Колмплекса на Голджи е описан през 1898 г. от Камило Голджи. Той го е наблюдавал като мрежест венец около ядрото на нервни клетки.
Обикновено той се намира до ядрото на клетката или около него. Това е свързано с основната му функция – секреторна. Възможно е и промяна на локализацията му в някой клетки във връзка с физиологичните особености на клетката.
Комплекса на Голджи съществува в три нива на организация:
ЦИСТЕРНА – Сплесната мембранна торбичка с централно плочковидна част и перфорирана периферна зона.
ДИКЦИОЗОМА – Група от цистери (4-8), наредени в пакет.
Комплекс на Голджи – Няколко свързани диктиозоми. Броят им варира във връзка с физиологичните потребности на клетката.
Основна структурна единица на комплекса.
Дикциозомата е съставена от плътно разположени една до друга плоски мембранни цистерни, между които има тънък слой цитоплазма. Освен цистерните в зоната на дикциозомата се наблюдават множество вакуоли
АПАРАТ НА ГОЛДЖИ
Комплека на Голджи е полрна структура. Прието е да се различават проксимален (близък, цис) и дистален (далечен – транс) ползси. В секретиращите клетки проксималния край на комплекса е обърнат към ядрото (или едноплазмения ретикумум), а дисталния край към клетъчната мембрана (плазмената). Към проксималния полюс към цистерните на комплекса се доближават малки вакуоли (транзитни) – (транзитните вакуоли идват от едноплазмения ретикулум), а в дисталния край характерзиращи се с по-едрите разширения на цистерните, се образуват големите бакуоли съдържащи продукта на клетъчната секреция ( образувани от комплекса на Голджи)
В клетките отделните дикциозоми магат да бъдат свързани чрез система от цистерни и вакуоли.
Така се формира тримерна мрежа.
! Някой автори вместо понятието дикЦиозома използват понятието дикТиозома.
ФУНКЦИИ НА АПАРАТА НА ГОЛДЖИ !
Апарата на Голджи участва в натрупването и секресията на продуктите синтезирани в едноплазмения ретикулум, участва в тяхното химическо преустройство и узряване, полимеризация на полизахариди и образуване на комплекси от полизахариди (ПЗ) и белтъци (Б) – гликопротеиди; атно на комплекса му липиди(Л) и Б -липопротеиди и др. Освен тези вещества апарата на Голджи натрупва и други вещества – ензими, хормони, vit. Прието е, че в апарата на Голджи се извършва адсорбиране, кондензиране и опаковане на веществата, които се синтезират в гранулирания еноплазмен ретикулум и постъпват чрез транспортни вакуоли в апарата на Голджи. В апарата на голджи се формират и опаковат лизозомите и преоксизомите.
Комплекса на Голджи присъства във всички клетки на еукатиотните организми ( с изключение на еритроцитите при млекопитаещите организми), но не всяка клетка притежава способност за секреция на белтъци, Л и ПЗ (мускулни клетки, еритроцити, покривен епител). Всички те обаче притежават добре развити комплекс на Голджи. Това е свързано с образуването на лизозомите.
НЯКОЙ СПЕЦИФИЧНИ ФОРМИ НА АПАРАТА НА ГОЛДЖИ
ПРИ РАСТИТЕЛНА КЛЕТКА междуклетъчната пластинка, разделяща двете нови, дъщерни клетки след приключване на кариокинезата (делене на ядрото), се обр. от апарата на Голджи. Междуклетъчния плас е продукт на вакуоли от комплекса на Голджи, които изливат съдържанието си в екваториалната плоскост (пектин и хемуцекулата) на делящата се клетка.
Междуклетъчната пластина е изградена от пектин и хемицелулоза.
РАЗВИТИЕ НА АКРОЗОМАТА ПРИ ПРЕРМАТОЗОИДИРЕ
АКРОЗОМАТА Е МЕМБРАННА СТРУКТУРА на сперматозоида, с която той разпознава и свързва сперматозоида към повърхността на яйцеклетката.
Аузиращите от апарата на Голджи вакуоли увеличават повърхността на акрозомата.
Митохондриите се срещат във всички растителни и животински клетки. Изкючение са едноклетъчните рукариотни организми, живеещи постоянно в анаеробна среда, дифинитивните еритроцити, в роговелите епителни клетки, мутантни дрожди, загубили изцяло или частично митохондрииния си геном. Митохондриите има собствена ДНК и се възпроизвеждат независимо от ядребата ДНК. Наблюденията на митохондриите датират от края на 20в като им са давани различни имена свързани с формата им (митозоми, хондриозоми, биобласти и да. ) В 1898 г. Бехда въвежда името митохондрии, а през 1900 г. Михаелис предлага използването на багрилото. Янус гриин Б, специфично багрещо митохондриите (хистохимичен маркер)
ФОРМА – варира силно дори в пределите на една клетка – специфичниелипсовидни, бъбрековидни, силно източени – нишководни.
РАЗМЕРИ – Дебилината на митохондриите е относително потоянна около 0,5 мкм. Дължината им се коледае от 0,5 до 7-10 мкм при хишководните (силно източените) форми.
Количеството на митохондриите в клетката е различно в зависимост от функцията на клетките.
БРОЯ на митохондриите в клетката зависи от нуждите на самата клетка от енергия и АТФ.
ЛОКАЛИЗАЦИЯТА на митохондриите също е различна, обикновено те се разполагат в тази част на клетката, където има нужда от енергия и АТФ. При недиферинциралихондриите са клетки митохондиите са разположени равномерно в цитоплазмата, а при диферинцираните като например мускулни, митохондриите се намират в близост миофибрилите; в сперматозоидите – завити са като спирала около камшичето и т.н.
СТРУКТУРА
Класическите митохондрии се представят като елипсовидни органоиди, ограничени с две мембрани (двумембранни органоиди), които ги разделят на две пространства – интермембранно пространство и вътрешен матрикс.
Вътрешна митохондриална мембрана – дебелината около 7 nm – отделя съдържанието на органоида от цитоплазмата ( хиалоплазмата). Тя нормално има гладък контур и не е свързано с други мембрани в цитоплазмата притежава неспецифична проницаемост. По статична е, с белтъчно съдържание около 20%. Съдержа порови белтъци – порини през които могат да преминат всички молекули до 5000 D. Други белтъци в тази мембрана включват ензими, свързни с митохондриалния липиден синтез.
Интермрдиарното пространство е изпълнено с хомогенно течно вещвство със слаба електронна плътност. Съдържа предимно нискомолекулни съединения – кофактори и субстрати на биологичното окисление.
Вътрешна митохондриална мембрана – ограничава матрикса (митоплазмата). Тя образува многобройни вгъвания, наречени крисити. Тези нагъвания
(инвагинации) многократно увеличават повърхността на вътрешната мембрана. Криситите са насочени навътре към марикса Вътрешната мембрана се различава от външната. Тя е с висико специфинчна проницаемост, тя е по-гъвкава и по-динамична, с белтъчно съдържание 75%. Това е свързано с електрохимичния градиент на Н , който стимулира АТФ синтезата. Най-общо белтъците на вътрешната мембрана изпълняват три типа функции:
Узвършват окислителноредукционните реакции в електрон-транспортната верига.
Синтезират АТФ в матрикса, чрез АТФ – синтези в мембраните.
Позволяват преминаването на метаболити навън и навътре от матрикса, чрез транспортни белтъци.
МАТРИСК
Висико концентрирана смес от стотици ензими, включително и ензими необходими за цикъла на Кребс. Матриксса има финнозърнест и хомогенен строеж. В него се наблюдават тънки нишки и гранули. Нишките са няколко копия на молекули ДНК а гранулите – митохондриални рибозоми. В матрикса се срещат по-големи гранули които са депо за отлагане на калциеви и магнезиеви соли.
МИТИХОНДРИАЛНА ДНК
Респликацията на митохондриалната ДНК протича независимо от репликацията на ядрената ДНК. Обикновенно репликацията на митохондриалната ДНК става след завършване репликацията на ядрената ДНК. Митохондриалната ДНК е двуверижна, за нея е характерна суперспирализация но има атсъствие на белтъци (при ядрената имаме хистолин). Тя обикновенно се прикрепва вътрешната митохондриална мембрана, т.е за митохондриите с характерна автономия при възпроизвеждането, но по отношение на пълна автономност относно синтезата на пълния набор от белтъци необходими за изпълнение на изпълнение на функиите си, митохондриите често използват белтъци синтезирани от цитоплазмените рибозоми, които постъпват в матрикса и се локализират на специфичните на тях
места.
