Реставраторите от Кайро извадиха на показ работата си по известната златна погребална маска на цар Тутанкамон в музея във вторник, повече от година след  като брадата беше отчупена  и набързо залепена с епиксидна смола.

Германо-египетският екип от експерти показа маската в лабораторията на Египетския музей, детайлизирайки с планове как епоксидната смола ще бъде остъргана и брадата ще бъде внимателно отстранена, преди да бъде възстановена чрез метод, който се определя от съвместна научна комисия.

Крисчън Екман – главен  специалист по реставриране, съобщава, че работата ще отнеме месец или два, в зависимост от необходимото време за премахване на частта, която ще бъде закрепена след проучване по какъв начин е била изработена маската и как точно са били съединени с брадата.

„Все още имаме някои неясноти. Нямаме идея колко надълбоко е проникнало лепилото, и затова не знаем колко време ще отнеме премахването на брадата“, каза той в кулоарите на пресконференцията с министъра на антиките Махду ел-Дамати и Тарек Тауфик, генерален директор на все още изграждащия се Голям египетски музей в близост до пирамидите.

„Опитваме се да работим изцяло с механични средства… Използваме дървени пръчки, които вършат добра работа за момента, след това имаме друга стратегия, с която можем постепенно да загреем лепилото“ пояснява той.  „За жалост епоксидната смола не е разтворима.“

Служители на музея отчупили брадата по време на тяхната работа за осветяване на маската през август 2014г., след което била залепена набързо с епоксидна смола. Когато през януари грешката била разкрита, министърът на антиките бързо организирал пресконференция, на която Екман дава гаранции, че той и египетския екип могат да поправят щетите от епоксидната смола, така че да се избегне трайно увреждане.

3300- годишната фараонска маска бе открита в гробницата на Тутанкамон наред с други артефакти от британските археолози през 1922г., предизвиквайки световен интерес към археологията и Древен Египет.

Вероятно това е най-известният артефакт в музея, един от главните туристически обекти на Кайро, построен през 1902г., приютяващ древноегипетски артефакти и мумии.

Екман съобщава,  че по време на реставрацията експертите провеждат детайлно проучване върху технологията на произвеждане на древните маски, което не е правено до този момент.

„Използваме този шанс, за да придобием ценна информация относно  изработката“, добавя той.

Източник: www.seattletimes.com
Автор: Браян Роан
Преводач: Магдалена Джунова

НЕ ЗАБЛУДАТА, А ЛЪЖАТА ЗА ГАГАУЗИТЕ

В старата, престарата Европа, която самите европейци са познавали и познават отлично, се оказа, че през XX век може да бъдат открити етноси и народи, за които преди никой не бе чувал. Не става дума за държави и различни държавни формации, които по принциап са нетрайни, менят своите названия, граници, форма на управление, възниквали са и възникват по различни политически, икономически, етнически и други причини, съществували са в по-дълъг исторически период или за съвсем кратък отрязък от времето. Че това е така, доказва фактът, че твърде малко са наброй държавите в Европа, които са били изградени на етнична база, носят названието на основния си етнос и имат повече от десетвековна традиция на съществуването. Ако за произхода и етничната хомогенност, примерно на етруските или на народа на Атила, може да се изказват предположения и все още да се спори, за населението на Балканския полуостров през XIX век съществува ясна представа, тъй като реално съществуващите народи са оставили достатъчно следи, отнасящи се за времето преди XIX век, дори и тогава, когато балканските държави си присвоявали чужди територии и чуждо население и държавните граници са се променяли.

Това обстоятелство не е променяло по същество етничната панорама на полуострова и етничния идентитет на неговите жители. За това именно е невъзможно да се открият данни за изкуствено създаваните нации като македонци и гагаузи, идеолозите, на които с хули и лакти се мъчат да си намерят място в историческото пространство на Балканите. Неморалното В случая е, че науката се използва за прикритие на посегателството и експанзията. Но да бъдем по-конкретни.

Колкото и да е абсурдно, през двадесети век сме свидетели на опита за създаване на нови нации, между които чудесен пример е т.нар. македонски нация, формирана по изкуствен начин на част от територията на етническия конгломерат Югославия. Казваме чудесен пример, тъй като са известни авторът на идеята, сценарият и начините за нейната реализация. В същата държава видя свят и друг абсурд – „нация мюсюлмани“, за която научаваме не от бюлетините на някаква ислямска организация, а от официалните документи на държавата. И в двата случая инициативата и активността на сърбите са водещи. Известно е, че опитът на същите среди да създадат от албанците в Югославия „шиптарска нация“, различна от останалите албанци, се провали още на етапа „опипване на почвата“ чрез терминологично разграничаване на албанския език в Албания от „шиптарския“ в Косово и Македония. Неотдавна беше дадена гласност и на не съвсем новата идея „шопски нация“ и „шопски език“, като се визират българите от двете страни на границата между България и бивша Югославия.

Пак на Балканите, но в неговите източни райони, включая Бесарабия, сред част от българите християни руси, турци и румънци откриха друг народ – гагаузите, които според първите били тюрки, а според другите – директно турци. Пожелаха да ги има и започнаха да ги създават. Науката получи задача да ги опише като небългари. Гагаузката идея Беше Внесена сред българите, известни и с прозвището гагаузи, от страна на чужденци, изпълняващи определени политически задачи, но привърженици сред самите гагаузи тя не може да намери до Втората световна Война. В по-ново време Москва организира подготовка на кадри измежду самите гагаузи, като тяхното отделяне от българите в бившия Съветски съюз се превърна в държавна политика. Руски и азербайджански учени се стремяха да открият у гагаузите небългарски черти, за да ги утвърдят чрез тях като тюркска общност. До Втората световна Война Турция не търсеше научни доказателства за произхода на гагаузите, тя просто ги обяви за турци и премина към вербуване на своя „пета колона“ сред тях. Едва в по-ново време беше възложено на определени лица да се насочат към гагаузката тематика и да потърсят аргументи за турската теза и идея. Бяха привлечени и малък брой европейски учени, които по-скоро разнообразиха асортимента от хипотези за произхода на гагаузите, от, колкото да съберат и анализират нови доказателства за техния уж небългарски произход. В същото това време българската държава снизходително наблюдаваше чуждите опити за денационализация на гагаузите като българи, а някои български учени, без да познават гагаузите и без да извършат необходимите теренни изследвания, успоредявайки крачка с руската и европейската наука, добавиха нови хипотези за произхода на гагаузите и за етимологията на тяхното прозвище, което възприеха като етноним. Натрупа се огромна литература по въпроса, на критическия преглед на която трябва да бъде посветен отделен труд. Днес обаче след няколко десетилетия занимания с гагаузките проблеми, трябва открито и категорично да заявим, че доказателствата за тюркския или турския произход на гагаузите са просто недоразумение.

Науката е търсене на истината за всичко. При търсенето на истината за народностните общности от всякакъв тип и величина учените си служат с различни средства и подходи, в основата, на които стоят факти, доказващи правотата на направените от тях изводи. Членовете на тези общности или тези, които биха желали да принадлежат към тях, проявяват пристрастие, когато говорят за себе си или представят „другите“. Върху преценката за народностните общности се наслагват съображения, произтичащи от чувството за солидарност с тези, с които личността е, или иска да бъде обвързана държавно, национално, административно, партийно, котерийно, верски или идейно. Тогава истината може да стане преднамерена и предвзета или да се превърне изцяло в неистина.

Българското племе, към което принадлежи и авторът на тези редове, е регистрирано със своето име в историята на Еропа още в IV век. Въпреки повратностите на историята, то се е развило и консолидирало, превърнало се е в народ, създал една от най-ранните държави на Стария континент. Намирайки се на важен кръстопът в Югоизточна Европа, българите влизат в контакт с много европейски и неевропейски народи, последиците от което не винаги са били благоприятни за тях. Турцизацията и гърцизацията на част от българите са довели до значително намаляване броя на българите и до обезбългаряване на изконно българските територии. През XIX век се извършва румънизация и сърбизация на значителни маси българи, чрез което асимилацията на българско население се превръща в постоянна тенденция и практика. Днес дори някои твърдят, че българи изобщо няма, че населението в българските земи е смесица от различни етноси или народностно неосъзната маса, от която могат да се измислят и изтипосват всякакви етнични групи. В това отношение българинът проявява забележителна наивност. Въпреки че е известен и документиран план за разделянето на българите на три нации – македонска, тракийска и добруджанска, мнозинството от българите приемат това за несериозно и го определят като глупост, забравяйки, че този план е вече частично реализиран със създаването на македонски нация. Наивност е, така също да се смята, че определени външни сили са изоставили намерението си за създаване още и на помашка, шопска и гагаузки нация. Зад тази идея стоят държави и международни организации. В този антибългарски заговор няма наука, няма морал. Пример за казаното дотук са и нашите сънародници гагаузите, обект на ухажвания, инсинуации и масирана обработка, за да бъдат обезродени като българи. Имайки тях предвид, неотдавна един от най-висшите държавници на съседна Турция обяви, че в България има турци християни.

