Полска челебитка
(Nigella arvensis)

Полската челебитка най-често ще намерите в посевите от  зимна пшеница и ръж, в старите люцернови ливади и лозя и сред окопните култури,  както и в залежите1 и в изоставените ниви. Ще я срещнете също по  сухите поляни и сред разредените дъбови гори и храсталаци. Ето и белезите, по  които най-лесно ще я разпознаете.
Полската челебитка е високо до петдесетина сантиметра  сиво-зелено, често и със синкав оттенък, едногодишно тревисто растение. Стъблото  й е изправено, слабо разклонено, с последователни приседнали листа, петурите на  които са 2 — 3 пъти пересто разсечени на ланцетно-шиловидни делчета.
Полската челебитка започва да цъфти през юни и цъфтежът й  продължава до октомври. Цветовете й са гълъбовосини или синкавозелени до  белезникави, изпъстрени със зелени жилки. Те са единични, връхно разположени.  Имат правилен околоцветник, съставен от 5 свободни, хоризонтално разперени,  венчевидно обагрени чашелистчета. Петурката им е почти закръглена, но на върха  е късо заострена, а в основата — изведнъж стеснена в дълъг нокът. Нормално  венче липсва. Всички венчелистчета, те са 8 — 10 на брой, са видоизменени в  малки двуустни нектарници, всеки с бледа синьо-виолетова дръжка,  белезникавосиня горна и зеленикава долна устна, изпъстрена с виолетови жилки.
Тичинките са белезникавосини или зеленикави, с островърхи  прашници. Плодниците са най-често 3—5, рядко 8, сраснали от основата докъм  средата си. Плодовете са сборни, съставени от сраснали също докъм средата мехунки.  Семената са дълги около 2 мм, триръбести и са почти черни, поради което в някои  краища на страната наричат полската челебитка и с името черника.
Полската челебитка е вредно плевелно растение.

1    Залеж   се  нарича  обработваната   земя,   която  се   оставя да почива една   или   няколко   години,  за  да   „набере  сили“  и   да  стане  отново . годна за засяване.

Обикновена ралица
(Consolida regalis)

Обикновената  ралица се среща най-често из посевите на житните растения, на лена, фия и люцерната, както и сред окопните полски култури. Ще я откриете също по сухите буренясали места в и край селищата, край пътищата, по синорите, в изоставените  ниви и неподметнатите стърнища. Разпространена е из цялата страна — от  крайбрежието на морето докъм 1100 м надм.в.
Обикновената ралица е едногодишно тревисто растение,  високо от 20 до 60 см, с изправено, в горната част разперено разклонено стъбло. Листата й са последователно разположени. Долните и средните стъблови листа са  неколкократно разсечени на тясно линейни до почти нишковидни делчета и имат  дръжки. Горните листа са приседнали, просто наделени и постепенно преминават в  цели или триделни прицветници.
Обикновената ралица започва да цъфти през май. Тогава  върховете на стъблата и клонките й се окичват със синьо-лилави до тъмносини  цветове (само понякога те са розови или бели) и се превръщат в гроздовидни  съцветия, които общо образуват разперени метличести съцветия. Самите цветове са  с Двустранно симетричен околоцветник, съставен от 5 венчевидно обагрени чашелистчета  и от 2 венчелистчета, които са сраснали и изглеждат като едно. Горното от петте  чашелистчета е по-голямо от останалите и основата му е удължена в тънко и дълго  кухо образувание със заострен връх, наречено шпора. Срасналото венчелистче е  по-светло обагрено и пластинката му е разделена на един среден по-тесен и  по-дълъг раздвоен на върха дял и на два странични по-къси и по-широки дяла, а  основата му е удължена в нектарна шпора, която е вложена в шпората на горното  венчевидно чашелистче. Тичинките обикновено са 8 — 10 и са с плоски дръжки.  Плодникът е само един. От него след опрашването и оплождането се развива  плод-мехунка, дълъг до 1,5 см, завършващ с остро носче. След узряването той се  разпуква надлъжно само по един шев и от него се изсипват многобройни дребни  семенца с неправилна тристенна форма, целите покрити с напречно наредени  ципести люспици.
В нашата страна се срещат още 3 вида ралица. От тях само  източната ралица (Consolida orientalis) е по-широко разпространена. Тя обаче е  по-едро растение, високо от 30 до 60 см, обикновено с неразклонено стъбло, на върха,  на което цветовете са събрани в гъсто гроздовидно съцветие.
Обикновената ралица е вредно плевелно растение, което  трудно се унищожава, защото и след отрязването на върховете на стъблата й при  жътвата развива нови клонки, които продължават да, цъфтят и да плодоносят.  Същевременно тя обаче е и полезно растение. Пчелите събират от нея нектар и  цветен прашец, които преработват в златистожълт мед. Освен това цветовете й  съдържат зелено багрило, което в присъствие на стипца става синьо и може да се  използва за боядисване на коприна и вълна. Най-после семената или цялата  надземна част на растението (всички части на обикновената ралица съдържат  отровни вещества), стрити на прах след изсушаване и смесени със свинска мас,  могат да служат за лекуване на краста и против въшки.

Обикновен повет
(Clematis vitalba)

Има  растения, които след първото запознанство с тях се запомнят завинаги и по-нататък не се бъркат с никое друго. Такова растение е обикновеният повет.  Срещите с него са чести, защото е разпространен из цялата страна
—   от крайбрежието  на морето докъм 2000 м надм.в. в планините. Ще го видите да расте по  разсветлените места в горите и сред храсталаците, да се катери по оградите и зидовете или по телефонните и електрическите стълбове. Най-буйно обаче се  развива в крайречните гори и храсталаци, където често се изкачва до върховете и  на най-високите дървета,  покривайки  короните им със зелена плащеница.
Обикновеният повет е лиана с разклонени, силно наръбени и  възлести стъбла, дълги до 30 м. и дебели до 5 см. Те се катерят по всякакви  живи и мъртви опори или лазят по почвата и със стареенето се вдървеняват.  Стъблата на обикновения повет израстват от силно развито подземно коренище и  живеят най-много до 24 години.
Листата на обикновения повет са разположени един срещу  друг на дълги дръжки. Те са сложни, нечифтоперести, с непостоянен брой на  отделните листчета. На един и същ индивид могат да се видят листа само с 3  листчета, други —  с 5, трети — със 7, а  понякога и с повече. Самите листчета са меки, тревисти. Те имат дълги дръжки и  продълговато яйцевидни до почти сърцевидни петури с целокраен или различно  назъбен ръб. Върхът им е най-често заострен, но понякога е врязан и листчетата  са почти триделни.
По стъблата на обикновения повет няма да видите нито едно  приспособление за катерене, подобно на мустачките при лозата или на снопчетата  къси въздушни коренчета при бръшляна. Те не могат и сами да се увиват както  стъблата на хмела. Специални приспособления, каквито са мустачките, с които  завършват сложните листа на много от бобовите растения, няма да откриете и по  листата му. Стъблата на обикновения повет се катерят с помощта на дългите  листни дръжки и на дръжките на листчетата. Те са особено чувствителни на допир и  щом се докоснат до каквато и да е жива или мъртва опора, веднага се увиват  около нея.
Обикновеният повет започва да цъфти към края на май и  цъфтежът му продължава до края на август — началото на септември. Цветовете му  са с дълги дръжки и са събрани в едри връхни или пазвени сложни метличести  съцветия. Те са с правилен прост околоцветник, който е съставен от 4 млечнобели  (само отвън са понякога зеленикави) и покрити с бял „пух“ околоцветни  листчета. Тичинките и плодниците са многобройни.
Наскоро след като цветовете на обикновения повет започнат  да прецъфтяват, на тяхно място в съцветията се появяват едни след други, докато  покрият цялото растение, пухкави сребристосиви сборни плодове, големи колкото  топка за тенис. Всеки такъв сборен плод се състои от многобройни продълговати,  слабо сплеснати червеникаво-кафяви плодчета-орехчета. Всяко от тях има на върха  си дълго няколко сантиметра разперено окосмено стълбче — хвърчилка. Когато  узреят, плодчетата се откъсват едно по едно, а вятърът ги подхваща и благодарение  на хвърчилката им ги разнася надалеч.
Обикновеният повет, макар да се проявява често като  досаден плевел, е полезно украсно и техническо растение. Той е красив дори само  когато се ошуми с големите си перести листа. Още по-красив става, когато се  окичи и с едрите си бели съцветия. А когато те прецъфтят, до късна есен  неповторима оригиналност му придават пухестите сребристосиви плодове. Затова в  много европейски страни се отглежда като украсно растение в градините и  парковете, най-често за озеленяване на беседки. Освен това от младите му, но  вече вдървенели стъбла могат да се изработват различни плетени домакински  изделия. Най-после, народните лечители в миналото използвали пресните листа на  обикновения повет за лекуване на стомашни язви, гнойни кожни възпаления и  главоболие, но официалната медицина не е потвърдила лечебните му свойства.