ФУНКЦИИ НА МИТОХОНДРИИТЕ
В тях се извършва цикъла на Кребс
Окислително-фосфолиране ( синтез на АТФ )
Бета – окисление на мастни киселини
Елонгиране ( удилжаване ) на мастни киселини
В митохондриите се отстраняват някой токсични събстанции.
Митохондриите са сързани главно с енергитичния метаболизъм на еукариотната клетка клетката – синтез на АТФ. Стратегията на цикъла на Кребс е същата с тази на гликозата ( извършва не при анаеробни условия в цитоплазмата),а именно: Разграждане на голени въглеводородни молекули с отделяне на енергия по формата на АТФ или под формата на НАДН2 и ФАДН2
ОКИСЛИТЕЛНО – ФОСФОРИЛИРАНЕ – Водорода от НАДН2 и ФАДН2 се подава по веригата от най-малко пет междинни субстанции [Тази верига се нарича електрон-транспортна верига (дихателна верига)]. Този водород по тази верига достига до молекулата на О2 и се образува Н2О. Всяко пренасяне на Н редуцира (приема е-) на донорната молекула.
Преноса на Н в началото на веригата, а в края на е- създават електроден градиент който е причина за фосфолиринато на АДФ до АТФ. В този процес участват оксизолите в чиито главички е разположен АТФ – цинтетазния комплекс
Я-ОКИСЛЕНИЕ – Свободни мастни киселини се отркиват в клетката само в следи, защото са силно токсични. В цитоплазмата масните кислелини се свързват с глицерол в моноди и триглицериди и фосфолипиди. Те се хидлолизират в цитокл. и се транспортират в митохондриите кдето се окисляват напълно
(Я-ОКИСЛЕНИЕ )
ЕЛОНГОРАНЕ НА МАСТНИ КИСЕЛИНИ – Най-общо мастните киселини се синтезират в агранулирания едноплазмен ретикулум но в митохондриите също има ензими катализаращи елонгирането на палмитинова и др. наситени мастни киселини.
Количественото определяне на съставките на сплавите заема значителен дял от приложния анализ. То е от голямо значение за металургията и за металознанието.
Анализът на месинг е един от най-характерните анализи на сплави. Както е известно, съставът на месинговата сплав включва Cu в преобладаващата част, Zn също в значително количество, а в малки количества— от следи до 1—2% — Pb, Sn и Fe.
Пробата се подготвя под формата на стружки. За изходно количество се взема около 0,5 g и се претегля с точност до четвъртия знак. За разтварянето й е достатъчно да се залее в бехерова чаша с вместимост от 150 до 200 cm3 с около 10 cm3 разр. HNO3(2 : 1). Буйно протичащата реакция води до опасност от изпръскване. Ето защо чашата се покрива с часовниково стъкло. Ако останат не разпаднати стружки, чашата леко се нагрява. Доба вят се 60 cm3 дестилирана вода, нагрята до кипене, и внимателно се смиват стените на чашата с пръскалката, като пръските от получавания разтвор се задържат от покриващото часовниково стъкло. За да приключи реакцията, необходимо е допълнително леко нагряване в продължение наполовин час. При обработването на сплавта с HNO3 калаят преминава в метакалаена киселина:
3Sn 4HNO3 H2O –>ЗH2SnO3 4NO.
Тя пада като утайка, филтрува се през плътен количествен филтър (предпочита се синя лента). За да се освободи утайката от разтворимите примеси, промива се с гореща вода. В нея предварително се разтваря малко количество от летливия електролит NH4NO3.
Промитата утайка се суши при 118°С. След това се нагрява в плитък порцеланов тигел, като се осигуряват окислителни условия на накаляването. Протича следната реакция:
H2SnO3=SnO2 H2 O
Когато се достигне постоянна маса, утайката се тегли като SNO2 и се изчислява в проценти спрямо изходната маса на пробата.
Следващият метал, който се отлъчва, е Pb. Когато се прилага тегловният метод, за подходяща форма на утаяване се избира PbSO4. Намиращият се във филтрата Pb(NO) 3) 2 се превръща в PbSO4, като се действува със H2SO4:
Pb(NO3)2 H2SO4=PbSO4 2HNO3
Тъй като NO3 силно влияе на разтворимостта на PbSO4, за да не се компрометира резултатът, налага се HNO3 изцяло да се отстрани от филтрата. За целта към него се добавят 4 cm3 конц. H2SO4 и се изпарява в порцеланово блюдо, докато започнат да се отделят гъсти пари от SO3– Препоръчва се поне веднаж да се прекъсне нагряването, за да се свалят със струйка вода отложените по стените на блюдото соли.
Когато изпаряването привърши, остатъкът в блюдото се залива с 25 cm3 студена вода. Получената кора от соли се раздробява със стъклена пръчка. Подлага се отново на нагряване до кипване. С това се цели да се отделят разтворимите във вода сулфати от кристалите на утайката на PbSO4. Доливат се отново 50 cm3 вода и след като утайката се охлади в продължение на един час, се филтрува през предварително изсушен и претеглен филтър-тигел. Филтруваната утайка първоначално се промива с разредена H2SO4, а след това с алкохол. С това по-пълно се ограничава разтворимостта на PbSO4 в промивайте води. Промитият филтър-тигел се суши при 200° С до постоянна маса.
Определянето на Pb може да се извърши и ускорено но електроана-литиченпът. Това обаче е свързано с употребата на скъпи платинови електроди.
Третият метал, който се отлъчва, е медта. Във филтрата, получен от отделянето на PbSO4, той се намира като CuSO4 и може да се определи както тегловно, така и електроаналитично.
При тегловното определяне се спазва следната последователност.
Филтратът се концентрира на водна баня в порцеланово блюдо до обем от около 150 cm3. Прехвърля се количествено в конична колба. Добавят се 15 cm3 конц. H2SO4. Когато температурата му спадне на 70°С, през него се пропуска бавно струя от чист H2S. Получената утайка трябва да се филтрува незабавно поради опасността от окисляването на CuS до CuSO4 под действието на атмосферния кислород. Използува се смукално шише е филтър бяла лента. Измива се с 4%-ен разтвор на оцетна киселина, наситена със H2S. С това се предотвратява пептизацията на утайката от CuS. Едно от важните изисквания както при филтруването, така и при промиването е филтърът да бъде винаги запълнен с разтвор. С това се препятства окислителното действие на атмосферата, в резултат, на което CuS частично преминава в разтворимия CuSO4.
Утайката се суши, след което се отделя количествено от филтъра върхубяла гланцова хартия. Така обработеният филтър се изгаря в предварително накален и претеглен тигел на Розе. След това се прибавя и утайката. Накаляването се извършва за късо време при достатъчен достъпна въздух. По този начин филтърните влакна, увлечени в утайката, изгарят на-пълно. След като утайката се охлади до стайна температура, в тигела се насипва химически чиста сяра така, че да покрие утайката. Поставя се и капакът и неговата луличка се свързва с Киповия апарат. Произвежданият в него водород предварително се прекарва през промивно шише, съдържащо алкализиран разтвор от KMnO4. Целта е да се задържат минималните количества арсеноводород, които се отделят при получаването на водород в Киповия апарат. Присъствието му в тигела би повлияло на точността на резултата.
След като водородната струя изпъди въздуха от тигела на Розе, неговото дъно се нагрява с горелка до слабо червена жар. При това сярата, която сублимира, и водородът се запалват на изхода на тигела. Създадените условия, както лесно можем да се убедим, не допускат утайката от CuS да се окисли до CuSO4. След нагряване от 10 min при усилена струя се спира горелката. Подаването на H2 спира след още 2—3 min. Тигелът се темперира в ексикатор и претегля. След това нагряването при описаните условия продължава, докато се получи постоянна маса.
Утайката е под формата на Cu2Sпоради излишъка от химически чиста S, с която се обработва филтруваната утайка от CuS. Ето защо при изчисленията се взима под внимание този факт.
Значително по-лесно се извършва електро аналитичното определяне. Филтратът се концентрира до около 100 cm3. Към него се добавя 1 cm3 конц. HNO3 и се електро анализира.
Предпоследният метал от сплавта, който се отлъчва, е желязото. Неговото определяне се извършва по познатия тегловен начин, и то направо катоFe(OH) 3, ако преди това медта е отлъчена електро аналитично. Ако е следван тегловният метод за определяне на медта като Cu2S, се извършва следната предварителна обработка на филтрата. Отстранява се съдържащият се в него H2S (останал от насищането при предишното отлъчване). Това се постига с продължително нагряване на филтрата. В противен случай Н28 предизвиква примесване в утайката и на FeS, което понижава точността на резултата.