Поводът да излезем с този материал пред българската общественост са фалшификациите за нашето население, известно с прозвището гагаузи, а не желанието да поучаваме нашите бивши земляци и сънародници от Молдова, самоопределили се вече като гагаузи по народност, заличавайки от паметта си връзките с род и татковина. Повод е и тяхната подстрекателска дейност, етап от поведението на ренегата-да припишат придобитите от тях качества на българите гагаузи у нас и да им внушат поведение, противоречащо на морала им като българи. Действува се настъпателно. Началото беше установяване на лични контакти и потайни посещения в села и градове в България, после-гостувания на групи, които изнесоха народни носии и други ценни предмети на бита и културата, последва изпращане на гагаузки издания, в които българите се представят като поробители, направиха се опити да се наруши диоцезът на Българската православна църква със служба на „гагаузки“, като се стигна и до внушения какво да пишат и какво не българските учени. Очевидно нещата се съгласуват, тъй като определени небългарски среди в България се включиха в акцията по обработка на гагаузите. Ударението се поставя върху тяхната „самобитност“. Между разпространяваните материали преобладават тези, в които българската история се изопачава и се измислят призрачни държави и събития, уж свидетелствуващи за наличието в миналото за гагаузка държавност. Наглостта на фалшификаторите включва и такива абсурди-пред паметника на основателя на българската държава хан Аспарух в Добрич на учен от Китай се обяснява, че ханът е турчин, когото българите обсебили. В публикация с подписа на професор Хасан Ерен от Анкара се твърди, че българите нямали собствени думи за Стара планина и за киселото мляко, и че употребяваните днес названия са измислени от панславистите. Българите са предупредени да внимават, защото ако турците си вземели обратно думата българин, българите щели да останат без име!? От една страна се твърди чрез съчинени легенди, че прадедите на гагаузите тръгнали от Алтай, поживели в древна Джунгария и се настанили в Буджак(Бесарабия), а от друга страна-гагаузите, притеснени от българите по време на османското владичество, били принудени да бягат на север и се заселили в Бесарабия.

Гагаузознанието или гагаузоведението е вече обособен клон на тюркологията, който засега в своя историко-филологически аспект се свежкда до гадателство и кабинетни измислици. То би оправдало своето съществуване, ако се занимае с търсенето на отговор на следните въпроси:

– Коя е прародината на тези, които определят и се самоопределят като гагаузи?

– Ако е имало миграция на гагаузите по време на османското владичество и Балканските войни, коя е причината за нея?

– Съществуват ли писмени данни за гагаузите и от кой век са те?

– Кое е народностното название на гагаузите?

– Каква е етимологията на думата гагауз? Ако има и други названия, каква е тяхната егпимология?

– Има ли разлика в духовната и материалната култура на гагаузите и останалите българи и каква е тя?

– По мотиви, образи и цялостен характер тюркски или български е гагаузкият фолклор? По отношение на езика единен ли е гагаузкият фолклор?

– Народните мелодии отличават ли се по нещо от българските?

– Тюркски или български са гагаузките народни танци?

– Съществува ли самостоятелен гагаузки език, или част от гагаузката езикова практика е допълнително възприет турски диалект, изместил някакъв друг език? Кои са нетюркските черти на гагаузките говори и на какво се дължат те?

Изчерпателният отговор на тези въпроси не може да бъде кратък. Тук ние ще посочим само някой важни факти, които не могат да се отрекат или опровергаят.

Всички гагаузи извън България и по-точно тези в Молдова, Украйна, Русия и Средна Азия са се разселили от българската етнична и езикова територия на Балканите. За бягството на гагаузите заедно с останалите българи в Русия съществува точна документация, в която те са регистрирани като бежанци или колонисти. Някога те са живели в трите основни български области – Мизия, Траки и Македония. Не трябва да се забравя, че българските бежанци от Източна Тракия от вътрешните българи са наричани и македонци, което има своето историческо обяснение. Гагаузите не пазят никакви спомени за тяхната мнима анадолска родина и за измисления селджушки произход. Тезата за селджушката връзка не може да даде отговор на въпроса какво търсят гагаузи в Тракия. До средата на XIX век в никакъв документ не се споменават гагаузите с името, което те днес носят. Пак до това време, тогава, когато е било възможно, гагаузите са определяни от всички като българи. Не е вярно, че гагаузите в Казахстан и Средна Азия не пазят своето българско самосъзнание и спомена за прародината си България. Казахски и узбекски учени са отбелязали това в своите изследвания, а и ние лично имахме щастието да се срещнем с тях през 60-те години. Българите, убеждавани от своите изследвачи, че са гагаузи, назоваваха Ямбол, Сливен, Казанлък и т.н., откъдето са тръгнали техните прадеди на север. В споменатите селища никога не е имало гагаузи. Материалната култура на гагаузите е такава, каквато е тази на останалите българи в областите, където живеят или където са живели. Опитите да се изведе и създаде някакъв модел на гагаузка материална култура извън българския, са обречени на провал.

Духовният Живот и религията на гагаузите са проява на вътрешния мир на българина и само в подробностите са разновидност на душевността на българина изобщо. Представянето на гагаузите като по-религиозни от другите българи е заблуда, която се основава на комплексираното, обременено мислене на тези, които ги наблюдават и обикновено трудно възприемат съчетанието на християнската им вяра с говорения турски език. Досега набелязаните незначителни отличия се дължат на съпоставянето на гагаузите с българите от отдалечени от тях райони. Истински резултат би се получил, ако се сравняват българи, принадлежащи към една и съща етнографска група – тракийска, мизийска, В границите на които живеят и битуват съответните българи, говорещи и на турски. Отделна етнографска група гагаузи у нас не съществува. Говорещите и на турски българи принадлежат към различни етнографски групи.

Фолклорът на гагаузите по мотиви, идеи и образи същностно, исторически и художествено съответства на фолклора на българоезичните им съседи и съплеменници. Поетичният им фолклор е двуезичен – на български и на турски, като този на български количествено и художествено превъзхожда изпълнявания на турски език. Анализът на поетичните жанрове недвусмислено доказва, че българоезичната поезия предхожда туркоезичната. Турците, заети от българите (на турски език) и песни на български език. Известно е, че за турски песни, изпълнявани от българи в Габровско и Еленско, съобщава българският музиковед Ст. Петров, а от историята знаем, че българският националреволюционер Бачо Киро пред бесилото е декламирал съчинената от него на турски и в рими изповед „Бен бир Бачо Кироюм“. Е, поне за Балкана знаем, че там гагаузи няма. Но да се върнем отново при В. А. Мошков, който в предговора към „Образците“ с недомлъвки признава, че т, нар. гагаузи определят говорения от тях език като турски – тюркче, което пък доказва, че те били турци. Интересно е, че за караманлийците в Бесарабия, които той обявява за „православни гърци, говорещи на турски“, не стига до същия извод. Като се оплаква, че в домашната литература няма сведения за този „народец“ или ако има „сведения ничтожная“, то не е известно от къде са взети, В. А. Мошков посочва три примера, които силно го впечатляват. А. А. Сокалски, „подробно описал българските колонии в 1848 год.“, навсякъде наричал гагаузите българи, без дори да спомене тяхното име, А. Зашчук бил отбелязал само, че българите, преселили се от Добруджа в Бесарабия, говорят на турски, и накрая, в руската универсална енциклопедия, известна като „Брокгауза и Ефрона Знциклопедический словарь“,намерил „такова странно съобщение“ -„гагаузите са потурчени българи“. Обяснението за това определение във въпросната енциклопедия В. А. Мошков свързва със самите гагаузи – то е дошло отвъд Дунава заедно с гагаузите. За нас е съвсем очевидно, че споменатите автори и издатели, както и самите гагаузи, ясно са разграничавали етнонимите от прозвищата, И още едно Мошково признание – „Даже по места в Бесарабия, в Кишинев, рядко някой от интелигенцията е чувал името на гагаузите“.

На границата между нашето и предното столетие започват кабинетните главоблъсканици за произхода на гагаузите, които продължават и в по-късно Време. Започва се от презумпцията, че узи, печенези, кумани или прабългари се опазили като етнични и езикови групи, езикът на които постепенно се турцизирал по време на османското владичество. Това означава, че прабългарите, сиреч българите и техните родственици куманите са се обезродили, превръщайки своето народностно чувство в омраза към българския си корен и съплеменниците си! Обвързването пък на гагаузите с печенезите изисква преодоляване на големи различия във времето и пространството. Що се отнася до узите, тепърва ще трябва да се доказва, че са тюрки по произход и че не са оси, аси, яси или яши, сиреч представители на иранско племе.

Тюркските хипотези за произхода на гагаузите са изградени върху антиисторична основа. Игнорира се българското присъствие в изконно български земи, формирането на българската народност се смята за незавършен процес или изобщо се отрича. Турците наистина заварват една отслабнала и феодално разпокъсана българска държкава, но намират една напълно формирала се и единна българска народност, в която някогашните етнични съпоставки са преодолели вътрешните си различия и отличия. Дори и феодално обособените области продължават да бъдат все България. В годините на завладяването им от турците баварецът Ханс Шилтбергер, прекарал години в двора на султана след завръщането си в родината пише, че е бил в три Българии, столиците на които са съответно Видин, Търново и Калиакра.

Тюркските теории за произхода на гагаузите, макар и наукообразни, не почиват на логически свързани и хронологично подредени факти. Те обаче в началото удовлетворяват някой среди в Турция, за които така наречените тюрки са просто турци, тъй като двата термина в турския език не могат да бъдат разграничени, а и в републиканска Турция за турци се смятат изповядващите Исляма и тези, които говорят турски език, особено, ако едните и другите са били някога поданици на Османската империя. През 30-те години на нашия век турски публицисти забелязват туркоезичните българи и с участието на държавата започват настойчиво и планомерно да култивират туркофилство и туркомания сред тях в Северна Добруджа и Бесарабия. Организатор на тази дейност става назначения за посланик в Букурещ турски писател и поет Хамдуллах Супхи Танръйовер (1935-1944). Неговият съидейник, издателят Яшар Наби Найър публикува 1936 г. книгата си „Балканите и турцизмът“, която широко се разпространява сред гагаузите. Шетнята на турските дипломати сред тях събужда тревога у будните българи и те поставят въпроса в българските вестници, които се издават по това време в Румъния. Добруджанският татарин и турчин по самозвание Мюстеджиб Юлкюсал в няколко поредни издания утвърждава турцизма в Северна Добруджа, като представя татарите и гагаузите за турци. Тази дейност и пропаганда затихва в първите години след Втората световна Война до публикацията на П. Витек „Гагаузите – хората на Кайкаус“ (1952 г.), в която се застъпва тезата за анадолския селджушки произход на това население. Извън всякаква езиковедска логика прозвището гагауз се извежда от името на въпросния анадолски владетел Кайкаус или Кейкяус.