Пълзящо лютиче
(Ranunculus repens)

Пълзящото  лютиче се среща из цялата страна. През май вече ще го видите да се жълтее  отдалече из по-влажните ливади и в крайречните гори, по затревените брегове и  дъна на рововете, изкопите и крайпътните канавки, край напоителните канали. Ще  го откриете също навсякъде по замочурените и заблатените места от крайбрежието  на морето докъм 2000 м надм.в.  в  планините.
Пълзящото лютиче е многогодишно тревисто растение, високо  от десетина до четиридесетина сантиметра. В почвата то развива дълго коренище с  многобройни шнуровидни корени. От коренището всяка пролет израстват цветоносните  стъбла. Те рядко растат изправени, обикновено се стелят по почвата (тип лежащи стъбла)  или само връхната им част се извива дъговидно и расте нагоре (тип възходящи  стъбла).
Цветовете на пълзящото лютиче са връхно разположени на  изправени дълги и набраздени дръжки. Те са златисто-жълти (когато напълно се  отварят достигат 2—3 сантиметра в диаметър), с правилен двоен околоцветник, образуван от 5 чашелистчета и 5 венчелистчета. Плодът е сборен, съставен от  многобройни опадващи поотделно едносеменни плодчета — орехчета. Всяко от тях  завършва с късо право или кукесто извито носче.
Само по цветовете обаче пълзящото лютиче трудно може да  се отличи от другите видове жълтоцветни лютичета, които се срещат у нас. Много по-характерни са листата му. С изключение на връхните всички останали стъблови листа и при основните са с дълги дръжки. При това дръжките на средния дял и на  средното делче са по-дълги от дръжките на страничните.
Ботаническата характеристика на пълзящото лютиче включва  още един характерен за него белег — наличието на облистени надземни пълзящи  издънки в основата на цветоносното му стъбло. Заради тях се и нарича пълзящо  лютиче. Пълзящите издънки се вкореняват във възлите и от всеки вкоренен възел  (при благоприятни условия само едно растение може да образува около 60 такива  възела) през следващата година израства ново самостоятелно растение. По този  начин пълзящото лютиче непрекъснато разширява „владенията“ си.
Пълзящото лютиче подобно на всички останали лютичета е с лютив вкус и е отровно. Тревопасните животни го избягват, не го пасат и затова  то се причислява към вредните ливадни плевели. А и никаква друга полза от него  няма.

Пролетно жълтурче
(Ficaria verna)

Пролетното  жълтурче е извънредно широко разпространено във всички краища на страната — от  низините докъм 1600 м надм.в. в планините. Още през март ще го видите вече да  разстила лъскаво зелените си килимчета с втъканите в тях златистожълти цветове  — звездички, по оголените места из широколистните гори и храсталаци, из  върбалаците и елшаците в долините на реките, по влажните ливади и поляни. Не  липсва дори в градските паркове. Запознаването с него е обикновено бързо и  непринудено, а отличителните му белези лесно се запомнят.
Пролетното жълтурче е многогодишно тревисто растение.  Изскубнете ли го, вместо главен корен ще видите снопче от добавни корени. Част  от тях са тънки, нишковидни, а останалите — бухалковидно задебелени (те са  дебели около 5 мм, а на дължина стигат до 2,5 см), бели на цвят. Именно от  добавнит^ корени всяка пролет за сметка на натрупаните под формата на скорбяла  и други вещества резервни храни израстват новите стъбла на растението. Те са  възходящи, прости или слабо разклонени, сочни и зелени, високи от 5 до 20  (понякога и повече) сантиметра.
Всички листа на пролетното жълтурче са месести,  тъмнозелени и силно лъскави отгоре. По форма са бъбрековидни или триъгълно  сърцевидни (наподобяват малки копитца). Приосновните листа са с дълги дръжки и  по-големи, а стъбловите — по-малки и с къси дръжки.
Цветовете на пролетното жълтурче са единични, връхно  разположени, издигнати над килима от листа. Те са ярко-до златистожълти и са  дали името на цялото растение. Околоцветникът им е двоен. Чашелистчетата са  винаги 3, но броят на венчелистчетата е непостоянен — от 5 до 12. Цветовете се  отварят с изгрева на слънцето, а привечер (при облачно и дъждовно време и през  деня) отново се затварят.
Плодовете на пролетното жълтурче са сборни. Всеки е  съставен от многобройни едносеменни плодчета-орехчета, които опадват  самостоятелно.
Пролетното жълтурче е красиво цъфтящо ранно пролетно  растение. Стопанската полза от него е твърде малка. Въпреки примамливата му  зеленина пред него няма да видите да се спре нито едно тревопасно животно.  Всички го отминават с безразличие, защото и стъблата, и листата му, особено  през време на цъфтежа, са силно отровни. Не са отровни единствено грудковидно  изменените му корени (понякога подобни ,,грудчици“, но със зеленикавокафяв  цвят, се развиват и в пазвите на стъбловите му листа) . Те са богати не само  със скорбяла, но и с витамин С и могат да се използуват за храна от хората.
В миналото народните лечители с отвара от листата на  пролетното жълтурче лекували болки в стомаха, а с каша от счукани пресни листа  налагали болните от ревматизъм и подагра. Официалната медицина обаче не го  признава за лечебно растение.
Пролетното жълтурче не може да се причисли и към  медоносните растения, макар че цветовете му са богати и на нектар, и на цветен  прашец, защото цъфти много рано, когато все още малко пчели хвърчат.

