в историята на Европейския югоизток пред средновековната епоха. България е първата славянска държава, която се утвърждава и просъществува въпреки натиска на най-мощната политическа и военна сила през Ранното средновековие — Византийската империя.

700—721 г.
Управление на хал Тервел. Българската държава укрепва и увеличава своята мощ. Присъединена е част от дн. Южна България. Хан Тервел подпомага сваления византийски император Юстиниан II да заеме отново престола (705 г.) Императорът отстъпва на България областта Загора и дава на българския владетел титлата кесар — най-високата титла след императорската във Византия. Като се възползува от слабостите на византийската империя хан Тервел нахлува през 711 и 716 г. с войската си в Тракия и достига до Цариград. През 717—718 г. по време на продължителната арабска обсада на Цариград българите оказват помощ на византийците, разгромяват арабите, като спасяват Югоизточна Европа от арабската инвазия. Тази победа изиграва важна роля за укрепването на авторитета на младата българска държава.

721—738 г.
Упрвление на Кормесий (Кормисош).

738—753/4 г.
Управление на Севар.

753/4—760 г.
Управление на Винех.

760—763 г.
Управление на Телец.

763—766 г.
Управление на Сабин

766 г.
40-дневно управление на Умар.

766—767 г.
Управление на Токту.

767—768 г.
Управление на Паган.

768—777 г.
Управление на Телериг. Вътрешно стабилизиране на българската държава.

777-803 г.
Управление на Кардам. Укрепва ханската власт. В битка край крепостта Маркела българите разбиват войската на императора Константин VI. По силата на сключения след това договор империята се задължава да изплаща ежегоден данък на българската държава.

803—814 г.
Управление на Крум, наследник на Кардам. През. 805 г. след разгрома на Аварския хаганат, хан Крум освобождава славяните от Долна Панония и Трансилвания и включва част от земите им в пределите на България. В ръцете на българите попадат богати солни и железни рудници в Трансилвания и Карпатската област. По време на управлението на хан Крум се засилва имуществената и социалната диференция сред българското общество и започва постепенно да се формира феодалното общество. Хан Крум въвежда по-централизирано административно устройство на държавата; издава първите писмени закони.

812-813 г.
Хан Крум превзема Месемврия (812 г.) и Одрин (813 г.), след което стига до стените на Цариград.

814—831 г.
Управление на Омуртаг. Завършва процесът на централизация в управлението на държавата. Населението се обединява в едно политическо цяло. През 815 г. между България и Византия е сключен 30-годишен мирен договор. Първи дипломатически контакт между Българската и Франкската държава на Людовик Благочестиви (824—825 г.). Омуртаг разделя държавата на нови административни области — комитати, начело на които стоят „комес“. Развива активна строителна дейност в столицата Плиска, в Преслав и в други градове. От неговото управление са запазени редица надписи: Сюлейманкьойски, Чаталарски, Търновски и др. Хан Омуртаг води активна външна политика. Нараства международното значение на страната.

831—836 г.
Управление на Маламир.

836—852 г.
Управление на Пресиян, внук на Омуртаг. Поход на Пресиян към Солун и присъединяване на Родопите, Централна и Западна Македония и част от Беломорието (837—838 г.).

852—889 г.
Управление на княз Борис I, син на хан Пресиян. През 863 г. княз Борис I сключва съюз с Людовик Немски против Великоморавското кралство. През 864 г. сключва мир с Византия, покръства се и налага християнството за официална религия на държавата. Приемането на християнството допринася за утвърждаване на феодалните отношения, за подобряване на международното положение на българската държава и за о формянето на българскзта народност. Борис I извоюва независима българска църква, която разполага с автокефална форма на управление. Той приема прогонените от Великоморавия ученици на братята Кирил и Методий и създава предпоставките за превръщането на България в люлка на третата цивилизация в Европа — славянската, утвърдила се след римската и византийската. Единият от учениците— Климент работи в Охрид, където подготвя 3500 ученици, другият — Наум, действа в Плиска. Създадената в България книжнина прониква в другите славянски страни — Сърбия, Русия, както и във Влашко. Българската държава става пръв славянски книжовен център.

886 г.
Създадени са Преславското и Охридското просветни и книжовни средища. Представители на Преславското средище: Наум, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и др. Охридското средище е създадено от Климент Охридски, чиято дейност продължава Наум.

889—893 г.
Управление на Владимир — Расате. Опит за връщане на езическата религия.

IХ-Х в.
Формиране на българската народност като трайно изградена етническа общност с общ език, специфична материална и духовна култура и единно съзнание. В Мизия, Тракия и Македония е преодоляна племенната раздробеност; различията между славяни и прабългари изчезват; двете етнически групи се сливат в едно цяло с общ език, бит и култура. Затова спомагат освен образуването на българската държава през 681 г. покръстването и въвеждането на славянската писменост и просвета от кирилометодиевите ученици Климент и Наум. Двата просветни центъра Преслав и Охрид се превръщат в първостепенни фактори за развитието на бълггрската култура. Славянският език се налага в цялата страна. Съборът в Преслав (893 г.) решава славянският език да бъде превърнат в държавен език, а гръцкия — да бъде изоставен.

Краят на IX — началото на X в.
Окончателно е формирана българската народност. Името българи се утвърждава като общо название на всички, който принадлежат към българската народност.

893—927 г.
Управление на цар Симеон (864—927 г.) — български княз (893 г.) и цар (след 917—927 г.), син на княз Борис I, опитен политик и голям пълководец. Завършва Магнаурската школа в Цариград. Заради високата си култура и научните си занимания е наречен от съвременннците си „Нов Птолемей“. Продължава политиката на баща си за издигане и разширяване на българската държава. Разбива византийските войски при Одрин (894 г.), разгромява маджарите между Днепър и устието на Дунав (896 г.), нанася тежко поражение на византийците при Булгарофигон; осуетява замислената от Византия коалиция на печенеги, сърби и маджари и през 917 г. в Ахелойската битка разбива византийската войска. Два пъти стига до Цариград (913 и 923 г.) и превзема Одрин (914 и 923 г.); завладява Сърбия (924 г.). След победата при Ахелой си присвоява титлата „цар на българите и ромеите“, а българският архиепископ провъзгласява за патриарх. Българската държава е превърната в царство, а българската църква — в патриаршия. През управлението на Симеон Първата българска държава достига най-голяма мощ и териториално разширение. Водените от него войни съдействуват за политическото обединение на славяните. По негово време е прочутият „Златен век на българската култура“ (подем на литературата, изкуството, архитектурата). Преместена е столицата на България от Плиска в Преслав, където работят книжовниците Йоан Екзарх, Константин Преславски и др. Сам Симеон се занимава с книжовна дейност. При подготовка за превземане на Цариград цар Симеон внезапно умира.

927—970 г.
Управление на цар Петър I, син на цар Симеон. През управлението на Петър I настъпва упадък на държавата, изостря се класовата борба, появява се богомилството (социално-религиозно учение и движение, което възниква в резултат на недоволството на селското население от феодалния гнет. То прониква и във Византия, Русия, Сърбия, Босна, Румъния, Сицилия, Северна Италия и Франция. Голямо е въздействието му върху италианските катари и френските албигойци). По времето на Петър I отпадат отвъд дунавските територии на България, влошават се отношенията с Византия и Киевската Рус.

927 г.
Сключен е 30-годишен мирен договор между България и Византия.

967 г.
Византийският император Никифор Фока организира неуспешен поход в Тракия. Той търси подкрепата от киевския княз Светослав, който срещу големи обещания скланя да нападне България.

968 г.
Първи поход на княз Светослав в българските земи. С 60-хилядна войска той се спуска с лодки по Днепър, навлиза в Черно море и дунавските устия. Българската войска е разбита; превзети са около 80 български крепости. Русите се настаняват в североизточните български земи.

969 г.
Втори поход на Светослав срещу България. Войските на киевския княз отново се появяват в Добруджа. След кръвопролитна битка руските войски превземат отново крепостта Преславен (в Румъния) и редица крепости в Добруджа. Пада и силно укрепения град на Дунав Дръстър.
За да спаси България, цар Борис II (968—971 г.) сключва съюз с княз Светослав. Борис II е признат за законен владетел на България, запазва царската си власт и остава да царува във Велики Преслав, а установилият се в Дръстър Светослав се обявява за върховен заповедник на военните сили в българската държава. По същество българо-руският съюз има антивизантийска насоченост.

971 г.
Византия започва усилени военни приготовления срещу създадения българо-руски военен съюз и за покоряване на България. През април с. г. българската столица Велики Преслав е опожарена от византийските войски, ръководени от императора Йоан Цимиский. Решителната битка между русите и византийците се води пред стените на Дръстър. След упорита съпротива Светослав предлага мир на византийския император. Между двете страни е сключен договор (VII). След оттеглянето на руските войски византийците окупират останалите крайдунавски крепости. Източните български земи попадат под византийска власт. Земите между Балкана, Черно море и Дунав са присъединени към византийската тема Тракия. Незасегнати и запазили своята политическа независимост остават западните български земи. Тук се премества и патриархът на българската църква Дамян. Върховната църковна власт за кратко време представлява и царската. Управлението на западните български области се намира в ръцете на синовете на Комит Никола — Давид, Мойсей, Арон и Самуил.

976 г.
Самуил освобождава от византийска власт Североизточна България. Възстановено е единството на българската държава.

986 г.
В прохода Траянови врата (в Ихтиманска Средна гора) Самуил нанася тежко поражение на византийските войски, начело с императора Василий II.

997 г.
Самуил е провъзгласен за цар на България.

997—1014 г.
Управление на българския цар Самуил. България постига значителни териториални успехи. Самуил води упорита борба с Василий II за запазване на държавната независимост. Поход на цар Самуил срещу Одрин (1003 г.). През 1014 г. при Беласица той претърпява поражение. В плен на византийците падат 15 000 български войници, които Василий II заповядва да ослепят. Като вижда ослепените войници цар Самуил умира от сърдечен удар.

1006—1013 г.
Непрекъснати военни действия между България и Византия.

1014—1015 г.
Възцаряване на сина на Самуил Гаврил-Радомир на българския престол.

1015—1018 г.
Управление на Иван Владислав, син на Самуиловия брат Арон. Убива Гаврил-Радомир и завзема властта.

1018 г.
България окончателно пада под византийска власт.

