Тези толкова познати ни птици, всъщност, предизвикват повече въпроси, отколкото отговори.  Що е то кръгов вид?  Що е то вид изобщо?  Как еволюира той? Въпроси с много трудни отговори.

 Кръговите видове – прав ли е Дарвин?

През 1859 г излиза от печат „Произходът на видовете” на Чарлз Дарвин. Той публикува своя труд след като 18 години го е държал в „чекмеджето”, образно казано не е посмял да даде публичност на едно толкова авангардно мислене в областта на биологията във време, когато се е считало че единствен Господ Бог е сътворител на света и всичко живо в него.
Днес, макар да са изминали 154 години от отпечатването на този епохален труд, променил човечеството, макар вече да не царува догмата за божествения произход, все още не спират споровете относно описаният от Дарвин път за поява на видовете.
Описването на същесвуващи в природата,така наречени кръгови видове отново отваря въпроса за произхода на видовете.

Какво е кръгов вид?

Застъпваща се серия от популации на близкородствени видове, при които на всяка от две съседни, видовете се чифтосват помежду си и дават плодовито потомство, но съществуват поне две и то крайни популации, при които видовете са толкова различни, че не могат вече да се чифтосват помежду си. По този начин съществува генетичен поток между съседните популации. В двата края популациите или са твърде близко географски или се застъпват, така че цялата серия описва кръг.

Различно оцветените фигури представят различните популации, като всеки две съседни се припокриват географски и слабо се отличават по условия , начин на живот, външни белези / фенотипно и генотипно/. Това разположение на популациите може да е градуално – например в планините /фиг А/ или да описва кръг около даден воден басейн /фиг В и С/. Видовете от съседните популации могат да се чифтосват помежду си, но тези от популациите  в двата края / на фиг зелено и цикламено / вече са толкова различни, че не могат. Трябва да се отбележи също, че тези популации не отговарят на логиката на преносимост на свойствата и ако А популация се чифтосва с Б популация , а Б със С, то това не означава, че А се чифтосва с С, а напротив.

 Кръговият вид  – доказателство за еволюцията?

Ричард Докинс е най-популярния защитник на нео дарвинизма в съвремието ни и  в своя труд The Ancestor’s Tale (Разказът на прародителя) (2004), отбелязва за кръговите видове, че те „  единствено ни показват в географско измерение, какво се е случило във времево.”
Докинс и редица други автори разглеждат кръговите видове като доказателство в съвремието ни за еволюцията описана от Дарвин. Като във времеви план, живите и описани днес видове са крайни популации на кръгови видове, съществуващи някога, на които междинните популации са изчезнали във времето. С други думи кръговите видове ни дават доказателство за еволюцията, като илюстрират какво се е случило през времето когато популациите генетично дивергират и постепенно се достига до появата на нов вид.
Разбира се има и немалко противници на тази теза и на практика дори научни разработки, които оборват  първо примерите които ще изредим дали са кръгови видове и с това поставят основата на отричане на тази теория като цяло.
Кръговите видове поставят казуса за т.нар видов проблем, за тези които искат да разделят живите организми на точно определени и строго дефинирани видове и таксони. Оказва се, че точно при кръговите видове съседните популации е трудно да бъдат определени като отделни видове и в повечето случаи са определяни като подвидове на един вид и по- късно отделяни в отделен токсон, което пък от своя страна е оспорвано. В тези случаи единствено двете крайни популации твърдо са определяни като отделни видове.  По този начин е трудно да се определи дали кръговите видове реално са представлявани от популации на подвидове или са представлявани от популации на близки, но различаващи се видове. С това се поставя отново проблема за определянето на вида като цяло.
 
Кръговите видове в природата
Общо четири групи видове са разглеждани като примери за кръгови видове. Класически пример са чайките от род. Larus, които през 1925г. се описват ,че образуват верига от вариетети около Полярния кръг / макар по последни изследвания въпроса за това дали чайките са кръгов вид е спорен/. През 1938 се залага хипотезата за кръгово разположение на  популациите на Зеленикавия певец / от сем.Коприварчета/ разпростарен в Непал около Тибетското плато, достига до Сибир,  където крайните популации вече не се чифтосват помежду си. Пойното врабче Melospizamelodia заобикаля пустинята Сиера Невада в Калифорния. Саламандрите от род Ensatina формират кръг около района на Центръл Вали в Калифорния.
Тези описани случаи, както и някой други открития способстват Ернст Маер първи да формулира теорията за кръговите видове през 1942 .
Съвсем наскоро през 2012 е описан и първия кръгов растителен вид.Euphorbiatithymaloides, вид млечка, образуваща кръг от Централна Америка, Карибите, който се затваря при Вирджинските острови.

Чайките – класически кръгов вид

 

Сребристата чайка (Larus argentatus) (отпред) и Малката черногърба чайка  (Larus fuscus) (отзад) в Норвегия :  два фенотипа с ясни различия

Чайките от род  Larus образуват кръг около Арктика:  1: L. fuscus, 2: Сибирската популация на  Larus fuscus, 3: L. heuglini, 4:L. vegaebirulai, 5: L. vegae, 6: L. smithsonianus, 7: L. argentatus.

Класически пример за кръгов вид са чайките от род Larus, чиито популации оформят кръг около Северния полюс. Популациите са определени като отделни видове. Европейската сребиста чайка (L.argentatusargenteus), която е разпространена на територията на Великобритания и Ирландия може да хибридизира с Американската сребриста чайка (L. smithsonianus), която обитава района на Северна Америка. Тя от своя страна може да хибридизира с чайката вега или източно сибирската сребриста чайка (L. vegae). При западните подвидове чайката на Бирула (L. vegaebirulai), хибридизира с чайката на Хюглин (L. heuglini), която от своя страна хибридизира със сибирската малка черногърба чайка (L. fuscus). Четири от гореспоменатите видове обитават северната част на Сибир. Последният е източен представител на малка черногърба чайка ( (L. fuscus) распространил си в северо-западна Европа, включително Великобритания.
Малката черногърба чайка и сребристата чайка са достатъчно различни, за да не хибридизират нормално / не се чифтосват дори при изключителни обстоятелства/ .
Така чайките оформят непрекъсната серия от популации с изключение, където двете линии се срещат в Европа.

Въпроси с неокончателни отговори

Кръговите видове отварят редица фундаментални въпроси, на които все още не е даден окончателен отговор.
Как се определя вида?
Какъв е начинът на поява на нов вид?
Кръговите видове доказателство за еволюция ли са?
Защо са описани толкова малко случаи на кръгови видове?
Какво може да ни помогне наблюдението и изследването на кръгови видове по отношение на опазването на видовото разнообразие?
На тези и редица други въпроси отговорите предстоят.

Литература:

• ^ Dawkins, R. The Ancestor’s Tale, 2004:303
• ^ Brown, Rob. „“Same Species“ vs. „Interfertile“: concise wording can avoid confusion when discussing evolution““
• ^ Liebers, D.; De Knijff, P.; Helbig, A. J. (2004). „The herring gull complex is not a ring species“. Proceedings of the Royal Society B: Biological Sciences 271 (1542): 893.doi:10.1098/rspb.2004.2679. edit
• ^ The greenish warbler ring species, by Darren Irwin
• ^ A closer look at a classic ring species: The work of Tom Devitt
• ^ Liebers, Dorit; de Knijff, Peter; Helbig, Andreas J. (2004). „The herring gull complex is not a ring species“ (PDF). Proc. Roy. Soc. B 271 (1542): 893–901. doi:10.1098/rspb.2004.2679. Electronic Appendix
• ^ Alström, Per (2006). „Species concepts and their application: insights from the genera Seicercus and Phylloscopus„ (PDF). Acta Zoologica Sinica 52 (Suppl): 429–434.
• ^ Patten and Pruett, Per (2009). „The Song Sparrow, Melospiza melodia, as a ring species: patterns of geographic variation, a revision of subspecies, and implications for speciation“ (PDF).Systematics and Biodiversity 7 (1): 33–62.
• ^ This species ring forms the subject of „The Salamander’s tale“ in Richard Dawkins‘ The Ancestor’s Tale, 2004.

^ Cacho & Baum (2012) „The Caribbean slipper spurge Euphorbia tithymaloides: the first example of a ring species in plants„, Procedings of the Royal Society B

• Irwin DE, Irwin JH, Price TD (2001). „Ring species as bridges between microevolution and speciation“ (PDF). Genetica. 112-113: 223–43. doi:10.1023/A:1013319217703. PMID 11838767.
• Futuyma, D. (1998). Evolutionary Biology (3rd ed.). Sunderland, MA: Sinauer Associates. ISBN 0-87893-188-0.
• Moritz, C., Schneider, C.J., et al. (1992). „Evolutionary relationships within the Ensatina eschscholtzii complex confirm the ring species interpretation“. Systematic Biology 41: 273–291.
• Nova Scotia Museum of Natural History: Birds of Nova Scotia
• Adriaens, P. Hybrid Gulls Breeding in Belgium

http://en.wikipedia.org/wiki/Ring_species
http://www.actionbioscience.org/evolution/irwin.html
http://evolution.berkeley.edu/evosite/evo101/VA1BioSpeciesConcept.shtml
http://www.evolutionnews.org/2012/04/sorry_ring_spec058261.html
http://darwiniana.org/rings.htm
http://www.darwinwasright.org/ring_species.html

 Таксономия на сем. Чайки ( Laridae)  и род Larus

Дълги години семейството има оспорвана систематика и видовете са отнасяни като подвидове и обратно. Учените от Дружеството на британските орнитолози/ BOURC Taxonomic Sub-committee /, уточняват окончателно приетата  таксономия на сем. Laridae
/J. Martin Collinson, David T. Parkin, Alan G. Knox,George Sangster and Lars Svensson. Species boundaries in the Herring and Lesser Black-backed Gull complex. British Birds 101 • July 2008 • 340–363/

Филогенетично дърво на чайките от сем. Laridae, основано на ДНК анализ. Това дърво се базира на изчисления за 20 000 поколения. По-дебелите черти показват вероятност по-голяма от 95%. Със син триъгълник е показано монофилията на род Larus

Ще обърна внимание само на спорните видове, с окончателно взето решение по отношение на систематиката.