Пролетен гороцвет
(Adonis vernalis)

Пролетният  гороцвет не се среща навсякъде у нас. Ще го намерите само в онези краища на  страната, които се намират на изток от линията, преминаваща през градовете  Бяла, Горна Оряховица, Казанлък, Харманли и Свиленград, а също по склоновете на  ниските планини в Югозападна България — Голо бърдо, Чепан и др. И не расте на  всякакви места. Разпространен е само по сухите каменисти поляни и по сухите  ливади и пасища, на варовити почви.
Пролетният гороцвет е многогодишно тревисто растение с  късо, но дебело коренище. От него всяка година, понякога още към края на  февруари или в началото на март, израстват по няколко изправени прости или само  във връхната част с единични клонки стъбла. В началото на цъфтежа те са високи  от 5 до 20 см и изглеждат целите оплетени в зелена паяжина. На върха си  стъблата имат малка рошава зелена главичка, а след като цветовете им прецъфтят,  се удължават два до три пъти.
Листата на пролетния гороцвет са последователно  разположени. Те са без дръжки и с неколкократно пересто разделени на по-тесни  от един милиметър целокрайни делчета.
Пролетният гороцвет започва да цъфти понякога още през  февруари, но масовият му цъфтеж обикновено е през март и продължава през април  и май. Цветовете му са яркожълти, едри (достигат 5,5, а някои и 8 см в  диаметър) , единични, връхно разположени. Имат двоен около-цветник, образуван  от 5 чашелистчета и неопределен брой венчелистчета.
Плодовете на пролетния гороцвет са яйцевидни до почти  кълбести и са съставени от 30 до 40 отделни, опадващи самостоятелно  плодчета-орехчета (тип сборен плод).
Родът Гороцвет е представен в нашата природа с още 4  вида. От тях жълтоцветен и многогодишен като пролетния е само волжският  гороцвет (Adonis wolgensis), който се среща по сухите тревисти места в  Североизточна България. Той обаче е с по-широки от един милиметър делчета на листата и с по-дребни, едва до 3,5 см в диаметър, цветове. Останалите 3 вида са  едногодишни растения с червени цветове и са разпространени като плевели из  посевите и по синорите.
Пролетният гороцвет е ценно лечебно растение. От него се  приготвят лекарства, които активизират сърдечната дейност. Не трябва обаче да се употребява без лекарско указание, тъй като е силно отровен.

Синя кандилка
(Aquilegia vulgaris)

Синята  кандилка не е често срещано растение в нашата природа. Ще я откриете само в  планините около гр. Трън, в Средна и Източна Стара планина, в Рила, в Западните и Средните Родопи, където расте по сенчестите каменисти и скалисти места. И няма да я сбъркате с нито едно друго растение, особено когато вече е  разцъфтяла.
Синята кандилка е многогодишно растение с късо коренище и  високо от 30 до 80 см изправено цветоносно стъбло, което се разклонява само на върха. Приосновните стъблови листа са с дълги дръжки и с два пъти триделни  петури, а връхните — приседнали и веднъж триделни.
Синята кандилка започва да цъфти през май (цъфтежът й  продължава и през юни и юли) и на всяко от цветоносните й стъбла се развиват  обикновено от 3 до 10 цвята. Цветовете са големи, с диаметър до 5 см,  тъмносиньо-виолетови, по-рядко розови и са увиснали на дълги до 15 см дръжки. Те са с двоен околоцветник. Петте им чашелистчета и по багра, и на големина приличат на венчелистчетата. Самите венчелистчета, те са също 5 на брой, са  видоизменени във фуниевидни образувания и всяко от тях е удължено в дълга права  тръбица — шпора. Тя е с кукесто извит към цветната дръжка връх и наподобява ботушче, поради което в някои краища на нашата страна наричат растението ботуш-чета. По този начин нектарът, който се отделя и събира на дъното на  шпората, не се изсипва.
Заради оригиналните й красиво обагрени цветове и хубави  дантелено нарязани листа Синята кандилка още преди няколко столетия станала  любимо цвете в много европейски страни. Тя се отглежда лесно (дори се самораз-сейва) и лесно се кръстосва с други видове кандилки. Благодарение на това са създадени многобройни градински форми, които превъзхождат по красота и  оригиналност цветовете на диворастящата синя кандилка. Много такива хибридни  форми с най-различно обагрени цветове — от тъмносиньо-виолетови до снежнобели и  пъстроцветни, се отглеждат отдавна и у нас и в обществените, и в домашните  градинки.
Във високите части само на Витоша, Рила, Пирин и Западните Родопи, по каменистите и скалистите места сред храсталаците от  високопланинска хвойна, се среща и друг вид диворастяща кандилка, която е със светложълти  до серножълти цветове. Тази жълтоцветна кандилка (Aquilegia aurea) е твърде рядко растение. Освен у нас може да се види още само в Югославия и Албания. В  диво състояние тя не се среща никъде другаде по света. Затова е поставена под  закрилата на Закона за защита на природата.

Източник: nauka.bg

Учените идентифицират ензим, който може да помогне на растежа в сурови среди на култури отглеждани за биогорива

Автор: Тихомир Георгиев

Учени от Националната лаборатория в Брукхейвън към Министерството на енергетиката на САЩ са идентифицирали нов ензим отговарящ за образуването на суберин – открита в корка дървена, восъкоподобна субстанция в клетъчните стени. Суберинът е полезен задържайки виното в бутилката, но най-важната му функция в растенията е да контролира транспортирането на водата и хранителните вещества и възпрепятстването на патогените. С настройването на пропускливостта на тъканите на растението чрез генна манипулация на отделянето на съответстващия ензим, може да се постигне по-лесно земеделско производство на културите използвани за биогорива.

Изследването ръководено от биолозите от Брукхейвън Чанг-Джун Лю и Джин-Йинг Гоу е публикувано он-лайн в Proceedings of the National Academy of Science в броя от 19 октомври 2009 г.

Нормални семена и семена с недостатъчно ННТ

Растенията използват различни полимери за изграждане на клетъчните стени, всяко от тях с уникални свойства важни за растежа и оцеляването. Суберинът, полимерът разгледат в изследването, е локализиран основно в клетъчните стени на семената и кореновите системи. Той направлява преминаването на субстанциите в организма, действайки като бариера за опасните субстанции и микроорганизми и съдейства за приемането и съхранението на вода и хранителни вещества.

„Ние искахме да разберем синтезирането на „свързващия стените” фенологичен компонент на различни биополимери, включително важния суберинов полимер, като идентифицираме ензимите свързани с тяхното изграждане” казва Лю. Тази информация евентуално може да се използва за модифициране на земеделските култури, включително увеличаване на биомасата на реколтата. „Като знаем какво правят съответните ензими, то техните свойства може да бъдат използвани за специфични цели чрез изкуствен отбор или чрез генно инженерство”. обяснява Лю

В този експеримент Лю и колегите му анализират щам на Arabidopsis (често използвано за експерименти растение от семейство кръстоцветни), който е бил генно модифициран да препятства експресията на гена, който кодира ензима известен като хидроксиацид хидроксицинамойлтрансфераза (HHT). Химическият анализ показва, че „изваждането” на ННТ гена води до недостиг на суберинови фенологични съставки, показвайки, че ННТ е ензима отговорен за биосинтеза на полимера. Тогава Лю и колегите му изолират гена и правят генна експресия в бактерия за по-нататъшно проучване на неговата функция.

Екипът също така демонстрира, че растенията с намален ННТ са много по-проницаеми за разтвори на соли, отколкото техните диворастящи еквиваленти. Това откритие, заедно с факта, че в тъканите на корените на растенията има повсеместно наличие на суберин, който регулира приемането на вода и соли, предполага, че суберинът играе важна роля в адаптирането на растенията към техните местообитания.

Впрягането на механизма отговорен за продукцията на суберин следоватлено може да позволи на учените да създадат семена насочени към специфични, дори сурови, среди. Това е важно постижение по пътя към икономически ефикасна продукция на биогорива.

