Снимка: http://www.nieuwetijdskind.com/tag/aura/

Автор: Николай Витанов
Институт по механика, БАН

Галактическите пътешествия на тайния съветник

(Пътешествие второ)

(към пътешествие първо)

У-у-у, дю-ю-ю, лошият Витанов пак нахока добрите политици, които продължават да морят с глад и нищета истинските български учени

Наистина интересни неща се случват в нашата татковина. Разказът за първото пътешествие на тайния съветник предизвика любопитни реакции. Едни много го харесаха, други пък бяха силно разлютени. Поради една болезнено възприемана от някои подробност – Урко е генерал от планетата на маймуните (което си е вярно). И като се почна – ама защо имало за генерала, а за Станишев и за Орешарски нямало нищо. Де го чукаш, де се пука – така е рекъл народът. Я да попитам – нима вие си мислите, че Урко въплътява конкретен български политик? И защо така си мислите? Да не би тоя конкретен политик да консумира миски или пък да кара хората да си пребоядисват задниците? Я си помислете пак!

Не мога да разбера и друго нещо. В първото пътешествие има писано много за български министри и там всеки е с името си и с това, до което министерстването му е довело. Не виждам тези, които ме критикуват, да са написали подобно нещо. Лесно е да псуваш пред телевизора или във Фейсбук.

Вземете, та напишете и вие нещо. Похвалете ги тези министри. Напишете за политика-генерал и за другите двама. И не се бойте – те няма да ви се разсърдят. Няма и да ви обърнат внимание, между нас казано. Но давайте – покажете ми кои са добри и кои са лоши. Нека и аз да науча нещо ново. И ще съм ви благодарен.

А за тези, които се вълнуват от това, че на средния български учен заплатата му е такава, че за 10 години не му стигат към 40 000 лева, за да покрие елементарните си потребности (позорен факт нали) – за тях са тези пътешествия.  И между редовете с фантастика са  казани доста неща. Но стига за това и да караме нататък.

По пътя към Остероса

Септември е доста претрупан месец. Лятната идилия почва да свършва, хората се прибират по навъсените градове и след няколко дни живота ги завърта така, че и те стават навъсени. Та в една такава вечер, на всичкото отгоре и дъждовна, си седях и пишех поредната рецензия за една статия, произведена на десетина хиляди километра от София. Както винаги, беше вече късно и както можете да се досетите, по едно време усетих, че освен мен в стаята има още някой. Като погледнах – на земята пред бюрото седеше тихичко вежливото зелено човече за което времето нямаше значение и чакаше да му обърна внимание.

-Здравей друже – казах му.

-Здрасти, здрасти – отвърна човечето (явно преводаческите микроби работеха безотказно дори и месец, след като бях изпил червеното хапче).

-Доволен ли е Урко?-попитах аз

-Доволен е, но се е размислил – отвърна човечето – то той им затвори устата на учените маймуняци, но тез юнаци, дето сложи да управляват науката, такива каши направиха, че сега Урко се размисля дали да реши проблема, като изпрати две роти горили да ги избият или пък да вземе да те вика пак, за да му кажеш как да си намали кахърите.

-Е-е-е – казах аз – каквото Урко поиска, това и получи. Надявам се да не ходя пак до планетата на маймуните. Банановите републики трудно се превръщат в технологични държави.

-А, не-не – каза човечето – този път имам друга задача за тебе. Ще отидем на една дива планета, където ще гледаш смъртта в очите по сто пъти на ден. Там има едно момиченце от добро семейство, което трябва тайно да стигне от един град до един манастир, където ще бъде обучено да се оправя с тежестите и задълженията на властта. Ти трябва да я придружиш по пътя. И като я придружаваш, трябва да я научиш как да използва силата на науката, за да побеждава враговете си.

-Добре, де – рекох аз – не съм особено добър в това да се пазя от смъртта, може още при първата среща да гушна китката.

-А, не се притеснявай – каза човечето – тука на помощ идват моите технологии. Пийни това жълто хапче и ще си въоръжен с чудесни оръжия. А ето и инструкцията за експлоатация.