След смъртта на Сталин и по времето на Н. Хрушчов започва политическа работа по обособяването на гагаузите в Съветския съюз и окончателното им отделяне от българите. Научната аргументация на това ново отношение се изготвя от тюрколозите Н. А. Баскаков и Л. А. Покровская с помощта на българиста С. Б. Бернщейн. Започва и създаването на гагаузки национални кадри, които получават подготовката си в Азербайджан. Тюркоманията сред гагаузката интелигенция в Бесарабия получава истински размах след разпадането на СССР, когато емисари от Всякакъв род получават свободен достъп до гагаузките райони. в самата Турция към гагаузката тематика се насочват млади кадри, които днес осъществяват контактите между гагаузката интелигенция и турските учени. С неблагодарната и безперспективна задача да докаже, че гагаузите са селджушки турци, се е нагърбил достойният за съжаление в безпомощността си Харун Гюнгьор, който с лека ръка отхвърля тези на българските учени за потеклото на гагаузите и изказва престорено възмущение от безпристрастно написаната от Иван Градешлиев историографска разработка за гагаузите. Миналата година с апломб се появи в руското списание „Зтнографическое обозрение“ турския професор Кемал Карпат, за да възкреси идеята на П. Витек, без да може да добави нищо ново и Вярно към известното. Обяви всички теории за произхода на гагаузите за тенденциозни и ненаучни, а П. Витек – за Велик учен. Единствената заслуга на К. Карпат беше, че квалифицира като „спекулация“ извеждането на названието гагауз от уз, респективно от огуз. Това му беше необходимо, за да доведе гагаузите от Анадола, тъй като дошлите по северен път узи или огузи изглеждаха вече доста съмнителни. Лошото е това, че неговите събратя преди това бяха подвели гагаузките учени и вождове в Молдова и те промениха названието си гагауз в гагоуз, за да убедят народа , че произлиза от огузите. И още нещо – девизът „Яшасън огузлук“ – „Да живее огузщината“ бе издигнат официално като обединяващ гагаузите повик. Сега, когато се внушава на гагаузите, че са анадолски селджуци и че името им произлиза от владетеля Кейкявус или Кайкавус, кой ще понесе срама от своеволното променяне на имената и измислиците за северния им огузки произход! Но професорът гагаузовед от Турция ще трябва да реши и една нова задача във връзка с етимологията на гагауз. У нас и в Турция са регистрирани нови названия за гагаузите – гаганица и гаганик. В Молдова и в Румъния го чакат още изненади, които ще са повод да продължим разговора за етимологията на гагауз. В последната си статия К. Карпат повтаря няколко пъти, че до заселването си на Балканите от Анадола прадедите на гагаузите изповядвали исляма, който трудно и продължително бил изместен от християнството. Не е трудно да се досетим, че предстои откриване на медресета или коледжи в Молдова, в които молдовските гагаузчета ще трябва да възприемат „бащината“ вяра.

Питаме се къде е всъщност границата между науката и политическата пропаганда при тази всестранна, многопосочна и уж научна дейност, която прилича на манипулация и тактически ход.

Не е възможно в една кратка статия да се каже всичко за гагаузите и да се представят многобройните доказателства за техния български произход. Но има един неподправен и безценен извор, от който черпим информация за миналото и народа ни, какъвто е българският фолклор. В него се говори за българи, турци, татари. лази, черкези, гърци, евреи, арменци, власи, цигани, гюпти и агюпти и още за какъв ли не. Никъде обаче народът не е объркал народностното име българин с прозвището гагаузин.

Гагаузите, са българи по произход, по вяра източноправославни, които в условията на турското владичество са възприели турския език, който като система силно се е променил съобразно българския езиков стереотип, запазили са своята езикова практика в песенния фолклор, в традициите и обичаите, съхранили са характер на бита и културата си, както и самоназванието си българи, но допълнително заради използвания от тях турски език са били назовани от другите с прозвищата гагауз, гаганица, гаганик. Огагаузяването, сиреч преминаването към турския език е явление, породило се в определени исторически условия, когато българинът няма възможност да опази всички свои народностни черти. Като домашна практика меланизираният турски език на тези българи продължава да се използва и след Освобождението, като включва все нови и нови славяноезични българи поради движението на населението и постоянните брачни връзки, за които езикът никога не е бил пречка. Огагаузяването на българите продължава и извън границите на България. Сред тези българи се култивира небългарско съзнание, което вече е дало своите плодове. Това ново състояние и положение, сиреч гагаузщината, по своя характер и като поведение има общи черти с македонизма, от които най-типичната е техния антибългаризъм.

Вината за сегашното положение е преди всичко на българската държава и българската общественост, които не защитиха и не опазиха духовното единство на българското племе, което беше възможно дори и тогава, когато България губеше територии и беше безсилна пред вероломството на съседите си и антихуманизма и Жестокостта на егоистична Европа. Единството на нацията не може да се крепи само на щика на българския Воин. От годините на Освобождението, та до наши дни не бе направено нищо сериозно, за да може българчето още от школото да опознае себе си като рожба на един народ, представен в своето етнографско и териториално многообразие, дори само в границите на окастреното Отечество. Ако в учебниците кратко и ясно бяха описани мизийци, тракийци, македонци, торлаци, марваци, капанци, ваяци, гагаузи и т. н. съвременният българин, когато чуе тези названия, не би си мислил за отмрели или за чужди народи, не би ги свързвал с гърци, турци, сърби, власи и още с какви ли не. Ако не беше здравото народностно чувство у тези, които българската администрация, а и науката определяше и определя като небългари, на територията на съвременна България трябваше да бъдат отбелязани още доста „малцинства“ и „етнически групи“, които свои и чужди правозащитници биха се втурнали да защитават от „нетолерантността“ и „национализма“ на българите. Ето няколко примера за начина, по който се представят българите, известни с прозвището гагаузи:

Списък на населените места в Царство България от Освобождението(1879) до 1910 година. София, 1921: ц. Гявуръ – Суютчукъ(сега Българево, Каварненско) – 1880, 1887, 1892 – гагаузите са преброени като турци, през 1900, 1905 и 1910, те са вече гагаузи. За щастие притежаваме записи на разкази от преброяваните как са били убеждавани, че не са българи. В Българево се пази легендата за 40 – те български девойки, които си сплели косите и се хвърлили в морето, за да се спасят от потурчване.

В Кънчов. Избрани произведения, том I, София 1970: цитират се турската статистика и Веркович за някакво неопределено население, наречено „християни, говорещи турски“. Във втория том на същото издание намираме описание на В. Кънчов вече за „Турци християни“, които се превръщат в „гагаузи“. Нашите срещи с тези „турци“ и „гагаузи“, които са се преселили в България, показаха , че гагауз като дума изобщо не се знае. Във връзка с определянето им от някои автори като турци тези македонски българи ни показаха няколко свои писма, изпратени до издателства и до Българската академия на науките, в които молят да се изправи в изданията тази лъжа за тях. Копията от тях се пазят.

Сборник „Добруджа“. Издателство на Българска академия на науките, София, 1974: „Други народностни съставки в Добруджа – руси, арменци, евреи и пр. – няма да бъдат разглеждани… Към тези групи трябва да се прибавят и гагаузите…“ Затова именно, чудесните български народни песни на крайморските гагаузи не са допуснати до сборника за Българска Добруджа!

Във филма за български войвода се казва, че в българско време някакви си там неизвестно какви гагаузи, свидетелствували в съда срещу войводата, както по време на клетвата поставяли ръката си на земята. От уважение към една част от дейността на войводата не бих желал да цитирам съображенията на тези гагаузи като българи в отношението им към войводата.

В по-ново време видни български държавници посетиха Молдова и с поведението си там показаха на тези наши обособили се като гагаузи някогашни земляци, че нямат отношение към тях.

И накрая, както писахме по-горе, неотдавна висш сановник от Турция обяви, че в България има турци-християни. Българските вестници съобщиха за това. До сега не бяхме чували официално такова твърдения, които един ден неминуемо ще се превърнат и в претенции, но по-важното е, че властите в България премълчаха този факт, а някои колеги допуснаха, че това е грешка на преводача. Когато обаче се заговори за „шопска народност“ у нас, те се сетиха и за „турците-християни“.

Винаги ме е впечатлявало поведението на акад. Ст. Младенов в случаите, когато ненауката премине допустимите граници и българите са ощетени. Опитите на унгарския тюрколог Д. Немет да припише прабългарското златно съкровище от Над Сент Миклош на печенезите са повод ученият да напише убедителна критика и да остави на българските учени пример за това как да се пази българското от посегателство. Същият учен, но вече по друг начин, се ангажира с името си в книга от две части, първата от които е съвсем несъстоятелна. Това е трудът на Атанас Манов „Потеклото на гагаузите и техните обичаи и нрави“ (Варна, 1938). В първата част излага своята теория за произхода на гагаузите, а във втората описва гагаузките вярвания, обичаи, нрави и народни умотворения. Събирателската му дейност е оценена по достойнство от Ст. Младенов и той написва предговор към Втората част. На заглавната страница разхожденията във възгледите на двамата са отразени така – втората част е одобрена от Българската академия на науките – София. С предговор от г. професор д-р Ст. Младенов. Варненският „гагаузин“ (родът на баща му е от Охрид) и гагаузовед Кръстю Баев, филолог по образование, Веднага се среща със Ст. Младенов и го моли за разяснение по случая. В предадения ни от Кр. Баев ръкопис намираме следния отговор: „Тукашно момче е, хубав материал е събрало, но теорията му е момчешка“.