„Идентификацията на ключови биосинтетични ензими и разбирането на продукцията на суберин може да бъде от специално значение за отглеждането в трудни за обработка почви на растения, които да се използват за биогорива” казва Лю.

Например, ако бъдат създадени определени сортове, които могат по-удачно да абсорбират и съхраняват вода и хранителни вещества, културите могат да бъдат да бъдат отглеждани при много по-сух климат – може би дори в пустините. В допълнение, откритието на екипа, че модифицирането на продукцията на суберин може да промени търпимостта на растенията към солеността предполага, че новооткрития ген може да се използва за създаване на растения виреещи в солена среда.

Такива подходи към биогоривата биха оставили по-плодородните земи за култури, служещи за храна, като се подпомогне постигането на толкова необходимия баланс между хранителните и енергийните нуджи на света.

Синергетични изследвания

Лю също така проучва биосинтеза на лигнин, полимерът, който основно е отговорен за усилване на клетъчните стени на растенията. Неговата разработка потвърждава, че субериновите полифеноли и лигнина – два структурно различни, но функционално съвместими полимери за клетъчните стени имат едни и същи биосинтетични прекурсори, но произвеждани от различни ензими. Чрез координиран опит да се модицифират двата полимера е възможно да се направят растенията по-лесни са усвояване при производството на биогорива и в същото време да се пренасочи фотосинтезния въглерод с цел подобряване на складирането на въглерода. Екипът на Лю понастоящем се е заел с експерименти, чрез които да се докаже, че концепцията на този подход е приложима.

Това изследване е финансирано от програмата за Геномика на растителните земеделски култури към Министерството на енергетиката и Министерството на Земеделието на САЩ, както и Научната служба на Министерството на енергетиката (МЕ) на САЩ

По материали предоставени от МЕ на САЩ/Националната лаборатория в Брукхейвън.

Източник: ScienceDaily

Напредък в „Нано-земеделието”. 

Автор: Тихомир Георгиев

Често се появяват новини за неблагоприятни последици на нанотехнологиите върху здравето и околната среда, но учени от Арканзас съобщават, че въглеродните нанотръби (ВНТ) могат да бъдат полезни за земеделието. В публикация, която ще излезе в октомврийския брой на ACS Nano, е показано, че доматени семена обработени с ВНТ покълват по-бързо и разсадите стават по-големи и по-тежки, отколкото при обикновените семена. Изследователите предполагат, че този ефект върху растежа може да бъде от значителна полза за увеличаване на биомасата на растения отглеждани за биогорива, както и други земеделски продукти.

Мария Ходаковская, Александру Бирис и  техни колеги отбелязват, че има  значителни научни изследвания в  областта на използването в земеделието  на нано-частици – частици с  размери 1/50 000 от дебелината на човешкия косъм. Сред целите на „нано-земеделието” са увеличаването на продуктивността на земеделските култури използвани за храна, горива и други цели.

Учените съобщават за доказателства за възможността на ВНТ да проникват в твърдата външна обвивка на семената и за ползата от това. Подложените на ВНТ семена поникват до два пъти по-бързо от семената използвани като контролна проба и разсадите тежат над два пъти повече отколкото тези на необработените семена. Тези ефекти могат да се осъществяват защото ВНТ проникват в обвивката на семената и увеличават поемането на вода твърдят учените. „Този положителен ефект от ВНТ върху растежа на семената може бъде от голямо икономическо значение за земеделието, градинарството и енергийният сектор за производството на биогорива” казват те.

По материали предоставени от Американското химическо дружество

Географското положение на нашата страна, богатството на релефни форми,  различните климатични влияния и сложната геоложка история са онези съществени предпоставки, под чието действие българската растителност има днешния изглед и състав. Не по-малка роля за развитието на един богат и интересен растителен свят играят т. нар. мезо- и микро-екологични фактори, определящи жизнените  условия на различните биотопи. Влажни скални пукнатини, планински поляни, блатни води с висока киселинност на водата и тинята, топли почви с обилно  съдържание на варовик, припечни скатове и т. н. са част от условията, към които са приспособени множество интересни растения. Преди да започнем нашето  запознаване с тях, трябва да се спрем на съдържанието на няколко термина.

Развитието на растителния свят е резултат на сложен комплекс от причини, чието  действие трябва да проследим в исторически аспект. Постепенната промяна на  земната кора е довеждала до смяна на различните типове растителност през геологичните епохи. Тъй като в повечето случаи промените са били неблагоприятни, голяма част от съществуващата растителност е измирала. Независимо от условията, някои  особено пластични в биологично отношение групи са успели да преживеят  критичните периоди. Това са т. нар. „реликтни“ (остатъчни) групи или видове. Изчезването на дадена група или отделен вид е свързано с ограничаването на районите на разпространение — повечето от реликтите имат малки ареали или се срещат само на определено място, където условията са били запазени сравнително непроменени. Така стигаме до съдържанието на понятието „ендемизъм“, отразяващо степента на географското разпространение на групата или вида.

В различните случаи мащабите на ендемизма са различни. Ареалът на планинската  хвойна се простира в Азия и Америка, добре познатите ни бук и ела се срещат  само на европейска територия. Родопският силивряк може да намерите само на  Балканския полуостров, а насекомоядната венерина мухоловка расте в едно  единствено блато в Северна Каролина. Онези реликти, които са типични само за  определени пунктове, образуват групата на „палеоендемитите“ — понятие,  отразяващо връзката между относителната възраст и са пента на разпространение.  Дали то е било по-широко или не, говори наличието или отсъствието на отпечатъци  от листа, плодове и други части в земните пластове. Съществуващите у нас  палеоендемити са предимно плейстоценска възраст, докато в други райони на  земното кълбо има живи представители на по-ранни епохи. Особено характерен в  това отношение е следният пример: в горещите сухи пясъци на Южноанголската  пустиня Намиб е намерило убежище едно уникално растения — вeлвичия (Welwitschia mirabilis) мезозойски реликт и ендемит за този пункт. Тук на 20 години веднъж  вали дъжд!

Процесите на отмиране и териториално ограничаване имат и една обратна страна.  Именно в средата на постепенно отмиращите и изчезващи групировки се създават  предпоставки за възникване на нови растителни организми с по-съвършени от  еволюционна гледна точка приспособления. В сравнение с тези на загиващите  предшественици, те осигуряват по-добър баланс в системата среда — растителен  организъм. Плод на този сложен, многофакторно регулиран процес са нови типове  растителни организми. В процеса на своето географско разселване те дават нови  видове, т. нар. „неоендемити“. Поради своята относителна младост те имат  ограничени ареали. В морфоанатомично отношение се характеризират с преходи  помежду си и с незначителни видови разлики. Що се отнася до жизнеността им, те  са особено конкурентоспособни и са в състояние да изтласкат по-старите или  генетически в изчерпаните видове от техните местообитания. Типичен пример в  това отношение са представи тели на семействата Карамфилови, Розоцветни  Сложноцветни. Последното семейство се смята от някои автори като исторически  най-младото семейство. В тази връзка броят на ендемитите за даден район е  толкова по-голяма колкото по-рано се е изолирала неговата растителност, т. е.  колкото по-стара е тя или ако е център на нов видообразуване. На остров Св.  Елена ендемитите съставляват 85% от цялата растителност (включително  палеоендемити), в Нова Зеландия те са 72%. а на Балканите 27% .