За да може Fe3 да паднат като утайка от Fe(OH) 3, предварително се окисляват с 2—3 капки бромна вода или конц. HNO3. Следва утаяване с 2n NH3. Разликата от познатия тегловен метод за определяне на Ре е. в употребата на значителен излишък от NH3. С това се предотвратява съвместното утаяване и на Zn като Zn(OH) 2. В останалия си ход определението следва познатия начин на работа.
Последният метал в месинга, който трябва да се отлъчи, е Zn. Филтратътс промивните води от предишното определение се изпарява до сухо в порцеланово блюдо, което се загрява на водна баня. За да се отстрани нежеланият излишък от летливите амониеви соли, остатъкът върху блюдото се накалява леко. След това се разтваря във вода, подкиселена слабо съсHCl. От така подготвения разтвор Zn2 -йони се утаяват като ZnNH4PO4. Това се постига, като средата предварително се неутрализира с NH3.За неутралната точка се следи с няколко капки от индикатора метилрот. След като разтворът се нагрее до кипване, прибавят се 20 cm3 20%-ен разтвор от (NH4)2HPO4. Той трябва да бъде прясно приготвен. За да могат да се превърнат наличните Zn2 йони изцяло, в добре кристализиращия ZnNH4PO4,кипенето продължава върху водна баня в продължение на половин час.Внимава се утаяването да не се извършва в кисела среда. Ето защо не трябва да се променя жълтият цвят на индикатора метилрот. За да може кристалната утайка да узрее добре, изчаква се около един час. Филтрувасе през количествен филтър бяла лента. Поради склонността на Cl– -йони, да се задържат в кристалите на ZnNH4PO4 утайката се промива 1%-ен разтвор на утаителя. Когато в промивните води се констатира с помощта на AgNO3 отсъствието на Cl– -йони, промиването продължава с 50%-ен алкохолен разтвор. Така се отстранява нереагиралият (HN4)2HPO4.
Промитата утайка се суши.. Снема се от филтъра върху черна гланцова хартия. Филтърът се изгаря в предварително накален и претеглен тигел. Съвместното изгаряне и накаляване на утайката с филтъра може да доведат до включване в получаваните кристали от Zn2Р2О7 на недоизгорели въглеродни частици. А това не позволява тяхното отстранявана при температура на накаляването и намалява точността на резултата.
След като филтърът се изгори в тигела, прибавя се количествено и утайката и се подлага на накаляване до постоянна маса. Утайката се превръща, в Zn2P2О7 по уравнението
2ZnNH4РО4==Zn2 Р2О7 2NHз Н2О
На тази стехиометрична основа се изчислява съдържанието на Zn в месинга.
Като ориентировъчни за правилността на резултата от анализа могат да служат следните гранични, стойности, с които отделните метали участвуват в състава на различните видове месинг: Sn—0 до 1%; Pb—-от 0до 2%; Cu—от 55 до 72%; Fe—от 0 до 1%; 2п—от 25 до 45%.
Както е известно, бронзът е също медна сплав, в която за разлика от месинга вторият по значение метал е калаят. В нея може да се съдържа и фосфор. Тези разлики обуславят и някои особености в хода на анализа.
Поради много по-голямото количество калай, който се съдържа в бронза(до 20% спрямо 1% максимум при месинга), при отлъчването, му се получава обемиста утайка от метакалаена киселина. Тя е онечистена от хидроокисите на медта, а също така въпреки и по-слабо — от хидроокиситена цинка, оловото и фосфора. Количеството им не може да се пренебрегне.В накалената утайка от SnО2 те се примесват като окиси и компрометират резултата.
За да се отстранят, накалената и претеглена утайка от SnО2 се стапя със смес от Na2СО3 и S. В стопилката Sn се съдържа като Ка2SnS3, Р — като Na3РО4, докато СuО, ZnО и PbО остават непроменени. За да се отделят, стопилката се изварява с вода, след което полученият неразтворим остатък се фитрува. След промиването му с гореща вода се накалява до постоянна маса и се тегли. Получената стойност се приспада от първоначалното тегло на 8пО2 (заедно с примесите). Така се намира количеството на SnО2 и Р2О5.
За да не се загубят Pb, Zn и Сu за по-нататъшния ход на анализа, отстраненият остатък се разтваря в няколко капки конц. HNO3 и се добавя към филтрата, получен при отлъчването на Sn.
Ако се изследва фосфорен бронз, разработва се втора проба. Изходното количество на пробата е по-голямо — 2 g. Отлъчената по описания начин утайка от хидроокисите на Sn и Р се отделя количествено от филтъра. След накаляването и се смесва в тигел с капаче с трикратно повече KCN. Тигелчето се нагрява, докато получената стопилка престои в течно състояние 20 минути. В резултат на протичащите взаимодействия се отделя метален калай, докато Р2О5 от накалената утайка минава в разтворимия К3РО4. За да може това съединение да се извлече от втвърдената стопилка, тя се изварява с вода. Неразтворимият остатък (калаят) се филтрува и промива. Полученият филтрат се подкиселява със солна киселина. Намиращите се в остатъка минимални количества Сu2 и Sn2 се утаяват чрез насищане на разтвора със Н28. Падналата утайка от СuS иSnS2 се отстранява чрез филтруване. Самият филтрат се нагрява на водна баня, докато се изпъди останалият в него Н2S. Съдържащите се в разтвора РО43- -йони се определят тегловно като МgNН4РО4. За целта се прибавят 1 g МgСl2 и 2—3 g NH4Сl. Разтворът се подкиселява със НСl. По-нататък, утайката се разработва, както при тегловното определяне на Zn.
Изчисленото по стехиометричен път съдържание на Р2О5 се изважда от общата маса SnО2 Р2О5, с което се определя количеството на SnО2. Посредством него се изчислява и процентното съдържание на медта в бронза.
Количественото определяне на останалите метали следва същия ход, както и при анализа на месинга,
Правдоподобността на резултата може да се прецени ориентировъчно последните гранични данни за състава на отделните разновидности бронз: Cu— от 82 до 96%; Zn — ‘от 0 до 8%; Pb — от 0 до 3%; Sn — от 4 до 20%; P—от 0 до 1%.
Серният диоксид е безцветен газ с характерна миризма, т.т. -72,70С и т.к. -100 С. Получава се при горене на сяра, метални сулфиди или сероводород на въздуха или от киселина и сулфит или хидро генсулфит. Силен редуктор,особено във воден разтвор. Разтваря се във вода и дава хидрат на газа,като разтворът се отнася като киселина /серниста киселина/. Използва се за производството на SO3 за получаване на сярна киселина.
Белтък (или протеин) е колективен термин за биологически важни макро молекули, изградени чрез поликондензирането на отделни аминокиселини.
Белтъците са един от основните градивните компоненти на живите клетки, както и на вирусните частици. Притежават сложна пространствена структура, и изпълняват разнообразни биологични функции — от типично структурни, защитни, траспортни до каталитични и регулаторни.
Цялата информация необходима за изграждането на белтъчната молекула е кодирана в ДНК. Посредством процес на точно презаписване на информацията в РНК (транскрипция) и превеждане от полинуклеотидна в аминокиселинна последователност (транслация) е възможно синтезира определен белтък, притежаващ конкретна биологична роля.
За първи път през 1789 г. френският химик Антоан Фуркроа прави разграничение между белтъците и другите известни органични субстанции.Класифицира познатите дотогава албумин, фибрин и желатин като самостоятелни съединения с животински произход. От тази начална стъпка до формулирането на концепция за това, какво представляват белтъците, е извървян дълъг път, минаващ през грубо характеризиране на химичния състав, опити за клинично приложение на белтъчни екстракти, до все по-прецизното дефиниране на структурата и функциите на всеки отделен белтък.
Самото понятие е въведено през 1838 година, когато в писмо от 10 юли,изпратено от Йонс Якоб Берцелиус до Герардус Йоханес Мулдер, за първи път е употребено названието „протеин” с акцент върху първостепенното и първичното (от гръцки πρωτειοξ — първична нишка). Точният цитат от писмото е: «Le nom protйine que je vous propose pour l’oxyde organique de lafibrine et de l’albumine, je voulais le dйriver de πρωτειοξ, parcequ’il paraоt кtre la substance primitive ou principale de la nutritionanimale.»
