І. Политическото възраждане на България.

През 1908 г. системата на българските национални празници се обогатява с Денят на независимостта – празник, който бележи завършването на процеса на българското политическо възраждане, започнал с Освобождението на България, но приключил едва 30 години по-късно.
Най-ярката илюстрация за мястото и ролята на този нов празник – Денят на българската независимост в новата ни история предлага сравнението с първият национален празник отбелязан изобщо в страната. Той е организиран през 1880 г. по повод Освобождението. Казваме „по повод“, а не „в чест“ на българската свобода, защото това първо отпразнуване на Санстефанския мирен договор, ерго, на българското Освобождение официално ечествано всъщност като… «Ден възшедствия на престола на НИВ любимия наш Цар-Освободител»! И това не е случайно съвпадение! – самият ден – 19 февруари 1878 г. ст.стил (3 март н. стил) за подписването на договора е избран от руската дипломация именно в чест на Денят на възшествието на руския император на трона, с което и фактически и символично да ознаменува тържеството на руските интереси на Балканите. Денят 19 февруари, Денят „на Заключванието на Свети Стефанский договор“ започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османско господство след смъртта на Царят-Освободител на 1 март 1881 г., която започва да се чества отделно. Включването му в празничния календар със Закона за празниците и неделната почивка става след възстановяването на отношенията с Русия от новия български Княз.
Актът на обявяването на Независимостта на 22 септември 1908 г. фокусира по един уникален начин цялото следосвобожденско развитие на България през първите три десетилетия от възстановяването й на политическата карта на Европа, когато протича необратимо процесът по извоюване на независимостта на България като суверенна държава, воден от няколко български правителства и двама Князе на българския престол. Това е един дълъг процес пълен с драматични обрати, но изведен блестящо до онзи исторически момент в националната ни история, когато национален празник става Възшествието на престола на българския, а не на чужд държавен глава. След 1908 г. официалният празник на българския цар се чества като олицетворение на независимостта на България, а от 1918 г. при възшествието на Цар Борис ІІІ на трона те стават едно и също нещо. Започват да се празнуват заедно, в един ден, като символ на взаимовръзката между двете събития. За тази цел интронацията на Цар Борис ІІІ е извършена именно в деня на 10-годишнината от Обявяването на Независимостта.
100-годишнината на знаменателното историческо събитие от 22 септ. 1908 г., освен за широко честване и популяризиране на този нееднозначно оценяван акт през последните 50 от тях, стана повод и за нови, все по-обективни и задълбочени изследвания върху периода и свързания с него принос на цар Фердинанд.
Настоящето изследване цели да насочи вниманието към някои аспекти от дългия процес по подготовката на самото обявяване на Независимостта на 22 септември 1908 г., отразени в архивите, които го показват далеч не само като блестящо реализиран дипломатически акт в умело подбран исторически момент на стечение на всички възможни благоприятни обстоятелства във външно-политически аспект. Успехът на тържественият акт във Велико Търново е свързан не случайно с името на новият български Княз Фердинанд Саккобургоготски, заел българския престол на 2 август 1887 г. Архивните документи разкриват, че този успех може и трябва да се разглежда като плод на целенасочените 20-годишни усилия на Княз Фердинанд и неговите правителства да подготвят българската държава като единен организъм във вътрешно и външно-политически план за извоюването на независимост „отвътре“, преди да се опитват да потърсят признание отвън. „Благородната задача, на която се посветиха всичките усилия на Ваше Царско Височество, се изразява вече във всестранния напредък на българския народ и на българската държава“ пише в специално обръщение по случай 20-годишният юбилей на Княза на българския трон министерския съвет. Тази кратка формулировка дава най-точното определение за целта и постигнатите резултати на първото Княжеско двадесетилетие. И тази амбициозна цел, следвана неотклонно и реализирана от няколко поколения български държавници е обявена за постигната тъкмо в навечерието на 20-годишнината от възшествието на Княз Фердинанд на престола през 1907 г., поради което тя е окачествена като специална годишнина, „която задължава правителството да даде на народното нетърпение едно скорошно удовлетворение“, както се изтъква от нейните съвременници.
Това е темата на настоящето научно съобщение. За целта се използват данните в цитирания по-горе исторически в буквалния смисъл на думата, но малко използван документ – доклад на МС послучай 20-годишнината от Възшествието на Княза. Този доклад разкрива сериозната подготовка за реализиране намерението да бъде обявена независимостта именно в чест на юбилея на Княза още през 1907 г. като цялостен, зряло обмислен план, базиран върху неоспоримите данни и факти за постиженията в развитието на младото Княжество. На практика 20-годишният юбилей на Княза се превръща в генералната репетиция за обявяването на Независимостта.
В националната празнична система на Княжеството след Освобождението, Възшествието на престола на държавният глава заема централно място, като официален държавен празник, на който се чества една от основните институции – Княжеската. Встъпването на Княз Фердинанд на българския престол на 2 август 1887 г. в съответствие с Търновската конституция, но в разрез с условията на Берлинския договор се извършва в условия на остра външна и вътрешна опозиция, въпреки неодобрението на Великите сили. През 1907 г. за тържественото отбелязване на 20-годишният юбилей от възшествието му, в София е организиран тържествен национален празник, на който пристигат редица представители на същите тези европейски сили, които «започват да се надпреварват да отбелязват безспорния всестранен напредък на страната». Едва ли някоя от тези Велики сили е допускала, че ще присъства на неговият 20-годишен юбилей на трона, утвърден като безспорният държавен глава, създател на българската национална династия.
Между официалните поздравления и подаръци, поднесени на българският владетел по един толкова знаков повод, присъства и цитирания вече – на пръв поглед делничен, канцеларски документ, озаглавен просто „Доклад до Негово Царско Височество българския Княз Фердинанд І от МС». Но това не е обичаен доклад. Той представлява пълен отчет за 20-годишното управление на Княза на българския престол и фактически проследява следосвобожденската история на България по пътя на осъществяване националните й цели и стремежи. Поради това именно този доклад разкрива цялата същност на 20-годишния юбилей на Княза като един различен от обичайните държавни тържества в Княжеството празник.
Нещо по-вече – той свидетелства по категоричен начин за наличието на един дълбок замисъл и сериозна подготовка за използване на 20-годишния юбилей като подходящия повод да се обяви независимостта на съединеното княжество.
Наличието на такива планове е известно от цитираните по-горе доклади на френския дипломатически представител Михаил Палеолог до външния министър на Франция – Ст. Пишон от 1 юни 1907 г и 24 юли 1907 г., в които се разкриват намеренията на правителството да се използва юбилеят, за да се обяви независимостта на България тъкмо по време на тържествата в Търново по случай 20-годишнината от възкачването на престола. Сведенията на М. Палеолог разкриват, че предварителните планове за евентуалното обявяване на независимосттта на княжеството включвали и примерен сценарий, който предвиждал и възможност тя да бъде обявена като спонтанен акт от страна на Княза. Френският представител описва предприетите в София действия по реализация на този план с оглед не само на международната обстановка, но и на противопоставянето на някои министри „на тази амбиция за създаване на българска монархия“. По този повод той разкрива, че «Фердинанд се е оттеглил в двореца Пустамазош в Унгария за да обмисли действията по реализация на плана“. Фактът, че Независимостта не се обявява тогава, въпреки сериозната подготовка за целта говори, че несъгласието на френския представител, както и позицията на Австро-Унгария и Русия, са отчетени като неблагоприятни за успеха на начинанието фактори. Това свидетелства, че придобиването на царски титул и монархически статут не е идея-фикс на Княза, а акт от държавна значимост, който не допускал риск от провал, независимо че планове в тази посока са документирани още в преписки на министрите К. Стоилов и Д. Станчов от 1897 г., в чест и на 10-годишнината от възкачването на престола. Събитието се отлага за най-подходящия възможен момент, който да гарантира успеха му, въпреки все по-нарастващото желание сред българските държавници „да се тури най-после край на едни отношения между нас и Турция, в каквито ни е поставил Берлинският договор“. Това желание документира в спомените си Александър Малинов, бъдещият съавтор на акта на Независимостта. Той разкрива в тях собственото си предложение да използва аналогичният на инцидента Гешов случай, разиграл се на Хагската конференция през същата тази 1907 г. Тогава България също прави опит да се представи като независима и да гласува според интересите на външната си политика, но била заставена от сюзеренката си Турция да гласува против конвенцията за арбитража. Ал. Малинов твърди, че още тогава у него се оформя убеждението, „че е дошло крайно време да помислим сериозно за провъзгласяването на независимостта на България; че скъсването на васалните връзки с Турция ще ни извади от унизителното положение, което поради тях се създава…“. Спомените на бъдешия автор на Манифеста са ценен извор, който разкрива, че този въпрос от национална важност е поставен от него на дневен ред през 1907 г., с цел да получи своето единствено възможно разрешение. Това се подчертава и от разкритите по този повод пред него данни от Княза за нееднократното му повдигане от предишни правителства, както и за готовността от страна на самия Княз „да измъкнем въпроса за независимостта от фазата на благопожеланията при първия удобен случай“.
Този важен факт разкрива, че станалият исторически дипломатически инцидент под името „случаят Гешов“ през 1908 г. има прецедент, създаден на Хагската конференция, който е използван целенасочено от българското правителство при първият подобен случай, за да реализира намеренията, възникнали година по-рано. Ясно е, че при окачествените от Ал. Малинов като унизителни васални отнощения, намирането на подходящ случай, подобен на Хагския е било въпрос на време, но и на избор за реализиране на оформеното убеждение.
Особен интерес за целите на настоящето изложение представлява обаче заявлението на министър Д. Станчов пред М. Палеолог в цитирания доклад, че „състоянието на васална зависимост вече не отговаря на нашия политически и социален прогрес“ като аргументация за така изявеното намерение да бъде обявена независимостта в чест на 20-годишнината на Княза. Това изказване придобива своята конкретизация в съдържанието на така изготвения за Княза доклад, където са изложени подробно, систематично и изчерпателно данните и фактите за горецитираните претенции на България в посока „политически и социален прогрес“. Поради това и беше избран за тема на настоящето изложение.
Как са виждали проблемите, целите и приоритетите на страната си българските държавни мъже и какви са били критериите им за самооценка на постигнатото в навечерието на обявяване на Независимостта, това са въпросите на които дава отговор този необичаен доклад, който бихме могли да наречем по същество с днешните понятия „юбилеен“, независимо че не носи такова определение в заглавието си.
За целта на настоящето изследване са използвани най-характерните, знаковите акценти, изложени в доклада, които разкриват постигането на вътрешно-политическа стабилност като стратегическа цел и условие за официалното обявяване на Независимостта.

ІІ. За Българската независимост – де факто

Уводът към доклада разкрива създаването, укрепването и гарантирането на държавния стабилитет като основополагаща, необратима ценност за Княза и правителството, като основна предпоставка и условие за независимостта, която за да стане юридически признат акт, трябва да се постигне фактически. Тя се поставя като условие не само за цялостното развитие, но и за самото съществуване на държавата. Нейната значимост е подчертана в увода към доклада, чрез сравнението с драматичните събития, съпътстващи идването на Княза на престола. Уводната част продължава с подробно изложение на „страшните събития, в които младото Княжество можеше да намери своята гибел“ поради „безразсъдно водените политически борби, докараха престъплението на нощта срещу 9 август, което хвърли България в анархия“, които се обобщават от извода, че „Отечеството се намираше на прага на пропастта и неговото спасение изискваше да се положи край на това революционно положение с установление на законни и общепризнати власти“. Между тези власти, призвани да спасят Отечеството, чрез установяване на ред и закон, Княжеската власт се намира в най-сложно и неустановено положение. Изложените обстоятелства подчертават отговорността, която се възлага на новият Княз и опасностите които трябва да преодолее в условията на т. нар. „българска криза“ когато поема риска да дойде на българския престол на 2 август 1887 г. , „когато на нашето Отечество се гледаше като на гнездо на безумни междуособици и на народа ни като недостоен да се самоуправлява…Никога монарх не се е намирал пред по-мъчно предначинание и при по-неблагоприятни условия“.
Това е най-точната възможна характеристика на историческата ситуация, в която Фердинанд Български се възкачва на българския престол. И нищо чудно че си спечелва реноме на авантюрист, толкова безнадеждно е изглеждало начинанието му в очите на съвременниците. Затова и налагането и укрепването не само на Княжеската институция, но и на българската държава само за 20 години, което се превръща от дело невъзможно, в исторически факт, дава повод на Министерския съвет да опише немислимото като постигнато и да поднесе на „своя доблестен вожд книгата на своя напредък“. „В тая книга е писано, какво е било положението на нашата страна, когато Ваше Царско Височество стъпихте в нея и какво тя стана под Вашето царствование,“ което разкрива и целта на изготвянето му.
В деветте раздела на доклада е обобщено и изложено цялостното обществено-политическо, стопанско-икономическо и културно-просветно развитие, изминато от българската държава през този 20-годишен период. Първият от тях е посветен на Министерство на вътрешните работи и изповеданията (МВРИ); следват проблемите и постиженията в Министерство на вътрешните работи и народното здраве (МВРНЗ), Министерство на народното просвещение (МНП), Министерство на финансите (МФ), Министерство на правосъдието (МП), Министерство на войната (МВ), Министерство на търговията и земеделието (МТЗ), Министерство на обществените сгради, пътищата и съобщенията (МОСПС). Най-кратки са първите два раздела, а най-обширни – тези на МФ, МП, МТЗ и МТПС. Структурата, езика и стила на доклада е подчинена на идеята да дава ясно, точно, конкретно, стегнато и аргументирано изложение. Излагат се състоянието и проблемите за решаване в началото на периода, поставените цели и задачи, предприетите мерки за постигането им и наличните резултати в края на периода. Специално място се отделя на законово-нормативната уредба като основен инструмент за разрешаване на всеки от проблемите и нейното приложение във всяко министерство, както и на създаването на необходимите кадри като основа за постигнатите резултати. Изложенията изобилстват с конкретни цифри и данни по всеки разгледан въпрос, „въз основа на най-верни данни“, придружени с подробни статистически таблици и справки. Проследяват се промените в структурата, функциите и правомощията на отделните министерства и сферите на тяхната дейност със съответната обосновка за тях не само за разглеждания период, но и с ретроспекция от Освобождението и Временното руско управление, като се засягат на нужните места и спецификите в двете части на България преди Съединението. Така се подсилва историческата значимост на изнесените данни. По този проблемно-тематичен начин, раздел след раздел, докладът прави цялостен подробен обзор на дейността на всяко едно от отделните министерства за времето на Княжеското управление, с което на практика се постига един par excellence исторически обзор.
Основните изводи, изложени в първия раздел разкриват успехите в постигането на политическа независимост, като водеща цел на правителствата през периода, подчинена на тезата, издигната от Стамболов, че българската независимост трябва да започне първо от вътре, като превърне външно-политическата изолация в свой коз, за да се съсредоточи върху постигане на вътрешна стабилност, на свои собствени национални цели и реален прогрес. За целта България превръща своята принудителна изолация в „блестяща изолация“, в период на вътрешен растеж, за набиране на национална мощ и стабилност, което й придава стратегическа значимост във външно-политическо отношение. И след като я постига “де факто“, в обществено-политически и икономически план, защитата й “де юре“ като международен дипломатически акт, вече става въпрос на време и намиране на най-подходящия случай за реализиране на самото историческо събитие.
Тези резултати се извеждат като следствие от предприетите действия за поддържането на балансирана външно-политическа линия, която да печели на България време за преодоляване противоречията с Великите сили, като цел на Княз Фердинанд и в крайна сметка – негово значимо постижение. Периодът на „блестящата изолация“, в който насоките и целите на развитието й се определят не от външни сили, а от потребностите на вътрешното й състояние е използван максимално добре, за да се направи заключението, че „благодарение на постоянни старания и мъдри постъпки, българский Княз и династията му придобиха най-сетне единодушното признание на Великите сили и се тури край на прискръбните ненормални отношения между България и Освободителката, Великата Руска Империя; а с това Отечеството излезе от смътното положение, което му тежеше под ред години.“ Така гласи първият и основополагащ за самото съществуване на България като държава резултат от дейността на МВРИ, постигнат през този период, който създава базата и за всички останали усилия на държавата.
Външно-политическата стабилност е конкретизирана с поредицата постижения на МВРИ– откриване на дипломатически представителства “за да води своите сношения с иностранните държави и да защищава интересите на поданиците си в тях“ и за да започне „достолепно да участва в многобройните европейски международни културни актове.“ А що се отнася до търговските, погранични и „в другите международни актове, България засегна постепенно всичко що й липсваше или й пречеше. “ Впечатляващо звучи особено заключението, че „съдебното устройство на България вдъхна доверие на Великите сили, вследствие на което тя най-сетне придоби съгласието на последните, за да се отменят някои постановления от капитулациите“ и ясни надежди и „за съвършеното премахване на капитулационния режим в Княжеството“. България, както в политическо, така и в търговско-икономическо отношение „биде поставена на почти равна нога съ западно-европейските държави, вследствие на това, създаването на специялно търговско отделение при министерството, стана неизбежно.“ Прегледът на търговските отношения с европейските държави през периода показва пътя от принудителното спазване на старите турски договори, по силата на Берлинския договор, до създаването на собствени търговско-митнически споразумения въз основа на въведената българска обща митническа тарифа за чуждите държави. Това става възможно поради „тактичната и мъдра политика на Княжеството, което разреши в благоприятен за нас смисъл въпроса за автономното водене на нашата търговско-икономическа политика.“ Този успех е последван от успеха в откриването на княжески търговски агентства – през 1897 г. в 5 града на Европейска Турция, 2 генерални консулства в Унгария и Русия и Египет, 1905, 1906, както и почетните агентства в Белгия и Париж , гарантирани със съответното законодателство и нормативно осигуряване.
Необходимото по важност и усилия място е отделено и за постигнатото по отношение „подобрението в църковно и гражданско-правно отношение положението на българското население в европейските области на Турция“ и на територията на страната . Обязаностите на българската държава по отношение на „целокупния български народ“, чиято численост във вилаетите на Отоманската империя и Източна Румелия надминава населението в Княжеството, както „и за да не се наруши единството на българската Народна Православна Църква, пътеводителка, както е известно, не само в духовно народно просвещение, но още и в много законоположения от публично-административен характер „и за да се запази юрисдикцията на Фермана за учредяването на Българската Екзархия от 28 февр. 1870 г. според който, седалището на българската църква е в Цариград, а и поради правата на мюсюлманското население, то всички тези съображения налагат логично мястото на Отделението по изповеданията в България под ведомството на Министъра на външните работи“. А между постиженията в тази посока са посочени извоюваните 7 берата за митрополити от 1890 г., 1894 и 1897 г., както и 26 екзархийски наместници в българските епархии и 23 представители на църковни общини, както и увеличения брой на българските училища и учители от 459 основни и 17 класни с 675 учители и 23 741 ученици до 940 училища, 1620 учители и 33 174 ученици, постигнати преди поражението на Илинденско-Преображенското въстание.