1018—1186 г.
Византийско господство. Оказвайки героична съпротива, българският народ загубва свободата си. През 1018 г. император Василий II влиза в Охрид. Патриарх Давид символично му предава ключовете на българската държава. Българският държавен апарат е разрушен. В българските земи са установени византийски феодални отношения. Увеличени са данъците и повинностите. Българската православна църква, макар и да е призната формално за автокефална, фактически деградира от патриаршия в архиепископия. Византийското господство поражда героична съпротива на българския народ. Активизират своята дейност богомилските проповедници, които провеждат антивизантийска пропаганда. Непрекъснато избухват въстания: през 1040—1041 г. на Петър Делян; през 1066 г. — на Николица Делфина; 1072 г — на Георги Войтех; 1074 г. — на Нестор; 1078 г. — на Добромир и Лека; 1084— 1086 г. — на Травъл. Въпреки неуспеха на въстанията, те изиграват важна роля в историческото развитие и подготвят условията за победоносното въстание на търновските боляри братята Петър и Асен.

СЪРБИЯ И ХЪРВАТИЯ (VI-XII в.)
VI-VII в.
На територията на Хърватин се заселват славянските племена хървати и сърби.

VII в.
В борба с аварите възникват независими племенни съюзи на хърватите — с центрове в Далмация и Отвъдсавска Панония (Словения).

Краят на VII! в.
Хърватин влиза в състава на Франкската държава.

Първата половина на IX в.
Формиране на раннофеодална сръбска държава с център в Рашка (поречието на Ибар). При управлението на първия известен от историческите извори княз Властимир (ок. 835—850 г.) освен Рашка тя включва и голяма част от Босна.

Ок. 874 г.
Сърбия признава подчинеността си към Византия, приема християнството, което утвърждава влиянието на византийската култура.

Средата ма IX в.
В Хърватия възниква неазависима държава начело с княз, след като се разпада монрхията на каролингите, която в началото на IX в. налага на хърватите християнството и политическото си надмощие. Най-известният княз е Тръпимир (845—864 г.), основател на династията, управляваща до 1097 г., който само формално признава подчинеността си на крал Лотар.

Ок. 910—928 г.
Управление на княз Томисдав, по времето на който е образувано Хърватското кралство (925 г.). На Томислав принадлежат освен земите на Хърватия, цяла Далмация, включително и частта, която е била на Византия (през втората половина на IX в. крайморските далматински градове са заграбени от Венеция).

928—950 г.
Управление на Часлав Клономирович Сръбски, един от потомците на княз Властимир. Той се възползва от отслабването на България по времето на цар Петър, за да разшири владенията си на запад и север (чак до Дунав).

ХI в.
В Сърбия установява хегемония Зета (дн. Черна гора), където католическата църква има голямо влияние.

1050—1101 г.
Управление на сръбските крале Михал и Константин Бодин, които за кратко време правят Сърбия независим! от Византия.

1091 г.
Отмира династията на Тръпимировци.

1102 г.
Хърватин е в уния е Унгария. Управление на унгарския крал Коломан (1095— 1114 г.), коронясан за крал на Хърватия и Далмация.

Източник: nauka.bg

Историята на християнската религия е дълга и пълна с превратности. Самото християнство възниква около І век. Това съвпада с икономическия, политически и духовен упадък на Римската империя. На територията на страната навлизат множество чужди религиозни култове и вярвания, които запълват възникналите духовни потребности на многонационалното население на Рим. В основата на новата религиозна система залягат по-стари източни вярвания за загробния живот. Но още в самото си начало ранното християнство се числи към групата на монотеичните учения. Последователите на тази нова вяра вярвали в един бог и това е Исус Христос. В началото християнството като религия е било слабопознато за древните римляни. Поради това те изпитвали недоверие и презрение спрямо техните вярвания. Религиозния им мироглед изключвал наличието на единен бог. Самите римляни вярвали в множество божества . Така че монотеизма като религиозна философия е непонятна и чужда за тях. Но стечение на времето християнската религия започнала да печели все повече превърженици не само сред обикновенните римляни, но и сред знатна римска аристокрация. Това довело до първите репресии срещу ранните последователи на Христос. Още със зараждането на Римската империя (Imperia Romanа) се къздава култ към божествената същност на императорите. Те биват възприемани като богове. Именно в това незачитането на тяхната божествена личност от страна на християните – владетелите на най-голямата империя в древния свят виждали опасност за тяхната власт. Това кара римските власти да започнат масови гонения и репресии срещу последователите на Христос. Първите гонения започват още при наследника на император Клавдий – император Нерон ( 37-68г. ). Към края на неговото управление през 64г. от н.е. в Рим избухва пожар, в който загиват много жители на града. Повечето от тях са християни. Предполага се, че инициатора на този пожар е именно август Нерон Клавдий Цезар Друз Германик – останал известен като Нерон. След неговата смърт гоненията и издевателствата намалели за се засилят при император Деоклитиан ( Деоклициан ). Управлението на Диоклециан (284-305г.) е белязано с още по-големи жестокости. Много от светците на източната и западна църкви са намерили смъртта си именно по неговото властване. Християнството до такава степен се било разпространило в Древен Рим, че много хора от близкото обкръжение също изповядвали тайно тази религия. Това обстоятелство още повече ожесточило императора. Обрат в държавната политика спрямо християнските гонения настъпил едва при наследника на Диоклециан – Констанций Хлор (баща на император Константин І Велики). Това не е случайно, тъй като християнство прониква и в императорския дворец. Много висши държавни сановици изповядват тайно новата религия. Тя не остава чужда и на императорското семейство. Констанций и неговия наследник на престола Константин І се отличавали с държавническа прозорливост. Те виждали в християнството начин за обединението на многонационалното население на Римската държава. Чрез християнизирането на империята ще бъдат премахнати религиозните различия. Както останалите членове на своето семейство и императрица Елена споделяла новата религиозна политика на своя съпруг. Тя живо се интресувала не само от християнството, но и от юдеизма. За последното свидетелства папа Силвестър. Въпреки нейната религиозна ориентация – августа Елена в началото на ІІІ век посещава Палестина. Там тя открила кръста на който е разпнат Исус и наредила на лобното му място да бъде съградена църква. Според легендата тя принесла кръста в императорската столица Константинопол, където нейна заповед се построява храм.

Празника на Св. Св. Константин и Елена навлиза дълбоко и в българския традиционен календар. Но най-голяма популярност той има сред населението на Югоизточна България. В района на Странджа планина до средата на 20 век се запазва един уникален обичай, който е разпространен единствено тук. В миналото той е бил разпространен в почти всички села около гр. Малко Търново, но днес този обичай е запазен в селата Българи и Сливарово. Поради това той се числи към групата на регионалните празници. Става въпрос за нестинарството – танца върху жарава. Този ритуален танц се изпълнява предимно от жени, които народа нарича нестинарки. Много рядко се срещат мъже нестинари. Обикновено тайните на ходенето по жарава се предава от майка на дъщеря или от свекърва на снаха. Подготовката на нестинарките за този ден започва месец преди празника на светите равноапостоли Константин и Елена. Като приключат постите нестинарките се събират в дома на водачката – главната нестинарка. Оттам те отиват до аязмото, където запалват празничен огън . След като изгори дървесната маса се оформя ритуалната жарава. Около готовата жарава те започват ритуалните песни и танци. По време на тези танци главната нестинарка носи иконата на Св. Св. Константин и Елена, които са патрони на този празник. Самите нестинарки танцуват боси върху огъня. Често пъти жената, която извършва най-важните ритуални действия на този празник изпада в транс. Тогава тя започва да гадай какво ще е плодородието и бъдещето на отделните хора насабрали се около огъня. Нестинарските игри са с много древен произход. Един от най-големите българскифолклористи акад. Михаил Арнаудов изказва мнението, че ходенето по огън е свързано с култа на древно иранското божество Митра. Не на това мнение са обаче професорите Ал. Фол и Иваничка Георгиева. Те смятат, че нестинарските игри са част тракийската религиозна система. В древността нестинарството е било свойствено на жреческото съсловие. Така религиозния нестинарски танц се е изпълнявал от жреца на племето. По време на ритуала те изпадали в транс. Тогава те започвали да гадаят. Обикновено техните пророчества са свързани с плодородието през годината и близкото бъдещете на хората. Но понякога те предричали събития засягащи цялата нация. Така през 1185г. братята Асен и Петър и техните най-близки сподвижници са се събрали край езическото светилище намиращо се в околностите на днешното търновско село Балван. Тагава към българските шамани са се присъйденили и нестинарите от Влахово в Странджа.№ Според народните вярвания Св. Елена е носи в ръкава си градушка, затова хората от странджанския край я причисляват към светците градушкари. За разлика от Югоизточна България в района на Средна Стара планина светицата се възприема като сестра на двамата братя близнаци Петър и Павел. Но пак според народните поверия Света Елена е сестра и на един друг светец градушкар, а именно на на Свети Илия. Празника на светите равноапостоли Константин и Елена е един от последните пролетни празници. Старите хора са вярвали, че след него започва лятото. И действително следващите празници и обичаи са свързани с лятната стопанска дейност на хората. 1. Калоянов, Анчо „Българското шаманство”, С., 1993 г.

Източник: nauka.bg

1185—1187 г.
Освободително антивнзантийско въстание с център Търново, организирано от двамата братя боляри Асен и Петър. В него вземат участие селяните и болярите, недоволни от византийското господство. Въстанието започва при голям ентусиазъм, бързо се разширява извън първоначалния си център, като обхваща и югозападните български земи. Опрени на широката подкрепа на народа Асеновци успяват да организират значителни военни сили срещу византийската власт и да действат едновременно на два фронта. Опитни във военното дело те проявяват стратегическа и тактическа зрелост в борбата срещу противника и съумяват да използват слабостите на намиращата се по това време в криза Византийска империя. Въстанието завършва с пълен успех и с възстановяването на българската държава.

1187 г.
Византийският император Исак II Ангел разбира, че по-нататъшната борба срещу въстаналите българи изисква много големи жертви и е принуден да започне преговори за мир. Враждебните действия са прекратени и между двете страни е сключен мирен договор. След продължителна и упорита борба отново е възстановена българската държава. Сега неин център става Търново. В пределите на новоосвободената държава влиза цяла Северна България от Западна Стара планина до Черно море заедно с Добруджа и областта Загора В Североизточна Тракия. За църковен ръководител на новоосвободената страна е избран търновският митрополит Василий, който получава архиепископскн сан. Наскоро след това събитие той коронясва тържествено Асен за цар на българите.

1188—1196 г.
Управление на Асен I. Той присъединява към България Белградската и Браничевската област. Освобождава Средец (София). Провежда твърда политика против сепаратизма на болярите. Убит с резултат на заговор, на провизантийски настроени боляри. Престолът се заема от Петър, който също е убит от заговор.

1197—1207 г.
Начело на българската държава застава третият от братята Асеновци – Калоян. Той обуздава непокорните болярн и укрепва централната власт. Продължава освободителното дело на братята си. Освобождава от византийците гр. Варна. Сключва уния с папа Инокенгий III. Без да поеме каквито и да било задължения към папския престол, получава редица придобивки, които укрепват международното положение на България. Папата признава кралска титла на българския владетел. Архиепископ Василий е провъзгласен за „примас“ (пръв). През 1205 г. Калоят нанася голямо поражение на рицарите от Латинската империя, образувана в резултат на IV кръстоносен поход със столица Цариград. Латинският император Балдуин е пленен и отведен в Търново

1201 — 1202 г.
Сключен е мирен договор между Калоян и Алексей III.