Запознаването с нашите редки и интересни растения ще бъде една своеобразна  екскурзия и при посещението на различните райони ще открием онези видове, които  са типични само за нашата страна. За съжаление, те не притежават някакви  особени черти или белези, по които да познаем, че са ендемити. Ето защо ще  оставим специалиста ботаник да ни води.

И така, потегляме към Пирин. В подножието на карстовото било е разположена  местността Каца. Тя наистина прилича на един огромен съд с варовити скалисти  склонове. Сред огромните клекови огнища се забелязват цветовете на множество  високопланински растения. Вниманието ни се спира на едни особени по устройство  виолетови цветове. Те са тръбесто-фуниевидни и всеки цвят завършва с шпора, а  всички заедно образуват малки метлици. Никъде досега не сме срещали това  растение или пък негови родственици. Доскоро се смяташе, че кентрантусът  (Centranthus kellereri) е най-рядкото (а може би и трудно достъпно) растение у  нас. Местността Каца е родното му място. Оказа се обаче, че този представител  на сем. Валерианови расте несмущаван и неоткрит по сухите варовити сипеи във  Врачанска планина. Намирането му тук не ни позволява да го изключим от списъка  на особено редките ендемични видове.

Едно растение, което се смяташе за унищожено у нас, е Astragalus fisocalyx  (сграбиче). Този български ендемит е обитавал южните каменисти склонове на  Пловдивските тепета. През 1962 г., 50 години след първото му установяване у  нас, сътрудници на Ботаническия институт го намират отново в Петричко. За  разлика от останалите видове сграбиче, неговите цветове са приседнали в пазвите  на листата и са дълги до 4 см. Чашката е гола и след цъфтеж се подува  мехуресто.

Родопски крем
(Lilium rhodopaeum)

Неговото единствено находище се намира в  землището на с. Сивино в Родопите. Стройното му стъбло е обкичено с няколко  едри жълти цвета.
По варовитите скали на Родопите, Пирин, Славянка и Беласица расте ендемичната  каменоломка на Стрибърни (Saxifraga stribrnyi). Нейните виолетовочервени  цветове контрастират със сивия фон на варовика и мамят окото със своята  красота.
От ботаническа гледна точка Родопите са район, особено богат с интересни растения.  Във влажните и сенчести долове можем да намерим туфите на «безсмъртния»  родопски силивряк (Haberlea rhodopensis). На пръв поглед, растението прилича на  някаква иглика. Неправилните сини цветове, силното окосмяване, назъбването на  листата не могат да заблудят специалиста. Това растение принадлежи към  семейството на Геснериеви и неговата прародина е китайската провинция Юнан.  Родопският силивряк притежава съвършен приспособителен механизъм против  засушаване и други неблагоприятни условия. Поставен между два хербарии листа,  той може да преживее без слънце, вода и хранителни вещества около 27 месеца. В  специална влажна камера за около едно денонощие той си възвръща своята  жизненост и може дори да цъфти. Неговата сестра рамонда (Ramonda serbica) може  да издържи около 18 месеца. Тук се натъкваме на известната за повечето  организми способност за изпадане в анабиоза, т. е. жизнените функции на  организма спадат до минимум, но при благоприятни условия се възобновяват  напълно.

По скалите край Бачково и Триград се среща едно от най-красивите български  растения — морината (Morina persica). Трънливите листа не могат да скрият  наредените в прешлени прекрасно обагрени цветове. То принадлежи към семейството  Лугачкови и би могло да бъде прекрасно декоративно растение.
Друг интересен район е поречието на р. Струма. Там обликът на растителните  съобщества е коренно различен от този на останалите копланински растения спадат  към друга категория, също така интересна от историческа гледна точка. Това са  онези растения, които са успели да преодолеят заледяванията и са останали  постоянни обитатели на нашите алпийски терени. При нахлуването на ледниците от  север по време на заледяванията много растения, образно казано, бягайки пред  ледената лавина, са се премествали на юг. По този начин до нас са стигнали  много типични северни и северноевропейски видове. Впоследствие при оттеглянето  на последните ледници в края на вюрмския период е започнал обратен процес.  Някои от пришълците, намерили добри условия за развитие в нашите високи планини,  където климатичните условия са близки до тези на севера, са останали в своята  втора родина. Така у нас се е оформила групата на «глациалните реликти».  Особено богат на глациални елементи е връх Йосифица в Рила планина. Тук се  намират 4 вида пълзящи дървовидни върби, недостигащи повече от 2-3 см височина.  Разположени ниско по повърхността на земята, те биват покривани от снега, който  ги предпазва от измръзване. През юни пълзящите, стъбла се обкичват със заоблени  зелени листа и изправените реси на съцветията.

Особено красив е сребърникът (Dryas octopetala) — осемте снежнобели  венчелистчета и листата, покрити със сребристи власинки, са накарали хората да  му дадат това поетично име.

Между туфите от боровинки намираме и емпетрума (Empetrum nigrum) — типичен  северен елемент, чиито плодове приличат на черни ягоди.

За цялата група глациални реликти е особено характерна способността на  представителите да издържат на физиологична суша. Това значи, че почвата има  необходимата влага, но поради разлики в температурата растението не е в  състояние да я възприеме. Ето защо в своето развитие те са се устроили така, че  издържат и най-големите студове. Кожестите листа, покритието с власинки или  восъчен налеп, групирането в туфи (температурата тук е по-висока с няколко  градуса), пълзящи стъбла, затрупвания от снега и др. ограничават водната обмяна  и предпазват растенията от измръзване и изсушаване.

Да напуснем планинските върхове и да се пренесем във влажните и сенчести долове  на Странджа планина. Тук се крият такива растения, които ни карат да мислим, че  сме попаднали в друг район на земното кълбо.

Грабват окото едрите масленозелени кожести листа на странджаненската зелика  (Rhododendron ponticum). Тя принадлежи към семейството на боровинките и  красивите й цветове могат да се видят в началото на май. Тогава дъбовите гори,  в които тя расте, добиват особена прелест — всред нежната зеленина на младите  дъбови листа се розовеят пламъците на съцветията на зелениката. Красотата е  привлекателна, но бъдете предпазливи — цялото растение съдържа отровни  вещества.

По ливадите на Странджа расте и битинският синчец, който се различава от  обикновения пролетен синчец по своето скъсено венче. Подробни изследвания на  странджанската растителност са били направени от проф. Д. Йорданов.  Благодарение на неговите и последвалите проучвания се доказа, че растителността  от българския дял на Странджа е най-близо до кавказката или по-точно до  колхидската растителност, развиваща се по течението на р. Риони.

Колхидските представители проникват и по-навътре в страната, където  екологичните условия позволяват това. Като пример може да се посочи  лавровишнята (laurocerasus officinalis). Нейната северозападна граница се  намира в Източна Стара планина. Това растение в миналото е имало значително  по-голям ареал на разпространение. При разкопките за основи на Софийската опера  са намерени листни отпечатъци и вкаменели плодове от лавровишня, което е още  един пример как едно растение в исторически отрязък от време може да отстъпи  своята територия и да се ограничи само в един район.

По нашите поля и гори се развиват растения с най-различни физиологични свойства  и приспособления. Ако минаваме през поляна с росен (Dictamnus albus) и непредпазливо  носим запалена цигара, ще се окажем в центъра на един малък взрив. Тежките  етерични масла, които се отделят от тези растения, не се изпаряват, а се  задържат като облак около тях. Възпламеняват се много лесно и ако не се  изгорим, то поне ще се опърлим доста. Освен това, ако невнимателно се опитваме  да накъсаме клонки от росен, ние обезателно ще получим изриви по кожата,  по-силни от тези на копривата, тъй като етеричните масла имат и съставка с  кожнообривно действие.

