Познати са ни няколко на брой, изрични сведения, които недвусмислено посочват наличието на християнски общности сред различните категории неромейското население, обитаващо пограничните северни райони на Империята за периода на V – VI в. Блажени Йероним (347 – 420), един от най-големите учители на Християнството в късноантичния свят, свидетелства, че „Хуните учат псалтира и греят скитския студ с топлината на вярата: златокосата и руса гетска войска е обкръжена с църковни палатки. Те  може би затова се бият против нас с равна на нашата храброст, защото изповядват същата вяра.”¹. В българската и световната историография проблемът, за ролята на българите в историята на скитските военно-племенни общности или т.н. хуни, се счита за решен и тяхната принадлежност към въпросните не се поставя под съмнение. Но с оглед на факта, че общностите в хунския съюз не са ясно диференцирани от античните автори, само ще маркираме сведенията, които споменават за християнски анклави сред хуните, без да гадаем, до кого точно се отнасят те. Според П. Георгиев, сведението на Св. Йероним би трябвало да се отнесе към последните две десетилетия на IV в. и управлението на импаратор Валент (328 – 378)² . Проф. Хелфен съотнася въпросното сведение след 399 г., т.е. към първите години на V век, но предполага, че псалмопевците хуни може да са Йеронимова измислица³. Каквито и да са били съображенията на проф. Хелфен, можем да допуснем, че за същите християни хуни свидетелства и късноантичния историк Созомен (400 – 450), който ги локализира край град Томи в Скития. Созомен  пише: „По това време⁴ църквата в Томи, всъщност всички църкви в Скития (Малка Скития, б.а.), се намирали под напътвстията на Теотим – скит. Той бил обучен в познанията на философията и тъй неговите добродетели спечелили адмирациите на варварите хуни, които обитавали бреговете на Истър и които го наричали бог римски, защото чрез него те познали светите дела […]”.⁵ След смъртта на Теодосий I  и по време на управлението на Хонорий (395 – 423),

1. J.P. Migne. Patrologia Latina Vol. 22, col. 870
2. Георгиев, П. Траки / Готи / Славяни, С. 2009 г., стр. 26
3. Otto J. Maenchen-Helfen, The World of the Huns: Studies ina Their History and Culture. University of California Press, 1973, с. 262
4. Края на IV в. Годините на Теотимовото резидиране в Томи не са известни, пасажa касае последните години от управлението на Теодосий I.
5. Sozomen (Hermais), Historia Ecclesiastica, Book VII, Ch. 26; вж. и ГИБИ, I, стр. 65.

Созоменовите хуни проникват дълбоко в Тракия, като организират свой изходни бази из Мизия⁶. Според Блажени Йероним, същите варвари се оказават сериозен противник за Империята защото, както пише той, те изповядвали същата вяра като ромеите⁷. По същото време към скитите живеещи край Дунав, се отправя още една група мисионери⁸. За тяхната дейност ни съобщава Блажени Теодорит епископ Кирски (393 – 457). В своята „Църковна история” Теодорит Кирски пише, че св. Йоан Златоуст (347 – 407) научил, че край р. Дунав живеят скити, които отчаяно търсели някой, който да избави душите им⁹. В ролята си на Константинополски архиепископ, Йоан Златоуст незабавно разпорежда подготвянето и изпращането на тази, първа по вида си, мисионерска мисия до хуните организирана от самата Константинополска църква¹⁰.

Цитираните текстове, създават впечатление, че придунвските хуни са обект на систематична мисионерска дейност от самия край на IV в. Макар да поставят под съмнение успаваемостта на въпросните мисии, в своите коментари Хелфен и Томпсън¹¹ допускат наличието на християнизирани общности сред хуните към първите години на V век. Към второто десетилетие на V в., християнизираните хуни се превръжащт в реално съществуващ обект на ромейската политика. Според Павел Орозий (385 – 418) христовите цъкрви на Изток и Запад се преизпълнили с хуни и всякакви разнородни варвари¹², като за пребиваването им на ромейската земя, сред останлите християни, трябвало да се благодари на Бог. Сведението на Орозий, може да бъде изтълкувано и като опит за възхвала на християнската епоха, което не почива на реални събития и представя една изопачена ситуация, в която всемирното триумфиращо християноство е пуснало корени дори сред най-дивите варвари. От друга страна, има категорични сведения, че някои от кралете и аристокрацията на свебите и бургундите¹³ (част от варварите, за които пише Орозий, б.а.) са християнизирани през V век. Следователно, можем да приемем, че Орозий не случайно поставя и хуните редом  с останалите християнизирани варвари и причината за това е различна от тази, която изтъква проф. Хелфен¹⁵. Не е трудно да се направи и пряка връзка между въпросните хуни християни и хуните, които се сражават с император Теодосий I (347 – 395) във войната срещу западния император Максимус (383 – 388)  през 388 година. Теодосий I съумява да се договори и да събере войска.

1. Sozomen (Hermais), Historia Ecclesiastica, Book VII, Ch. 26; вж. и ГИБИ, I, стр. 65.
2. ГИБИ, I, стр. 67.
3. J.P. Migne. Patrologia Latina Vol. 22, col. 870
4. Thompson Е.А., Heather J.P. The Huns. Oxford Uni. Press, 1996, с.44
5. Theodoret, Historia Ecclesiaastica, Book V, Ch.XXXI: “On learning that some of the Nomads encamped along the Danube were thirsty for salvation, but had none to bring them the stream, John sought out men who were filled with a love of labour like that which had distinguished the apostles, and gave them charge of the work. I have myself seen a letter written by him to Leontius, bishop of Ancyra, in which he described the conversion of the Scythians, and begged that fit men for their instruction might be sent.”.
6. По въпроса за тази мисия сред хуните вж. Helfen, The World of the Huns, с. 265; Thompson, The Huns, с. 44 .
7. Helfen, The World of the Huns, с. 260 – 270; Thompson, The Huns, с. 40 – 46
8. Orosius, Historiarum Adversum Paganos, Liber VII Col. 41,8: “[…]quod uulgo per orientem et occidentem ecclesiae Christi Hunis Suebis Vandalis et Burgundionibus diuersisque innumeris credentium populis replentur[…]”.
9. За свебите вж. The Cambridge Ancient History: Late antiquity: Empire and Successors, A.D. 425-600. Cambridge University Press, 2001, с. 121 – 122;
10. Вж. Helfen, The World of the Huns, с. 263. Според Хелфен хуните влизат в църквите, но само за да грабят, палят и насилват монахини.

Теодосий I съумява да се договори и да събере войска съставена предимно от варвари: хуни, готи, алани и др.¹⁶ Несъмнено варварите участват в армията на Теодосий I на федеративни начала¹⁷. Kакто свидетелства автора на Теодосиевия „Панегирик” Пакатус, самия император им обещал, ако приемат да го подкрепят в кампанията срещу Максимус, статут на привилигировани войници.¹⁸ Трудно е да се каже, какви са били условията на споразумението между онези хуни, които с участието си в победоносната кампания на Теодосий I си спечелват една по-привилигирована позиция спрямо другите скити, но е особено вероятно те като федерати, да са получили правото да се настанят на ромейска земя. Към самия край на IV в., нова политическа криза обхваща западноевропейските части на Империята, но този път тя има ясен религиозен отенък и скоро се превръща в същинска гражданска война.¹⁹ В този съдбоносен сблъсък с паганизма, балканските хуни – федерати, за първи път ще хвърлят своята конница в защита на Христовата вяра. Йоан Антиохийски сочи, че въпросните варвари, населяват и са повикани на помощ срещу узурпатора Евгений²⁰от вътрешността на самата Тракия²¹. Това недвусмислено показва веднъж техния специален статут и втори път – дава някаква представа за условията, на сключената между хуните и Теодосий I  foedera от 388 г. Сведението на Йоан Антиохийски е единствения източник, който хвърля светлина върху хуно-ромейските отношения от края на Теодосиевото управление. Фактът, че хрониста пише за повече от един хунски вожд²² в Тракия е красноречиво доказателство за наличието и на повече от една хунска военно-племенна общност на ромейска територия. Със съществуването на тези хунски анклави се обяснява и лекотата, с която както свидетелства Созомен, нови варвари безпроблемно проникнали и се установили в Тракия в началото на V век.