Основният компонент на всички белтъци са аминокиселини, подредени последователно в дълги полимерни вериги. Връзката между отделните аминокиселини е амидна, но поради някой свой особености е наречена със специфично име – пептидна връзка. Затова и самите полимелни вериги се означават като полипептидни. Организацията в пространството на полипептидните вериги е изключително сложна и характерна за всеки отделен белтък. За прегледност и по-лесна ориентация, пространствената структура на белтъците е разделена на отделни нива:
#първично ниво (примерна структура) – представлява точната последователност на свързване на отделните аминокиселинни остатъци.
#вторично ниво (секундерна структура) – това са локални нагъвания на основния скелет на полипептидната верига, притежаващи известна периодичност. Всяка възпроизводима и характерна форма се означава като отделен тип вторична структура, като например алфа-спирала,бета-листовидна структура, бета- и гама-завой, както и липса на порядък.
#третично ниво (терциерна структура) – пълното нагъване на полипептидната верига в пространството, с всички възможни близки и далечни взаимодействия. Това ниво дава престава за цялостната форма на белтъчната молекула, както и за връзките и отношенията между отделните вторични структури.
#четвъртично ниво (кватернерна структура) – това е отново цялостна пространствена форма, но на асоциирани не ковалентно белтъчни молекули. Всяка отделна белтъчна молекула, притежаваща характерна, завършена, третична стурктура се означава като суб-единица, а цялостният конгломерат – като олигомер. Не всички белтъци притежават четвъртична структура, тъй като повечето са изградени от една полипептидна верига,а четвъртично ниво предполага наличието на поне две. Типичен пример за белтък с четвъртична структура е хемоглобина.
Всички тези нива дават престава за строежа на отделната белтъчна молекула, но по същество са стационарни описания на структурата.Белтъците в разтвор, както нормално съществуват в живите клетки, търпят вариации в структурата си, тъй като са подложени на редица въздействия.Тези вариации могат да бъдат малки отклонения – наричани още „дихателни движения“, но могат и да се отразят съществено на структурата и сериозно да я видоизменят.
Пространствената структурата на белтъка се нарича конформация, а всички изменения, независимо дали са съществени или не, се означават като конформационни промени.
Всеки белтък притежава специфична функция, като практически няма процес в живите организми, който да не зависи от конкретен протеин. Функциите могат да са най-разнообразни, но формално могат да се обединят в няколко основни:
структурна функция – белтъци, участващи в архитектурата на клетките, поддържащи определена форма и вътрешна организация.
регулаторна функция – това са всички белтъчни системи,които регулират процесите в клетката – белтъци от сигналните пътища,фактори на транскрипцията и транслацията, и не на последно място хормоните.
защитна функция – белтъци, осигуряващи чисто механични защитни бариери. При висшите животински организми има специални системи за защита срещу определени патогени, като белтъците отговорни в най-голяма степен за това се наричат антитела.
каталитична функция – протичането на почти всяка химична реакция в организма, се дължи на определен белтък, който в този случай се означава като ензим.
транспортна функция – това са белтъци, пренасящи определени молекули през клетъчни мембрани, или транспортиращи вещества на големи разстояния – кислород пренасящите протеини, като хемоглобин, миоглобин и други.
двигателна функция – всички мускули при животните, савсъщност функция на съответни белтъци, като например актин и миозин. Често такива белтъци се означават като „молекулни мотори“. Участват във всяко движение – било на клетъчни органели в рамките на клетката или на целия организъм в пространството.
За едно успешно развитие на дадена организация е необходимо развитието и на служителите в нея да бъде от съществено значение. Не един път е спомената тъй важната зависимост между двете страни. Наименованието на колектива „движещата сила на всяка организация” не е дадено случайно. Мотивацията за действие на тази движеща сила не зависи само от потребностите, мотивите, стимулите, а и от формираните крайни дългосрочни цели, които ги обединяват.
Със сигурност кариерата на всеки отделен член на колектива не е просто факт. За нейното развитие и просперитет изключително важна роля изиграва самата личност, нивото на нейната мотивация за действие, работната и организационна среда- предоставените от нея възможности. Кариерата на всеки човек преминава през серия от фази, като всяка една от тях може да бъде повлияна от известни фактори обвързани с мотивацията за постижения. Намирането на адекватно съответствие между индивидуалните потребности, способности, мотиви, и организационни възможности не е нещо, което просто се случва. По този въпрос главно се разглеждат основните две страни, от които изцяло зависи очертаването на кариерният път на отделния кадър – нагласата на организацията,възможностите, мотивацията в лицето на кадъра.
За организациите в по- големия процент от случаите е необходимо да осъзнават потребностите на служителите си, като по този начин е на лице реалността за преценка и подбор на кадрите в персонала. Главната цел за тази равносметка е използване на най- способните и просперитетни служители по най- добрия начин касаещ и двете страни.
От друга страна възможностите на тези служители обикновено са обвързани със завишена мотивация и амбиция за професионално и личностно израстване, което обвързва организацията с предоставяне на ясна картина за наличието на очакваните възможности в бъдеще. Споделянето на информация и разбирането на „етапа на кариерата” са от съществено значение и в голяма степен играят роля на силен стимул, непрекъснат стремеж за планиране на кариерата и усилия целящи нейното развитие.
Етапи на кариерата
Идеята затова, че хората преминават през различни етапи на своето личностно и професионално развитие е всеизвестна и широко призната. Един от най- основните варианти включва четири етапа:
– етап на пред-работата (обучение )
– първоначален трудов етап (местене от работно място на друго, доказване на личностните качества и възможности)
– стабилен трудов етап (затвърждаване на позициите и поддържане на изградения образ)
– етап на пенсионирането (равносметка за изтеклия трудов стаж и личната и професионална удовлетвореност или неудовлетвореност от него) .
В повечето случаи амбициозните хора с дългосрочна цел кариерно развитие се подготвят за него като преминават през определен курс на обучение зависещ от редица фактори като стремежи, нагласи, очаквания. Той може да бъде изключително кратък, както и изключително продължителен поради тази причина. След това постъпват на работа в първата организация с подобна на тяхната амбиция за постижения насоченост и област сфера, която може да се окаже както единствената (в случай че им предостави желания от тях краен резултат),така и една от няколкото поредни (поради не реализация, при наличие на отрицателно стекли се обстоятелства или поради други причини).
Едно от най-важните решения, които човек се налага да вземе е избора на работа,кариера. Сериозността на този избор е изцяло насочена към първоначалната мисъл за постоянството при работа и семейство с продължителност, касаеща целия живот на човек. Поради тази причина разнообразността от занимания и професии е изключително широка и зависеща в много голяма степен от типа личност и работната среда. При грешен избор на занимание не може да се очаква силна мотивация за постижения, тъй като желанието за развитие и растеж в сфера в която няма реален интерес е немислимо..
Холанд смята, че мотивацията и продуктивността на всеки един от тези типове личност се влияе от насочеността към типа работа и нейната връзка с личностната характеристика (качества, нагласа, предразположеност). При несъответствие между двата фактора в по- големия процент от случаите се наблюдава и отражение в нивото на мотивация за постижения и продуктивност на работното място. John L. Holland (1966).
Това твърдение е на лице при Холанд, който смята, че се обособяват шест обобщени личностни типа влияещи на мотивацията за работа и постижения в сферата на кариерноторазвитие
1. реалистичен – Този тип личност е с насоченост на интересите към манипулация на машини и съображения. Отличава се с атлетични или механични способности.
2. изследователски – Този тип личност се отличава с изследователски, аналитичен, любознателен характер. Мотивацията за постижения при него е свързана с желанието за постоянно развитие от мисловен, научен тип. Всяко едно действие свързано с работата му се отличава с изключителна прецизност.
3. артистичен – Този тип личност е експресивен, интроспективен. Това са хора притежаващи артистични, художествени, иновативни, интуативни способности. Главното което използват в работата си и от което зависи нивото на мотивация за постижения при тях е креативността, представата – усещането за крайния резултат, (музата), въображението.
4. социален – За този тип личност са характерни контактността, нагласата и желанието за постоянна комуникация и контакт с хората. Главното от което зависи мотивацията за постижения е мисълта за срещите с хората и помощта която ще им бъде оказана.
5. предприемчив – Този човек изпитва удовлетвореност от влиянието си над другите. Мотивацията за постижения при хора с такава насоченост е характерна с нивото на влияние, убеждение, управление на човешкото поведение.