Поуката от тази тъжна българска история с гагаузите е за днес и за утре, че човек може да се откаже от имот и богатство, но е срамно да се отрича от своите, а грехът за неприласканите, отвъргнатите и духовно прокудените си остава. За него няма прошка и на Велика прошка.

(1996) Професор ЕМИЛ БОЕВ

Тюрколог

Източник: nauka.bg

Най-ранни вести за славяните

Славяните принадлежат към групата индоевропейски народи. Славянската етническа общност се е оформила през първото хилядолетие пр. н, е. в областта между горното течение на р. Одер — на запад, горното течение на р. Ока — на изток, Балтийско море — на север, и Карпатските планини — на юг.
За пръв път славяните се споменават в съчиненията на римските писатели през I в. от н. е. под името в е н е т и. Римляните знаят за венетите само това, че живеели уседнало и че границата между тях и германските племена била по р. Висла.
Името славяни се появява едва в VI в., когато започнали славянските нападения по дунавските граници на Източната римска империя (Византия). Отначало то било име само на едно племе, но с течение на времето се наложило като общо название за всички славяни.
Анти и славини през първата половина на VI в. Най-високо обществено-икономическо развитие между многобройните славянски племена в края на V в. достигнали антите и славините. Те били сродни във всяко отношение — и по език, и по начин на живот, и по материална култура. Славините живеели в областта от Дунавското устие — на изток до Днестър, а на северозапад и запад — от източните и северни склонове на Карпатите до горното течение на р. Висла. Антите обитавали земите между реките Днестър и Днепър. През първата половина на VI в. славините заели вече равнината между Карпатите и Дунав, а антите достигнали на изток до р. Донец.
Основното занимание на анти и славини от много векове било _ земеделието. Най-предпочитани от тях зърнени растения били пшеницата и просото. Те си служели с дървено рало, на което поставяли железен палешник. Втори важен клон от стопанската дейност на анти и славяни било скотовъдството. Те отглеждали говеда, свини, кози, овце и коне. Наред с това те се занимавали още и с риболовство и лов.
Антите и славяните познавали редица занаяти, между които на първо място грънчарството и. ковачеството. Те умеели да изработват удобни лодки от трупа на едно дърво, с които предприемали и далечни морски пътувания.
Търговията на анти и славини била ограничена. Те внасяли от черноморските и дунавски градове на Източната римска империя оръжия и украшения, а изнасяли кожи, восък и храни.
Анти и славини живеели в малки къщи, направени от замазан с глина плет и покрити със слама, тръстика или шума. Край къщите им имало складове за запазване на храни.
Селищата на славяни и анти се намирали обикновено в по-недостъпни места, край реките, езерата и блатата.
Родовообщинният строй на антите и славяните се намирал в стадия на своето крайно разложение. Икономическата единица у антите и славяните било голямото патриархално семейство, начело на което стоял мъжът. Отделните семейства били обединени в община, която вече се превръщала от родова в териториална. Но териториалната община запазвала все още някои белези на родовата, като например периодичното преразпределение на земята, която била вече частна собственост на семействата. Пасищата, горите, реките и пр. били общинска собственост. От тях можел да се ползва всеки член на общината. Всички въпроси на общината се разрешавали по общо съгласие. Общините се обединявали в племенана начело, на който стояли племенни вождове. Последните ръководели предимно военните дела на племето. Всички въпроси на племето се решавали от народно събрание, в което участвали възрастните мъже. Това е политическата организация, наречена военна демокрация.
Племената враждували постоянно помежду си, но по време на опасност се обединявали против общия враг. Така възниквали от време на време по-големи племенни обединения, племенни съюзи, които с развитието на обществено-икономическите отношения у славяни и анти добивали все по-голяма трайност.
Робството у славяни и анти имало патриархален характер. Те превръщали военнопленниците в роби, но не ги задържали за дълго. Ако робът не можел да се откупи с ценности, той работел известно време на своя господар и след това получавал свободата си. Член на племето не можел да бъде заробен от свой съплеменник. Робският труд изобщо нямал почти никакво значение в стопанството на анти и славяни.
Въоръжението на антите и славяните се състояло от две малки копия, тежък щит, дървен лък, стрели, намазани с отрова, и понякога брадва. Войската им била пеша. Конницата била употребявана главно за разузнаване. Анти и славяни воювали в разпръснат строй и предпочитали да се бият в гори, блата и други труднодостъпни места. В сраженията те прибягвали до различни тактически хитрости: нападали с изненада и от всички страни врага, прикривали се по дърветата, притаявали се по дъната на реките и езерата, като дишали през тръстикови пръчки.
Антите и славините били високи, здрави и издръжливи хора. Те понасяли лека горещина и студ, голота на тялото и недостиг на храна.
В нравите на антите и славяните се пазели множество останки от времето, когато живеели в родови общини. Така например те се смятали за задължени да покровителстват и защищават госта си и да отмъстят за него, ако той пострада. Прекарали векове свободен живот с демократични наредби, те обичали безпрецедентно свободата.
На искането на аварския хаган да му се подчини, славянският вожд от втората половина на VI в. Добрента отговорил: „Родил ли се е на света и греят ли го лъчите на слънцето този, който би си подчинил нашата сила? Ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други да владеят нашата. И в това ние сме уверени, докато на света съществува войната и мечът!“
В съответствие с обществено-икономическото им развитие религиозните представи на анти и славяни били твърде напреднали. Те вярвали в един главен бог, творец на мълнията и господар на света. Те принасяли в жертва бикове и други животни. Когато се намирали в опасност, те давали обет на своя бог, че ще му принесат жертва, ако се спасят, и винаги изпълнявали обещанието си. Освен този бог, известен по-късно с името Перун, анти и славяни обожествявали и почитали различни духове и митически същества, които според тях обитавали горите, реките, планините и пр. И на тези божества били принасяни жертви. При жертвоприношението анти и славяни гадаели за бъдещето си и за успеха или неуспеха на своите бъдещи начинания.
Войни на анти и славяни с Византия и заселване на Балканския полуостров.
В началото на VI в. антите и славяните започнали да извършват постоянни набези в територията на Византия. Особено се засилили техните нападения през първата половина на века. Византийското правителство взело решителни мерки против тях, като възобновило почти цялата римска отбранителна крепостна система по Дунав и в земите на север и юг от Стара планина. Построени били и редица нови крепости и крепостни кули. Но нито крепостите, нито техните гарнизони могли да спрат буйния поток на нашествениците. Не помогнала на Византия и междуособната война, избухнала през 533г. между анти и славяни по интриги на византийската дипломация. През 550 г. славяните при едно от най-големите си нападения във византийската територия презимували тук, сякаш се намирали в своя собствена земя.
Анти и славяни кръстосвали надлъж и шир Балканския полуостров, като достигали до днешна Гърция, до Цариград и Дарданелите. През втората половина на VI в. те започнали да превземат градове и крепости, служейки си отначало с тактически хитрости, а след това и с обсадни машини. В края на века те почнали да обсаждат и някои важни византийски военно-административни центрове като Солун. В много случаи те действали заедно с други „варвари“ — кутрнгури, авари и пр.
Славянските походи на територията на Византия имали първоначално за цел само грабеж и плячка. Нападателите отвличали всичко, каквото им се изпречвало по пътя и след това се връщали обратно. От втората половина на VI в. насам обаче славяните започнали да отсядат вече трайно в заетите земи и да се заселват в тях. Към средата на VII в. заселването на славяните в Балканския полуостров в общи линии било завършено.
Една голяма група племена се установили в провинциите Мизия (днешна Северна България), в Тракия, Македония, в Епир, в Тесалия, в Южна Гърция, в днешна Албания. Всички тези племена били напълно еднакви помежду си и са известни с названието славянин от „българската група“. Техни съседи, които заели през VII в. северозападните краища на Балканския полуостров, били славянските племена от „сърбохърватската група“. Впоследствие славяните от „българската група“, смесвайки се с прабългарите и завареното тракийско население, образували българския народ, а племената от „сърбохърватската група“ образували сръбския и хърватския народи.
Една част от славяните пак от „българската група“ останали в днешна Унгария и Румъния. С течение на времето те били асимилирани от унгарците и румънците, като оставили значителни следи в техния език.
Племенно единство между руските и българските славяни. Голяма част от антите и част от славяните останали и в своите стари северни обиталища и послужили за основа на руската народност (великоруси, украинци и белоруси). Преселените на Балканския полуостров славяни и анти влезли в основата на българската народност. Ето защо между руския и българския народ съществува тясно племенно родство и единство.
Племенното единство между заселените на Балканския полуостров славяни и русите може да се проследи както в названията на някои антски и славянски племена, тъй и в названията на градове села и местности. Така племената севери, дреговичи или драговити и смоляни се срещат през Средновековието и в Русия, и в България. Името на руския град Пльсков (днешния Псков, немското му название е Плескау) напълно съвпада с името на първата българска столица Пльсков (Плиска). Втората столица на България, Преслав, има множество двойници в Русия: Переяславл, Переяславьц и др.
Сходствата и общите черти между руския и българския език са също така останки от едно по-старо племенно единство, единството на анти и славяни.
Причини за успеха на славянското заселване на Балканския полуостров. Настаняването на славяните на Балканския полуостров станало против желанието и волята на цариградското правителство. Византия била заета твърде сериозно с войните си против перси и арабий не могла да окаже почти никаква съпротива на славянската вълна от север. Славяните завоювали новата си родина с меч и се чувствали тук като победители.
Но успехът на славяните при завоюването на Балканския по
уостров не се дължи само на външните затруднения на Византия поради войните й с перси и араби. Той се дължи преди всичко на нейното вътрешно състояние. Робовладелските обществено-икономически форми в нея все още се запазвали. Колонатът тежал на селското население не по-малко от гнета, упражняван от робовладелците над робите. Данъчните тежести, гнетът на държавната бюрокрация и експлоатацията от страна на византийската поземлена аристокрация се увеличили извънредно много. Всичко това изострило , още повече класовата_борба в империята и имало за последица отслабването на нейните защитни сили.
Потиснатото, население изразявало своето недоволство по наиразлични начини. То прибягвало и до открити бунтове и въстания. Особено забележителни са войнишките движения в началото на VII в. Войската, която в своето мнозинство се състояла от селяни, отказвала на няколко пъти да се бие с „варварите“.
Значение на славянското заселване на Балканския полуостров. Войните на славяните с Византия били един от решаващите фактори за важните исторически промени, настанали през VI—VII в. в Югоизточна Европа.
Славянските нашествия в територията на Византия задълбочили кризата в робовладелския строй на империята. Със завладяването на Балканския полуостров славяните нанесли решителен удар на останките от прогнилата робовладелска система. Те ликвидирали робството и освободили колоните от зависимостта и експлоатацията на едрата робовладелска аристокрация. По този начин те се явили съюзници на робите и колоните във вековната им борба против техните угнетители.
Донесли своята свободна селска община, славяните спомогнали за възраждането на селската община във_Визадтия което било предпоставка за изграждането на нов, по-прогресивен обществено-икономически строй в старата робовладелска империя — феодализма. При това преобладаващото наличие на свободни селяни означавало засилване на финансовата и военна мощ на империята. По този начин Византия заздравила своите външнополитически позиции и успяла да се справи с арабите, които напирали по нейните малоазийски граници.
Най-сетне славяните, които останали под властта на Византия, внесли своя дял в създаването на средновековната византийска култура.
Решителното участие на славяните в обществено-икономическите промени, извършени през VI—VII в. в Европейския югоизток, има световноисторическо значение. Създавайки нови условия за развитието на Византия, те спомогнали за запазването на античната култура, която именно чрез Византия стана достъпна за новото време.
Съдба на старото население на полуострова. Нашествията на „варварите“ в балканските земи от III в. насам имали за последица известно намаление на обитаващото тук тракийско население. Все пак славяните заварили значителен брой жители от дотогавашното население на полуострова. От тях именно славянските нашественици усвоили редица названия на селища и местности в завоюваните земи. Така например гръцките названия на градовете Адрианополис и Филипополис не били възприети от славяните, които ги нарекли с имекага Одрин — от името иа тракийското племе одриси, чиято столица бил по-рано градът, и Пловдив — от тракийското име на града Пулпудева.
Завареното в полуострова тракийско население се смесило със своите завоеватели, приели езика им и скоро се стопило в славянското море.Само една малка част от тракийското и илирийското население на Балканския полуостров се запазила от славянизиране, като се оттеглила по планините на запад. Това са днешните албанци. Друга част от траките, които още по-рано били романизувани, също се изтеглила в планинските области на югозападната част на Балканския полуостров. Това са днешните власи.