• Каспийска чайка  Larus cachinnans (монотипична)

Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като общ вид заедно със  жълтокраката чайка Larus michahellis и с  арменската чайка Larus armenicus. Дори все още в редица сборници видът е останал с наименование жълтокрака чайка. По нови изследвания, основани на ДНК анализ, учените го определят като отделен  монотипичен вид  и като един от най – старите във филогенетично отношение видове, дал основа за разпространение и поява на северо западните видове чайки.
• Малка черногърба чайка Larus fuscus (политипичен, със subspp. fuscus, intermedius,graellsii,heuglini, taimyrensis, barabensis)

Таксономията на групата Larus argentatus/Larus fuscus / сребриста – малка черногърба чайка/  е доста оспорвана и редица учени определят няколко подвида или вида в тази група като цяло. Освен това  групата на тези птици са описани като т.нар. кръгови видове, разпространени кръгово около Арктика. Видът малка черногърба чайка Larus fuscus е определен като политипичен с няколко подвида:
Larus fuscus sbsp. Fuscus
Larus fuscus sbsp. Intermedius
Larus fuscus sbsp. Graellsii
Larus fuscus sbsp. Heuglini
Larus fuscus sbsp.taimyrensis
Larus fuscus sbsp. barabensis

• Сребриста чайка Larus argentatus ( политипичен със subspp. argentatus and argenteus)

Видът сребриста чайка Larus argentatus e определен като политипичен с два подвида:
Larus argentatus sbsp. argentatus  / Скандинавска сребриста чайка/
Larus argentatus sbsp. Argenteus  /Британска сребриста чайка/

• Жълтокрака чайка Larusmichahellis(политипичен със subspecies michahellis, atlantis и потенциално други популации, които тепърва се изследват/

Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като подвид на сребристата чайка Larus argentatus  или на каспийската чайка Larus cachinnans. Името си получава от немския учен Карл Михахелес /Karl Michahelles /. Някой я именуват западна жълтокрака чайка, за да я отделят от източната популация Larus atlantis , отделена като подвид
Larus michahellis sbsp. Atlantis
Larusmichahellis sbsp. michahellis

• Американска сребриста чайка Larus smithsonianus (политипичен със  subspp. smithsonianus,vegae,mongolicus)

Този вид също дълго време е бил спорен. Сега се према, че е отделен вид, но политипичен, като включва подвидове
Larus smithsonianus subspp. smithsonianu
Larus smithsonianus subspp. vegae
Larus smithsonianus subspp.Mongolicus
Последният подвидMongolicus се разглежда от повечето автори като отделен вид. На този етап се према като подвид, но неговото положение е възможно да се промени в резултат на следващи изследвания.

• Арменска чайка Larus armenicus (монотипичен)

Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като общ вид заедно със  Каспийска чайка  Larus cachinnans. Сега окончателно се према видът за отделен монотипичен – Larusarmenicus

 Larus michahellis, Larus smithsonianus, Larus argentatus, Larus cachinnans, Larus fuscus техните подвидове са наричат от орнитолозите комплекс херингови чайки.

Фенотипични вариации в комплекса херингови чайки. (a) L. michahellis,
Лесбос, Гърция (b) L. smithsonianus, Нюфаунленд, Канада (c) L. a. argentatus,  Ротердам, Холандия (d) L. a. argenteus, Лейден, Холандия (e) L. hyperboreus, Свалбард, (f)L. hyperboreus, Чърчил, Канада (g) L. marinus, Грейфсвалд, Германия (h) L. fuscus, Лейден, Холандия Leiden,

Литература:

• The Herring Gull Complex (Larus argentatus -fuscus – cachinnans) as a Model Group for Recent Holarctic Vertebrate Radiations.Dorit Liebers-Helbig, Viviane Sternkopf, Andreas J. Helbig{,and Peter de Knijff. Springer-Verlag Berlin Heidelberg 2010
• J. Martin Collinson, David T. Parkin, Alan G. Knox,George Sangster and Lars Svensson. Species boundaries in the Herring and Lesser Black-backed Gull complex. British Birds 101 • July 2008 • 340–363

Херинговите чайки – филогеография и еволюция.

Приблизитело 20 вида чайки, разпространени в Евразия и Северна Америка са наричани Херингови чайки. Таксономията на херинговите чайки е доста оспорвана. Повечето видове са описани като кръгов вид / поредица от застъпващи се географски , чифтосващи се помежду си популации, като първата и последната са толкова различни, че не се чифтосват и не дават хибриди; кръговите видове се дават за пример на пряко наблюдение на еволюцията и появата на нови видове в действие/.
За да се изясни таксономията и да се отговори на въпроса кръгов вид ли са наистина чайките, в последните години учените усилено работят върху ДНК изследване / митохондриална ДНК и полиморфни автозомални локуси ;вж. използвана литература/  на тези видове. В следствие на тези изследвания Дружеството на британските орнитолози/ BOURC Taxonomic Sub-committee /    приемат единна систематика на херинговите чайки / Larus argentatus, Larus fuscus, Larus michahelis, Larus cachinnans, Larus armenicus, Larus smithsonianus, Larus mongolicus, Larus barabensis и подвидове/.

На фиг 1: Ареал на разпространение на херинговите чайки.

На основа на ДНК изследванията се изяснява и филогеографията на тези видове. Оборва се първоначалната версия, че всички тези чайки са произлезли от един общ предшественик, обитаващ определен ареал / рефугиум / , от който постепенно по кръгов начин в течение на времето се е разпространил в цяла Холарктика, давайки основа за появата на всички тези нови видове.
Въз основа на ДНК изследванията, учените отделят два ясно генетично различни клона, които преди около 300 000 години са съществували в два региона / рефугиума/ – Северно Атлантически и Арало Каспийски клонове. Каспийската / Larus cachinnans /и сребристата чайка / Larus argentatus/ са два съвременни вида, които имат най-различаващия се и най-ранно отделен от хипотетичния прародител хаплотип. На база на типизирането, учените определят, че хипотетичния прародител на първия клон е обитавал северо източен Атлантик / сегашния ареал на сребристата чайка /, а на втория клон в Арало Каспийския регион / сегашен ареал на каспийската чайка/.

Фиг 2. Филогеография на херинговите чайки – генетично обособени / на основа на мтДНК хаплотипове/ в два клона  – Северно Атлантически и Арало Каспийски.

Арало Каспийската популация /предшественик на клон II/ се  е разпространил до северно Евразийските брегове, след това на запад до Великобритания и Исландия / сегашния ареал на малката черногърба чайка Larus fuscus/ и на изток по цялото крайбрежие на северен Сибир / vegae, schistisagus/ и Северна Америка /smithsonianus, glaucescens, glaucoides/.

Фиг 3  Филогеография на херинговите чайки – генетично обособени / на основа на мтДНК хаплотипове/ в два клона  – Северно Атлантически и Арало Каспийски.

Това разпространение е в съгласие с теорията на кръговите видове, като прилежащите хаплотипове потвърждават наличието на генетичен поток между видовете, отново в съгласие с тази теория. Но липсата на колонизация на Larus smithsonianus от Северна Америка, обратно в Европа, с което да се затвори кръга е в противоречие с тази теория, тъй като краищата на описания кръг не се застъпват.
В противоречие на теорията за кръговия вид е наличието на втори клон  – Северно Атлантическия  – клон I, предшественика на койта дава появата на атлантическата чайка Larus atlantis , средиземноморската жълтокрака чайка Larus michahelis  и арменската чайка Larus armenicus, които носят съответния хаплотип.
При Северно Атлантическия клон I , разпространението и обособяването на новите видове е вървяло на две вълни. При първата вълна на колонизация, предшественик,  най-близък до атлантическата чайка Larus atlantis, навлиза към Средиземноморието и Черно море и дава основа на обособяване на арменската чайка Larus armenicus, който при последващо заледяване остава изолиран. При втората вълна  атлантическата чайка дава появата на жълтокраката чайка Larus michahelis , която вторично среща арменската в източното Средиземноморие . Генетично атлантическата и арменската чайка имат по близък генотип до предшественика, отколкото жълтокраката чайка.

Фиг. 4 Пиктографско представяне на генетичните връзки между видовете херингови чайки. Линиите представят генетичната дистанция, като дължината на линиите грубо представят генетичните мутации, даващи разлики между видовете. Оранжевият кръг, предстявщ Сибирско/Американските видове включваL. glaucoides, L. glaucescens,  L. hyperboreus, L. schistisagus, L.   smithsonianus, L.  taimyrensis, L. mongolicus,L.  vegae и L. heuglini.

При тези генетични изследвания е установено най-голямо  различие при Larus occidentalis и затова този вид е взет като външна група. Има два вида, а именно сребристата чайкаLarus argentatus и полярната чайка Larus hyperboreus, които имат и от двата хаплотипа ДНК. Това сложно положение е в резултата на две хипотетични ситуации – първата, че тези две чайки са носители на гените на общ за двата клона предшественик, а втората по-вероятна хипотеза е ,че наличието на двата хаплотипа се дължи на вторична по-късна хибридизация на вида, която се е осъществила след отделянето на двата вида като такива и обратна колонизация и хибридизация с видове от другия клон. Като за сребристата чайка на основа на изследвания се дава по-вероятно тя да принадлежи към клон Iи вторична хибридизация с представители на клон II , да са причина за наличие на двата хаплотипа.

Генетичните изследвания през последните години дават изключителната възможност учените да надникнат в начина на еволюция и разпространение на отдлените видове, да изчислят близки и далечни връзки между видовете и да помогнат за доказването на достатъчни разлики при обособяването на отделен вид от страна на таксономите.