Между историческите постижения за всички времена на нашето държавно развитие, които отчита министерството в тази област са изграждането на българска семинария – 1893 г., болница 1897 г. и църква 1898 г. в Цариград, на духовни семинарии в София, 1902 г., в Лясковец, Самоков и Рилския манастир и масовото църковно строителство на храмове в селищата на Княжеството, които стават предмет на целенасочена държавна политика през периода.
Като интересен показател за повишената значимост на България във външно-политическо отношение е изтъкнато създаването на Отделението за печата към министерството през 1889 г., Българската телеграфна агенция през 1894 г. и неговата дейност както за намаляване „ обнародваните в странство криви и претълкувателни сведения за България“, така и „с постоянното распространявание на просвещението между народа и умножението на числото на охотниците за четене на вестници.“ „С една дума – вестникарството – дотогава още в първоначално състояние – едновременно с основаването на Отделението за печата, почна да се развива бързо, а към 1890 г. се появяват и първите ежедневни вестници“. „От просто дилетантско занятие до тогава, вестникарството почна да става професия за много хора и да се обръща в меродавен фактор.“
В областта на постигнатото от МВРНЗ като най-важно е изтъкнато ликвидирането на разбойничеството, едно от най-дестабилизиращите явления по време на междуцарствието и осигуряването на обществената безопасност в страната. Най-силно впечатление обаче правят успехите по отношение превенцията на престъпността, разбирана от онези български държавници като функция на морала на населението от една страна и на непрекъснатия полицейски контрол по места от друга. За 20 години министерството отчита намаление на престъпленията от углавен характер с почти 50% „като бляскаво доказателство за грамадния напредък, направен от населението в България от гледна точка на морала и почитание благото на ближния“, както и „на преобразуванията, въведени в полицията с закона от 27 ноемврий 1889 г, както и на организирането селската полиция от 16 март 1905 г.“ Основно място сред функциите на това министерство заема административната организация на Княжеството и въведените законодателни мерки за неговото реформиране и рационализиране, чрез които да се поставят отделните централни и местни административни власти – от окръжните съвети, до общините, в реална полза на населението, по изграждане на инфраструктурата, благоустройството и хигиенизиране на селищата и материалното им повдигане, чрез повишаване приходоизточниците им и подобрение на чиновническия апарат, който ги обслужва по образование и квалификация, което е първостепенна грижа и задача на всички министерства. Като показател за постигнатите положителни резултати се привличат демографските данни за увеличение на числеността на населението по общини и на техните доходи.
Всред постиженията на това министерство са изтъкнати и подобренията в избирателната система и народното здраве. Последните са интересни с приведените данни за борбата със суеверията, с недоверието до степен на враждебност към санитарните органи, за създаването на навици за елементарна хигиена сред населението, като основният проблем, с който отделът на народното здраве към МВРНЗ започва изложението за проблемите си. За да се стигне до впечатляващата статистика за брой легла в новоизградените болници, санаториуми, за брой лаборатории, аптеки, дрогерии, проведени изследвания, ваксинации, реваксинации, и цялата нужна система от административни органи и специализирани здравни институти и здравни кадри с необходимото специализирано медицинско образование. На практика създаването на здравна система започва от борбата с врачките и знахарите до привеждането й в „еднакво положение с много напреднали страни“.
Най-обемното изложение е това на министерството на народното просвещение, поради ролята, която се отделя на образованието за постигането на цялостния културен напредък на страната и „ на големите успехи, качествени и най-вече количествени, които направи нашето учебно-просветително дело през тоя съвсем кратък период от живота на един народ“. Като основа на този успех се изтъква законодателната уредба, чието „огромно значение се състои в това, че с него държавата влезе в ония свои права и длъжности, изпълнението на които се е смятало още от великия атински мъдрец Платон за една от най-важните функции на държавата“ и се състои „в издържане и уредба на общественото образование“ продиктувано от „повелителната нужда да се изведе народът час по-скоро от невежеството и некултурността … по примера на всички западно-европейски държави, които след като съзнаха, че при съвременната международна конкуренция невежественият народ не може да задържи позициите си нито в отношение на своето икономическо състояние, нито пък в отношение на политическата си роля, днес иждивяват огромни суми за поддръжка на училищата си.“Данните за огромния напредък на учебно-просветното дело в България за този период освен създаването на цялата система от първоначално до висше образование, разкриват и изравняването в условията и правата на жените с мъжете и на отделните етнически групи. Но между постиженията на това министерство са посочени и новосъздадените културни институции на България, наричани „културнопросветителни учреждения“. Това са Народните библиотеки в София и Пловдив, Народния музей с галерия, Народния театър, Централната метеорологична станция, Училищния музей, Институтите за глухонеми и за слепи. Като принос на културно-просветната дейност на министерството са посочени и знаковите за българската наука издания, между които водещо място заемат СбНУНК, „Български старини“, „Материали по история на България“, „Училищен преглед“ и „Златна книга на дарителите на народната просвета“
Обемен е и разделът на министерство на финасите, който разглежда развитието на това ведомство още след Освобождението и дава бюджетните резултати с таблици и справки на Княжеството според законодателството за държавната финансова отчетност в посока на нейното подобрение; разглежда промените в данъчната система, държавните дългове и тяхното обезпечение за целия следосвобожденски период, вкл. и регулацията с Източна Румелия след Съединението. Специално място е отделено на най-важните за държавната финансова система институции – Върховната сметна палата и Българската народна банка с нейния принос включително и за развитието на българското стопанство чрез системата на кредитните занаятчийски сдружения, като централно ръководство и цялостно съдействие, за да изпълни предназначението си занаятчийското кредитиране за повдигане благосъстоянието на населението.
Пространният анализ на фактите отчита където е нужно и традициите в различните сфери на обществения живот от времето на Възраждането и турското робство, политическите промени и последиците от политическата криза след детронирането на Княз Александър І. Министерство на правосъдието например трябвало да преодолее преминаването от турските закони, които действат дълго след Освобождението, докато се създаде всеобхватната правосъдна и законодателна система на Княжеството и необходимите по образование кадри за тази цел, „изражение на последнята дума на науката по наказателно право, пълен търговски закон и почти пълен граждански кодекс, съставени по най-новите начала на правната наука“. Те отчитат не само „голямо подобряване на нашето правосъдие, но и „укрепиха доверието на населението в съдилищата“. За да се достигне до „ пълното кодифициране на материалното право, както и процесуалните закони, които пък осигуряват упражняване правата на гражданите, учредени със законите“ и дават необходимите гаранции, „познати от най-съвършените законодателни системи както за бързо и своевременно, така и и за справедливо разрешение на споровете по тях.“ Приведените данни за сравнение през периода за заведените и приключени дела, говорят за едно увеличение от 4 ½ пъти на бързината на правораздаване и потвърждение на произнесените присъди от касационните жалби, които са намерени за основателни само в 25% от произнесените присъди. За да завършат с извода, че „по своята пълнота и съвършенство отговарят на най-новите кодекси на цивилизованите държави“.
Министерството на войната излага реформите в армията във всички войскови части и родове войска, чак до въвеждането на пенсионния фонд и противно на очакванията, не се разпростира върху победната Сръбско-българска война, а върху проблемите, които са възникнали за разрешаване, като се започне от „заякчаване на войнския дух и дисциплината“, до снабдяването й с най-модерните и усъвършенствани бойни материали и подготовката й в духа на съвременните изисквания на бойното изкуство. Особено внимание е отделено на личния състав на армията и неговото развитие и подготовка за попълване с подофицери и офицери.
Историческият поглед върху министерството на търговията и земеделието започва с едно обширно изложение върху движението на населението, поради факта, че в него се намира и Дирекцията на статистиката. Така става ясно, че от първото проведено преброяване на обединеното Княжество на 31 дек. 1887 г. и последващите 3 преброявания през 1892, 1900 и 1905 г. с приведените таблици по селища, по домакинства и общо, има увеличение с 27,9% на жителите и с 25,1% на домакинствата. В някои от селищата този процент на увеличение надхвърля 130-150%( София, Бургас, Каварна, Цариброд, Попово). Интересни са и данните за увличението на обработваемите площи в страната през периода и на износа на продукция, което илюстрира прогресивното стопанско-икономическо и търговско развитие на страната. Изброени са подробно мероприятията, чрез които държавата подпомага целенасочено това развитие на икономическите условия в земеделието, както с усъвършенстването на земеделската техника, така и със широката земеделска просвета и образование, чрез създаване на система от земеделски училища, просветни курсове и беседи; изграждането на земеделски учреждения и институти по агрономство, животновъдство и селекция и не на последно място – чрез създаване условия и гаранции за опазване на земеделския труд и имот, заложени в Закона за селската полиция през 1904 г. Земеделски курсове се провеждат и в армията, за да може българският селянин да не изостава по време на военната си служба от необходимите за развитие на стопанството му знания и подготовка. Като се добави и насърчаването на кооперативното движение чрез закона за кооперативните сдружения и земеделските каси, изграждането на гражданската санитарно-ветеринарна служба и горското и водно стопанство в България се добива представа за една пълна заангажираност на държавата със създаването на законови условия и административно-кадрови мерки за развитие на този най-важен сектор за икономиката.
Подобаващо пространно място е отделено и на развитието на насърчаваната индустрия и занаятите в страната, проследени със съответните сравнителни данни в таблици и проценти за различните сектори, които показват „радостния факт, че 75% от капитала в едрата индустрия е български, а само 25% е чуждестранен“. Като логично следствие от такова качествено и количество стопанско развитие на произведената продукция, се развива и търговията. За вносителите на тези данни предмет на гордост е факта, че „скороосвободения българин чрез труд, пестеливост и умение е успял да създаде собствен капитал за една национална индустрия“. Сред факторите за това израстване на производството и икономическото замогване на страната и нейното население освен насърчения, предприети със съответното законодателство и цялостната икономическа политика на държавата е и развитото социално законодателство, което широко покровителства работническия труд; създават се и спомагателни каси, пенсионна система и българската земеделска банка и земеделските каси .
Не по-малко обширен е раздела на министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията , който също има нужда от доста таблици и цифри, проценти и конкретни данни, изреждане на Закони и нормативно-уредбена база, списъци на селища, за да покаже чрез сравнителен анализ на резултатите, развитието на българските селища в строително, регулационно и благоустройствено отношение, създаването на пътната и железопътната инфраструктура, пристанищата и съобщенията в страната през този период, когато се е налагало също да се догонват с огромни темпове постиженията на европейските страни. Специално място е отделено на приоритетните държавни градоустройствени проекти, изброени в нарочен списък, които през този период са училищата, болниците, стопанските учреждения, църквите, военните институции, читалищата .
Дори само от така представените най-характерни аспекти в отделните раздели е видно, че този юбилеен доклад е една своебразна история на Следосвобожденското ни развитие до към 1908 г. – годината за обявяването на българската независимост. При това една различна, съдържателна история, без познатите ни кабинетни смени и интриги, многобройни политически имена на партии и техни лидери и поддръжници, всеки от които – както сме свикнали яростно отрича стореното от предшествениците и изтъква себе си, без изборните статистики. В тази история България се представя от гледната точка на нейното собствено развитие и постижения, обусловено от нейните иманентни интереси, чрез посоките и целите формулирани от българските правителства в една удивителна приемственост, за да докладват така изложените постижения за 20 години.
Разбира се, че това пространно, историческо проследяване на превръщането на България в модерна държава през този период може да се обобщи и в две изречения, както го прави М. Палеолог – «За двадесет години беше създадено всичко: администрация, полиция, финанси, армия, образование, железници, търговия, промишленост и т-н. – цялата машина на политическия, икономическия и социалния живот». Но благодарение на конкретните изобилни данни, които стоят зад факта на «българското чудо» като резултат от ясно формулираните цели и приоритети, днешният изследовател разполага с необходимия коректив на многобройните исторически изследвания върху периода на управлението на Княз Фердинанд, обусловени и дори не рядко предпоставени от доминиращи политически и идеологически тези. Възгледите на съвременниците и участниците, движещи събитията и представени от самите тях, носят духа и атмосферата на своята историческа епоха, за чието изследване те не могат да бъдат заменени от никакви последващи интерпретации.

ІІІ. „L’Etat – c’est moi“

Този юбилеен доклад предлага и интересни възможности за проследяване на някои аспекти от процеса по налагане и утвърждаване на институцията на Българския Княз като държавен глава през двадесетилетието, едновременно с процеса по създаване условията за обявяването на българската независимост. Предлага още една гледна точка, още една възможност да се изяснят недвусмислено условията, които преодолява Фердинанд Сакскобургготски, когато е избран за български княз, известни като “българската криза”, когато тази институция е компроментирана до степен на застрашаване на съществуването на България като държава.
Реалната картина за действителните измерения и мащаби на събитията, които стоят зад определението “политическа криза” дават най-добре нейните съвременници. Ясна характеристика на настъпилите опасности в държавното развитие дават самите депутати в ІІІ ВНС. “След нещастния случай на 9-ти август, по който останахме съвършено без глава”, те са призвани да направят необходимите промени, насочени “към запазване мира и тишината в държавата”. Към това са насочени както усилията на ВНС, така и на регентите и правителството. Гарантът на независимостта на страната според чл. 5 на Конституцията е Българския княз, върховен представител и глава на държавата. “В пълно съзнание на своя дълг, ние незабавно ще пристъпим към избора на Българския държавен глава, за да избавим час по-скоро нашето скъпо Отечество от грозната криза, в която то се намира хвърлено…” Вътрешната и външната опасност за окачественото като “злощастно” в онзи наистина критичен момент отечество, се подсилва и от трудността в намирането на подходяща кандидатура. При това бъдещият княз трябва да се съгласи да поеме функциите си и без формалното съгласие на Високата порта и останалите европейски сили. Рисковете на българския княжески престол и руският натиск предизвикват отказа на един вероятно подходящ първоначално избран кандидат – датският принц Валдемар. Нормализирането на политическото състояние в страната чрез изнамирането час по-скоро на Български княз, който да овладее излизащите от контрол вътрешно-политически борби, за да се неутрализират детронаторите и техните вътрешни и външни поддръжници се оказва твърде трудна за изпълнение задача. Когато на 25 юни 1887 г. най-сетне представителите на кабинета успяват да реализират задачата си и избират за български княз Фердинанд Сакскобурготски, не се скрива и мнението, че той е предприел доста рисковано начинание с предизвестен край, като на своя предшественик. “Толкова млад и вече екс-крал”- шегуват се в Европа, опознали вече достатъчно българските политически нрави, за да не смятат, че и новият Княз ще успее да наложи институцията на държавния глава над котерийните парламентарни борби. Под това мнение се подписват по-късно и авторите на доклада по случай 20-годишнината от встъпването на Българския Княз.
“Настанаха страшни събития, в които младото Княжество можеше да намери своята гибел. Безразсъдно водените политически борби докараха престъплението на нощта срещу 9 август, което хвърли България в анархия…Отечеството се намираше на прага на пропастта и неговото спасение изискваше да се положи край на това революционно положение с установение на законни и общепризнати власти. Овдовелият български престол требваше да бъде зает от нов Княз…Неопитността от една страна, партизанската злоба от друга, беха помрачили известни умове, които не разбираха, че се изтощават в неблагодарна борба против независимостта на своето Отечество. И тая борба беше люта, отчаяна…Никога монарх не се е намирал пред по-мъчно предначинание и при по-неблагоприятни условия.”
От тази гледна точка, задачата на Княз Фердинанд, който идва на българския престол дори без санкцията на руския император и Великите сили изглежда предварително обречена и нищо чудно, че си спечелва произвище на авантюрист.
В този смисъл фигурата на Княз Фердинанд се оказва натоварена с изключителната за бъдещото развитие на страната задача, да извоюва не само признаването й от европейските сили, но и да бъде гарант за запазване на независимостта й в условия не само на външна, но и на остра вътрешно-политическа опозиция, породена именно от въпроса за външно-политическата ориентация на страната. Поради нелигитимния му избор т.нар. “българска криза”, засяга не само проблемите през 1886-1887 г., но навлиза в нова степен на развитие, доколкото проблемът с руско-българските отношения и личността на българския монарх остават твърде двусмислени и висящи чак до смъртта на Александър ІІІ през 1894 г. Затова и борбата за българската независимост всъщност започва от младият, непризнат от Великите сили български Княз още при встъпването на опасния български престол едновременно с борбата му за налагане на българската национална монархическата институция и продължава цели 20 години, за да завърши с обявяването й през 1908 г. В уводната част на доклада това успоредно извоюване на стабилността на короната и на държавата е представено с извода „преодолените препятствия и достигнатите под Ваше ръководство резултати показват, че Ваше царско Височество е не само първ измежду българите, но че е и олицетворение на Българското Отечество.“
Това сравнение разкрива цялата тежест „на царската корона“ за Фердинанд. В началото на този етап, през 1887 г. все още налагането на Княжеската институция е в ръцете на самия Княз, както и на правителството, които носsj и като че ли единствени осъзнаваj отговорността на момента, от който зависи независимостта на страната. За да реализира очакванията към него за изход от кризата, Князът би могъл само ако се превърне в реален фактор на вътрешно-политическата стабилност. Провеждането на самостоятелна политика след избухването на “българската криза”, става най-важният показател, който може да докаже на Великите сили, че България е независима държава, която се развива по пътя на своето вътрешно самоопределение и национални идеали.
За резултатността от провеждането на тази политика след години свидетелства изказването на лорд Солсбъри, един от авторите на разделението на българския народ в две държави:“Тогава ние мислихме, че сте руси и че Русия чрез вас ще се простре до стените на Одрин, вследствие на което се трудихме, колкото можахме, да я задържим. Ние не знаехме вашия народен гений и неудържим стремеж за самостоятелен политически живот.”
Дългият път към независимостта на България се покрива напълно с процеса по утвърждаването на новият български Княз върху трона, с неговите първи 20 години. Тази символика се вижда и във факта, че съгласно източниците, първите сериозни планове за обявяването на независимостта датират още в навечерието на избора на Княза, през 1887 г. по време на „българската криза“, като един от вариантите за изход от нея. От тази гледна точка може да се каже, че борбата за независимостта на България е мисията, с която младия български Княз е натоварен още с всъпването му на престола, а обявяването й 21 години по-късно представляват венеца и завършека на неговите трудове в тази посока в продължение на целия период на управлението му.
Съдбата на Княза-държавния глава, със съдбата на държавата е обща до степен, че той може да бъде наречен „царят-държава“ А борбата му за налагане и утвърждаване на институцията на държавен глава е аналог на борбата на самата държава за налагането и утвърждаването й в политическата система на Европа и олицетворява историческото развитие на България в този период. Създаването на българската национална монархическа династия в този смисъл очертава и първите следосвобожденски десетилетия от развитието на България и процеса по създаване на независима българска държава.
Празникът на 22 септември 1908 г., чийто символ става Денят на Възшествието на българския владетел на престола финализира по най-логичния исторически начин 20 годишния път в посока на независимостта, като завършителният акорд в политическото възраждане на България.

В света на викингите съществува една интересна история за викингска експедиция, която навлязла в Средиземно море, за да търси Рим. Никой от воините нямал представа къде точно се намира този град, нито пък знаел някакъв ориентир, по който да го намерят. Географията на този район, все още, била неизвестна на викингите. За тях, Рим бил богат град, познат им от разказите на франки и фризи (фриги/фригийци?). Стигайки до бреговете на Апенинския полуостров (дн. Италия), викингите се натъкнали на гр. Лука, който им се сторил толкова красив, че те го сметнали за Рим. След дълга обсада, успели да превземат града. Но разочарованието им било голямо, когато разбрали, че са се заблудили. Тази случка показва истинската същност на викингите – безумно смели воини, готови на всичко, дори – да се хвърлят с главата напред в неизвестното, само за да се завърнат у дома с богата плячка. Безпристрастният наблюдател не би пропуснал да забележи, че, при цялата романтика около тях, викингите си остават безмилостни пирати. Историтяа е документирала стотици свидетелства за тяхната жестокост. Те са наречени ”чумата на XI век”. Ако гледаме на тях като на герои, какво би трябвало да кажем за съвременните престъпници? Ето ги двете гледни точки. Коя от тях е вярната? Къде е истината за викингите? Историята ни дава храна за размишления, които са актуални и днес. А истината е някъде по средата. Повечето от знанията ни за викингите се дължат на скандинавските саги (легенди). Съвременната историческа наука приема голяма част от казаното в тях за истина, тъй като са открити доказателства – при археологически разкопки и при разчитане на писмени документи на други култури, съществували по времето на викингското нашествие в Европа. Но, все още, има твърде много неясноти, които не ни позволяват да си съставим пълна представа за света на викингите. За съществуването на тайнствения викингски град Йомсборг, все още, липсват безспорни археологически доказателства. А, ако се вярва на сагите, легендарният Рагнар Лодборг е живял около 200 години. Така и не може да се установи, от какво е направен покривът на норманските къщи. Някои учени твърдят, че, за целта, е служел обърнат на обратно кораб. Белите петна в знанията за викингите напомнят за историята около създаването на ефектите във филма ”Джурасик парк”. Хората от екипа на режисьора Спилбърг започнали да разпитват различни учени, за да установят как точно са се движели динозаврите. Те получили десетки различни мнения и, най-накрая, създали своя собствена версия. След прожекция на филма пред ограничен кръг от учени, един от тях, попитан какво мисли за филма, вдигнал рамене и казал: ”Какво пък, може и така да са се движели!”. Светът на викингите Първите по-организирани кралства в Скандинавия се появяват в периода между X и XI век. Дотогава, населението на Швеция, Дания и Норвегия носело общото название ”нормани”. Никой от тях не се чувствал поданик на някоя държава, а само – на част от своето владение или на област, включваща няколко владения.