1204 г. — 8. XI
Подписана е уния между Калоян и папа Инокентий III. Българският владетел е коронясай от папското пратеничество.

1218—1241 г.
Управление на Иван Асен II, един от най-бележитите български владетели. Провежда миролюбива външна политика. Границите на България достигат бреговете на Черно, Бяло и Адриатическо море. Нараства международното значение на българската държава. Вътрешната политика на Иван Асен II се характеризира с ограничаване на сепаратистичните тенденции на едрите феодали и с подчертана толерантност спрямо богомилите. Възстановено е патриаршеското достойнство на българската църква (1235 г.). Подем на градостроителството и икономиката. Започва сеченето на първите български монети.

1230 г. — 9. III
Северозападно от Хасково, при Клокотница, в решителна битка Иван Асен II нанася тежко поражение на епирския император Теодор Комнин. Войските на Комнин са разбити; самият той попада в плен и е отведен в Търново. Победата на Иван Асен II е преломен момент в политическите отношения на Балканския югоизток. Епирската държава е почти унищожена, а като първостепенна сила на полуострова се издига България.

ХIII-ХIVв.
През този период материалната и духовната култура на българския народ бележи забележително развитие. Във възход са архитектурата и изобразителното изкуство. Издигат се значителни градове като Търново, Видин, Никопол, Ловеч, София, Мелник, Несебър, Варна, Калиакра, Червен и др. Възниква Търновската живописна школа. Иконописта предлага блестящи постижения в стенописите на Боянската. църква, в манастирите в Земен, в Иваново, в Несебър и София. Художествените занаяти — резбарството, керамиката, кованото желязо и др. — са в разцвет. Представителите на Търновската книжовна школа — Патриарх Евтимий, Киприян, Григорий Цамблак, Константин Костенечки и др. развиват българската просвета, която намира прием и в другите славянски страни: в Русия, Сърбия, а така също и във Влашко. Един от бележитите писатели на Европейския Югоизток, патриарх Евтимий написва редица произведения, които се ценят високо в православния свят. Той провежда реформа на книжовния език. Наред е официалната литература, свързана с православната църква, е създадена богата апокрифна книжнина, която отразява мислите и настроението на недоволните селски и градски маси.

Втората половина на XIII в.
При наследниците на Иван Асен II България започва видимо да отслабва. Феодалните отношения са силно развити, нарастват сепаратистичните тенденции, България губи значителни територии на северозапад, в Тракия и Македония. Водят се междуособни борби за престола, в резултат на които държавата се разпада на отделни владения, управлявани от местни болярско-княжески династии. Нараства феодалната експлоатация над селяните.

1277—1280 г.
Селско въстание начело с Ивайло, предизвикано от тежкото положение на селяните (резултат от силно раззитите феодални отношения и отслабването на централната власт) и татарските нашествия. Избухва в Североизточна България. В хода на въстанието Ивайло е провъзгласен за цар (1278 г.). Убит е от татарите.

XIV в.
Продължава развитието си антифеодалната и антицърковна мисъл на българския народ, обусловена от нарастващото недоволство на градската беднота и зависимото селячество. В Търново се разпространява богомилството от Кирил Босота и поп Стефан. Същевременно то оказва още през предишните столетия силно влияние върху дуалистичните еретически движения на катарите и албигойците в Италия и Франция. С прогресивните за времето си идеи, богомилството изиграва важна роля в развитието на идеологическата мисъл в Европейския средновековен свят. Наред с богомилството започва да се разпространява адамитството, а също така и ереста на „юдействуващите“. В България прониква и учението на Варлаам и Акиндин, противници на исихазма. В подем е самият исихазъма, който се разпространява главно сред монашеството. Опряна на светската власт, православната църква подлага на ожесточено преследване еретиците. През 1211 г. в Търново, столицата на България е свикан противобогомилски събор, а през 1360 г. има събори срещу богомилите, адамитите и варлаамите.

1331 — 1371 г.
Управление на цар Иван-Александър, от династията на Шишмановци. Чрез сполучлива война с Византия (битка при Росокастро 1332 г.) той възвръща към българската държава земите между р. Тунджа и Черно море. С умели дипломатически действия получава няколко се верородопски крепости и гр. Пловдив. През управлението му се засилват сепаратистичните стремежи — обособява се Добруджанското княжество. Сам Иван Александър допринася за политическото раздробяване на държавата, като я разделя между синовете си Иван Шишман (Търновското царство) и Иван-Срацимир (Видинското царство). Насърчава външната търговия (търговски договор с Венецианската република, 1352 г.).

1352 г.
Начало на османското проникване на Балканския полуостров.

1355 г.
Сключен е българо-византийскм съюз, скрепен е брак между синът на Поан V Палеолог — малолетният Андроник и дъщерята на Иван Александър — Кераца. Главна цел на този съюз е борба срещу османското настъпление.

1364 г.
Българо-византийска война, предизвикана от териториален спор за черноморските градове. Нарушавайки договора от 1332 г. Йоан V Палеолог завзема Анхиало и обсажда Месемврия. Войната завършва с преговори, в резултат на които Иван Александър се съгласява да изплати разходите по войната, а Йоан Палеолог вдига обсадата и се връща в Цариград. Анхиало и Месемврия остават в пределите на България.

1371 г.
Самостоятелните владетели на Средна н Южна Македония — Вълкашин и Углеша организират поход срещу турците. В решителна битка при крепостта Черпомен (близо до Одрин) те претърпяват пълно поражение и заедно с голяма част от войниците си загиват в боя.

1371 — 1393 г.
Управление на Иван Шишман, владетел на Търновското царство. За да спре нашествието на османските турци, той става васал на султан Мурад I и дава сестра си Мара (Кера Тамара) за негова жена. През юли 1393 г. османски войски завладяват Търново. Иван Шишман е пленен в Никопол н убит по нареждане на султана.

1396 г.
Отслабена вътрешно, въпреки героичната съпротива на българския народ, България е завладяна от османските турци. Унищожена е независимостта на българската църква. Българският народ е подложен на тежък гнет и религиозна дискриминация.

XV в.
Период на османско владичество. Завоюването на страната от османските турци довежда до унищожаване на държавната и църковната организация, на стопанството, на културните достижения. В завзетите земи османците налагат нова система на обществено-икономически отношения, далеч по-примитивна в равнището си — османския феодализъм с подчертано военен облик. С установяването на чуждата власт българският народ е откъснат от общото развитие на Европа. Това допринася за изоставането на българите, поставя пред тях вековна преграда за проникване на напредъка и културата.

Източник: nauka.bg

Драматичната Имджинска война (1592-1598) е оказала голямо влияние върху Азия. Историята е толкова вълнуваща, че се разказва от само себе си. За добро или лошо в ней са се проявили много стратези и се оказва, че между тях има също изтъкнати бадук експерти. И това не е изненадващо, защото бадук е добра обяснителна парадигма за нещата свързани с тактика и стратегия. Един от нейните главни герои, адмирал И, е илюстрирал своите планове чрез бадук[1]. Безстрашните, генерал Тойотоми Хидейоши (1538-1598) и адмирал И Суншин (1545-1598) се изправили един срещу друг в смъртен двубой. По-късно те били наречени японският Наполеон и корейският Нелсън.

Мотивите на Хидейоши
След обединението на Япония от Тойотоми Хидейоши, вторият шогун обединител, той насочва своето внимание към Корея и Китай. За това има политически, икономически, военни и много лични причини. Войната, която последва е известна като ”имджинската война” (годината на тигъра), а също като ”войната на Хидейоши”.

Япония е обединена след продължила векове гражданска война. Самурайското съсловие, което носи на плещите си това обединение съставлява решаващия фактор в Япония. Имало е два пътя пред тази огромна сила да се интегрира в обществото. Хидейоши отдава предпочитания на един от тях; след време третият обединител на Япония, Йеасу Токугава, реализира другия път. Хидейоши е разбирал, че енергията на огромната армия наброяваща около 500 000 самураи е трябвало да се насочи на някъде и решава да се насочи към Китай през Корея [2].

Син на дървосекач [3], Хидейоши е нямало шанс да бъде обявен за шогун. Личната му амбиция, подхранвана от зашеметяващата му кариера, обаче го е водела до най-високата титла – той се стремял да стане император на Китай. Пътят за това минава неизбежно през война. Нещо, което силно наклонява везните в тази посока е смъртта на първородния му син и наследник, която го хвърля в голяма покруса.

Хидейоши обмисля този план в продължение на много години, покрай многото битки на японските острови. Още през 1578 г. той е споделил тези планове с Ода Нобунага, преди да стане негов съюзник и съподчинен. И трябва да се отчете, че тогава той е бил един от способните генерали на Нобунага, но далече не единствения. Още тогава, той си е чертал плановете за покоряване на о.Кюшю, контрола върху пиратите, по-нататъшните завоювания на море, и как с помощта на усмирена и дружествена Корея, той ще покори самия Китай. ”Аз ще направя това,- казал той на слисания Нобунага,- с такава лекота, както вземат възглавницата и я слагат под мишница”.

Дипломатическата подготовка на войната
Хидейоши търси дипломатически контакти с Корея, които са нарушени от набезите на японските пирати. След няколко опита те се установяват. Хидейоши започва завоалирано – не обявява директна война на Корея, а иска само коридор. Но всички дипломати си дават сметка, че това е на практика окупиране на Корея.

На исканията на Хидейоши за коридор към Китай, корейските посланици отговарят, че ”идеята за завоюване на Китай е толкова абсурдна, както старанията на пчелата да ужили костенурката през корубата”. Хидейоши е вбесен, и той дава незабавна заповед за изпълнение на плана за нападение на Корея. Но той губи част от изненадата от нападението, защото корейците са един вид предупредени. Въпреки, че те са ”предупредени”, те нямат много полезни ходове за момента.

От тази безизходица корейския управляващ елит се разделя на две групи по отношение на това дали и как да бъдат предупредени китайците. Първите изказват съмнението си, че когато информират китайците за предстоящата опасност, последните могат да ги заподозрат, че участват в плановете на Хидейоши. В крайна сметка, взема превес другата група, която твърди, че не е необходимо да се информират китайците, защото ”те така или иначе ще разберат”. Китайците действително по-късно разбират и изпращат делегация в корейския двор да се информират за подробностите.