6. конвенционален – Този тип е характерен за работниците в административния сектор, тъй като мотивацията и прецизността са насочени към спокойния стереотипен, неангажиращ с управление, влияние, въображение, изобретателност начин на работа.
Процес на планиране на кариерата
Хората и организациите започват да осъзнават все повече важността на планиране на кариерата от гледна точка на мотивацията.
Практиката на планиране на кариерата в повечето от случаите включва намирането на съответствие между аспирациите на човека за кариера и възможностите предоставени му от организацията. Процесът на планиране на кариерното развитие, начертаването на кариерен път, неговото успешно използване поставят еднаква отговорност върху индивида и организацията. Това, което зависи от индивида е личната равносметка относно възможности, компетенции, начини за развитието и реализацията им. Организацията от друга страна като институция идентифицира потребностите и възможностите на индивида и чрез благоприятен мениджмънт осигурява необходимото обучение, реализация на служителите си.
Литература:
[1] John L. Holland ThePsychology of Vocational Choice: A Theory of Personality Types and ModelEnvironments in 1966.
John L.Holland Journalof Counseling Psychology in 1959
Gary D.Gottfredson John L.Holland’s Contributions to Vocational Psychology:
A Reviewand Evaluation
[1] Douglas T. Hall(1976). Careers in Organizations. Santa Monica. CA: Goodyear Publishers, p.4.
Walter Kiechel III (1983). TheNeglected Art of Career Planning. Fortune, June 27, pp. 153-155
Автор: Алексей Стамболов
СУ „Св. Климент Охридски”
На незабравимия ми духовен отец архим. Ефрем, който ме вдъхнови да напиша настоящото изследване и неговото „парорийско” братство в скита „Свети Андрей”, Света гора.
В своята статия „Исихасткото движение в България: Търновската школа и връзките и́ с Константинопол” английският изследовател Мюриел Хепъл пише следното: „Изглежда, че сред българите учението на Григорий Синаит попаднало на благодатна почва, което не е изненадващо предвид религиозната ситуация в България по онова време – както впрочем и по всяко друго време. България била страна в почти хронично състояние на религиозен кипеж”. И след като дава примери с богомилите, адамитите и варлаамитите, той заключава: „Изглежда, че в България всеки религиозен учител, православен или еретик, би намерил последователи, затова не е чудно, че Григорий Синаит скоро имал група от предани ученици”.[1]
Дали обаче популярността на Григорий Синаит в Парория се дължала на„религиозната ситуация в България по онова време”? Действително ли успехът на учението му се обяснява с лековерието на българите, сред които „всеки религиозен учител, православен или еретик, би намерил последователи”? Бил ли е той просто поредният проповедник в техните земи, спечелил си лесна слава? Отговорите на тези въпроси ще се опитаме да потърсим в настоящото изследване въз основа на изворите.
Както в Житието на св. Григорий Синаит (ЖГС) – основен извор за живота му, така и в Житието на св. Теодосий Търновски (ЖТТ), и двете дело на Константинополския патриарх Калист І,[2] се споменава, че преподобният привличал „като магнит” хората към себе си.[3] Ето как Калист описва заселването на своя учител в Парория и последвалата му известност: „Когато агарянският род обкръжи цялата гръцка земя и разори всички местности и области, [Григорий][4] излезе от оная пребожествена планина,[5] понеже не можеше да отшелничествува там поради честите варварски набези. По тази причина той дойде и в споменатото място [Парория]и не след дълго по цялата онази област се носеше слухът за чудния [мъж]; и на всички стана известен съвършеният му живот и постничество. И можеше да се види там стичащото се множество хора, които слушаха божественото му учение, изтичащо като извор на жива вода”.[6]
Виждаме, че Григорий Синаит действително се радвал на голяма популярност по време на пребиваването си в Парория. Би било несправедливо обаче – както спрямо изворите, така и спрямо историческата истина – да търсим причината за това в „религиозната ситуация в България по онова време”. Всъщност, когато Григорий Синаит се установил в Парория, той бил вече възрастен (най-малко 60-годишен),[7]известен и уважаван духовен учител на Света гора. Почитта на светогорското монашество към него е описана по характерен начин в житието на св. Максим Кавсокаливит от Теофан Перитеорийски. Там четем следното: „По онова време дойде на Света гора и преподобният Григорий Синаит и като се установи в скита Магула́, стана желан от всички светогорски отци, а най-вече от исихастите, понеже беше дивен учител на безмълвието и умствената молитва и познаваше много добре всички хитрости и уловки на бесовете: което е нещо рядко и трудно за намиране. И затова исихастите, като прибягваха към него, се поучаваха на тайните на умствената молитва и кои са сигурните белези на благодатта и кои – на вражеската измама”.[8] Подобно описание дава и Калист: „Затова почти цялото множество монаси се стичаше при него, като не понасяше по никакъв начин да остане лишено от твърде полезното му учение, защото се удостои да получи от Бога такава духовна мъдрост и благодат, че принасяше голяма полза за душите на всички онези, които се стичаха при него, както много пъти самите онези, които го бяха изпитали, ми разказаха”.[9] По същия начин – като учител на светогорското монашество – го възхвалява и друг исихастки автор – Филотей Кокин.[10] Но славата на Синайския подвижник се разнесла далеч извън границите на Света гора. Монаси и миряни от разни места отивали при него, за да станат негови ученици. Един от тях бил Атанасий, бъдещ ктитор на монастира „Преображение Господне” на Метеора, който по това време се намирал на Крит и също заминал за Атон с намерението да стане ученик на преподобния.[11]
От приведените свидетелства става ясно, че популярността на Григорий Синаит не се дължала на престоя му в Парория, а само го съпътствала и там.[12] До каква степен обаче успехът на учението му се обяснява с „благодатната почва”, която той намерил в България и с неговите български последователи? На първо място трябва да отбележим, че в парорийското му братство, както и сред по-широкия му кръг ученици, имало не само българи, но също и ромеи (гърци), сърби и (вероятно) власи и унгарци.[13] Трудно е да се каже какво е било съотношението между тях и какъв е бил броят на българите. Голямата заслуга на техния учител е, че успял да ги сплоти дотолкова, че да изглеждат като едно цяло, като една хомогенна общност, в която липсвали разногласията, споровете и конфликтите, а царували любовта, единомислието и послушанието към общия духовен отец.[14]
В същото време, изворите не споменават за някаква особена популярност на Григорий Синаит сред българите в сравнение с останалите народи, за да можем да допуснем, че успехът му в Парория се дължал именно на тях. Бихме били поласкани да е така, но запазените сведения не ни дават основания за подобно предположение. Това, което научаваме е, че славата на Григорий Синаит се разнесла по много места, не само в България. С това съвсем не искаме да омаловажим българския „принос” за разпространението на учението му. Това, което искаме да кажем, е, че където и другаде да бе отишъл той – в Сърбия, Влахия или Русия, би пожънал същия успех и би имал „група от предани ученици”. Разбира се, в историята условно наклонение няма, но основание за подобно твърдение ни дава фактът на успеха, с който неговите последователи разпространили учението му в споменатите страни.[15] България може и да е била благодатна почва, но не по-маловажно в случая е, че той самият е бил благодатен учител.
Така стигаме до последния от поставените въпроси – дали св. Григорий Синаит бил просто поредният проповедник в нашите земи след богомилите, адамитите и варлаамитите, спечелил си лесна популярност? Нека се опитаме да видим какво в действителност привличало нашите предци към неговата личност и учение. Защо те, след като узнавали за Синайския подвижник, бързали да отидат при него? Защо понякога една среща била достатъчна, за да поискат да останат завинаги като негови ученици? Ще разгледаме четири характерни случая – два от Парория и два от Света гора – които според нас дават отговор на поставените въпроси.