Още преди освобождението в българските земи се появява периодичният печат. Започват да се печатат български вестници и списания, които обаче са списвани и редактирани от български възрожденци и революционери. Такива са : „ Дума на българските емигранти ” – издаван и редактиран от Христо Ботев, „ Цариградски вестник ” – основан и редактиран от Иван Богоров, „ Гайда ” – български сатиричен вестник издаван от Петко Славейков.

Но нещата се променят след руско-турската война.

Много от младите българи завършват престижни университети в чужбина. Наред с икономическите, правните или медицински науки много будни българи следват филология и журналистика.

С появата на професионалисти нивото на българската журналистика се вдига.

В този период започват да излизат множество вестниците сред които са: „Млада България ” – издаван от Димитър Ризов, „ Независимост ” – редактиран от Петко Славейков, „ Държавен вестник ” – издаван „Пряпорец ” – официален орган на демократическата партия. Негови активни сътрудници са Григор Василев и Андрей Ляпчев.

Освен в София вестници се появяват и в останалите части на страната. Добруджанския край не прави изключение.

Добруджанската преса се развива с бързи темпове.

В периода между двете световни войни се появяват много местни печатни издания.
Те отразяват политическата и икономическа обстановка в Добруджа и като цяло България.

Особено активни са добруджанци след Ньойския договор от 1919г.
Това е напълно естествено като се има предвид последвалите ньойския договор събития.

В периода 1919-1938г. излизат доста вестници и списания. Сред тях са имената следните : „Добруджански глас”, „Добруджанско знаме”, „Добруджански куриер”, „Свободна Добруджа”, „Добруджанско слово” и списанията – „Добруджански преглед”, „Отечество”, „Огнище”, „Прелом” и други.

Съдбата на Добруджа и на нейното население от двете страни на Дунав е основната тема в добруджанския печат.

Чуждата политическа власт предизвиква вълна от недоволство сред българското население в Южна Добруджа.

Повторната румънска окупация кара много българи да напуснат родните си места и да се заселят в свободните територии на България. Създава се един емигрантски кръг във Варна, София и другите големи градове.

Те формират две големи землячески групи.

Тези добруджанци, които се заселват във Варна започват да издават вестник „Добруджански вести”, който за съжаление бързо прекратява своята дейност. Той излиза в периода 11. VІІІ – 21. ХІ. 1919г.

Добруджанските бежанци, които се заселват в столицата също започват да издават свой печатен орган. Те издават двуседмичника „Родна Добруджа”. Негов редактор е Драгомир Пачев.

Едни от най-видните добруджански журналисти са: д-р. Петър Вичев – редактор на вестниците „Добруджанско знаме” и „Свободна Добруджа”, Любен Станчев – редактор на вестник „Добруджански куриер”, Печо Господинов – редактор на списание „Антимовски хан” (В момента списание „Антимовски хан” излиза като издание за живопис и култура –http://www.antimovski-han.org/).

Тяхната политическа и гражданска позиция предизвиква недоволството на ново установилите се румънски власти.

Но най-големи главоболия за новата румънска власт предизвиква дейността на айдемиреца д-р Петър Вичев. Той взема дейно участие в антирумънските брожения на българите.

През късната есен на 1919г. в София се провежда първия Велик Добруджански събор. Той се провежда в дните 21-25. ноември. На този събор се обединяват двете големи революционни организации на южните добруджанци. Това са Добруджанската организация и Централния Добруджански народен съвет. Новосформираната организация приема името съюз „Добруджа”. За неин председател е избран д-р Вичев.

Дейността на д-р Петър Вичев се следи както от българското правителство, така и от румънските окупационни власти.

Бездействието на българските политици и и недоволството на румънските власти в Южна Добруджа създава впечатление, че добруджанското население е обречено.
Добруджанската общественост в това число и д-р Вичев обвиняват правителството и парламента в национално предателство. В очите на народа бездействието на родния ни политически елит е свързан с тайни договорености, които остават скрити от погледа на обикновените българи.

Политическата и гражданска позиция относно Добруджанския въпрос принуждава председателя на съюз „Добруджа” да напусне родния си Добруджански край.

Доктор Вичев се заселва в столицата на царство България – София. Той не е единствения. Голяма част от добруджанските общественици последват неговия пример. Така именно тези хора създават списание „Родна Добруджа”.

Там той продължава своята политическа дейност, поради която постоянно е преследван от властимащите.

Обвиненията към министър-председателя Андрей Ляпчев относно поредното арестуване на д-р Вичев са документирани в стенограмата на 50-то заседание от ІV редовна сесия на ХХІІ народно събрание.

От трибуната на народното събрание съмишленика на д-р Вичев – Христо Калайджиев отправя обвинение към премиера и неговия кабинет.

„Х. Калайджиев (раб): (От трибуната) Г. г. народни представители! Г. министърът на вътрешните работи, бидейки на тясно по въпроса за безработицата, който въпрос се повдигна сега, намери за нужно да отговори сега на нашето питане за д-р Вичев, което е от друго естество и което няма нищо общо с въпроса, който се повдигна.

Министър-председател А. Ляпчев: Ако го оттегляте, няма да Ви отговарям.

Министър В. Моллов: Значи, не щете да Ви се отговаря на питането.

Х. Калайджиев (раб): Не го оттеглям. Ние искаме да ни се отговори, но начинът, по който иска сега да ни отговори на това питане г. министърът, е особен.

Г. г. народни представители! Питането се касае за известния на българското общество публицист и журналист д-р Вичев. … ”

Официалната версия относно задържането на Вичев е свързана с неговите убеждения, но истината е друга.

„ За да бъде изпратен д-р Вичев в затвора е послужил следният повод: преди 7—8 месеца той е издал една преводна брошура от Г. Бройдо върху националния и колониален въпрос. При издаването на брошурата полицията е взела три екземпляра, прегледала ги е и никакви последствия — нито я инкриминирва, нито пък задържа д-р Вичева. След 7—8 месеци, казвам, след като брошурата е почти разпродадена, хващат Вичева и право в затвора.
това се е доказвало много пъти и сега наново се подчертава с арестуването на д-р Вичев и изпращането му в затвора. Защото, очевидно, с арестуването на д-р Вичев, като един от водачите на добруджанското движение и като председател на лигата за борба против империализма, се е целило именно да се попречи на борбата на добруджанските маси за национално освобождение и, следователно, да се окаже косвена подкрепа на заробителите на добруджанци, на ромънската олигархия и същевременно да се попречи на борбата против империализма от страна на българските работници и селяни и на бежанските маси.