Не всичко е изяснено в случая с херинговите чайки. В бъдещ план има основа да се доизясняват родствените връзки и генетичния поток при отделните видове, сложното положение на сребристата и полярната чайка. Необходимо е да се изясни все още спорното положение на някой подвидове. Дали чайките са кръгов вид също остава отворен въпрос. Ясно е, че предварително описаният от Маер модел е неточен, но това не значи че може с лесна ръка да се отхвърли като теория. Следващи изследвания ще продължат изясняването на видообразуването и разпространението на видовете.

Използвана литература:

• The Herring Gull Complex (Larus argentatus -fuscus – cachinnans) as a Model Group for Recent Holarctic Vertebrate Radiations.Dorit Liebers-Helbig, Viviane Sternkopf, Andreas J. Helbig{,and Peter de Knijff. Springer-Verlag Berlin Heidelberg 2010
• J. Martin Collinson, David T. Parkin, Alan G. Knox,George Sangster and Lars Svensson. Species boundaries in the Herring and Lesser Black-backed Gull complex. British Birds 101 • July 2008 • 340–363
• Sternkopf et al. Introgressive hybridization and the evolutionary history of the herring gull complex revealed by mitochondrial and nuclear DNA BMC Evolutionary Biology 2010, 10:348
• Dorit Liebers1†, Peter de Knijff2 and Andreas J. Helbig1*. The herring gull complex is not a ring species. Proc. R. Soc. Lond. B (2004) 271, 893–901

СРЕБРИСТА ЧАЙКА  Larus аrgentatus

Този вид е с изключително широк ареал на разпространение. Видът се счита като слабо засегнат в червената листа на IUCN.

Таксономичен статус
Таксономията на групата Larus argentatus/Larus fuscus / сребриста – малка черногърба чайка/  е доста оспорвана и редица учени определят няколко подвида или вида в тази група като цяло. Освен това  групата на тези птици са описани като т.нар. кръгови видове, разпространени кръгово около Арктика. По последно приетата официално таксономия на тези видове от Дружеството на британските орнитолози/ BOURC Taxonomic Sub-committee /и приета от всички орнитолози по света, двата вида са отделени като отделни видове.
Видът сребриста чайка Larus argentatus e определен като политипичен с два подвида:
Larus argentatus sbsp. argentatus  / Скандинавска сребриста чайка/
Larus argentatus sbsp. Argenteus  /Британска сребриста чайка/

 Разпространение

Сребристата чайка гнезди в по голямата част от Канада и Аляска, също така в североизточните Американски Щати, по северното крайбрежие на Европа включително на територията на Исландия, Ирландия, Скандинавия и Англия. Гнезди в северна Русия от централната и част до краен изток. В Европа е описана да гнезди и в Западна, Централа и Източна Европа. Някои популации зимуват в далечен юг и са локализирани в по голямата част на САЩ, Мексико и Централна Америка, по северните брегове на Испания и Франция, голяма част от Япония и югоизточните брегове на Китай.
Сребристата чайка е най-добре познатата чайка по бреговете на Западна Европа.
За България е по-рядък вид. Дълго време е описван като най-разпространения вид за нашата страна, поради таксономичен спор с жълтокраката чайка Larus michahellis.
Изчислено е, че популацията на сребристата чайка наброява 2,7 – 5,7 млн индивида като цяло.

Описание и екология

Северно гнездящите популации на този вид са мигриращи, а южните, въпреки че са описани като номадски , не са мигриращи.Вида гнезди от средата на Април до късен Юни в колонии от по няколко хиляди двойки.
Обитава крайбрежни и близки до брега райони, но може да навлиза покрай реките навътре в сушата, като се придържа към езера, язовири, заблатявания в близост до широки тревисти местности. Няма специфичен гнездеви хабитат, но предпочита скалисти места близо до брегове или водни басейни, недалеч от тревисти местности, острови, дюни, пясъчни брегове, тундра, ниски заблатени местности в близост до езера.
Всеяден вид, който може да се храни със всичко, което го има в излишък в района на обитание. Храни се с риба, червеи, раци и други морски безгръбначни / миди, морски звезди или морски червеи/, млади и възрастни птици, яйца, гризачи, насекоми, плодове, корени, отпадъци и мърша.
Изледвания са показали, че сребристите чайки могат да виждат ултравиолетова светлина.
Пият солена вода и с помощта на специална жлеза, разположена над очите, отделят излишната сол.
Видът е добре познат в градските райони по крайбрежните и крайречните населени места. Гнезди по покривите на сградите. Храни се с отпадъци, гризачи, малки птички, насекоми, като е известен с това, че редовно краде храна и рови в боклука.
Сребристата чайка е голяма чайка. Размерът варира от 60 до  67 cm. / измерено от върха на опашката до върха на клюна/. Размах на крилете 125 до  155 cm и тежина от 1,050 до 1,525 g. Женските са по-малки с размер от 55 до  62 cm. / измерено от върха на опашката до върха на клюна и тежина от 710 до 1,100 g. Размер на крилете при сгънато положение 38,1 до 48 cm, човка 4.4 до 6,5 cm и стъпало / тарзус/ 5.3 до 7.5 cm. Възрастното оперение е сив гръб и горната част на крилете, бяла глава и долната част на тялото. Краищата на крилете са черни с крилни огледала / бели петна/. Човката е жълта с червено петно. Покрай очите има бледо жълт кръг. Краката обичайно са розови, но при някой популации в Балтика, могат да бъдат бледо жълти.

Ключови факти
Текуща IUCN Red List категория	Слабо засегнат
Семейство	Laridae Чайки
За първи път описан от	Pontoppidan, 1763
Ареал на разпространение	16,400,000 km2
Ендемит	Не

Източници:

• http://animaldiversity.ummz.umich.edu/accounts/Larus_argentatus/
• http://www.iucnredlist.org/details/106003227/0
• http://www.birdlife.org/datazone/speciesfactsheet.php?id=3227
• http://en.wikipedia.org/wiki/European_Herring_Gull

 КАСПИЙСКА ЧАЙКА Caspian Gull  Larus cachinnans

Този вид е с изключително широк ареал на разпространение, като не е уточнен. Видът се счита като слабо засегнат в червената листа на IUCN.

Таксономичен статус

Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като общ вид заедно със  жълтокраката чайка Larus michahellis и с  арменската чайка Larus armenicus. Дори все още в редица сборници видът е останал с наименование жълтокрака чайка. По нови изследвания, основани на ДНК анализ, учените го определят като отделен  монотипичен вид  и като един от най – старите във филогенетично отношение видове, дал основа за разпространение и поява на северо западните видове чайки.
Разпространение:

Larus cachinnans е разпространен в източна Европа, Средния Изток и северозападна Африка и централна Азия. Резидентен по крайбрежието на Черно  и Каспийско море. Сезонно гнезди от Черно море на север на Каспийско море до източен Казахстан и азиатските степи. Зимува по бреговете на юго западна Азия, северо западните брегове на Африка и около Арабския полуостров нагоре до северозападна Индия. В Европа се среща до Полша и източна Германия, на север Швеция, Дания и Норвегия. Дори са наблюдавани и в Англия. Срещани са до Червено море и Персийския залив.
Постоянно пребиваващ: Авганистан, Армения, Босна и Херцеговина, България, Китай, Джибути, Египет, Етиопия, Грузия, Индия, Иран, Ирак, Израел, Йордания, Казахстан, Кувейт, Ливан, Оман, Пакистан, Палестина, Катар, Румъния, Суадитска Арабия, Сомалия, Сирия, Турция, Украйна, Обединените Арабски Емирства, Йемен
Временно пребиваващ: Бахрейн, Малдиви, Непал и Шри Ланка

Kлючови факти
Текуща IUCN Red List категория	Слабо засегнат
Семейство	Laridae Чайки
Първи описан	Pallas, 1811
Популация	Разширяваща се
Ендемит	Не

 Описание и екология

Видът е изцяло мигриращ, макар някой колонии в Каспийско и Черно море да се считат за постоянни. След гнездене миграциите за зимуване са от юли до ноември. За гнездене се завръщат от средата на февруари до средата на юни. Гнездят от средата на март до април, макар точният период да варира географски. Гнездят в колонии от повече от 8000 двойки и могат да образуват групи и в смесени колонии.

Гнездят близо до реки и речни корита с обрасли наноси,  заблатявания, тревисти влажни местности, скални морски пукнатини и пясъчни брегове, речни и морски острови, каменисти брегове, дюни, бракични крайбрежни заблатявания, обрасли с треви и храсти. Извън периода на гнездене обитават крабрежието и навлизат навътре по реките, като често се хранят и с култивирани посеви.
Всеяден вид. Менюто им включва риба, безгръбначни / насекоми, мекотели, раци/, влечуги, малки бозайници / полевки, катерици, лалугери/, боклук, мърша, яйца, пилета, осттатъци от храна.
Каспийската чайка е голяма чайка. Размерът им варира от 56 до 68 cm. / измерено от върха на опашката до върха на клюна/. Размах на крилете 137 до  155 cm и тежина от 680 до 1,590 g. Размер на крилете при сгънато положение 38,5 до 48 cm, човка 4.6 до 6,4cm и стъпало / тарзус/ 5.8 до 7.7 cm. Каспийската чайка има дълга слаба човка, завършваща в наклоненото чело. Краката, крилете и гърба са по-дълги от на сребристата и жълтокраката чайка. Очите са малки и често тъмни, краката варират от бледо розови до бледо жълтеникави. Гърба и крилете са слабо по-тъмно сиво от това на сребристата чайка, но слабо по-бледо сиви от на жълтокраката чайка.

