Вятърът е от онези външни сили, които играят голяма роля за изменението на земната повърхност. Той разрушава скалите, пренася разрушените материали и ги натрупва. От скоростта и постоянството на вятъра се определя и степента на неговата работа. Вятърът носи със себе си прах, пясък и по-едри скални частици. Ако вятърът се движи със скорост 6,5 м в секунда, той може да пренесе прах и фин пясък; при скорост 10 м в секунда — пясък, а при скорост 20 и повече метра в секунда той подема вече по-едрите частици. Вятърът пренася разрушения материал на по-къси или на по-дълги разстояния. Има случаи, когато количествата прах, издигнати на голяма височина, са пропътували със силния вятър 2000-3000 км.
Дейността на вятъра се проявява във всички географски ширини. Най-големи промени той причинява в областите със сух климат, където растителната покривка е оскъдна или съвсем липсва, а и физическото изветряне е най-добре изразено. Такива области са пустините и полупустините. Пустините заемат около 15 % от земната суша. Те са разпространени предимно в пояса,който се простира между 35-тия паралел на север и юг от екватора. Пустините обхващат различни по големина площи от Азия, Африка, Австралия, Северна и Южна Америка. Дейността на вятъра личи и на други места, обикновено слабо защитени от растителността. Дейността му може да се наблюдава и по крайбрежията, където водата от океаните и моретата, от реките и езерата отлага пясък, който по-късно изсъхва. Тя може да се забележи и по откритите планински части. Влиянието на вятъра се чувства и в равнините, особено при прашни бури, когато могат да се изнесат милиони тонове почва.

На какво е способен понякога вятърът?

Вятърът издухва прах, пясък, скални и почвени частици. През 1934 г. от силен вятър били отнесени от равнините на САЩ около 25 см почва. През 1960 г. пострадали от такъв вятър земите на Поволжието в Русия. От тях били отнесени повече от 10—12 см почва. А ето какво разказва очевидец за вятъра, духал в равнините на европейската територия на Русия през 1892 г.:

„…Сух силен източен вятър в продължение на няколко дни гризеше земята и гонеше пясъчни маси, земя и прах. Облак след облак се издигаха и изпреварвайки се един друг, се сливаха в непрогледна за окото маса от прах, засипваща очите. Вятърът виеше с невероятна сила, сриваше всичко, което му се изпречеше на пътя…“

Като издухва, вятърът е способен да окаже влияние при оформянето на различни по размери понижения на земната суша. Едни такива понижения, образувани с участието на вятъра, се срещат в щата Орегон в САЩ. Те имат дължина няколко километра, а най-дълбокото от тях е с дълбочина 15 м. Вятърът е помогнал да се моделират понижения в пустинята Гоби в Централна Азия, където те са дълги до 50 км и дълбоки до 30 м. Много голяма роля е изиграл вятърът в Либийската пустиня в Северна Африка. Там е открито понижение с дължина 240 км и ширина 120 км. Дълбочината му надминава 200 м.

Но вятърът не само може да издухва. Той подема частици, носи ги и ги използва при своята разрушителна работа. Особено добре се наблюдава това в пустинните и полупустинните области, където се намира голямо количество изветрели скални материали. Основната част от материалите, която се подема от вятъра, представлява пясъчни частици. Те се движат с вятъра до 2—3 м над земната повърхност, а понякога и до 8—10 и му служат като инструмент за разрушаване и полиране на скалите. При смяна на посоката на вятъра намиращите се на земната повърхност скални късове могат да получат тристенна или многостенна шлифовка. Потвърждение за разрушително то действие на вятъра представляват улеите в скалите, чиято дълбочина може да достигне 1—1,5 м. Те са ориентирани по посока на преобладаващия вятър. Най-добре изразени са тези форми в пустинните райони на Таримския басейн на територията на Западен Китай.

Може ли вятърът да бъде скулптор?

Главно от разрушителното действие на вятъра скалите могат да се преобразят в причудливи форми, които разнообразяват релефа на пустинните и полупустинните области на Земята. Поради различната си устойчивост скалите добиват вид, напомнящи гъби, арки, мостове.
През 1906 г. известният руски и съветски учен В. А. Обручев открил в областта Джунгария в Централна Азия уникални форми, моделирани от вятъра в песъчливо-глинести скали. Ето какво пише той: „… Може да се помисли, че сме попаднали сред развалините на някакъв древен град. Ние вървяхме като по улици, оградени с масивни здания азиатски тип, с корнизи и колони, но без прозорци… Ето над зданията се издига остра игла с височина няколко метра. Ето две кули — едната по-висока, а другата по-ниска, в долните части съединени в общо здание. Ето тънък стълб, завършващ като че ли е глава на гущер… Ето… фигура на жена с широка рокля, стояща на колене. Ето бюст на човек с шлем…“

Как се образуват дюните?

Вятърът носи пясъчни частици. Когато неговата скорост намалее или се яви някакво препятствие, той започва да натрупва пясъчните частици. Образуват се пясъчни навявания, едни от които са дюните. Те са формите, които най-често се свързват с дейността на вятъра.
Дюните са разпространени предимно в пустинните области на Земята. Те се разполагат перпендикулярно на духащия вятър. Дюните имат склонове с различен наклон. Склонът от страна на духащия вягьр е с наклон от 5 до 15°, а склонът от обратната на вятъра страна достига 30—35°. Наветреният склон се формира от вятъра, а подветреният се образува благодарение на силата на тежестта на пясъчните частици. Дюните имат различна височина. Обикновено тя се колебае от 1—2 до 25—30 м, но се срещат и по-високи дюни. В пустинята Сахара в Африка са описани дюни с височина от 200 до 500 м. По този повод руският специалист Б. А. Фьодорович пише: „За построяването на най-голямата египетска пирамида на фараона Хеопс са били необходими 2300 каменни блока, всеки от които с тежина по 2,5 тона. Според преданията строили я 100 хил.роби в течение на 20 години. Ето че Хеопсовата пирамида е пигмей в сравнение с пясъчния хълм, тъй като нейната височина е 147 м, а не 500 м.“

Дюните понякога са разположени в редици. Тяхната дължина може да достигне 10 и повече километра. И тъй като ветровете духат постоянно, дюните се движат. При едни придвижването е слабо, но други променят чувствително своето местоположение и могат да изминат повече от 20—30 м годишно. Наблюдавани са отделни случаи, когато дюните са се придвижили за един ден на разстояние 20 м.
Дюни се образуват и по бреговете на океаните и моретата, там, където има плажни ивици. Много интересни са дюните по атлантическото крайбрежие на Франция, които се разполагат по плажната ивица, дълга 200 км и широка 6—8 км. Някои от дюните по тази ивица достигат 80 м височина. У нас най-известни са дюните по плажа на Несебър.
Но дюни се образуват и край реките. Особено ясно изразени са дюните по реките Днепър и Дон.

