Частично окисление на амоняк (NH₃) води до получаване на хидразин.

2NH₃ NaOCl –> N₂H₄ H₂O NaOH

Хидразинът представлява безцветна, димяща на въздуха течност (т.т. 1,4°С ; т.к. 113,5°С )

Хидразинът и водните му разтвори се използват като редуктори при което се окислява до азот.
HO2 CH₃N₂H₂ –>

Количественото определяне на съставките на сплавите заема значителен дял от приложния анализ. То е от голямо значение за металургията и за металознанието.
Анализът на месинг е един от най-характерните анализи на сплави. Както е известно, съставът на месинговата сплав включва Cu в преобладаващата част, Zn също в значително количество, а в малки количества— от следи до 1—2% — Pb, Sn и Fe.
Пробата се подготвя под формата на стружки. За изходно количество се взема около 0,5 g и се претегля с точност до четвъртия знак. За разтварянето й е достатъчно да се залее в бехерова чаша с вместимост от 150 до 200 cm³ с около 10 cm³ разр. HNO₃(2 : 1). Буйно протичащата реакция води до опасност от изпръскване. Ето защо чашата се покрива с часовниково стъкло. Ако останат не разпаднати стружки, чашата леко се нагрява. Доба вят се 60 cm³ дестилирана вода, нагрята до кипене, и внимателно се смиват стените на чашата с пръскалката, като пръските от получавания разтвор се задържат от покриващото часовниково стъкло. За да приключи реакцията, необходимо е допълнително леко нагряване в продължение наполовин час. При обработването на сплавта с HNO3 калаят преминава в метакалаена киселина:

3Sn 4HNO₃ H₂O –>ЗH₂SnO₃ 4NO.

Тя пада като утайка, филтрува се през плътен количествен филтър (предпочита се синя лента). За да се освободи утайката от разтворимите примеси, промива се с гореща вода. В нея предварително се разтваря малко количество от летливия електролит NH₄NO₃.
Промитата утайка се суши при 118°С. След това се нагрява в плитък порцеланов тигел, като се осигуряват окислителни условия на накаляването. Протича следната реакция:

H₂SnO₃=SnO₂ H₂ O

Когато се достигне постоянна маса, утайката се тегли като SNO₂ и се изчислява в проценти спрямо изходната маса на пробата.
Следващият метал, който се отлъчва, е Pb. Когато се прилага тегловният метод, за подходяща форма на утаяване се избира PbSO₄. Намиращият се във филтрата Pb(NO) ₃) ₂ се превръща в PbSO4, като се действува със H₂SO₄:

Pb(NO₃)₂ H2SO₄=PbSO₄ 2HNO₃

Тъй като NO₃ силно влияе на разтворимостта на PbSO₄, за да не се компрометира резултатът, налага се HNO₃ изцяло да се отстрани от филтрата. За целта към него се добавят 4 cm³ конц. H₂SO₄ и се изпарява в порцеланово блюдо, докато започнат да се отделят гъсти пари от SO₃– Препоръчва се поне веднаж да се прекъсне нагряването, за да се свалят със струйка вода отложените по стените на блюдото соли.
Когато изпаряването привърши, остатъкът в блюдото се залива с 25 cm³ студена вода. Получената кора от соли се раздробява със стъклена пръчка. Подлага се отново на нагряване до кипване. С това се цели да се отделят разтворимите във вода сулфати от кристалите на утайката на PbSO₄. Доливат се отново 50 cm³ вода и след като утайката се охлади в продължение на един час, се филтрува през предварително изсушен и претеглен филтър-тигел. Филтруваната утайка първоначално се промива с разредена H₂SO₄, а след това с алкохол. С това по-пълно се ограничава разтворимостта на PbSO₄ в промивайте води. Промитият филтър-тигел се суши при 200° С до постоянна маса.
Определянето на Pb може да се извърши и ускорено но електроана-литиченпът. Това обаче е свързано с употребата на скъпи платинови електроди.
Третият метал, който се отлъчва, е медта. Във филтрата, получен от отделянето на PbSO₄, той се намира като CuSO₄ и може да се определи както тегловно, така и електроаналитично.
При тегловното определяне се спазва следната последователност.
Филтратът се концентрира на водна баня в порцеланово блюдо до обем от около 150 cm³. Прехвърля се количествено в конична колба. Добавят се 15 cm3 конц. H₂SO₄. Когато температурата му спадне на 70°С, през него се пропуска бавно струя от чист H₂S. Получената утайка трябва да се филтрува незабавно поради опасността от окисляването на CuS до CuSO₄ под действието на атмосферния кислород. Използува се смукално шише е филтър бяла лента. Измива се с 4%-ен разтвор на оцетна киселина, наситена със H₂S. С това се предотвратява пептизацията на утайката от CuS. Едно от важните изисквания както при филтруването, така и при промиването е филтърът да бъде винаги запълнен с разтвор. С това се препятства окислителното действие на атмосферата, в резултат, на което CuS частично преминава в разтворимия CuSO₄.
Утайката се суши, след което се отделя количествено от филтъра върхубяла гланцова хартия. Така обработеният филтър се изгаря в предварително накален и претеглен тигел на Розе. След това се прибавя и утайката. Накаляването се извършва за късо време при достатъчен достъпна въздух. По този начин филтърните влакна, увлечени в утайката, изгарят на-пълно. След като утайката се охлади до стайна температура, в тигела се насипва химически чиста сяра така, че да покрие утайката. Поставя се и капакът и неговата луличка се свързва с Киповия апарат. Произвежданият в него водород предварително се прекарва през промивно шише, съдържащо алкализиран разтвор от KMnO₄. Целта е да се задържат минималните количества арсеноводород, които се отделят при получаването на водород в Киповия апарат. Присъствието му в тигела би повлияло на точността на резултата.
След като водородната струя изпъди въздуха от тигела на Розе, неговото дъно се нагрява с горелка до слабо червена жар. При това сярата, която сублимира, и водородът се запалват на изхода на тигела. Създадените условия, както лесно можем да се убедим, не допускат утайката от CuS да се окисли до CuSO₄. След нагряване от 10 min при усилена струя се спира горелката. Подаването на H₂ спира след още 2—3 min. Тигелът се темперира в ексикатор и претегля. След това нагряването при описаните условия продължава, докато се получи постоянна маса.