Положението в Корея.
Характеризирайки положението в Корея, изтъкнатият конфуциански учен И И (1536-1584) е написал през 1569 г.: ”Ако всичко остане както е, то след няколко години народа непременно ще въстане, а страната ще загине. И не може да не вълнува това, че народа е толкова изтощен, че няма повече сили от лежащите мъртъвци, а духът му е толкова слаб, че е трудно да се поддържа даже в мирните дни. А ако надвисне външна опасност от север или юг? Не ще ли прилича това на лист, откъснат от ураганен вятър?” Ученият [4] И И също е призовавал да се вземат мерки срещу нападение от Япония, което той предвиждал, тези мерки и препоръки не са били взети под внимание.

Въпреки усилията на дипломатите си, нито една страна не е била толкова лошо подготвена да противостои на военната мощ на Япония отколкото Корея през 1592. Това било общество състоящо се само от две класи – аристократи и селяни. Първите водели живот подобен на изнежеността на хейанската аристокрация, само че без самураи, способни да ги защитят от външен агресор. Двора бил заразен от завист и интриги. Селяните, които попълвали редовете на корейската армия били лошо обучени и въоръжени; всеки който имал възможност да се откупи от армията се откупвал, само най-бедните оставали.

Има фактори, обаче са били в полза на корейците. Преди всичко – това е родната им земя. Корея има планински, неравен ландшафт, зимите са сурови, и приемайки тези обстоятелства се вижда, че Корея е идеална за партизанска война. А това е нещо с което японците не са се сблъсквали, защото дотогава се са водили толкова пълномащабна война извън пределите си. Втория фактор, че бидейки в изцяло враждебна обстановка, японската армия, всичко трябва да си осигурява от Япония, а заедно с това ефективно да преодолява морските препятствия. И макар, че корейската армия е била под всякаква критика, корейския флот е бил много силен.

Стратегическият замисъл на Хидейоши е бил грандиозен.
Армията на нахлуването се състояла от два ешелона. Първия удар се състоял от седем дивизии, концентрирани на остров Цушима; тяхната задача била да усмирят и завладеят Корея. След това да пристигнат останалите три дивизии, да се присъединят към първите седем и заедно с ”дружествената вече корейска армия” [5], да потеглят към Китай. Общата численост на двата ешелона е около 198 000 самураи и други 100 000 резерв в Япония, напълно въоръжени и екипирани. Цялата логистика и подготовка откъм японска страна е била обмислена до най-малкия детайл, като е помислено и за количеството саке, което трябва да съпровожда войските.

Японският флот обаче, предназначен да превози тези войници до континента представлявал жалко зрелище. Според концепцията на Хидейоши за флота: колкото повече войници сложиш на по-голям морски съд се създава по-силна флота, което показва, че сухопътният генералисимус е далеч от реалността на морската тактика. Това е почти единствената неточност от страна на японците, относно подготовката. Всъщност, през 1597 японците сами разбили единствената тяхна организирана морска сила, каквато се явявали пиратите. Тази жертва била принесена, като предварително условия за разговор с корейския ван [6]. Знае се, че не така постъпили при сходни обстоятелства англичаните. В морската си война с Испания за превес върху Атлантически океан и ”новите колонии” кралицата щедро раздавала благороднически титли и държавна служба на пиратите – капери, като най-известния пример е сър Френсис Дрейк.

Начало на имджинската война
Между командирите на двата ешелона за първоначалното нахлуване, християнинът Кониши Юкинага и будистът Като Кийомаса, съществувало остро самурайско съперничество – ”кой да влезе първи в битката” и освен това трудно се понасяли един друг. И може би това е замисъл на Хидейоши, за да може да ги контролира и двамата. В ранното утро на 24 май 1592 г. Кониши използвайки утринната мъгла, за да се прикрие от корейския флот, без заповед от Хидейоши дал заповед за начало на кампанията.

Японските войски дебаркирали в района на Пусан и след героична съпротива паднала крепостта Пусан и след това Тонне. Когато двете колони, водени от Кониши и Като се отправили към Сеул, правителствените корейски войски започнали масово да дезертират. Между двете японски колони започнало нещо като рали състезание: кой първи ще достигне до столицата. След няколко дни се включила и трета японска колона на Курода Нагамаса, не желаейки да върви по отъпкани пътища и да споделя славата, тя вървяла по независим път – това като част от японското вътрешно съперничество.

Главната беда на корейците, е че нямали единно сухопътно командване. По причина на чудовищно нехайство корейците допуснали японските войски бодро да преминат през стратегическия проход Чюрон и им дали битка на полето след прохода. Корейците загубили тази битка и пътя към столицата Сеул бил открит. Освен прохода Чюрон, японците преминали сравнително лесно и трите реки – естествени ровове: Ханган, Имчжин, Тедонган.

След 12 дена паднал Сеул – първи пристигнал Кониши, след няколко часа Като, а на следващия ден пристигнал Курода. Като научил новината, Хидейоши бурно изразил радостта си и написал писмо до племенника си – да се готви за триумфален поход. В средата на лятото превзели Пхенян, след успешна контраатака на Курода. Корейския ван и семейството му избягали на север, а след това и в китайския двор. Японците успели да пленят двама корейски принца и една корейска красавица.

Започнали да се сформират народни опълчения. Като пример на лидерство дали будистките монаси – добре обучени за да приемат предизвикателството. Основна цел на партизаните била разстройване на японските комуникации по суша – правели се акупунктурни удари по ”виталните точки”.

Главните моменти в тактиката се определяли от наличието и особеностите на огневата мощ. Японците имали ясно изразено надмощие на суша с аркебузните пушки; те си изяснили всичките предимства на огнестрелното оръжие след вътрешната битка при Танегашима. Затова донякъде войната изглеждала на ”пушки срещу лъкове”. Но положението по море било противоположно, и то главно заради усилията на И Суншин.

Адмирал И Суншин се намесва в хода на войната.

Започнала обаче предвидимата партизанската война, за разгръщането на която благоприятствали победите на корейския флот под командването на Адмирал И Суншин. Назначен до нашествието на поста командващ флота в провинция Джеола, Адмирал И далновидно оценил значението на флота в предстоящата битка. Той упорито се трудил над усъвършенстването на бойните качества на корабите, въоръжил ги с оръдия и запалителни снаряди, с което категорично увеличил огневата им мощ.

Особено значение имали първите бронираните кораби в морската военна история. ”Корабите-костенурки” кобуксон били дълги около 30 метра, широки 10 метра, придвижвали се с платна и весла. На носа имали драконова глава, а бронята на костенурката прикривала палубата. Според корейските учени тези кораби изпреварвали със стотици години развитието на мореплаването. Превъзходството в конструкцията на корабите, употребата на димна маскировка и военни хитрости и най-вече дълбоко премислената стратегия и тактика на адмирал Всички тези мероприятия обезпечили победата на корейския флот.

Бойната тактика на адмирал И е била много добре премислена и оригинална за времето си. Всъщност, той въвел килватерния строй, половин век преди това да стане официална морска практика в Европа и ”линейните кораби” да го следват. Неговият строй бил с изнесени напред две ”жеравни крила” – по този начин се увеличава въздействието на по-добрата огнева мощ на флота. Притегляйки добре плюсовете и минусите, адмирала издал строга инструкция да не се влиза в ръкопашен бой след абордаж – това също изпреварва развитието на световната морска бойна практика. Адмиралът се стремял на всяка цена да прекъсва комуникациите на противника, което най-добре се илюстрира с Стратегема 10 и нейния коментар: ”Извади дървата изпод горящия котел”, > ”Ако си изправен пред мощен противник, не се впускай в директно нападение, а се опитай да намериш слабото му място, което ще доведе до неговия разгром. По този начин слабият побеждава силния.”

Всъщност в първата морска битка японският адмирал Вакидзака Ясухару успява чрез абордаж да превземе един корейски кобуксон, така и японците записват един частичен приз. Защото оттук нататък по море ги очаквало да вкусят пълната гама от горчивината на поражението.

Въпреки, че не били решаващи на този етап, спечелените морски битки на адмирал И, сериозно застрашили плановете на японците. Съпротивата на И Суншин била напълно неочаквана и необяснима за японците. Спечелил безапелационно всички морски битки срещу японския флот на първия етап на войната, Адмирал И се превърнал в страшилище за иначе безстрашните самураи, които били безпомощни по море.

Положението по морето било противоположно на това на сушата, не само по огневата мощ, но и в характерите на адмиралите. Животът на борда на японския флагман била удивително сходна със двора при корейския ван. В дневника си Адмирал И записал: ”Курошима Мичиюки имал навика да сяда на бака в жълти дрехи и с позлатена шапка и всичко около него тънело в разкош. Всяка вечер капитаните на другите кораби идвали при него, приветствали го и получавали заповеди, смирено седейки пред него с глави обърнати към мачтата. Всеки, който нарушавал заповед бил незабавно обезглавяван.” Тези сведения Адмирала получил от пленената преди корейска красавица, която той успял да спаси след морска битка.

На сушата японските войски вече достигнали китайската граница и нетърпеливо чакали само войските от резерва на Хидейоши, предназначени за по-мащабната война срещу Китай, но не така и не дошли, заради несигурното море. Единственият виновник за това бил Адмирала, който просто си изпълнявал задълженията и изглежда игнорирал лошите новини, които идвали от сушата.

Намесата на китайците
Мински Китай започнал да си дава сметка за мащаба на заплахата, пред който са изправени. Изборът, който направил двора не бил от лесните. Удивени от бързата капитулация на корейците, те ги заподозрели даже в сговор с японците.

Те знаели добре обаче, какво значи ”искането за коридор”. 24-а стратегема и коментарът към нея са: ”Вземи назаем пътя, за да завладееш Го” ? ”Когато малка държава, разположена между две големи е заплашена, трябва веднага да изпратиш войски да я спасят и по този начин ще разшириш сферата си на влияние. Доверието на държавата в затруднение не може да бъде спечелено само с приказки”.

За начало китайците изпратили контингент от 5 000 войници; а след това и повече. От гледна точка на китайската стратегическа мисъл било по-добре да се решава проблема още докато е малък, а не след като придобие хипер-размери; така те решили да не чакат японците на своя територия, а да ги посрещнат по-рано на друга територия. Но още при първата битка с японците, китайците изпитали горчивината на поражението.

Появяването на китайците обаче, имало силен мобилизиращ ефект за самите корейци и те започнали да се стичат под флаговете на съюзната армия. Китайската армия послужила за ядро на ново-сформиращите се сили. Започнали и японците да губят все по-често сухопътни битки.

Главнокомандващ китайските експедиционен корпус бил Ли Жу-сун (Li Ru-Song, Yi Yu-Song), също известен с това, че играл вейци – бадук с най-добрите корейски играчи през протяжните години на войната.

Със съдействието на китайците бил реорганизиран корейския ”Институт за военно обучение” и той набъбнал до 10 000 обучаеми. Китайците въвели обучението по ”трите изкуства”: меч, лък, пушка.