Първият е от житието на Теодосий Търновски. Калист ни съобщава, че когато той чул за Григорий Синаит и неговото братство в Парория, бил дотолкова запленен, че оставяйки всичко, „се притече усърдно в тамошната пустиня и откри желаното”. След това добавя: „Невъзможно е да се изрази с каква духовна радост се изпълни и с каква неизразима сладост, когато намери чудния мъж […] Оттогава той бе наставляван денонощно от онзи Григорий в благоустановени поучения на чистата и непорочна вяра, на божествените заповеди и на всичко друго, което уподобява човека на Бога и го въздига в съответствие с ръста на божествения дух. Така той следваше учителя и така бе наситен с духовно питие. И сякаш някакъв телец, кърмен от своята майка и от нея винаги обилно нахранен, по същия начин той бе напояван от онази божествена душа”.[16]
По подобен начин е описана и срещата на друг български подвижник – Ромил Видински с преподобния: „Тогава, узнал за Парория и че там има човек, велик в Господа, кир Григорий, […] Роман всецяло се подготвяше да замине оттук. И ако бе възможно, би получил криле и би прелетял пространството, за да се намери там по-бързо – толкова известността и славата на светия отец порази с любов сърцето му. Така го чух аз да разказва, че оттогава Загорие имало тялото, а Парорийската пустиня – душата му. Както елен, жадуващ за водни извори, той жадуваше и търсеше да се приближи към Бога”.[17] За разлика от Теодосий, Роман-Ромил не се решил веднага да замине за Парория, тъй като го възпирала „любовта и благоговението” на неговия духовен старец, който „обичаше силно добрия Роман”. Когато все пак игуменът дал съгласието си, той заминал, като „взе и друг брат, връстник и довереник, на име Иларион и двамата бързо стигат до Парорийската пустиня. Когато се намериха в обителта на споменатия свети отец Синаит, принасят, както е достойно, дължимото преклонение и благоговение на великия. А когато ги разпитваше откъде са и поради каква причина дойдохте при нас, те разказаха всичко за себе си и му съобщиха, че дойдоха там, понеже искат да бъдат негови ученици. Великият ги прие радостно и, прозрял чрез живеещата в него божествена благодат силата и волята на всеки, възлага всекиму от тях подходяща служба”.[18]
Следващият пример е с още един българин – „чудния Климент”, който бил овчар. Калист разказва за него, че поради душевната си чистота бил удостоен да съзерцава божествената светлина. Той споделил за тези видения на своя духовен старец, който не могъл да ги разтълкува, затова го завел при „божествения Григорий, комуто Климент разказа всичко това; и при това го помоли горещо да го приеме и да го причисли към своето добро братство”. Както изглежда, не само видът, но и думите на преподобния запленили младия монах, защото разрешили неговото недоумение – нещо, което не успял да направи предишният му наставник. Всъщност и тримата – Теодосий, Ромил и Климент – преди да отидат при Григорий са имали духовни ръководители. И ако можем да заподозрем Калист, че по този начин желае да подчертае авторитета на своя собствен учител пред този на другите, то какво да кажем за Григорий Доброписец, автор на житието на Ромил Видински? И продължава Калист: „А преподобният, като подражател на Христа и жадувайки за спасението на всички, го прие радушно и като взе настрана, го научи на всичко онова, което предизвиква спасение в душата му, заръчвайки му да има търпение, смирение, да уповава винаги на Бога […] А Климент, като прие с голямо смирение заръките на божествения отец, обеща да ги спазва всички нелениво; затова и се подвизаваше в работата по Бога с такова желание и усърдие, че за кратко време умът му се просвети със светлината на божествената благодат и не само се изкачи до съзерцанието на съществуващите неща, но и издигайки се от съзерцание в съзерцание, достигна до свръхестественото […] Такава душевна полза получи Климент от учението на преподобния; и не само той, но и всички, които слушаха божествените му слова и ги приемаха с любов и благоговение, получаваха голяма полза”.[19]
Но не само българите и не само младите монаси изпитвали такова благоговение към него. Някои от учениците му, преди да го срещнат, били вече възрастни и уважавани монаси на Света гора. По един твърде живописен начин Калист разказва за осемдесетгодишния авва Николай, който също станал ученик на преподобния: „Не измина много време обаче, когато [той] срещна чудния Григорий и веднага щом поговори с него и чу пресладките му слова, с цялото разположение на душата си стана негов ученик […] и не само остави човешки почести и слава като суетен и излишен товар, но и презря и старост, и години и като дойде с подчинение, се простря пред хубавите нозе на преподобния и възприе с радост подвига и труда на послушанието, като че е намерил някаква голяма находка. И така, предавайки волята си на сладостта на словата му и на ръководството му, стана изпитан във всяка добродетел и най-вече в смирението и надмина всички свои събратя”.[20]
Приведените цитати ни позволяват да направим следните обобщения и заключения. На първо място, всички извори са единодушни, че Григорий Синаит е бил необикновена личност сред своите съвременници. Със своя високо добродетелен живот, рядък духовен опит и мъдрост („познаваше много добре всички хитрости и уловки на бесовете: което е нещо рядко и трудно за намиране”), но преди всичко с духовното си очарование и бащина обич, той оставял незабравим спомен у всички, които отивали при него за съвет, помощ или утеха. Не били редки случаите, когато, както видяхме, монаси изоставяли своите наставници и ставали ученици на преподобния, защото единствено той можел да удовлетвори напълно техните духовни търсения. Това личи и от следния пасаж в ЖГС: „Защото, когато най-добродетелните монаси го виждаха, че е достигнал до такова върховно благочестие и такова духовно самообладание и спокойствие и че с кроткото си и радостно лице изявяваше вътрешния блясък и благодат на душата си, оставяха своите наставници и като се стичаха при неговото учение и неговото братство, му се подчиняваха, желаейки да получат ползата, която идваше от него”.[21]
От цитираните пасажи проличават някои от качествата на Григорий Синаит, с които печелел човешки души и ги ръководел – духовна мъдрост и опитност, дар слово, които способствали да отговори по адекватен начин на духовните търсения на хората и да им предаде онова, което сам бил научил и до което бил достигнал през дългите години на монашески подвизи. От древността до днес са известни много велики подвижници, но малцина са оставили духовни школи след себе си, може би защото не са притежавали онази начетеност и обаятелност, каквато имал Григорий Синаит. Тук нямаме възможност да се разпрострем върху метода на неговото духовно наставничество. Изворите също не ни дават подробности за това как е ръководел своите ученици. Учението му е запазено отчасти в житието му – в един диалог между него и младия Калист,[22] както и в трудовете му. Нека припомним, че цели пет негови съчинения намерили място в известния аскетически сборник „Добротолюбие” (Φιλοκαλία).
Св. Григорий Синаит бил не само строг аскет, исихаст и духовно умъдрен човек, но и умеел да общува с другите, отнасял се с голяма любов към онези, които отивали при него. Самият той казва при срещата си с преп. Максим Кавсокаливит:„Остави сега това и ми разкажи, заради Господа, за твоята добродетел, за да ме просветиш[…], защото аз не съм такъв, както някои други, които улавят ближния си с думите си, но го обичам, както себе си”.[23] Нещо повече, преподобният се отнасял с любов и състрадание дори към онези, които се опитвали по някакъв начин да му вредят.[24]Тази безкористна любов карала Григорий Синаит да ръководи своите ученици към светостта, която сам бил постигнал: когато човек обича истински, той дава на другия всичко онова, което сам притежава.
Трябва да отбележим обаче, че придобиването на последователи не било цел за Григорий Синаит, който всячески се стараел да избягва известността и предпочитал да живее в уединени и труднодостъпни места. Това се подчертава на няколко пъти в житието му. Поради тази причина отказал да отиде в двореца по покана на император Андроник ІІ (1282-1328), въпреки настоятелното желание на последния за среща.[25] Калист споменава също, че на два пъти при своите пътувания неговият учител се разделял с учениците си.[26] Въпреки че я избягвал, популярността го съпътствала, дори и след като той напуснал Атон.
След всичко това не е случайно, че толкова хора се стичали при преподобния, желаейки да бъдат негови ученици. Трудно можем да кажем нещо определено за броя на учениците му. В ЖГС Калист изброява поименно дванадесет негови ученици, но това далеч не са всичките му последователи – за нуждите им само в Парория били построени четири големи монастири (лаври).[27] Впрочем, разказът за учениците на преподобния заема обширна част от житието му (глави ХI-ХІІІ). Разбира се, чрез описанието на добродетелите на учениците Калист желае да извиси още повече техния (а и свой собствен) учител. За това той сам намеква с думите: „А за неговите ученици, които се издигнаха на висотата на добродетелите под ръководството на преподобния, не зная как достойно и подобаващо да разкажа…”.[28] Но написаното от Калист се потвърждава напълно от фактите, които са ни известни от историята. Игумен Пьотр (Пиголь) посочва цели дванадесет последователи на преподобния, канонизирани за светци – повечето различни от изброените от Калист.[29] Трима от тях – Теодосий Търновски, Роман Търновски и Ромил Видински – са българи.[30] В православната агиология рядко срещаме случаи, когато и духовният наставник (старец), и негови ученици са канонизирани за светци. А Григорий Синаит има не само духовни чеда, но и духовни „внуци”, достигнали святост, в лицето на патриарх Евтимий Търновски и митрополит Киприян Киевски, т.е. три поколения светци – нещо изключително рядко в църковната история. Няма да е пресилено, ако кажем, че Парория се превърнала в „работилница за светци”, в „духовен инкубатор”.