Links:

• http://en.wikipedia.org/wiki/Caspian_Gull
• http://www.birdlife.org/datazone/speciesfactsheet.php?id=3230
• http://www.iucnredlist.org/details/160032603/0
• http://www.xeno-canto.org/species/Larus-cachinnans

Каспийска чайка – Larus cachinnans

МАЛКА ЧЕРНОГЪРБА ЧАЙКА Lesser Black – backed Gull  Larus fuscus

Този вид е широко разпространен. Видът се счита като слабо засегнат в червената листа на IUCN.

Таксономичен статус

Таксономията на групата Larus argentatus/Larus fuscus / сребриста – малка черногърба чайка/  е доста оспорвана и редица учени определят няколко подвида или вида в тази група като цяло. Освен това  групата на тези птици са описани като т.нар. кръгови видове, разпространени кръгово около Арктика. По последно приетата официално таксономия на тези видове от Дружеството на английските орнитолози/ BOURC Taxonomic Sub-committee /и приета от всички орнитолози по света, двата вида са отделени като отделни видове.
Видът малка черногърба чайка Larus fuscus е определен като политипичен с няколко подвида:
Larus fuscus sbsp. Fuscus
Larus fuscus sbsp. Intermedius
Larus fuscus sbsp. Graellsii
Larus fuscus sbsp. Heuglini
Larus fuscus sbsp.taimyrensis
Larus fuscus sbsp. barabensis

Разпространение:

Гнезди в централна и северна Русия, Скандинавия, Германия, Белгия, Холандия, северна Англия към Исландия. Гнезди целогодишно по бреговете на Португалия, южна Ирландия, Англия и северна Франция. Сезонно гнездещи популации са срещани и североизточна Испания. Сезонни гнездещи популации са широко срещани, разширяващи ареала по цялото крайбрежие на Северно море, Средиземноморието, Черно море и бреговете на Каспийско море, северните и източните брегове на Африка / включително и прилежащите реки/ и от Арабския полуостров до северозападна Индия.
Като цяло вида е с разширяващ се ареал на местообитание и гнездене. Включително и разширяване към и в  Северна Америка.

Описание:
Голяма чайка / много прилича на сребристата Larus argentatus и голямата черногърба чайка Larus marinus / с големина на тялото от върха на клюна до края на опашката 51–64 cm, разстояние между крилете в полет 124–150 cm и тежина  452–1,100 g. Мъжките са малко по-големи от женските. Криле в прибрано положение / ъгъл 90’/ 38.3 to 45 cm, човка 4.2 to 5.8 cm и стъпало / тарзус / 5.2 to 6.9 cm. Спрямо видовете, с които често се бърка, малката черногърба чайка е малко по-малка и по-слабо телосложение. С жълти, рядко розови крака и малки бели крилни огледала в края на всяко крило. Възрастните има черен или тъмно сиви крила и гръб. Човката е жълта с червено петно, което младите кълват като сигнал за хранене.

Поведение:
Повечето популации са мигриращи като се местят скокообразно от място на място. Есенната миграция започва от негнездещи птици през късен Юни, последвани от гнездещите през късен Юли до Септември. Завръщането на птиците по гнездещите места започва от Февруари до ранен Юни. Птичите колонии са от смесен тип / често със сребристата чайка/ и наброяват от няколко двойки, до десетки, стотици и дори хиляди индивида.
Извън размножителния период видът остава общителен и мигрира на групи под 10 индивида.Обикновенно се храни на групи от стотици индивиди по сметища или плитчини с риба.

Хранене:
Видът е всеяден. Менюто на чайките включва малки рибки / най вече атлантическата херинга Clupea harengus, водни и сухоземни безгръбначни / бръмбари, мухи и техни ларви, мравки, пеперуди, скакалци, ракообразни, мекотели, прешленести червеи и морски звезди/, яйца на други птици и малки новоизлюпени птичета, мърша, карантии, гризачи, плодове и зърнени храни

Ключови факти
Текуща IUCN Red List категория	Слабо засегнат
Семейство	Laridae Чайки
Описани от	Linnaeus, 1758
Популационен статус	Разширяващ се
Ареал на разпространение	736,000 km2
Ендемит	не

Източник:

•  http://www.birdlife.org/datazone/speciesfactsheet.php?id=3231

• http://en.wikipedia.org/wiki/Lesser_Black-backed_Gull
• http://avibase.bsc-eoc.org/species.jsp?avibaseid=D40E8FE849D498AF
• http://avibase.bsc-eoc.org/species.jsp?avibaseid=49025D8B171EFAD7
• http://www.birdlife.org/datazone/speciesfactsheet.php?id=3231

• http://www.birdguides.com/species/species.asp?sp=061018
• http://larusfuscus.blogspot.com/

Малка черногърба чайка Larus fuscus

Kлючови факти
Текуща IUCN Red List категория	Слабо засегнат
Семейство	Laridae Чайки
Първи описан	J. F. Naumann, 1840
Популация	Разширяваща се
Ендемит	Не

 

ЖЪЛТОКРАКА ЧАЙКА Yellow – legged Gull Larus michahellis
Този вид е с изключително широк ареал на разпространение. Видът се счита като слабо засегнат в червената листа на IUCN.

Таксономичен статус
Дълго време класификацията на този вид е била спорна, като е описван като подвид на сребристата чайка Larus argentatus  или на каспийската чайка Larus cachinnans. Името си получава от немския учен Карл Михахелес /Karl Michahelles /.Някой я именуват западна жълтокрака чайка, за да я отделят от източната популация Larus atlantis , отделена като подвид Larus michahellissbsp. atlantis.
Разпространение:
Larus michahellis е разпространен в Европа, Средния Изток и западна Африка. Резидентен за цяла Южна Европа, по бреговете на Средиземно море, Черно море, Каспийско море, Азорите и Мадейра, Португалия, Канарските острови, Испания. Зимуват по бреговете на югозападна Азия, Европа нагоре от  Германия и от Африка до източното Средиземноморие.

Описание и екология

Популациите могат да бъдат установени или  разпръснати.  Миграциите за зимуване са от юли до ноември и се завръщат за гнездене  от средата на февруари до средата на юни. Гнездят от средата на март до април. Гнездят групово в колонии от по 8000 двойки и могат да създават групи в смесени иначе с други видове колонии.
Гнездят близо до реки и речни корита с обрасли наноси,  заблатявания, тревисти влажни местности, скални морски пукнатини и пясъчни брегове, речни и морски острови, каменисти брегове, дюни, бракични крайбрежни заблатявания, обрасли с треви и храсти. Извън периода на гнездене обитават крабрежието и навлизат навътре по реките, като често се хранят и с култивирани посеви.
Всеяден вид.Менюто им включва риба, безгръбначни / насекоми, мекотели, раци/, влечуги, малки бозайници / полевки, катерици, лалугери/, боклук, мърша, яйца, пилета, осттатъци от храна.
Жълтокраката чайка е голяма чайка. Размерът им варира от 52 до 68 cm. / измерено от върха на опашката до върха на клюна/. Размах на крилете 120 до  155 cm и тежина от 550 до 1,600 g. Размер на крилете при сгънато положение 40.8 до 47.2 cm, човка 4.6 до 6 cm и стъпало / тарзус/ 5.6 до 7.5 cm. Възрастните са изключително близки по външен вид до сребристата чайка Larus argentatus, но са със жълти крака, което е причина в миналото да бъдат описани като подвид на сребристата чайка. Имат сив гръб, леко по-наситено сив от този на сребристата чайка, но по-светъл от този на Малка черногърба чайка Larus fuscus. Те приличат на последната по белочелието през есента, и черните пера с бели огледала. Имат червено петно на човката, както целия комплекс чайки. Имат и червен пръстен около очите, подобно на Малка черногърба чайка Larus fuscus и за разлика от сребристата чайка, при която този пръстен е наситено жълт.

Жълтокрака чайка Larus michahellis

Връзки:

• http://www.xeno-canto.org/species/Larus-michahellis
• http://en.wikipedia.org/wiki/Yellow-legged_Gull

• http://www.iucnredlist.org/details/160032604/0
• http://www.birdlife.org/datazone/speciesfactsheet.php?id=32604
• http://avibase.bsc-eoc.org/species.jsp?avibaseid=E074D7069AE1303C

Видове чайки от род LARUS, описани на територията на Балканския полуостров

МАЛКА ЧЕРНОГЛАВА ЧАЙКА Mediterranean gull Larus melanocephalus

Дължина на тялото:37 см; Размах на крилете:96 см.

Лете възрастните са бели с черна качулка на главата, сив гръб и сиви крила. Клюнът и краката са яркочервени. През останалото време цялото оперение е бяло, но с тъмно петно зад окото. Младите отгоре са сивокафяви с черни първостепенни махови пера и черна ивица на края на опашката. Зиме възрастните се отличават от тези на речната чайка по окраската на главата и бялата долна част на крилата, а младите- по оцветяването на първостепенните махови пера. Рее се повече от другите видове дребни чайки. Издава пронизителен крясък „ кееер”, подобно на рибарка. На Балканския полуостров обитава пясъчни коси в различно солени водоеми; по време на миграции и през зимата се среща по морски крайбрежия и навътре в сушата. Най-много популации са описани на територията на Гърция и Албания. Описан е като уязвим вид в Червената книга на България.

РЕЧНА ЧАЙКА Black-headed Gull  Larus ridibundus

Дължина на тялото: 36см; Размах на крилете: 105 см.

Възрастните през размножителния период наподобяват тези на малката черноглава чайка, но качулката на главата е забележимо по-малка и първостепенните махови пера отдолу са черни. Клюнът и краката са яркочервени. Възрастните зиме и младите наподобяват малката черноглава чайка. Издават силни и пронизителни крясъци. Гнезди в Евразия от Исландия на изток до п-в Камчатка. На Балканския полуостров обитава сладководни блата и езера с обилна растителност; гнезди на шумни колонии. По време на миграции и зиме се среща в разнообразни водоеми, сметища, рибарници и др. Описана като застрашен вид в Червената книга на България.