Названието ”викинг” не е наименовамие на племе или на народ. Има много спорове относно неговия произход. Според най-разпространената хипотеза, изказана от шведския учен Аскеберг, думата ”викинг” има за корен глагола ”vikja”, който означава ”отклонявам се”. Като ”викинг” се определя човек, който е отплувал от дома, напуснал е родината си, в търсене на плячка. В езика на самите нормани, изразът ”отплувам на викинг” е означавал ”заминавам на пиратско пътешествие по море”. Норманите живеели в домове с приблизителни размери 30 на 8 метра. В тях имало едно голямо помещение за живеене и няколко по-малки, служещи за складове. В градовете, тези домове били групирани по 4, като всяка такава група образувала квадрат. В един дом-владение живеели: господарят на дома, наричан ”бонд”, неговото семейство, свободни хора, които му служели – срещу подслон и храна. В къщата живеели и известен брой роби. (Робството било една от греховните тайни на епохата.) Господарят можел да подари свободата на някой от своите роби, като израз на особено благоволение. Робът можел и да се ожени, но децата му си оставали роби. Земята била бедна и неплодородна. Ето защо, повечето владения се занимавали със скотовъдство. Други източници на храна били ловът и риболовът. Нерядко, норманите трябвало да се спасяват от гладна смърт с жестоки, от наша гледна точка, практики. Те убивали своите роби, които не били повече в състояние да се трудят. Новородените деца, които били недъгави, били изоставяни в гората. Същата участ ги очаквала и, ако храната не достигала. Старците сами грабвали оръжие и търсели смъртта си в лов или в сражение. Според вярванията на викингите, доблестната смърт им осигурявала място във Валхала – небесния дворец на техния върховен бог Один. Всъщност, резултатът от тези ”варварски” практики бил намаляване на гърлата, подлежащи на редовно хранене. Трудните условия за живот били основната причина за нашествията на норманите в Европа, както – и за тяхното участие в Кръстоносните походи. През лятото, младежите от владението можели да се включват в походите за търсене на плячка на юг. Завръщайки се от успешен рейд, те печелели слава и уважение. По време на тези походи, норманите се занимавали не само с пиратство, но – и с търговия. Няколко по-близки владения образували област. Спорните въпроси се решавали на областен съд, наречен ”тинг”. При възникване на спорен въпрос, едната страна трябвало да се яви във владенията на другата и публично да я предизвика на съд. После, от владение на владение, се предавала стрела – знак за събиране на тинга. На него присъствали бондовете от областта и всеки от тях имал равен глас с останалите. Тинговете се провеждали при пълнолуние, на някое място, считано за свещено. Там всички отивали въоръжени, но всяко кръвопролитие било забранено. Всичко това звучи твърде хубаво, за да бъде изцяло вярно. В действителност, по-могъщите бондове често упражнявали натиск върху останалите, за да се приемат решения, които са им изгодни. Понякога, оскърбеният прибягвал до кръвно отмъщение и личната вражда прераствала в родова, което водело до смъртта на много хора. Затова, твърде често, онзи, който пренебрегвал решението на тинга, бивал прокуждан от областта. Над няколко владения властвал боен вожд, наречен ”конунг”. Донякъде, той напомнял средновековен феодал. Сагите донасят до нас сведения за могъщи конунги, чиято власт би могла да се сравнява с кралската. В края на X век, пратеник на френския крал попитал отряд датски викинги за името на техния господар. А те му отвърнали: ”Няма господар сред нас! Всички сме равни.” Все пак, норманите признават върховната власт на бонда, във владението, и на конунга, в областта, както и – на тинга – пак в областта. Конунгът поддържал дружина от въоръжвни мъже и живеел на издръжка на владенията, които му се подчинявали. Освен това, той изисквал от всеки свободен човек, годен да носи оръжие, да притежава и поддържа следното защитно и нападателно въоръжение: шлем, щит, лък и стрели, копие и брадва или меч. По-богатите нормани, по време на сражение, носели метални ризници – плетени или плочести. Бедните трябвало да се задоволяват с кожени ризници или да разчитат единствено на защитата на своя щит. Шлемовете също се делели на кожени и метални. Понякога, воините привързвали дръжката на меча или на брадвата с кожен ремък към китката си, за да не изпуснат оръжието си в битка. Брадвата била характерно за норманите оръжие. Тя имала желязно острие с трапецовиден или пирамидален тил. Била украсявана със сребърна и/или с медна украса (примерно – свързани кръгове, затварящи стилизирано изображение на двойка птици с приближени една към друга глави; двойка животински глави; дракон; две змии; ”S”-видни спирали; човешка фигура в цял ръст със спуснати край тялото ръце; четирикрако животно; кръст – на пирамидалния тил). Норманите можели да правят железни мечове, но повече ценяли франкските такива, защото последните били по-добри. Те можели да се закупуват от търговските центрове: Квентовик – на франките, Дорестад – на фризите, Бирка – на самите нормани, а също – и от други, по-малки търговски центрове. Жените съвсем не били онеправдани в норманското общество. Човек можел да познае девойката по свободно падащите й коси. Омъжените жени носели косите си прибрани и вързани. Когато някой викинг искал девойка за своя съпруга, той плащал ”брачна цена” на нейния баща. А в деня след сватбата, булката получавала дар от мъжа си и зестра от своя баща. Разводът не бил нещо необичайно и можел да бъде поискан и от двете страни. Все пак, жените не били съвсем равноправни. Например, ако в къщата имало гости, женската част от семейството на бонда изчаквала мъжете да се нахранят. За възмъжаването на младежите спомагал обичаят за размяна на ”храненици” между отделните владения. Обикновено, като храненици отивали синовете на бонда, а по-рядко – синовете на някои от свободните хора във владението. Храненикът живеел известно време в новото си семейство. По-късно, той можел да разчита на помощта на тези хора, сякаш те са му кръвни роднини. Размяната на храненици спомагала и за укрепването на връзките между владенията. Скандинавската митология е богата на богове и на тайнствени същества. Главни богове на скандинавския пантеон са Один и Тор. Один бил могъщ, мъдър, и хитър. Обликът му се променял спрямо ситуацията. Можел да бъде воин, мъдрец, поет… Тор бил богът на бурите и на гръмотервиците. Бил изобразяван със страшния си чук, с който разбивал главите на враговете си. Много разпространени били амулетите от желязо, сребро и злато, изобразяващи чука на бог Тор, закачен на верижка от преплетени метални халки. Викингите прекосявали огромни морски пространства с корабите си. От скандинавския полуостров, те се прехвърлили към Исландия, Гренландия и Британските острови. Според сагите, техни кораби достигнали до крайбрежието на Америка, но тя била твърде далече, а и местните жители били враждебно настроени към пришълците. Спускайки се по плавателните реки, викингите прекосявали цяла Европа, като, понякога, се налагало да носят корабите си, за да преминат разстоянието от една плавателна река в друга. На носа на кораба викингите слагали драконова глава, а на кърмата – драконова опашка. Наличието едновременно на платно и на гребла правело корабите маневрени. За още по-голямата им маневреност допринасяла и формата на корабите, които били заострени и в двата си края. Като ориентири в открито море служели звездите, но сагите говорят и за ”камък-водител”. Според теорията на Нилс Уинтер, уредът бил предшественик на компаса и представлявал парче магнит, плуващо в дървена чаша, пълна с вода. При погребение на знатен воин, корабът му бивал заравян в звмята заедно с него, така че носът му да сочи към морето. Липсват археологически доказателства за ритуални погребални изгаряния на кораби – често показвани във филмите. Сред викингите се зародило явление, наречено берсерк. Хората, обладани от берсерк, били наричани ”берсеркери”. Човек не се раждал берсеркер, а ставал такъв съвсем внезапно, по време на битка. Изправен срещу лицето на врага, берсеркерът сякаш полудявал. Той започвал да надава крясъци и животински звуци и захвърлял щита и доспехите си на земята. Останал въоръжен с един меч, с два меча, с една дълга брадва или с две къси брадви, той се нахвърлял самоубийствено срещу враговете си, без да мисли за своята защита. Берсеркерите живеели в битките. Извън тях били вяли и апатични. Заради своята безумна смелост, те били смятани за закриляни от самия Один. Всъщност, тайната на ”полудяването” на берсеркерите се криела в чая от татул, който те пиели, преди да влязат в битка. Татулът е отровно растение, но, както са казали древните римляни, ”количеството/дозата създава отровата”. Викингите на Балканите В самия край на VIII и в началото на IX век, Скандинавският полуостров (Scandia – ”прекрасен остров”) на няколко пъти изригва войнствени етнически групи, които, с цел грабежи, войни и търговия, се спускат покрай бреговете на Западна и Южна Европа, а по-късно – и по източните части на европейския континент. Византийските и източнославянските извори ги наричат ”варяги”, а повечето западноевропейски извори – ”викинги” и ”нормани” (северни хора, хора от Севера). Безпримерни авантюристи, смели моряци и победоносни воини, те силно повлияват, а, в някои случаи, и коренно променят съдбата на цели народи, области и държави в средновековна Европа. На първо място, те променят своята собствена съдба. Оформят се нови европейски държави – Дания, Норвегия, Швеция. През IX – XII век, те променят политическата география на Франция (Норманско херцогство), на Англия (т. н. Област на датското право) и на Южна Италия (Сицилийско кралство на норманите). Според руската летопис ”Повесть временньiх лет”, в средата на първата половина на IX век или малко по-късно, варяги създават Киевска Русия и управляват ”Горната Русия” (Новгород). След няколко победоносни похода на киевските варяго-руски князе Светослав (945-972) и неговия син Владимир (980-1015), загива изтерзаният от вътрешнополитически междуособици Аварски каганат. Вследствие от дунавските походи на княз Светослав през 968 г. и 969-971 г., и настаняването му в българската столица Велики Преслав, византийският император Йоан Цимисхий (969-976) организира, през 971 г., ”освободителен” поход, насочен срещу него. Този поход води до началото на края на Първото българско царство, който настъпва през 1018 г. Викингите са откриватели и колонизатори на Исландия и на Гренландия. Вероятно, те са стъпили и в Северна Америка. Кои са пътищата, по които скандинавците достигат до Балканите? Първият, очертан от варягите-руси е т. н. ”Путь из варяг в греки”, споменат в ”Повесть временньiх лет”. По бурните води на днешното Балтийско море и на северните реки, те достигали до р. Днепър и, оттам – до Черно море. Този път е и най-краткият. Вторият е по Средиземно море и е прокаран от норманите. Пътят на варягите от Северна Европа през източноевропейските степи към Константинопол е описан подробно от византийския император Константин VII Багренородни (913-959) в съчинението му ”За управлението на империята”. Там се споменава, че варягите преминавали по брега на Черно море и така достигали до византийската столица. От историческите извори знаем за множество походи на варягите към столицата на Византийската империя, проведени през годините: 838 (?), 842, 860, 907, 911, 941, 943, 944, 969-971, 988, 1024, 1043. Походите са предимно търговски или военни, рядко – дипломатически. Според изворите, тези походи са били извършвани с корабите на варягите, наричани от византийците ”моноксили”, т.е. – (лодки?) еднодръвки. Понякога, походите към Константинопол са засягали и други области на Балканите. Например, след проваления поход на варяжкия княз Игор /със скандинавско име Ингвар/ (912-945), през 943 г., неговите печенежки съюзници са овъзмездени, като им е било разрешено да нападнат земите на днешна Добруджа. Византийските извори доста обширно отразяват двата похода (през 968 г. и 969-971 г.) на киевския княз Светослав на юг от р. Дунав. Всичко започнало след вдна дипломатическа инициатива на византийския император Никифор II Фока (963-969), целяща да накара варягите (хронистът Лъв Дякон ги нарича ”рос”) да нападнат българите от североизток. Императорският пратеник – патриций Калокир – склонил княз Светослав да нахлуе в Дунавска България. През 968 г., бил осъществен първият поход. Варягите-руси преминали р. Дунав и не само разгромили граничните постове и армията, която българите изпратили срещу тях, но успели да превземат и 80 български крепости. Обаче, съвсем скоро, им се наложило да се завърнат в столицата си Киев, за да я защитят от печенегите – съюзници на българите. Вторият поход започнал през следващата година (969). За кратко време, Светослав покорил източните земи на българското царство. Той оствил в Преслав управляващия български цар Борис II, но военната власт в българската столица преминала в ръцете на един от варяжките военачалници – Свенкел/Свенелд (Свен). Самият Светослав се установил в крепостта Дръстър (дн. Силистра). Обединени българо-варяжки войски нееднократно нахлували във византийски територии, дори достигнали до Филипополис (дн. Пловдив). Последвалите събития са доста трагични за българското царство. Новият византийски император Йоан I Цимисхий (969-976) оглавил един ”освободителен” поход, целящ да прогони варягите от българските земи. Българската аристокрация била разединена, не знаейки кого да подкрепи – законния български цар или някой от ”приятелите” на България – княза или императора… Йоан I Цимисхий успял последователно да превземе Преслав и да обсади Дръстър. След няколко сражения, принудил киевския княз и неговите воини да се оттеглят от българските земи. На връщане от Балканите, някъде по р. Днепър, войнственият Светослав загинал в сражение с печенегите. А ”верния приятел на българите” – византийският император – завладял източните земи на българското царство. Освен походите, най-значимо е присъствието на варяги и нормани, като наемници, във византийската армия. След покръстването на Русия (в 988 г.), князът-кръстител Владимир I изпраща в Константинопол т. н. ”варяжки корпус”, състоящ се от ок. 6 000 д. Отряди от този корпус участват във военните действия на византийския император Василий II Българоубиецът /кръстител на Русия/ (976-1025) срещу българския цар Самуил (976-1015). Наемническата служба във византийската армия е била доста примамлива. Освен варяги, през Киевска Рус, по пътя ”из варяг к греки”, от северните страни Дания, Норвегия и Швеция, в столицята на Византия – Константинопол (наречен в скандинавските саги Миклагард – ”град на Михаил”) се стичали и нормански аристократи, и обикновени войници. Логичен е въпросът: Какво ги привлича тук? От една страна, наемниците получават високо месечно възнаграждение – около 30 солида (златни монети). Отделно от високата заплата, съществуват неограничени възможности за самостоятелно забогатяване – чрез заграбване на военна плячка, чрез участие в грабежи и в преврати. За сравнение, минималният месечен доход на едно стратиотско имение е 12 солида. От друга страна, като наемници, те са били част от най-богатата, по онова време, държава и се намирали в центъра на светския и политическия живот в нейната столица. Нека не забравяме, че те трупали безценен военен опит, участвайки във войните на Византия срещу много от нейните врагове. Най-известният скандинавски наемник на византийска служба е вождът на ”варяжкия корпус” при византийските императори от 1034/1036 до 1043 г., по-малкият брат на норвежкия крал св. Олаф (1016-1030) – бъдещият норвежки крал (1047-1066) и основател на гр. Осло – Харалд Хардрад Суровият, наричан в литературата ”последният от конунгите-викинги”. Начело на отряд от 500 воини, норвежкият принц се сражава срещу арабите в мала Азия и в Южна Италия. Участва и в потушаването на българското въстание, начело на което стои Петър II Делян, в 1041 г. (Край крепостта Острово била разбита войската на ослепения Петър II Делян, който попаднал в плен.) Според скандинавските саги, той е главно действащо лице в тези събития, поради което получава прозвището ”Опустошителят на България” (”Bolgara brennir”). Плячката, с която той се завръща в родината си, била много голяма и тежка – трудно я повдигали 12 здрави младежи. Последният варяго-руски поход срещу Константинопол е през 1043 г. Оглавяваната от княз Владимир Ярославович войска претърпяла голям морски неуспех. Част от войската, начело с воеводата Вишата, се връщала по суша и (византийският хронист Йоан Скилица споменава, че) ”срещу тях, по крайбрежието на т. н. Варна, излязъл вестът Катакалон Кекавмен, който бил управител на селищата край р. Истър”. Варягите-руси били разбити. Около 800 д. били взети в плен и отведени в Константинопол. След 70-те години на XI в., варяго-руските дружини в императорската гвардия са изместени от нормано-английски такива. Вероятно, с тези нови северни пришълци е свързано едно почти неизвестно явление, случило се по времето на император Алексий I Комнин (1018-1118) – заселването на нормани в Северна Добруджа, в края на XI век. Те нарекли тази земя ”Нова Англия (”New England”), но, по неизвестни причини, не се задържали дълго тук. Последните данни за присъствие на по-късни следовници на скандинавски воини на Балканите са свързани с нашествията в западната половина на полуострова на италианските нормани, водени от Робърт Гискар и Боемонд Тарентски, в края на XI-XII век (особено тежък удар за Империята било опустошаването на градовете Драч и Солун, през 1185 г.), както и – с преминаването на кръстоносните армии през балканските земи, по пътя им към Ерусалим, по време на Кръстоносните походи, насочени натам. По пътя си към Константинопол, норманската войска грабела добитък, унищожавала селища на еретици, дори се стигнало до сблъсък с византийската армия, която трябвало да ги посрещне и да ги екскортира до византийската столица. Ползата за византийците от Първия Кръстоносен поход била, че придобили без бой Никея, само защото постигнали уговорка с началника на гарнизона да пусне византийската армия вътре. Не било разрешено на кръстоносците да плячкосат града или давземат пленници, които да върнат срещу откуп. В Светите земи, Робърт и Боемонд създали Антиохийското княжество, което просъществувало 170 години – от 1098 до 1268 г. Стратегическият град Антиохия бил превзет от кръстоносците, с помощтта на жителите му. После, издържал една арабска обсада. Щом градът станал отново християнски, норманите решили да не спазят уговорката си с византийците – да им предават завладените от арабите бивши византийски градове и крепости – и задържали Антиохия за себе си. Създаването на Едеското графство на Бодуен Булонски (което просъществувало 46 години – от 1098 до 1144 г.) и на Антиохийското княжество на Боемонд Тарентски дали основание на всеки благородник, водещ своя армия в Светите земи, да потърси начини да се сдобие със свои собствени земи. Още при Първия Кръстоносен поход, кръстоносците подменили главната цел на похода – да защитава християните. Целта им вече била да защитават своите лични интереси. Бодуен и Боемонд останали да защитават новата си собственост, а Танкред продължил с останалите – по пътя към Ерусалим. Той завладял два града в Галилея – Тиверия и Назарет. – Харалд Хардрад, освен, че помагал на византийците (като началник на корпус от норвежки наемници) да смажат въстанието на Петър Делян, се опитал да помага и на Вилхелм Завоевателя – в неговата кампания за завладяване на англосаксонска Англия. Но там се опитвал да проведе солова акция, да се направи на велик, ама англите и саксите (всъщност, те са германски племена, които претопили английските келти) му „разказали играта“. Ценна помощ за разчитане на готската „визитна картичка“ по българските земи може да ни окаже съдбата на една друга древногерманска племенна общност, оставила трайни следи в историята на славяните. Става въпрос за норманите, които поставят началото на руската държавност. Известно и общоприето е в историческата наука, че норманите, наричани още викинги или варяги, предци на днешните скандинавски народи, са родоначалници и на руската държава. Този факт е отричан, по политически и идеологически съображения, единствено от болшевишката марксистко-ленинска историография и нейните подражатели в съседни страни. През VIII-Х в. норманите, по подобие на германците от източната и западната група две-три столетия по-рано, започват ново преселение. За разлика от своите предшественици те си пробиват път не по суша, а по морета и реки. Норманските нашествия засягат крайбрежните територии на цяла Западна Европа, от Франция и Англия до Италия и Сицилия. Норманите не се задоволяват само с грабеж, но се заселват трайно в някои области и създават държави, които бързо се интегрират в политическия живот на Западна Европа. Норманската експанзия не подминава и Източна Европа. Като съчетават търговията с войната – две области, в които са особено изкусни – шведските нормани си проправят път от Балтийско до Черно море по течението на р. Днепър, известен в старите славянски летописи под името „из варяг в греки“. Със своите лекоподвижни плавателни съдове, които умеят да пренасят и по сушата между две реки, варягите установяват търговски отношения с Византия, редувани понякога с грабителски набези. Норманските военни гарнизони, търговски станции и колонии по пътя между Балтийско и Черно море се превръщат в ядра, около които постепенно кристализират първите държавни формирования на източните славяни, лишени дотогава от политическо единство. В средата на IХ в. славянските племена в Северна Русия се обединяват за пръв път около варягите на Рюрик и така възниква Новгородското княжество. В следващите десетилетия такива варяго-славянски княжества възникват и на други места, докато през 882 г. Олег със своята дружина успява да ги обедини политически в една обща държава със столица Киев. Новата държава получава името Рус т. е. Русия (Россия). Шведските нормани, които се самоназовават варяги, са наричани от своите най-близки съседи, фините, с името „Рос“ (Rotsi, Ruotsi, Ruossi). Този етноним преминава у източните славяни, а чрез тях се разпространява сред гърците и арабите. Естествено е новата държава да приеме името на своите основатели, така както и основаната от Аспаруховите българи държава се нарича България. Такава е и етимологията на р. Рось, десен приток на Днепър, недалеч от столицата на Киевска Рус. Славяните се намират в пряк контакт с източногерманската племенна група още от началото на новото летоброене, когато започва нейното преселение от южната част на Скандинавския полуостров към Северното черноморие. Славянският елемент участва в големия племенен съюз на остготите през IV в. и е един от носителите на т. нар. „Черняховска култура“, позната в археологията. След преселението на готите към Западна Европа, славяните се настаняват в освободеното от тях пространство. Първите славянски нападения на Балканския полуостров датират от V в. От средата на това столетие започва и постепенното усядане на южнославянски племена на юг от Дунава. От началото на VII век славяните стават пълновластни господари на полуострова и го населват, макар и с различна плътност, от Дунав до Пелопонес и от Черно море до Адриатика. Новите завоеватели заемат най-плодородните земи, главно около реките и езерата, с каквито са привикнали и в старите си обиталища, а завареното население е изтласкано в планините. Славянското заселване на Балканите съвпада с времето, когато Йорданес прави цитираното описание на готите на Вулфила в своята „История на готите“. Когато новите завоеватели установяват първите контакти с мизийските готи, сигурно остават немалко изненадани, че толкова далеч на юг се натъкват на народ, който отдавна и добре познават и когото са привикнали да наричат с името „Рос“. И сякаш за спомен от тази среща с готите на Вулфила, като обсебват земята им, наричат протичащата сред нея река с тяхното име. Днес всеки може да я открие на географската карта. Река РОСИЦА, най-големият ляв приток на Янтра, протича точно в средата на същата онази обширна плодородна равнина, в която някога са се издигали стените на Никополис ад Иструм, а днес се белеят само развалините му край с. Никюп. Точно там, където в продължение на поне два века и половина са живели готите на Вулфила! Макар да звучи красиво на български, името „Росица“ не е славянски хидроним и не произхожда от роса, кавото е разпространеното убеждение. Впрочем той не се среща толкова често и в българската топонимия. Например, днес в България има 12 селища, в чиито названия присъства коренът „РОС“, от рода на Росен, Росеново и Росица, но с едно изключение всички са модерни селищни имена, заменили след 1934 г. стари турски наименования. Не е този случаят с р. Росица. Нейното автентично наименование, известно още от средновековието, е РОСИТА. По-късно, с подмяната на звука „Т“ с „Ц“, е постигнато етимологично преосмисляне, по-близко и разбираемо за славянския светоглед. Но общият корен остава, като спомен за някогашните обитатели, наричани от славяните „рос“, от съвременниците на Йорданес „малоготи“, а от учените мизийски готи или „мезоготи“. Тази визитна картичка на готите присъства и в един много популярен епизод от българската история. В края на 860 г. Кирил и Методий са натоварени лично от византийския император Михаил III с важна църковна и дипломатическа мисия при хазарите в Северното черноморие. В гр. Херсон на Кримския полуостров Кирил намира евангелие и псалтир, написани с „рошки букви“. Открил и човек, който говорел същия език и можел да чете тези букви. Той научил и Кирил да чете и разбира „рошките“ писмена. Въпросът за произхода и езика на тези книги е дал живот на много научни дискусии. В българската историография дълго време господстваше тезата, лансирана и поддържана от съветската историография, че тези „рошки букви“ са някаква самобитна руска писменост, предшестваща азбуката на Кирил и Методий. Днес никой сериозен български учен не поддържа тезата за техния руски (сиреч съветски) произход. Някои са склонни да приемат, макар само на основата на хипотетичното предположение, че може би става въпрос за сирийски книги. Много по-логично и вероятно обаче изглежда предположението, че тези „рошки книги“ са част от преводите на Вулфила, запазени като исторически паметник въпреки арианския си произход. Във всеки случай точно това становище отстоява и един български учен, в чийто авторитет никой досега не се е усъмнил – Иван Снегаров (1883-1971), завършил духовна академия в Киев преди болшевишката революция, дългогодишен преподавател по църковна история в Богословския факулет на Софийския университет и редовен член на БАН още отпреди деветосептемврийския преврат, а впоследствие пръв директор на Института за история при БАН. В своя лекционен курс той пише онова, което десетилетия е преподавал на студентите: „Едва ли може да се поддържа, че тези свещени книги представлявали нормано-руски или славяно-руски превод, извършен към половината на IХ в. По-вероятно е, че те били готски ръкописи и събеседникът на Константин-Кирила бил християнин варягорусин“. Никак не е било трудно през 860 г. в Крим да се открие човек, който знае да чете готски (рошки), след като чак до Х в. там съществува Готска епархия, подчинена на Цариградската патриаршия. Впрочем Кримският полуостров, средоточието на готския племенен съюз при Северното черноморие, е още едно от местата, наред с поречието на Росица в Северна България, където остава трайно уседнало готско население векове след преселението на основната маса на източногерманските племена към Западна Европа. През IХ в. към кримските готи се присъединяват норманите или варягите, които по произход и език са много близко до тях – та нали и едните, и другите споделят обща прародина – южната част на Скандинавския полуостров. За тях Иван Снегаров, позовавайки се на руската дореволюционна книжнина, казва: „Поради сходството на езика им, готи и варяги били смятани за един народ и дори ги наричали с общо име руси“. Истината, която вече не трябва да се премълчава е, че готите имат място в българската история, което сами са отвоювали и което историческата наука трябва да признае. Иначе е малко странно да търсим и намираме български следи в Италия от еднократното поселение на една прабългарска дружина, а да не откриваме следи от вековното пребиваване на готите по българските земи. Светослав Елдъров Морската традиция в атлантическата част на Световния океан възниква още през Древността. Първите цивилизации, чието съществуване е в пряка зависимост от морските комуникации, са финикийската и древногръцката (елинската), които възникват по бреговете на Източното Средиземноморие. Впоследствие, те изиграват значителна роля за развитието на целия средиземноморски басейн, осигурявайки базата за развитието на Римската империя, Картаген и Арабския халифат. Сред тях обаче единствено финикийският Картаген се развива като типична морска сила. Значително по-късно, в диагонална противоположност на Източното Средиземноморие, възниква друг център на морската сила – Северозападна Европа. Първата значима морска сила в този регион са викингите (норманите). Те произхождат от полуостров Ютланд и южната част на Скандинавския полуостров. Първоначално, обитават крайбрежията на Балтийско, Северно и Норвежко море. През IХ-Х в. разширяват своята сфера на морско влияние в югозападна и северозападна посока, като достигат бреговете на Британските острови, днешна Северозападна Франция, Фарьорските острови, Исландия, Гренландия и дори до бреговете на Северна Америка. На изток, викингите навлизат в съвършенно други – континентални географски условия. В Източноевропейската равнина, те са известни под името варяги, а основните направления на предвижването им следват долините на реките Висла – Днестър, Двина-Днепър (към Черно Море) и Волга (към Каспийско море). Тук, те предизвикват първото политическо обединение на източните славяни (антите) и изграждат аристократичния и династическия елит на Киевска Рус. Според Mackinder, резултатът от техните континентални действия в Източноевропейската равнина е ограничен, тъй като силата им е ефективна само в близост до водните пътища. За нуждите на настоящото изследване, от по-голямо