И човечето насочи нещо като бластер към главата ми и натисна спусъка. За половин секунда ми причерня пред очите. Но после…

-Всичкото това… – втрещено се разхождах  из новото знание в главата ми.

-О, да – каза човечето – пий хапчето и всичките тези чудесни способности са на твое разположение.

-Ама завинаги ли? – възрадвах се аз.

-Не-е-е – захили се човечето – Но мога да ти ги оставя два-три дни след като приключиш със задачата, та ако имаш зъб на някого, да ги поупотребиш.

-Добре – казах аз и изпих хапчето. Не почувствах нищо особено в следващите десетина минути – А действа ли? – реших да попитам.

-Ами опитай – каза човечето.

Погледнах към съседния покрив. Там една гугутка се бореше с парче кифла. „ А сега тази кифла отива половин метър наляво” – помислих си аз. И кифлата се отмести! Гугутката почна да се оглежда насам-натам, но кифла нямаше.

-Да щракам ли? – каза човечето – Както винаги – кривим времето и все едно те е нямало 3 минути, колкото и да ти се наложи да прекараш на планетата.

-Как и е името на тази планета? – попитах аз

-Остероса – каза човечето. И щракна с пръст. След миг бяхме там.

Жестокият див свят на Остероса

Посрещна ни утринна мъгла. И някакъв примитивен път, по които приближихме до нещо като бараки със сламени покриви. Тъкмо започнах да се питам, какво ли търся тук и защо ли са всичките защитни и нападателни технологии, вградени в мен, когато зеленото човече влезе в една от бараките. Влязох и аз.

Вътре в бараката имаше една маса, малко прозорче без стъкло, един човек в плетена ризница и едно момиченце, някъде около 10 години. Момиченцето беше облечено като момче, а на кръста му бе запасано нещо, което може би беше меч, но по-скоро беше играчка.

-Този ли е – попита мъжът.

-Да, този е – погледна към мен зеленото човече – той ще заведе твоята Ая до храма на хората без лица.

–  Не ми се вярва – каза мъжът – дотам са три дни път с кон, а тази ще го убият преди да  измине и  200 крачки.

–  Не го подценявай толкова – каза човечето –изпитай го дали може да вдигне чука на Брандор.

–  Чука на Брандор! – повдигна вежди от учудване мъжът – откакто е изработен този чук, никой не е успял да го вдигне!

–  Е, време е вече – подсмихна се човечето – води ни да видиш.

След което излязохме и тръгнахме през полето. След 1 час ходене стигнахме до един хълм, а до хълма имаше огромен вертикално стоящ чук – 10 метра висок и тежащ поне 100 тона, защото бе изсечен вероятно от някакъв къс скала, намирал се някога на това място.

-Е, стигнахме – каза мъжът с ризницата – легендата казва, че само най-могъщият магьосник ще може да вдигне чука на Брандор. Чакаме вече 500 години да стане това.

-Е, ами вдигай – обърна се към мен зеленото човече – иначе мисията ни отива по дяволите.

Запрехвърлях справочника по новите ми умения в главата и бързо стигнах до левитацията. Оказа се, че не само това чукче, ами и Титаник ще мога да вдигна с тия възможности, които зеленото човече бе вградило в мен. Отидох до чука и пуснах левитацията в действие. Дръжката на чука се наклони и стигна до ръката ми. Мъжът в ризницата зейна от изненада, а момиченцето отстъпи две крачки назад. Нататък беше лесно – левитационният генератор вдигна чука и по моя воля го запрати в близката гора, където откърши доста дървета. Мъжът в ризницата падна по очи.

-Велики магьоснико – простена той – 500 години чакаме този миг. Кажи ни името си!

-А-ми-и-и – започнах аз и нищо не ми идваше в главата.

-Това е лорд Вейдър. Дарт Вейдър, майстор на магията – каза зеленото човече, като едва се удържаше да не се залее от смях – той ще обучи малката Ая как да използва умните хора за да си върне заграбените земи. Както виждаш, той и ще я заведе до храма на хората без лица, които ще продължат обучението й. Вече вярваш, нали?