Кое е особеното при барханите?

Барханите, чието наименование има тюркски произход и означава „дюна с форма на полумесец“, са образувани при навиване на пясъчни частици. Те са характерни за пустините, но въпреки това не са разпространени във всички пустини на Земята. В австралийските пустини бархани няма. Те не се срещат и в индийската пустиня Тар.
Особеното при барханите е това, че те имат специфична форма, която представлява полумесец с рогове, обърнати по посока на духащия вятър. Тази форма се получава при определени условия от завихрянето на въздуха покрай роговете и към подветрената страна.
Склонът на наветрената страна на барханите има наклон 5—12°, а на подветрената страна — 28—35°. Барханите достигат обикновено височина 3—5 м, но в Либийската пустиня е отбелязана 30—40 м височина. Понякога барханите образуват редици. Ако вятърът духа в едно и също направление, те се придвижват, като скоростта им достига 20—25 м годишно. В пустинята Къзълкум в съветска Средна Азия някои бархани са имали скорост на придвижване 12 м на ден.

Какво представляват пясъчните ридове?

В австралийските пустини, в пустините на Сахара, както и в пустините на Средна Азия се наблюдават пясъчни навявания във вид на ридове. При тях обаче липсва наветрен и подветрен склон, характерен за дюните и барханите. Това е така, защото пясъчните ридове са разположени не перпендикулярно, а по направление на духащия вятър.
Пясъчните ридове се простират почти праволинейно и на дължина могат да достигнат 100 и поведе километра. Ридовете образуват редици, а разстоянието между тях се мени от 50 до 400 м. Височината им обикновено достига 25—30 м. Изключение правят някои пясъчни ридове в пустинята Сахара, които мат височина около 100 м.

Източник: nauka.bg

В антарктическия воден пръстен се събират южните периферни части на Атлантическия, Индийския и Тихия океан. Затова Южният ледовит океан формално се разделя на атлантически, индийски и тихоокеански сектор. Въпреки че според официалните географски данни и международните договори Южният ледовит океан се разпределя съответно към трите големи океана, в тази област естествените граници между тях отпадат, а антарктическият и субантарктическият воден пръстен образуват океанологична и биологична цялост. Поради тази причина на места се среща разпространеното по-рано наименование Антарктически океан. Съществуват обаче някои възвишения на морското дъно, като например Южният Антилски хребет, които очертават известно разграничаване между атлантическия и тихоокеанския сектор. Само че тази естествена граница не съвпада с официалното разделение на атлантически и тихоокеански сектор. Най-високите места на Южния Антилски хребет, които се издигат над морското равнище, са Южните Шетлъндски острови, Южните Оркнейски острови, Южните Сандвичеви острови и о. Южна Джорджия. В тях влиза Южното Антилско море (Скотиатъл), което официално спада към атлантическия сектор, но поради природните дадености се числи към Тихия океан. Други различия спрямо официалното географско разделение възникват поради наличието на големи океански падини на морското дъно, като например Африканско-Антарктическата котловина. Хребетът Кергелен-Гаусберг и прагът Крозе разделят индийския сектор на западна и източна част. Обособени морета в антарктическия воден пръстен са споменатото вече Южно Антилско море, а морето на Уедъл и морето на Рос са специфични океански и до известна степен биологични области. Следователно официално съществува само атлантически, индийски и тихоокеански сектор в антарктическата и субантарктическата морска територия. Въпреки това е прието цялата антарктическа морска площ (повече или по-малко се включва и субантарктическата зона) да се нарича Южно полярно море, Южен ледовит океан или Южен океан: Той действително е единно цяло, което обхваща антарктическия воден пръстен и субантарктическата морска площ, ако по принцип приемем субтропичната конвергенция, която съвпада приблизително с крайната северна граница между плаващия лед и айсбергите, за негова северна граница. Тази океанска единица не разделя зоната на западното морско течение и не разграничава преждевременно постоянните дълбочинни течения.
Хоризонталните морски течения по повърхността се движат циркумполярно (околополюсно), успоредно на антарктическата конвергенция, а ветровете, които ги причиняват (западното морско течение) са главно от запад на изток. Течението развива скорост един километър в час. Близо до крайбрежието на антарктическия континент преобладават по-слаби циркумполярни повърхностни течения от изток на запад (предизвикани от източното морско течение). В морето на Уедъл те се отклоняват от източния бряг на издаващия се силно на север Антарктически полуостров и завиват на север, а в южния край на Южния Антилски хребет (на север от антарктическата дивергенция) се обръщат в източна посока. По начина, по който протичат преобладаващите хоризонтални морски течения в антарктическия воден пръстен (циркумполярно), се доказва нагледно единството на Южния ледовит океан. Между източното морско течение и антарктическата конвергенция протичат предимно бавни и студени повърхностни морски течения от юг на север и от югозапад на североизток.
Във вертикален разрез студените придънни течения протичат от юг на север. Между придънната и повърхностната зона (200 и 3000 метра дълбочина) се намира по-топъл слой, който тече от север на юг. Този слой циркумполярна вода от дълбините носи в Антарктика топла, минерализирана вода от субтропиците. В района на антарктическата дивергенция (границата на източното морско течение) той завива нагоре и тече по повърхността, следвайки нарастващата височина на континенталния склон. Течението от топли дълбоководни пластове се заражда още в северната част на Атлантическия океан, а само една малка част — в Индийския океан. Температурата на водата е 1° С— 2° С, а солеността — 34,72 на хиляда. Повърхностните водни пластове между антарктическата дивергенция и континенталното крайбрежие, които под влияние на източното морско течение се движат предимно в западна посока, в началото на зимата увеличават солеността си, стават по-студени и поради това — по-плътни, Затова на края на континенталния склон те потъват на дъното, Като антарктически придънни води те се устремяват в северна посока чак до северното полукълбо, В района на антарктическата дивергенция издигащите се по-топли пластове вода от дълбините се смесват с антарктическите повърхностни води, така че разтворените хранителни вещества като нитрати, нитрити, фосфати и силикати проникват и в другите сфери на антарктическия воден пръстен, Разбира се, хранителните вещества не са навсякъде равномерно разпределени. Богатството на хранителни вещества в антарктическия воден пръстен е основата за удивителното изобилие на растителен планктон, който е хранителен източник за също така богато развития зоопланктон. Най-голямата концентрация на минерални хранителни вещества, на фито и зоопланктон се наблюдава в района на антарктическата дивергенция и крайбрежните води, но също и в зоната на антарктическата конвергенция, Особено големи струпвания има в протока Дрейк край западното крайбрежие на Антарктическия полуостров, в южната и източната част на морето на Уедъл, на север в морето на Рос, около островите Балени и прага Буве, по-малко в открито море и най-вече в средата на тихоокеанекия сектор. Като цяло антарктическото море е по-богато на минерални хранителни вещества и планктон от умерените, субтропичните и тропичните морета, В това отношение то надминава и Арктическия океан. Богатството на фитопланктон в антарктическия воден пръстен предлага на голям брой животни условия за живот.
В близост до континента антарктическите повърхностни води се охлаждат от ниската температура на въздуха и от плаващия лед (паков лед и шелфов лед). От южна към северна посока се забелязва незначително покачване на температурата на морската вода, която обикновено е студена. Водните пластове показват температурни различия най-вече през лятото, От юни до октомври-ноември горните 100 метра са равномерно студени — от под 0° С близо до крайбрежието до 1°—2° С в района на антарктическата конвергенция. През лятото (ноември — март) първите 50 метра в района на конвергенцията достигат 4°—5°С. Между 100 и 300 метра дълбочина температурата целогодишно е около 0° С. Повърхностните води в Субантарктика, на север от антарктическата конвергенция, са значително по-топли. През зимата температурата е 5°—10° С, а през лятото — 8°—14° С.
В зависимост от сезоните съдържанието на сол в антарктическите повърхностни води е 30,5—34,5 на хиляда (средно 33,9 на хиляда). Поради топящия се сладководен лед и по-обилните валежи солеността през лятото е най-ниска. Средната соленост на субантарктическите повърхностни води е 34,3 на хиляда. Между хребета Кергелен-Гаусберг и прага Макуори южно от Австралия и Нова Зеландия съдържанието на сол в субантарктическата водна площ надвишава дори 34,5 на хиляда.