По черноморското крайбрежие расте един малко по-особен представител на  тиквовите. Наричат го пръскало или луда краставица (Ecbalium elaterium). При  узряване налягането в плодовете се увеличава значително и при най-малкото  докосване те се откъсват от стъблото и разпръсват своите семена на десетина  метра разстояние.

Змийската хурка (Arum sp.) осигурява своето размножение по следния начин: когато  насекомото влезе във фуниевидния прицветен лист, той се затваря след него. Не  се отваря дотогава, докато не се осъществи опрашването на достатъчен брой  цветове. Очевидно е, че става въпрос за сложна химична регулация, много  по-сложна от тази при срамежливата мимоза. Отдавна е известно, че повечето  животни се хранят с растения. Но е известно и, че някои растения се хранят с  дребни животинки и насекоми.

Растенията хищници наброяват около 500 вида. У нас по торфищата на високите  планини и субалпийските ливади виреят два представителя на насекомоядните  растения — петлгагата и росянката. Листата им са покрити с особени власинки —  жлези, изпускащи протеолитични ферменти. Уловените насекоми се асимилират за 24  часа и върху повърхността на листата остават само хитиновите обвивки като  доказателство на една ежедневна драма в природата.

Огромно е разнообразието на растителния свят. Само нашата малка страна  притежава около 3500 вида диворастящи растения. Приблизително 3% от тях са  ендемични, а много от останалите са редки или интересни било в ботаническо,  било в практическо отношение. В настоящия момент приблизително 1/3 са проучени,  а изследването на останалите е предвидено за един период от 10—15 години.  Подробното и последователно проучване на нашата растителност ще обогати още  повече познанията ни за света на заобикалящите ни растения, ще ни даде  възможност да си представим правилно картината на нашето историческо минало, ще  обогати ботаниката с нови и интересни видове растения. Очевидното богатство на  нашата флора обаче не ни дава право да се отнасяме с безразсъдно разточителство  към нея, дори и при научните изследвания. Необходимо е да я проучваме и  изследваме, но и старателно да я пазим.

Зелените хищници

Дървото човекоядец

„…Заминах за Мадагаскар, страната на лемурите и дърветата човекоядци, за да  посетя кралица Ринавалоне II. На мадагаскарския ми водач Хендрик беше известно, че освен дето плащам високи надници, аз обикновено щедро възнаграждавам всички,  които ми покажат нещо чудновато и необикновено. Той ме склони да замина за югоизточната част на острова, където сред хълмовете, покрити с девствени гори,  живее първобитният народ мкодо. Хората от това дребно на ръст племе обитават  естествени карстови пещери и нямат никаква друга религия освен преклонението  пред някакво свещено дърво.
Придружени от тълпа мъже, жени и деца, ние минахме през една долина, в дъното  на която блестяха водите на езеро. Една пътечка от южния му край ни изведе в  гъста гора.
Изведнъж всички закрещяха: „Тепе!. . . Тепе!. . .“
Спряхме се. Сред поляната се издигаше дърво, високо около два и половина метра.  Стъблото му беше дебело и по конусовидната си форма приличаше на ананас. От  върха му висяха към земята неподвижно осем листа, покрити откъм лицевата страна  с твърди извити шипове, които наподобяваха нокти на тигър.
В основата на тези чудовищни листа бе събран бистър сок, за който Хендрик ме  увери, че опиянява човека, а след това го кара да изпадне в сънно състояние.  Туземците принасят в жертва на боготвореното от тях дърво момиче от племето,  като го карат да се качи на върха и да пие от този сок. Ако вселеният в дървото  зъл дух е в добро настроение, то благополучно слиза долу на земята.
Изведнъж мкодо подеха песен за умилостивяване на свещеното дърво. После мъжете  подкараха с копията си едно момиче към него. Когато то се изкачи до върха на  конуса, тук се появиха тичинки, които непрестанно се движеха и като същински  камшици със свистене разсичаха въздуха.
— Тсик!. . . Тсик!. . . (Пий!. . . Пий!. . .) — неистово завикаха мъжете.
Момичето се наведе и пи от свещената течност, после застана неподвижно със  затворени очи. В този миг цялото дърво сякаш оживя. Тичинките се удължиха  неимоверно и се увиха като змии около главата на момичето. Огромните листа  бавно започнаха да се изправят като стрела на подемен кран, те обгърнаха  девойката и я затвориха сякаш в зелен ковчег. Те се впиваха все по-силно в  тялото на нещастната жертва и надолу потече сладката течност, примесена с кръв.
Тълпата се втурна към дървото и всички започнаха жадно да пият от зловещата  напитка, която скоро ги опияни. След това започна нелепа, отвратителна оргия.
Не дай боже да видя такова нещо още веднъж!. . .“

Това съобщение за дървото човекоядец било публикувано през 1881 г. в списанието  на Лондонското мисионерско дружество, издавано в столицата на Магадаскар  Тананарив — „Антананарив ънуеленд Мадагаскар мeгазин“. Автор на статията бил  немският пътешественик доктор Карл Лихе.

Представяш ли си, драги читателю: тичинките обвързват здраво като въжета  главата на нещастното момиче, листата го обгръщат плътно и бавно започват да  изсмукват жизнените сокове на младата плът. Каква ужасна, каква мъчителна  смърт!… Животното хищник поне умъртвява жертвата си и едва след това я  разкъсва.

Лиани удушвачи

Ужасни истории за растения, които ядат хора и животни, разказват ловци,  пътешественици и изследователи на тропическите лесове, особено на Африка, Южна  Америка, Мадагаскар и други острови на южните морета.
За дърво-човекоядец се разказва и в Португалска Източна Африка.

Интересна своя преживелица описва ловецът пътешественик М. Дънкан, посетил през  1913 г. Никарагуа. Той излязъл на лов в непроходимата джунгла. По едно време  чул отчаяния лай на кучето си, което, увлечено в търсенето на дивечови следи,  се отдалечило доста от него. Дънкан помислил, че кучето му е попаднало в лапите  на някой едър хищник, каквито се срещат в лесовете на Никарагуа, и побързал да  му се притече на помощ. Изтичал по посока на лая и какво било учудването му,  когато видял кучето си обхванато от лиани, които «бавно го теглеха към зеещия  отвор на огромно бяло цвете». Без да се бави, той отсякъл с ловджийския си нож  лианите и спасил любимото си куче от явна смърт. Дълго след това нещастното  животно носело следи от смъртоносната прегръдка на кръвожадното растение.

В Гвиана пък местен ловец уверявал един учен-изследовател, че веднъж, като бил  на лов в джунглата, пред очите му лианите задушили и «изяли» един агут — едро  животно от рода на гризачите. Ученият не искал да приеме на вяра този разказ и  решил сам да подири доказателства за достоверността му. Той предприел  изследвания в екваториалния лес и наистина открил в девствения гъсталак костите  на агут които висели по сплетените лиани.

Разказва се и за съществуването на дърво «маймунска клопка», което се  специализирал: да лови маймунки. Тези кресливи и палави обитатели на  тропическите джунгли често ставали жертва на това растение-хищник.
Известен е и разказът за «дървото змия», което се хранело с птици. Всяка птица,  която кацвала на неговите лепкави клони, била обречена на неминуема гибел. Един  изследовател хранил това дърво с пиленца, за да наблюдава процеса на  «изяждането». Той установил, че клоните на дървото са покрити с особени  смукала, подобни на тези у сепията или калмара, с които изсмуквало кръвта на  своите жертви. Земята под тези дървета била постоянно осеяна с костите и перата  на непредпазливи, птици.