Наличието на християни сред онези от варварите, обозначени от късноантичните автори с политонима хуни, е безспорно. Техните местообиталища са локализирани от същите автори непосредствено до или на ромейска територия, поради което те се превръща от обект в субект на ромейската имперска политика. Ревностният, дори фанатичен християнин Теодосий I трудно би преглътнал оскверняването на ромейската, т.е. християнската земя, от населяващите я безбожни хуни, пък били те и федерати. За това, не бива да ни учудва, че и първите мисионерски мисии сред ромейските хуни датират от към края на Теодосиевото управление в последните години на IV век.

Реалността и събитията, такива каквито са ни представени от късноантичните и средновековни автори, не дават основание за допускане съществуването на систематична и целенасочена политика на християнизиране нито на хуните, нито готите или на които и да е варварски общности oт тази епоха. Не е учудващо, че макар

1. Helfen, The World of the Huns, с. 44 – 46;
2. The Cambridge History of Early Inner Asia, Vol. I. Cambridge University Press, 1990, с. 181
3. In Praise of the Later Roman Emperors, The Panegyrici Latini: Introduction, Translation, and Historical Commentary, with the Latin Text of R.A.B. Mynors. University of California Press, 1994, с.497: “[…] Finally you granted the privileged status of fellow soldiers to the barbarian peoples who promised to give you voluntary service, both to remove from the frontier forces of dubious loyalty, and to add reinforcements to your army.”
4. Подробно войните на Теодосий I вж. Williams S., Friell G. Theodosius: Empire at bay. Routledge, 1994, с. 119 – 142
5. ibid.
6. Вж. Йоан Антиохийски в ГИБИ, III, стр. 29: „[…]Теодосий вдигнал мнозина от хуните в Тракия заедно с техните племенни вождове и се отправил на поход към Италия, за да залови Евгений неподготвен и без да подозира нищо.”
7. ots=camvPW2ILs&sig=oL9MIwyoodhjC-

и да съществуват християни сред хуните, повечето автори от V век ги определят като езичници. Описвайки ромейските съюзни войски в Галия (федерати дислоцирани в провинцията, б.а.) църковният историк Салвиан поставя хуните редом със саксонци, фанки и гепиди като изрично посочва, че и те са езичници²³. Сведението, което ни е оставил Салвиан е отнесено към четиридесетте години V век, близо половин столетие е минало от Теодосиевото управление и първите християнски мисионерски мисии сред балканските хуни, за това нямаме причини да смятаме, че има непосредствена връзка между хунските гарнизони в Галия, които явно са езичници и тези настанени от Теодосий I на Балканите. Заключенията, които се извеждат от анализа на Салвиановия пасаж, не бива да се генерализират и паганизма на галските хуни механично да се прехвърля върху хунските общности из Евразия²⁴, особено върху тези, които са в непосредствен досег с метрополията Константинопол.

С централизирането на могъщия варварски военно-племенен съюз, при управлението на Атила (434 – 453) към средата на V век, не настъпват особени промени спрямо разпространението и популярността на Христовата вяра сред хунските общности. В мимолетната протодържава на хуните, просъществувала няколко десетилетия, е налице един нетипичен за времето си религиозен плурализъм и дори толерантност спрямо различните верски учения и секти²⁵. Единственият по-сериозен инцидент, в който може да се търси религиозен предтекст, но който по никакъв начин не променя статута на Атиловите поданици християни, е оскверняването на хунските гробници северно от Дунав от епископа на Дунавския град Маргос през 440 г. и последвалата хунска наказателна акция през следващата година²⁶. Както свидетелства Приск, причината изтъкната от хуните била разбиването и ограбването на гробниците на „техните царе”. Фактът, че това деяние е извършено от духовно лице наистина предполага и някакъв религиозен мотив, но както отбелязва проф. Хелфън не бива да ни учудва, че инициатора на грабежа е духовник²⁷.На друго място в своята монография, проф. Хелфън привежда едно крайно любопитно сведение, което отлично илюстрира начините, по които християнството прониква сред хуните, oсобено с увеличаването ареала на тяхната власт над територии населени от християни във времето на Атиловото управление. Сведението гласи следното: „Някой синове на църквата, заробени от враговете, превърнаха господарите си в слуги на Евангелието и като ги посветиха в тайствата на вярата, се извисиха над своите военновремени господари. Докато служеха в римските армии, някои чужденци езичници успяха да се запознаят с вярата в нашата родина, тъй като нямаше как да я познават в своята земя; те се завърнаха  по своите домове, обучени в Христовата религия”²⁸.

Съществуването на християнски общности сред хуните, които обитават под една или друга форма ромейска територия и начините на проникване на християнството сред тях, от времето на Теодосиевото управление до самия край на V век, са изрично докуметирани от късноантичните хронисти. Следователно приемането, на общо основание, че е невъзможно към VI век федератите по Дунавския лимес да са християни е неоснователно.

1. Migne. Patrologia Latina. Salvianus Massiliensis Episcopus, De Gubernatione Dei Octo Libri, IV, 14: „[…]ut de paganis, quia prior illorum error est, prius dicam, gens Saxonum fera est, Francorum infidelis, Gepidarum inhumana, Chunorum impudica[…]”.
2. Вж. Helfen, The World of the Huns, с. 262; Хелфън изпада в противоречие със собствената си теория за мултикултурализма на хунската общност като генерализира и налага една предпоставена рамка на базата на сведения като горецитираното. Според Хелфън, „[…] Хуните, като хора, са били толкова езичници към средата на V век, колкото когато са пресекли р. Дон.”
3. ibid. с. 261 – 262.
4. Вж. Приск Тракиец в ГИБИ, I, стр. 93:  „Скитите нападнали ромеите по време на панаира и избили мнозина [от тях]. Тогава ромеите изпроводили  при тях пратеници и ги обвинявали, че са завзели крепостта и са пренебрегнали договора. Скитите отговорили[…] че били извършили това за самоотбрана, тъй като епископа на Маргос бил преминал в тяхна земя, издирил гробниците на техните царе и ограбил поставените в тях съкровища.”
5. Вж. Helfen, The World of the Huns, с. 110, n. 508.
6. ibid. с. 261

Автор: Иван Стоянов
Източник: nauka.bg

Няколко хилядолетия преди Христа прабългарите съумяват да съставят една от най- точните системи за измерване на продължителността на Земната година. Тя се основава главно на движението на дванадесет съзвездия, носещи имената на животни, в зависимост от движението на Юпитер (Янкул) около слънцето.

В миналото календарът се е означавал с равнораменен кръст. От двете му страни на еднакво разстояние били изобразявани Юпитер и Слънцето.

• Кръстът бил използван като символ на връзката между Земята и Небето. Дължината на раменете му е съобразена с правилата на календара. Двете равни хоризонтални рамене представлявали сянката, която Слънцето хвърля в дните на пролетното и есенното равноденствие (22 март и 22 септември). Сенките в дните на лятното и зимното слънцестоене (22 юни и 22 декември) са изобразявани чрез вертикалните рамене на кръста, едното от които по- дълго от другото.