Източник: nauka.bg

Континентът Антарктида има почти 14 млн. квадратни километра площ и е един път и половина по-голям от Европа или двойно по-голям от Австралия. В най-широката си част диаметърът му е над 5000 километра, а в най-тясната — над 3000 километра. Общата дължина на крайбрежната ивица възлиза на около 32 000 километра. Континентът е покрит с леден щит, чиято средна дебелина е 2000 метра, а в някои райони — и над 4000 метра. От ледената шапка, която не намалява поради непрекъснатия приток на сняг, отдолу се откъсва лед в резултат на движението на ледниците, а също и шелфов лед под формата на блокове, подхранвани от вътрешноконтиненталния лед. Шелфовите ледници, които се образуват върху повече от една трета от крайбрежието на материка, са продължение на континенталния лед. Те са най-силно развити в района на морето на Рос и на морето на Уедъл. Там, където имат връзка с континенталния ледник, дебелината е равна на 800 метра, а на границата с морето отвесната ледена стена е висока почти 200 метра, от които 40 метра се подават над морското равнище. Континенталната суша е пустиня на студа. Само в около 2 на сто от площта на Антарктида през лятото няма лед и в значителна степен сняг. Това са няколко планински върха (нунатаки), стърчащи над ледения щит, някои райони на крайбрежието, (плажове, скалисти острови), а също определени участъци от сушата. Тези малобройни петна са оазиси в пустинята на студа, както се наричат и официално. Климатът на Антарктида и до голяма степен на цялото Южно полукълбо се определя от един постоянно въздействуващ фактор. За разлика от северно полярната област около Южния полюс е разположен обширен континент с огромна средна височина, покрит с броня от вечен лед. 90 на сто от вечния лед на Земята е събран тук. Ако имаме предвид, че 80 на сто от сладките води на Земята са под формата лед, може да се каже, че три четвърти от сладководните запаси на планетата се намират в Антарктида. Ако тези 24—30 млн. кубически метра лед се разтопят изведнъж, равнището на океаните ще се повдигне с 50—60 метра. Берлин, Лондон, Ню Йорк, Париж и Токио ще се наводнят, а половината от човечеството би загубило родината си. Върху климата оказват влияние освен дебелата броня от континентален лед и дългите летни дни, петте месеца полярна нощ и образуването на морски, шелфов и паков лед около антарктическия континент. В крайбрежната зона най-често се появяват силни бури в съчетание с морски бури предимно под формата на виелици и падащ вятър, които се образуват от рязкото охлаждане на близките до земната повърхност въздушни слоеве и стръмния бряг на континента. Поради липсата на прах и бактерии въздухът над континента е пословично чист, а влажността — минимална. Това е една от причините, поради която Антарктида се нарича пустинята на студа. Силният студ, характерен за антарктическия климат, се дължи преди всичко на снежното покритие върху континенталния лед. Бялата повърхност отразява 80 на сто от слънчевите лъчи. Отражението се стимулира от почти винаги безоблачното небе, чистия въздух и голямата височина на континенталния лед. Средната температурна стойност на Южния полюс на височина около 2800 метра е минус 28° С, а на Южния полюс при руската станция „Восток“, която се намира почти в центъра на антарктическия леден щит на височина 3500 метра, е минус 56° С (измерената там най-ниска температура е минус 88,3° С). В крайбрежната зона на антарктическата суша средната годишна температура в повечето случаи е минус 9,9° С — минус 11,8°С, средната стойност на лятната температура е минус 0,9° С — минус 3,3° С (максимална температура 8° С), средната стойност на зимната температура е минус 16° С — минус 17,7° С (минимална температура минус 40° С). Крайбрежните райони на юг от 70° южна ширина са малко по-студени, а по крайбрежието на Антарктическия полуостров е по-топло: през лятото (януари) е около 0° С, а средната зимна стойност варира между минус 13,6° С и минус 16° С.

Средната височина на Антарктида — 2300 м, й отрежда мястото на най-висок континент на Земята (първенецът сред планините е Монт Винсън — 5140 метра). Географски Антарктида се разделя на по-малката по площ Западна Антарктида (по-младата Земя на нагънатите планини, Верижна Антарктика, Провинция Анди, от Антарктическия полуостров срещу Южна Америка до свързващата линия между най-дълбоката извивка на заливите на морето на Уедъл и морето на Рос) и на по-обширната Източна Антарктида (по-старата Високоравнинна земя, Антарктическата платформа, Провинция Гондвана). Южният Антилски хребет и островите на Южната Антилска дъга и Огнена земя свързват планинските вериги на Антарктическия полуостров с южноамериканските Анди. Трансантарктическата планина с дължина над 3000 километра се разпростира по средата на континента до оградните води на морето на Рос и намира геологичното си продължение в нагънатите планини на Австралия. Когато изследователите на Антарктика говорят за Антарктическия континент, обикновено имат предвид само Антарктида без Антарктическия полуостров — говори се за континента или за полуострова.