-О, да – на лицето на човека с ризницата се появи радостно изражение – вече вярвам.

-Вярата е опиум за народите – размаха пръст зеленото човече. А аз едвам се удържах да не му забия един усилен технологично шамар. Човечето, предусетило това, отстъпи две крачки, погледна ме с весело изражение и каза:

-Е, лорд Вейдър, картата ти е в главата. Води детето и го учи по пътя. И включи автоматичния отражател на остри предмети за тебе и за детето, та да не ви застигне някое копие, стрела, нож или каквото има още там по пътя.

И като каза това, човечето включи силовото поле около мен и момиченцето. Сега, съгласно наръчника, трябваше да сме неуязвими.

-Е, довиждане – каза човечето – Ще се видим във храма.

И изчезна. Мъжът с ризницата погледна жално детето и ми каза:

-Пази я, велики магьоснико. Тя е нашата надежда. – и помаха с ръка за изпроводяк.

В това време умът ми търсеше картата. И скоро я намери. Тъкмо навреме, защото момиченцето попита

-А сега накъде?

-Натам – посочих пътя надясно и тръгнах полека. Момиченцето тръгна с мен и каза:

-Трябва да си намерим коне.

Ох, мили Боже, помислих си, наистина съм в средните векове.

-Добре, ще си намерим – опитах се да поддържам разговора.

-А кои са умните хора? Тези, дето могат да четат ли? – заразпитва момеченцето.

-Не само това – отвърнах – умните хора изследват света и могат да направят много полезни неща, които да облекчат живота на хората. По моите краища на такива хора им викат учени. А иначе всеки лорд може да чете, но това не го прави умен.

-И баща ми можеше да чете, лорд Вейдър, – каза момиченцето – но го убиха.

Лорд Вейдър ли, защо ме нарича така– тръгнах да мисля аз, но бързо се сетих, че зеленият ми приятел ми беше дал това име на майтап и сега майтапът почваше да става неприятен. Но какво да се прави.

-Кой беше баща ти? – реших да понауча малко за историята, в която бях въвлечен.

-Лордът на северните земи. Но го примамиха в столицата и го убиха. Избиха и семейството ми и сега търсят мен. Но ти ще ме защитиш, нали, лорд Вейдър – умолително погледна момиченцето – а аз ще ти помагам. Виж, имам меч от най-добрата стомана – заразмаха малкия си меч тя.

-Знаеш ли Ая – подхванах  скептично аз – мечът е продължение на ума. Остави опасните хора на мен, а покрай другото, нека те науча как да използваш ума си и ума на учените хора, за да да си върнеш земите, а защо не и да станеш кралица. Но за да стигнеш дотам, сърцето ти трябва да загрубее и да се научиш да наказваш лошите и да уважаваш свестните.

 И докато си говорехме така, по пътя се чу цвилене на коне. „Вярно има коне на тази планета” – помислих си.

-Какви хубави коне – каза Ая.

Погледнах и аз. Да, двата коня бяха хубави, но имаше и малък проблем на гърба на всеки кон. И малкият проблем се състоеше от тежковъоръжен брадясал рицар.

-Я гледай кого ни праща съдбата! – гръмогласно каза единят – Лейди Ая, придружавана от дрипав нещастник в монашеска роба. Ела тук, малка лейди, за главата  ти има голяма награда в столица.

-Съжалявам господа, но ние сме в обратната посока – казах аз.

Двамата рицари слязоха от конете. По едрият извади меча си и каза:

-Ей, дрипльо, аз съм властта тук. И като така, животът ти свършва, а главата на малката лейди ще бъде набучена кол в столицата.

И рицарят замахна с меча. Силовото защитно поле обаче работеше безотказно. Мечът отскочи и лицата на двамата мъжаги се издължиха от учудване. Рицарят замахна втори път. Мечът отскочи отново, а учудването полека започна да преминава в уплаха.