Известно ни е, че прабългарите са познавали отлично законите на движението на планетите, в това число и на Земята,окло Слънцето. Това е причината именно те да притежават един от най-точните календари съставяни някога. Той превъзхожда китайския календар в начина, по който са подредени дните и месеците. Според българския календар годината има 365 дни и започва с най- късия зимен ден, наричан Единак (днес Игнажден). На всеки 4 години бил добавян един допълнителен ден- Деня на Слънцето.

Правилото гласяло: Единак и Денят на Слънцето никога не трябвало да се падат в неделя. Годината се състояла от 12 месеца, разделени на 4 групи, като 1вият месец от всяка група имал 31 дни, а другите 2 – по 30 дни.
Интересен факт е, че всеки българин е можел да си служи с календара, докато при китайците например той е бил достояние само на висшата образована класа.

Това е картина на известния български художник Румен Статков. Озаглавена е ”Прабългарският Календар”.

В древната българска хронология има периоди от 3, 10, 12, 17, 19, 21, 30, 47, 50, 53, 300, 600, 4332 и др., които служат като общоприети интервали от време. Най- дългият известен такъв интервал е от 6328 години. Той е споменат в един непълен надпис от времето на хан Омуртаг от 823 година след Христа. Текстът се състои от 14 реда, вероятно представляващи заключителната част от договор между Дунавска България и Византия. Надписът е върху мраморна плоча по всяка вероятност от престолния град Плиска. Ето какво пише на нея: ”[…от управлението на владетеля] името му е [Хан Омуртаг Ювиги]. Годината на явяването на истинския бог беше 6328. Те принесоха жертва и се заклеха в написаното в книгите [договорите]…”

Този исторически извор може да се приеме като доказателство за древния произход на прабългарския календар. Според професор Васил Златарски за начална година на хронологията на прабългарите трябва да се приеме 5505г. преди Христа. Ако приемем тази хипотеза, настоящата 2005 година би трябвало да бъде 7510 поред по българското летоброене.

Така че прабългарите са сред народите с най-ранна календарна система в света–факт, който доказва древността на българската цивилизация.

Раждането на съвременна Европа, изходната точка на същинската й история — това е Великото преселение на народите (IV—VII в.), което бележи и началото на европейското средновековие. То започнало през IV в. с нашествието на хуните и готите във владенията на агонизиращата и разпокъсана Късноримска империя — Византия — и довело до раздвижването на редица други племена и народи, които сякаш на вълни заемали опразнените географски пространства. Етническата и политическата карта на Европа в продължение на няколко века променила своите цветове. Заселилите се върху развалините на късноантичната цивилизация варварски народи положили основите на своите държави и култури, обновили и вдъхнали живот на стария континент. Изключително важна роля в процесите и събитията около Великото преселение на народите изиграли славяните и прабългарите, с които е свързано началото на българската история.

Из „Църковна история“ от Йоан Ефески (византийски хронист от VI в., сириец по произход. Съвременник на събитията, които описва.)
„В третата година от смъртта на цар Юстин и възцаряването на победителя Тиберий проклетият народ славяни извърши нападение. Те преминаха стремително цяла Елада, Солунската област и цяла Тракия и покориха много градове и крепости. Те ги опустошиха и изгориха, взеха пленници и станаха господари на земята. Те уседнаха на нея като господари, като на своя собствена, без страх. И ето в продължение на четири години и досега поради това, че царят е зает във война с персите и всичките си войски изпрати на изток, поради тази причина те се разпръснаха по земята, уседнаха на нея и се разшириха сега, тъй като Бог им позволява.“

Нарастване на производителните сили. Войните на славяните с Византия през VI в. оказали значително влияние върху развитието на производителните сили в славянското общество. Едновековният досег със стоящата на по-висока степен на икономическо развитие империя се отразил твърде благоприятно върху славянската икономика. Византийците употребявали във войната си със славяните висока военна техника. За да противостоят на византийската армия и да си осигурят победата над нея, славяните също трябвало да имат висока военна техника. Нуждите на войната им наложили не само да усвоят византийския опит, но и да го надминат. Това означавало бързо развитие на онези занаяти и сръчности, свързани, с изготвянето на оръжие, и на първо място металургията, ковачеството и дърводелството? В това отношение били постигнати големи успехи. Така, докато в началото на VI в. славяните избягвали да се движат край византийските крепости и градове, а след това почнали да ги превземат с помощта на тактически хитрости, в края на века те разполагали вече с богата обсадна техника. По време на нападението си срещу Солун през 597 г. славяните си послужили с редица видове обсадни машини: каменометателни уреди, стенобитни съоръжения — „овни“, които пробивали и най-здравите стени, „костенурки“, които прикривали бойците при разбиване на стените с лостове и копачи, бойни кули и др. Само срещу източната част на солунското укрепление действали 50 каменометателни машини, които хвърляли едри камъни за разрушаване на стената и дребни каменни късове за поразяване на неприятелските войници. При следващите нападения срещу Солун славяните разполагали с огнехвъргачки и редица други обсадни машини, които, по думите на съвременен солунски писател, никой дотогава не бил виждал и които предизвиквали удивлението на византийците. При едно нападение един славянски техник построил на място триетажна бойна кула, движена на колела и цилиндри, в която били разположени не само стрелци, но и стенобитни машини. Наред с това славяните разполагали с многобройна флота от лодки еднодръвки, покрити с дъски и сурова кожа, за да се предпазват моряците-бойци. С такива лодки били правени понтонни мостове в морето, които осигурявали достъпа на бойците до градските стени откъм морския бряг.
Тази висока военна техника не могла да бъде изолирана от общото развитие на производителните сили у славяните — тя се дължала именно на него. Със заселването си на Балканския полуостров славяните постигнали значителни успехи и в областта на своето основно занятие – земеделието. Към досегашния си опит те прибавили и опита на местното население. Земеделската техника била усъвършенствана и количествено увеличена. Подобрен бил начинът на обработката на земята и бил разширен кръгът на отглежданите растения. Така например славяните започнали да се занимават с лозарство, което по-рано им било твърде малко познато. Напредък се забелязва и в областта на скотовъдството, главно в отглеждането на едър рогат добитък, използван за обработката на земята. Класово разслоение в славянското общество. Растежът на производителните сили довел до увеличение на производството, което от своя страна водело към още по-голямо различие в имуществените отношения. Отделните семейства, които забогатявали, се стремели към пълна собственост на земята. Това разрушило остатъците от старата родова община и укрепило още повече териториалната община, членовете на която били пълни собственици на земята. Частната собственост станала господстваща форма на собственост, въпреки наличието на общински земи, като пасища, гори и пр. В славянската селска община през VII в. съществувало подчертано имуществено различие между членовете й, имало бедни и богати, имотни и безимотни. Това само по себе си водело до постоянен процес на вътрешно разслоение в самата община, до обогатяване на едни и обедняване на други от членовете й. Към средата на VII в. в славянското общество на Балканския полуостров вече се оформили две основни класови групировки — едната на едрите земевладелци, другата на бедното селячество. Едри земевладелци били преди всичко някогашните родовоплеменни старейшини и военни вождове, които ръководели набезите във византийската територия и организирали завладяването на Балканския полуостров. Тяхното богатство се увеличило значително по време ма войните, тъй като те получавали по-голямата част от плячката. При завоюването на полуострова те успели по силата на своето велико положение като военни вождове да заграбят за себе си обширни пространства земя.
Сега, през VII в. техните поземлени имущества продължавали да се увеличават поради разслоението и селската община.
Дребните селяни притежавали малки късове земя. Някои селяни били безимотни. Това са предимно местни жители, чиято земя е била отнета по време на завладяването на Балканския полуостров от славяните.
Дребните селяни, на които земята не стигала, за да се изхранят, работели под аренда земята на своите по-богати съседи и главно земята на едрите земевладелци. Безимотните селяни, които не разполагали с добитък и земеделски инвентар, отивали да работят в земите на едрите земевладелци като ратаи срещу заплащане в натура.
Робите били твърде малко и тяхната роля в производството била нищожна. Затова те не образували самостоятелна класа. С роби разполагали преди всичко военните вождове, които ги използвали главно като пастири на добитъка и като домашна прислуга.