Крайбрежие и оазиси

Докато ветровитата пустиня на студа във вътрешността на континента, разположена върху мощния леден калпак, е враждебна за живота бариера, в незаледените участъци, които са едва около 2 на сто от общата площ на континента, има условия за съществуването на примитивен растителен и животински свят. През лятото в подходящите райони гнездящите антарктически птици отглеждат поколението си. В малките и по-големите оазиси с обща площ около 200 000 квадратни километра се разкриват под снега скали и в ограничен размер слабо развита почва. Голяма част от тях се намират на Антарктическия полуостров и по крайбрежието на останалата част на континента. Няколко планински върха във вътрешността на материка се извисяват през ледения щит. В централната част на Източна Антарктида са известни 13 по-големи оазиса. По-малко от 1 на сто от незаледените участъци са покрити с растения. Това са предимно лишеи, а когато е достатъчно влажно, се появяват водорасли и листнати мъхове. На Антарктическия полуостров, и то най-вече в северната му част, се срещат два вида чернодробен мъх, антарктическата пластица (Deschampsia antarctica) и карамфилоподобното растение Colobanthus crassifolius (quitensis).

Паков лед

Антарктида е заобиколена от пояс паков лед, чийто обхват се променя през годината. Средната дебелина на леда през годината е 1,5 (1—3) метра. През краткото антарктическо лято леденият обръч е широк около 200 километра и за кратко време се разчупва в значителна степен (през февруари площта на паковия лед е 6 млн. квадратни километра). През зимата обаче широчината му достига 1000 километра (през септември лаковият лед заема 24 млн. квадратни километра площ) и поясът е почти напълно затворен (зоната на неподнижния морски лед е широка 100— 200 километра). Паковият лед пулсира според годишния ритъм. Освен това откритият район постоянно се движи от изток на запад с всичко живо, което се намира върху или отстрани на плаващите късове лед. Паковият лед се образува обикновено от морски лед (морската вода замръзва в зависимост от съдържанието на сол при температура под минус 1,5° С до минус 1,9° С), а откъсващите се от шелфовия ледник столовити айсберги се състоят предимно от сладка вода. Така чрез столовитите айсберги и в резултат на движението на ледниците (блокове плаващ лед и по-малки айсберги) годишно се откъсват 1400 кубически метра лед. По този начин постоянно се попълва броят на плаващите в Южния ледовит океан над 200 000 айсберга. Вътре в зоната на паковия лед съотношението между лед и открито море не само силно се колебае, но е неравномерно. Ледът отслабва въздействието на вятъра върху водната повърхност и въпреки, че по принцип възпрепятства проникването на светлина във водата, 21 на сто от нея стига на един метър дълбочина в ледения слой. Нека имаме предвид, че през лятото Антарктика по-силно се нагрява от слънчевите лъчи, отколкото съответните северни географски ширини. Освен това ледените кристали поляризират падащата светлина, което способства някои организми по-добре да използуват определени части от спектъра.

Из историята на Земята

В палеозойската ера днешна Антарктида заедно с Африка, Мадагаскар, Южна Индия, Австралия, Тасмания, Нова Зеландия и Южна Америка е била част от огромния праконтинент Гондвана. В мезозойската ера — преди 150—200 милиона години, започва разпадането на Гондвана. Образуват се днешните южни континенти и Атлантическият и Индийският океан. Вътрешни земни сили предизвикват разместване на континентите и разширяване на океанското дъно. През първия период на неозойската ера — терциера, който започва преди 60—70 милиона години, Антарктида се приближава към южнополярната област. Преди 30 милиона години континентите заемат днешното си разположение и форма. Антарктида се оказва в съвършено променена ситуация. Изолирана от другите южни континенти, заобиколена от океан, тя се намира в полярната област, където цари студ, а през зимата — полярната нощ. При такива условия започва заледяването на континента, което довежда навсякъде до понижаване на температурата. В палеозойската и мезозойската ера Гондвана е била населявана от растения и животни. И в днешна Антарктида намираме многобройни доказателства за този факт под формата на вкаменелости, растителни фосили, пластове каменни въглища (в Източна Антарктида се намира едно от най-големите въглищни полета на Земята) и останки от кости. В края на палеозойската и началото на мезозойската ера са виреели различни видове папрат, десетметровите дървета Glossopteris (растения, сродни с иглолистните), сладководни риби и подобни на бозайниците влечуги (Lystrosaurus). Неотдавна американски полярници откриха на остров Сеймур (край североизточния бряг на Антарктическия полуостров) кости от торбесто растителноядно животно, което прилича на катерицата, и предполагат, че са на възраст 50 милиона години.
Климатът през този период е умерен до топъл. Заледяването на Антарктида е постепенен процес, който се е проточил до втората половина на терциера, т. е. повече от 30 милиона години. Тогава ледената шапка на Антарктида приема почти днешната си форма и размери. Но това състояние не е непроменливо, ледената покривка и шелфовият ледник са подчинени на определен ритъм. Заледяването преди 10 000 години е било по-силно, а климатът — още по-студен от днешния. Дори през последните 200 години са станали известни климатични промени. В периода на заледяването измират повечето от растенията и животните, щедро населявали Антарктическия континент в мезозойската ера. Изолираността на Антарктида, както и студеният и сух климат са бариера срещу проникването на растения и животни от други континенти. Така на сушата, ограничени на малкото подходящи за живот места, само някои нисши растения и животни успяват да оцелеят и да се пригодят към тежките климатични условия. Това са главно водорасли, бактерии, гъби, лишеи, мъхове и някои видове малки безгръбначни животни.