Това е, според моето дълбоко убеждение, целта, която се гони с арестуването на д-р Вичев, това е политическият смисъл на този акт. … ”

Доктор Вичев, Любен Станчев, Печо Господинов, Матей Бончев – Бръшляна и редица други журналисти и общественици се борят за свободата на Южна Добруджа и нейното връщане в пределите на България.

Въпреки политическия натиск върху добруджанската общественост от страна на българските и румънски власти, те не успяват да пречупят българската интелигенция в Добруджанско.

Част от българската добруджанска интелигенция заплаща с живота си свободата на Добруджа.

Все пак целта е постигната. На 25. ІХ. 1940г. Южна Добруджа е върната на България.

Източник: nauka.bg

Защо военната история трябва да се изучава в цивилни висши учебни заведения? Това е основният въпрос, на който всеки историк, дръзнал да се занимава с проблемите на войната, трябва да може да даде отговор. Отговорът на въпроса, обаче, съвсем не е толкова прост и ще отнеме малко повече място.

Истината е, че военната история е една изключително проблематична материя, която изисква комбиниране на познания и методика от няколко различни сфери на познанието – стратегия, тактика, икономика, социална история, антропология и дори биология. Всеки, който смята че проблемите приключват със зазубрянето на няколко дати и сухото изброяване на цифри на загинали и на разходи, похарчени за воденето на тази или онази война , се намира в сериозна заблуда. За да можем да разберем войната, трябва най-напред  да разберем хората, които я водят – техните стремежи, техните традиции, техните отношения с останалите народи. Следващата стъпка е да преценим възможностите на отделните воюващи страни – техният човешки потенциал, финансовите им възможности, ресурсите с които разполагат, както и броят съюзници, които имат на своя страна. Едва след като знаем всички тези неща, можем да преценим хода на военните действия, който се изразява не само в начина, по който си взаимодействат армиите, но също така и на начина по който си взаимодействат бюрокрацията, военните и местното население. Битките сами по себе си са важни, но не по-малко важна е адекватността на логистиката, възможността за управляване на окупираните територии, както и правилното разполагане на гарнизони и контролни пунктове с цел запазване на спечеленото или контриране на по-нататъшна офанзива. След приключване на военните действия, историкът следва да анализира резултатите от водените сражения, нивото на логистична поддръжка, загубите – човешки и материални, както и спечелените и загубените територии. На базата на тези и други критерии, историкът дава своята оценка за разгледаната война. Но работата му не свършва до тук. Дипломатическите маневри, които предхождат, съпътстват и следват един конфликт са неразделна част от него, също както и причините, поводите и следствията от войната – било то социални, икономически,  стратегически или дори религиозни.

Вече видяхме, че изучаването на една война е свързано с доста странична работа, без която изследването на конфликта остава непълно и незадоволително като качество. Но нека погледнем монетата и от другата й страна. Можем ли да изучаваме историята, без да познаваме добре войните? Можем ли да твърдим, че познаваме историята на един народ, без да познаваме конфликтите, които често пъти са предрешавали съдбата му? Можем ли да твърдим, че разбираме човешкият вид, без да познаваме мотивите на една група хора да избива друга група хора, преследвайки определени цели? Отговорът на всички тези въпроси е отрицателен, но нека дадем няколко примера, за по-неубедените ни читатели. Възможно ли е да познаваме средновековното общество, без да познаваме отношението му към войната? Не, не можем, защото цялата структура на това, както и на предходните и следващите общества е базирана на войната. Защо? Много просто, социалната йерархия на античността, Средновековието и Модерната епоха се основава на мястото на индивида на бойното поле. Повечето титли и  част от служебните длъжности произлизат именно от бойното поле, а повечето военни изпълняват и цивилни длъжности във време на мир. Типичен пример е Таблицата на Ранговете в Русия, където всички дворцови и светски титли са приравнени към съответните армейски чинове. Друг много важен момент от развитието на всяко едно общество и държава е посоката, в която се изразходват средствата, събирани чрез данъци, мита и т.н. Както е добре известно, само до преди два века, държавите често са харчели по над 50% от годишния си бюджет за поддържане на ариите, а дори и през последните 200 години, този процент остава доста висок чак до 1989г. Нещо повече, до въвеждането на модерните комуникации, войните са един от основните методи за трансфер на информация в световен мащаб. Колониалните експедиции, Кръстоносните походи и междудържавните конфликти са все събития, които служат като проводници на културен обмен между различните общества. Не бива да пренебрегваме и ролята, която войната играе в културното формиране на едно общество. Култът към войната е едно от най-древните и устойчиви религиозни течения. Боговете на войната, техните служители и ритуалите, свързани с култовите им обреди са неизменна част от всяко общество.Ще дам само няколко примера. Древно персийският бог-войн Митра се превръща в едно от най-почитаните божества в древността. Култът му се разпространява от Хиндокуш до Британия и се превръща в един от фундаментите на новата световна религия – Християнството. В самото християнство, макар и пацифистично по своята идея, светците-войни – Георги, Михаил и Гавраил са едни от най-почитаните фигури, отстъпващи само на Светата Троица и Дева Мария. Не на последно място, в Исляма, идеята за свещена война – джихад, насочена както към самия индивид, така и срещи неверниците има централно място в религиозната доктрина.

Нека се върнем на основният въпрос – Защо военната история трябва да се изучава в цивилни  висши учебни заведения? Надявам се по-горните параграфи да са хвърлили лъч светлина върху важността на военната история за развитието на цялостното историческо познание. За добро или зло, войната е една от най-древните форми на обществена проява и през последните (поне) пет хилядолетия е неизменна спътница на човечеството. Не е възможно явление, което толкова време е определяло хода на човешкото развитие, непрекъснато стимулирайки технологичното развитие на човешките общества, да остане без своето заслужено място в сферите на интерес на науката История. Не е редно да се опитваме да разбираме историята на хората, без да разбираме историята на войните, които са водили.

За съжаление, тази нужда от развитие на цивилната военна история в България остава все още слабо позната. Разбира се, военните академии преподават предмет „Военна история” като задължителна част от своята програма, но извън техните нормативно ограничени граници, шепата цивилни, които се занимават с тази проблемна материя, са по-скоро любители отколкото професионалисти. Казвам любители в добрия смисъл на думата – хора, за които водещ е личният интерес и желанието да научат повече, но хора, които не са имали възможността да получат методологическо обучение за това как да подходят към проблемите на военната история. Именно това е причината, в България военна история да се пише рядко и още по-рядко да се публикува. По-голямата част от достъпната литература е преводна или директно чуждоезична, а що се отнася до редовното обучение по история, то войните са недоглеждани и оставяни за четене у дома от страна на студентите. Това, обаче, не означава че липсва основа, върху която да се гради. Поколение след поколение, хората, които не са пряко свързани с армията, но имащи интерес към военната история събират колекции от книги и документи, обменят опит по сбирки и форуми или организират различни събития и възстановки. Отделно от това съществуват военно-историческите институции, които могат да дадат необходимият опит и методологоично познание. Това, което до скоро липсваше, беше желанието от страна на студентите да потърсят тези вече съществуващи основи и да се опитат сами да разрешат един проблем, за който вече повече от 130 години цивилното висше образование не е дало решение.

Именно тук идва мястото да се кажат няколко думи за инициативата, наречена Клуб „Военна История”. Историята на тази инициатива започва преди три години с една поредица от идеи, съставени от трима студенти на Софийски Университет и насочени към подобряване на качеството на образованието в Исторически факултет. Поради ред причини тези идеи нямаше как да видят бял свят, но инициативата остана и от всички предложени нови курсове, ние се съсредоточихме върху един – военната история. Какво ни подтикна да изберем точно тази тематика? Истината е, че на голяма част от конфликтите, отнасящи се до периодите, покрити в бакалавърската програма по История не се отделя достатъчно внимание и са оставени за самоподготовка или като четиво за любознателните. Ние решихме, че поради вече споменатите причини, военната история не бива да бъде пращана на заден план и съставихме програма, целяща създаването на предмет „Военна История на България”, който да покрива определен брой семестри от бакалавърската програма, както и възможността за цялостна магистратура – „Военна История”, която да създаде първите цивилни специалисти в историята на Софийски Университет. Една такава стъпка, разбира се, предполага сериозна материална и административна подготовка и нейното реализиране остава нашата финална цел. Но за да се случат големите неща, първо трябва да се направят малките стъпки. Първата стъпка вече беше направена преди почти година със създаването на Кръжока по военна история, под патронажа на проф. др. Искра Баева. Успехът на Кръжока беше несъмнен – множество сбирки, неочаквано висока посещаемост от страна на студентите, множество разгледани проблеми и въпроси, обхващащи Средновековието, Новото време и Съвременната епоха. Именно на базата на Кръжокът, ние решихме да създадем Клуб „Военна История”. Защо клуб? Причината за промяна на името е колкото козметична, толкова и идейна. Целта ни през настоящата академична година е, да провеждаме ежеседмични сбирки, посветени на теми, организирани в два модула и представляващи една цялостна програма. Клубът, също така, дава възможност за по-трайно привличане на заинтересованите не само студенти, но и частни лица, за които вратите на нашата аудитория са широко отворени.

Какви са следващите стъпки? От тук нататък сме решени да вървим само напред и да преследваме основната си цел – превръщането на военната история в част от програмата на Исторически факултет на Софийски Университет. Този път е несъмнено дълъг и изисква множество междинни етапи да бъдат реализирани. На първо време обмисляме създаването на клубни карти, организирането на различни инициативи – дебати, изложби, включването ни в семинари и конференции и въобще всяка дейност, която ще ни помогне да популяризираме обучението по военна история. Не на последно място, ние ще се стремим да потърсим партньори в нашите начинания, както от страна на официалните институции, така и от частни инициативи, каквато е  списание „БГ Наука”.