-Да-а-а – рекох аз – виждам, че сте велики войни. И като всички велики войни нападате хора без оръжие и малки деца.

И включих технологията, описана в справочника като организатор. Тя осъществяваше почти мигновено всяко мое желание та чак до това да преместя планината, чиито върхове се белееха на хоризонта (велико нещо е технологичното развитие на планетата на зелените човечета!) Та като включих технологията, продържих:

-Каква ще кажете, о  велики войни, да бъдете набити до колене в земята и две мечки да са на път да опитат от вкусното ви месо. А ние с малката лейди ще заемем местата на конете ви. А вие като велики войни, ще се оправите с мечките. И те нямат оръжие като мене.

Речено – сторено. Организаторът изпълняваше желанията ми – рицарите се оказаха до колене вкопани в земята, а наоколо се започна да се чува рев на мечки, доста ядосани от това, че ги бяха отделили от обичайната им територия.

-Малка лейди – казах аз и помогнах на Ая да се качи на коня. Аз се качих на другия кон и продължихме по пътя си. А двамата рицари останаха на волята на страстите, бушуващи и на свободния пазар – по силният щеше да убие по-слабия.

-Откъде знаеш тези магии лорд Вейдър – попита Ая

-Хм – посмутих се аз – от учените хора по моите земи.

-Разкажи ми за учените хора по твоите земи – примоли се момиченцето.

-Добре – казах аз и се позамислих откъде ли да започна.  И започнах така:

-В някои краища на моите земи нещата са така организирани, че  учените хора произвеждат магии, наречени технологии и с тези магии правят по-хубав живота и на господарите и на обикновените хора. В други места пък учените хора са гонени, защото на техния фон изпъква ярко некадърността на господарите, които не са способни да управляват. И като така – гледат да смачкат всичко, що може да покаже грешките им на обикновените хора.

-И кое е по-добре – попита Ая –  учените хора да правят магии, наречени технологии или да бъдат гонени?

-Разбира се, че е по-добре да правят магии. Но не е лесно да управляваш страна и народ, когато магиите са много. И ако си прост и ограничен управник, ще искаш магиите да са колкото може по-малко, а народът ти да бъде тъп и ако може по-прост от тебе, за да може да го управляваш. Такива държави западат и падат под ударите на тези, които имат много от магиите, наречени технологии.

-Ама защо тези магии правят страната по-силна? – заинтересува се момиченцето.

-Хе – подсмихнах се аз – отделните магии мила моя се събират в една голяма магия, която по нашите земи наричат икономика. Колкото е по-силна тази магия, толкова е по-силна и съответната страна. А учените хора с техните магии – технологиите, могат много да усилят голямата магия. И ето как. Усилването на голямата магия е пропорционално на усилването на магиите на учените хора. Казано на езика на моите земи, растежът на икономиката е пропорционален на технологичното развитие. А доколко ще се усилват магиите на технологиите, зависи от няколко неща. Най-напред трябва да се влагат пари в учените хора, които произвеждат магиите, наречени знания. За целта трябва да се грижиш за тези хора. Ако няма грижи за тях, нищо няма да стане.

-Ама за всички ли учени хора трябва да се грижа? – попита Ая

-За всички, които са наистина учени – отговорих аз. И продължих –  Няма какво да се грижиш за шарлатаните, от тях полза няма. Шарлатаните гледат да са най-близо до управлението и да изцоцват парите. Тях направо можеш да ги бесиш. А за истински учените хора има два възгледа. Единият е теорията на армията на големия магьосник лорд Кейнс. Тя казва, че добре организираните учени хора са като армия. Едни са много ефективни да създават нови магии, други са много ефективни да превръщат новите магии в технологии, трети са много ефективни да разказват на хората, какво са магиите. И само добре организирана армия от учени хора може да усили магията, наречена икономика.