Войната започнала да става продължителна и партизанска, нещо което не влизало в първоначалните планове на японците; вече те изпаднали в безизходица. Положението на японците се усложнявало от това, че нямало кой да ”съобщава точно лошите новини” на Хидейоши, тоест липсвала обратна връзка. Все пак положението започнало да се прояснява, дори за него и започнали дипломатически преговори.

Неуспешни дипломатически преговори
Кониши среща китайския дипломат Чжин Икей и неговият начин на поведение му прави голямо впечатление. Решават да сключат примирие за голямо облекчение на всички, защото всички вече имали победи, но и поражения зад гърба си. А Кониши станал главното преговарящо лице от японска страна.

Дипломатическите преговори се водели в продължение на цели четири години, като лесно се нарушавали, а след това възобновявали. Голяма част от японския контингент бил изтеглен, но в юга на Корея останали войски. Тези преговори са уникални с това, че като ли никой не разбирал позицията на другия. Освен това японците се опитали да игнорират корейците и да сключат сепаративен мир с китайците за разделянето на Корея, което китайците отхвърлили.

Когато китайската делегация пристигнала в Япония през 1596, те носели със себе си писмо, което удовлетворявало всичките условия на Хидейоши, както уверявал Кониши. Хидейоши, обаче не ги приел напълно благосклонно и когато се стигнало до тази част от писмото, където се изисквало всички японски войски да напуснат Корея – ”от главата на Хидейоши започнала да излиза пара”, според очевидци. Но главната изненада тепърва предстояла. Хидейоши получил като подарък корона и мантия и той си мислел, че китайците най-после го признават за император на Китай. Но истинното значение на дара станало очевидно, когато бил прочетен съответния текст на инвеститурната грамота: ”…по този начин ние ви издигаме – се пишело там – в чин на управител на …Япония”. Хидейоши в пълна ярост разпоредил да извикат Кониши, за да бъде обезглавен. Последният се заклел, че нищо не знае за съдържанието на писмото и предвид военните му успехи бил пощаден.

На 19 март 1597 г. бил издаден указ за подготовка за втора военна кампания в Корея. За всички било ясно, че след неуспеха на първата кампания, тази още по-малко можело да се увенчае с нещо по-добро. Хидейоши изглежда започнал да губи контрол над разсъдъка си – бил е завладян от жажда за мъст. Новата инвазия вече имала за цел окупацията на Корея – Хидейоши искал ”преиграване на партията”.

Но може да се каже, че японците подобрили с някои елементи първото издание. Много по-добре този път било осъществено взаимодействието между армията и флота. Също била увеличена огневата мощ на корабите. Било решено този път да се започне завладяването с провинция Джеола, която останала незасегната в първата кампания. По този начин се разчитало, че там може да има повече провизии.

Отстраняването и връщането на Адмирала.
Пътят за новата инвазия минавал през отстраняването на адмирал И. Японският щаб видял, че не може да победи адмирал И по море и пуснал в действие ”агента си на влияние” в корейския двор, който както вече казахме бил заразен от интриги и завист. След поредица от блестящи шпионски ходове, адмирал И бил отстранен от длъжност, дори получил смъртна присъда. Така ”завистта и посредствеността” спечелили ”локалната битка” срещу гениалния стратег. Приятелите на Адмирала обаче, горещо се застъпили за него и изпълнението на смъртната присъда била отложена във времето, а след това и анулирана.

И Суншин започнал да служи отново във флота на много ниска длъжност – защото смятал, че може да бъде полезен на родината си. За втори път през живота си е направил така, започвайки от нулата [7].

Пълният бездарник и пияница Вон Гюн станал главнокомандващ на корейския флот [8]. Поради негова вина както през първата кампания, така и през втората кампания, японците безпрепятствено преминали по море.

След отстраняването на Адмирала, военната кампания на японците отново потръгнала. Нямало вече кой да ги притеснява по море. Комуникациите с континента се възстановили, провизиите започнали да идват по разписание. Войските на сушата били повече мотивирани да печелят битки.

Японците спечелили срещу Вон Гюн, единствената си морска битка от двете кампании. Вон Гюн допуснал множество грешки, които били немислими за И Суншин. Той тръгнал на абордаж и ръкопашен бой с японците, нещо което И категорично забранил когато бил главнокомандващ.

В тази нова безизходица корейският двор бил принуден да преразгледа отношението си към Адмирала и той отново бил назначен за главнокомандващ на корейския флот. Така че адмирал И трябвало да започне само оцелелите 12 кораба и да екипира нова флота. За това му помогнала невероятната народна любов и поддръжка. Помогнали му и китайците, които изпратили флота и експерта Чен Лин. Последният минал доброволно под командването на адмирал И, което е най-добрия комплимент за него. Създала се съюзна флота. Японските комуникации отново се разстроили, след няколко успешни битки на адмирал И.

”Войната на Хидейоши” завършва с неговият край.
И тук се случило най-желаното от всички събития – инициаторът на войната, великият Хидейоши, починал от естествена смърт. Това било абсолютното облекчение и избавление за всички участници в тази драма. Последното разпореждане на Хидейоши от смъртния одър било – да се изтеглят войските от Корея. Японските войски на континента почувствали, че това е края на войната – било въпрос на време да си ходят в къщи – нямало сила вече, която да ги накара да стоят в Корея.

Всъщност, много от японските войници взели за съпруги корейки и останали в Корея завинаги. Много корейски художествени майстори, обаче, били насила заведени в Япония по време на войната и обогатили значително японската култура. Така имджинската война променила живота на значително количество хора завинаги. Още повече, тя продължила да оказва влияние и след нейното завършване по редица начини.

Смъртта на Хидейоши била запазена в тайна, с цел да се гарантира безопасността на изтеглянето. Но изглежда, корейските шпиони се добрали до тази новина. Те се добрали и до разпореждането за маршрута на окончателното отпътуване от Корея.

Последен епизод от войната.
Адмирал И решил да даде последен урок на оттеглящите се японските агресори или просто той докрай е изпълнявал задълженията си. Той се подготвил добре за последната битка на войната. Както и преди съставил план за предстоящата битка. Планът бил илюстриран на офицерите му чрез тактиката и принципите на бадук и по специално корейския вариант – ”сунджак бадук” – за това свидетелства дневника на Адмирала. И в последната битка за имджинската война и в живота си Адмиралът постигнал победа. Умирайки в разгара на битката, той дал разпореждане смъртта му да се пази в тайна до края.

Сунджак Го макар и създадено през 16 век си има своите исторически корени, които могат да се проследят до 4-5 век. Тук при наличието на 16 камъка вече поставени на дъската се поставя 17-я камък и играта започва. Тези правила може би илюстрират административната наредба на Пекче – 16 чиновнически длъжности и Обединена Шила – 17 чиновнически длъжности и 17 административни единици.

Биографични данни за Адмирал И Суншин.
Адмирал И Суншин е роден през 1545 (също като сър Френсис Дрейк). Преди да стане морски офицер се проявил на северозападния фронт във войната с манджурите. Адмиралът оборудвал флота с корабите-костенурки. Съществуват противоречиви мнения, дали И Суншин е изобретил тези кобуксон, но за нас е важна тука неговата далновидност и решителност. Преди войната той не е водил други морски битки.

И Суншин е бил народният герой в тази война. Корейският народ го е припознал и сам го е снабдявал с провизии. През цялото времетраене на войната вратата на Адмирала е била отворена за всеки от народа, независимо от неговия ранг. Така адмиралът си осигурява винаги нови свежи идеи, и може да бъде с ”една идея повече” преди плановете на Хидейоши.

Адмиралът спечелил около 23 морски сражения и не загубил нито едно. Той показал тактика и стратегия, която изпреварвала времето си и щяла да бъде взета на въоръжение след много години от другите държави.

Адмиралът бил ранен с куршум още в първата битка при Окпо, 16 юни 1592, и вече смъртоносно е ранен в последната битка на войната на 16 декември 1598. При първото раняване той продължава да води сражението, а когато то свършва сам изрязва с кинжал куршума от раната. При последното нараняване той се разпорежда това до остане в тайна. ”Искаш ли да запазиш живота си – непременно ще го загубиш, искаш да жертваш живота си – може да го запазиш”, споделя той в дневника си.

Последствията от имджинската война.
Последствията от войната се усещат още дълго време. Корея така и не успява да се управи от войната, изглежда нейният управляващ елит не съумява да стори това – голямата загадка е тук, ако Адмирал И беше останал жив как щяха да протичат събитията в Корея, но това е вече ”алтернативна история”. Още не оправила се през 1627 г. в Корея нахлуват манджурите и поставят отново страната в критично положение. Китай е също сериозно отслабен и след време династия Мин губи срещу манджурите, и съответно идва династия Цин. Япония се затваря за света и под управлението на Токугава извършва много насъщни дейности по урегулирането на живота. Като цяло, обаче може да се каже, че Азия вече не е същата и главен принос за това има Адмирал И Суншин.

Много от японските генерали и адмирали вземат участие след това в последната фаза преди окончателното обединение на Япония. Така например, Кониши Юкинага, Мори Терумото, Шимадзу Йошихиро, Укита Хидеи, адмирал Вакидзаки Ясухару, Кобаякава Хидеаки вземат страната на Ишида Мицунари. Докато Курода Нагамаса, Като Кийомаса, вземат страната на Токугава. При решителната битка при Секигахара през 1600, Кобаякава и Вакидзаки преминават на страната на Токугава [9], а Кониши е пленен от Курода. Така някои от интригите около ”войната на Хидейоши” се прехвърлят във вътрешен план и оказват влияние върху обстоятелствата на японското обединение.

През призмата на логическите игри и Бадук.
Нека разгледаме участниците в драмата и техните действия през призмата на логическите игри и по-специално на Бадук за корейците, Го и Шоги за японците, Вейци за китайците. Като се има предвид, че чрез тези игри и практики се усвояват законите на тактиката и стратегията (включително и през това далечно време) – не е учудващо, че това е една добра обяснителна парадигма. Не е учудващо също, че главните действащи лица са познавали тези тактики и методи и логическите игри.

Тримата велики шогуни обединители на Япония, Нобунага – Хидейоши – Токугава, са известни с държавната поддръжка, която дават на Го. Нобунага бил убит преди развитието на тази история. Убийството станало малко след партия Го, където има три ко-борби. Оттогава това се счита за лошо предзнаменование, а в съвременната турнирна практика се счита, че партията където са възникнали три ко-борби трябва да се преиграе или се счита за реми.