Зелените канибали са измислица

На времето съобщението за дървото човекоядец на мисионерското списание  обиколило света. То бе отпечатано в един наш ежедневник след Девети септември.  По страниците на чуждия печат и досега може да се срещнат подобни сензационни  разкази за дървета човекоядци и растения-звероловци. Всички истории от този род  обаче са най-чиста измислица.

Пътешественикът Лихе и насън не е виждал дърво-канибал, което задушава и «пие»  кръв на млади момичета, нито пък ловецът Дънкън — лиани, които ловят кучета,  защото такива растения. . . не съществуват. Тогава що за непочтен човек е бил  този доктор Лихе който съчинил тази невероятна история? Предполага се, че до него  са дошли наистина слухове за дърво-човекоядец и той решил да опита  белетристичните си дарби, преразказвайки слуховете като собствена преживелица.

Колкото до разказа на ловеца Дънкан, трябва да се каже, че е напълно възможно  куче, агут или маймуна да станат «жертва» на лианите в тропическия лес. Ученият  изследовател на Гвиана, ако действително е съществувал такъв, несъмнено е  открил в девствения екваториален гъсталак скелета на агут, висящ по стъблата на  лианите. Животното просто се е оплело в някоя случайно образувана примка от  бодливите въжеподобни лиани, не е могло да се освободи от нея и така е  загинало. Същото би могло да се случи и с куче или маймуна. Наред с чистите  измислици това е едно от основанията за подхранване на легендата за  съществуването на «зелените канибали».

И все пак, растенията хищници съществуват

Но макар и разказите за дървета-човекоядци и растения-удушвали да са плод на  фантазията на авторите им, все пак растения-хищници, месоядни растения  съществуват.

Тези растения са открити и описани в ботаническата литература още през XVII в.,  но пръв ги е изследвал и разкрил тайната им английският учен-природоизпитател  Чарлз Дарвин.

Като се разхождал веднъж по пустинното крайбрежие на графството Съсекс —  Англия, Дарвин забелязал някакви дребни, невзрачни на вид растения, които…

Но защо да се занимаваме с насекомоядните растения на далечна Англия, когато  същите се срещат и у нас. По-добре е да метнем раниците на гръб някой неделен  ден, да се разходим из Витоша и да подирим там едно от най-типичните хищни  растения, което яде не хора и кучета, а мушици, паячета, бръмбарчета.

Не е нужно да скитаме много из планината. Достатъчно ще е да се изкачим до едно  от най-близките мочурливи торфища, например това над хижата на БАН, под „Златните мостове“. Тук някъде сред мъховете ще търсим опасния месоядец.  Разбира се, ако не сме го виждали друг път, трудно ще го открием, защото този  хищник е много дребен, макар че славата му е голяма! Но ние добре го познаваме.  Ето че се подава над торфения мъх. Това е същото невзрачно растение, което  гениалният натуралист е наблюдавал в графството Съсекс.

На върха на високото безлистно стебълце се виждат дребните събрани в грозд бели  цветчета. През лятото растението-хищник цъфти. Своеобразните му листа са  разположени в розетка близо до корена. Те са нагъсто покритие месночервени  власинки, по които блестят на слънцето брилянтни капчици утринна роса. От тук и  името на растението — росянка. Именно тези блестящи капчици са фатални за  дребните насекоми. Но нека имаме търпение и да понаблюдаваме известно време. Ще  видим наистина нещо интересно…

Росянка (Drosera) е родовото название на многогодишни, тревисти и хищни растения от семейството на росянковите. Тя е паразитно растение или още наричано „хищно“.

Ето че след малко някаква мушичка почва да кръжи над росянката. Привличат я  яркоцветните листенца и капчиците миризлив сок по тях, отделян от власинките.  Тя взема обикновения лепкав сок за сладък цветен нектар, кацва и завира  хоботчето си в сиропа-примамка. Сега започва нейната трагедия!
Усетила, че сиропът не е сладък, мухата избърсва хоботчето си и се опитва да  хвръкне. Но за беда крачката й са залепнали за гъстия сок и тя не може да се  освободи. Нещо повече, власинките се наклоняват към жертвата, отделят още  лепкав сок, който я покрива напълно. Самите власинки я притискат от всички  страни към листа. Сега идва най-важното: многобройните жлезисти клетки на листа  почват да отделят същински „храносмилателен“ сок, който по химичния си състав  прилича на стомашния сок при висшите животни и човека.
Ако на другия ден отново минем оттук, от мухата ще са останали само крилцата и  кожицата. Всичко друго растението е смляло и „погълнало“. Сега влакънцата са  сухи и първият ветрец ще издуха от листа това, което е останало от жертвата.

Семейство Устноцветни
(Lamiaceae = Labiatae)

Представителите на семейство Устноцветни са широко разпространени из нашата планета. Срещат се в тропичните, субтропичните, умерените и хладните климатични пояси на Земята. Растат и по крайбрежията на моретата и океаните, и в равнините и предпланините, достигат и високите планински пояси. Липсват само в тундровата област и в ледените пустини на Арктика и Антарктида. Те са обитатели на сухи и влажни почви, срещат се и по заблатени и мочурливи места, но водни растения между тях няма. Разнообразието им по земното кълбо ботаниците изразяват с разграничаването на 200 рода и около 3500 вида. У нас те също не са малко — установени, са около 135 вида, които се числят към 30 рода.

По-голямата част от устноцветните растения са тревисти и полухрасти; малко са храстовидните форми, а дърветата се броят на пръсти (известни са само няколко вида дървовидни устноцветни, обитатели на тропичните области).
Много характерен белег за всички представители на семейството са четири-ръбестите стъбла (ръбовете са разположени надлъжно), а листата им винаги са по двойки, срещуположно наредени. Освен това съседните двойки листа са разположени на кръст и така става редуване по цялото стъбло, благодарение на което се образуват и четирите надлъжни ребра, които могат да бъдат плоски, изпъкнали или вгънати. Между устноцветните обаче има видове, които са с прешленовидно разположени листа, но те са много малко.
Цветовете при повечето от видовете на семейството са двуполови (много малко са видовете с еднополови цветове) и характерно устроени. Съставени са от 5-делна чашка и 5-делно венче. Чашелистчетата са сраснали, в най-долната си част образуват тръбица, а нагоре се раздвояват — единият дял е по-дълъг от другия и този тип чашка се нарича двуустна, защото наистина наподобява устна. Венчелистчетата също са сраснали, в долната си част също образуват тръбица, а нагоре — долна и горна устна. Долната устна е съставена от три сраснали венчелистчета, а горната — от две (оттук идва и името на семейството — Устноцветни). Всеки цвят има по 4 (рядко 2) тичинки, които са различно дълги — две са по-дълги и затова тичинките на представителите от това семейство се наричат двусилни. При различните родове и видове тичинките и стълбчето на плодника могат да бъдат разположени или само в горната, или само в долната устна. Това е в зависимост към какви насекоми-опрашители се е приспособил родът или видът. Обикновено цветовете се развиват в пазвите на обикновените листа или в пазвите на видоизменените в прицветници листчета. При малък брой видове цветовете образуват прешленовидни групички. Устноцветните са ентомофилни растения.
Представителите на семейството се отличават и с особено устроени плодове. Те представляват различна по размери и форма кутийка, съставена от 4 сухи делчета (орехчета). Във всеки дял има само по едно семе.
Наред с посочените по-важни белези устноцветните растения ще разпознаете лесно и по аромата, който те излъчват. Достатъчно е да стриете нищожно късче от лист или каквато и да е друга част от растението, за да усетите силна, но приятна миризма. Това е така, защото устноцветните имат многобройни жлезички, разпръснати по стъбла, листа и цветове, които отделят ароматно етерично масло.
Ползата от устноцветните растения е известна на хората отдавна. Голяма част от тях народната медицина препоръчва за лекуване на различни заболявания. Техните лечебни свойства са признати и от официалната медицина и сега фармацевтичната промишленост произвежда стотици лекарствени препарати с участието на вещества, извлечени от устноцветните растения. Парфюмерийната промишленост също с внимание се отнася към тези растения, защото ги използува за ароматизиране на своите произведения. Имената на много от тези родове растения сигурно сте чували, но едва ли сте знаели, че принадлежат към едно и също семейство. Ще ви ги припомним: Лавандула, Маточина, Мента, Риган, Розмарин, Конски босилек, Мащерка, Чубрица, Мъртва коприва, Подъбиче, Ранилист, Пирински чай…