значение е проследяването на западния, морския вектор от експанзията на викингите, който през следващите векове ще се окаже основен, при формирането на съвременната атлантическа геополитическа традиция и геостратегическа концепция. Вярно е, че с придвижването на северозапад и особено – на югозапад, географският субстрат на атлантизма непрекъснато се променя от природна и етно-социална гледна точка. Относително по-топлите южни брегове предлагат много по-широките стопански възможности и предизвикват значителни обществено-икономически трансформации. Важна роля, при формирането на социално-икономическия облик на тази част от континента, през ранното Средновековие, изиграват и заварените германоезични и романоезични племена. Трябва обаче да се отчита, че, в изследването, се акцентира върху прпроследяването, не толкова на етническата, колкото на геополитическата приемственост между викингите и техните атлантически наследници – преди всичко в лицето на Великобритания и донякъде – на Нидерландия, Франция и Белгия. Що се отнася до ”мимолетното” морско атлантическо и дори мондиално (световно) могъщество на Португалия и Испания, то, в случая, става въпрос за неуспешен опит да се реализира на световно ниво антично-ранносредновековната средиземноморска геополитическа традиция. Нейните следи, днес, можем да открием единствено в католическа Южна Америка, частично – в Африка и символично – в Азия. С много по-голям географски обхват, продължителност и сила на влиянието, в световен мащаб, се характеризира нордическият, протестантският център на силата, възникнал в Северозападна Европа и разпрострял се в различна степен върху всички континенти и морски акватории без изключение. Началото на европоцентризма в глобалните политически процеси обикновено отбелязваме с плаванията на Бартоломео Диас, Христофор Колумб, Васко да Гама и Фернандо Магелан. В сянката на техните открития остават пътешествията и завоеванията на Джон Кабот, Жак Картие, Стивън Бароу, Джон Хокинз, Мартин Фробишер, Френсис Дрейк, Кристофър Нюпорт, Хенри Хъдзън, Томас Делауер, Абел Тасман, Пиер Радисон, Робер Ласал, Уилям Дампир, Джон Байрон, Луи Бугенвил, Жан Сюрвил, Джеймз Кук, Жан Лаперуз и др. Трябва да се отбележи, че именно те маркират пътищата на бъдещите колониални империи, сред които най-голяма роля за световната политика през ХVIII-ХХ в. изиграва британската. ”Революцията, започната от великите мореплаватели на колумбовото поколение – пише Mackinder (1904) – дарява християнството с възможност за най-голяма подвижност на силата, с една дума – с неограничена подвижност. Непрекъснатото водно пространство на океана, свързващо разделените и островните земи, е географското условие, на което се основава теорията за единството във владението на морето и е територията на модерната военноморска стратегия и политика. ”Нови Европи” са създадени в незаетите земи. Открити сред водите, те са онова, което са били Британия и Скандинавия в по-ранно време.” Геополитическата същност на атлантизма и мондиализма в периода от края на ХV в. до началото на ХХ в. се дешифрира с развитието на европоцентризма в световната политика. Всъщност, главният атлантически геополитически потенциал на Стария континент e концентриран основно в неговата западна част, в една своеобразна дъга, маркирана от Пиринеите, Франция, Британските острови, Белгия, Нидерландия и Скандинавия. Останалата част от романските и германските народи, както и славянският свят в Европа играят ролята най-вече на демографски донор при заселването на Новия свят. Процесът на зараждане и развитие, както и кулминацията на европоцентричния период от развитието на атлантизма и мондиализма е сполучливо анализиран от Пантев и Гаврилов (1994), според които ”историята на модерния свят не е само история на Европа, но е история на неговата европеизация”. Водеща роля в този процес играе Великобритания. Това важи с особена сила за периода ХVIII-ХIХ в., когато страната започва да упражнява глобално морско господство, а Лондон става световен политически и икономически център. Въпреки това, според Бжежински (1997), Великобритания не става действителна глобална сила. Така, например, тя не успява да установи контрол над Стария континент, а само да балансира неговата разнородна вътрешна политическа сила. Произходът на Киевска Рус (Русия) Омелиян Притцак I. Норманският и анти-норманският спор. 1. На 6 септември 1749 г., Герхард Фридрих Мюлер (1705-1783), официалният руски имперски картограф и член на Имперската академия на науките в Сан Петербург, е трябвало да изнесе годишният доклад върху произхода на Русия, озаглавен ”Произход на народа и името на Русия” (”Origines gentis et nominis Russorum”). Докладът му се е основавал на изследвания, публикувани в 1736 г. от неговия по-възрастен съгражданин Готлиб Зигфрид Байер (1694-1738), който е въвел извори като „Аналите на Бертиниан“ (Annales Bertiniani) и трудовете на император Константин Порфирогенет в източно-европейската наука. От тези произведения, академик Мюлер е извел теорията, че Киевска Русия е била основана от норвежци/викинги и точно тази теория той е започнал да развива в доклада си. Не е било съдено на Мюлер да завърши лекцията си. Вдигнала се е буря всред членовете на имперската академия от руски произход, които протестирали срещу подобно безчинство. Един от тях, астрономът Н. И. Попов, възкликнал ”Ти, прочути авторе, петниш народа ни!” (”Tu, clarissime auctor, nostrum gentem infamia afficis!”). Случилото се било отнесено до председателя на академията, бъдещият хетман на Украйна, Кирило Розумовски (1750-1764; починал 1803), и императрицата Елисавета Петровна (1741-1762), които назначили специална комисия да разследва дали писанията на Мюлер са вредни за интересите и славата на руската империя. Един от съдниците бил известният автор Михаил Василевич Ломоносов (1711-1762). Неговите показания били разрушителни: на Мюлер е било забранено да продължи изследванията си върху историята на средновековна Русия и публикациите му са били конфискувани и унищожени. Сплашеният учен пренасочил научната си работа към по-безвреден предмет – историята на Сибир. Обаче, 6 септември 1749 година остава като една важна дата в източно-европейската историография. Тя слага началото на войнствения спор между норманисти и анти-норманисти, който продължава до днес. 2. Норманистите вярват (думата ”вярват” е употребена тук за да характеризира интелектуалният климат в спора) в норманския/викингски произход на термина ”Рус” (Русия, руснаци, руси). Те смятат, че викингите, или, по-точно – шведите, са били главните организатори на политическия живот, първо по крайбрежията на езерото Илмен, и по-късно по бреговете на река Днепър. На свой ред, анти-норманистите възприемат доктрината, че руснаците са били славяни, които са живяли южно от Киев от предисторически времена (?!), дълго преди викингите да се появят на европейската сцена. В подръжка на тази теория, имената на няколко реки се дават като доказателство, като например Рос, десен приток на Днепър. Анти-норманистите отдават решаваща роля на този ”местен” славянски елемент в държаво-създаването от този период, специално това на Киевска Русия. Официалната съветска историография прие анти-норманистката позиция поради изложения ”научен” довод: ”Норманистката теория е политически вредна, понеже тя отрича способността на славянските народи да създадат независима държава чрез собствените си сили”. 😕 3. Нека разгледаме доводите, представени от двете школи. Аргументите на Норманистите, от които най-важните представители са А. Л. Шлотцер, Е. Куник, А. А. Шльотцер, В.Т омсен, А. А. Шахматов, Т. Ж. Арне, С. Томашивски, Ад. Стендер-Петерсен, са в основата си, както следва: (1) Името Рус е получено от Руотси, финландското название на шведите в средата на деветия век. Това име, на свой ред произлиза от шведската морска област в Упланд, Рослаген (Rodslagen) и тамошните жители наричани родскалрар (rodr – гребане или теглене). Различен вариант от тази етимология, представен от Р. Екблом и Ад. Стендер. Петерсен, посочва Рус, произлизащ от rod(er)sbyggjar – жителите на проливи между острови (roder). (2) Основната хроника включва русите между варянгските народи отвъд морето, т.е. Свие (Шведи), Урманк (Норвежци), Англиане (Англичани) и Готе (Готи). (3) Повечето имена на руски пратеници, появяващи се в договорите с Византия (911, 944 г.), са явно от скандинавски произход, например Карли, Инегелду, Фарлоф, Веремуд и т.н. (911 г.) (4) Името на руския военен наместник на Преслав, през 971 г., е Свенкел или Свенелд. Набива се в очи коренът на името – Свен. (5) Бертинианските анали, съвременен извор, посочва, че около 839 година пратениците на русите (Rhos vocari dicebant), които са дошли от византийския император Теофилос при императора Луи I в Ингелхайм и чийто владетел е носил титлата Каканус (Каган, също споменат в съвременни ислямски и по-късни Киевско-Руски извори), са били шведи (eos gentis esse Sveonum). (6) Византийският император Константин VII Порфирогенeтус, в книгата си „De administrando imperio“ („За управлението на империята“), написана около 950 г., цитира имената на Днепърските катаракти на славянски и руски езици. Повечето руски имена сочат произход от норвежки език. (7) Арабски географи и пътешественици от деветия и десетия век винаги са правили много ясна разлика между Рус и аш-С/Шакалиба (Славяни). 4. Обявявайки се против, Анти-Норманистите, между тях С. Гедеонов, М. Хрушевски, Б. Д. Греков, С. Юшков, В. Рюбаков, М. Н. Тихомиров, В. Т. Рашуто, Н. В. Рязановски и А. В. Рязановски, твърдят: (1) Името на Рус не е било по начало свързано с Велики Новгород, или с Ладога на север, а с Киев на юг. Освен това, Рус е съществувал в района на Киев от незапомнени времена. В подръжка на този тезис са представени два аргумента: първо, топонимичният, т.е. наличието на имената на няколко реки от тази област, като тази на Рос; и второ, съществуването на ”Църковната история” от Псевдо-Захари Ретор, сирийски извор, съставен в 555 година (дълго преди появяването на викингите), който споменава Нрос, или Рус, във връзка с някои северно-кавказки народи намиращи се на юг от Киев. (2) Нито едно племе, или народ наричан Рус, не са познати в Скандинавия и подобно име никога не е споменавано в нито един старонорвежки извор, включително – и сагите. (3) Скандинавските имена на руските пратеници, които са посетили Ингелхайм в 839 година и са подписали договорите с византийската империя в десетия век (sic!), не са доказателство, че Рус са били скандинавци (Шведи). Норманите са били само представители на славянските руски принцове, експерти които са изпълнявали търговски и дипломатически функции. Затова те са били възприемани като хора от руски произход (от рода русскаго). (4) Един от най-старите ислямски автори, Ибн Кхурдадхбех, който е писал около 840-880 г. открито нарича Рус славянско племе. (5) Археологически находки от градовете и търговските пътища на източна Европа показват малобройно присъствие на скандинавци по тези места. 5. Критичното разглеждане на тези аргументи разкрива както слабостите им, така и защо дебатът е продължил без развръзка до днес. Връзката на Рус с финладските Руотси и Родслаген е съмнителна. Руотси произлиза от Рюцци, не от Рус. Също така анти-норманистите са прави да се съмняват в съществуването на скандинавско (шведско) племе наричано Рус, даже ако те са били селяни, а не създатели на империя, както се твърди от Стендер-Петерсен. По думите на В. Мошлин (1931 г.), ”човек попада в истинско тресавище, когато започне да си служи с термини, извлечени от ”рус” (още повече че Рос’ произлиза от Рос, а не Рьос). Сирийското Нрос (555 сл.Хр.) намиращо се в работите на Псевдо-Захари Ретор и въведено в източно европейската история от Дж. Маркварт, в 1903, е доказано че няма никаква връзка с Рус. В едно допълнение към ”Църковната история” на Ретор се намира едно много интересно съобщение относно християнската мисия на някой си Кардаст между хуните в северен Кавказ, включващо списък на хунски племена. Това съобщение е стимулирало начетеният преписвач да цитира един амазонски епизод от една средно-персийска версия на „Сага за Александър“ (III Македонски), в която гръцкият термин херос (heros, герой) се употребява за обозначаването на гигантските партньори на амазонките. В сирийската адаптация, гръцкият термин е приел формата хрос (hros). Анти-норманисткото обяснение, което твърди че възможното съществуване на скандинавски експерти в дворовете на някои руски принцове не доказва непременно идентичността на руснаци и скандинавци, не може да бъде отхвърлено с лекота. Обаче, Ибн Кхурдадхбех не идентифицира руснаците със С/Шакалиба (значещо ”славяни”). Арабският термин джинс (лат. genus) има основно значение на ”цар”, или ”вид”. Може да се приеме, че въвеждайки името Рус в арабската наука Ибн Кхурдадхбех е говорил общо (”и те са вид С/Шакалиба”), относно кои са тези нови търговски партньори на хоризонта на Абасидската империя. Вътре в арабската културна сфера (Средиземноморската култура) терминът Саклаб (Склав), означаващ ”рус роб”, е бил известен по-рано (някога в шестия век) отколкото името Рус. Понеже Рус е дошъл от север и съответства на антропологичните критерии на термина Саклаб (означаващ ”червенокос и червендалест” в сравнение с народите от близкия Изток), авторът е прибавил тази фраза като обяснение. Историкът с право може да зададе въпрос, поставен от британския археолог Дейвид М.Уилсън (1970): – ”Защо има толкова малко археологически находки от скандинавския период на руските градове?” – „Може да се отговори само по аналогия“, казва Уилсън. – Единственият град в Англия, в който са намерени действително убедителни викингски находки, от каквото и да е количество, е Йорк, и даже тяхният размер е бил преувеличаван. Структури от англо-датския период редко се срещат в Йорк; даже тези, които са били намерени, не са специфично викингски по характер. В другите викингски градове в Англия (известни от историческите извори) почти не са намерени викингски находки. Но ние знаем, че викингите са били там. 6. Резюмирайки спора, трябва да сме критично настроени към учени, които са разглеждали проблема от една стеснена перспектива и с почти изключително концентриране върху термина Рус. Подобен подход е почти толкова от полза, колкото изучаването на етимологията на името Америка, за да се разбере създаването на конституцията на Съединените щати. Това че дебатът е продължил, без резултат, чак до днес, се дължи – според мен – на следващите причини: историците често са замествали политически (или патриотични) доводи за подобрени способи на историческа методология в дискусиите си; те са притежавали ограничени знания по световна история; използвали са изворите пристрастно. Работата на тези историци може да бъде сравнена с авторите на мозаични творби, които поставят заедно части от извори от различен произход и, които често пренебрегват семантиката на оригинала, тъй като те обикновено са се осланяли на елементарен превод, вместо да придобият знания относно изворите и тяхната културна среда. II. Предлагана методология 1. Произходът на Рус е, преди всичко, исторически въпрос. При анализирането му, археологията и лингвистиката са от второстепенно значение. Споменатите дисциплини несъмнено са уважавани научни отрасли, но те притежават собствени методи и цели, и отговарят за специфични области. Историята започва – и аз поставям ударение на думата започва – с писмени извори. Не е възможно да пренесем историята назад, до известен период, без такива извори, въпреки че археологични и лингвистични данни могат да бъдат много полезни, при разглеждането на дадени факти и положения. Противно на схващанията на съветските учени, обаче, археологията не може да бъде разглеждана като пред-история. Не съществува каузална връзка между археология и история! Историята , която отразява най-висшият стадий на човешкия опит, не може да се появи като „deus ex machina“ (бог, слязъл от машината/от извънземен кораб) от археологията. Само народ с история може да я пренесе в територии без историческо съзнание. Като пример за границата между история и археология нека вземем годината 1620. От една страна, тя поставя началото на история за Ню Ингланд (Нова Англия, в сегашни САЩ) но, от друга страна, тя утвърждава края на една археологична епоха в Северна Америка. Тук може съвсем ясно да видим, че последвалият исторически период нито е възникнал, нито се е развил от археологическият период (според претенциите на съветските археолози за Киевска Русия), но е бил донесен отвън от хора с предишно развито историческо съзнание. В този смисъл историята и археологията не си говорят. 2. Историята, както всяка друга точна наука, е абстрактна и интелектуална дисциплина. По начало, тя се занимава с установяване и систематизиране на исторически факти чрез аналитични ”опити”, т.е. с изследване в специфична област, а, след това, с изграждане на подходяща хипотеза. Обаче, тъй като историкът нито може да реконструира миналото ”wie es eigentlich gewesen” (противно на Ранке), нито да ”ре-експериментира”, или да ”ре-изживее миналото” в мозъка си (противно на Дилти и Кроче), той трябва да постави своя аналитичен ”експеримент” в един по-широк исторически контекст. По израза на Марк Блок, основата за подходящо разбиране на който и да е ”исторически експеримент” е изучаването – на историческо ниво – (противно на Тойнби, обаче, съществува само едно, универсално историческо развитие, а не такова на отделни култури), на функцията на избрани ”исторически факти”, които са част от една по-широка система, а не изучаването на самите исторически факти. Тази система или връзка е съставена от различни пресечни точки спрямо линии, начертани от икономически, културни и политически събития, които се случват на синхронно (т.е – на статично, или на диахронно, ще рече – на динамично) ниво. Истинската задача на историка е да разпознае системата и да разкрие нейните общи знаменатели. А, сега – няколко думи относно изучаването на изворите. Към тях никога не трябва да се пристъпва без предварителен филологичен и исторически анализ. И обратно, изразявайки перспективизма на Ортега и Гасет, необходимо е да се включат всички извори от дадена епоха, за да се реконструира присъщата им мултиперспективност. Историята, подчертавам отново, е точна наука, която може да доведе до акуратни изводи, само когато цялостната перспектива на даден проблем бъде разпозната. 3. Преди да пристъпим към въпроса за ”Произхода на Рус”, трябва да разрешим известни методологични проблеми. От това, което беше споменато, става ясно че съществува само един възможен начин да се разисква създаването на руската държава, и това е като исторически експеримент вътре в една по-голяма система. Историята започва от Шумер в Месопотамия, през третото хилядолетие пр. Р. Хр. Древните гърци, които откриха човешкото същество и научната история, заедно с римляните, тези прагматични създатели на империя, пренесоха фокусната точка на западното историческо развитие в басейна на Маre Nostrum (Нашето море), или Средиземно море. До IX-X век сл. Р. Хр., историята е била изключително концентрирана в Mare Nostrum. Понеже Китай, по това време, е бил изолиран от Европа, той се изключва от обсъждане тук. През този промеждутък от време, т.е. от периода на Римската империя до десетия век, три важни исторически събития, всяко от тях произвеждащо верижни реакции, са се състояли, които са във връзка с възникването на Русия, в деветия век: (1) Изоставянето на римските граници (линията Рейн-Дунав) от римските легиони (около 400 г.сл.Хр.); (2) Организирането на нов вид степна империя – аварите, разположени в днешна Унгария (около 568-799 г.сл.Хр.); (3) Нахлуването на арабите в басейна на Mare Nostrum (около 650 г.сл.Хр.). Първото историческо събитие, изоставянето на римските Limes, предизвика миграцията на народи и организирането на Германски полу-цивилизирани царства и номадски Paхеs (sic! Paх = ”мир”) вътре в имперската територия и/или в региони близки до римските граници. Най-важното от тези образувания е Германско – Франкското, установено първо в Холандия, а, след това, в Галия, тъй като франките се оказаха единствените варвари, които приеха ”коректния”, католически вариант на християнството. Сътрудничеството им с папския Рим стана крайъгълен камък на западноевропейското развитие. 4. Преди разискването на важността на следващите две исторически събития, възникването на аварското образувание и нахлуването на арабите, желая да представя и дефинирам три комплекта изрази: 1) ”officina gentium… velut vagina nationum”, 2) ”номадска империя” и ”номадство”; 3) ”морските номади” и специално викингите и варянгите (Varjagi). Първият концепт бе въведен от готския историк Йорданес (551 г.сл.Хр.). При описанието на съдбата на готите той отбелязва: ”От същия остров Скандза [Скандинавия], който служи като фабрика за хора (officina gentium), или по-точно, като влагалище за народи (vagina nationum), произлязоха, според традицията, готите, с тяхния цар Бериг”. В Евразия е имало две средища откъдето обикновено са произлизали великите преселения на народите: Арабската пустиня на запад – домът на всички семитски народи; и пустинята Гоби, в Монголия – истинската вагина на народите, за всички алтайски народи: хуни, тюрки, монголци и манчжу-тунджу. В течение на векове учените предлагаха различни теории за да обяснят това необикновено развитие на нещата. Някои средновековни учени даже допускаха, че номадите, също като скакалците, са се раждали на определени интервали от пясъците и, следователно, са се появявали като периодични експлозии на населения. Ние, разбира се, не можем да приемем подобно остроумно обяснение, а трябва също да отхвърлим и някои по-нови теории, като, например, обяснението, че климатични промени са причинили засъхване на степта и са предизвикали движения, които са се превърнали във верижна реакция. Изследвания на климатичните условия показват, че никакви значителни климатологични промени не са се състояли по време на историческите хилядолетия. Също така, внимателно проучване на основни извори, като например китайски летописи, показва, че номадите са били в състояние да мигрират само ако конете им са добре нахранени, здрави и силни. Следователно, движения на народи никога не са се случвали по време на глад, или на ограничения. Арабия и Монголия са станали центровете на преселения на народи, не защото и двете средища са пустини, но понеже и двете са се намирали на пресечните точки на важни търговски пътища, които са свързвали земеделски и политически центрове. Преместили се там, номадите си осигуряват контрол върху тези търговски пътища и, в същото време, получават възможността да изнудват съществуващите заседнали формации, оставяйки си изходи за отстъпление или за бягство. Относно термините ”номадска империя” и ”номадство” е необходимо да се отбележи, че Pax Nomadica („Номадски мир/свят”) представлява конфедерация от няколко племена, чийто основен поминък е пашата на животни. Военната подвижност на тези племена осигурява функционирането на международната търговия и контролът на търговските пътища, които са реалната основа на номадската икономика. Номади не могат да изникнат, нито да съществуват сами по себе си. По-скоро, те винаги се развиват в отговор на предизвикателствата на едно заседнало общество. Например, в момента, в който дадена аграрна империя (Рим, Иран, Китай) развие икономическа стабилност и придобива мерка на просперитет (т.е. установява международни търговски връзки), номадите ще бъдат изкушавани да си опитат щастието и да придобият част от това „Eл Дорадо“. Ето едно типично развите… Дързък водач, който бележи успех при ограбването на богат керван, може да се появи всред някое номадско племе в Арабия/Монголия. Славата му бързо се разнася и хора от съседни области се втурват към неговата територия, за да вземат участие в обещаващото предприятие. Сега, започва период на обучение, като този така добре описан във всички първични извори, които разглеждат възникването на монголското могъщество, водено от Темуджин/Чингис хан. Набезите стават по-чести и, постепенно, нарастват по размер, докато времето узрее за това – водачът да обедини всички евразийски номади – сродни и далечни – и да започне открита война срещу въпросната заседнала империя (или империи). Ако номадите победят, техният харизматичен клан замества уседналата династия и вътре, в рамките на две или на три поколения най-активните номадски елементи се акултуризират. По този начин завършва един номадски цикъл. За да илюстрираме паралелизма и синхронизма които са съществували между номадските раси и заседналите империи, нека си припомним, че третият век пр.Хр. беше времето за развитието не само на три заседнали империи (Рим, Иран и династията Хан в Китай), но също за номадския ”мир” (pax) на хуните (Хсиунг-ну) съсредоточени в Монголия. Докъм приблизително 220 г. сл. Хр., могъществото на всички тези четири държави се беше срутило почти едновременно. По този начин, икономически постижения, а не естествени бедствия са били отговорни за активността на ”вагината на народите” от евразийската пустинна степ в периода между 200 г. пр. Хр. и 220 г. сл. Хр., точно както по-късно икономическият упадък на заседналите империи се е отразил на дезинтеграцията на хунския Pax. С оглед на последния термин ”морски номади”, ние узнаваме за степните номади и морските номади още в историята на древен Египет, и там съзираме сътрудничеството, което е съществувало между тях. Изучавайки т.н. викингски период в европейската история, се набива в очи поразителната сходност при появата и структурата на владенията, установени от морските номади. При възникването им, ролята на ”вагина на народите” е поета от някое скалисто островно, или полуостровно крайбрежие (например Ютланд, Скандинавия, Естония), или от някоя блатиста вътрешност, чиито голями езера са били свързани чрез водни пътища с море (Ладога, късен Новгород), намиращо се близо до важни търговски пътища. Подвижността, която са постигали номадите от степта, чрез коне или камили, е била осигурена на номадите от морето, чрез корабите им. Нека споменем тук също ролята на капитала, подсигурен от професионалистите – международни търговци. Те са се интересували, разбира се, от подържането на мира покрай международните търговски потоци. До ХVI век, само номадските царства са били в състояние да доставят подобна услуга. По такъв начин, ние ставаме свидетели на близкото сътрудничество, което е съществувало между международните търговци от Евразия и номадските харизматични кланове. Например, бъдещият Чингис хан положително е бил военен гений, обаче без капитала осигурен му от мюсюлманските Кхуаризмиан търговци (които по онова време са контролирали търговските пътища от Иран до Китай), за него би било невъзможно да подържа огромната си армия и да снабдява войниците си с оръжия и провизии. Веднага, щом обещаващ обединител на степта възникне, международните търговци от региона са правели всичко възможно да си осигурят неговото сътрудничество. Така че, не бива да сме изненадани да научим от изворите, че, след като Китай и Източна Европа са били завладяни от монголците, ирански търговци от Централна Азия са ги управлявали като губернатори, данъчни бирници и други. През средновековието, градовете в евразийската степ също както тези в сферата на Mare Balticum (Балтийско море) са били основани не от местното население, но от чуждестранни международни търговци. В Евразия, те са били, както се спомена вече, иранци; в североизточна Европа, те са били първо евреи и фригийци, а, по-късно – саксоно-германци от Ханзата. Досега, съм използвал термините ”номадство” и ”номади” в традиционния им смисъл. Обаче тези изрази, заети от антропологията, нямат никаква връзка с исторически концепции. Когато научаваме, че между 550 и 740 г. сл. Хр. тюрките от Централна Азия са били господари на една ”номадска” империя, и османските турци, които също са тюрки, значи номади, са създали империя, ние се сблъскваме с проблема: ”номадска” ли е Османската турска империя? Отговорът е: ”Не, тъй като общият знаменател, в този силогизъм, е не ”номадска”, а империя. Единственият, постоянно присъстващ елемент в така нареченото евразийско ”пасторално номадство” е била идеята за империя, или пакс. Тя се създава, за да произведе икономическа печалба и, като така, винаги има за резултат сътрудничеството между аристокрацията от степта и международния търговски елит, който, обикновено, е бил от ирански произход. Това симбиотично развитие е било забелязано от Кашгхари, филолог от ХI век, който цитира турската поговорка: „Tatsiz Turk bolmas, bassiz bork bolmas.“ – ”Няма Тат (ирански търговец) освен в компанията на тюрк, както няма и шапка без глава за нея.” Щом управляващата класа от степта загуби харизмата (обаянието) си, тя бива заместена с друга. Също толкова променлива е била и територията на пакса; при необходимост ще се прибави нова територия, стига да притежава същата важност, от гледна точка на икономическа стратегия. За да може империята да функционира, е било необходимо да се подържа постоянна армия и да има действена бюрокрация. Както в Западна Европа от онова време, така и за създателите на степния пакс, е било невъзможно да се сдобият с достатъчно налични средства, за посрещане на тези необходимости до ХIII век. Единствената алтернатива е била използването на приходите от пасторалното стопанство за тази цел – разрешение, което наподобява западния феодализъм. Обаче Османската империя не е имала евразийската степ на свое разположение. Разрешението на въпроса, следователно, е било в създаването на огромна мобилна бюрократична машина, без лична лоялност, която да доставя налични средства от завладяните територии. Тази „машина за пари“, както и елитните военни части (еничерите) са били рекрутирани измежду специално подготвени роби по системата Кулук (Qulluq), изобретение на иранските търговци от централна Азия, които често са отсъствали от домовете си за дълги периоди от време. Тази система е била толкова перфектно конструирана, че даже главата на Османската империя, султанът, е трябвало да бъде син на робиня! Но ооманските турци не са били първите в историята, които са въвели системата за подготовка на роби, които да бъдат управляващият елит на държавата. Това вече се е било случило, в средата на века, когато една малка група млади, но предприемчиви авантюристи от вътрешна Азия – от алтайски и ирански произход, няколко хиляди на брой – са се появили в Европа. Те наричали себе си авари, име, което, преди това, е принадлежало на една бивша могъща степна сила. Употребата на това име е осигурило на новата група покорството на далечни племена, отдавна ужасени от ранните авари. Пристигнали в централна Европа, псевдо-аварите избрали славяните, неизвестен дотогава народ, да служи за две цели. Първо, от славяните те набирали части за командни постове и след цялостна тренировка избраните наборници стават така наречените fsu-pana (слав. жупан), буквално ”овчари на (човешко) стадо”. На второ място, те са използвали славянските маси като пушечно месо, наричани befulci от съвременния франкски хронист Псевдо-Фредегар, ”понеже те напредваха два пъти в атака с тяхните военни дружини и, по този начин, покриваха чуните (хуните?)”, имайки предвид аварите, всъщност – псевдо-аварите. Изборът на славяните от псевдо-аварите бележи тяхното откритие и, в същото време – влизането им в историята. 