Биогеография на Антарктика

От биологична гледна точка Антарктика представлява самостоятелна област със свой животински и растителен свят това проличава с особена яснота от зоогеографското разделение. На Антарктика често се придава значението на отделно „царство” (Антарктическо царство, или флористична област) подобно на Арктогейеката флористична област (Северна Америка, Европа, Азия, Африка), Неогейската флористична област (Южна и Средна Америка) и Нотогейската флористична област (Австралия и Океания), Антарктическата конвергенция е биологичната граница в океана. В ботаниката Холантарктическата флористична област обхваща по-голяма територия, в нея се включва и най-крайният юг на Южна Америка, по-голямата част от Нова Зеландия и като отделни области (царства) — Австралия и южната част на Африка.
Типичното разпределение на повечето животински видове в Антарктика е околополюсното или зоналното им разпространение по географските ширини. Следователно по климатични зони различията са по-малко в посока изток—запад и повече от юг на север. Така континентът и крайбрежието му (като изключим северната част на Антарктическия полуостров) оформят най-южната, континентално-антарктическата зона. Вътрешността на континента се отделя като особена подзона, която обаче няма да разглеждаме, тъй като там липсват условия за живот. В съвсем малко на брой подходящи места, където през лятото снегът се топи, живеят отделни нисши организми в халиковата (клетачно-разтителна система) и бриосистемата (мъхова система). Над огромната снежна пустиня рядко прелитат птици като гигантския морелетник или снежния буревестник. Единствено някои бактерии и водорасли могат при определени условия да живеят известно време в снега. Втора, много по-важна подзона е континентално-антарктическата крайбрежна зона. На сушата тя обхваща незаледените пространства, а в морето — района между антарктическата дивергенция, респ. северната граница на паковия лед и крайбрежието. Важна жизнена среда в тази зона е поясът паков лед, Характерни животни са императорският пингвин, който тук само гнезди, и тюленът на Рос, Пингвинът на Адели, морският леопард, тюленът крабояд и тюленът на Уедъл също са у дома си в този район. Субзоната са обитава от общо десет вида гнездящи птици, Северната част на Антарктическия полуостров (17 вида гнездящи птици), морско-антарктическите и периферните антарктически острови образуват морско-антарктическата зона, Антарктическият пингвин и морската мечка са типични за тази област.
На северната граница на морско-антарктическата зона в района на периферните антарктически острови (о. Южна Джорджия и групата Хърт) се намира преходна субзона, която води към субантарктическата зона. Характерно за нея е, че там се срещат като гнездящи птици албатросът, кралският пингвин, северният буревестник и други. Броят на видовете гнездящи птици тук е по-голям (20—29), отколкото в същинската морско-антарктическа зона. На о. Южна Джорджия гнездят 29 вида птици освен пингвините, буревестникоподобните птици (сред които четири вида албатроси), три вида чайки и една пойна птица — антарктическата бъбрица(Anthus antarcticus), и два вида патици — южната шилоопашата патица (Anas (Dafila) georgica) и южноамериканската зеленоглава патица (Anas (nettion) flavirostris).
В много отношения о. Южна Джорджия се очертава като отделен район в самата морско-антарктическа зона. Това се отнася и за о. Хърт — единственото засега място, където дебелоклюната сива вълнолюбка със сигурност се среща като гнездяща птица. Като цяло северната част на Антарктическия полуостров и Южната Антилска дъга представят свои фаунистични елементи, като например обикновения бял дъждосвирец и синеокия корморан (също на о. Хърт). А на о. Хърт (както на островите Крозе. Марион, Принц Едуард и на Кергеленския архипелаг) се среща чернолицевият дъждосвирец.
На север субантарктическата зона прелива в океана и обхваща морската площ между антарктическата и по същество субантарктическата конвергенция. Граничната линия на субтропичната конвергенция се измества само на юг от Нова Зеландия и около Южна Америка от протичаща по на юг линия, в която не влиза Нова Зеландия, а се включва само крайбрежието на най-южната част на Южна Америка. Поради много големите разстояния между отделните острови и островни групи в тази зона се проявяват още по-силни различия между отделните райони. Очертават се меридионално (по географските дължини) обособени области. Въз основа на различията във флората и фауната тези области се разделят на три провинции: провинция Магелан около южния край на Южна Америка (включително Фолклендските острови), провинция Кергелен в индийския и най-западната част на тихоокеанския сектор (о. Принц Едуард, о. Марион, о. Крозе, о. Кергелен, о. Макуори) и провинция Антиподи в най-западната част на тихоокеанския сектор (острови Баунти, Антиподови острови, о. Къмбел, острови Оклънд). Специално място заема и о. Гоф в южната част на Атлантическия
океан.
На островите Марион и Принц Едуард гнездят 27—39 вида птици, на островите Крозе — 34, на Кергеленския архипелаг 31—32, а на о. Макуори 23—29. В цялата област гнезди кралският корморан. На островите Принц Едуард, Марион, Крозе и Кергелен гнезди кергеленската рибарка, а на о. Крозе и о, Кергелен — кергеленската патица (Anas (Dafila) eatoni) — вид, който много прилича и може би е идентичен със северната шилоопашата патица. Затова пък на о. Макуори са представени собствен вид или подвид пингвини — пингвин на Шлегел, две пойни птици — скорец и брезова скатия, и един вид патица — беловеждеста патица (Anas superciliosa). Освен това на о. Макуори бил внесен австралийският дърдавец, (Gallirallus australis) — голяма птица с дължина 53 сантиметра, която не може да лети. Родината й е Нова Зеландия. Следователно в рамките на меридионалната област о. Макуори заема по-особено положение.
На субантарктическите острови също само на места се среща тундрова растителност. Висшите растения и видовете папрат, които виреят тук, растат ниско, а дървета изобщо няма. В Субантарктика липсват и местни сладководни риби, земноводни, влечуги, бозайници или коренни жители. Само няколко вида сухоземни птици са се развили или заселили тук, а малкото бозайници на някои от островите са били внесени от човека. Срещат се също кърлежи, колемболи, мухи и комари, а на някои острови живеят и малки пеперуди, бръмбари, паяци, дъждовни червеи и охлюви.
Въз основа на рибната фауна в района на крайбрежието и шелфа руският ихтиолог Андрияшев различава в Южния океан източноантарктическа област (полуострова и Южната Антилска дъга без о. Южна Джорджия, Южните Сандвичеви острови и о. Буве) и Кергеленска подобласт (включва и островната група Хърт).
Въз основа на водорасловата флора в сублиторала се очертава зона около континента и Южните Антилски острови (без о. Южна Джорджия), в която растат Himantothallus и Desmarestia menziesii, а край периферните антарктически и субантарктически острови винаги се срещат кафявите водорасли Macrocystis и Durvillea, Разглеждайки Антарктика и Субантарктика, се открояват четири големи района според наличието на характерните гнездящи птици: континентално-антарктическа крайбрежна зона (без северната част на полуострова), провинция Южна Джорджия (северната част на полуострова, Огнена земя, Фодклендските острови, Южните Антилски острови, острови Тристан да Куня, о, Гоф и о. Буве), провинция Кергелен (островите Принц Едуард, Марион, Крозе, Хърт, Кергеден, Нови Амстердам и Сен Пол) и провинция Макуори (о, Макуори, острови Кембъл и острови Оклънд, о. Стюърт. о. Снеърс, острови Баунти, Антиподови острови, острови Чатъм).

Източник: nauka.bg

Антарктика е наименованието на областта около Южния полюс на Земята. Общата площ на морската територия и на сушата е 46—52 млн. квадратни километра, което прави около една десета от земната повърхност. Границата е в морето — това е т. нар. антарктическа конвергенция (наричана също антарктически океански полярен фронт), която минава между 50 и 60° южна ширина. Тук се срещат два околополюсни водни пръстена, чиято температура се различава с 2—3°С. Вследствие на по-голямата плътност по-студените антарктически повърхностни води попадат под по-топлата субантарктическа вода в зоната на смесването. Така се образува доста рязка океанска граница. На морската повърхност тя се забелязва по неравномерните течения и внезапната промяна на температурата и солеността. На юг от тази линия се намира Антарктика, а на север започва Субантарктика. Субполярната зона се разпростира на север до друг океански фронт в морето — субтропичната конвергенция, която протича на около 40° южна ширина. Там температурната разлика е приблизително 4° С. Следователно Антарктика обхваща както морска площ (антарктическия воден пръстен) с повърхност 32—38 млн. квадратни километра (това е 77 пъти повече от площта на Балтийско море), така и континента Антарктида и различните острови.
Поради елиптичната си орбита около Слънцето Земята е в афелий през северното лято (2 юли), а в перихелий — през северната зима (2 януари), докато в Южното полукълбо е обратното. Годишните времена също имат различна продължителност: северната зима е равна на южното лято и е 89 дни, северната пролет е равна на южната есен и е 92 дни и 20 часа, северното лято е равно на южната зима и продължава 93 дни и 14 часа, северната есен е равна на южната пролет — 92 дни и 20 часа. Земята получава през януари 3,5 на сто повече слънчева енергия, а през юли 3,5 на сто по-малко, отколкото при средното разстояние между Земята и Слънцето. Поради това през южното лято Южното полукълбо получава повече слънчева енергия от Северното полукълбо през северното лято, докато през южната зима енергията е по-малко, отколкото на Северното полукълбо през зимата.