При Хидейоши в имджинската война е по-видима стратегията основана на Шоги. Между другото, Хидейоши е първият, който прави живо представление на Шоги, където фигури са хора. Шоги се характеризира с това, че противниковите фигури могат да се връщат отново в игра – вече на пленилата ги страна. По този начин Шоги става една от най-уникалните и чаровни съставящи в семейството на шахматните игри. Многократно Хидейоши в процеса на японската гражданска война използва войските на вече предалия се или победен противник. А в случая с имджинската война, той разчита на бъдещата усмирена корейска армия да се включи на негова страна срещу Китай. Така че, стратегията на Хидейоши се формира около известната поговорка: ”Да извадиш кестените от огъня с ръцете на друг”.

Смъртта на Хидейоши била запазена в тайна за продължително време, повече или по-малко успешно. Но същото успява да направи със смъртта си и Такеда Шинген, в условията на гражданската война в Япония. Такеда е също уважаван стратег и го-играч.

Курода Нагамаса, син на известен военачалник, същият, който след успешна контраатака превзема Пхенян, бил критикуван от Ишида Мицунари, че по време на войната повече се интересувал от Го, отколкото от военната кампания.

Ишида бил забелязан от Хидейоши, че добре сервира чай и назначен за един от неговите пълномощници; по време на войната бил назначен за инспектор. По-късно той става главният противник на Токугава по пътя му за върховен обединител на Япония. След като не разбира го-стратегията, Ишида няма особени шансове срещу Токугава и губи решаващата битка при Секигахара през 1600 г.

Йеасу Токугава е най-добрият го-играч от тримата шогуни и лицето което остава в сянка през цялата ”война на Хидейоши”. Виждайки авантюристичните планове на Хидейоши, той не взема участие, очаквайки своето време във вътрешната ситуация на Япония. И след грандиозния провал на Хидейоши – неговото време действително идва. След окончателното обединение на Япония осъществено от Токугава, той осъществява мащабна държавническа политика във всички области. Може би най-голямото му предизвикателство, но и най-голямото му постижение е, че успява да намери място във вече мирна Япония на огромната войска от самураи. Един от тези ходове е че основана държавните Академии по Го и Шоги [10], по този начин напрежението и агресията се насочва във вътрешните светове на виртуалните битки – по този начин главната цел става просветлението.

Токугава съдейства за процъфтяването на школите за бойни изкуства, където се акцентира върху теорията и метафизиката и по този начин пак агресията се насочва във вътрешен план и главната цел отново става просветлението. След това Токугава, седейки в точката тенген, през цялата година кани на гости в столицата, а всъщност взема за заложници членове от големите кланове, управляващи периферията на държавата. Същият модел е бил възприет преди хиляди години от китайската династия Шан – мястото където е изобретено вейци.

Главнокомандващият на китайския експедиционен корпус, генерал Ли ( Li Rusong), също играе бадук по време на участието си в имджинската война; затова има няколко известни картини. Но всъщност, китайският генерал с безспорна почит и уважение към Адмирал И, го сравнява с един от най-добрите китайски генерали и стратези на всички времена – Джуге Лян (също известен вейци стратег) [11]. Също трябва да се има предвид, че китайският адмирал Чен Лин доброволно отстъпва водачеството на Адмирал И за ръководство на съюзната флота, което е най-добрият комплимент към него.

По време на имджинската война се формира корейската бадук школа и прочутата линия ”Как Су”. Първият Кук Су – И Дук-вон често играл на бадук с китайския командващ експедиционния корпус генерал Ли Жу-сун.

За нас е интересна връзката на Адмирал И Суншин с бадук – той многократно обяснявал ситуацията чрез призмата на играта [12]. Бадук е бил много популярен сред корейските благородници и е бил символ на елегантния живот. Играта е включена в системата на ”четирите изкуства”, които благородниците трябва да владеят: калиграфия, поезия, музика и бадук.

В Корея същесвували обществата хуаран [13], където ”младежите-цветя” са обучавани на управленското изкуство. На предпоследната степен на това обучение се изучава будистката метафизика представена от ”Сутрата на гирляндата от цветя” (Аватамсака сутра). На последната степен от обучението се преподавали принципите на тактиката и стратегията, поднесени и илюстрирани чрез бадук. Но пък от друга страна обществата хуаран, към момента на японското нашествие може би не са се ползвали с авторитет.

Адмирал И използва елегантна бадук стратегия: да бъдеш с една идея повече от противника. Той започва да се готви още преди нашествието на Хидейоши – разбира значението на флота и започва да го укрепва. Тук разбираме значението на принципа на Сундзъ – ”Войната завършва преди да е започнала”, илюстриращ значението на предварителната подготовка. След започване на военните действия основната му идея е прекъсване на комуникациите между японските сухоземни подразделения и помощта пристигаща по корабите [14]. А това е много важна идея характерна за всички логически игри и най-вече за бадук.

Бадук стратегията се състои от много локални битки включени в цялостната кампания. Очевидно е, че Япония печели повече битки, но губи цялостната война и това може да се анализира само в концепциите на бадук. Все пак японците губят като допускат също действителни грешки, които пак могат да се обяснят с парадигмата на бадук. Подценяват корейците и надценяват собствените си сили [15]. Сухопътният генерал Хидейоши няма добра концепция за това какво трябва да представлява флота му. През първата кампания не съществува добро взаимодействие между флота и сухопътната армия, макар това да е поправено през втората кампания. Не съществува добра обратна връзка, осигуряваща стигането на информация за състояние на фронта до Хидейоши.

Корейците също допускат много грешки, но имат един изключителен И Суншин, отвъд всякакви похвали. Още те имат като съюзници Мински Китай и времето работи за тях, докато на японците им трябва само блиц-криг.

От тази война възникват също много въпроси към историците. Вечният въпрос: до колко може единици хора да променя хода на историята – в случая Хидейоши и И Суншин? Интересен е и въпросът, които ни води към ”алтернативната история”: какво би станало и докъде биха стигнали японците, ако не се беше появил адмирал И? А, какво би станало ако тази война въобще не беше се случвала? Основният въпрос на алтернативната история е: ”какво би станало ако …?”

Алтернативната история се занимава с нещата, които не са се случили. Но също са били потенциални възможности. Също както в една бадук-партия има варианти, които са се случили, но много повече не са се случили – остават ”зад кулисите”! Главният интерес в анализа на една бадук-партия е: ”какво би станало, ако аз бих играл по друг начин; какво би станало ако противника би играл по друг начин?”

От гледна точка на бадук, Го и вейци – най-добре е тази война изобщо да не беше се случвала и да беше само мислено разиграна на дъската с бели и черни камъчета.

Библиография:
1. Александър Федотов: Корея (корейско странознание). София, 1997.
2. История стран Азии и Африки в средние века, часть 2. под ред. Ф.М.Ацамба, З.Г.Лапина, М.С.Мейер. Изд. Московского университета, 1987.
3. Светлана Иванова: История на Корея – от династия Чосон до наши дни. Изд. ”Ексел-М”. София, 1998.
4. Стивен Тернбулл: Самураи – военная история. Эвразия. Санкт-Петербург, 1999.
5. Хайнц Нойкирхен: Морската мощ в огледалото на историята. Изд. ”Георги Бакалов”, Варна, 1985.
6. wikipedia.org

Footnotes:
1. Бадук в Корея, Го в Япония, вейци в Китай. Това е една и също игра.
2. Поддържането на армията е и огромно икономическо бреме и винаги е по-лесно ”да се финансира от съседната страна”, защото както се знае държава, която не храни собствена армия, ще храни чужда.
3. Запознатите с го-легендите знаят, че с дървосекач е свързана една от най-древните го-легенди – Ranka на японски, Lanka на китайски.
4. Разработването на класическата корейска натурфилософия се приписва на И И.
5. Както е известно от Шоги – неприятелските фигури, които вземеш след това ги включваш на твоя страна.
6. По време на Седжонг ван (1418-1450), корейците успяват да нанесат съкрушителен удар по основната японска пиратска база на о.Цушима. А един от импулсите на корейците за създаване на силен флот е отразяване на заплахите на пиратите.
7. Първият път бил отстранен след успешните му действия в сухопътните операции срещу манджурите, години по рано.
8. Още при първото преминаване на японците Ван Гюн бил много изплашен и пред него стояли ”две дилеми”: или сам да потопи флотата си или да се направи, че не забелязва японското нашествие. Той за щастие на Адмирал И избрал втория вариант, така поне запазил корабите.
9. Кобаякава бил обиден, може би несправедливо, от Ишида Мицунари още по времето на войната в Корея.
10. След създаването на държавните академии по Го и Шоги, Токугава назначава най-добрия го-играч на Япония (а може и би и на света по това време) Хонинбо Санса за ректор на двете академии.
11. Джуге Лян (181-234), известен даос и пълководец от епохата Трицарствие (Сангуо). Стиховете му за вейци са извлечени от романа Sanguo Yanyi (Romance of the Three Kingdoms) на Луо Гуанджун (Luo Guanzhong):
Под небесния свод земята квадратна
дъска е за Го с пулове бели и черни.
Вкопчени страшно в борба ежечасна,
хората това са – добрите и сърдечни,
и лошите, изгода пресмятащи алчно.
Неутрален е само отшелникът потаен,
който, уединен в планината отдавна,
е далеч от този свят самозабравен.

12. Руската кореистка Никитина в книгата си „Миф о женщине- Солнце и ее родителях и его спутники – в ритульной традиции древней Корее и соседних стран“, 2001 г. свързва числото 17 с държавния ритуал на Обединена Шила за ”Гонене на демона-агресор”. Може би, не случайно Адмирал И Суншин в последната битка на Имджинската война илюстрира плана и стратегията на победата със сунджак бадук, за което свидетелства неговия дневник.
13. Системата за обучение хуаран се въвежда в Обединена Шила през VІ век, където имаме административно деление от 17 единици. Както се знае корейската форма на бадук – ”сунджак” се основава на 16 1 поставени камъка на дъската.
14. Както виждаме и усилията на сухоземните народни опълчения са насочени към прекъсване на комуникациите.
15. Самокритичността е основно средство на един бадук играч, за да може той да прогресира.

Автор: Йони Лазаров, БГА
Източник: nauka.bg

RITUALS OF POWER

From Late Antiquity to the Early Middle Ages

by Frans Theuws and Janet Nelson

(p. 115-210)

През недалечната 1997 г. целият свят стана свидетел на погребението на Лейди Даяна, организирано изцяло по традицията на Британската монархия и разкриващо в детайли политическата реалия. Макар самата тя да не бе царица или императрица, в ролята на съпруга на престолонаследника, а и заради славата и популярността си, церемонията бе изпълнена с политически и символен смисъл и предизвика всеобща мъка и прочувственост. Тази съвременна церемония провокира интереса на историци и антрополози, тъй като показа една приемственост, в смисъл на универсален феномен, в редица от сходни елементи при погребенията на принцове, крале, императори и лидери от всеки един период на европейската история, чиито корени несъмнено ни връщат към римския период.