ТЪНКОКЛЮНА ЧАЙКА Slender – billed Gull Larus genei

Дължина на тялото: 43см; Размах на крилете: 105 см.

Лете възрастните са със сиви крила с черни върхове; останалото оперение е бяло с розов отенък по гърдите. Зиме розовият отенък липсва, а зад окото се появява тъмно петно. Младите са със сиво-бяло оперение с черни върхове на първостепенните махови пера. Наподобява речна чайка в извънбрачно оперение, от което се отличава по едрите размери, забележимо по-дългия клюн и оцветяването на крайните първостепенни махови пера / при дългоклюната чайка 5-6 са с черни върхове, а при речната-7-8/. Мълчалива чайка. Гнездовият ареал е Гърция, Мала Азия и северното крайбрежие на Черно море до Персийския залив и Централна Азия. На Балканския полуостров обитава бракични, солени или свръхсолени плитки водоеми; по време на миграции и зиме се среща по морски крайбрежия. Най-много популации са описани в Гърция.

МАЛКА ЧАЙКА  Little Gull  Larus minutus

Дължина на тялото: 43см; Размах на крилете: 105 см.

Зиме възрастните са сиво-бели с по-тъмни петна по главата; през всички сезони крилата отдолу са черни, по ръбовете с бяла ивица. През лятото главата е черна. Клюнът е тъмно червеникавокафяв, а краката – червеникави. Младите отгоре са сиво-кафяви с черно теме и черна ивица по крилата; наподобяват младите на трипръстата чайка, от която се различават по черните теме и плещи, не врязаната опашка и забележимо по-малките размери. Мълчалива чайка. Гнезди от Източна Европа на изток до река Лена в Русия. На Балканския полуостров по време на миграции и зиме се среща често по морските крайбрежия.

БЕЛООКА ЧАЙКА White – eyed Gull Larus leucophhtalmus

Дължина на тялото: 41см; Размах на крилете: 107 см.

Възрастните са с черна глава и гърло, сив гръб, бяла опашка; около окото има бял пръстен. Долната страна на тялото е бяла. Крилата са кафяви с черни махови пера; отгоре черни са само първостепенните махови пера. Клюнът е прав, кораловиден с черен връх. Краката са яркожълти. При младите гърбът и крилата са кафяви; средните кормилни пера са черни, а краката – светлокафяви. Издават разнообразни звуци. В Западна Палеарктика гнезди в Североизточна Африка. На Балканския полуостров се среща рядко по морски крайбрежия, регистрирана е в Гърция.

СРЕДИЗЕМНОМОРСКА ЧАЙКА  Audouin’s Gull Larus audouinii

Дължина на тялото: 50см; Размах на крилете: 127см.

Възрастните са сиво  – бели с черни върхове на крилата. По върховете на крайните първостепенни махови пера има малки бели петна, а около окото  – червен пръстен. Клюнът е яркочервен с черно субтерминално петно. Краката са маслиненозелени. Зиме е с кафяви щрихи по главата. Младите са светлокафяви с черна ивица през второстепенните махови пера, сиво-кафява опашка с черна широка  ивица на върха. Отличава се от дългоклюната чайка по късия масивен клюн и липсата на розов отенък по лятното оперение. Крясъците и наподобяват тези на гъска. Разпространена е по Средиземноморието. На Балканския полуостров гнезди на колонии по скалисти острови и скита по морски крайбрежия. Най-много колонии са описани в Гърция.

ЧАЙКА БУРЕВЕСТНИЦА Common /Mew/ Gull Larus canus

Дължина на тялото: 41см; Размах на крилете: 120см.

Възрастните зиме са със сиви крила и гръб, с черни ръбове на първостепенните махови пера и с бели петна по върховете им; темето и тилът на петна; през лятото цялата глава е бяла. Клюнът е зеленикаво – жълт с тесен черен пръстен, който през лятото изчезва; краката са зеленикави. Младите са пъстрокафяви, опашката им е бяла с широка черна ивица на върха. От сребристата и жълтоногата чайка се отличава по големина, по липса на червено петно на клюна и по зеленикавите крака. Издава пронизително „ киаа-киаа”. В Западна Палеарктика гнизди в Северозападна Европа. На Балканския полуостров мигрира и зимува често по морски и речни крайбрежия.

КАСПИЙСКА ЧАЙКА Caspian Gull  Larus cachinnans

Дължина на тялото: 62см; Размах на крилете: 141см.

Възрастните  лете са бели със сиви плещи и крила, само външните първостепенни пера са черни с бели върхове /второто от тях има бял връх/, около окото без червен пръстен, ирисът е тъмен. Клюнът е с яркожълт цвят и червено петно на подклюнието. Краката са жълти, сивкави или бледорозови. Младите са кафяви отгоре с черни петна и бели отдолу, клюнът е черен, оперението на възрастните се появява на третата година. Гнезди по долното течение на р. Дунав и северните брегове на Черно и Каспийско море на изток от Централна Азия. На Балканския полуостров обитава речни крайбрежия и населени места.

ЖЪЛТОНОГА ЧАЙКА  Yellow – legged Gull Larus michahellis

Дължина на тялото: 55см; Размах на крилете: 130см.

Възрастните лете са бели със сиви плещи и крила, на които външните първостепенни пера са черни с бели върхове /второто от тях има черен връх/ , около окото има червен пръстен, ирисът е бледожълт. Клюнът е дебел, ярко жълт и с червено петно. Краката са жълти. През зимата главата и вратът са с кафяви щрихи. Младите са сиво – кафяви; клюнът и ирисът са черни, а краката – бледорозови. Оличава се от Larus cachinnans по червения пръстен около окото, светлия / не черен/ ирис, по-късия и по-дебел клюн и черния връх на второто първостепенно махово перо. Издава силни крясъци. Гнезди по северните и югозападните брегове на Средиземно море и Мала Азия, а на Балканския полуостров  – на необитаеми скалисти острови и в градове, все по- често гнезди навътре в сушата.

МАЛКА ЧЕРНОГЪРБА ЧАЙКА Lesser Black – backed Gull Larus fuscus

Дължина на тялото: 53см; Размах на крилете: 134см.

Възрастните през зимата са бели с тъмни щрихи около окото и на врата, с черни крила и гръб.Клюнът е жълт с оранжево – червено петно при върха, а краката  – бледожълти. Лете главата и вратът са без щрихи. Младите имат черен клюн, пъстрокафяво оперение отгоре и и бяло отдолу. Рядко издава силни крясъци подобно на сребристата чайка. В Западна Палеарктика гнезди в Северозападна Европа и на Пиринейския полуостров. На Балканския полуостров се среща по морски крайбрежия и открито море само по време на миграции и през зимата.

 ГОЛЯМА ЧЕРНОГЪРБА ЧАЙКА Great Black – backed Gull Larus marinus

Дължина на тялото: 71см; Размах на крилете: 157см.

При възрастните гърбът и горната страна на крилата са черни с бели ръбове на маховите пера; останалото оперение е бяло. Клюнът е жълт с оранжево – червено субтерминално петно на подклюнието, а краката – розово-червени. Младите през първата година са сиво-кафяви. Гърбът става черен през втората година. Отличава се от малката черногърба чайка по забележимо по-едрите размери и по цвета на краката. Издава крясъци „ аоук” или „ ук-ук-ук”. В Западна Палеарктика гнезди в Северозападна Европа. На Балканския полуостров се среща по морски крайбрежия само по време на миграции и през зимата.

МАЛКА БЕЛОКРИЛА ЧАЙКА Iceland Gull Larus glaucoides

Дължина на тялото: 56см; Размах на крилете: 146см.

Възрастните са бели със сив гръб и горна част на крилата; само първостепенните махови пера са бели; главата и шията са изпъстрени със светлокафяви щрихи. Клюнът е жълт с червено петно на подклюнието; около окото има слабо забележим червен пръстен. Краката са розови. Полетът е бърз и наподобява този на трипръстата чайка. Младите през първата година са светлокафяви с многобройни кафяви щрихи и препаски. През втората година оперението е по-светло с неясни пъстрини. От полярната чайка се отличава трудно по дребното тяло. Издава крясък „ киор-кор-кор”, подобно на сребристата чайка. В Западна Палеарктика гнезди в Исландия, о-в Шпицберген и Северна Русия. На Балканския полуостров скита по морски крайбрежия,, като е съобщена за Гърция.

АРМЕНСКА ЧАЙКА  Armenian gull Larus armenicus

Дължина на тялото: 62см; Размах на крилете: 132см.

Възрастните и младите наподобяват много жълтоногата чайка. Възрастните се отличават от нея по черното петно, разположено пред червеното петно на подклюнието, и едно бяло петно / не две/ при върха на най-външното махово перо. Краката са яркожълти. Отличаването на младите е много трудно. Гнездовият ареал е в Централна Турция и Армения., а зимовищата – по източното крайбрежие на Средиземно море, най-вече в Израел и Северен Египет. На Балканския полуостров е регистрирана в България и Гърция.

ГОЛЯМА БЕЛОКРИЛА ЧАЙКА Glaucous Gull  Larus hyperboreus

Дължина на тялото: 65см; Размах на крилете: 157см.

Възрастните наподобяват много възрастните белокрили чайки, но главата е по- едра, а клюнът – по-масивен, бледожълт с черен връх; около окото има жълт пръстен. Краката са розови. Полетът е тежък и тромав. Младите през първата година са светлокафяви, с многобройни кафяви щрихи и препаски. През втората година са по светли. Отличаването на възрастните и младите от белокрилата чайка при недостатъчно осветление е голямо разстояние е силно затруднено. През зимата и есента рядко издава крясъци. В Западна Палеарктика гнезди в Исландия и Северна Русия. На Балканския полуостров скита по морски крайбрежия, регистрирана е в Словения, България и Румъния.

ГОЛЯМА ЧЕРНОГЛАВА ЧАЙКА Pallas’s Gull Larus ichthyaetus

Дължина на тялото: 59см; Размах на крилете: 155см.