5. От осми до десети век са съществували само два вида търговски селища в Евразия: на изток персийският ”вар”, версия на ориенталски град (притежание на един човек), или смесица на ”вар” с класическия ”полис”. На запад е имало постоянни, или полу-установени търговски средища за пътуващи търговци наричани на германски ”вик” (на романски – portus), намиращи се в близост до град или епископат. Границата между двете поселища – ”вар” и ”вик” – е била реката Елба. В двата вида селища са се намирали работници – местни, или чужденци, които са обслужвали търговците като пазачи, наемни войници, спедитори и т.н., приблизително както по-късните казаци в източна Европа. Западно от реката Елба, тия хора са били наричани викинги, на изток от нея са били известни като варяги (Vaerings или Variag). Понякога, тези работници са изтръгвали независимостта си от своите работодатели. Тъй като те са владеели детайлите на дадена професия, превратите им обикновено са били сполучливи и после интерпретирани от средновековните хронисти като ”чудновати трагедии”. Безсмислено е да се опитваме да установим националността на викингите и варягите. Те не са имали националност! Те са били преди всичко професионалисти, готови да служат на всеки, който е имал нужда от уменията им и е бил в състояние да им плати за тяхните услуги. Тук трябва да се спомене, че изворите също потвърждават сътрудничеството, посредством търговията, между морските номади и степните номади, както и между степните номади и техните местни помощници в градовете: викинги, варяги и който и да е друг. Ясен пример е случаят с прародителите на унгарците, които са били оригинални Феникски (Fennic) – речни номади, станали партньори на тюркските номади от степта. III. Източна Европа излиза на историческата сцена (IX век): Възникването на Русия 1. Източна Европа се появява на историческата сцена! С други думи, започва епохата, за която съществуват писмени извори, в деветия век, в резултат на откритието й от цивилизацията на Mare Nostrum, която създава там своето колониално ”копие”, икономическо-културната сфера на Mare Balticum, Балтийско море. Основателно изниква въпросът: защо това се е случило в деветия век, а не в петия, или в дванадесетия? Какви подбуди са стимулирали културата на Средиземно море да открие Източна Европа малко преди деветия век? Възникването на арабската мюсюлманска империя около 650 г. е разделило Средиземно море на две независими части: мюсюлманското южно и източно крайбрежие и християнският северен бряг. Най-голямото събитие в историята на Mare Nostrum, след това, е било абасидската революция в 750 г. Какво причинява този повратен момент? До 740 г., арабите вече са завладяли цялата територия която са били в състояние да контролират. На север, те са проникнали чак до франкска Галия, обаче пораженията при Константинопол, Тур и Поатие ги убеждават, че Пиринеите са една разумна граница. На юг, те са се простряли до пустинята Сахара, но камилите им не са могли да я прекосят и така Сахара е станала граница. На изток те са се стигнали до реките Сър Даря и Тараз, където срещата им с очакващите ги китайци убеждават и двете страни, че това трябва да бъде прието като граница. 2. През периода на възхода на арабските завоевания, не съществуват икономически проблеми, понеже огромна плячка е подържала този вид социална държава, която е била в процес на изграждане. Обаче, към 740 г., плячката не е била повече достъпна и се е налагало да се замени военното стопанство с някаква продуктивна система. Това означавало, че, както старите римски (западни и източни) фабрики, така и персийските такива е трябвало да бъдат възстановени в своите производствени мощности. Абасидското правителство тогава се сблъсква с проблема, който ни е познат и от съвременноста: нуждата от енергиен източник. До времето на индустриалната революция от ХIХ век, единственият приходоносен енергиен източник е бил робският труд. Но откъде да се намерят роби по онова време? Религията на мюсюлманите, както и на християните, не им е разрешавала да поробват собствените си едноверци. Войните, водени между християни и мюсюлмани са произвеждали военнопленници, които и двете страни са се стараели да разменят. Съществувала е, обаче, една огромна територия извън културния свят на онова време, източно от р. Елба и западно и на север от река Сър Даря. Тази територия скоро е била разпозната като резервоар за потенциални роби, които сега се присъединяват към средиземноморското определение Саклаб = Склав (Saqlab=Sclav). Мисълта за търговия с роби, може би, ни възмущава, днес, но не трябва да се забравя, че, в средновековието, както и по време на Римската империя, робите са се смятали за важна стока. Вносът на роби се е третирал като високо уважавана професия, изискваща опит, умение и вещина. 3. Територията, наречена С/Шаклабийа (Saqlabiya) и описана по-горе, се превръща (както и Африка от ХVI до ХVIII век) в ловен район, където може да се намери желаната стока, наричана сакалиба, или роби. Арабски географи от класическия период в ислямската наука (десети век) ни дават подробни описания за това как ловци от християнския Запад (франки, испанци) и от ислямския Изток (Кхуаризмианс) са следвали професията си. Специални заводи, чиято цел е била производството на евнуси, са били основани във Вердюн на запад и в Кхуаризм на изток. Арабският автор от девети век, Ибн Книдадхбех, началник на абасидската разузнавателна система и познаващ като експерт търговските пътища и търговските компании, посещаващи халифата, ни съобщава, че само две международни търговски компании са се занимавали с евразийската търговия с роби: еврейската Радханийа и не-еврейската – Рус. Подробен анализ на този извор разкрива, че двете търговски фирми не са действали едновременно и, че предишната е оперирала по-рано. Фактически, корпорацията на Рус е заместила корпорацията на Радханийа в Източна Европа. Заедно с Бертинианските анали, които споменават съществуването на управител на Рус (Рхос) в 839 г., информацията на Ибн Кхурдадбегх, писана между 840 и 880 г. са най-ранните споменавания на Рус в ”съществуващите” извори. Сега ние се сблъскваме с едно неочаквано явление. Рус, които токущо са се появили от небитието, вече са били вещи международни търговци. Кои са били тези Рус? Ясно е, че те не са били една примитивна племенна група, които не са познавали географията, чуждите езици, или стопанството. Те трябва да са имали идея за търговските закони и – много важно за отбелязване – трябва да са се радвали на доверие в търговския свят. 4. Историята разкрива, че международната търговия е тясно свързана само с империите, които са в състояние да защитят търговеца, да го направят привлекателен и да му осигурят доверие. Само една имперска политическа традиция може да достави всички тези елементи на групите от международни търговци. В осмия-деветия век са съществували само две такива традиции: римската (западна, или източна) и арабската (Сасанидска) имперски наследства. Моите изследвания доказват ,че Радханийа както и Рус са се намирали в римска Галия, Радханийа около Арл и Марсилия, а Рус в една област на сегашна централна южна Франция близо до Родез (старата Рутенисис, от келтско-латинския Рутени, или Рути, което се е променило в Руси в средно-френски и в Р’усси в средно-немски език). 5. Радханийа са открили Източна Европа като търговска област, малко след 750 г., и, както се потвърждава от нумизматични данни, активността им е продължила до 830-те години. Те са обменяли роби за сребърни монети, наричани дирхеми, сечени в Кайрууан в Северна Африка. Наличните дирхеми, намерени в източна Европа се ограничават до тези сечени между 760-те и 830-те години. Ясно е, защо Радханийа са били първите търговци проникнали в Източна Европа. С разделението на Mare Nostrum, около 660 г., нито мюсюлмани, нито християни са могли да пътуват и да търгуват свободно по море, понеже те са били в едно постоянно състояние на война. Само бивши римски поданици от еврейската вяра са могли да пътуват без опасност от Марсилия до Кайрууан в северна Африка и оттам до Константинопол. Тяхната цел е била столицата на тюркските хазари, откъдето е било лесно да се набавят роби. Реките Волга и Дон скоро са се превърнали в магистрали на търговия с роби, известни в арабските извори като Нахр аш-Сакалиба, означаващо ”Магистрала на робите”, а не ”Славянска река”, както често го превеждат патриотични историци от източна Европа. В резултат на сътрудничеството между Радханийа и хазарите, военните и стопански лидери на хазарската държава са приели юдаизмът. Този акт е предизвикал вътрешен конфликт, тъй като теоретическият владетел на Хазария, Каганът, се е чувствал задължен да подържа и спазва старата тюркска религия. 6. Междувременно, не-еврейските колеги търговци от Родез/Рутенисис са били решени да получат достъп до тази източна ”страна на благоденствието” (El Dorado). Понеже им е било невъзможно да използват Средиземно море, те (както и Христофор Колумб, по-късно) са избрали да го заобиколят. Древната скандинавска традиция тачи едно важно събитие, чиято дата е била установена от съвременни историци около 770 г. Имам предвид Бравелирската битка между старите датчани (Skjoldungar) и фризийски (Rutenian) династии, която е завършила с победата на последните. Тъй като между участниците в битката се споменава името Рус и неговите производни, може да се приеме, че, до това време, компанията от Родез е вече влезла в конкуренция с Радханийа. Фризийците са почнали тяхните морски набези с англо-саксонската колонизация на Британия (около 440 г.) и са установили монопол върху корабоплаването в севера за дълго време. Но, с развитието на тяхната търговска дейност те са предавали все повече мореплавателен умения на скандинавците, които през осмия век са постигнали изумителни успехи в корабостроенето. Дорещад, фризийско средище, или ”търговски център”, намиращ се между една Каролингска крепост и разклонението при делтата на Рейн, се е бил специализирал в източно европейски рискови предприятия. Веднъж установили своя главен берик(съдебна област) и главно търговско тържище в Рерик (Beric) в западно балтийската ободритска територия (сигурно в близост до по-късния Любек), фризийците, постепенно, са започнали да контролират Балтийско море, в сътрудничество със скандинавските вождове, които са били жадни да придобият нови доходи. Скоро, Бирх (Бирка) селища са се появили при всяко надеждно пристанище покрай Балтийско море. Те представляват началото на градовете в по-късната Ханзеатска лига и между тях е бил Бирка в шведския Упланд, който е придобил ръководна роля, поради стратегическото си положение от търговска гледна точка. Изглежда че по едно време термините Рус и/или Бирка (Бирх) са се превърнали във вид търговска марка за фирмите от Родез. 7. С помощта на фризийски посредници, търговската компания Родез(ия?)/Рус е имала на разположение опитни навигатори, научени на дисциплина от свирепите скандинавски царе (конунгар). Скоро след това, те са развили ”датско” общество, което аз наричам ”номади на морето” и, до края на осмия век, са започнали дейноста си като викинги. Скандинавският полуостров скоро е бил заобиколен и областта, наречена Биармия (Заволожскайа куд) е била открита. Открит е бил също и път от Бирка (Birka) в шведския Упланд през Бирка (Birca) на Ааландския архипелаг (?) и Финландския залив до реката Нева. И двата пътя са стигали до басейна на Волга. Те са били последвани от нови пътища до El Dorado, и търговската фирма Рус е основала поселища около тях. Най-важното се е намирало на полуострова близо до Ярославл и по-късния Ростов (Царское городище от Старата хроника), заселено в началото от Феникски Мерджанци. Управителите са били от харизматичния викингски клан Юнглингар. Друг фризийско-руски транс-балтийски път е водил от Вендският Берик (Reric, след 804 г. – датския Хайтхабу) до устието на западната река Двина (Duna), продължаващ посоката си до реката Ока, главният западен приток на Волга, чрез цяла система за пренасяне на лодки по суша. В Гнездово, близо до по-късния град Смоленск, 3826 гробни могили (tumuli) свидетелствуват за варянгска дейност, през времето от осми до десети век. Под водачеството на готския Юлфингар клан, са се развили два важни търговски града, Полок и Смоленск. Те са били колонизирани от балтийски венди, чиито съседи са ги наричали кривичи. Тези селища, които са придобили статут на градове, са се организирали в конфедерация от градове-държави и са поканили опитни членове на западно балтийските харизматични кланове да ги управляват. Такъв е случаят с конфедерацията на трите града Алдеигжюборг (Ладога), Белузеро и Изборск – всеки един от тях представляващ различна ”националност” (Ладога – Ести, Белузеро – Вепсиани и Изборск – славянските Венди), които са поканили могъщият фризийски датски крал Хр’рикр (Рюрик) да стане тяхен владетел. Новгород е избрал Гостомисл от Вендския харизматичен клан. Накратко, в периода между 800 и 860 г., Източна Европа вече е била разделена на две сфери на интереси. Докато югът е останал поделен между три бивши номадски ”пакс” (Авари, Българи и Хазари), североизточна Европа (”Велика Швеция” = Маgna Scythia) е била превърната в доминион на ново-активираното общество на Mare Balticum, водено от харизматичните кланове и агенти на фирмата Рус. За нещастие, нито едно описание на народите, които са следвали пътищата, положени от Фризийското рус-викингско сътрудничество, не са запазени. Но няма основание за съмнение, че предприемчиви личности и групи от морски народи са опитвали късмета си в източно европейската търговия, без разлика на тяхния произход, или връзки със споменатите търговски фирми. От друга страна, някои агенти на Рус-Фризийските делови търговски центрове са могли да търсят щастието си извън тази огромна чужда страна. Нека сега характеризираме развиващото се общество от региона на Балтийско море. Положително, то не е било национална култура в сегашния смисъл на думата. ”Датчаните”, Фригийците и Рус действуващи там се явяват като едно мултиетническо, мултиезично и не-териториално общество, образувано от ”морски номади” и градски жители в градове от ориенталски тип (притежавани и контролирани от владетели), или отчасти в градове тип-полис и търговски селища. Потвърждавайки теорията, че пазарът като стопанска организация, е продукт на търговци, а не на селяни, или на занаятчии, и руси и фригийци се явяват като международни търговци. В такъв вид професионално общество, т.е. в една ”по-нисша” форма на култура, все още няма място за един литературен или свещен език, който е основата на ”по-висшата” култура. В градските търговски колонии, различните езици изпълняват различни функции. Местният, всекидневен език е методът на общение вътре във фамилията и в клана, докато един или повече лингва франка са запазени, за справки и за други случаи. Накратко, едно общество, съставено от професионалисти, развива професионална култура на ниско ниво, която не е свързана нито със специфична територия, нито с по-висша религия, която да бъде изразена чрез единен свещен писмен език. Взимайки предвид това положение, Константин Порфирогенет е записал имената на катарактите на Днепър в двата лингва франка, употребявани от представителите на културата на Балтийско море, по продължение на скоро установения Днепърски търговски път от десетия век. Покрай пътя на Волга, кхуаризмиан и българо-хунски са били употребявани като лингва франка, докато в басейна на Северна Двина кудиан (естонски) и средно-персийски (пахлави) са продължили да служат като средство за международно общуване. Става ясно, значи, че е невъзможно да се говори за национална шведска култура във времето от осми до десети век. В обществата на Балтийско море всички народи, били те нордсмени, вен(е)ди (Славяни), Балтийци, или Финландци, са били равностойни членове. Понеже най-древният и високо развит религиозен култ, по онова време, се е намирал в шведска Упсала, база природно подходяща за морски авантюри, личните имена от скандинавски произход са били привлекателни за хората от региона, без оглед на тяхния етнически произход. Освен това, съществувал е и съвременен обичай (известен от употребата му между Руфикидите) да притежаваш две, или три имена, зависейки от сферата на дейност, или от семейните връзки. Кабарската революция в Хазария, описана от Константин Порфирогенитус, е била борбата на Кагана и тези които са го подържали да освободи държавата от господството на управителя на двореца (бег) и юдаизмът, наложен от него. След поражението му, хаганът на Хазария е бил принуден да напустне страната и е намерил убежище в селище на фирмата Рус близо до Ростов. Старите скандинавски и ориенталски извори намекват, че, по-късно, той се е оженил за мома от първоначално основаващият се в Упсала клан Юнглингар, най-известната династия в сферата на Mare Balticum. Понеже хаганът е притежавал политическа харизма, престоят му в търговското селище на фирмата Рус я е издигнало до статута на ”имперски” политически център, различен от колониите оглавени от други представители на Рус, като например, Двинските Юлфингар. Резултатът е бил възникването на к(х)аганата Рус, за който първата ни информация датира от 839 г. Може би, не е било случайно, че Византийският император е бил заинтересован за сигурността на пратениците на Рхос, тъй като традиционно приятелство е съществувало между византийската и хазарската династии, от времето на имп. Хераклий/Ираклий (починал в 641 г.). Прочутата проповед на митрополит Хиларион, „Слово о законе и благодати“ нарича Володимер Велики Каган. Това е означавало, че нему е било позволено да се ожени за Анна, която е била порфирогенета, „bene nata“, означаващо, че тя е била зачената в кралската спалня. Поради същата причина, Анна е била преди това отказана на западния император Ото II, който е бил смятан за парвеню! През 830-те години, Волга Рус вече са били в състояние да отстранят Радханийа от конкуренцията в Източна Европа. IV. ”Южното” влияние върху появяващата се държава Рус 1. Досега ние наблюдавахме източно европейската сцена предимно от северна перспектива, от тази на Балтийско море. При това ние също отбелязахме взаимодействието на степта, която се е развила в типично сътрудничество между ”морските номади” (тъй наречените викинги/варяги) и ”степните номади” (Хазарската династия). Този синтез е произвел Волго-Руският Каганат от IХ-Х век. Към края на десетия век, обаче, са настъпили две редици събития в региона на Средиземно море, които са повлияли върху него, именно завладяването на аварите от Карл I Велики и мисията на братята Константин-Кирил и Методий. Първото събитие започва със завладяването на могъщата източно-централна европейска Аварска държава от Карл Велики, което е дало като резултат Възстановената империя (Renovatio Imperii) от 800 г. и ”омиротворяването” на славяните, робите на бившият Аварски пакс (863-885 г.). Няма никакво съмнение, че действията на Карл Велики са имали икономическа цел, именно, да установи път по земя до Хазарския Итил, фамозната ”магистрала” Регенсбург (Ратисбона) – Итил, покрай които Киев, а, след това – и Виена се развиват, след време. Омиротворяването на аварите не е било просто начинание. Към 860-те години двата Рима (макар, че те са били сърдити един на друг – тук аз говоря за отчуждаването между патриарх Фотий и папа Николай I), са били решили да запълнят вакуума, появил се, след разпадането на аварската държава, чрез повишаването на славяните, предишните роби на аварите. Тяхният варварски език сега е щял да стане свещен език, заедно с еврейския, гръцкия и латинския. Понеже, по онова време, само Константинопол е притежавал учени, които да могат да създадат нов литературен език и, евентуално, да преведат християнски религиозни произведения, братята Константин-Кирил и Методий, приятели на Фотий, се отправили от източната столица Константинопол за Моравия, намираща се на територия, за която е претендирал римският Папа. 2. Парадоксът (sic!) на мисията на Кирил и Методий се състои в това, че моравските принцове, тези homines novi, които наследили харизмата на аварския пакс, пропустнали да се възползват от изключително важното културно оръжие, което им било предложено. След като приели християнството по славянски ритуал, с надеждата, че баварските им съседи ще се отнасят с тях като с равни, те са узнали с гняв, че са избрали грешните обряди в служба на тази жизнена цел. Моравците прокудили славянските мисионери и заменили ”нискокачествените” си обреди за латинската (римо-католическа) вяра. По това време, обаче, българските управници, които, почти два века, губели силите си в борба за превъзходство против византийските императори, били решили да се смесят със славянските си роби в една държава. Те също били задължени да приемат християнството, за да могат да бъдат признати като европейска сила. След дълъг размисъл, кхан Борис (Барс/Тигран) лично възприел гръцките обряди. Неговият син, Симеон I, обаче, използвал възможността да присвои изоставените славянски ритуали. Той поканил изгонените византийски мисионери в своето царство и започнал да поставя основите на една независима славянска българска висша култура. Противно на моравските принцове, Симеон, потомък на династията на Атила, не е имал комплекси за малоценност: в неговите очи, византийските императори са били парвенюта. Дунавските българи, по всяка вероятност, са били подпомогнати от черните българи от Таманския полуостров, които като наследници на Кубратовата Велика България (Magna Bulgaria – ок. шести и седми век) са останали да живеят на територия където елинската култура на Боспорското царство е оцеляла. В деветия и десетия век, това е било единственото място в Европа, където идеята за прехвърляне на култури е била още жива. Точно там и Константин/Кирил бил научил еврейски и е бил посветен в изкуството на превода. Докато българите оставали езичници, опасността, която те криели, е била значителна, но не – и критична. Възникването на една горда българска версия на източното християнство, обаче, е била директна заплаха за културната и религиозна хегемония на Константинопол, и това е накарало император Василий II да предприеме бързи репресивни действия, които му спечелилили титлата ”Българоубиец”. След 1018 година, България престава да съществува като политическа сила, а след 1036 година – и като културна сила. 3. Втората половина от деветия век също е имала основно значение за източна Европа, тъй като, по това време, Киев и областа на сегашна Украйна встъпват в областта на историята. Стимулът за това развитие е било възникването на Константинопол като икономическата столица на Европа, което се случва през време на управлението на способните византийски императори от така наречената Македонска династия (тема Македония е била в земите на Източна Тракия, с център Одрин). Те решително разгромили арабската флота и възстановили византийското превъзходство върху Mare Nostrum (специално при битката при Майафаркан, в 863 г.) Естествено, Константинопол тогава привлича вниманието на ”викингите”, единственото общество в Евразия, освен Византия и арабите, което е подържало военна флота през деветия и десетия век. Каролингите, например, страняха от морето, до времето на своя упадък. Скоро след военния сблъсък на Рус в Константинопол, в 860 г., се появява прочутият ”Път от варянгите до гърците”. Реката Днепър замества р. Волга, а Киев, предишният хазарски гарнизон на брода на Днепър, се обособява във втората част на десетия век като един обещаващ сателит на новата икономическа столица на света – Константинопол. Около 930 г., княз Игор от Волго – Рус ханската династия завладява Киев. 4. Има поне три периода в историята на Каганите от Рус: Волжската фаза (около 839-930 г.); Днепърският стадий (около 930-1036 г.) и Киевският период (1036-1169 г.). През време на първите две, русите са владеели по-скоро народи, отколкото конкретни територии. Те са елиминирали свои конкуренти, когато е било необходимо (като полокските Юлфингар), налагали са данъци и са контролирали търговските средища покрай двата главни международни пътя: 1) търговските пътища, реките Волга и Двина, важни през деветия век и първата половина на десетия век, с тяхните два клона на ислямско-съсредоточена търговия – българската и Итил; и 2) Днепърският търговски път от десетия век, от варянгите през Киев до гръцкия Константинопол, по онова време, центърът на международната икономика. Третият, или Киевският период, бележи началото на културната консолидация на Рус и опитът за неговата национализация. 5. След 1036 г., Киевският владетел Ярослав разгромил печенегите (номадските наследници на хазарите) и установил своя версия на римския imperium, сега с център в Св. София в Киев. Той възприел църковно-славянския език (който, в следствие от разгрома на дунавските българи, се е оказал отново без притежател) като свещен език на царството. Ярослав, в същото време, започнал трансформацията на Рус в териториална държава, състояща се от земите на Киев, Чернихов и Переяслав. Изразът „Рус и русская земля“, след това, се появява във втората част на ХI век и началото на ХII век с новото, специфично значение на южна Русия (днешна Украйна). Чак сега и по това време, се състои и културна революция. Трансформирана от мултиетническа, мултиезична и не-териториална общност с ”ниска/нисша” култура (basse culture), Киевска Рус бе надарена с нова ”висока” култура (haute culture), основана на един чужд, писмен и осветен славянски език (традиционно известен като църковно-славянски; старобългарски под руска редакция) и, в резултат, се появява на сцената на източноевропейската история. Това разрешение на въпроса, чрез който Киевска Рус се въздигна като политически и религиозен център, изглежда много логично, тъй като, след падането на независимата Долнодунавска българска държава, нейната църква и славянски обряд, с един относително солиден брой от църковни и държавни ”политически” творби, бяха оставени без притежател. Следователно, е станало възможно за Киевска Рус да придобие веднага една културна съставка, без да се страхува от загуба на идентичност. Така, Руският ритуал (русс’кий язик) започна със един славянски свещен език и с писменост – кирилица (съществуваща от 915 г.). Този славянски Рус обичай се превърна в основата на ”национализацията”, или на смесването на славянски полски и не-славянски руски елементи в една Рус земя (русская земля), която стана постоянното селище на Рус, специално на територията на Киевските, Черниховските и Переяславските държавици, т.е. – на централно-украинските територии. Дотогава Рус е била само една чуждестранна управляваща класа, основана на една примитивна администрация, съставена от морски и речни номади, които периодично са събирали данъци (полюдие) за своя принц, но не са били свързани с никаква територия. За да си придаде християнска легитимност, за династията на княз Ярослав е било необходимо да се възроди култът на неговите полубратя Борис и Глеб. Въпреки, че са били убити в една обикновена битка за власт, тези двама сина на една българска принцеса бяха канонизирани от киевския митрополит Йоан, самият той българин, почти веднага след тяхната смърт (около 1020 г.). Ярослав, подобаващият основател на Руската династия, успя да наложи своя нов имидж като един добър брат, който отмъстил за смъртта на светите невинни (въпреки че сигурно сам е бил замесен в техните убийства) и да поеме за себе си и за своята династия харизмата на Св. братя Борис и Глеб. Той заповядал ”новия празник на руската земя”, в чест на Борис и Глеб да бъде празнуван на определен ден. На този ден в 1072 и 1115 г., по повод на пренасянето на свещените останки на тези светии, са се състояли масови ”всенародни” манифестации. И при двата случая, манифестациите са били използвани за публикуването на оригинални летописни колекции, създадени специално за случая в първия интелектуален център в източна Европа – Пещерния манастир на Киев. Чак сега, в своя киевски период, с реализацията на своето собствено историческо съзнание, Рус се появява като легитимна историческа общност. V. Заключение Двувековният спор между норманисти и анти-норманисти се оказа в невъзможност да реши проблема за произхода на Рус. Затова, тук, той бе заменен с друга теория, основана изключително върху исторически критерии и поставена в по-широкия контекст на универсалното развитие. В VIII – IХ век, се появява една мултиетническа, мултиезична, обединена социална и икономическа общност (с култура от ”нисш” тип), представена от морското и търговско общество от Балтийско море и присадена от носителите на културата на Средиземно море. Бяха необходими повече от два века за мултиетническите и мултиезични комерсиални авантюри на някои търговски компании и морски номади да изградят политическата структура и харизмата, свързани с империите на степта и да се трансформират в една християнска и езиково славянска висша култура, която постигна Киевска Рус. превод от английски: д-р Никола Алтънков преводът е извършен по статията на О. Притцак ”The Origins of Rus“, отпечатана в списание АВИ-ТОХОЛ, книжка 8, 1997, стр. 41-51 Януари 2000 Текстът тук е редактиран от ISTORIK. (от моя прескромност, така да се каже)