 Разглеждането на погребения на владетели показва, че обществото реагира по сходен начин (освен когато става дума за диктатори, когато пак се реагира сходно, но в обратна посока). Смъртта на крал или император в режим на монархия поставя въпроса за онаследяването на властта- проблемът за приемствеността. Погребението, най-вече церемониалната му величина, е общественият израз на силна политическа криза.

 В римския императорски период се възобновила традиция, която започнала по времето на Елинизма и поставя първите си следи в погребенията на Сула, а по-късно и на Юлий Цезар- императорските погребения следвали определен, фиксиран ритуал, съставен от пищна церемония (funus imperatorum), която кулминирала в cremation on the rogus, т.е. клада за изгаряне на мъртвеца. Този епизод, crematio, бил предпоставката Сенатът да обяви cosecratio, т.е. официално да се оповести, че мъртвият император сега се счита за един от боговете divi. Ефектът от тази декларация бил непосредственото обявяване култ към императора, който се разнасял на длъж и на шир из всички провинции на империята.

 Церемонията на императорското погребение не е била нищо повече от подготвяне на населението да се присъедини към акта на обожествяване на владетеля. Римският император, веднъж станал divus (бог), и публично обявен за такъв, не бил точно бог като Юпитер и Марс. Той просто живеел заедно с тях в рая, но имал по-нисша позиция от тяхната. Всъщност това, което се уважавало при него, била жертвоготовността му да дели (numen). Още повече, не всички императори са били divi: обожествяването зависело от политически обстоятелства или по-точно в какви отнощения е бил императорът със Сената. С други думи, обожествяването е било политически акт.

 Някои от обредите около императорското погребение били не само ефектни, но и идеологически важни:cremation in effigie, т.е. публично изгаране на изображение на императора, в случай, че е бил кримиран далеч от Рим. Този вид погребение е funus imaginarium. Предшественици могат да се открият в Древна Гърция. Херодот разказва как ако спартански крал бил убит на военен поход, имало обичай да му се направи изображение (eidolon), което да се носи върху богато декорирана носилка.

 Двойната кремация не означава, че римляните са вярвали в съществуването на две тела на императора (физическо и символно), нито пък че животът преминавал от едното в другото. Подобна идея се появява много по-късно в Англия (Едуард II, 1327г.) и Франция (Чарлз VI, 1422)

 Описанията на императорските погребения не са много изчерпателни в класическата историография, точно обратното- те са оскъдни и непълни.

 Само в няколко случая историците дават детайли. Трябва да се подчертаят две неща. От една странаDio и Херодот (от които имаме описания) показват приемствеността на погребалните практики през поне два века, но те са писали за гръцкоговорящите, за които римските церемонии били чужди. От друга страна, поради по-обезспокояваната история на третото столетие, когато имало многобройни императори в различни географски части от империята, погребалните церемонии или не можели да се отпразнуват, или загубили спецификите си, понеже се състояли в самия Рим.

 Въпреки това може да намерим приемственост в повечето основни елементи на погребение при Константин и неговите последователи. С Константин изглежда церемонията отново се превърнала в строго дефинирано представление, което било обект на внимание. Обяснението: за да се утвърди неговата династия, трябвало да се направят препратки към управителите на Рим от преди 3в. и погребалните церемонии били  възобновени, за да се затвърди приемствеността. Но освен приемственост от старите церемонии, погребението на Константин имало и иновативни елементи, които пък служили за модел на по-късните церемонии във византийския свят. Според Евсевий, идеята за нова церемония е обвързана с християнската парадигма, тъй като Константин е първият християнски император. Но това само по себе си не е достатъчно за промяна, тъй като армията, народът все още не са стабилизирали религиозния аспект и обичаи. Смъртта на Константин не била само политически проблем за последователите, нито пък загуба на успешен владетел и реформатор, създател на Новия Рим, но значела и изчезването на първия християнски император. Описанието на Евсевий за погребението разграничава християнските от езическите практики, каквито все още имало много, макар и да не познаваме в детайли церемонията. Според вижданията на Евсевий, Константин бил redevivus, т.е. светец. Още повече, той бил останал в basileia maximus imperator, т.е. императорско управление след смъртта. Тази концепция е зародишът на теорията за „двете тела на царя”, която споменахме.

 Може ли да се каже, че това бил краят на римските императорски погребения? Погребението на Константил станало ли е модел за византийците и доколко византийците са имитирали римските церемонии? Колкото се отнася до церемонията, някои от езическите елементи оцелели и през 4в., но постоянно намалявали, докато не се християнизирали. Laudation funebris се превърнало в проповед, пълна с библейски цитати и т.н. В погребението на Константин II (361г.) все още могат да се видят много езически черти, описани в детайли от Аmmianus. Погребението се състояло от две части: езическо- там, където бил умрял, и християнско- в Константинопол, водено от последователя му.

 Моделът на Константин дало само периферно влияние върху византийските погребения. Византийските императори не продължили да провъзгласяват императора за свещен или блажен (според дефиницията наЕвсевий). Въпреки това много западни царе от Ранното средновековие и по-късно били наричани „Новият Константин” и това в известен смисъл означава святост.

Кралските погребения на Каролингите

Автор: Janet L Nelson

Гробниците на владетели, построени да устоят на времето, често конституират най-интересните останки от историческите култури. Гробниците са замислени като изявление на монархическа или династическа легитимация и могат да оцелеят като силен символ за приемствеността на държавата: китайците се гордеят с подновената си гробница на император Минг, а египтяните- с гробниците на фараони.

 В Средното и Късното средновековие царските погребения били добре документирани и особено във Франция представлявали грандиозни спектакли и символно показвали, че царят никога не умира.

 Свителествата за периода преди 13в., които могат да се сравнят, са оскъдни. Кралските гробници в късна англо-саксонска Англия явно са били божествени места. През Ранното средновековие археолози са установили езически кралски погребения. Премането на християнството носи незабавни промени в царските погребения на франките.  Подобни сведения има и за царството на англо-саксонците- християнските крале  от 7в. били изгаряни в манастири. През 8в. погребването се превръща в белег за социални привилегии.

 Кралските погребения оставали недокументирани не поради липса на важност, а защото са били проблематични за духовни документации. Те са били събития със силно символно значение. Смъртта на ранните средновековни крале е била изключително политическо и социално събитие. По принцип означавало междуцарствие, т.е. безвластие, и трябвало да се намерят наследниците. Погребението било критичния момент, в който властта се прехвърляла от един водач към неговия последовател. При този ритуал имало публика, това бил кралският двор, свитата и евентуално елита на страната. В Ранния средновековен запад не имало тълпа от градското население,която също да присъства. Въпреки всичко, Ранният средновековен крал не притежавал само едно тяло, лично и персонално. Била оценена разликата между смъртния обитател и трайната служба, а кралските погребения били начин това да се изрази. За периода преди 8в. свидетелствата, с които разполагаме, са самите гробници. Погребенията били организирани от други, включително и наследниците.

За периода на Каролингите имаме много повече писмени извори за ритуали от всякакъв вид. Погребалните им практики са били добре изследвани.  През 1 и 2в. републиканската, аристократична практика се превърнала в божествен култ. Тогава погребването станало широкоразпространено и тялото на императора било кремирано в знак на неговата уникалност. Втората практика дошла с християнството. Императорите вече не можели да се превръщат в богове. От една страна погребалните обичаи все още изтъквали святост- Константин станал 13тия апостол. От друга страна, занемаряването на практиката на кремиране подчертавала сходството на императора с останалите хора- неговата смъртност. Това е двусмислица.

 Pippin I

 Той бил дал разпореждания за погребението си да бъде заровен под входа на църквата St Denis. Синовете изпълните заръката му. Според Suger of St-Denis, когато отворили гроба му през 20ти век, тялото му лежало с лицето надолу, а не по гръб. Две неща трябва да се споменат за погребението на Pippin: участието на елита на франките, както и присъствието на жена му и децата, макар ролята й да не е описана.

 Carloman

 Синът на Pippin прекратил двойната традиция като планирал погребението си в St Remi, Rheims. На погребалното шествие му трябвали поне 3 дни, за да стигне до там. Вдовицата и синовете му вероятно са били част от кортежа. Различни причини могат да се посочат за избора на Carloman къде да бъде погребан. Първо, искал да се разграничи от по-големия си брат, който заявил намерение да бъде погребан в St Denis, както баща им. Второ, Rheims имал стратегическо място във владенията му в централна Франция. Трето, църквата имала връзка с франкското минало и военни успехи.

 Charlemagne

 За всеки, който изследва погребенията на Каролингите, Alain Dierkens дава отправна точка. Той дава разликите между кралските погребения и тези на византийците от 8 и 9в.:

 няма разработен ритуал

1. няма династична църква за погребения
2. гробниците са с нисък профил и не са обект на възспоменание
3. няма обстойна подготовка на тялото, няма балсамиране
4. погребението е без отличителни знаци.

 Соред очертаните от Dierkens особености, погребението на Charlemagne може да не е било предмет на Каролингски практики.  Тялото му било изгорено в самия ден на смъртта, следователно всичко е било подготвено предварително и вероятно сам Charlemagne е участвал в приготовленията. Най-големият му син бил на път, а другите му синове били все още малки, затова се предполага, че децата, които са помагали, за били дъщерите му. Защо Chalemagne се спрял на църквата в Аахен като място за императорското погребение и потенциален династичен мавзолей? Аахен бил нов град и следователно църквата в него била нова църква за нова империя. Патрони  били Virgin и Свети Петър. Chalemagne бил погребан на западния вход на църквата. Tялото му било положено в античен мраморен саркофаг, донесен от Италия, който трябва да е бил подготвен много внимателно предварително.

 Pippin I of Aquitaine, втори син на Louis the Pious

 Според хроника от 12в. той избрал да бъде погребан в St Radegund. Това имало политически и религиозни основания. Мястото било стратегическо за франкското царство и предишни Каролинги били отсядали там. Погребението на Pippin близо до Radegund в женска църква означавало, че обединените сили на кралски ранг и специална светост се издигнали над разделението на половете, установено в обществото. В същото време, погребването в тази малка църква било свидетелство за скромността на краля.

 Louis the Pious

 Той също бил погребан в античен саркофаг. Древностите, които са християнски, били изключително важни за елита на франкския свят. Използването им служило за легитимация на Каролингската империя.Louis the Pious последвал примера на Charlemagne, но с друга цел. Той избрал саркофаг в изрично християнска тематика от 4 и 5в.

 Louis II of Italy

 Епископ  Antony of Brescia погребал Louis II в гробница в църквата St Mary, където лежало и тялото на StPhilaster. Когато архиепископ Anspert от Милан разбрал за това, изпратил двама епископи да върнат тялото на императора. На петия ден след смъртта, както подобавало, тялото било изровено и поставено на носилка.