[Византия и славяните през VI-VII в.]

Племенни обединения.
Голямо племенно обединение образували в средата на VII в. и славяните между Дунав и Стара планина. В него влезли седем племена.
Опити на Византия да подчини славяните. Племенните обединения се появили и като резултат на опасността, която заплашвала югоизточните балкански славяни от страна на Византия. Заели целия Балкански полуостров, славяните представлявали действителна опасност за бъдещето на Византийската империя. Техните поселища достигали дори до столицата Цариград. Те включили като пръстен и другия голям град на Византия, Солун, като го държали в постоянна тревога. Многобройни и войнствени, те можели всеки момент да предприемат решително нападение срещу империята.
Още в първите години на VII в. Византия наченала борба против славяните, за да възстанови властта си в заетите от тях земи. В това отношение византийците не пожънали особени успехи. Византийската власт била наложена само в някои части на полуострова, предимно в Беломорието, около Солун, около София, в днешна Южна България и по крайбрежието на Черно море.
Прерастване на племенните обединения в държавна организация. В отношенията между двете основни класи в славянското общество в източната и южна част на Балканския полуостров — едрите земевладелци, които се обособили като военноплеменна аристокрация, от една страна, и селячеството, от друга, постепенно възникнали съществени противоречия.
Със завладяването на полуострова възможностите на военно-племенната аристокрация да организира нови походи се намалили значително. По този начин притокът от плячка, чрез която аристокрацията се обогатявала, секнал. Ето защо тя обърнала погледа си към вътрешните възможности за забогатяване, към селячеството. Малоимотните и безимотни селяни, които получавали земя за обработване под аренда, били подложени на засилена експлоатация от страна на едрите земевладелци. Арендата била твърде висока — селянинът бил длъжен да плаща на господаря на земята част от добива си и в най-добрия случай една десета от него.
Наред с това военно-племенната аристокрация използвала затрудненията на дребните собственици вследствие на слабо плодородие и природни бедствия и да разшири своята власт над селячеството.
За да си осигури тази власт, военно-племенната аристокрация са нуждаела от една организирана сила, от съответна организация. Родово-племенната организация не била в състояние да изпълни тази задача. Тя била плод на общество, в което нямало вътрешни противоречия, нямало класи и класови интереси. Организация и сила, която можела да осъществи господството на една класа над друга, била държавата.
Наред с това военно-племенната аристокрация била подтиквана да пристъпи към създаването на държавна организация и от външната опасност. Опитите на Византия да отвоюва завладените от славяните земи на Балканския полуостров заплашвали целокупното славянско общество и преди всичко интересите на едрите земевладелци. Те не искали да се лишат от земите и богатствата си, както и от своето господстващо положение. Държавата именно можела да осигури възможността на господстващата класа да разширява територията си за сметка на територията на други държави или да защищава територията си срещу нападенията от други държави. Тази функция на държавата имала особено значение за славянската аристокрация в източната и южна част на Балканския полуостров: на юг славянското племенно обединение било изложено на непрестанните удари на Византия; на север племенният съюз трябвало да устоява на нападенията на Византийската империя от юг и изток и на аварите — от северозапад.
По този начин в резултат на вътрешното си обществено-икономическо развитие и на необходимостта от отбиване на външните нападения през VП в. славянските племенни обединения постепенно прераствали в държавна организация.

Създаване на българска държава

Най-ранни вести за прабългарите. Прабългарите принадлежат към алтайската езикова и етническа общност. Тяхната прародина се намирала в Западен Сибир, по долината на р. Иртиш. През I-II в. те се придвижили към Източна Европа и се установили в земите на север от Кавказ. Там влезли в контакт с местните сармато-алански племена от ирански произход, чиято култура и обществен уредба оказали известно влияние върху прабългарите. За пръв път със собственото си етническо име „българи“ (има различни тълкувания на неговия смисъл: „смесен народ“, „размирен народ“, „люде от покрайнина“ и др.) са споменати в римски хронограф от 354 г.
Ранната история на прабългарите е свързана със съседните им номадски народи (хазари, буртаси и др.), с Византия, Армения, Иран и славяните. В тази история настъпателността и възходът са съпътствани от упадък, разруха и борба за оцеляване. Като съюзници на Византийската империя прабългарите воювали на Балканския полуостров срещу остготите (480). По-късно с опустошителните си набези те започнали да безпокоят балканските провинции на империята. Техните нападения се редували в ритмична последователност със славянските. Една от причините да бъде издигната през 513 г. при император Анастасий „Дългата стена“ (от Деркос на Черно море до Силиврия на Мраморно море), наречена още тогава „паметник на страхливостта“, били честите прабългарски нахлувания към византийската столица. Независимо от това прабългарските отряди се наемали на служба във византийската войска. Някои от тях участвали във войната на византийците с готите в Италия.
Скоро след това прабългари, славяни и други племена участвали активно в бунта на претендента за византийския трон Виталиан. Аварското нашествие в местоживелищата на прабългарите и междуособните им борби, подклаждани умело от византийската дипломация, станали причина за прекратяване на техните набези на Балканския полуостров. В края на VI в. разединените прабългарски племена били покорени и включени в пределите на могъщия Западнотюркски хаганат, който обхващал огромна територия между Китай и р. Волга. Част от тях преди това били увлечени от аварското придвижване към Панония, където и отседнали. Участвали във всички военни предприятия на аварския племенен съюз, между другото в обсадата на Солун през 622 г. и в обсадата на Цариград през 626 г., извършени заедно със славянските племена от полуострова. След смъртта на аварския хаган през 630 г. тези прабългари се опитали да наложат начело на аварския племенен съюз свой кандидат. В избухналата междуособица една част от тях били избити, други избягали и само малък брой останали под властта на аварите. Бегълците отишли при баварския крал, който една нощ ги изклал вероломно. Други бегълци се заселили завинаги в Южна Италия.Останалите в областта между Каспийско и Черно море прабългари били твърде слаби, за да отбият удара на западните турци. Те се подчинили на хан Силджибу, който прострял турското владичество до Кримския полуостров.Прабългарите били номадско племе. Тяхното основно занятие било скотовъдството. Те отглеждали главно коне. Покрай – това те се занимавали и със земеделие. Занаятите, които те познавали, били свързани и с техния скотовъдски бит: ковачество, обработка на кожи и изготвяне на кожени изделия.През IV—VI в. първобитнообщинният строй на прабългарите се намирал в разложение. Още в средата на IV в. начело на прабългарските племена стояли военни вождове.
Прабългарски племенен съюз. Във връзка с разложението яз първобитнообщинния строй на прабългарите в края на VI в. възникнал прабългарският племенен съюз, начело на който застанал хан Кубрат (Курт). В него влезли племена, живеещи в областта на север от р. Кубан, Азовско и Черно море.Прабългарският племенен съюз се простирал на обширна територия, затова бил известен с името „Велика България“. Той граничел на запад с р. Днепър, на изток достигал почти до р. Волга, а на юг до о. Кубан.. Границата му на север не може да се определи. Там съседи на прабългарите били антите. Хан Кубрат изгонил от пределите на прабългарския племенен съюз една голяма група авари, които били останали тук и господствали над някои племена в северното Причерноморие. С Византия той подържал приятелски връзки, които били закрепени през 635 г. с договор. По този повод Кубрат получил византийската по-четна титла патриций. След смъртта на Кубрат (около 650 г.) прабългарският племенен съюз се разпаднал поради удара, който му нанесли хазарите, идващи от изток. Някои от прабългарските племена се отправили на североизток и се установили на р. Волга и Кама, където основали своя държава, просъществувала до XIII в. Други останали: на старите си места и се подчинили на хазарите. Трети потеглили на запад, към Дунавските области. Те били предвождани от Аспарух
Война с Византия. Между обединението на седемте славянски племена в областта между Дунав и Стара планина и прабългарите на Аспарух бил сключен в края на 70-те години съюз за общи действия срещу Византия.
Този съюз накарал византийското правителство да обърне поглед на север. През 680 г. византийският император Константин IV Погонат организирал голям поход срещу славянското племенно обединение и неговите съюзници прабългарите. Една византийска армия се отправила през Тракия към славянските предели, а друга начело със самия император потеглила по море към дунавските устия, за да се справи с прабългарите.
Когато византийските войски слезли на брега, прабългарите се скрили в своето укрепление. Византийците бавели нападението, защото не знаели с какви сили разполага неприятелят. Между това императорът отплувал за Месемврия (Несебър), за да се лекува от болест в краката. Ненадейното му заминаване било изтълкувано от византийските войници като проява на страх от прабългарите. Те се отправили в безредие към корабите, решени да се върнат назад. Тогава прабългарите се нахвърлили в гръб и йм причинили големи загуби. Така Аспарух спечелил първата си победа над византийците.
Прабългарите преминали Дунав и навлезли в Добруджа, за да посрещнат византийската армия, която идела от Тракия. Те достигнали до Варна и до Източна Стара планина.
Създаване на съюзна славянобългарска държава. С оглед на общата опасност и нуждите на общата борба военно-племенната аристокрация в обединението на седемте славянски племена се споразумяла с прабългарския вожд Аспарух и със славянското племе севери за създаване на обща държава.
Съгласно уговорените условия на прабългарите била отстъпена територия за заселване, която обхващала областта около днешните градове Шумен и Преслав. За да се осигури отбраната на държавата, племето севери било преместено към северните склонове на Източна Стара планина и било задължено да брани тамошните проходи от византийците, а седемте славянски племена били отместени на запад, като се задължили да отбиват аварите откъм северозапад и византийците откъм юг. Славяните и прабългарите запазвали своята вътрешна самостоятелност.
По силата на обстоятелството, че прабългарите спечелили значителна победа над византийците, на тях било поверено военното ръководство в новата съюзна държава, още повече че войната с Византия не била завършена. Начело на славянобългарската войска застанал прабългарският вожд Аспарух. Той взел фактически цялата държавна власт в ръцете си.
Границите на новата държава били приблизително следните: на юг — Стара планина, на запад — пространството между реките Тимок и Искър, на изток — Черно море. Северната граница била твърде неопределена. Вероятно в територията на славянобългарската държава е влизала Южна Бесарабия, а също и някои славянски области на север от Дунав, в днешна Румъния.
За столица на новата държава било определено славянското селища Плиска, което се намирало в средата на отстъпената на прабългарите територия.