Другата гледна точка е шарлатанската мандражийска теория. Според теорията на бандата и мандрата, учените хора трябва да са като банди, обиращи мандри. Тези мандри по моите земи се наричат проекти. Та за да се обере мандрата, трябва да се събере банда и бандите, които могат да оберат най-много мандри, са най-добре. Другите учени хора, които не влизат в подходящи банди, които да обират подходящите мандри, посочени от шарлатаните, стоящи близо до господарите – да мрат. За тях мандраджийската теория казва, че са некадърници и сами са  си виновни за състоянието в което се намират.

-Но – засмя се Ая – у нас дори и децата знаят, че никакви банди, обиращи мандри не могат да се сравняват по ефективност с армията. И ако трябва да се бориш с някого, ти трябва армия, а не няколко банди, колкото и опитни да са бандитите в тях. Нищо не може да се мери с редовната армия.

-Така е – подсмихнах се и аз – но това, което тук и децата знаят, е съвършено непостижимо за умовете на последователите на мандраджийската теория.  Всъщност тяхната цел е да няма армия от учени, а парите за тази армия да се крадат. И насила карат учените хора да стават бандити. Или да умрат от глад ако желаят.  А държавата трябва да се маха и да е слаба, че иначе някой държавник на място вземе та се сети, че ефективността на системата „банди обират мандри” е практически нула[1]. И да постави нещата на мястото им – първо армията, пък после специални проекти за елитните части. А сега какво  – по някои земи гледаш  хвалби как успешно са обрали мандрите, а технологии няма и няма. И човек се пита – абе толкова мандри обраха тия банди, пък ефективност никаква? А умните управници от държавите с армиите поддържат лордовете, вярващи в теорията за бандата и мандрата, за да е слаба съответната страна. А с една слаба страна бързо можеш да се разправиш.

-Да, така е – рече Ая – и като се измислят новите магии, после какво?

-После идва ред на тези, които превръщат новите магии в магии, които и по-неуки магьосници могат да използват. Тези магии се наричат технологии. Значи и да събереш учените хора и де се грижиш за тях и армия да ги направиш и да натикаш апологетите на системата „банди обират мандри” в ъгъла – пак усилията ти ще са напразни, ако не направиш втората и третата крачка. А втората крачка по този път е да превърнеш новите магии в технологии. Ако си тъп управник, ще закриеш местата, където са събирани такива хора и ще ги разгониш по държавите, управлявани от по-интелигентни лордове. И голямата ти магия – икономиката, ще е много по-слаба от голямата магия в тези държави. Не бъди тъп управник и не гони тези хора. Събирай ги.

-А каква е третата стъпка? – поинтересува се Ая.

-Много просто. Щом вече имаш магиите, наречени технологии, инвестирай в тяхното използване. Не си ги дръж като развлечение за придворните дами. И така ще усилиш голямата магия, наречена икономика.

-Добре, де – каза Ая – то не е сложно. Как така по твоите земи има мандражии, лордове, които си гонят учените хора по чужди държави и такива, които не прилагат магиите. Ами че те трябва да са много глупави и ако още не са подчинени от по-умни лордове, то съвсем скоро това може и да стане.

-Така си е – позамислено отговорих аз – но знаеш ли, че най-големият затвор за човека е собственият му мозък. Набий в мозъка на човек фалшиви идеи и той е в затвора. Може много книги да е прочел, но ако вярва в глупостите, които му набиеш в мозъка като му кажеш, че така било по другите земи, няма значение колко е прочел. Той е в затвора и не може да излезе от него. Много от лордовете по моите земи са така.

-Това ще го запомня – усмихна се Ая – Може и да ми потрябва.

И докато си приказвахме, стигнахме до покрайнините на Града на обесените. На пътя ни се появи една страноприемница и понеже четири звездните хотели още не бяха измислени на тази планета, аз реших,че ще нощуваме там.

Вътре в страноприемницата се беше събрало всичко, що може да ходи. Двукраки и четирикраки, бели и черни, пияни мъже и поразголени жени, които умело им отмъкваха парите. И ние на една маса. Но ако си мислите, че вечерта щеше да мине тихо, бъркате. На голямата маса в центъра на кръчмата бяха насядали войници и един от тях стана и тръгна към нас. Беше висок като планина и също толкова широк. Запрехвърлях из ума си наръчника за вградените оръжия, докато грамадата от месо и кокали дойде до нас и каза:

-Хей дрипльо, защо не ни черпиш по едно питие.