Предоставил: ISTORIK

Познати са ни няколко на брой, изрични сведения, които недвусмислено посочват наличието на християнски общности сред различните категории неромейското население, обитаващо пограничните северни райони на Империята за периода на V – VI в. Блажени Йероним (347 – 420), един от най-големите учители на Християнството в късноантичния свят, свидетелства, че „Хуните учат псалтира и греят скитския студ с топлината на вярата: златокосата и руса гетска войска е обкръжена с църковни палатки. Те  може би затова се бият против нас с равна на нашата храброст, защото изповядват същата вяра.”¹. В българската и световната историография проблемът, за ролята на българите в историята на скитските военно-племенни общности или т.н. хуни, се счита за решен и тяхната принадлежност към въпросните не се поставя под съмнение. Но с оглед на факта, че общностите в хунския съюз не са ясно диференцирани от античните автори, само ще маркираме сведенията, които споменават за християнски анклави сред хуните, без да гадаем, до кого точно се отнасят те. Според П. Георгиев, сведението на Св. Йероним би трябвало да се отнесе към последните две десетилетия на IV в. и управлението на импаратор Валент (328 – 378)² . Проф. Хелфен съотнася въпросното сведение след 399 г., т.е. към първите години на V век, но предполага, че псалмопевците хуни може да са Йеронимова измислица³. Каквито и да са били съображенията на проф. Хелфен, можем да допуснем, че за същите християни хуни свидетелства и късноантичния историк Созомен (400 – 450), който ги локализира край град Томи в Скития. Созомен  пише: „По това време⁴ църквата в Томи, всъщност всички църкви в Скития (Малка Скития, б.а.), се намирали под напътвстията на Теотим – скит. Той бил обучен в познанията на философията и тъй неговите добродетели спечелили адмирациите на варварите хуни, които обитавали бреговете на Истър и които го наричали бог римски, защото чрез него те познали светите дела […]”.⁵ След смъртта на Теодосий I  и по време на управлението на Хонорий (395 – 423),

1. J.P. Migne. Patrologia Latina Vol. 22, col. 870
2. Георгиев, П. Траки / Готи / Славяни, С. 2009 г., стр. 26
3. Otto J. Maenchen-Helfen, The World of the Huns: Studies ina Their History and Culture. University of California Press, 1973, с. 262
4. Края на IV в. Годините на Теотимовото резидиране в Томи не са известни, пасажa касае последните години от управлението на Теодосий I.
5. Sozomen (Hermais), Historia Ecclesiastica, Book VII, Ch. 26; вж. и ГИБИ, I, стр. 65.

Созоменовите хуни проникват дълбоко в Тракия, като организират свой изходни бази из Мизия⁶. Според Блажени Йероним, същите варвари се оказават сериозен противник за Империята защото, както пише той, те изповядвали същата вяра като ромеите⁷. По същото време към скитите живеещи край Дунав, се отправя още една група мисионери⁸. За тяхната дейност ни съобщава Блажени Теодорит епископ Кирски (393 – 457). В своята „Църковна история” Теодорит Кирски пише, че св. Йоан Златоуст (347 – 407) научил, че край р. Дунав живеят скити, които отчаяно търсели някой, който да избави душите им⁹. В ролята си на Константинополски архиепископ, Йоан Златоуст незабавно разпорежда подготвянето и изпращането на тази, първа по вида си, мисионерска мисия до хуните организирана от самата Константинополска църква¹⁰.

Цитираните текстове, създават впечатление, че придунвските хуни са обект на систематична мисионерска дейност от самия край на IV в. Макар да поставят под съмнение успаваемостта на въпросните мисии, в своите коментари Хелфен и Томпсън¹¹ допускат наличието на християнизирани общности сред хуните към първите години на V век. Към второто десетилетие на V в., християнизираните хуни се превръжащт в реално съществуващ обект на ромейската политика. Според Павел Орозий (385 – 418) христовите цъкрви на Изток и Запад се преизпълнили с хуни и всякакви разнородни варвари¹², като за пребиваването им на ромейската земя, сред останлите християни, трябвало да се благодари на Бог. Сведението на Орозий, може да бъде изтълкувано и като опит за възхвала на християнската епоха, което не почива на реални събития и представя една изопачена ситуация, в която всемирното триумфиращо християноство е пуснало корени дори сред най-дивите варвари. От друга страна, има категорични сведения, че някои от кралете и аристокрацията на свебите и бургундите¹³ (част от варварите, за които пише Орозий, б.а.) са християнизирани през V век. Следователно, можем да приемем, че Орозий не случайно поставя и хуните редом  с останалите християнизирани варвари и причината за това е различна от тази, която изтъква проф. Хелфен¹⁵. Не е трудно да се направи и пряка връзка между въпросните хуни християни и хуните, които се сражават с император Теодосий I (347 – 395) във войната срещу западния император Максимус (383 – 388)  през 388 година. Теодосий I съумява да се договори и да събере войска.

1. Sozomen (Hermais), Historia Ecclesiastica, Book VII, Ch. 26; вж. и ГИБИ, I, стр. 65.
2. ГИБИ, I, стр. 67.
3. J.P. Migne. Patrologia Latina Vol. 22, col. 870
4. Thompson Е.А., Heather J.P. The Huns. Oxford Uni. Press, 1996, с.44
5. Theodoret, Historia Ecclesiaastica, Book V, Ch.XXXI: “On learning that some of the Nomads encamped along the Danube were thirsty for salvation, but had none to bring them the stream, John sought out men who were filled with a love of labour like that which had distinguished the apostles, and gave them charge of the work. I have myself seen a letter written by him to Leontius, bishop of Ancyra, in which he described the conversion of the Scythians, and begged that fit men for their instruction might be sent.”.
6. По въпроса за тази мисия сред хуните вж. Helfen, The World of the Huns, с. 265; Thompson, The Huns, с. 44 .
7. Helfen, The World of the Huns, с. 260 – 270; Thompson, The Huns, с. 40 – 46
8. Orosius, Historiarum Adversum Paganos, Liber VII Col. 41,8: “[…]quod uulgo per orientem et occidentem ecclesiae Christi Hunis Suebis Vandalis et Burgundionibus diuersisque innumeris credentium populis replentur[…]”.
9. За свебите вж. The Cambridge Ancient History: Late antiquity: Empire and Successors, A.D. 425-600. Cambridge University Press, 2001, с. 121 – 122;
10. Вж. Helfen, The World of the Huns, с. 263. Според Хелфен хуните влизат в църквите, но само за да грабят, палят и насилват монахини.

Теодосий I съумява да се договори и да събере войска съставена предимно от варвари: хуни, готи, алани и др.¹⁶ Несъмнено варварите участват в армията на Теодосий I на федеративни начала¹⁷. Kакто свидетелства автора на Теодосиевия „Панегирик” Пакатус, самия император им обещал, ако приемат да го подкрепят в кампанията срещу Максимус, статут на привилигировани войници.¹⁸ Трудно е да се каже, какви са били условията на споразумението между онези хуни, които с участието си в победоносната кампания на Теодосий I си спечелват една по-привилигирована позиция спрямо другите скити, но е особено вероятно те като федерати, да са получили правото да се настанят на ромейска земя. Към самия край на IV в., нова политическа криза обхваща западноевропейските части на Империята, но този път тя има ясен религиозен отенък и скоро се превръща в същинска гражданска война.¹⁹ В този съдбоносен сблъсък с паганизма, балканските хуни – федерати, за първи път ще хвърлят своята конница в защита на Христовата вяра. Йоан Антиохийски сочи, че въпросните варвари, населяват и са повикани на помощ срещу узурпатора Евгений²⁰от вътрешността на самата Тракия²¹. Това недвусмислено показва веднъж техния специален статут и втори път – дава някаква представа за условията, на сключената между хуните и Теодосий I  foedera от 388 г. Сведението на Йоан Антиохийски е единствения източник, който хвърля светлина върху хуно-ромейските отношения от края на Теодосиевото управление. Фактът, че хрониста пише за повече от един хунски вожд²² в Тракия е красноречиво доказателство за наличието и на повече от една хунска военно-племенна общност на ромейска територия. Със съществуването на тези хунски анклави се обяснява и лекотата, с която както свидетелства Созомен, нови варвари безпроблемно проникнали и се установили в Тракия в началото на V век.

Наличието на християни сред онези от варварите, обозначени от късноантичните автори с политонима хуни, е безспорно. Техните местообиталища са локализирани от същите автори непосредствено до или на ромейска територия, поради което те се превръща от обект в субект на ромейската имперска политика. Ревностният, дори фанатичен християнин Теодосий I трудно би преглътнал оскверняването на ромейската, т.е. християнската земя, от населяващите я безбожни хуни, пък били те и федерати. За това, не бива да ни учудва, че и първите мисионерски мисии сред ромейските хуни датират от към края на Теодосиевото управление в последните години на IV век.

Реалността и събитията, такива каквито са ни представени от късноантичните и средновековни автори, не дават основание за допускане съществуването на систематична и целенасочена политика на християнизиране нито на хуните, нито готите или на които и да е варварски общности oт тази епоха. Не е учудващо, че макар

1. Helfen, The World of the Huns, с. 44 – 46;
2. The Cambridge History of Early Inner Asia, Vol. I. Cambridge University Press, 1990, с. 181
3. In Praise of the Later Roman Emperors, The Panegyrici Latini: Introduction, Translation, and Historical Commentary, with the Latin Text of R.A.B. Mynors. University of California Press, 1994, с.497: “[…] Finally you granted the privileged status of fellow soldiers to the barbarian peoples who promised to give you voluntary service, both to remove from the frontier forces of dubious loyalty, and to add reinforcements to your army.”
4. Подробно войните на Теодосий I вж. Williams S., Friell G. Theodosius: Empire at bay. Routledge, 1994, с. 119 – 142
5. ibid.
6. Вж. Йоан Антиохийски в ГИБИ, III, стр. 29: „[…]Теодосий вдигнал мнозина от хуните в Тракия заедно с техните племенни вождове и се отправил на поход към Италия, за да залови Евгений неподготвен и без да подозира нищо.”
7. ots=camvPW2ILs&sig=oL9MIwyoodhjC-

и да съществуват християни сред хуните, повечето автори от V век ги определят като езичници. Описвайки ромейските съюзни войски в Галия (федерати дислоцирани в провинцията, б.а.) църковният историк Салвиан поставя хуните редом със саксонци, фанки и гепиди като изрично посочва, че и те са езичници²³. Сведението, което ни е оставил Салвиан е отнесено към четиридесетте години V век, близо половин столетие е минало от Теодосиевото управление и първите християнски мисионерски мисии сред балканските хуни, за това нямаме причини да смятаме, че има непосредствена връзка между хунските гарнизони в Галия, които явно са езичници и тези настанени от Теодосий I на Балканите. Заключенията, които се извеждат от анализа на Салвиановия пасаж, не бива да се генерализират и паганизма на галските хуни механично да се прехвърля върху хунските общности из Евразия²⁴, особено върху тези, които са в непосредствен досег с метрополията Константинопол.

С централизирането на могъщия варварски военно-племенен съюз, при управлението на Атила (434 – 453) към средата на V век, не настъпват особени промени спрямо разпространението и популярността на Христовата вяра сред хунските общности. В мимолетната протодържава на хуните, просъществувала няколко десетилетия, е налице един нетипичен за времето си религиозен плурализъм и дори толерантност спрямо различните верски учения и секти²⁵. Единственият по-сериозен инцидент, в който може да се търси религиозен предтекст, но който по никакъв начин не променя статута на Атиловите поданици християни, е оскверняването на хунските гробници северно от Дунав от епископа на Дунавския град Маргос през 440 г. и последвалата хунска наказателна акция през следващата година²⁶. Както свидетелства Приск, причината изтъкната от хуните била разбиването и ограбването на гробниците на „техните царе”. Фактът, че това деяние е извършено от духовно лице наистина предполага и някакъв религиозен мотив, но както отбелязва проф. Хелфън не бива да ни учудва, че инициатора на грабежа е духовник²⁷.На друго място в своята монография, проф. Хелфън привежда едно крайно любопитно сведение, което отлично илюстрира начините, по които християнството прониква сред хуните, oсобено с увеличаването ареала на тяхната власт над територии населени от християни във времето на Атиловото управление. Сведението гласи следното: „Някой синове на църквата, заробени от враговете, превърнаха господарите си в слуги на Евангелието и като ги посветиха в тайствата на вярата, се извисиха над своите военновремени господари. Докато служеха в римските армии, някои чужденци езичници успяха да се запознаят с вярата в нашата родина, тъй като нямаше как да я познават в своята земя; те се завърнаха  по своите домове, обучени в Христовата религия”²⁸.

Съществуването на християнски общности сред хуните, които обитават под една или друга форма ромейска територия и начините на проникване на християнството сред тях, от времето на Теодосиевото управление до самия край на V век, са изрично докуметирани от късноантичните хронисти. Следователно приемането, на общо основание, че е невъзможно към VI век федератите по Дунавския лимес да са християни е неоснователно.

1. Migne. Patrologia Latina. Salvianus Massiliensis Episcopus, De Gubernatione Dei Octo Libri, IV, 14: „[…]ut de paganis, quia prior illorum error est, prius dicam, gens Saxonum fera est, Francorum infidelis, Gepidarum inhumana, Chunorum impudica[…]”.
2. Вж. Helfen, The World of the Huns, с. 262; Хелфън изпада в противоречие със собствената си теория за мултикултурализма на хунската общност като генерализира и налага една предпоставена рамка на базата на сведения като горецитираното. Според Хелфън, „[…] Хуните, като хора, са били толкова езичници към средата на V век, колкото когато са пресекли р. Дон.”
3. ibid. с. 261 – 262.
4. Вж. Приск Тракиец в ГИБИ, I, стр. 93:  „Скитите нападнали ромеите по време на панаира и избили мнозина [от тях]. Тогава ромеите изпроводили  при тях пратеници и ги обвинявали, че са завзели крепостта и са пренебрегнали договора. Скитите отговорили[…] че били извършили това за самоотбрана, тъй като епископа на Маргос бил преминал в тяхна земя, издирил гробниците на техните царе и ограбил поставените в тях съкровища.”
5. Вж. Helfen, The World of the Huns, с. 110, n. 508.
6. ibid. с. 261

Автор: Иван Стоянов
Източник: nauka.bg

Няколко хилядолетия преди Христа прабългарите съумяват да съставят една от най- точните системи за измерване на продължителността на Земната година. Тя се основава главно на движението на дванадесет съзвездия, носещи имената на животни, в зависимост от движението на Юпитер (Янкул) около слънцето.