ВОЕННО ДЕЛО НА ПРАБЪЛГАИТЕ

Из „Похвално слово за крал Теодорих“ от Енодий (473-521) (Късноримски писател и дипломатически пратеник. Дава ценни сведения за бита и нравите на прабългарите.)

„Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал: народ, у който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко. Кой би устоял срещу противник, който се носи и храни от своето бързо животно? А какво ще кажете за това, че те са приучили грижливо към издръжливост и глад и тези животни, благодарение на които умеят да избягат от глада?“
Напредналото обществено-икономическо развитие на югоизточните балкански славяни предизвикало известни промени в политическата им организация. Към края на VI в. у тях се появили редица по-големи племенни обединения. Тяхното създаване означавало край на първобитнообщинния строй, на родовата организация. Те били стъпка напред към класовото общество и към неговата политическа организация – държавата. Начело на племенните обединения стояли князе. Избрани отначало като военни вождове на племенното обединение, те постепенно засилвали своята власт, като се стремели да я превърнат в наследствена. (или Исперих), един от синовете на Кубрат.Аспаруховите прабългари се установили на североизток от Дунавската делта. Тук в областта Онгъл (днешна Южна Бесарабия) те заседнали на постоянно местожителство и започнали грабителски нападения във византийските владения по Черноморското крайбрежие. Нападенията им траели около две десетилетия, без Византия да вземе мерки срещу тях.

БОРБИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД СРЕЩУ ВИЗАНТИЙСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО (1018-1185 г.)
(щракнете изображението, за да го увеличите)

ВАРВАРСКИТЕ НАШЕСТВИЯ

При завръщането си от България след потушаването на въстанието на Делян  император Михаил IV вече агонизирал и затова той и брат му Йоан  Орфантроф (който нямал претенции за трона поради голямата си  непопулярност) заповядали на императрица Зоя да осинови племенникът им  Михаил наричан Калафат, за да стане той император.
На 10 септември 1041 г. Михаил IV умрял и бил наследен от племенника си  Михаил Калафат. Типично по византийски първата му работа била да прати  на заточение Йоан Орфантроф който му бил помогнал да се качи на трона.  След това пратил в затвора и Зоя.
Напълно неочаквано обаче общественото мнение застанало в полза на Зоя и  законната македонска династия. Започнали бунтове в цялата империя и  скоро император Михаил V Калафат бил пометен от народното недоволство,  на 20 април 1042 г. и ослепен.
Властта поели директно Зоя и Теодора. Те обаче дотолкова се мразели и  не разбирали нищо от управлението на империята, че се наложило на 11  юни 1042 г. – 64 годишната Зоя да бъде омъжена за знатния сенатор  Константин Мономах, който станал император Константин ІХ.
Но да се върнем към ставащото на балканите засягащо пряко българските  земи. През 1042 г. ромейска армия нахлула в Дукля и я разорила страшно,  но при оттеглянето била разгромена в една клисура. От там започнал  възхода на Дукля, Княз Стефан Воислав завладял Требине, Захълмие, Босна  и Рашка изграждайки силна държава. Някъде в началото на 50-те години  княз Стефан Воислав бил наследен от сина си княз Михаил Стефанович. При  неговото име страната получила ново име – Зета. Около 1055 г. той  сключил съюз с Византия и получил титлата протостратор.
Докато в тема България се развивали събитията описани в предходната  глава, то в тема Паристрион политическото и военното положение се  променило драстично. Както вече бе казано, след разгрома на България  печенегите завладели отвъддунавска България. Ако ромеите в началото си  мислели, че печенегите ще спрат дотук, твърде скоро се оказали  излъгани… В миналото варварите на вълни нахлували в Европа по т. нар.  „път на народите”, от Азия в причерноморските степи, оттам в  придунавските области и накрая прехвърляли Карпатите и се установявали  в Панония. Когато българите изградили своята държава варварските  преселения били прекратени с едно изключение – маджарите. Тези варвари  успели да преминат България и да заемат Панония. Там маджарите  необезпокоявани от други варвари успели да се цивилизоват и да изградят  могъщата си държава –Унгария. Когато в началото на ХІ век печенегите  заели отвъддунавска България те се оказали блокирани в по-нататъшния си  път от Унгария. Единствения свободен път бил този на юг към Византия, и  печенегите не закъснели да започнат грабителските си набези в тема  Паристрион.
Тук обаче се налага кратко отклонение, за да се разкаже за неща свързани с българите, които бяха пропуснати в първата глава.
През декември 1025 г. както вече се каза умрял император Василий ІІ и  на власт дошъл брат му Константин VІІІ, който бил изключително  непопулярна фигура. От това се възползвал и магистър Пресиан Българина  (както бил известен бившият български владетел княз Пресиан ІІ). Той  заедно с българите Богдан, Глава (известни военачалници) и зет си Роман  Куркуа (женен за сестра му Екатерина) организирали преврат за свалянето  му. Превратът обаче се провалил и заговорниците били заловени и  ослепени. Пресиан бил пощаден и само бил заточен. През 1029 г. царица  Мария и синът и Пресиан планирали нов преврат. Той трябвало да се ожени  за императрица Теодора (тя била съгласна) и да стане ромейски император  като свали император Роман ІІІ Аргир. За нещастие заговора бил разкрит  и Пресиан ослепен. По късно той заминал за Унгария където и починал  през 1026 г.