Източник: nauka.bg

Било е време, когато хората са възприемали вулканите като врати на ада, вместилища на злото, жилища на покойници. Древните римляни вярвали, че на малкия димящ остров от групата на Липарските острови в Средиземно море се намирал входът за царството на техния бог на огъня — Вулкан. В негова чест те нарекли този остров Вулкано, без да подозират, че дават на света наименованието „вулкан“.
Вулканите са може би едни от най-известните форми на релефа, образувани при участието на вътрешните земни сили. Те са местата, където периодично по канали или пукнатини се осъществява вулканското изригване. То представлява процес, при който на земната повърхност излизат огнетечна маса — лава, твърди продукти, газообразни вещества. При едни вулкани изригването протича спокойно, а при други бурно, драматично. Знае се, че в Земята на дълбочина до 600—700 км има резервоари на магмена маса. Подгонена от натрупаната енергия, тя се устремява нагоре. Чува се подземно бучене, стават земетресения. От отворите на земната кора излизат газове и водни пари, с трясък хвърчат дребни и едри скални късове, посипва се пепел, изхвърля се лава.
На Земята има над 500 действуващи вулкана, по-голяма част от които се намират на сушата. Разпространението на вулканите не е случайно. Те са съсредоточени в най-подвижните части на земната кора. Очертават се четири зони на вулканска дейност — Тихоокеанска, Средиземноморска, Атлантическа и Индийска. В Тихоокеанската зона се намират 80 % от всичките действуващи вулкани. Прави впечатление, че значителна част от действуващите вулкани са разположени по крайбрежията на океаните и моретата или на островите. Само в Африка вулкани се срещат в централната част на континента, а в Австралия вулкани изобщо няма.
Предполага се, че на Земята има над 4000 загаснали вулкана. За тях се съди преди всичко по запазените вулкански скали.

Централните вулкани могат да се приемат като типични вулкани. При тях изригването става по канал, наречен гърло. Изхвърлената лава и другите продукти оформят около гърлото характерен за тези вулкани конус. Във върховата част на конуса гърлото на вулкана завършва с фуниеобразна вдлъбнатина — кратер.
Централните вулкани имат различни размери. Едни от тях напомнят хълмове, а други представляват вели планини. Много от най-известните вулкани имат голяма височина. Конусът на вулкана Ключевски в Русия е висок около 4400м, на Фуджияма (Фуджисан) в Япония — около 3000 м, на Етна в Италия — около 2700 м, на Везувий, също в Италия — около 1000 м. Но като че ли по височина над всички действащи вулкани в света трябва да се поставят петте вулкана, които изграждат изцяло остров Хавай от групата на Хавайските острови. Най-високият от тях е Мауна Кеа. Той се издига над нивото на Тихия океан до 4205 м. Ако се отчете дълбочината на океана в района, която е около 5300 м, то общата височина на този вулкан надхвърля 9000 м.
Проявите на централните вулкани, които помни човечеството, са нанесли много промени на земната повърхност. През 79 г. вулканът Везувий изригнал много силно и покрил околността в радиус до 18 км с пепел, скални материали и лава на места с дебелина до 20 м. Под тази покривка останали погребани трите града — Херкулан, Помпей и Стабий. Голямо количество лава излязла от кратера на вулкана при неговите много силни следващи изригвания, станали през 1631 и през 1794 г. Тя се придвижила на няколко километра от вулканския конус. Ето какво разказва за събитията на 16 юни 1794 г. немският учен Леополд фон Бух: „… Лавата, нанесла вече опустошения на южната част на планината, сега се устремила по северните склонове към широката клисура. В околностите на Неапол лавата като широка река бързо се носела по склоновете… Изведнъж се насочила към Резина и Портичи… Но лавата срещнала по пътя си дълбок ров и отново променила посоката си, като се устремила към Торе дел Греко… Огненият поток яростно се носел по стръмния склон и без да се разделя на ръкави, като плътна река, широка 2000 фута… Дори морето било безсилно да се бори с нея — долните й слоеве застивали във водата, а горните продължавали да текат по тях…“
!През 1815 г. на остров Сумбава в Индонезия вулканът Тамбора изригнал с мощен взрив и унищожил голяма част от своя конус. Предполага се, че от първоначалната му височина са били отнети около 1200 м. Били изхвърлени около 100 куб.км скални материали и пепел. Каменни късове с тегло 5 кг достигнали на разстояние 30—40 км от вулкана. През 1883 г. вулканът Кракатау на едноименния остров в Индонезия изригнал със серия мощни взривове. В резултат една част от острова била напълно разрушена. Обемът на изхвърлените материали бил 18 куб. км. Изригването на вулкана Бандай /Бандайсан/ в Япония през 1888 г. било също много силно. Вследствие на мощния взрив значителна част от вулканския конус била отнесена. В околността се образувала покривка от скални материали с дебелина 10 и повече метра. При изригването на вулкана Катмай в Аляска през 1912 г. силни взривове унищожили горната част на вулканския конус. Скални материали и пепел покрили съседните земи и създали коренно различен релеф. (През 1956 г. се проявил вулканът Безименний на полуостров Камчатка. От неговия взрив вулканският конус станал с 300 м по-нисък. Околността била погребана под половинметров слой от скални материали и пепел.
Съществени промени на земната повърхност са предизвикали и централните вулкани, чиято дейност е била много бурна и бърза. Така пред погледа на човека са се появили вулканските конуси.В Неаполитанския залив през 1538 г. само за два дни възникнал вулканът Монте Нуово с височина на конуса 140 м. Изригването му продължило осем дни. Интерес Представлява историята с вулкана Парикутин в Мексико. Тя започнала на 20 февруари 1943 г., когато през деня на царевичното поле в близост до селището Парикутин била забелязана слаба струйка дим. Тя излизала от почти незабележим отвор. По-късно се очертал канал, а димът се усилил. Същата вечер се чул първият силен взрив. На другия ден! вулканският конус достигнал 35 м, след седем дни — 170 м, след седемнадесет дни — 340 м, а след осем месеца — 450 м. Вулканът изригвал непрекъснато 9 години, през което време изхвърлил 3,5 млрд. тона лава върху площ от 26 кв.км.