Зиме възрастните са с бяла глава и тъмнокафяви петна под очите и на тила; гърбът и крилата са сиви, върховете на първостепенните махови пера са повече черни, отколкото бели; останалото оперение е бяло. Клюнът е жълт с червено петно и черна напречна ивица на върха. Краката са яркожълти. Лете главата е черна. Младите през първата година отгоре са пъстрокафяви, а отдолу – бели с кафява огърлица. Издава подобни на жълтоногата чайка звуци. В Западна Палеарктика гнезди около Азовско и Каспийско море, както и на Кримския полуостров. На Балканския полуостров скита по морски крайбрежия.

Повече за птиците на Балканския полуостров може да намерите в полевия определител „ Птиците на Балканския полуостров” – Таню Мичев, Димитър Симеонов, Любомир Профиров; Издателство ЕКОТАН, откъдето е заимствана информацията.

Автори: Димитра Лефтерова и Чавдар Черников
Източник: nauka.bg

 

“…Сам Дядо Коледа – дребничък стар симпатяга,
весело свиркаше, бързо подканяше впряга:
– Хайде, еленчета! Дашър и Виксен, и Прансър!
Бързайте, Дондър и Комет,и Кюпид, и Дансър!
Блитцен, светкавице моя, Напред към комина!
Знаете всички, че трябва през него да мина!
Както наесен летят с урагана листата,
тъй и елените литнаха, а след тях и шейната…”

THE NIGHT BEFORE CHRISTMAS
by Clement Clarke Moore

Северен елен,  карибу, северный олень , reindeer, caribou  – Rangifer tarandus,  Linnaeus, 1758
Субарктически и арктически елен, наречен северен в Европа и карибу в Северна Америка е световно популярен от приказката за дядо Коледа и теглената от елени негова шейна. Името rein /deer/ на викингски хрейн hreinn, която пък идва от протогермански храйназ hrainaz и прото – индоевропейски кройнос kroinos;, което означава рогато животно. При уралските езици – сами  – поатцу  poatsu , боатцу boazu,,боатсой boatsoj ; марийски – пуцъ pučə  и удмурт  – путцей pudžej ; Финското  поро poro . В Рурсия северните народи го наричат сокжой. Името  карибу caribou , от френски , произлязла от думата халибу qalipu, която на микмакски означава снежен копач, поради това, че карибуто разкопава снега, за да намери лишеи за храна. Както и да се наричат всички те са един вид – Rangifer tarandus. Вида има няколко подвида, съществуващи до днес, които са разнообразни по морфологични форми. Разделянето на групи на тези подвидове се основава или на географски райони: Северно американски и Евразийски подвидове; или на екологични групи: високо островни арктически, тундрови и горски.

Тундрови подвидове:
Характерно за тях е, че имат дълги, разклонени рога.

• Евразийски тундров северен елен /Див северен елен/ (R. tarandus tarandus) – обитава арктическата тундра на Евразия, включително Скандинавския полуостров на  Северна Европа. В Русия вида наброява около 1млн индивида.
• Аляска карибу, Поркюпайн карибу, Карибу на Грант R. tarandus granti – разпространен в Аляска, Юкон и северозапдна Канада. Много сходен на R. tarandus groenlandicus. Наречен е на морско свинче, на река Поркюпайн, Porcupine River
• Канадско тундрово карибу R. tarandus groenlandicus, разпространено в северозападна Канада, Нунавут и Западна Гренландия

Горски подвидове:
Характерно за тях е по- едро тяло, къси и тежки рога. 30-40% от женските са без рога, което  според някои автори, това е адаптация  към горския начин на живот.

• Евразийски горски северен елен,  Финландски горски северен елен  R. tarandus fennicus – в див вид обитава два региона на Скандинавския полуостров и в Карелия. Неголяма популация обитава в центъра на южна Финландия. Карелската популация мигрира навътре в Русия, въпреки че е отворен въпроса дали източните представители спадат към този подвид.
• Северноамериканското горско карибу Rangifer tarandus caribou – Първоначално подвидът е бил разпространен в северноамериканската тайга от Аляска до Нюфаунленд и Лабрадор и на юг до Нова Англия, Айдахо и Вашингтон. Горското карибу е изчезнал от по – голямата част от районите на обитаване и е обявен за застрашен вид. Изключение правят районите на Квебек и Лабрадор, Канада. В Британска Колумбия, областта Карибу е кръстена на горското карибу, макар видът да е изчезнал там през минали век. Съществува стадо защитени елени карибу в планините Карибу в Алберта.

Арктични подвидове:
Характеризират се с малко тяло и къса муцуна. Малкото тяло намалява повърхността на тялото, спрямо обема, което е присобление за живот в суровите арктични условия.

• Свалбардски северен елен , Шпицбергенски северен елен  R. tarandus platyrhynchus  — най-малкия северен елен, обитател на  архипелага Шпицберген/Свалбард  в Норвегия. Понастоящем е най-малочисления подвид от всички елени.
• Карибу на Пири R. tarandus pearyi, разпространен на северните острови на Нунавут и северозападните територии на Канада.
• Арктически северен елен R. tarandus eogroenlandicus —  преди е бил разпространен в източната част на Гренландия, но след 1900 г. се счита за напълно изчезнал.

• Подвида Карибу на Даусон, Rangifer tarandus dawsoni е обитавал островите  Хаида Гуай / Кралица Шарлот/. Последните документирани убити от ловци индивиди са от 1908г. На трите убити елена черепите  и кожите се пазят до днешен ден в Кралския музей на Британска Колумбия във Виктория. Направени са генетични изследвания на този подвид и на съвременни северно американски подвидове, но изследванията не показват значителни генетични разлики между тях.

Последните елени карибу на Даусон, убити от ловци през 1908 на островите Хаида Гуай. Снимката е след отстреля на животните.

Северния елен e чифтокопитно млекопитаещо, което се отнася към сем. Еленови Cervidae, подсемейство Capreolinae. Живее в северните части на Евразия и Северна Америка , като се храни не само с треви и лишеи, но и с малки бозайници и птици. Северния елен е мигриращ вид и благодарение на тези миграции лишейния покров не се унищожава напълно и успява да се развие отново. 90% от менюто им включва лишеи  – еленови мъхове Cladonia rangiferina, Cladonia alpestris, Cladonia sylvatica и др., които се явяват основна храна, която елените откриват и под снега. Лишейните вещества, получени от храната ги предпазват от стомашни паразити. Като всички преживни животни имат четириделен стомах. Хранейки се основно с лишеи през зимата в стомаха им се отделя ензима лихеназа, който разгражда лихенина до глюкоза. Освен лишеи понякога се хранят и с листа на върби и брези, също така различни треви. През пролетта, когато са стресирани по изключения може да се хранят и с малки гризачи като леминги, риба и яйца на птици. Някои стада на чукчите са наблюдавани да се хранят с гъби през лятото.
Широките им копита позволяват да се придвижват по рохкия сняг и да го разкопават, за да търсят храна. Жаждата си утоляват в продължение на 9 месеца в годината със сняг. Козината е топла, плътна  с гъст пухест долен слой. Основните косми достигат дължина до 1-2,5 см.и са с плътност 2000 косъма на кв.см. Космите са кухи за по-добра топлоизолация, помагат и при плуване и преход през река. Долния слой е с плътност около 500 косъма на кв.см. Когато елена легне на снега, не го разтопява, защото козината му е устроена да пази топлината на тялото му. Северните елени са по своему уникални измежду своите събратя елени от сем. Cervidae. Те са изключително издръжливи при продължителен бяг, което не е изненадващо имайки предвид простора на тундрата. При този вид мъжките и женските носят рога, за разлика от другите видове елени, при  които само мъжките развиват рога. Рогата на мъжките северни елени са пропорционално най -големи спрямо тялото, в сравнение с другите видове елени. Освен това рогата на северния елен са изключително елегантни. При женските, рогата са необходими за защита и конкуренция за храна и падат при раждане на малките еленчета. Елените са социални животни, които живеят на стада достигащи до 50 000-500 000 животни, които се събират по време на пролетта. Стадото се състои от отделни чифтосващи се групи от по 10 – 1000 индивида. Брачния период е най-често Октомври. Малките се раждат през май – юни след бременност от 228 дни. Най-често малките са едно до две, бозаят до 6 месеца и достигат зрялост на 2,5 – 3,5 години. Продължителност на живот до 20  – 25 години. Размерите на женските достигат 162-205 см на дължина  и тежат от 80 до 120 кг. Мъжките поначало са по-големи и достигат 180-214 см на дължина като тежат 159-182 кг, макар някой особено големи екземпляри са достигали 318 кг. Подвида R. t. platyrhynchus от Свалбард е значително по – малък / феномен известен като островен джуджевизъм/ и женските тежат приблизително 53 кг през лятото и 70 кг през есента. Мъжките са приблизително 160 см дълги и около 65 кг през пролетта и 90 кг през есента. Този елен също така е и по-късокрак. Опитомените елени като цяло са по-късокраки и по-тежки, отколкото дивите им събратя. Цвета на козината им варира значително, както индивидуално, така и в зависимост от сезона и подвида. Северните популации като цяло са по-светли и по -малки, докато южните са по-тъмни и по-големи. Това добре се наблюдава в Северна Америка където  северния подвид карибу на Пири е най-белия и най-малкия от всички континентални подвидове елени, докато най-южния подвид горското карибу e по-голямо и по-тъмно оцветено. Рогата на северния елен са изградени от кератин и различни протеини, но имат вкостена сърцевина. Освен, че са единствения вид елени, при които и мъжките и женските имат рога, те също са единствените на които рогата могат да регенерират. Рогата израстват направо на черепа. Те са меки и гъвкави, също са изградени от жива кръвоснабдена тъкан, затова са топли на пипане. Рогата показват доминирането и йерархията в стадото, но те имат не само тези цели. Женските запазват рогата през зимата, основно за да се защитават и конкурират за храна и ги загубват през пролетта, когато се родят малките. Мъжките ги губят в началото на зимата и им израстват отново през пролетта. Невкостенелите рога са известни в народната медицина с лечебните си свойства. Отделяния от тях екстракт, получен от рогата на северния елен се използва във фармакология в качеството си на общо тонизиращо и адаптогенно лекарствено средство. През 60 – те години под ръководството на проф. Брехман в Русия се разработва нов препарат от еленови рога „Рантарин”, първия получен от висококачествен екстракт от рога на див северен елен. Освен това се произвежда и хранителна добавка с имуностимулиращо действие „Цигапан” (продава се и в България). Хората опитомяват северните елени, като са изолирали част от стадата на дивите животни. Домашните северни елени живеят в полусвободна паша, а от дивите животни се отличават по това, че са свикнали с хората и в случай на опасност не се разбягват напосоки, а се събират накуп, надявайки се на защита от хората. От елените хората получават мляко, месо, кожа, рога, кости и също така се използват като ездитни животни. От човека, елените получават сол и защита от хищниците.
По последни генетични изследвания на мтДНК се определят най – малко два или три отделни и независими одомашнявания на северния елен от хората в източна Русия и Феноскандинавия /Норвегия, Швеция и Финландия/. Най – вероятно това се е случило преди 2-3 хил.г. Генетично почти не се откриват съществени разлики между домашния и дивия северен елен. Северния елен винаги си остава див. Естествено в неволя става по кротък, но и при най-малкото недоглеждане на стопанина и гордия син на Севера отново бяга на свобода. Дори за издояване или за да ги приберат на заслона е необходимо доста усилие от страна на стопаните. Въпреки това северните народи изцяло зависят от елените и като правило живота им минава с тях. Хората непрекъснато полагат грижа за елените. На Север се счита богат този, не у когото има много пари, а у когото има много елени.