Сега е време отново да се върна към разказа за ставащото в Паристрион.
През 1026 г. огромно множество печенеги нахлули в Паристрион и  започнали да го опустошават. Срещу тях през 1027 г. потеглил стратегът  на тази тема Константин Диоген начело на силна армия. Той успял да  разгроми печенегите и да ги отхвърли зад Дунав. Тази победа на първо  време възпряла печенегите, но няколко години по късно те отново  нападнали Паристрион. През 1032 г. те преминали Дунав, разорили Мизия и  се изтеглили. През 1034 г. по времето на император Роман ІІІ Аргир  печенегите предприели голямо нахлуване дълбоко в ромейски земи. Те  успели да разорят Мизия, Средецко, Македония и части от Тракия като  стигнали чак до Солун. Богато натоварени с плячка те се изтеглили още  същата година. През 1035 г. и 1036 г. печенегите предприели две нови  нахлувания, при които разорили Паристрион. През 1040 г. печенегите  предприели ново голямо нахлуване. Този път те разорили Мизия и Тракия  стигайки почти до дългите стени.
Тези нашествия предизвиквали разнопосочни процеси в Паристрион. От една  страна ромейската власт започнала да отслабва и да се засилва ролята на  местните български боляри. За да се борят с печенегите те усилвали  чувствително своите бойни дружини. От друга страна обаче били  опустошавани български земи и местните боляри били принудени да искат  все по голяма помощ от Цариград, за да удържат печенежките нашествия.  Може би още през този период малки печенежки групи започнали да се  заселват в Мизия. След това настъпило известно затишие в печенежките  нашествия.
Междувременно сред печенегите течели процеси на обединение на  многобройните им самостоятелни племена и родове. Най значителен от  владетелите бил хан Тирах който успял да обедини повечето печенеги под  своя власт.
Едва през 1048 г. войски на хан Тирах нахлули в Паристрион и го  опустошили. В една битка обаче печенегите били победени от ромеите.
Около 1050 г. хан Тирах успял да изгради голям печенежки племенен съюз  обхващащ левобережна Украйна (Украйна на запад от р. Днепър), Молдова и  Влашко. Печенежките апетити към Паристрион започнали да нарастват. Те  обаче не могли да се реализират тъй като само след няколко години били  нападнати от узите – друго варварско племе движещо се по пътя на  народите.
В започналата война се проявил хан Кеген. Въпреки цялата храброст на  печенегите те загубили украйна и били изтласкани зад р. Днестър.
През 1054 г. между хан Тирах и хан Кеген избухнала война. Кан Тирах бил  подкрепян от 11 рода, а хан Кеген от 2. В решителната битка Кеген бил  разгромен напълно. Първоначално той имал намерение да поиска помощ от  узите, но после се отказал. През 1055 г. хан Кеген поискал от император  Константин ІХ да се засели с хората си в Паристрион като федерат.  Императора веднага приел, тъй като ромеите имали двойна полза от това.  От една страна те можели да използват печенегите като наемни бойци, а  от друга се надявали да ги ползват като щит срещу другите печенеги и  варварите въобще.
Така през 1055 г. в Мизия се заселили голям брой печенеги. След като  хан Кеген се укрепил в Паристрионтой започнал да напада хан Тирах.  Войната между двамата печенежки вождове била повече от яростна. По  някое време хан Тирах изпратил послание до императора послание, в което  заявил, че е ромейски съюзник и не е редно да бъде нападан от един  ромейски подчинен като Кеген, искайки от императора да го възпре да  воюва. Императорът обаче не пожелал да направи нищо за удовлетворяване  молбите на кан Тирах.
Тук се налага кратко прекъсване.
На 11 януари 1055 г. умрял император Константин ІХ. По това време вече  била мъртва и Зоя. Властта поела престарялата вече Теодора. Не и било  писано обаче да властва дълго над ромеите. Тя умряла в началото на  септември 1056 г. предавайки властта на един старец, който получил  името император Михаил VІ. Това естествено не се харесвало на много  хора и скоро срещу него се обяви известният аристократ Исак Комнин,  чиято жена Екатерина била българска принцеса и упражнявала върху него  голямо влияние. На 8 юни 1057 г. той се самообявил за император Исак І  Комнин. След кратка гражданска война на 1 септември 1057 г. Михаил VІ  бил свален от трона.
Междувременно хан Тирах решил да отмъсти на ромеите. През зимата на  1056 г. огромна печенежка армия командвана лично от хан Тирах преминала  по леда на р. Дунав и нахлула в Паристрион. Печенегите опустошили  страшно Паристрион и никой не бил в състояние да ги спре. През лятото  на 1056 г., обаче сред печенегите се разразила голяма епидемия от  дизентерия. Много хора умрели, а останалите боледували, боеспособността  на армията спаднала главоломно. Това дало възможност на местните сили  на хан Кеген, българите и ромеите да нападнат хан Тирах и да му нанесат  унищожително поражение. Печенегите капитулирали безусловно и много от  тях били разселени в софийско, нишко и централна Македония.
Разгромът на хан Тирах и преселването на големи печенежки маси на  балканите подрили силно мощта на печенегите, които отново били  нападнати от узите.
Трябва да се отбележи, че приблизително от този момент ромеите  започнали да приемат мнението, че изконните ромейски земи са до стара  планина, а паристрион е варварска земя служеща за буфер между варвари и  ромеи.
През 1059 г. положението на балканите отново се нажежило, случили се три събития наведнъж.
Унгарците започнали война и превзели Белград, Ниш и дори Средец. По  същото време печенегите воюващи в ромейската армия в Азия се  разбунтували и пред дарданелите навлезли на балканите. Опустошавайки  всичко по пътя си те стигнали до Средец, където разбунтували и други  печенеги.
По това време имало и голямо печенежко нашествие в Паристрион.
Силна ромейска армия командвана от император Исак І Комнин достигнала  до Средец, където разгромила напълно унгарците, принуждавайки ги да  сключат мир и да се откажат от заетите градове. След това тази армия  навлязла в Мизия и край Ловеч нанесла тежко поражение на обединените  сили на печенегите, които били преследвани чак до р. Дунав. На връщане  ромеите направили лагер в околностите на Ловеч. Скилица разказва „В деня когато християните честват Света Великомъченица Текла (24  септември), паднал проливен дъжд с преждевременен сняг , който донесъл  много злини и неприятности на войската…Почти цялата конница и  повечето намиращи се там измрели от студа и дъжда понеже били необучени  и неподготвени”.