В заключение искам да благодаря на  редакторите на списание „БГ Наука”, за това, че ни предоставиха трибуна за популяризиране на нашите идеи, както и за ценните съвети, които ни дадоха по време срещите ни. А що се отнася до ползата от изучаването на военната история, то смятаме, че в свят, който само за последните шест месеца стана свидетел на три нови конфликта, е необходимо войната да бъде изучавана и разбирана. За свое мото избрахме римската пословица Si vis pacem, para bellum (лат. „Ако искаш мир, готви се за война”), защото само тези, който са подготвен за войната, могат да я предотвратят.

Автор: Александър Стоянов
http://historyofwars.wordpress.com/

Битката при Пловдив и краят на българо-латинското противостояние

Големите битки на България не са само победни, макар българското оръжие и победи да са сред най-съществени исторически фактори за съществуването на България. За българските загуби се знае по-малко, а те са с исторически и геополитически ефект, не по-малък от победите.
На първи август 1208 г. в Пловдивското поле завършва една бурна и много оспорвана военна кампания, започната от цар Борил. С това недългата, но доста драматична история на конфликтът на новото Българско царство и новата Латинска империя, тръгва към своя край.
През 1204 под ударите на западните кръстоносци пада Константинопол и на балканската сцена се появява един нов и много силен играч, така наречената Латинска империя, наричана още Нова Франция или Франция на Изток. Почти веднага след създаването си тя влиза в тежък конфликт с България, която 20 години след възстановяването си като държава усилено търси международно признание. Отвхърлили през 1205 г. предложенето на цар Калоян за съюз и директно предявили претенции към България като към византийско наследство, латинците не само обричат и себе си, и България на изтощително противостояние, но и с един замах заличават дългогодишните дипломатически усилия на Калоян и заиграванията му със западния свят и с папата за признаване на Българското царство. За огромно съжаление на французите в лицето на цар Калоян те се сдобиват с един изключително силен и умел враг. Известно е унищожителното поражение при Одрин, което нанася цар Калоян на надменните рицари чието самочувствие стигало дотам да заявяват, че даже небето да падне ще го задържат на върховете на копията си. Всъщност, освен че нанася поражение цар Калоян извършва и неоценима услуга на Латинската империя, убивайки некадърния Бодуен, а на негово място на трона в Константинопол се възкачва брат му Анри*. Неговият военен талант е толкова значим, че съвременниците му го сравняват с бога на войната Арес. Именно той спасява империята от предстоящата катастрофа и и осигурява няколко десетилетия живот. Пак той успява да отвърне на удара при Одрин и поне донякъде да възвърне престижа на западните рицари в битката при

В България също настъпват промени. Понякога необузданият, но иначе голям държавник и дипломат български цар Калоян загива при Слоун през октовмри 1207 г. и България губи могъщ политически лидер. Замества го аристократът Борил, чиито държавнически и военачалнически качества скоро ще бъдат поставени на сериозно изпитание.
През лятото на 1208 цар Борил начело на голяма армия от българи и кумани навлязъл в Тракия и започнал да я опустошава. Император Анри, който тъкмо се бил завърнал от солунското кралство побързал да събере всички свои войници които могъл в Силиврия, откъдето французите потеглили за Одрин. Когато узнали за това българите ,които опустошавали този район, събрали цялата заграбена плячка и пленените ромеи (които мислели да поселят в Мизия) и започнали отстъпление към Боруй**. Французите яздили по техните следи и скоро доближили Боруй, дълбоко навътре в българска територия без да срещнат никаква съпротива. Там те се остановили на лагер в очакване на последващи заповеди от императора. В това време, българите след като се погрижили богатата плячка и пленниците да бъдат прехвърлени през Балкана, започнали да се подготвят за бойни действия. Една нощ българите тайно се промъкнали до френският лагер който не бил укрепен. На зазоряване те станали и нападнали французите. Изненадата била пълна, за бой бил готов само авангарда който незабавно се построил в боен ред за да отбие нападението. Главните сили започнали да се построяват в боен ред зад авангарда, но българите имали твърде голям брой добре обучени стрелци които ги засипали със стрели. Загубите били твърде значителни, тъй като французите още не били облекли броните си и били слабо защитени. В това време куманите обходили по фланговете авангарда и нападнали главните сили. В настъпилата неразбория били убити много французи, сам императорът бил хванат с ласо и съборен от коня. След това куманина започнал да го влачи по земята към своите, за да го вземат в плен. Спасила го единствено съобразителността на рицаря Лиенард който с меча си срязъл въжето, а след това с тялото си, облечено в тежка броня, прикрил императора от куманските стрели. Когато главните сили заели боен ред, французите започнали отстъпление на запад, понеже авангарда не издържал българският натиск, а и вече нямало смисъл да се стои под Боруй.
Отстъплението на запад било свързано с много трудности, валял дъжд и пътищата били покрити с дълбока кал, освен това българите следвали ариегарда на минимални дистанции и силно го притискали. Анри многократно се притичвал на помощ с главните сили, за да не бъде изтребен ариегарда. След 12 дни на тежки боеве и изнурителни преходи (дъждът не преставал и французите подгизнали до кости, а и пътищата били непроходими от кал) достигнали Пловдив и се разположили на лагер на 3 км северно от градът за да се укрият в него при нужда. Изпратени били фуражири охранявани от 3 бойни отряда. Българите веднага ги нападнали с големи сили и започнала битка. Виждайки че ще бъдат избити Анри вдигнал цялата френска армия и заповядал атака. Когато ги видели българите побързали да отстъпят. Французите от своя страна също се оттеглили в лагера си.
Още същата привечер французите забелязали близо до лагера построената в боен ред българска армия. Макар и силно уморени, французите се въоръжили и се построили в боен ред срещу българите, и така стояли до залез слънце. Опасявайки се от утринна атака още по тъмно французите излезли от лагера си и се построили в боен ред срещу българите. Денят бил първи август 1208 г. Според Анри дьо Валансиен българите били 33 000 души разделени в 36 отряда, французите имали 15 отряда от по 20 рицаря, а в императорския – 50***. Първи започнали битката куманите, които вихрено нападнали французите и ги засипали със стрели. Французите бързо отбили удара и минали в настъпление. Поучени от горчивия опит при Одрин, този път настъпвали бавно за да запазят бойният си ред. Не съзнавайки че французите не влизат в капан, цар Борил заповядал атака и цялата българска армия се стоварила върху французите. Тъй като царската гвардия разполагала с най добрите коне и била най добре екипирана излязла леко напред и с пълна сила се врязала в императорския отряд в центъра. Битката била жестока и кръвопролитна, много скоро благодарение на солидното си въоражение французите взели надмощие и започнали да притискат българите. Виждайки че планът му се е провалил цар Борил започнал отстъпление. Когато крилата още не встъпили в бой видели отстъплението на царския отряд също започнали да се оттеглят. Скоро отстъплението се превърнало в бягство на север. Анри помислил, че това е хитрост с цел французите да разтеглят редиците си. Той заповядал настъплението да продължи, но внимателно, за да не се разбърка бойния ред.
Благодарение на това българите лесно и бързо се отделили от французите и продължили отстъплението си. Борил имал намерение да стегне армията си и да мине в атака, но видял че латинците продължават настъплението си в сгъстен строй. Осъзнавайки че битката е провалена той заповядал армията да продължи отстъплението си към прохода Турия****, добре знаейки че французите не ще посмеят да преследват българите в планината. Същевременно куманската конница получила заповед да прикрива отстъплението.
Скоро латинците се убедили, че българите бягат и започнали преследване. В подножието на прохода цар Борил заповядал на куманите да нападнат французите които вече застигали българите. Районът бил хълмист и горист и не дал възможност на французите да използват тежката си конница както трябва. Битката била тежка и кръвопролитна и само численото надмощие спасило французите от пълно поражение. В това време българите вече се били изтеглили и куманите получили заповед да прекратят битката и да се изтеглят. Французите не посмели да ги преследват и куманите необезпокоявани се изтеглили.
Французите не посмели да преследват българите в планините, а се изтеглили в Пловдив. След това император Анри заминал за Родопите, за да воюва с деспот Алексий Слав. Обаче деспотът не желаел да воюва, а предложил съюз, като той се ожени за незаконната дъщеря на Анри. В началото Анри силно възмутен от това нахалство искал да съсече наглия българин, но неговите съветници го разубедили. Те посочили че Борил е най силния им врат и ако се сдобият с още един враг при това българин може да способвстват за съюз между цар Борил и Алексий Слав което се оценявало като най голямата възможна заплаха. Именно затова предложения съюз бил приет.
Битката при Пловдив всъщност може да се разглежда като финал на военната кампания на България към земите на бившата Византия. Битката е и края на кампанията на новият цар Борил, опитващ се да продължи военното дело на Калоян на юг. Последиците от тази битка са фатални за държавното усилие на новото бълграско царство на юг. Ще трябва да мине повече от десетилетие и на българския престол да седне Иван Асен II, за да се поправят нещата. След смъртта на Калоян и стратегическото поражение при Пловдив, в България се засилват регионалистични тенденции, като някои местни феодали обявяват самостоятелност. Настъпва известен държавен разпад. Деспот Алексий Слав, за когото се смята че е син на цар Петър ІV, отцепва Родопите и организира там своя държава. Във Видин неизвестен по име роднина на цар Калоян, използвайки куманска помощ се обява за самостоятелен владетел. Войната с него е тежка и изтощителна и ще струва твърде скъпо на България. Подобна е ситуацията и със Стрез, който успява да завладее Македония и да се утвърди като независим владетел на обширни български земи.
Битката при Пловдив е използвана максимално добре от император Анри, той впряга всичките си сили да развие от тази битка някакъв стратегически успех, съизмерим с битката при Одрин. Всъщност такъв няма, но затъналия в борби със своите роднини цар Борил вече няма възможност да поднови настъплението си в Тракия и така България търпи едино много важно стратегическо поражение. Забележителната по онова време западноевропейска воинска традиция бележи една от сериозните си победи в кампанията на IV-тия кръстоносен поход.