Еленовъдството се практикува в Норвегия, Швеция, Финландия, Русия, Монголия, Китай, Аляска, Канада и Гренландия от повече от 20 различни етнически групи. Еленовъдите полагат грижи в големи територии  от Арктика през последните няколко хиляди години. Тези ареали в ново време стават значими за хора  индустриален интерес към петрола и газта. След падането на желязната завеса през септември 1993 г се организира международен фестивал на еленовъдите в Тромсо. Присъстват близо 360 представителя на различни еленовъдни стопанства от Норвегия, Швеция, Финландия, Русия и Аляска. Това е първия път когато хора от различни страни и нации се срещат във връзка с еленовъдството. Това събитие бележи интернационална кооперация на циркумполярните еленовъди в основаването на Световната асоциация на еленовъдите.

Карибуто в своите миграции изминава приблизително 5000 км на година, което е най-дългото пътешествие на сухоземно животно. Миграциите се извършват през пролетта и есента, като стадата се придвижват със скорост 19-55 км на ден. Максималната скорост, която достига карибуто е 60-80 км/час. Карибуто е много добър плувец и лесно прекосява големи реки и езера. При плуване достига скорост от 6,5 км/ч, а понякога и до 10 км/ч. Плътността на популацията е рядка, при подходящ хабитат до 0,5 животни на квадратен километър. Но по време на миграциите се събират на стада достигащи до 19 000 животни на кв.км. В Северна Америка елена е изключително мигриращ, като се мести от карйбрежията през лятото към вътрешността през зимата, докато в Европа видът е далеч по-седентарен. В Сибир северните елени извършват ежегодни пътешествия, пролетта от гората в тундрата, а през лятото, когато в тундрата се появяват много комари, обратно в гората. Тези преселения се извършват на големи стада. Като правило са последвани от вълци и други хищници, които нападат изоставащите, стари и болни животни. За здравите вълка не е страшен до образуване на твърда снежна кора. На нея северните елени често си режат краката и вълците се възползват от това като убиват окуцелите животни. Основни врагове в природата са кафявата и полярна мечка, вълците, скалния орел, росомаха. Много страдат от ятата комари през лятото в тундрата. Най-сериозен враг на елените се явява човека с неговата дейност.

Съвременните елени се счита че са се появили за пръв път в Евразия, Стария свят и са започнали да се разпространяват в Новия Свят, Северна Америка по време на плиоцена преди около 3,5 млн години. Най-старите намерени фосили от Rangifer в Северна Америка са отпреди 1,6 млн години/ зъби , Юкон/, по-нови са съответно от 45 500 г/ краниален фрагмент, Юкон/ и 40 600 г /рога, Квебек/. Произходът на карибу се е случил преди 80 000 – 10 000 г по време на последното заледяване и не е още добре изяснен. По време на това последно заледяване карибу е бил широко разпространен от двете страни на Лорентидите, на юг и на север. Осемте съвременни подвида се счита, че са произлезли от три изолирани рефугиума . Трите рефугиума са определени като Берингов, Евразийски и Южен. Беринговия рефугиум, простиращ се от Евразия, Аляска и Юкон, дава основа на поява на северноамериканските тундрови подвида  Rangifer tarandus granti и Rangifer tarandus groenlandicus, арктичните подвидове Rangifer tarandus platyrhynchus, Rangifer tarandus pearyi, and Rangifer tarandus eogroenlandicus, евразийския тундров подвидов Rangifer tarandus tarandus и евразийския горски подвид Rangifer tarandus fennicus. Евразийския рефугиум най-вероятно е бил малък изолиран рефугиум в Западна Евразия и също дава начало на R. t.tarandus и  R. t. Fennicus, което предполага дифилетичен произход на тези два подвида. Южния рефугиум в Северна Америка, простиращ се от Ню Джърси, Кентъки, Мисури, Илинойс и Айова до планинския регион на югозапад – Ню Мексико и Невада дава начало на американското горско карибу Rangifer tarandus caribou. Доказателства за студени, тундрови условия и фосили от тундрови животни, включително карибу са намерени в този регион, определен като Южен рефугиум. По последни публикации, този рефугиум е разделен на три отделни рефугиума, които са се обособили при последното заледяване.  На основа на генетични изследвания  / секвениране и сравняване на част от контролния регион на цитВ гена от мт ДНК/ на няколко съвременни популации и фосили на Rangifer tarandus caribou , е установено, че съвременните популации се разделят на три хаплогрупи, произлезли от трите отделни рефугиума по време на заледяванията и смесили се бързо при експанзията на вида. Продължава изясняването на точния модел на свиване и разширяване на ареала на вида, от гледна точка, че за видове с начин на живот, адаптиран към студени условия,  разширяват ареала си по време на самите заледявания и  го свиват по време на затопляне. Следващи изследвания върху филогеографията на северния елен биха дали по-голяма яснота за модела на разпространение на арктични и субарктични животни, което да се има предвид за консервация на вида.

Диви северни елени в Норвегия наброяват приблизително 30 000 и около 10 000 в Свалбард. Популацията в Норвегия се счита за стабилна и се контролира ловуването. Във Финландия горския северен елен R. t. Fennicus е доведен почти до изчезване до 1900 г, но сега възстановява популацията си в резултат на миграция на елени от Карелия и развъждане на животни, които са били уловени и след това пускани на свобода. Горския северен елен остава много рядък за Финландия/ около 1200 индивида в източната субпопулация и около 1000 индивида в западната/. В Европейска Русия северните елени намаляват и вече не се срещат в големи части от тундрата и тайгата. Не е изяснено малката съществуваща популация на Колския полуостров дали е автохтонна или е произлязла от полуодомашнени елени. Подвида R. t. pearsoni обитаващ Нова Земя има малка популация, наброяваща под 1000 индивида, която продължава да намалява. В Азия северните елени са значително повече, отколкото в Европа, макар да няма точни данни за броя им. През 1950 са наброени приблизително 400 000 индивида. В Северна Америка карибу има многочислена популация. В Исландия съществува малка популация от приблизително 1000  индивида, а в Лапландия приблизително 0,5 млн индивида.Стадата на Поркюпайн карибу в североизточна Аляска и прилежащата северозападна Канада, така също стадата от централна Арктика са потенциално застрашени от проучванията и  добива на нефт, индустриалното развитие на областите. В Руската федерация най-сериозната заплаха за елените остава бракониерството. Като цяло видът Rangifer tarandus според червената книга на IUCN се счита за слабо засегнат. В Русия видът е включен в червената книга като рядък вид, на който популацията се възстановява. Rangifer tarandus  е включен в Приложение III на Бернската конвенция. Подвид R. t. fennicus е строго защитен от Анекс II на Европейската директива за хабитатите и видовете. В източната част на Русия има строги мерки за лов на елени, но въпреки това бракониерството продължава. В Норвегия ловуването също е под строг контрол. Във Финландия строго се ограничава движението на дивите и опитомените стада, за да не се смесят. Вземат се мерки за увеличаване на популацията на R. t. pearsoni  на Нова Земля. В Китай видът е рядък, само няколко стотин индивида са останали там. Повечето техни хабитати са унищожени при пожар през 1986г . Включен е в Китайската червена книга. По последни данни като цяло видът има намаляващи числеността си популации /в Британска Колумбия с 40%, в Онтарио 50%, Алберта 60%/, като това трябва да се има предвид за бъдещи мерки.  Все повече видът е уязвим от дейността на хората, замърсяванията и  от климатичните промени. Ако искаме този вид да не остане само в приказките за дядо Коледа и да се сещаме за него само на Коледа, трябва да вземем необходимите мерки за неговото опазване.

Интересни факти за северния елен

Когато хората мислят за северния елен, обикновено се сещат за Рудолф и неговите приятели, които теглят шейната на дядо Коледа. Много още може да се каже за тези очарователни създания, обитаващи севера на Евразия и Северна Америка.