Тогава император Исак І Комнин заболял тежко и през декември 1059 г. предал властта на новия император Константин Х Дука.
За известно време положението на балканите било стабилизирано.  Следващите години напиращите зад узите многобройни кумани силно ги  притискали и те били принудени през печенежките земи да се придвижват  на запад.
През 1064 г. унгарците нападнали Византия и превзели Белград. Същата  година огромна маса от 600 000 узи се стоварила върху Паристрион. Те  разорили страшно Мизия и се заселили там. След това те продължили на юг  опустошавайки Тракия и Македония, достигайки дори до Солун и тесалия.  Опустошението било толкова страшно че според Аталиат „цялото население на европа мислело да се изселва”. Узите  награбили невероятни количества плячка, но за тяхно нещастие зимата  дошла рано и се случила необичайно тежка. Те били принудени да  изоставят всичко и по най жалък начин да се приберат в Мизия. През 1056  г. в Цариград започнало събирането на голяма армия, която да воюва с  узите. Съвсем неочаквано обаче дошла вестта, че сред узите върлува  чумна епидемия, а страдали и от силен глад. Огромен брой узи били  умрели от тях, а тези, които оцелели били победени от живеещите в Мизия  българи и печенеги. Част от оцелелите избягали на север от р. Дунав, но  огромната част от тях оставали в Мизия очаквайки милостта на императора.
Император Константин ІХ пристигнал в Паристрион с малка армия, колкото  да приеме капитулацията на оцелелите узи. По голямата част от тях били  заселени в Македония, а останалите в Мизия.
Следващото голямо събитие се развило през 1066 г..
Тогава в Тесалия избухнало силно недоволство на местните  жители-българи, гърци и власи срещу високите данъци. Назряващото  недоволство заплашвало да се превърне в стихийно въстание. Местнит едър  земевладелец, дълбоко уважавания от хората Никулица Делфина отрано  следял недоволството и отрано предупреждавал императора за това, но  Константин ІХ не му повярвал. Накрая очакваното се случило и въстанието  избухнало. То бързо се разраснало и бунтовниците поканили за свой водач  Никулица Делфина, тъй като той имал силен военен отряд, а и бил  уважаван от хората. Първоначално той не пожелал да се замесва в това  начинание, но после се съгласил. Още в самото начало той се опитал да  прекрати въстанието, на власите например напомнил, че стадата им са в  тема България и българите като верни поданици на императора могат да им  ги вземат. Нищо не помогнало, бунтовниците настоявали за военни  действия. Тогава Делфина разделил армията на две части. Едната (по  малката) потеглила към солунския залив и превзела крепостта Китрос.  Другата част начело със самия Никулица потеглила на север и наближила  Сервия. Близо до Сервия те били посрещнати от управителя на крепостта  заедно с помощниците му. Той обявил, че е готов да капитулира. Вместо  да го задържи и да влезе в Сервия Никулица Делфина го пуснал да си  върви. Той естествено се завърнал в Сервия и отказал да капитулира.
Тогава бунтовниците обсадили Сервия. След тридневна обсада, без да се  стига до сражение гарнизона капитулирал. Тогава Никулица Делфина  написал тайно писмо до император Константин Х, който по това време бил  в Солун. В него той писал, че е готов да се подчини и го приканвал по  скоро да изпрати армия към Сервия. В резултат на това Константин Х  изпратил писмо до Никулица Делфина, в което обявявал опрощаване на  данъците. Към Сервия бил изпратен катепана на България Андроник  Филоколес с колкото войски успял да събере. Пристигането му под Сервия  обаче не довело до нищо, защото въстаниците били доста по многобройни и  катепанът се страхувал, че ако се стигне до битка ще бъде разгромен.
Тогава Никулица Делфина събрал бунтовниците и показал императорското  писмо, обявявайки успеха и края на въстанието. Някой от бунтовниците  обаче обявили, че не са съгласни и ще продължат въстанието. Никулица  запазил самообладание и заповядал недоволните да бъдат арестувани.  Повечето хора били съгласни с Никулица Делфина и бързо арестували и  затворили недоволните. След това бунтовническата армия била разпусната,  а Никулица Делфина се предал на катепана на България. Андроник  Филоколес от своя страна го изпратил в Цариград, където той бил почетен  от императора с висок сан и богати награди.
Настъпилото затишие на балканите обаче не траяло дълго.
През 1070 г. зетски войски нахлули в тема България и я опустошили. През  1071г. срещу тях била пратена ромейска армия, която ги разгромила и  изтласкала от България.
През май 1067 г. умрял император Константин Х Дука и властта била поета  от вдовицата му Евдокия, като регентка на малолетните им синове Михаил,  Андроник и Константин. Същевременно силно нараствала опасността от  селджукците които били смазали арабите. Това предизвикало реакция и във  Византия където Евдокия се омъжила на 1 януари 1068 г. за пълководеца  кападокиец (област в централна Мала Азия) Роман Диоген. През 1068 г. и  1069 г. император Роман ІV Диоген извършил два успешни похода срещу  селджукците, а при третия в решителната битка при манцикерт на 19  август 1071 г. ромеите претърпели катастрофално поражение. Император  Роман ІV бил пленен, въпреки това, макар и в плен той успял да сключи  изгоден мирен договор.
Междувременно обаче реално управляващите страната кесар Йоан Дука (брат  на починалия император Константин Х) и Псел убедили Евдокия да обяви за  император синът си Михаил. Това и станало на 24 октомври 1071 г.
Последвала кратка гражданска война между императорите Роман ІV Диоген и  Михаил VІІ Дука. Накрая Роман ІV бил победен, предал си и бил ослепен.  През лятото на 1072 г. той умрял от раните си.
След това настъпила истинска катастрофа, селджукците нахлули в Мала  Азия и започнали да я завоюват. Техният владетел се оправдавал, че  трябва да отмъсти за приятеля си Роман.
Същевременно през 1071 г. норманите на Робер Гискар превзели Бари, последната ромейска крепост в Италия.
Реално управлението на Византия било поето от омразния на всички  логотет Никифорица. Срещу император Михаил VІІ се обявил кесаря Йоан  Дука, който се самопровъзгласил за император. С помощта на командващия  нормандските наемници Урсел Белиул той започнал война. Михаил VІІ пък  от своя страна поискал помощ от селджукците. Те успели да разгромят  Йоан Дука, пленили го и го предали на военачалника Алексий Комнин.
Това временно успокоило ситуацията, макар на изток катастрофата да продължавала.