Св. Григорий Синаит поставя началото на дълга верига от ученици и последователи – дълга както хронологически, така и в пространството, тъй като преминава далеч отвъд Парория, България и Византия, дори и Балканите. Чрез св. Ромил Видински (или Раваницки в сръбската традиция) неговото учение достига Сърбия, а чрез преп. Никодим Тисмански, св. Киприан Киевски и Григорий Цамблак се разпространява на север до Влашко, Молдавия, Русия и Литва.
Във времето, когато междуособиците на Балканите достигат своя апогей, когато православните владетели воюват помежду си – българи срещу сърби, сърби срещу византийци, византийци срещу българи – един византиец от Мала Азия се установява на границата между Византия и България и приема без разлика всички, които отиват при него – българи, византийци, сърби – с еднаква любов, за да ги води по пътя на спасението и светостта – към най-висшето възможно за човека съвършенство. И за да завършим с думите на житиеписеца: „А божественият Григорий винаги имаше (следната) забележителна грижа: да пробяга като апостол цялата вселена и да увлече с учението си всички християни към божествено възхождане, та с помощта на практическата добродетел да ги въздигне, както и (самия) себе си, до висотата на съзерцанието с честото произнасяне на умствената молитва […] Понеже, като желаеше от цялото си сърце да просвети всички със светлината на Светия Дух, почти не остави място, не само у ромеите и българите, но и у самите сърби и дори още по-далеч, където да не разпръсне и разпространи чрез своето учение, божествените си слова и учениците си благото на безмълвието и умствената молитва. И както на Света гора доведе отците до правилното и чисто безмълвие и умствената молитва, по същия начин и на всяко място, където отиваше той или някой негов ученик, предаваше на всеки християнин това богоугодно занимание с умствената молитва и опазването на ума. Дори и когато отиде в Парория, в онази затънтена пустиня, устрои духовна работилница, в която преобразяваше отиващите при него към по-доброто”[31].
Григорий Синаит с пълно право заслужава определението οἰκουμενικὸςδιδάσκαλος – „вселенски учител”.
Бележки:
[1] “It would seem that among the Bulgarians the teaching of Gregory of Sinai fell on fertile soil, which is not surprising in view of the religious situation in Bulgaria at that time – or indeed at any other time. Bulgaria was a country which was in almost chronic state of religious ferment… It seems that in Bulgaria any religious teacher, Orthodox or heretic, could find some following, so that it is not surprising that Gregory of Sinai soon had a band of devoted disciples”. M. Heppell, The Hesyhast Movement in Bulgaria: The Turnovo School and its Relations with Constantinople, Eastern Churches Review VII, 1 (1975), 12-13.
[2] Авторството на Калист се отхвърля от В. Киселков, Житието наСв. Теодосий Търновски като исторически паметник, София 1926. Тази позиция той повтаря и в други свои съчинения. Критика на това мнение вж. у Δ. Γονης, ΤὸσυγγραφικὸνἔργοντοῦΟἰκουμενικοῦπατριάρχουΚαλλίστουΑ’, Ἀθῆναι 1980, 89-96. П. Стефанов,Българските църковни събори през ХІV в. – нова интерпретация, Българска наука 15 (01.05.2007), 23-31, се опитва да заеме някаква средна позиция, заявявайки, че: „Както винаги, истината за ЖТТ се намира по средата между полюсите на отрицанието и венцехвалението” (с. 23). Библиография по въпроса за авторството (към 2004 г.) вж. уΑ. Δεληκάρη. Άγιος Γρηγόριος ο Σιναΐτης: η δράση και η συμβολή του στη διάδοσητου ησυχασμού στα Βαλκάνια. Η σλαβική μετάφραση του Βίου του κατά το αρχαιότερο χειρόγραφο. Θεσσαλονίκη: University Studio Press, 2004, 53, бел. 68.
[3] ЖГС, ХІ, 3 (Цитира се според гръцкото издание в: Α. Δεληκάρη. ΆγιοςΓρηγόριοςοΣιναΐτης, 311-348.); ЖТТ, 6. (Номерацията е според старобългарския превод в: Д.Кенанов, Крилатият въздухоходец Теодосий Търновски, Велико Търново 2010, 49-72. Цитатите са според новобългарския превод в: Пространно житие на Теодосий Търновски от патриарх Калист, Стара българска литература, т. 4. Житиеписни творби. Съст. и ред. Кл. Иванова, София 1986, 443-467.)
[4] В бълг. превод неправилно: Теодосий.
[5] Света гора.
[6] ЖТТ 5.
[7] Ако приемем, че се родил около 1275 г. и отишъл в Парория около 1335 г. Относно предположенията за годината на раждане вж. М. Желтов, Григорий Синаит, Православная Энциклопедия <http://www.pravenc.ru/text/168073.html>(посещение: 02.05.2014); Α. Δεληκάρη, ΆγιοςΓρηγόριοςοΣιναΐτης, 67-68; М. Николов,Исихазмът, св. Григорий Синаит и манастирите в Парория, Бургас 2013, 68.
[11] Μακάριος Σιμωνοπετριτης, ΝέοςΣυναξαριστὴςτῆςὈρθοδόξουἘκκλησίας, τ. Η’Ἀπρίλιος, Ἀθῆναι 2007, 191-192. Вж. М. Желтов, Григорий Синаит, <http://www.pravenc.ru/text/168073.html> (посещение: 02.05.2014).
[12] „Където и да се намира – в Синай и Атон, Константинопол и Созопол, Ливан и Парория, св. Григорий Синаит излъчва благодатна отеческа любов и отговорност, затова той се радва на рояк от ученици и последователи…” (Д. Кенанов, Крилатият въздухоходец, 10). Срв. Α. Δεληκάρη, ΆγιοςΓρηγόριοςοΣιναΐτης, 114.
[14] „Интересен момент в исихасткото движение и в школата на Григорий било това, че могъл да преодолее етническите различия и да формира една наднационална и духовно много сплотена монашеска общност. Така, сред учениците на Григорий имало голям брой българи, сърби и гърци, които живеели хармонично и работели, помагайки си взаимно, за монашеското си усъвършенстване” (Ι. Ταρνανίδης, ΙστορίατηςΒουλγαρικήςΕκκλησίας, Θεσσαλονίκη 2005, 83).
[15] Ролята на Григорий Синаит и неговите ученици за духовното възраждане направославните народи от XIV-XV в. е добре проучена и известна. За разпространението на учението му в балканските и другите православни страни вж. напр. Α. Δεληκάρη, ΆγιοςΓρηγόριοςοΣιναΐτης, 112-145; П. Пиголь, Преподобный Григорий Синаит и его духовные преемники, <http://www.hesychasm.ru/library/sinai/pigol_1.htm> (посещение: 26.04.2014); D.Balfour, Saint Gregory the Sinaite: discourse on the transfiguration. First critical edition with English translation and commentary, followed by a summary version of this saint’s life. Athens 1983, 85-89 [= Θεολογία τ. ΝΓ’ (1982), 1, 56-60]; S. Popović, The Last HesychastSafe Havens in Late Fourteenth- and Fifteenth-Century Monasteries in the NorthernBalkans, Зборник радова Византолошког института ХLVІІІ, 2011, 217-264; И. Дуйчев,Византия и славянският свят, София 1998, 140-144; Д. Кенанов, Крилатият въздухоходец, 9-20. За преводите на съчиненията му на славянските езици вж. М. Желтов, Григорий Синаит, <http://www.pravenc.ru/text/168073.html> (посещение: 02.05.2014).
[16] ЖТТ, 6.
[17] Пространно житие на Ромил Видински от Григорий Доброписец, Стара българска литература, 472. Заслужава да се отбележи, че в това житие Григорий Синаит е наречен девет пъти „велик”.
[18] Житие на св. Ромил. Стара българска литература, 472-473.
[19] ЖГС, ХІІІ.
[20] ЖГС, ХІ, 4.
[21] ЖГС, ХІ, 4.
[22] ЖГС, ІХ-Х.
[23] [Νικοδημος Αγιορειτης], ΝέονἘκλόγιον, 346.