В миналото календарът се е означавал с равнораменен кръст. От двете му страни на еднакво разстояние били изобразявани Юпитер и Слънцето.

• Кръстът бил използван като символ на връзката между Земята и Небето. Дължината на раменете му е съобразена с правилата на календара. Двете равни хоризонтални рамене представлявали сянката, която Слънцето хвърля в дните на пролетното и есенното равноденствие (22 март и 22 септември). Сенките в дните на лятното и зимното слънцестоене (22 юни и 22 декември) са изобразявани чрез вертикалните рамене на кръста, едното от които по- дълго от другото.

Известно ни е, че прабългарите са познавали отлично законите на движението на планетите, в това число и на Земята,окло Слънцето. Това е причината именно те да притежават един от най-точните календари съставяни някога. Той превъзхожда китайския календар в начина, по който са подредени дните и месеците. Според българския календар годината има 365 дни и започва с най- късия зимен ден, наричан Единак (днес Игнажден). На всеки 4 години бил добавян един допълнителен ден- Деня на Слънцето.

Правилото гласяло: Единак и Денят на Слънцето никога не трябвало да се падат в неделя. Годината се състояла от 12 месеца, разделени на 4 групи, като 1вият месец от всяка група имал 31 дни, а другите 2 – по 30 дни.
Интересен факт е, че всеки българин е можел да си служи с календара, докато при китайците например той е бил достояние само на висшата образована класа.

Това е картина на известния български художник Румен Статков. Озаглавена е ”Прабългарският Календар”.

В древната българска хронология има периоди от 3, 10, 12, 17, 19, 21, 30, 47, 50, 53, 300, 600, 4332 и др., които служат като общоприети интервали от време. Най- дългият известен такъв интервал е от 6328 години. Той е споменат в един непълен надпис от времето на хан Омуртаг от 823 година след Христа. Текстът се състои от 14 реда, вероятно представляващи заключителната част от договор между Дунавска България и Византия. Надписът е върху мраморна плоча по всяка вероятност от престолния град Плиска. Ето какво пише на нея: ”[…от управлението на владетеля] името му е [Хан Омуртаг Ювиги]. Годината на явяването на истинския бог беше 6328. Те принесоха жертва и се заклеха в написаното в книгите [договорите]…”

Този исторически извор може да се приеме като доказателство за древния произход на прабългарския календар. Според професор Васил Златарски за начална година на хронологията на прабългарите трябва да се приеме 5505г. преди Христа. Ако приемем тази хипотеза, настоящата 2005 година би трябвало да бъде 7510 поред по българското летоброене.

Така че прабългарите са сред народите с най-ранна календарна система в света–факт, който доказва древността на българската цивилизация.

Раждането на съвременна Европа, изходната точка на същинската й история — това е Великото преселение на народите (IV—VII в.), което бележи и началото на европейското средновековие. То започнало през IV в. с нашествието на хуните и готите във владенията на агонизиращата и разпокъсана Късноримска империя — Византия — и довело до раздвижването на редица други племена и народи, които сякаш на вълни заемали опразнените географски пространства. Етническата и политическата карта на Европа в продължение на няколко века променила своите цветове. Заселилите се върху развалините на късноантичната цивилизация варварски народи положили основите на своите държави и култури, обновили и вдъхнали живот на стария континент. Изключително важна роля в процесите и събитията около Великото преселение на народите изиграли славяните и прабългарите, с които е свързано началото на българската история.

Из „Църковна история“ от Йоан Ефески (византийски хронист от VI в., сириец по произход. Съвременник на събитията, които описва.)
„В третата година от смъртта на цар Юстин и възцаряването на победителя Тиберий проклетият народ славяни извърши нападение. Те преминаха стремително цяла Елада, Солунската област и цяла Тракия и покориха много градове и крепости. Те ги опустошиха и изгориха, взеха пленници и станаха господари на земята. Те уседнаха на нея като господари, като на своя собствена, без страх. И ето в продължение на четири години и досега поради това, че царят е зает във война с персите и всичките си войски изпрати на изток, поради тази причина те се разпръснаха по земята, уседнаха на нея и се разшириха сега, тъй като Бог им позволява.“

Нарастване на производителните сили. Войните на славяните с Византия през VI в. оказали значително влияние върху развитието на производителните сили в славянското общество. Едновековният досег със стоящата на по-висока степен на икономическо развитие империя се отразил твърде благоприятно върху славянската икономика. Византийците употребявали във войната си със славяните висока военна техника. За да противостоят на византийската армия и да си осигурят победата над нея, славяните също трябвало да имат висока военна техника. Нуждите на войната им наложили не само да усвоят византийския опит, но и да го надминат. Това означавало бързо развитие на онези занаяти и сръчности, свързани, с изготвянето на оръжие, и на първо място металургията, ковачеството и дърводелството? В това отношение били постигнати големи успехи. Така, докато в началото на VI в. славяните избягвали да се движат край византийските крепости и градове, а след това почнали да ги превземат с помощта на тактически хитрости, в края на века те разполагали вече с богата обсадна техника. По време на нападението си срещу Солун през 597 г. славяните си послужили с редица видове обсадни машини: каменометателни уреди, стенобитни съоръжения — „овни“, които пробивали и най-здравите стени, „костенурки“, които прикривали бойците при разбиване на стените с лостове и копачи, бойни кули и др. Само срещу източната част на солунското укрепление действали 50 каменометателни машини, които хвърляли едри камъни за разрушаване на стената и дребни каменни късове за поразяване на неприятелските войници. При следващите нападения срещу Солун славяните разполагали с огнехвъргачки и редица други обсадни машини, които, по думите на съвременен солунски писател, никой дотогава не бил виждал и които предизвиквали удивлението на византийците. При едно нападение един славянски техник построил на място триетажна бойна кула, движена на колела и цилиндри, в която били разположени не само стрелци, но и стенобитни машини. Наред с това славяните разполагали с многобройна флота от лодки еднодръвки, покрити с дъски и сурова кожа, за да се предпазват моряците-бойци. С такива лодки били правени понтонни мостове в морето, които осигурявали достъпа на бойците до градските стени откъм морския бряг.
Тази висока военна техника не могла да бъде изолирана от общото развитие на производителните сили у славяните — тя се дължала именно на него. Със заселването си на Балканския полуостров славяните постигнали значителни успехи и в областта на своето основно занятие – земеделието. Към досегашния си опит те прибавили и опита на местното население. Земеделската техника била усъвършенствана и количествено увеличена. Подобрен бил начинът на обработката на земята и бил разширен кръгът на отглежданите растения. Така например славяните започнали да се занимават с лозарство, което по-рано им било твърде малко познато. Напредък се забелязва и в областта на скотовъдството, главно в отглеждането на едър рогат добитък, използван за обработката на земята. Класово разслоение в славянското общество. Растежът на производителните сили довел до увеличение на производството, което от своя страна водело към още по-голямо различие в имуществените отношения. Отделните семейства, които забогатявали, се стремели към пълна собственост на земята. Това разрушило остатъците от старата родова община и укрепило още повече териториалната община, членовете на която били пълни собственици на земята. Частната собственост станала господстваща форма на собственост, въпреки наличието на общински земи, като пасища, гори и пр. В славянската селска община през VII в. съществувало подчертано имуществено различие между членовете й, имало бедни и богати, имотни и безимотни. Това само по себе си водело до постоянен процес на вътрешно разслоение в самата община, до обогатяване на едни и обедняване на други от членовете й. Към средата на VII в. в славянското общество на Балканския полуостров вече се оформили две основни класови групировки — едната на едрите земевладелци, другата на бедното селячество. Едри земевладелци били преди всичко някогашните родовоплеменни старейшини и военни вождове, които ръководели набезите във византийската територия и организирали завладяването на Балканския полуостров. Тяхното богатство се увеличило значително по време ма войните, тъй като те получавали по-голямата част от плячката. При завоюването на полуострова те успели по силата на своето велико положение като военни вождове да заграбят за себе си обширни пространства земя.
Сега, през VII в. техните поземлени имущества продължавали да се увеличават поради разслоението и селската община.
Дребните селяни притежавали малки късове земя. Някои селяни били безимотни. Това са предимно местни жители, чиято земя е била отнета по време на завладяването на Балканския полуостров от славяните.
Дребните селяни, на които земята не стигала, за да се изхранят, работели под аренда земята на своите по-богати съседи и главно земята на едрите земевладелци. Безимотните селяни, които не разполагали с добитък и земеделски инвентар, отивали да работят в земите на едрите земевладелци като ратаи срещу заплащане в натура.
Робите били твърде малко и тяхната роля в производството била нищожна. Затова те не образували самостоятелна класа. С роби разполагали преди всичко военните вождове, които ги използвали главно като пастири на добитъка и като домашна прислуга.

[Византия и славяните през VI-VII в.]

Племенни обединения.
Голямо племенно обединение образували в средата на VII в. и славяните между Дунав и Стара планина. В него влезли седем племена.
Опити на Византия да подчини славяните. Племенните обединения се появили и като резултат на опасността, която заплашвала югоизточните балкански славяни от страна на Византия. Заели целия Балкански полуостров, славяните представлявали действителна опасност за бъдещето на Византийската империя. Техните поселища достигали дори до столицата Цариград. Те включили като пръстен и другия голям град на Византия, Солун, като го държали в постоянна тревога. Многобройни и войнствени, те можели всеки момент да предприемат решително нападение срещу империята.
Още в първите години на VII в. Византия наченала борба против славяните, за да възстанови властта си в заетите от тях земи. В това отношение византийците не пожънали особени успехи. Византийската власт била наложена само в някои части на полуострова, предимно в Беломорието, около Солун, около София, в днешна Южна България и по крайбрежието на Черно море.
Прерастване на племенните обединения в държавна организация. В отношенията между двете основни класи в славянското общество в източната и южна част на Балканския полуостров — едрите земевладелци, които се обособили като военноплеменна аристокрация, от една страна, и селячеството, от друга, постепенно възникнали съществени противоречия.
Със завладяването на полуострова възможностите на военно-племенната аристокрация да организира нови походи се намалили значително. По този начин притокът от плячка, чрез която аристокрацията се обогатявала, секнал. Ето защо тя обърнала погледа си към вътрешните възможности за забогатяване, към селячеството. Малоимотните и безимотни селяни, които получавали земя за обработване под аренда, били подложени на засилена експлоатация от страна на едрите земевладелци. Арендата била твърде висока — селянинът бил длъжен да плаща на господаря на земята част от добива си и в най-добрия случай една десета от него.
Наред с това военно-племенната аристокрация използвала затрудненията на дребните собственици вследствие на слабо плодородие и природни бедствия и да разшири своята власт над селячеството.
За да си осигури тази власт, военно-племенната аристокрация са нуждаела от една организирана сила, от съответна организация. Родово-племенната организация не била в състояние да изпълни тази задача. Тя била плод на общество, в което нямало вътрешни противоречия, нямало класи и класови интереси. Организация и сила, която можела да осъществи господството на една класа над друга, била държавата.
Наред с това военно-племенната аристокрация била подтиквана да пристъпи към създаването на държавна организация и от външната опасност. Опитите на Византия да отвоюва завладените от славяните земи на Балканския полуостров заплашвали целокупното славянско общество и преди всичко интересите на едрите земевладелци. Те не искали да се лишат от земите и богатствата си, както и от своето господстващо положение. Държавата именно можела да осигури възможността на господстващата класа да разширява територията си за сметка на територията на други държави или да защищава територията си срещу нападенията от други държави. Тази функция на държавата имала особено значение за славянската аристокрация в източната и южна част на Балканския полуостров: на юг славянското племенно обединение било изложено на непрестанните удари на Византия; на север племенният съюз трябвало да устоява на нападенията на Византийската империя от юг и изток и на аварите — от северозапад.
По този начин в резултат на вътрешното си обществено-икономическо развитие и на необходимостта от отбиване на външните нападения през VП в. славянските племенни обединения постепенно прераствали в държавна организация.

Създаване на българска държава

Най-ранни вести за прабългарите. Прабългарите принадлежат към алтайската езикова и етническа общност. Тяхната прародина се намирала в Западен Сибир, по долината на р. Иртиш. През I-II в. те се придвижили към Източна Европа и се установили в земите на север от Кавказ. Там влезли в контакт с местните сармато-алански племена от ирански произход, чиято култура и обществен уредба оказали известно влияние върху прабългарите. За пръв път със собственото си етническо име „българи“ (има различни тълкувания на неговия смисъл: „смесен народ“, „размирен народ“, „люде от покрайнина“ и др.) са споменати в римски хронограф от 354 г.
Ранната история на прабългарите е свързана със съседните им номадски народи (хазари, буртаси и др.), с Византия, Армения, Иран и славяните. В тази история настъпателността и възходът са съпътствани от упадък, разруха и борба за оцеляване. Като съюзници на Византийската империя прабългарите воювали на Балканския полуостров срещу остготите (480). По-късно с опустошителните си набези те започнали да безпокоят балканските провинции на империята. Техните нападения се редували в ритмична последователност със славянските. Една от причините да бъде издигната през 513 г. при император Анастасий „Дългата стена“ (от Деркос на Черно море до Силиврия на Мраморно море), наречена още тогава „паметник на страхливостта“, били честите прабългарски нахлувания към византийската столица. Независимо от това прабългарските отряди се наемали на служба във византийската войска. Някои от тях участвали във войната на византийците с готите в Италия.
Скоро след това прабългари, славяни и други племена участвали активно в бунта на претендента за византийския трон Виталиан. Аварското нашествие в местоживелищата на прабългарите и междуособните им борби, подклаждани умело от византийската дипломация, станали причина за прекратяване на техните набези на Балканския полуостров. В края на VI в. разединените прабългарски племена били покорени и включени в пределите на могъщия Западнотюркски хаганат, който обхващал огромна територия между Китай и р. Волга. Част от тях преди това били увлечени от аварското придвижване към Панония, където и отседнали. Участвали във всички военни предприятия на аварския племенен съюз, между другото в обсадата на Солун през 622 г. и в обсадата на Цариград през 626 г., извършени заедно със славянските племена от полуострова. След смъртта на аварския хаган през 630 г. тези прабългари се опитали да наложат начело на аварския племенен съюз свой кандидат. В избухналата междуособица една част от тях били избити, други избягали и само малък брой останали под властта на аварите. Бегълците отишли при баварския крал, който една нощ ги изклал вероломно. Други бегълци се заселили завинаги в Южна Италия.Останалите в областта между Каспийско и Черно море прабългари били твърде слаби, за да отбият удара на западните турци. Те се подчинили на хан Силджибу, който прострял турското владичество до Кримския полуостров.Прабългарите били номадско племе. Тяхното основно занятие било скотовъдството. Те отглеждали главно коне. Покрай – това те се занимавали и със земеделие. Занаятите, които те познавали, били свързани и с техния скотовъдски бит: ковачество, обработка на кожи и изготвяне на кожени изделия.През IV—VI в. първобитнообщинният строй на прабългарите се намирал в разложение. Още в средата на IV в. начело на прабългарските племена стояли военни вождове.
Прабългарски племенен съюз. Във връзка с разложението яз първобитнообщинния строй на прабългарите в края на VI в. възникнал прабългарският племенен съюз, начело на който застанал хан Кубрат (Курт). В него влезли племена, живеещи в областта на север от р. Кубан, Азовско и Черно море.Прабългарският племенен съюз се простирал на обширна територия, затова бил известен с името „Велика България“. Той граничел на запад с р. Днепър, на изток достигал почти до р. Волга, а на юг до о. Кубан.. Границата му на север не може да се определи. Там съседи на прабългарите били антите. Хан Кубрат изгонил от пределите на прабългарския племенен съюз една голяма група авари, които били останали тук и господствали над някои племена в северното Причерноморие. С Византия той подържал приятелски връзки, които били закрепени през 635 г. с договор. По този повод Кубрат получил византийската по-четна титла патриций. След смъртта на Кубрат (около 650 г.) прабългарският племенен съюз се разпаднал поради удара, който му нанесли хазарите, идващи от изток. Някои от прабългарските племена се отправили на североизток и се установили на р. Волга и Кама, където основали своя държава, просъществувала до XIII в. Други останали: на старите си места и се подчинили на хазарите. Трети потеглили на запад, към Дунавските области. Те били предвождани от Аспарух
Война с Византия. Между обединението на седемте славянски племена в областта между Дунав и Стара планина и прабългарите на Аспарух бил сключен в края на 70-те години съюз за общи действия срещу Византия.
Този съюз накарал византийското правителство да обърне поглед на север. През 680 г. византийският император Константин IV Погонат организирал голям поход срещу славянското племенно обединение и неговите съюзници прабългарите. Една византийска армия се отправила през Тракия към славянските предели, а друга начело със самия император потеглила по море към дунавските устия, за да се справи с прабългарите.
Когато византийските войски слезли на брега, прабългарите се скрили в своето укрепление. Византийците бавели нападението, защото не знаели с какви сили разполага неприятелят. Между това императорът отплувал за Месемврия (Несебър), за да се лекува от болест в краката. Ненадейното му заминаване било изтълкувано от византийските войници като проява на страх от прабългарите. Те се отправили в безредие към корабите, решени да се върнат назад. Тогава прабългарите се нахвърлили в гръб и йм причинили големи загуби. Така Аспарух спечелил първата си победа над византийците.
Прабългарите преминали Дунав и навлезли в Добруджа, за да посрещнат византийската армия, която идела от Тракия. Те достигнали до Варна и до Източна Стара планина.
Създаване на съюзна славянобългарска държава. С оглед на общата опасност и нуждите на общата борба военно-племенната аристокрация в обединението на седемте славянски племена се споразумяла с прабългарския вожд Аспарух и със славянското племе севери за създаване на обща държава.
Съгласно уговорените условия на прабългарите била отстъпена територия за заселване, която обхващала областта около днешните градове Шумен и Преслав. За да се осигури отбраната на държавата, племето севери било преместено към северните склонове на Източна Стара планина и било задължено да брани тамошните проходи от византийците, а седемте славянски племена били отместени на запад, като се задължили да отбиват аварите откъм северозапад и византийците откъм юг. Славяните и прабългарите запазвали своята вътрешна самостоятелност.
По силата на обстоятелството, че прабългарите спечелили значителна победа над византийците, на тях било поверено военното ръководство в новата съюзна държава, още повече че войната с Византия не била завършена. Начело на славянобългарската войска застанал прабългарският вожд Аспарух. Той взел фактически цялата държавна власт в ръцете си.
Границите на новата държава били приблизително следните: на юг — Стара планина, на запад — пространството между реките Тимок и Искър, на изток — Черно море. Северната граница била твърде неопределена. Вероятно в територията на славянобългарската държава е влизала Южна Бесарабия, а също и някои славянски области на север от Дунав, в днешна Румъния.
За столица на новата държава било определено славянското селища Плиска, което се намирало в средата на отстъпената на прабългарите територия.

ВОЕННО ДЕЛО НА ПРАБЪЛГАИТЕ

Из „Похвално слово за крал Теодорих“ от Енодий (473-521) (Късноримски писател и дипломатически пратеник. Дава ценни сведения за бита и нравите на прабългарите.)

„Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал: народ, у който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко. Кой би устоял срещу противник, който се носи и храни от своето бързо животно? А какво ще кажете за това, че те са приучили грижливо към издръжливост и глад и тези животни, благодарение на които умеят да избягат от глада?“
Напредналото обществено-икономическо развитие на югоизточните балкански славяни предизвикало известни промени в политическата им организация. Към края на VI в. у тях се появили редица по-големи племенни обединения. Тяхното създаване означавало край на първобитнообщинния строй, на родовата организация. Те били стъпка напред към класовото общество и към неговата политическа организация – държавата. Начело на племенните обединения стояли князе. Избрани отначало като военни вождове на племенното обединение, те постепенно засилвали своята власт, като се стремели да я превърнат в наследствена. (или Исперих), един от синовете на Кубрат.Аспаруховите прабългари се установили на североизток от Дунавската делта. Тук в областта Онгъл (днешна Южна Бесарабия) те заседнали на постоянно местожителство и започнали грабителски нападения във византийските владения по Черноморското крайбрежие. Нападенията им траели около две десетилетия, без Византия да вземе мерки срещу тях.

БОРБИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД СРЕЩУ ВИЗАНТИЙСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО (1018-1185 г.)
(щракнете изображението, за да го увеличите)

ВАРВАРСКИТЕ НАШЕСТВИЯ

При завръщането си от България след потушаването на въстанието на Делян  император Михаил IV вече агонизирал и затова той и брат му Йоан  Орфантроф (който нямал претенции за трона поради голямата си  непопулярност) заповядали на императрица Зоя да осинови племенникът им  Михаил наричан Калафат, за да стане той император.
На 10 септември 1041 г. Михаил IV умрял и бил наследен от племенника си  Михаил Калафат. Типично по византийски първата му работа била да прати  на заточение Йоан Орфантроф който му бил помогнал да се качи на трона.  След това пратил в затвора и Зоя.
Напълно неочаквано обаче общественото мнение застанало в полза на Зоя и  законната македонска династия. Започнали бунтове в цялата империя и  скоро император Михаил V Калафат бил пометен от народното недоволство,  на 20 април 1042 г. и ослепен.
Властта поели директно Зоя и Теодора. Те обаче дотолкова се мразели и  не разбирали нищо от управлението на империята, че се наложило на 11  юни 1042 г. – 64 годишната Зоя да бъде омъжена за знатния сенатор  Константин Мономах, който станал император Константин ІХ.
Но да се върнем към ставащото на балканите засягащо пряко българските  земи. През 1042 г. ромейска армия нахлула в Дукля и я разорила страшно,  но при оттеглянето била разгромена в една клисура. От там започнал  възхода на Дукля, Княз Стефан Воислав завладял Требине, Захълмие, Босна  и Рашка изграждайки силна държава. Някъде в началото на 50-те години  княз Стефан Воислав бил наследен от сина си княз Михаил Стефанович. При  неговото име страната получила ново име – Зета. Около 1055 г. той  сключил съюз с Византия и получил титлата протостратор.
Докато в тема България се развивали събитията описани в предходната  глава, то в тема Паристрион политическото и военното положение се  променило драстично. Както вече бе казано, след разгрома на България  печенегите завладели отвъддунавска България. Ако ромеите в началото си  мислели, че печенегите ще спрат дотук, твърде скоро се оказали  излъгани… В миналото варварите на вълни нахлували в Европа по т. нар.  „път на народите”, от Азия в причерноморските степи, оттам в  придунавските области и накрая прехвърляли Карпатите и се установявали  в Панония. Когато българите изградили своята държава варварските  преселения били прекратени с едно изключение – маджарите. Тези варвари  успели да преминат България и да заемат Панония. Там маджарите  необезпокоявани от други варвари успели да се цивилизоват и да изградят  могъщата си държава –Унгария. Когато в началото на ХІ век печенегите  заели отвъддунавска България те се оказали блокирани в по-нататъшния си  път от Унгария. Единствения свободен път бил този на юг към Византия, и  печенегите не закъснели да започнат грабителските си набези в тема  Паристрион.
Тук обаче се налага кратко отклонение, за да се разкаже за неща свързани с българите, които бяха пропуснати в първата глава.
През декември 1025 г. както вече се каза умрял император Василий ІІ и  на власт дошъл брат му Константин VІІІ, който бил изключително  непопулярна фигура. От това се възползвал и магистър Пресиан Българина  (както бил известен бившият български владетел княз Пресиан ІІ). Той  заедно с българите Богдан, Глава (известни военачалници) и зет си Роман  Куркуа (женен за сестра му Екатерина) организирали преврат за свалянето  му. Превратът обаче се провалил и заговорниците били заловени и  ослепени. Пресиан бил пощаден и само бил заточен. През 1029 г. царица  Мария и синът и Пресиан планирали нов преврат. Той трябвало да се ожени  за императрица Теодора (тя била съгласна) и да стане ромейски император  като свали император Роман ІІІ Аргир. За нещастие заговора бил разкрит  и Пресиан ослепен. По късно той заминал за Унгария където и починал  през 1026 г.