* Анри Фландърски, втори император на Латинската империя, по-малък брат на Бодуен (Балдуин), граф на Фладрия и граф Хенегауски, син на граф Балдуин V Хенегауски и Маргарита I Елзаска, р.около 1174 във Валансиен, Франция, починал на 11.06.1216 г. в Солун. Наследил на престола на Латинската империя брат си, успешно утвърдил властта на империята с поредица от войни с българите и с Никейската империя и със съюзи с местни феодали. Женен за сестрата на цар Калоян Мария. Смята се за най-успешния император на Латинската империя.
**дн.Стара Загора
*** по всяка вероятност с всеки от рицарите воювал отрядът му от пехотинци и сержанти; общата численост трудно може да се установи, но вероятно е по-малка от тази на българите;
****вероятно около дн. с.Зелениково, област Пловдив

автор: Димитър МАНЕВСКИ

„Славата на България“ 1985 г. Борис Чолпанов

Политическата и военната инициатива преминават изцяло в ръцете на цар Симеон. През 913 г. той стига с войските си пред стените на византийската столица, която обсажда от Златния рог до Мраморно море. Провеждат се преговори, които завършват с унизителни за Византия церемонии. Младият император Константин VII Багренородни, придружен от седемте членове на регентския съвет начело с патриарх Николай Мистик, посреща Симеон пред Влахернската врата, която се отваря само в най-тържествени случаи. По установения за онова време ритуал на българския владетел се признава царско достойнство. Следва тържествен обяд, на който присъстват и двама от синовете на Симеон, в позлатения императорски триклиниум, украсен с огромната мозаечна икона на Богородица, покровителка на града, на която, както изглежда, цариградските управници вече не разчитат. След официалния прием, на който присъства столичната аристокрация, Симеон се завръща в страната си., с многобройни и великолепни дарове“.
Византийското правителство прави нов опит да си възвърне загубените земи (българските войски са успели вече да завладеят по-голямата част от Балканския полуостров), чест и достойнство, като успява да изгради срещу България могъща коалиция, в която влизат сърби, маджари и печенеги. Цар Симеон успява да я разстрои със средствата на дипломацията. Византийската армия остава изолирана и трябва да разчита само на собствените си сили. На бойна нога са поставени всички въоръжени сили на империята — 62 000 души — и са съсредоточени в Цариград. Начело на войските застава опитният пълководец Лъв Фока, известен с храбростта си и с многото си победи в азиатските предели на империята. Френският византолог Льобо изтъква, че отдавна никой в империята не бил виждал такава мощна армия, подготвена за похода срещу България. Всички били уверени, че е настъпил краят на българската държава. Най-изтъкнатите военачалници бързали да „споделят славата на този поход“.
И все пак, за да се предприеме поход срещу един така страшен противник, какъвто били българите за ромеите, е необходимо да се повдигне бойният дух на византийските войски. С тази цел дворцовият първосвещеник изнася пред тях чудотворния дървен кръст, пред който всички се покланят и се заклеват „да умрат едни за друг“. Но за да придадат по-голяма тежест на моралните внушения, ромейските военачалници раздават предварително заплатите на войниците. Византийските сухопътни войски, предвождали от Лъв Фока, се отправят към крепостта Анхиало (Поморие) и се разполагат на стан недалеч от нея. Оттам те възнамеряват да нахлуят в Мизия, след като съюзни печенежки племена проникнат в Малка Скития (Добруджа). Ромейската флота под командването на друнгария на флота Роман Лакапин се отправя към устието на р. Дунав, за да ги пренесе през реката.
Симеон оставя слаби заслони срещу печенегите, а сам начело на славните си сили — 60 000 души — се отправя срещу византийската армия, която е най-опасна в момента. Българските войски преминават Хем и се съсредоточават в района на височините северозападно от Анхиало, които по онова време са покрити с девствени гори. Утрото на 20 август 917 г. предвещава ясен и слънчев ден. Спокойно се синее безбрежната морска шир. Над крепостните стени на Анхиало отпуснато висят ромейски знамена. Лъв Фока извежда ромейските войски от лагера и ги построява в боен ред. Византийското командване замисля да нанесе главния удар с лявото си крило, за да откъсне българите от старопланинските проходи и да ги унищожи. Срещу ромейските се построяват българските войски. Прозвучават бойни рогове и тръби. Стрелците опъват лъковете си и в миг облаци от стрели засенчват слънцето. Конниците навеждат копията си напред и пришпорват конете си. Българи и ромеи се нахвърлят едни срещу други. Започва яростен ръкопашен бой. Земята тръпне под нозете на сражаващите се. Под ударите на тежки боздугани се ломят шлемове и брони. Островърхи копия разкъсват ризниците и се впиват в човешката гръд. От раните на умиращите се стича алена кръв и обагря Анхиалското поле.
Ромеите надделяват. Българските редици се огъват и започват да отстъпват. По петите им се втурват византийците. Падат български левенти с лице към врага и сякаш няма сипа, която да спре натиска на ромеите. Такава сила има, но тя е в ръцете на Симеон, а той не бърза да я хвърли в боя. Застанал на височина, обрасла със стройни дървета, той наблюдава напрегнато сражаващите се. От време на време той поглежда към подножието на хълма, където сред гъстата вековна гора между листата на дърветата проблясват бойните доспехи на българските конници. Това е резервът — многочислен, със запазени сили, готов по знак от царя да полети срещу врага. Положението на отстъпващите става все по-тежко. Те не успяват да се задържат по височините южно от Ахелойската река. След като превалят височините, ромеите още по-настървено подгонват отстъпващите български воини. Сега Симеон, който безпогрешно е определил и времето, и мястото за намесата на резерва в боя, сам го повежда. Той се втурва срещу фланга на ромеите неочаквано и неудържимо, като порой. Искри изскачат изпод копитата на препускащите коне.
Българската конница се врязва в живото тяло на византийската войска Отстъпващите също се нахвърлят срещу нея. Ромеите бързо се престрояват, за да окажат отпор. Конят на Симеон е ранен, но той не напуска полесражението. Уморени от тежкия продължителен бой, зашеметени от неочаквания съкрушителен удар, византийците нямат повече сили, за да устоят. Настъпва суматоха и те побягват към крепостта Месемврия. Там е единственото им спасение, защото пътят им към Анхиало вече е прекъснат.
Пред ужасената тълпа се изпречва малката, но тинеста река Ахелой, която тук е дълбока. Ромеите се струпват на брега и търсят брод. Българите ги застягат. Започва страшна сеч. Прекършени от умора и уплаха, ромеите не са в състояние да се съпротивляват. Труповете им падат един върху друг.
Продължителят на Теофан пише: „Ромеите с цялата си войска били обърнали гръб и настъпило всеобщо бягство и страшно ридание. Тъпчели се един други, други пък били избивани от враговете. Настанало кръвопролитие, каквото от векове не било ставало.“
Лъв Фока едва успял да избяга в Месемврия, но и оттам трябвало да се спасява с кораб, тъй като българите преследвали остатъците от разбитата ромейска войска и овладели крепостта. Според Масуди, който дава числеността на двете войски, ромейските загуби били огромни. Спасили се само две хиляди души. Това известие е в съгласие със съобщението на Лъв Дякон, който посетил полесражението след половин век: „И сега още могат да се видят купища кости при Анхиало, гдето тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите.“
За военната загуба на империята допринесло и обстоятелството, че византийският флот не успял да изпълни възложената му задача, тъй като Симеон успял да привлече на своя страна част от печенежките племена. Спокоен за своя тил след поражението на византийската армия, Симеон предприел стратегическо преследване към Цариград. Лъв Фока набързо събрал нови войски, за да посрещне българите, но при Катасирти недалеч от Константинопол те били разбити.
Симеон изпраща една армия към владенията на сръбския княз Петър Гойникович начело с кавхак Теодор Сигрица и Мармаис. Те успяват да заловят сръбския княз и го откарват като пленник във Велики Преслав, където го хвърлят в тъмница и там умира. Неговото място заема Павел Бранович, синът на ослепения от Петър Гойникович Бран Мутимирович. забягнал в България. По този начин в сръбските земи е установено българско политическо влияние.
Поражението на византийската армия през 917 г. подкопава силно военната мощ на Византия и разклаща сериозно политическия й престиж. След тази победа България се превръща в главен фактор в Европейския югоизток и в трета европейска сила след Византия и Немската империя. Сега Византийската империя, която непрекъснато е застрашавала българската държава още от основаването й, според видния френски византолог Шарл Дил е застрашена повече откогато и да било. А последвалите победи на българската армия над ромеите дават основание на английския историк Джон Дрейпър да сочи българите и арабите като най-силни и опасни противници на Византийската империя през средновековието.
„При цар Симеон Велики (893—927 г.) — писа Васил Коларов — България достигнала голяма военна мощ и високо културно развитие. Тя обхванала целия Балкански полуостров и разпространила своята власт на север чак до Полша и Моравия. Към този исторически период се отнасят думите на Енгелс за българите като за „нация“, най-силна в средните векове.“

Източник: nauka.bg