-Ами защото не ми се пие, ваше благородие –  отвърнах аз, като вече имах нещо наум.

-Ха –а – ха-ха – разсмя се грамадата и се обърна към войниците – не му се пиело значи. А пък аз сега ще ти отсека главата и ще си пийна от кръвта ти.

Поогледах натрапника – не беше в първа младост. Затова реших да посменя малко репликата от прочутия филм.

-Тъп джедай – казах достатъчно високо, че да ме чуе.

-А-а-а-а! – лицето на  грамадата се изпъна. – Това тъп го чух, а джедай сигурно е още по-голяма обида.

И  извади меча си.

-Както желаете, ваше благородие – казах аз, повдигнах си ръцете и от тях започваха да излизат известните ви сини мълнии. Грамадата падна на земята и се запревива. Другите войници наскачаха.

-Като кажа, че си тъп джедай, значи си тъп джедай – казах благо аз и включих с мисъл вградения левитационния генератор, който обърна грамадата надолу с главата.

-А сега да пробием стената – помислих си и запратих ужасения грамаден глупак към една от стените на кръчмата. След пробиването на стената се оказа, че не съм уцелил стената, която граничи със свинарника.

-Е-е-е, хайде обратно и да пробием правилната стена – казах аз. Тялото на грамадата се върна в начално положение и тутакси полетя към правилната стена. След като я проби и нея,  великанът тупна точна в средата на кочината и разплиска помията.

-Грууууш! – обади се весело едно прасе и започна да го облизва помията от ризницата му.

-На колене пред великия магьосник лорд Вейдър – каза Ая на ужасените войници, които веднага коленичиха с наведени глави.

-И кажете – продължи Ая – ние сме тъпи и некадърни джедаи.

-Ние сме тъпи и некадърни джедаи – като стадо започнаха да повтарят войниците, като си мислеха, че джедай е много обидна дума. Но май за затвора на ума ви разказах малко по-горе.

-Хайде да се махаме оттук – хванах Ая за ръката, а с другата прибрах едно печено пиле от съседната маса и й го дадох.

Излязохме от кръчмата и докато гризеше пилешкото, Ая попита:

-А какво е това джедай и защо джедаите са тъпи?

„Ох, мили боже, каква стана тя” – помислих си, махнах с ръка и докато търсехме къде ще спим, казах:

-Остави това, а ако искаш ще ти разкажа още малко за учените хора.

-Хайде утре, че вече ми се спи – рече Ая – виж там има една стара плевня. Ще спим вътре, а ти я огради с призраци, че да ни пазят.

„Идеята не е лоша” – помислих си. И тъй влязохме в плевнята и вграденият материализатор превърна част от сламата в две легла. Отвън холограми на зомбита със сини очи обикаляха плевнята и от време на време тихо виеха. Никой не посмя да наближи.

На другия ден продължихме пътя си.

-Кажи сега още за учените хора – попита Ая.

-Ами добре – нагласих се на коня аз и започнах – количеството на учените хора има голямо значение за бързата направа на магиите, наречени технологии. Ако броят на учените хора е малък, те не могат да създават сложни магии. Това знаят мъдрите владетели, които гледат да намаляват по всякакъв начин броя на учените хора в земите на по-простите владетели. След което лесно ги завладяват.

-Хм, да събирам учени хора значи – подсмръкна Ая – и да се грижа за тях и да са достатъчно много.

-Да, така е – продължих аз – една технология изисква минимален брой учени хора, за да бъде създадена. На това му се казва прагово значение на брой на учените по моите земи. А когато учените хора са достатъчно много, те създават бързо магията. На това пък му се казва нелинеен ефект от големия брой учени хора.