Утайката е под формата на Cu₂Sпоради излишъка от химически чиста S, с която се обработва филтруваната утайка от CuS. Ето защо при изчисленията се взима под внимание този факт.
Значително по-лесно се извършва електро аналитичното определяне. Филтратът се концентрира до около 100 cm³. Към него се добавя 1 cm3 конц. HNO₃ и се електро анализира.
Предпоследният метал от сплавта, който се отлъчва, е желязото. Неговото определяне се извършва по познатия тегловен начин, и то направо катоFe(OH) ₃, ако преди това медта е отлъчена електро аналитично. Ако е следван тегловният метод за определяне на медта като Cu₂S, се извършва следната предварителна обработка на филтрата. Отстранява се съдържащият се в него H₂S (останал от насищането при предишното отлъчване). Това се постига с продължително нагряване на филтрата. В противен случай Н28 предизвиква примесване в утайката и на FeS, което понижава точността на резултата.
За да може Fe₃ да паднат като утайка от Fe(OH) ₃, предварително се окисляват с 2—3 капки бромна вода или конц. HNO₃. Следва утаяване с 2n NH₃. Разликата от познатия тегловен метод за определяне на Ре е. в употребата на значителен излишък от NH₃. С това се предотвратява съвместното утаяване и на Zn като Zn(OH) ₂. В останалия си ход определението следва познатия начин на работа.
Последният метал в месинга, който трябва да се отлъчи, е Zn. Филтратътс промивните води от предишното определение се изпарява до сухо в порцеланово блюдо, което се загрява на водна баня. За да се отстрани нежеланият излишък от летливите амониеви соли, остатъкът върху блюдото се накалява леко. След това се разтваря във вода, подкиселена слабо съсHCl. От така подготвения разтвор Zn² -йони се утаяват като ZnNH₄PO₄. Това се постига, като средата предварително се неутрализира с NH₃.За неутралната точка се следи с няколко капки от индикатора метилрот. След като разтворът се нагрее до кипване, прибавят се 20 cm³ 20%-ен разтвор от (NH₄)₂HPO₄. Той трябва да бъде прясно приготвен. За да могат да се превърнат наличните Zn² йони изцяло, в добре кристализиращия ZnNH₄PO₄,кипенето продължава върху водна баня в продължение на половин час.Внимава се утаяването да не се извършва в кисела среда. Ето защо не трябва да се променя жълтият цвят на индикатора метилрот. За да може кристалната утайка да узрее добре, изчаква се около един час. Филтрувасе през количествен филтър бяла лента. Поради склонността на Cl^– -йони, да се задържат в кристалите на ZnNH₄PO₄ утайката се промива 1%-ен разтвор на утаителя. Когато в промивните води се констатира с помощта на AgNO₃ отсъствието на Cl^– -йони, промиването продължава с 50%-ен алкохолен разтвор. Така се отстранява нереагиралият (HN₄)2HPO₄.
Промитата утайка се суши.. Снема се от филтъра върху черна гланцова хартия. Филтърът се изгаря в предварително накален и претеглен тигел. Съвместното изгаряне и накаляване на утайката с филтъра може да доведат до включване в получаваните кристали от Zn₂Р₂О₇ на недоизгорели въглеродни частици. А това не позволява тяхното отстранявана при температура на накаляването и намалява точността на резултата.
След като филтърът се изгори в тигела, прибавя се количествено и утайката и се подлага на накаляване до постоянна маса. Утайката се превръща, в Zn₂P₂О₇ по уравнението

2ZnNH₄РО₄==Zn₂ Р₂О₇ 2NH_з Н₂О

На тази стехиометрична основа се изчислява съдържанието на Zn в месинга.