Калдера

При силни изригвания или пропадане кратерите добиват големи размери. Образува се дълбоко понижение със стръмни склонове, подобно на котловина. То е познато под името калдера, което на испански означава „голям котел“.

На Земята са известни редица калдери, но някои от тях правят особено силно впечатление. Калдерата на вулкана Какуто в Япония има дължина 27 км и ширина 20 км, а калдерата на вулкана Асо, също в Япония, е с дължина 25 км и ширина 17 км. На вулкана Товада в Япония тя има диаметър 12 км, а дълбочината й е повече от 600 м. Вулканът Катмай има сравнително тясна калдера. Нейният диаметър е 4 км, а дълбочината й е 1100 м.
Внимание заслужава калдерата на вулкана Килауеа на остров Хавай. Тя е с диаметър 5 км и дълбочина 100 м. Но видяното от един посетител на вулкана е може би по-интересно: „…Ние сме на края на калдерата и се спускаме към нейното дъно по твърди късове от лава. Почти плоското дъно на тази калдера се състои от застинали, като че ли усукани едни в други пластове черна лава, нарязани в различна посока от пукнатини… Тук на дъното на голямата калдера се намира второ, още по-дълбоко понижение, също със стръмни стени, с диаметър 700 — 800 м … а на дъното му езеро от разтопена лава…“

Вулканските острови

Понякога на географските карти се появяват нови острови. Тези Промени не се дължат на пропуски на специалистите. Те са свързани с дейността на вулканите — така наречения подводен вулканизъм. Например в групата на Новохебридските острови през 1897 г. е имало вулкански остров. През 1905 г. се установило, че той не съществува. По-късно, през 1949 г., на същото място в резултат на вулканско изригване се образувал отново остров.
Едно от най-известните подводни изригвания е станало през 1957 г. при остров Фаял от групата на Азорските острови. Ето как предава този случай белгийският изследовател Харун Тазиев, разказан му от китоловци: „… Скоро водата завряла по-буйно. Появила се пара, която се издигала удивително на бели спирали. Най-после и първият черен сноп от изригнат материал изскочил над морската повърхност. Водата вече кипяла безспир и високо в небето се издигала вихрушка от гъста пара. Земята в цялата околност се тресяла с глух грохот, ужасяващ хората. Малко по малко силата на експлозиите нараствала успоредно с тяхната честота.Вулка-ничният материал се изхвърля без прекъсване, извисяван на шестстотин, седемстотин, осемстотин метра височина.
…Изригването, предшествувано от серия земни трусове — повече от 170 на ден, се разразило на 28 септември 1957 г. Петнадесет дни по-късно Ила Нова имала близо 100 м височина и 300 м диаметър. На 31 октомври, след четири седмици непостоянна активност, изригването спряло и новият остров внезапно изчезнал, рухвайки под водата.
На Фаял вече мислели, че нещата ще тръгнат по стария ред. Възнамерявали да започнат да изчисляват и възстановяват загубите…
…И тогава бедствието започнало отново: кипене на водата, подводни взривове, възникване на закръглен склон, изграден от натрупани късове лава, нарастваща активност, образуване на остров… Изминали няколко часа отново в спокойствие и пак се разиграло изригването. Островчето, на два пъти поглъщано от водата, растяло от 10 до 30 стъпки на ден според интензивността на изригването и бързо достигнало 100 м височина. И в продължение на две седмици се свързало с Фаял чрез провлак от натрупана пепел.“

Съртси е вулканичен остров.
През ноември 1963 г. моряците от риболовен кораб край югозападното крайбрежие на Исландия забелязали сред морето висок стълб дим. Помислили, че е избухнал пожар на някой от риболовните кораби в района, но всъщност се оказали свидетели на раждането на вулканския остров Съртси. По-късно същия ден морето избълвало огромни кълба дим и лава, а във въздуха се извисил стълб пара, висок 3600 м. Само за няколко дни над водата се появил остров, висок около 40 м и дълъг близо 550 м. Към края на януари, 1964 г., Съртси вече имал височина 150 м и площ 2,5 км2. Последното изригване станало през 1967 г.
На исландски Съртси означава „островът на Сърт“. В скандинавските митове Сърт е бог-гигант пазител на Муспел, страната на огъня. Според тези митове, след Рагнарог – последната битка между старите богове на Асгард и ледените гиганти и огъня, Сърт щял да премине през деветте свята и да ги опожари.

Остров съртси се появил в резултат на многобройни вулкански изригвания. Тази снимка е направена през февруари 1964 г. и е запечатала изиргването, наречено „Опашката на петела“

Вулканът Везувий се извисява на височина 1 277 м над морското ниво, близо до Неаполитанския залив, Италия. Той е единственият активен вулкан в континенталната част на Европа. Кратерът му е с дълбочина 216 м и обиколка 1 400 м. Диаметърът на основата му е повече от 3 км.
Везувий изригвал периодично в продължение на повече от 12 000 години. Днес над кратера се издигат тънки ленти дим, а по склоновете му има пукнатини, през които прониква горещина, достатъчна да се запали лист хартия.
В подножието на Везувий има много овощни градини и лозя, но склоновете във високата му част са пусти и изглеждат потискащо и застрашително. През XX в. са регистрирани шест големи изригвания на вулкана.

Най-известното изригване на Везувий през 79 г. унищожило градовете Херкулан и Помпей. Вулканът изхвърлил от недрата си огромен стълб черен дим, посипали се гореща пепел и скални късове, въздухът се наситил с отровни газове. Повечето жители на Помпей били погребани под разрушените сгради и пластове вулканска пепел или били задушени от отровните газове.

Халеакала е вулкан намиращ се на хавайския остров Мауи. Кратерът е резултат от многото изригвания на вулкана и хилядолетната ерозионна дейност на вятъра и дъжда, те са причина за днешната заравненост на върха и за огромните размери на кратера – дълбочина 800 м, обиколка на ръба 34 км. На територията на кратера може да се побере Манхатън (САЩ). Халеакала изригнал за последен път през 1790 г. Категоризиран е като спящ вулкан.

С голямата си дълбочина и ширина, и с височината си от 3 055 м над морското ниво, той се смята за най-големия спящ вулкан в света. В кратера на вулкана има огромни скални блокове, конуси шлака,
високи до 300 м, дебели пластове пепел, късове вкаменена лава с различни размери – от големината на ръчна граната до големината на лека кола.

 Източник: nauka.bg

Лицето на Земята се разкрива пред нас чрез релефа, който ни заобикаля навсякъде. Той представлява съвкупност от различни по големина форми, с които ние непрекъснато се срещаме по земната повърхност. Възхищаваме се от дълбоките речни долини, използваме чудесните плажни ивици, дълго не откъсваме поглед от скалните образувания.

Как се формира лицето на Земята?