-Прагово значение, нелинеен ефект – повтаряше Ая – а нима има толкова прости лордове, които да не знаят за праговото значение и за нелинейния ефект.

-Е, драга моя, засмях се аз – простотията ходи по хората и най-вече по лордовете. А пък целта на умните лордове е с помощта на учените хора да отнемат земите и богатствата на простите лордове. Което вероятно ще правиш и ти като пораснеш.

-Аха, да – каза Ая – и какво още ще ми кажеш за учените хора?

В това време над нас притъмня. Погледнах нагоре и не повярвах на очите си – в небето летеше дракон

-Леле, сега ще ни изгори – изпищя Ая.

-Не бой се, няма – отвърнах аз – гледай сега как ще му извадя сърцето. И пуснах вградения телепорт. След миг кървящото драконово сърце беше в ръцете ми. Но драконът не падна. Зави и кацна до нас. Засилих силовите полета на максимум.

-Ей – каза дракона – върни ми сърцето. И не се надувай – виждам силовите полета, които ви пазят.

-Хм – посмутих се аз – а ти защо не умря?

-Дълга история – рече драконът – при нас на планетата Дракслания драконите имаме по две сърца. Но с двама апапи катастрофирахме на тая жалка планета и сега чакаме да ни намерят и да ни приберат.

А на мене ми хрумна една нещо.

-Ето, връщам ти сърцето, че и кръвоносната ти система възстановявам – казах и го направих – обаче искам да направиш нещо в замяна.

-Какво? – попита драконът.

-Ще пазите с двамата си апапи това момиче и ще му помагате да събира учени хора, за да прави магии, наречени технологии.

-Ха-хаа, добре – разсмя се драконът- тъкмо ще си осмислим престоя. – И нали може да поизпържваме враговете на малката лейди, дори и когато порастне?

-Разбира се – отговорих – съставът на лордовете трябва да се подменя непрекъснато. Но пържете, печете и яжте само некадърниците. И за вас песни ще се пеят.

Драконът се развесели и блъвна огън. На пътя на огъня случайно се оказа една заблудена овца, та за обяд ядохме печено.

-Гладен съм още – рече драконът, блъвна още огън и изпече конете ни. И каза

–Ама вие не се притеснявайте, аз ще ви закарам, закъдето сте тръгнали.

-Храма на хората без лица – погледнах го намръщено аз.

-Уф, неприятно място – рече драконът, похапвайки си печен кон – и не се мръщи колега магьосник. Печеното конче е хубаво, а аз ще си трая за инопланетните технологии, с които си натъпкан. Да ви се чуди човек как успявате да поберете всичките тези технологии на толкова малко място.

-Лорд Вейдър е велик магьосник – каза Ая.

-О, да –подсмихна се драконът – И по-силен огън от мене може да бълва.

-Вярно ли? – попита Ая – я покажи.

Огледах се. На три километра от нас имаше изоставен полуразрушен замък. Пуснах материализатора и той създаде два тона тротил в центъра на замъка. След което блъвнах малко огнено топче, която прелетя трите километра до тротила. Няма да ви описвам технологиите, които ми позволиха да направя тези чудесии. Но пък взривът беше оглушителен.

-Браво майсторе – захихика драконът – тази технология, ъ-ъ-ъ, магия и аз не мога да я правя. Хайде качвайте се.

И докато слисаната Ая се съвземе, вече бяхме във въздуха. Скоро към нас се присъединиха и другите два дракона. След два часа летене стигнахме до храма на хората без лица. След като кацнахме, ни  посрещнаха внимателно (както се полага на велик магьосник ескортиран от три дракона) и преди да се разделим с Ая, седнахме да поговорим.

-Нека ти кажа още нещо за учените хора – започнах аз  – И при тях има майстори, чираци и калфи и доста чираци и калфи трябва да има, иначе майсторите не могат да създават нови магии с достатъчна бързина. Казвам ти всичко това – продължих аз – защото ще срещнеш лордове, които се правят на джедаи…

-На тъпи джедаи, нали – прекъсна ме Ая.