Като ориентировъчни за правилността на резултата от анализа могат да служат следните гранични, стойности, с които отделните метали участвуват в състава на различните видове месинг: Sn—0 до 1%; Pb—-от 0до 2%; Cu—от 55 до 72%; Fe—от 0 до 1%; 2п—от 25 до 45%.

Както е известно, бронзът е също медна сплав, в която за разлика от месинга вторият по значение метал е калаят. В нея може да се съдържа и фосфор. Тези разлики обуславят и някои особености в хода на анализа.
Поради много по-голямото количество калай, който се съдържа в бронза(до 20% спрямо 1% максимум при месинга), при отлъчването, му се получава обемиста утайка от метакалаена киселина. Тя е онечистена от хидроокисите на медта, а също така въпреки и по-слабо — от хидроокиситена цинка, оловото и фосфора. Количеството им не може да се пренебрегне.В накалената утайка от SnО2 те се примесват като окиси и компрометират резултата.

За да се отстранят, накалената и претеглена утайка от SnО2 се стапя със смес от Na2СО3 и S. В стопилката Sn се съдържа като Ка2SnS3, Р — като Na3РО4, докато СuО, ZnО и PbО остават непроменени. За да се отделят, стопилката се изварява с вода, след което полученият неразтворим остатък се фитрува. След промиването му с гореща вода се накалява до постоянна маса и се тегли. Получената стойност се приспада от първоначалното тегло на 8пО2 (заедно с примесите). Така се намира количеството на SnО2 и Р2О5.
За да не се загубят Pb, Zn и Сu за по-нататъшния ход на анализа, отстраненият остатък се разтваря в няколко капки конц. HNO3 и се добавя към филтрата, получен при отлъчването на Sn.
Ако се изследва фосфорен бронз, разработва се втора проба. Изходното количество на пробата е по-голямо — 2 g. Отлъчената по описания начин утайка от хидроокисите на Sn и Р се отделя количествено от филтъра. След накаляването и се смесва в тигел с капаче с трикратно повече KCN. Тигелчето се нагрява, докато получената стопилка престои в течно състояние 20 минути. В резултат на протичащите взаимодействия се отделя метален калай, докато Р2О5 от накалената утайка минава в разтворимия К3РО4. За да може това съединение да се извлече от втвърдената стопилка, тя се изварява с вода. Неразтворимият остатък (калаят) се филтрува и промива. Полученият филтрат се подкиселява със солна киселина. Намиращите се в остатъка минимални количества Сu2 и Sn2 се утаяват чрез насищане на разтвора със Н28. Падналата утайка от СuS иSnS2 се отстранява чрез филтруване. Самият филтрат се нагрява на водна баня, докато се изпъди останалият в него Н2S. Съдържащите се в разтвора РО43- -йони се определят тегловно като МgNН4РО4. За целта се прибавят 1 g МgСl2 и 2—3 g NH4Сl. Разтворът се подкиселява със НСl. По-нататък, утайката се разработва, както при тегловното определяне на Zn.
Изчисленото по стехиометричен път съдържание на Р2О5 се изважда от общата маса SnО2 Р2О5, с което се определя количеството на SnО2. Посредством него се изчислява и процентното съдържание на медта в бронза.
Количественото определяне на останалите метали следва същия ход, както и при анализа на месинга,
Правдоподобността на резултата може да се прецени ориентировъчно последните гранични данни за състава на отделните разновидности бронз: Cu— от 82 до 96%; Zn — ‘от 0 до 8%; Pb — от 0 до 3%; Sn — от 4 до 20%; P—от 0 до 1%.

Белтък (или протеин) е колективен термин за биологически важни макро молекули, изградени чрез поликондензирането на отделни аминокиселини.

Белтъците са един от основните градивните компоненти на живите клетки, както и на вирусните частици. Притежават сложна пространствена структура, и изпълняват разнообразни биологични функции — от типично структурни, защитни, траспортни до каталитични и регулаторни.