Сега е време отново да се върна към разказа за ставащото в Паристрион.
През 1026 г. огромно множество печенеги нахлули в Паристрион и  започнали да го опустошават. Срещу тях през 1027 г. потеглил стратегът  на тази тема Константин Диоген начело на силна армия. Той успял да  разгроми печенегите и да ги отхвърли зад Дунав. Тази победа на първо  време възпряла печенегите, но няколко години по късно те отново  нападнали Паристрион. През 1032 г. те преминали Дунав, разорили Мизия и  се изтеглили. През 1034 г. по времето на император Роман ІІІ Аргир  печенегите предприели голямо нахлуване дълбоко в ромейски земи. Те  успели да разорят Мизия, Средецко, Македония и части от Тракия като  стигнали чак до Солун. Богато натоварени с плячка те се изтеглили още  същата година. През 1035 г. и 1036 г. печенегите предприели две нови  нахлувания, при които разорили Паристрион. През 1040 г. печенегите  предприели ново голямо нахлуване. Този път те разорили Мизия и Тракия  стигайки почти до дългите стени.
Тези нашествия предизвиквали разнопосочни процеси в Паристрион. От една  страна ромейската власт започнала да отслабва и да се засилва ролята на  местните български боляри. За да се борят с печенегите те усилвали  чувствително своите бойни дружини. От друга страна обаче били  опустошавани български земи и местните боляри били принудени да искат  все по голяма помощ от Цариград, за да удържат печенежките нашествия.  Може би още през този период малки печенежки групи започнали да се  заселват в Мизия. След това настъпило известно затишие в печенежките  нашествия.
Междувременно сред печенегите течели процеси на обединение на  многобройните им самостоятелни племена и родове. Най значителен от  владетелите бил хан Тирах който успял да обедини повечето печенеги под  своя власт.
Едва през 1048 г. войски на хан Тирах нахлули в Паристрион и го  опустошили. В една битка обаче печенегите били победени от ромеите.
Около 1050 г. хан Тирах успял да изгради голям печенежки племенен съюз  обхващащ левобережна Украйна (Украйна на запад от р. Днепър), Молдова и  Влашко. Печенежките апетити към Паристрион започнали да нарастват. Те  обаче не могли да се реализират тъй като само след няколко години били  нападнати от узите – друго варварско племе движещо се по пътя на  народите.
В започналата война се проявил хан Кеген. Въпреки цялата храброст на  печенегите те загубили украйна и били изтласкани зад р. Днестър.
През 1054 г. между хан Тирах и хан Кеген избухнала война. Кан Тирах бил  подкрепян от 11 рода, а хан Кеген от 2. В решителната битка Кеген бил  разгромен напълно. Първоначално той имал намерение да поиска помощ от  узите, но после се отказал. През 1055 г. хан Кеген поискал от император  Константин ІХ да се засели с хората си в Паристрион като федерат.  Императора веднага приел, тъй като ромеите имали двойна полза от това.  От една страна те можели да използват печенегите като наемни бойци, а  от друга се надявали да ги ползват като щит срещу другите печенеги и  варварите въобще.
Така през 1055 г. в Мизия се заселили голям брой печенеги. След като  хан Кеген се укрепил в Паристрионтой започнал да напада хан Тирах.  Войната между двамата печенежки вождове била повече от яростна. По  някое време хан Тирах изпратил послание до императора послание, в което  заявил, че е ромейски съюзник и не е редно да бъде нападан от един  ромейски подчинен като Кеген, искайки от императора да го възпре да  воюва. Императорът обаче не пожелал да направи нищо за удовлетворяване  молбите на кан Тирах.
Тук се налага кратко прекъсване.
На 11 януари 1055 г. умрял император Константин ІХ. По това време вече  била мъртва и Зоя. Властта поела престарялата вече Теодора. Не и било  писано обаче да властва дълго над ромеите. Тя умряла в началото на  септември 1056 г. предавайки властта на един старец, който получил  името император Михаил VІ. Това естествено не се харесвало на много  хора и скоро срещу него се обяви известният аристократ Исак Комнин,  чиято жена Екатерина била българска принцеса и упражнявала върху него  голямо влияние. На 8 юни 1057 г. той се самообявил за император Исак І  Комнин. След кратка гражданска война на 1 септември 1057 г. Михаил VІ  бил свален от трона.
Междувременно хан Тирах решил да отмъсти на ромеите. През зимата на  1056 г. огромна печенежка армия командвана лично от хан Тирах преминала  по леда на р. Дунав и нахлула в Паристрион. Печенегите опустошили  страшно Паристрион и никой не бил в състояние да ги спре. През лятото  на 1056 г., обаче сред печенегите се разразила голяма епидемия от  дизентерия. Много хора умрели, а останалите боледували, боеспособността  на армията спаднала главоломно. Това дало възможност на местните сили  на хан Кеген, българите и ромеите да нападнат хан Тирах и да му нанесат  унищожително поражение. Печенегите капитулирали безусловно и много от  тях били разселени в софийско, нишко и централна Македония.
Разгромът на хан Тирах и преселването на големи печенежки маси на  балканите подрили силно мощта на печенегите, които отново били  нападнати от узите.
Трябва да се отбележи, че приблизително от този момент ромеите  започнали да приемат мнението, че изконните ромейски земи са до стара  планина, а паристрион е варварска земя служеща за буфер между варвари и  ромеи.
През 1059 г. положението на балканите отново се нажежило, случили се три събития наведнъж.
Унгарците започнали война и превзели Белград, Ниш и дори Средец. По  същото време печенегите воюващи в ромейската армия в Азия се  разбунтували и пред дарданелите навлезли на балканите. Опустошавайки  всичко по пътя си те стигнали до Средец, където разбунтували и други  печенеги.
По това време имало и голямо печенежко нашествие в Паристрион.
Силна ромейска армия командвана от император Исак І Комнин достигнала  до Средец, където разгромила напълно унгарците, принуждавайки ги да  сключат мир и да се откажат от заетите градове. След това тази армия  навлязла в Мизия и край Ловеч нанесла тежко поражение на обединените  сили на печенегите, които били преследвани чак до р. Дунав. На връщане  ромеите направили лагер в околностите на Ловеч. Скилица разказва „В деня когато християните честват Света Великомъченица Текла (24  септември), паднал проливен дъжд с преждевременен сняг , който донесъл  много злини и неприятности на войската…Почти цялата конница и  повечето намиращи се там измрели от студа и дъжда понеже били необучени  и неподготвени”.
Тогава император Исак І Комнин заболял тежко и през декември 1059 г. предал властта на новия император Константин Х Дука.
За известно време положението на балканите било стабилизирано.  Следващите години напиращите зад узите многобройни кумани силно ги  притискали и те били принудени през печенежките земи да се придвижват  на запад.
През 1064 г. унгарците нападнали Византия и превзели Белград. Същата  година огромна маса от 600 000 узи се стоварила върху Паристрион. Те  разорили страшно Мизия и се заселили там. След това те продължили на юг  опустошавайки Тракия и Македония, достигайки дори до Солун и тесалия.  Опустошението било толкова страшно че според Аталиат „цялото население на европа мислело да се изселва”. Узите  награбили невероятни количества плячка, но за тяхно нещастие зимата  дошла рано и се случила необичайно тежка. Те били принудени да  изоставят всичко и по най жалък начин да се приберат в Мизия. През 1056  г. в Цариград започнало събирането на голяма армия, която да воюва с  узите. Съвсем неочаквано обаче дошла вестта, че сред узите върлува  чумна епидемия, а страдали и от силен глад. Огромен брой узи били  умрели от тях, а тези, които оцелели били победени от живеещите в Мизия  българи и печенеги. Част от оцелелите избягали на север от р. Дунав, но  огромната част от тях оставали в Мизия очаквайки милостта на императора.
Император Константин ІХ пристигнал в Паристрион с малка армия, колкото  да приеме капитулацията на оцелелите узи. По голямата част от тях били  заселени в Македония, а останалите в Мизия.
Следващото голямо събитие се развило през 1066 г..
Тогава в Тесалия избухнало силно недоволство на местните  жители-българи, гърци и власи срещу високите данъци. Назряващото  недоволство заплашвало да се превърне в стихийно въстание. Местнит едър  земевладелец, дълбоко уважавания от хората Никулица Делфина отрано  следял недоволството и отрано предупреждавал императора за това, но  Константин ІХ не му повярвал. Накрая очакваното се случило и въстанието  избухнало. То бързо се разраснало и бунтовниците поканили за свой водач  Никулица Делфина, тъй като той имал силен военен отряд, а и бил  уважаван от хората. Първоначално той не пожелал да се замесва в това  начинание, но после се съгласил. Още в самото начало той се опитал да  прекрати въстанието, на власите например напомнил, че стадата им са в  тема България и българите като верни поданици на императора могат да им  ги вземат. Нищо не помогнало, бунтовниците настоявали за военни  действия. Тогава Делфина разделил армията на две части. Едната (по  малката) потеглила към солунския залив и превзела крепостта Китрос.  Другата част начело със самия Никулица потеглила на север и наближила  Сервия. Близо до Сервия те били посрещнати от управителя на крепостта  заедно с помощниците му. Той обявил, че е готов да капитулира. Вместо  да го задържи и да влезе в Сервия Никулица Делфина го пуснал да си  върви. Той естествено се завърнал в Сервия и отказал да капитулира.
Тогава бунтовниците обсадили Сервия. След тридневна обсада, без да се  стига до сражение гарнизона капитулирал. Тогава Никулица Делфина  написал тайно писмо до император Константин Х, който по това време бил  в Солун. В него той писал, че е готов да се подчини и го приканвал по  скоро да изпрати армия към Сервия. В резултат на това Константин Х  изпратил писмо до Никулица Делфина, в което обявявал опрощаване на  данъците. Към Сервия бил изпратен катепана на България Андроник  Филоколес с колкото войски успял да събере. Пристигането му под Сервия  обаче не довело до нищо, защото въстаниците били доста по многобройни и  катепанът се страхувал, че ако се стигне до битка ще бъде разгромен.
Тогава Никулица Делфина събрал бунтовниците и показал императорското  писмо, обявявайки успеха и края на въстанието. Някой от бунтовниците  обаче обявили, че не са съгласни и ще продължат въстанието. Никулица  запазил самообладание и заповядал недоволните да бъдат арестувани.  Повечето хора били съгласни с Никулица Делфина и бързо арестували и  затворили недоволните. След това бунтовническата армия била разпусната,  а Никулица Делфина се предал на катепана на България. Андроник  Филоколес от своя страна го изпратил в Цариград, където той бил почетен  от императора с висок сан и богати награди.
Настъпилото затишие на балканите обаче не траяло дълго.
През 1070 г. зетски войски нахлули в тема България и я опустошили. През  1071г. срещу тях била пратена ромейска армия, която ги разгромила и  изтласкала от България.
През май 1067 г. умрял император Константин Х Дука и властта била поета  от вдовицата му Евдокия, като регентка на малолетните им синове Михаил,  Андроник и Константин. Същевременно силно нараствала опасността от  селджукците които били смазали арабите. Това предизвикало реакция и във  Византия където Евдокия се омъжила на 1 януари 1068 г. за пълководеца  кападокиец (област в централна Мала Азия) Роман Диоген. През 1068 г. и  1069 г. император Роман ІV Диоген извършил два успешни похода срещу  селджукците, а при третия в решителната битка при манцикерт на 19  август 1071 г. ромеите претърпели катастрофално поражение. Император  Роман ІV бил пленен, въпреки това, макар и в плен той успял да сключи  изгоден мирен договор.
Междувременно обаче реално управляващите страната кесар Йоан Дука (брат  на починалия император Константин Х) и Псел убедили Евдокия да обяви за  император синът си Михаил. Това и станало на 24 октомври 1071 г.
Последвала кратка гражданска война между императорите Роман ІV Диоген и  Михаил VІІ Дука. Накрая Роман ІV бил победен, предал си и бил ослепен.  През лятото на 1072 г. той умрял от раните си.
След това настъпила истинска катастрофа, селджукците нахлули в Мала  Азия и започнали да я завоюват. Техният владетел се оправдавал, че  трябва да отмъсти за приятеля си Роман.
Същевременно през 1071 г. норманите на Робер Гискар превзели Бари, последната ромейска крепост в Италия.
Реално управлението на Византия било поето от омразния на всички  логотет Никифорица. Срещу император Михаил VІІ се обявил кесаря Йоан  Дука, който се самопровъзгласил за император. С помощта на командващия  нормандските наемници Урсел Белиул той започнал война. Михаил VІІ пък  от своя страна поискал помощ от селджукците. Те успели да разгромят  Йоан Дука, пленили го и го предали на военачалника Алексий Комнин.
Това временно успокоило ситуацията, макар на изток катастрофата да продължавала.

ВЪСТАНИЕТО НА ГЕОРГИ ВОЙТЕХ

Неуспехите на ромеите подтикнали някой български боляри да се замислят  за въстание. Допълнително масло в огъня наливал и Никифорица-алчният  министър на финансите който събирал огромни данъци и по всякакъв начин  ограбвал хората.
През 1072 г. на въстание се решили група боляри водени от Георги  Войтех, представител на стар кавхански род. Те били готови веднага да  поведат привържениците си в битка, но им липсвал цар. Представителите  на царските родове отдавна воювали далеч на изток със селджукците и  връзката с тях била трудна, а може би болярите още си спомняли за  Алусиан и не горели от желание отново да се забъркат в такава каша.
Все пак цар бил намерен. Както вече се каза през 1070 г. зетски войски  нахлули в България, но през 1071 г. ромеите ги разгромили. Работата  била там, че съпругата на зетският княз Михаил Стефанович била внучка  на цар Самуил и дъщеря на Косара, втората дъщеря на цар Самуил. Поради  това българите изпратили молба до княз Михаил Стефанович да изпрати  някой от синовете си за български цар. Той веднага се съгласил и  изпратил най малкия от седемте си сина Константин Бодин.
Въстанието било обявено в Косово, където се събирали отрядите на  въстаниците – това станало през есента на 1072 г. Скоро Константин  пристигнал в Призрен начело на отряд от 300 сърби командвани от  воеводата Петрила. В Прищина били уговорени подробностите и Константин  Бодин бил коронясън за цар под името Петър ІІІ С това целяло да се  покаже приемственост между първото българско царство и въстаниците.  Случващото се в Косово привлякло вниманието на ромеите и срещу  въстаниците била изпратена армия. Тя била командвана от стратега на  Скопие Никифор Карантин и дука на България Дамян Даласин. Ромеите бързо  достигнали Прищина където били посрещнати от въстаническата армия.  Битката била тежка и ожесточена и накрая завършила с пълна победа на  българите. Никифор Карантин и Дамян Даласин били убити, а ромейският  лагер пленен с всичко в него. След това българите поели на юг и без да  им се оказва съпротива заели Скопие. Въпреки тези успехи въстанието не  протичало добре. То било обявено твърде прибързано и просто не стигнало  време всички (или почти всички) боляри да бъдат убедени да участват в  него. Допълнително недоверие внасяло сръбското участие, тъй като много  българи били убедени, че за сърбите (Зета по това време е най силната  сръбска държава) това е просто възможност да овладеят тема България.  След заемането на Скопие въстаниците се разделили на две части. Едната  армия командвана от Петрила потеглила към Костур, а другата командвана  от цар Петър ІІІ настъпила на север към Ниш. Георги Войтех бил оставен  в Скопие с малобройни части. Това събитие с фаворизирането на Петрила и  ясното пренебрежение на Георги Войтех още повече убедило българите в  нечистите намерения на сърбите.
Армията на Петрила настъпила на юг, без да среща съпротива. Скоро  въстаниците овладели градове като Дебър, Охрид, Битоля и други.  Единствено Девол оказал съпротива и бил обсаден. Трудно е да се каже  кой е отбранявал Девол, но като се има предвид, че ромеите отстъпили  към Костур, най вероятно са били местни българи. Скоро въстаниците  щурмували и превзели Девол. След тази победа те потеглили към Костур.  По това време в Костур се събирала ромейска армия, там вече били  пристигнали стратезите на Охрид, Девол и Костур. Към тях се присъединил  и голям български отряд командва от влиятелния болярин Борис-Давид.  Въстаниците обсадили Костур и след кратък щурм го превзели. Напълно  изненадващо обаче под Костур се появила ромейска армия пристигнала от  Солун. Тя нападнала въстаническия лагер под града. Поражението на  въстаниците било пълно, Петрила с малцина оцелели едва успели да  избягат.
Докато ставало всичко това цар Петър ІІІ успял да превземе Ниш и негови  отряди дори опустошавали белградско (кога византийците са си върнали  Белград, който изгубили през 1064 г. ми е неизвестно). Като разбрал за  катастрофата при костур той събрал армията си в Ниш чудейки се какво да  предприеме. На първо време Петрила бил изпратен в Зета да събере нова  армия. Същевременно цар Петър ІІІ започнал да се държи повече като  сръбски принц загрижен за разширяването на Зета отколкото като  български цар. Това предизвикало недоволството на много българи, в  резултат, на което цар Петър ІІІ предприел репресии срещу тях (някой  дори убил).
Същевременно голяма ромейска армия съставена от германски наемници и  командвана от Михаил Саронит наближила Скопие. Знаещ за ставащото в Ниш  Георги Войтех предпочел да капитулира пред ромеите. Скоро обаче се  разкаял за постъпката си и изпратил тайно писмо до цар Петър ІІІ да  побърза към Скопие и да избие безгрижните ромеи. Вероятно някъде по  това време Петрила се завърнал в Косово с наемна армия съставена от  сърби и нормани. Михаил Саронит обаче разкрил Георги Войтех и взел  бързи мерки. Армията била постегната и навлязла в Косово. Ромеите  организирали засада на българите при Таоний. Когато походните колони на  въстаниците навлезли в теснината ромеите ги нападнали и разгромили  напълно. Самият цар Петър ІІІ бил пленен. Когато армията на Петрила  разбрала за станалото настъпило разколебаване. Ромеите предложили на  норманите повече пари и те минали на тяхна страна.Тогава сърбите  побързали да се завърнат в Зета.
През пролетта на 1073 г. ромеите превзели Ниш, а вестарх Никифор  Вриений получил задача да превземе българските крепости около  охридското езеро. Това било направено почти без съпротива от българска  страна. Боеве имало единствено при Преспа където германските наемници  разграбили градът, разрушили дворците на цар Самуил, както и разграбили  и разрушили църквата Свети Ахил на острова.
Георги Войтех починал на път за Цариград от мъченията на които бил  подложен. Константин Бодин бил заточен в един цариградски манастир.  Впоследствие с помощта на венециански авантюристи той се завърнал в  Зета където по късно наследил баща си.
Никифор Вриений бил назначен за дук на Драч със задача да воюва със  Зетци. През 1073 г. зетска армия нахлула в България и я опустошила.  През 1074 г. ромеите успели да разгромят зетците и да ги изтласкат от  България. Никифор Вриений навлязъл в Зета начело на силна армия. Той  нанесъл решително поражение на зетските войски и страшно опустошил  страната. След това сърбите били принудени да започнат партизанска  война понасяйки тежки удари от ромеите. Практическата окупация на Зета  продължила до 1077 г., когато Никифор Вриений се вплел в борба за  ромейския трон и армията му се изтеглила от Зета.
Тогава се случило и едно знаменателно събитие. През 1077 г. княз Михаил  Стефанович получил от папата титлата ”Крал”. От този момент сръбските  владетели вече не били князе, а крале.

Автор: Димитър Маневски

Последният образ на Йоци, реставриран от двама холандски учени, го показва като значително по-възрастен и преуморен, отколкото го представяха предишните реконструкции. Според ново ДНК – изследване, очите му са били кафяви, а не – сини, както първоначално се е предполагало. Последните изследвания на 5300-годишната мумия е показал, че в каменната ера човекът не е имал сини очи, както се смяташе досега. Новата реконструкция показва 45 годишен старец с дълбоко поставени очи, хлътнали бузи, жилава, но сбръчкана кожа на лицето и дълги, но посивели и оредели коса и брада.
Бил е въоръжен с лък и медна брадва. Тези и други предмети са били намелени до тялото му.
Този модел е произведен с най-новата съдебно-медицинска технология за картографиране, която използва триизмерни снимки на черепа на мумията, както и инфра-ред и томографски снимки.

„Новият модел на Ледения човек е почти гол, защото целта е да се демонстрира, че тялото му е било мускулесто и добре тренирано.“ – обяснява антропологът Алберт Цинк, който оглавява Института по мумиите в Болцано, Италия и който е работил заедно с група специалисти по съдебна медицина и реконструкции по проекта. „Със сигурност е било твърде студено, за да се разхожда човек така, особено – в планината“ – допълва той.  В действителност, разбира се, Йоци се е обличал според времето. Артефактите, намерени с него, показват, че той не е умрял гол. Имал е изолирани с трева кожени ботуши и е бил облечен от глава до пети в животински кожи. Имал е кожена шапка и наметало от плетени треви.

Открит през септември 1991 г. в топящ се ледник, Йоци е бил съхранен в леда за хилядолетия, след като е бил убит със стрела. Новата реконструкция е централен експонат в изложение на Южнотиролски археологически музей в Болцано, Италия, с което се отбелязва двадесетата годишнина от откриването на мумията. Изложбата е посветена на 20 годишния юбилей от откриването на мумията и ще бъде отворена от началото на март 2011 до средата на септември 2012 г.

Автор: Неделин Бояджиев
По материали от:
http://news.nationalgeographic.com
http://www.msnbc.msn.com/