Твърде интересен е земният релеф. Но защо има заострени планински върхове? Какво е характерно за дюните? Как са възникнали пещерите и много, много други известни и неизвестни за вас? Отговор на тези въпроси дава науката, наречена геоморфология.

Въпреки че няколкостотин години земните форми са били примамлив обект за разсъждения, геоморфологията е сравнително млада наука. Самостоятелния си път на развитие започва едва в края на миналия и началото на настоящия век.

Геоморфологията получи бързо голям авторитет. Особено много порасна нейното значение през последните тридесет-четиридесет години. Тя се утвърди като наука, която служи на географията и геологията.

Разнообразието на лицето на Земята

Вие ще прочетете за промените, които нанасят на земната повърхност вулканските изригвания и земетресенията. Ще научите как се разрушават скалите и накъде се отправят разрушените материали.

Ще разберете каква работа върши неспокойният и пакостлив вятър. Ще получите представа за измененията в релефа, предизвикани от срутванията и свличанията.

Ще изпъкнат пред вас особеностите на карстовите форми. Ще обогатите представите си за формите, образувани от временно течащите води и от постоянно течащите води — реките.

Релефът е навсякъде около нас. Той представлява съвкупност от различни по големина форми, с които ние непрекъснато се срещаме по земната повърхност. Възхищаваме се от дълбоките речни долини, използваме чудесните плажни ивици, дълго не откъсваме поглед от скалните образувания.

Твърде интересен е земният релеф. Но защо има заострени планински върхове? Какво е характерно за дюните? Как са възникнали пещерите и много, много други известни и неизвестни за вас? Отговор на тези въпроси дава науката, наречена геоморфология.
Въпреки че няколкостотин години земните форми са били примамлив обект за разсъждения, геоморфологията е сравнително млада наука. Самостоятелния си път на развитие започва едва в края на миналия и началото на настоящия век. Геоморфологията получи бързо голям авторитет. Особено много порасна нейното значение през последните тридесет-четиридесет години. Тя се утвърди като наука, която служи на географията и геологията.

Вие ще прочетете за промените, които нанасят на земната повърхност вулканските изригвания и земетресенията. Ще научите как се разрушават скалите и накъде се отправят разрушените материали. Ще разберете каква работа върши неспокойният и пакостлив вятър. Ще получите представа за измененията в релефа, предизвикани от срутванията и свличанията. Ще изпъкнат пред вас особеностите на карстовите форми. Ще обогатите представите си за формите, образувани от временно течащите води и от постоянно течащите води — реките. Ще ви заведем при ледниците, за да се запознаете как те моделират релефа. Ще се разходим по морските брегове, за да надникнем в дейността на океанската и морската вода. Няма да забравим и хората, които използват формите на релефа и го изменят.

„По време на полета имах възможност за първи път да видя със собствените си очи кълбовидната форма на Земята… Добре се открояваха бреговете на континентите, островите, големите реки, водната повърхност, земните гънки.“
Ю. А. Гагарин

Статистика за лицето на Земята

Цялата площ на земната повърхност е 510 млн.кв.км. Сушата заема само 148,9 млн.кв.км,или 29,2%, а водата —361,1 млн.кв.км, или 70,8 %.

Сушата има изключително разнообразен релеф. Обширни низини се редуват с хълмове, с ниски и високи планини.

Според условно прекараните височинни ивици през сушата на земната повърхност низинните до 200 м обхващат 47,8 млн.кв.км, или 31,1 % от сушата, хълмистите от 200 до 500 м — 32,7 млн.кв.км, или 22,1 %, и планинските земи над 500 м — 69,4 млн.кв.км, или 45,8 %.

Средната височина на сушата се изчислява на 875 м.

Формирането на съвременното лице на Земята

Дълга е историята на нашата планета. Дълго се е развивал нейният релеф. В продължение на стотици милиони години той се е променял многократно. Съвременните му очертания са започнали да се оформят едва преди около 30 млн. години.

Голямо е разнообразието на формите в релефа. На какво се дължи това? На взаимодействието и борбата между вътрешните и външните земни сили.

Вътрешните земни сили са свързани с промените, които настъпват в земното тяло. Те пораждат различните по сила вертикални и хоризонтални движения на земната кора.

Релефът на Земята постоянно се променя. И до днес вътрешните и външните земни сили продължават своето действие.

Какво е лицето на Земята?

Лицето на Земята всъщност представлява релефът на сушата, създаден в резултат от действието на вътрешните и външните земни сили. Това е релефът, който се изменя пред очите ни и ще продължава да се изменя и в бъдеще.

Геологията – науката, която разказва историята на Земята

Лицето на земята

Планините. Как се образуват тези величествени върхове?

Форум Наука – Наука за земята 

Северната граница на Атлантическия океан минава на запад от Гренландия по паралела 70° с. ш. и от нос Брустер (Исландия) на изток по 61° с.ш. до крайбрежието на Норвегия. На запад граничи с бреговете на Северна и Южна Америка и с Тихия океан по меридиана на нос Хорн, на изток — с крайбрежията на Европа и Африка и с водите на Индийския океан — по меридиана на Иглен нос. Южна граница — Антарктида. С периферните морета (Балтийско море, Северно море, Средиземно море, Черно море, Карибско море) има площ 91,6 млн. кмІ, средна дълбочина 3600 м, обем на водата 329,7 млн. кмі. Дължина 150 000 км, минимална широчина 2840 км.

Атлантическият океан има брегове от фиордов, риасов, атлантически, делтов, мангров, естуарен тип и др. Има малко на брой острови: Британските острови, Канарските острови, Антилските острови, островите Зелени нос, включително вулкански (Азорските острови, Света Елена, Тристан да Куня и др.) и коралови (Бахамските острови, Бермудските острови и др.). Обща площ на островите 1,07 млн. кмІ.

Пресечен меридионално от Атлантическия хребет, около който се простират обширните котловини и плата — Североамериканската котловина, Бразилската (дълбочина 6119 м), Аржентинската (6212 м) и Анголската (6050 м) котловина, Исландското плато (на север от остров Исландия), Антилският хребет (край Средна Америка), Атлантическият праг между Британските острови и остров Исландия. Най-дълбокият ров в Атлантическия океан е Пуерто Рико (8648 м).

Шелфът заема около 10,3 % от площта на океанското дъно, слабо наклонен към открития океан. От морските утайки преобладават биогенните варовити тини, а в близост до континентите има и теригенни наслаги. Дълбоководните котловини са покрити с глинести тини. Северната част на Атлантическия океан е с по-топли води от южната — поради мощните топли океански течения. Средна годишна температура на повърхността в екваториалната зона 26-28°С, на 60° с.ш. — от 6 до 10°С, на 60° ю.ш. — ок. 1°С. Соленост 34-37,3‰. Плътност от 1022,3 кг/мі при Екватора, до 1027 кг/мі на север и юг от него. Максимална прозрачност на водата — 66 м (Саргасово море). В залива Фънди е измерен максимален прилив — 18 м.