[24] Тук могат да бъдат посочени като примери случаите с монах Лука, който се нахвърлил върху него с нож и отшелника Амирали, който изпратил разбойници да прогонят исихастите от Парория. Вж. ЖГС, ХVІІІ-ХІХ; М. Николов, Исихазмът, 77-78. Самите разбойници, впечатлени от „доброто отношение” и „поученията на божествения отец”, се променили и изоставили разбойническия си занаят, „станали истински раби Божии и спечелили спасението на душата си” (ЖГС, ХХІV).
[29] Това са: Герасим Еврипски, Йосиф, Калист, Григорий Палама, Марк Клазоменски, Теодосий Търновски, Роман Търновски, Ромил Видински, Григорий Мълчалник (Доброписец), Атанасий Метеорски, Сисой Синаит, Никодим Тисмански. П. Пиголь, Преподобный Григорий Синаит,<http://www.hesychasm.ru/library/sinai/pigol_1.htm> (посещение: 26.04.2014). По въпроса за това дали Григорий Палама е бил ученик на Григорий Синаит вж. Α.Δεληκάρη, ΆγιοςΓρηγόριοςοΣιναΐτης, 82-85; D. Balfour, Saint Gregory the Sinaite, 73-79 [=Θεολογία, 44-50].
[30] Някои изследователи смесват Роман Търновски и Ромил Видински (който като новоначален монах също носел името Роман), смятайки, че са един и същи човек. Δ.Γονης, Ταυτισμὸς ἢ μὴ τοῦ μοναχοῦ Ρωμανοῦ καὶ τοῦ μοναχοῦ Ρωμύλου, ἈναφορὰεἰςμνήμηνΜητροπολίτουΣαρδέωνΜαξίμου 1914-1986, τ. 2, Γενεύη 1989, 63-79, убедително, според нас, доказва, че става дума за различни лица.
Еванджелиста Торичели (1608—1647 г.). Известният италиански математик и физик Торичели е роден на 15.X.1608 г. във Фаенца. Получил е математическото си образование в Рим под ръководството на Б. Кастели, ученик на Галилей. В 1641 г. е заминал за Арчетр, където е помагал на Галилей в обработката на трудовете му.След смъртта на Галилей Торичели става придворен математик на херцога Тосканели (1642 г.) и едновременно е професор по математика във Флорентийския университет. От многостранната дейност на Торичели на първо място ще отбележим Торичеливия опит, с който се открива и обяснява атмосферното налягане. Нещата се развиват по следния начин: италианският физик В. Вивиани забелязал в 1643 г., че ако дълга стъклена тръба, затворена от единия край, се напълни с живак и се пусне свободният край в чашка с живак, при достатъчна дължина на тръбата нивото на живака в тръбата ще се намали и над повърхността се образува празнина (наречена по-късно Торичелева празнина). Торичели прави опити с различни течности. „В подобен съд, но значително по-дълъг, водата се издига по-високо от живака приблизително толкова пъти, колкото пъти живакът е по-тежък от водата, за да уравновеси една и съща причина, действаща еднакво на водата и на живака“ — пише Торичели. Той пръв обяснил, че причината за това явление е атмосферното налягане, което действува върху повърхността на живака в чашката, и уравновесява теглото на живачния стълб. Няколко години по-късно Паскал, решил да повтори този опит с вода и вино, за да докаже, че височината на издигането зависи от плътността на течността. Той прикрепил 2 стъклени тръби с дължина около 12,20 m към мачта, намираща се в двора на местната стъкларска фабрика. Получената разлика във височината на издигането на водата и виното напълно съответствала на разликата в техните плътности. Опитът произвел огромно впечатление.
Торичели не се задоволява само с обяснението на наблюдаваното явление, а непосредствено го прилага в практиката, като изобретил пръв живачен барометър (1643 г.). Пак по инициатива на Торичели през 1647 г. е било окончателно потвърдено Торнчелиевото обяснение на известния опит, когато за пръв път височината на живачния стълб е била измерена в подножието и на върха на планина с помощта на един и същ барометър.
Торичели е посветил голяма част от своите изследвания на механиката. В основния си труд по механика „За движението на свободно падащите и хвърлените тежки тела“ (1641 г.) Торичели е развил идеите на Галилей за движението, формулирал е принципът на движението на центровете на тежестта, установил параболичния характер на траекторията на движението на тяло, хвърлено под ъгъл спрямо хоризонта. Той е положил основите на хидравликата, като е въвел формулата за скоростта на изтичането на течността от отворите на съд:(Торичелева формула). От нея следва, че скоростта на изтичане на течността от отвора е еднаква за всички течности и зависи само от височината (h), от която течността пада, т. е. равна е на скоростта на свободното падане на телата от тази височина.Действителната скорост на изтичане малко се отличава от тази определена от формулата на Торичели. Тя зависи и от формата и размера на отвора,от вискозността на течността и големината на разхода.
Интересни са работите на Торичели по балистика. Той преработва съставената от Галилей таблица за насочване на оръдията, като й придава по-изящен вид от математична гледна точка, но остава без внимание физическият въпрос за ролята на съпротивлението на въздуха. Оценявайки практическата стойност на тази работа, Торичели конструирал прост уред, който позволявал да се намери ъгълът на насочване на оръдията по зададено разстояние до мишената. Скоро било забелязано несъответствие между данните от таблицата на Галилей — Торичели и резултатите от опитите, тъй като нито Галилей, нито Торичели са имали възможност математически да отчетат съпротивлението на въздуха и затова са били принудени да разглеждат идеализирана задача.
Изследванията на Торичели по физика на атмосферата или не са издадени, или не са запазени до наши дни. Запазила се е само лекцията му „За вятъра”, основана вероятно на негови изследвания. Тази блестяща популярна лекция, изнесена от Торичели в 1644 г., показва, че на него принадлежи заслугата за откриването на условията за възникването на вятъра и създаването на основите на общата циркулация на земната атмосфера. „Академичните лекции“ на Торичели останали неизвестни в XVII век и едва в 1715 г. били за първи път публикувани.
Торичели като продължител и приемник на Галилей доразвил и техниката на зрителната тръба, внедрена от неговия учител. Направил подобрения в конструкцията на микроскопа и достигнал съвършенство в шлифоването на лещи за телескопи.
За това, което е направил в оптиката се знае много малко. Биографите му съобщавали, че той знаел някаква тайна за изготвянето на висококачествени лещи, която не предал на никого преди смъртта си. В 1923 г. Ронки, изучавайки с помощта на съвременни интерферометрични уреди една изготвена от Торичели в 1646 г. леща (пазена във Флоренция), е бил поразен от изключително високата степен на нейното съвършенство. Той е дошъл до извода, че макар Торичели да не е могъл да знае явлението интерференция, ясно е, че той може би по чисто емпиричен път е забелязал възможността за контрол на качеството на повърхността на лещите по Нютоновите пръстени, които се наблюдават при контакт на лещата с равнината и е използвал успешно този метод в своята практика.
Тежка болест рано е прекъснала жизнения път на даровития Торичели. Той починал на 25.Х. 1647 г. във Флоренция.
В чест на този достоен представител на италианската възрожденска наука във физиката е останала извън системната единица 1 тор за измерване на налягането, равна на налягането на 1 mm живачен стълб.
Този сайт използва ‘бисквитки’ (cookies), за да ви предостави възможно най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.ПриемамПрочети повече
Правила на поверителност
Privacy Overview
This website uses cookies to improve your experience while you navigate through the website. Out of these cookies, the cookies that are categorized as necessary are stored on your browser as they are essential for the working of basic functionalities of the website. We also use third-party cookies that help us analyze and understand how you use this website. These cookies will be stored in your browser only with your consent. You also have the option to opt-out of these cookies. But opting out of some of these cookies may have an effect on your browsing experience.
Necessary cookies are absolutely essential for the website to function properly. This category only includes cookies that ensures basic functionalities and security features of the website. These cookies do not store any personal information.
Any cookies that may not be particularly necessary for the website to function and is used specifically to collect user personal data via analytics, ads, other embedded contents are termed as non-necessary cookies. It is mandatory to procure user consent prior to running these cookies on your website.
(Торичелева формула). От нея следва, че скоростта на изтичане на течността от отвора е еднаква за всички течности и зависи само от височината (h), от която течността пада, т. е. равна е на скоростта на свободното падане на телата от тази височина.Действителната скорост на изтичане малко се отличава от тази определена от формулата на Торичели. Тя зависи и от формата и размера на отвора,от вискозността на течността и големината на разхода.