Цялата информация необходима за изграждането на белтъчната молекула е кодирана в ДНК. Посредством процес на точно презаписване на информацията в РНК (транскрипция) и превеждане от полинуклеотидна в аминокиселинна последователност (транслация) е възможно синтезира определен белтък, притежаващ конкретна биологична роля.
За първи път през 1789 г. френският химик Антоан Фуркроа прави разграничение между белтъците и другите известни органични субстанции.Класифицира познатите дотогава албумин, фибрин и желатин като самостоятелни съединения с животински произход. От тази начална стъпка до формулирането на концепция за това, какво представляват белтъците, е извървян дълъг път, минаващ през грубо характеризиране на химичния състав, опити за клинично приложение на белтъчни екстракти, до все по-прецизното дефиниране на структурата и функциите на всеки отделен белтък.

Самото понятие е въведено през 1838 година, когато в писмо от 10 юли,изпратено от Йонс Якоб Берцелиус до Герардус Йоханес Мулдер, за първи път е употребено названието „протеин” с акцент върху първостепенното и първичното (от гръцки πρωτειοξ — първична нишка). Точният цитат от писмото е:
«Le nom protйine que je vous propose pour l’oxyde organique de lafibrine et de l’albumine, je voulais le dйriver de πρωτειοξ, parcequ’il paraоt кtre la substance primitive ou principale de la nutritionanimale.»

Основният компонент на всички белтъци са аминокиселини, подредени последователно в дълги полимерни вериги. Връзката между отделните аминокиселини е амидна, но поради някой свой особености е наречена със специфично име – пептидна връзка. Затова и самите полимелни вериги се означават като полипептидни. Организацията в пространството на полипептидните вериги е изключително сложна и характерна за всеки отделен белтък. За прегледност и по-лесна ориентация, пространствената структура на белтъците е разделена на отделни нива:

#първично ниво (примерна структура) – представлява точната последователност на свързване на отделните аминокиселинни остатъци.

#вторично ниво (секундерна структура) – това са локални нагъвания на основния скелет на полипептидната верига, притежаващи известна периодичност. Всяка възпроизводима и характерна форма се означава като отделен тип вторична структура, като например алфа-спирала,бета-листовидна структура, бета- и гама-завой, както и липса на порядък.

#третично ниво (терциерна структура) – пълното нагъване на полипептидната верига в пространството, с всички възможни близки и далечни взаимодействия. Това ниво дава престава за цялостната форма на белтъчната молекула, както и за връзките и отношенията между отделните вторични структури.

#четвъртично ниво (кватернерна структура) – това е отново цялостна пространствена форма, но на асоциирани не ковалентно белтъчни молекули. Всяка отделна белтъчна молекула, притежаваща характерна, завършена, третична стурктура се означава като суб-единица, а цялостният конгломерат – като олигомер. Не всички белтъци притежават четвъртична структура, тъй като повечето са изградени от една полипептидна верига,а четвъртично ниво предполага наличието на поне две. Типичен пример за белтък с четвъртична структура е хемоглобина.

Всички тези нива дават престава за строежа на отделната белтъчна молекула, но по същество са стационарни описания на структурата.Белтъците в разтвор, както нормално съществуват в живите клетки, търпят вариации в структурата си, тъй като са подложени на редица въздействия.Тези вариации могат да бъдат малки отклонения – наричани още „дихателни движения“, но могат и да се отразят съществено на структурата и сериозно да я видоизменят.

Пространствената структурата на белтъка се нарича конформация, а всички изменения, независимо дали са съществени или не, се означават като конформационни промени.
Всеки белтък притежава специфична функция, като практически няма процес в живите организми, който да не зависи от конкретен протеин. Функциите могат да са най-разнообразни, но формално могат да се обединят в няколко основни:

структурна функция – белтъци, участващи в архитектурата на клетките, поддържащи определена форма и вътрешна организация.

регулаторна функция – това са всички белтъчни системи,които регулират процесите в клетката – белтъци от сигналните пътища,фактори на транскрипцията и транслацията, и не на последно място хормоните.

защитна функция – белтъци, осигуряващи чисто механични защитни бариери. При висшите животински организми има специални системи за защита срещу определени патогени, като белтъците отговорни в най-голяма степен за това се наричат антитела.

каталитична функция – протичането на почти всяка химична реакция в организма, се дължи на определен белтък, който в този случай се означава като ензим.

транспортна функция – това са белтъци, пренасящи определени молекули през клетъчни мембрани, или транспортиращи вещества на големи разстояния – кислород пренасящите протеини, като хемоглобин, миоглобин и други.

двигателна функция – всички мускули при животните, савсъщност функция на съответни белтъци, като например актин и миозин. Често такива белтъци се означават като „молекулни мотори“. Участват във всяко движение – било на клетъчни органели в рамките на клетката или на целия организъм в пространството.