1. В Европа ерата на северните елени е била преди 16 000 години, когато те са скитали свободно на стада. Първобитните хора са разчитали на тях за кожи, месо и кости за инструменти.
2. При северния елен и мъжките и женските имат рога. Женските запазват рогата си, докато родят през пролетта, за да могат да се конкурират за храна. На мъжките рогата опадват всяка зима. Единствено при северните елени всяка година прорастват нови рога.
3. Северните елени ядат лишеи растящи при субарктичен климат, съдържащи вещества, които спомагат за поддържане на телесната температура и съответно живота на елените през ледените условия на зимата.
4. Най-големия подвид северен елен е Финландския горски северен елен, който достига до 240см дължина от муцуната до върха на опашката. Финландския горски северен елен има по-дълги крака от останалите подвидове елени. Той е адаптиран към живот в гората и е развил по – широки копита, които му помагат да рови снега за лишеи. Рогата му растат сближени, така че да може с лекота да се придвижва между дърветата.
5. За саамите, коренното население на северна Финландия, северните елени са важни животни, както за културата им, така и за препитанието. Саамите имат приблизително 400 думи за храна, инструменти, други продукти и части, заимствани от северния елен.
6. Във Финландия еленовъдството е професия на жителите, населяващи района, докато в други части на Скандинавия, еленовъдството е ограничено само за коренното население.
7. Мъжкия северен елен издава по-силни звуци, отколкото женския, особено през брачния период. Когато издава рев, той издува малка торбичка, намираща се зад кожата на гърлото.
8. Северните елени имат силно развито обоняние, което им помага да намират лишеи под снега. Обонянието им позволява да надушат лишеи под 60 см снежна покривка.
9. Северните елени са приспособени към живот в сняг и студ. Телата им реагират на промяната на температурата с необходимата за това реакция. Когато навън стане прекалено студено, притежават способността да намаляват температурата на техните крайници до нива близки до температура на замръзване. Това позволява тялото им да запазва топлината си и да не измръзва. През зимата лицевата козина нараства така, че да покрива муцуната и по този начин да я предпази от снега.
10. Може да се каже, че северния елен е една силна, енерго-спестяваща бягаща машина. Малко еленче на приблизително 7 кг, може да надбяга човек, а възрастния елен е по принцип по-ефикасен от всеки друг сухоземен бозайник.
11. Северните елени имат слаб биологичен часовник. Обитаващите Арктика, където през лятото почти изцяло е ден, а през зимата е нощ, елените нямат нашия 24 часов ритъм на ден и нощ, на сън и будуване. Всъщност те придремват няколкократно през денонощието по различно време и с различна продължителност.
12. През зимата очите им от златист цвят се променят в тъмно син. Това е приспособление към улавянето на слабата светлина през зимния арктически период.
13. Наистина северния елен има червен нос като в приказката, най-вече когато е много студено или продължително е дърпал шейна. Това е в резултат на обилното кръвоснабдяване на носа на северните елени с цел да го поддържа топъл, освен това гъсто кръвоснабдения нос участва в регулацията на температурата на тялото на елена.
14. Козината на северните елени мени цвета си през различните сезони.
15. За разлика от нас хората, белия дроб на северните елени е триделен. Това се налага поради необходимостта от повече кислород при активните движения на елена.

Имало ли е северни елени на територията на България?

Има няколко факти в подкрепа на това, че този вид е живял и по нашите географски ширини.
– Северните елени представляват една от доминиращите групи животни на така наречената мамутова фауна. В Евразия той се е появил за пръв път през ранния плейстоцен и е доживял до днешен ден. В Източна Европа е отбелязан в средата на плейстоцена. Съвременния ареал обхваща арктическата и субарктическа зона на Стария и Новия свят. В късен плейстоцен е бил широко разпространен в цяла северна Евразия. Максимума на ареала се отбелязва в края на късен плейстоцен. В руските равнини ареала се е съкратил в историческата епоха. Като цяло ареала на разпространение на северния елен е бил свързан със заледяванията и периодите на затопляне между тях, с появата и разтопяването на ледниците. По време на междуледниковите затопляния, северния елен е отстъпвал на север. Екологичната пластичност на този вид му е позволила да се съхрани до сега. Съкращаването на ареала му в днешно време се дължи най-вече на дейността на човека.
– северния елен е мигриращ вид, като такъв извършва големи миграции и се придвижва свободно, с цел намиране на храна и благоприятни условия за живот
– по последни данни кости от северни елени са намирани в Германия, Франция и по най-нови в Полша.
– северния елен плува много добре, т.е реки и езера не представляват географска преграда за него
– Името rangifer, което Линей дава на този вид елен е използвано от Албертус Магнус в не неговото De animalibus : „Dicitur Rangyfer quasi ramifer”. Тази дума може би е заимствана от саамите от думата raingo. За името tarandus, което Линей слага като епитет, се среща в Quadrupedum omnium bisulcorum historia fol. 859-863, Cap. 30: De Tarando на Улизе Алдрованди. Тези имена са споменавани още от Аристотел, Теофраст, както и от Плиний Старши в своята „Естествена история”. Явно е, че такова животно е било познато на тези естественици.
– може сега европейските видове да са по седентарни и да не мигрират както своите събратя от Русия и Америка, но няма доказателства да се счита че са били седентарни и в миналото.
– По данни на Боев З. в публикация за природната среда на България през плиоцена и кватернера, се споменава, че има находки от вида намирани в находища в България, но данните за това не са публикувани.
По следващи изследвания, биха показали до каква степен северния елен е бил разпространен по нашите земи.

Литература и източници.

1. Teresa Piskorska, Krzysztof Stefaniak . Middle Palaeolithic remains of reindeer (Rangifer tarandus Linnaeus, 1758) from Biśnik Cave and other cave localities from Poland. Original Research Article. Quaternary International, In Press, Corrected Proof, Available online 16 October 2013
2. Боев З. 2010. Природната среда в България през плиоцена и кватернера – кратък преглед – В.Петков/отг.ред/ България и българите в Европа. Съюз на учените в България. Клон Велико Търново. Изд.”Фабер”, Велико Търново, 366-384стр
3. Cornelya F. C. Klu¨ tsch, Micheline Manseau, Paul J. Wilson. Phylogeographical Analysis of mtDNA Data Indicates Postglacial Expansion from Multiple Glacial Refugia in Woodland Caribou (Rangifer tarandus caribou). PLOS ONE. December 2012 | Volume 7 | Issue 12 | e52661
4. ØYSTEIN FLAGSTAD, AND KNUT H. RøED. REFUGIAL ORIGINS OF REINDEER (RANGIFER TARANDUS L.) INFERRED FROM MITOCHONDRIAL DNA SEQUENCES. Evolution, 57(3), 2003, pp. 658-670
5. Jim Provan1 and K.D. Bennett. Phylogeographic insights into cryptic glacial refugia. Trends in Ecology and Evolution Vol.23 No.10
6. S.A. Byun, B.F. Koop, and T.E. Reimchen. Evolution of the Dawson caribou (Rangifer
tarandus dawsoni). Can. J. Zool. 80: 956-960 (2002)
7. Thijs van Kolfschoten a,*, Inge van der Jagt a, Zoë Beeren a, Vasiliki Argiti a, Judith van der Leije a,
Hans van Essen a, Freek S. Busschers b, Pieter Stoel c, Hans van der Plicht. A remarkable collection of Late Pleistocene reindeer (Rangifer tarandus) remains
from Woerden (The Netherlands). Quaternary International 238 (2011) 4e11
8. M. Festa-Bianchet, J.C. Ray, S. Boutin, S.D. Côté, and A. Gunn. Conservation of caribou (Rangifer tarandus) in Canada: an uncertain future. Can. J. Zool. 89: 419-434 (2011)
9. MATTHEW A. CRONIN, MICHAEL D. MACNEIL, AND JOHN C. PATTON. Mitochondrial DNA and Microsatellite DNA Variation in Domestic Reindeer (Rangifer tarandus tarandus) and Relationships with Wild Caribou (Rangifer tarandus granti, Rangifer tarandus groenlandicus, and Rangifer tarandus caribou). Journal of Heredity 2006:97(5)

http://www.waza.org/en/zoo/visit-the-zoo/deer-1254385523/rangifer-tarandus
http://a-z-animals.com/animals/reindeer/
http://www.ultimateungulate.com/Artiodactyla/Rangifer_tarandus.html
http://animaldiversity.ummz.umich.edu/accounts/Rangifer_tarandus/
http://onlinelibrary.wiley.com/doi/10.1111/bor.12037/abstract
http://www.arcticwebsite.com/CaribouBruce.html
http://www.iucnredlist.org/details/29742/0
http://en.wikipedia.org/wiki/Reindeer
http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B5%D0%B2%D0%B5%D1%80%D0%BD%D1%8B%D0%B9_%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D1%8C
http://link.springer.com/article/10.1134%2FS1022795406010145
http://eol.org/pages/328653/overview
https://www.pinterest.com/obama4me2/reindeer-rangifer-tarandus/
http://iucn.org/news_homepage/?8879/Reindeer-not-just-for-Christmas
http://annales.info/ant_lit/plinius/08.htm
http://age-of-mammals.ucoz.ru/index/belarus_artiodactyla/0-447
http://archaeology.about.com/od/domestications/qt/reindeer.htm
http://reindeerherding.org/wrh/
http://icr.arcticportal.org/index.php?option=com_content&view=article&id=142:flying-reindeer-and-santa-claus-&catid=2:feature-archive&Itemid=7
http://www.survivalinternational.org/news/7967
http://www.livescience.com/25649-rudolph-red-nose-reindeer-explained.html
http://www.livescience.com/4004-reindeer-deal-endless-winter-nights.html
http://www.livescience.com/6221-body-clock-arctic-reindeer-ticks-differently.html
http://www.livescience.com/40813-reindeer-eyes-turn-blue-in-winter.html
http://www.reindeer.org.uk/
http://icr.arcticportal.org/index.php?lang=en

Автори: Димитра Лефтерова и д-р Чавдар Черников
Източник: nauka.bg