 Charles the Bald

 Чарлз явно е обмислил и планирал погребението си. През 862 той направил дарение на St Denis. Постъпленията били за осветление на църквата и подпомагане на бедните. Били организирани 5 празника, които чествали рождения ден на Чарлз (13 юни), деня на ръкополагането му (6 юни) и реставрацията от 859 (15 януари), която евентуално да бъде заменена от деня на погребването му,  както и деня на сключване на брак с жена му (13 декември) и нейния рожден ден (27 септември). Чарлз планувал да бъде погребан в St Denis, но бог не пожелал така. Той бил отровен на път към дома във френските Алпи . Спътниците му го сложили на носилка, за да го занесат до St Denis, както била волята му, но не можели да продължат дълго заради миризмата. Сложили тялото му в буре, увито в кожи, но това не помогнало особено. Едвам стигнали до Nantua и погребали тялото в земята заедно с бурето. Според Regino, костите му били изгорени почитно няколко години по-късно в St Denis, вероятно в мраморен съд. Това, което ясно се вижда, е, че Чарлз е имал дългосрочни планове да превърне църквата St Denis в династичен некропол.

 Louis the German и неговите наследници

 Той бил погребан от сина си в St Nazarium, Lorsch, макар да няма свидетелства, че е искал гробът му е да там. Брат му и негов приемник Charles the Fat of Alemannia бил погребан през 888 в Reichenau, но той бил направил уговорки за възпоменанието на брат си и баща си в Lorsch.

 Разнообразието на места за кралски погребения продължава и по времето на Ottonian, за да отрази сложната природа на кралството, докато в късна средновековна Германия династическите смени в една изборна монархия ще имат сходен ефект. Във Франция от друга страна, St Denis има уникалния статут на кралски мавзолей, който ще се утвърждава.           Наследството на Каролингите е толкова разнообразно, колкото разнообразна е и самата им история. Кралските погребения от 9в. били експерименти с идеологии на сила, които били непредсказуема и екплозивна комбинация от старо и ново.

 Сега може да се противопоставм на заключенията на Dierkens относно обичаите при погребенията на Каролингите.

 1.”няма усложнен ритуал”- в някои случаи, особено Louis the Pious и Louis the German сложни ритуали изглеждат твърде вероятни.

 2.”няма династичен некропол”- това може да е вярно, но в тесен смисъл. Още повече, че St Denis, StArnulf, Metz, Sant’Ambrogio, Milan и St Nazarius, Lorsch, са били в процес да се превърнат в такива

 3.”гробниците са с нисък профил”- определено няма нищо „дискретно” в надземни саркофази, които „крещели” от значения , както този на Charles the Bald.

 4.”няма обстойна подготовка на тялото, няма балсамиране”- Charlemagne е бил погребан в деня на смъртта си, но няма свидетелства да се е бързало повече от обичайното. В случая на Louis, тялото трябва да е пътувало няколко дни, докато стигне до Metz. Освен това са били положени усилия да се балсамират телата на Charles the Bald и Louis II.

 5.”погребението е без отличителни знаци”- белезите на Charles the Bald (insignia) успешно били пренесени до неговия наследник.  pогребението на стария владетел и встъпването в длъжност на новия били свързани с предаването на регалията и особено на меча. В това отношение ранните Каролинги може да не са били много по-различни от церемониалните практики на византийците, които в последната минута махали короната от трупа.

 Целта на автора е да намали контраста между каролингските и византийските практики. Със сигурност няма западен еквивалент на продължителното влияние на модела от погребването на Константин върху византийските практики. Нито пък нещо от франкското кралство  може да се сравни с ролята на църквата на Светите Апостоли като мавзолей на управляващите от  периода между 4 и 10в. От този период насетне византийската практика се променила- присъединяването към династията станало по-важно в императорската концепция, погребенията в семейни манастири в рамките на столицата станали предпочитани. Колкото до идеята за смирението, определено Византия няма паралел в периода на погребението на Pippin в St Denis, където бил поставен с лицето надолу. От друга страна, църковната литургия както на изток, така и на запад, определено засягала ценностите на политическото и социалното равенство. Във Византия нямало по-различна литургия за погребването на императора отколкото е била за погребването на по-ранни средновековни крале и кралици.

 Струва си да се направят още две сравнения между Изтока и Запада. В Константинопол погребението на императора се състояло в двореца отвъд самия град. Хора се събирали пред двореца и шествието се отправяло от там към църквата на Светите Апостоли, на два и половина км. Всичко било много публично. Императорът дори и след смъртта си се изправял лице в лице с тълпата. Ако пък императорът се случило да умре извън града, тялото му било балсамирано, за да се върне обратно в Константинопол. Освен това не синът или вдовицата на императора имали грижата за организирането на погребението, а правителството. В противоположност- Франция- страната на дворци без градове. Аахен по времето наCharlemadne и Louis the Pious е този град при Каролингите, който най-много се доближата до идеята за столица. Разстоянието от двореца до църквата било 150м и нямало път и нямало път, по който да мине кортежът.  Освен ако смъртта не била очаквана, нямало как елитът на цялата страна да се събере за погребението, независимо дали било в Аахен или някъде другаде.   Семейството, преди всичко синовете и наследниците, имало отредена важна роля в погребалните ритуали. Не е имало ефективни техники за балсамиране, за да се отложи значително погребението при нужда, ако някой от синовете бил на път. Понякога дори главният наследник не можел да присъства на погребението и тогава водещата роля в траура поемал друг член от семейството, понякога жена.

 Разнообразната история на каролингските погребения, липсата на някакви форми на приемственост е основна черта на Каролингската монархия. Все пак някои проучвания показват други черти като характерни и важни: поставянето на граници в участието, появяването през 9в. на тясно свързани държави-наследници, всяка от които със собствен кралски мавзолей, както и наличието на династично съзнание, продължаващо поколения наред и неутрализиращо центробежната сила на семейното разделение. Тези белези свидетелстват за дълготрайна приемственост на Каролингския период с това, което последвало през 10в.

Трансформации на покаяние

Автор: Mayke de Jong

Първоначално „канонично” или „публично” покаяние било драматичен ритуал на пречистване (изключвайки смъртните грехове), представен пред малка християнска общност. Покаяние от този вид можело да се наложи от епископа и можело да се извърши само веднъж в живота. На запад тези покаятелни практки били преустановени в края на 4в., когато на каещите се били наложени големи ограничения. Не можели да се женят, да имат публична длъжност или да станат духовници.

 Публичното покаяние се свело до предсмъртен ритуал, но и общественият,публичният му аспект изчезнал. Грешници, които на своя глава се покаявали, вече не били чат от епископските църкви. Публичното покаяние се превърнало в истинско наказание, наложено от епископа за сериозни престъпления като убийство, идолопоклонничество. Днешните историци все още застават зад този разказ за покаянието.

 Според Питър Браун, публичното покаяние и неговата драма на унижение принадлежали към авторитарни и вертикални структури на късния римски свят, където божественото или императорското помилване били в състояние да заличат всички грехове в един единствен миг на окаяние. Това официално известило края на Античността- образът на всемогъщия Бог като милостив император.

 Покайници се появявали колективно в църкви, публично оплаквали греховете си и получавали покаяние от епископа. Само по този начин тебили премали обратно в обществото на вярващите. Публичното покаяние по своята същност било проява на сила- силата на епископите, тъй като само те легитимно имали правото да извършват този ритуал и чрез него упражнявали контрол. Публичното покаяние добивало смисъл, когато каещият се губел честта си  и бил обществено унижен.

 Северноафриканска колекция от канони изисква публично налагане на покаяние за общоизвестни и скандални престъпления. Каталогът от грехове може да варирал през времето, но убийството, прелюбодеянието, ереса и кощунството винаги са присъствали. Едно великденско слово на Августин създава впечатлението, че да се покаеш не е нещо чак толкова лошо. По време на изкуплението каещите се трябвало да заемат специално място в църквата. Тези, които се каели доброволно, продължавали с живота си все едно нищо не е било. Тези, които били принудени, не искали да напускат това място. Това, което трябвало да е място за смирение, станало място за произвол. С други думи: каещите се появили като отделна група в църквата. През 6в. Avitus of Vienne и  Caerarius of Arles, двама епископа, първи ни дават по-точна информация за това как функционирало покаянието. Въпросите, с които се борили, били традиционни: трябвало ли епископите да налагат покаяние на по-млади хора на смъртно легло и какво трябвао да се направи, ако те оздравеели.

 „Спешното покаяние” не е бил основен смъртен ритуал, сравнимо с днесшното предсмъртно причастие. Задълженията на покаялите се били съдбоносни и променяли живота дори след възстановяване и оздравяване. Това предполага, че предсмъртното покаяние било търсено с надеждата то да предотврати смъртта. Caerarius бил по-резервиран към „спешното покаяние”.  Той предупреждавал публиката си, че то не носи непременно избавление.

 Имало е два вида публично покаяние, но някои са били по-публични от други. Колекцията от стари африкански текстове изредила греховете, които водят до налагането на покаяние. Те може би навелиCaerarius на мисълта, че грешниците могат да прибегнат към също толковаа легитимна форма на покаяние, която обаче е по-тайна. Основната разлика между публичен и таен (publice, secretius) лежи в клеветническия характер на публичния ритуал. Това разделение между драматично публично унижение и по-дискретните варианти на изкупление го нямало в църковните извори.

 Това, което монасите правели, много приличало на публично покаяние. Те се унижавали и признавали греховете си. Разликата била, че го извършвали в уединението на монашеските предели.

 Никой, което е бил каещ се, който се е женил повторно или се е женил за вдовица, не можем да бъде свещеник или дякон. С други думи, каещите се били лишени само от почитаните високи порядки. Тези текстове са твърде случайни. Все пак каквото става ясно е че на първо място това, което водело до забрана да станеш духвник, било публичното покаяние и лошата слава на грешник.

Изготвил и превел: Калина Хицова
Автор: Javier Arce
Източник: nauka.bg

На днешната дата (22.08), през 1485 г., силите на Хенри Тюдор разбиват армията на Ричард III в битката при Босуърт Фийлд. Победата на Хенри идва като резултат от предателството на лордовете Стенли, които предават краля и минават на страната на претендента Тюдор. Въпреки това, Ричард се сражава до последно, като лично поваля знаменосеца на Хенри. В крайна сметка кралят е обкръжен и убит. Според последните изследвания на тялото на Ричард, той умира биейки се, понесъл над 10 наранявания, едно от които в главата.

Победата на Хенри VII слага край на Войната на Розите (1453-1485 г.) и бележи началото на нова династия в Английската история. Тюдорите ще управляват Англия до началото на XVII век, когато след смъртта на Елизабет I, кралството преминава в ръцете на шотландската династия Стюард.

Клуб „Военна история“