ВЪСТАНИЕТО НА ГЕОРГИ ВОЙТЕХ

Неуспехите на ромеите подтикнали някой български боляри да се замислят  за въстание. Допълнително масло в огъня наливал и Никифорица-алчният  министър на финансите който събирал огромни данъци и по всякакъв начин  ограбвал хората.
През 1072 г. на въстание се решили група боляри водени от Георги  Войтех, представител на стар кавхански род. Те били готови веднага да  поведат привържениците си в битка, но им липсвал цар. Представителите  на царските родове отдавна воювали далеч на изток със селджукците и  връзката с тях била трудна, а може би болярите още си спомняли за  Алусиан и не горели от желание отново да се забъркат в такава каша.
Все пак цар бил намерен. Както вече се каза през 1070 г. зетски войски  нахлули в България, но през 1071 г. ромеите ги разгромили. Работата  била там, че съпругата на зетският княз Михаил Стефанович била внучка  на цар Самуил и дъщеря на Косара, втората дъщеря на цар Самуил. Поради  това българите изпратили молба до княз Михаил Стефанович да изпрати  някой от синовете си за български цар. Той веднага се съгласил и  изпратил най малкия от седемте си сина Константин Бодин.
Въстанието било обявено в Косово, където се събирали отрядите на  въстаниците – това станало през есента на 1072 г. Скоро Константин  пристигнал в Призрен начело на отряд от 300 сърби командвани от  воеводата Петрила. В Прищина били уговорени подробностите и Константин  Бодин бил коронясън за цар под името Петър ІІІ С това целяло да се  покаже приемственост между първото българско царство и въстаниците.  Случващото се в Косово привлякло вниманието на ромеите и срещу  въстаниците била изпратена армия. Тя била командвана от стратега на  Скопие Никифор Карантин и дука на България Дамян Даласин. Ромеите бързо  достигнали Прищина където били посрещнати от въстаническата армия.  Битката била тежка и ожесточена и накрая завършила с пълна победа на  българите. Никифор Карантин и Дамян Даласин били убити, а ромейският  лагер пленен с всичко в него. След това българите поели на юг и без да  им се оказва съпротива заели Скопие. Въпреки тези успехи въстанието не  протичало добре. То било обявено твърде прибързано и просто не стигнало  време всички (или почти всички) боляри да бъдат убедени да участват в  него. Допълнително недоверие внасяло сръбското участие, тъй като много  българи били убедени, че за сърбите (Зета по това време е най силната  сръбска държава) това е просто възможност да овладеят тема България.  След заемането на Скопие въстаниците се разделили на две части. Едната  армия командвана от Петрила потеглила към Костур, а другата командвана  от цар Петър ІІІ настъпила на север към Ниш. Георги Войтех бил оставен  в Скопие с малобройни части. Това събитие с фаворизирането на Петрила и  ясното пренебрежение на Георги Войтех още повече убедило българите в  нечистите намерения на сърбите.
Армията на Петрила настъпила на юг, без да среща съпротива. Скоро  въстаниците овладели градове като Дебър, Охрид, Битоля и други.  Единствено Девол оказал съпротива и бил обсаден. Трудно е да се каже  кой е отбранявал Девол, но като се има предвид, че ромеите отстъпили  към Костур, най вероятно са били местни българи. Скоро въстаниците  щурмували и превзели Девол. След тази победа те потеглили към Костур.  По това време в Костур се събирала ромейска армия, там вече били  пристигнали стратезите на Охрид, Девол и Костур. Към тях се присъединил  и голям български отряд командва от влиятелния болярин Борис-Давид.  Въстаниците обсадили Костур и след кратък щурм го превзели. Напълно  изненадващо обаче под Костур се появила ромейска армия пристигнала от  Солун. Тя нападнала въстаническия лагер под града. Поражението на  въстаниците било пълно, Петрила с малцина оцелели едва успели да  избягат.
Докато ставало всичко това цар Петър ІІІ успял да превземе Ниш и негови  отряди дори опустошавали белградско (кога византийците са си върнали  Белград, който изгубили през 1064 г. ми е неизвестно). Като разбрал за  катастрофата при костур той събрал армията си в Ниш чудейки се какво да  предприеме. На първо време Петрила бил изпратен в Зета да събере нова  армия. Същевременно цар Петър ІІІ започнал да се държи повече като  сръбски принц загрижен за разширяването на Зета отколкото като  български цар. Това предизвикало недоволството на много българи, в  резултат, на което цар Петър ІІІ предприел репресии срещу тях (някой  дори убил).
Същевременно голяма ромейска армия съставена от германски наемници и  командвана от Михаил Саронит наближила Скопие. Знаещ за ставащото в Ниш  Георги Войтех предпочел да капитулира пред ромеите. Скоро обаче се  разкаял за постъпката си и изпратил тайно писмо до цар Петър ІІІ да  побърза към Скопие и да избие безгрижните ромеи. Вероятно някъде по  това време Петрила се завърнал в Косово с наемна армия съставена от  сърби и нормани. Михаил Саронит обаче разкрил Георги Войтех и взел  бързи мерки. Армията била постегната и навлязла в Косово. Ромеите  организирали засада на българите при Таоний. Когато походните колони на  въстаниците навлезли в теснината ромеите ги нападнали и разгромили  напълно. Самият цар Петър ІІІ бил пленен. Когато армията на Петрила  разбрала за станалото настъпило разколебаване. Ромеите предложили на  норманите повече пари и те минали на тяхна страна.Тогава сърбите  побързали да се завърнат в Зета.
През пролетта на 1073 г. ромеите превзели Ниш, а вестарх Никифор  Вриений получил задача да превземе българските крепости около  охридското езеро. Това било направено почти без съпротива от българска  страна. Боеве имало единствено при Преспа където германските наемници  разграбили градът, разрушили дворците на цар Самуил, както и разграбили  и разрушили църквата Свети Ахил на острова.
Георги Войтех починал на път за Цариград от мъченията на които бил  подложен. Константин Бодин бил заточен в един цариградски манастир.  Впоследствие с помощта на венециански авантюристи той се завърнал в  Зета където по късно наследил баща си.
Никифор Вриений бил назначен за дук на Драч със задача да воюва със  Зетци. През 1073 г. зетска армия нахлула в България и я опустошила.  През 1074 г. ромеите успели да разгромят зетците и да ги изтласкат от  България. Никифор Вриений навлязъл в Зета начело на силна армия. Той  нанесъл решително поражение на зетските войски и страшно опустошил  страната. След това сърбите били принудени да започнат партизанска  война понасяйки тежки удари от ромеите. Практическата окупация на Зета  продължила до 1077 г., когато Никифор Вриений се вплел в борба за  ромейския трон и армията му се изтеглила от Зета.
Тогава се случило и едно знаменателно събитие. През 1077 г. княз Михаил  Стефанович получил от папата титлата ”Крал”. От този момент сръбските  владетели вече не били князе, а крале.

Автор: Димитър Маневски

Последният образ на Йоци, реставриран от двама холандски учени, го показва като значително по-възрастен и преуморен, отколкото го представяха предишните реконструкции. Според ново ДНК – изследване, очите му са били кафяви, а не – сини, както първоначално се е предполагало. Последните изследвания на 5300-годишната мумия е показал, че в каменната ера човекът не е имал сини очи, както се смяташе досега. Новата реконструкция показва 45 годишен старец с дълбоко поставени очи, хлътнали бузи, жилава, но сбръчкана кожа на лицето и дълги, но посивели и оредели коса и брада.
Бил е въоръжен с лък и медна брадва. Тези и други предмети са били намелени до тялото му.
Този модел е произведен с най-новата съдебно-медицинска технология за картографиране, която използва триизмерни снимки на черепа на мумията, както и инфра-ред и томографски снимки.

„Новият модел на Ледения човек е почти гол, защото целта е да се демонстрира, че тялото му е било мускулесто и добре тренирано.“ – обяснява антропологът Алберт Цинк, който оглавява Института по мумиите в Болцано, Италия и който е работил заедно с група специалисти по съдебна медицина и реконструкции по проекта. „Със сигурност е било твърде студено, за да се разхожда човек така, особено – в планината“ – допълва той.  В действителност, разбира се, Йоци се е обличал според времето. Артефактите, намерени с него, показват, че той не е умрял гол. Имал е изолирани с трева кожени ботуши и е бил облечен от глава до пети в животински кожи. Имал е кожена шапка и наметало от плетени треви.

Открит през септември 1991 г. в топящ се ледник, Йоци е бил съхранен в леда за хилядолетия, след като е бил убит със стрела. Новата реконструкция е централен експонат в изложение на Южнотиролски археологически музей в Болцано, Италия, с което се отбелязва двадесетата годишнина от откриването на мумията. Изложбата е посветена на 20 годишния юбилей от откриването на мумията и ще бъде отворена от началото на март 2011 до средата на септември 2012 г.

Автор: Неделин Бояджиев
По материали от:
http://news.nationalgeographic.com
http://www.msnbc.msn.com/