-Да, правят се на тъпи джедаи. И мъчат да съкращават чираците и калфите, че били неефективни. Но така намаляват ефективността на майсторите.

-Че това при нас и децата го знаят – каза Ая. – Ей, много тъпи са тия лордове – джедаи при вас. Ако бяха тук, веднага щях да им отрежа главата! Хак, хак – размаха Ая сабята си.

„Да-а-а, средновековието си има някои предимства” – помислих си аз и погледнах към храма. На портала на величествената каменна постройка имаше надпис на местния език – „Всички трябва да умрат”. Ая ме видя, че чета надписа и каза:

-И най-лошите лордове, които преследват магьосниците, правещи технологии, умират.

-Вярно е – отвърнах аз – Даже един мъдър магьосник по нашите земи на име Планк казал веднъж, че противниците на една идея не се разубеждават – те умират. Та докато не измрат некадърните лордове, няма да има оправия.

-А аз ще събирам учените хора и ще им помагам да правят магии, с които да превзема земите на тукашните некадърни лордове – каза Ая. – А некадърен лорд без власт е по-долу и от прасе и почти винаги бива убиван.

-Така е – позамислено казах аз – Властта прави ръцете на лорда дълги и силни. Без власт лордът не може да се мери дори и със селяните, които са навикнали на трудния живот и с яките си ръце спокойно могат да го удушат.

-Трябва да влизам вече – каза Ая и погледна чакащите я монаси в ризници. – Но разбрах какво трябва да правя с лордовете и с учените хора. Едните трябва да умрат, а другите трябва да се събират и пазят, защото произвеждат магии.

-Е – засмях се аз – така се става кралица.

 И целунах Ая по челото, след която тя влезе в храма, където щяха да довършат обучението й. Драконите тръгнаха да  се заселват в близката планина, а до кладенеца на храма стоеше и ме чакаше моят зелен приятел.

-Лорд Вейдър – ти надмина очакванията ми – през смях каза човечето – тъп джедай значи и хоп – при прасето с главата надолу. Имаш чувство за хумор. Ама видя ли какви готини сини мълнии излизат от ръцете, а! Хайде да си ходим – каза човечето и щракна с пръст. И в следващия миг вече бяхме  в кабинета ми.

-Като заплащане ще ти оставя нещичко от технологиите –подхвана да приказва човечето – Но ти всъщност не използва много от тях. Можеше да станеш 20 метра с увеличителя на размер например. Както и да е – хайде довиждане и до нови срещи.

-И нови срещи ли ще има – почти изохках аз.

-Ами да – каза човечето – славата ти вече се носи из Галактиката. Хайде чао.

И  изчезна (при това без мирис на тамян). А аз дълго се чудих какво ли ми е оставило  от технологиите. Докато един ден отидохме да нагледаме тъщата. На която й бяха докарали кубици дърва за зимата. Които трябваше да се цепят. От мене разбира се. Казват, че учените хора били със слаби ръце. Затова чак се учудих на себе си, когато купчината дърва бе нацепена за половин час.

„Я-я-я, зеленият приятел ми е оставил малко сила в ръцете” – помислих си. В същото време козелът на тъщата ме бутна с глава. Едва не паднах. Ядосах се и му набих един удар между очите. За мое учудване, въпреки огромната  способност на козлите да издържат удари по главата, козелът на тъщата се срина на земята. Погледнах юмрука си и помислих:  „Бреей, доста сила ми е оставил в ръцете зеленият хитрец”. Козелът се посъвзе.

-Тъп джедай – казах му – аз съм зетят на господарката ти!

-Ме-е-е-е – жално измрънка козелът.

-Виновен си, я – скарах му се през смях и отидох да обсъждам с тъщата тънкостите на готвенето на бавен огън.  А там някъде из дълбините на Галактиката моят зелен мениджър договаряше следващите ми пътешествия. Пък вие вероятно се сещате как се произнася „Всички трябва да умрат” на Остероса. Ами по същия начин, както се произнася и на Вестероса – валар моргулис.