Обикновено Подъбиче
(Teucrium chamaedrys)

Обикновеното подъбиче е неразделен спътник на храсталаците в низините, предпланините и долния планински пояс, където стига докъм 1300 — 1400 м надм. в. Можете да го срещнете, макар и по-рядко, и по каменливи открити места.
Обикновеното подъбиче е многогодишно тревисто растение, но понякога се развива и като полухрастче. Има подземно видоизменено в коренище стъбло, от което излизат по 2 — 3 надземни стъбла. Те са изправени, в основата си често дървенисти, а нагоре четириръбести тревисти, без разклонения. На височина растението стига докъм 40 см и стъблата му са покрити с власинки. Листата на обикновеното подъбиче са разположени по два срещуположно, имат ромбична форма, по краищата са едро назъбени, отгоре и отдолу са покрити с власинки. Цветовете на обикновеното подъбиче са двуполови, устроени по вече познатия ви за устноцветните растения тип. Ще добавим само, че венчето е розово, а долната му устна привидно изглежда петделна, тъй като делчетата на горната устна са плътно приближени към нея. Плодникът при този вид има обратно яйцевидна форма, а дългото му стълбче завършва с двуделно близалце. Тичинките са четири, но обикновено стърчат навън от венчето. Цветовете са разположени по няколко в пазвите на листата и най-често те са струпани във връхната половина на стъблото.

 Обикновеното подъбиче разцъфтява през май, но цъфтежът му продължава много дълго. Цъфтящи екземпляри можете да видите и чак през септември. Опрашването на цветовете става от насекоми и бързо след това по растенията се образуват плодовете — дребни кутийки, съставени от по 4 орехчета с набръчкана повърхност и с по едно семенце във всяко от тях.
В нашата природа се срещат още 5 вида подъбиче. Ще ги различите от обикновеното подъбиче, защото една част от тях са с червени или бели цветове, а друга — с приседнали листа.
Обикновеното подъбиче с медоносно растение, а зелените му части, включително и чашката на цветовете, съдържат етерично масло и незначително количество алкалоиди. Освен това във вдървената част от стъблото му има и дъбилни вещества. Заради тези полезни вещества то се използува в народната медицина за лекуване на стомашни разстройства, скорбут и др.

Източник: nauka.bg

Семейство Картофови
(Solanaceae)

Семейство Картофови е представено в нашата  естествена флора само е 9 вида от 7 рода. В тези числа са включени също  пренесеният отдавна в Европа от Китай мерджан и дошлата у нас по неизвестни пътища от Южна Америка никандра. Към тях се добавят и десетината вида  извънредно широко отглеждани в цялата страна като хранителни (картоф, домат, пипер, син патладжан), като украсни (два вида петуния и декоративният тютюн „Царица на нощта“) и като наркотични растения (два вида тютюн). Тези 18  вида и 11 рода обаче, които могат да се видят у нас, са само незначителна  частица от богатството на семейството.
В съвременната флора на Земята семейство Картофови е представено с повече от 2500 вида от около 90 рода. Те са разпространени обаче главно в екваториалните, субтропичните и умерените области на Централна и Южна Америка.
Мнозинството от представителите на семейство Картофови са многогодишни тревисти растения, а едногодишните са твърде малко. Дори доматът и пиперът, които у нас се отглеждат като едногодишни култури, в родината си са многогодишни растения. Но сред тях има също полухрасти (у нас такъв полухраст е червеното кучешко грозде) и същински храсти, които са с изправени или с катерещи се стъбла, какъвто е у нас мерджанът. Има и лиани, и дори малки дървета.
Всички картофови растения са с прости, последователно разположени листа, без прилистници. Само в областта на съцветията им листата понякога са сближени по два и изглеждат като срещуположни.
Цветовете на картофовите растения са събрани най-често във връхни, прости, едностранни  (цимозни) съцветия, а само при някои видове са единично разположени. Те са правилни (радиално симетрични) или слабо неправилни (двустранно симетрични), двуполови, с двоен околоцветник, срасловенечни.

Чашката е образувана от 5,  по-рядко от 4 или 6 чашелистчета, сраснали различно високо. Обикновено тя се  разраства след прецъфтяването (понякога се превръща в ефектно обагрено образувание, както е при мехунката) и остава трайно в основата на плодовете.  Венчето винаги е образувано от 5 венчелистчета. При едни видове те са сраснали  само в основата, нагоре са разперени звездовидно и тогава венчето е дисковидно.  При други видове венчелистчетата са сраснали по цялата си дължина и тогава  венчето е делвовидно, тръбесто- фуниевидно или двуустно. Тичинките най-често са 5, но в двустранно симетричните цветове понякога са от 4 до 2. Те са прикрепени към венечната тръбица. Плодникът е един. Образуван е от срастването на два плодолиста. Яйчникът е горен, обикновено двугнезден, или е лъжливо 3 — 5-гнезден, по-рядко — 5-гнезден, а при културните растения — многогнезден. Плодът е ягода или кутийка, понякога костилковиден.

Лудо биле или Беладона
(Atropa bella-donna)

Най-лесно ще откриете лудото биле през лятото в някое старо сечище сред букова гора или по разсветлените места край горските пътища и пътеки в по-влажните и сенчести широколистни гори. Там, дори когато още не го познавате, ако се огледате наоколо, то непременно ще привлече вниманието ви преди всичко с външния си вид. Лудото биле е едро растение, високо от 0,5 до 2 м, разпростряло нашироко клоните си и отдалече прилича повече на малко дръвче, отколкото на обикновена  трева. А то е типично тревисто растение с късо и дебело многоглавесто коренище,  преминаващо в дълъг до един метър жълто-кафяв корен, и с дебело зелено или  пурпурновиолетово, почти дървовидно разклонено стъбло. Листата му са големи, на  дължина стигат до 22 см, тъмнозелени, с къса дръжка и яйцевидна или елипсовидна  късо заострена целокрайна петура. В долната част на стъблото те са разположени  последователно, но в горната му част и по клонките са сближени по два, единият  от които е 3 — 4 пъти по-малък от другия.
Лудото биле започва да  цъфти през юни и цъфтежът му продължава през цялото лято. Цветовете му са  разположени поединично или по два в пазвите на листата и на клонките и са  увиснали на къси дръжки. Те са тръбесто-камбанковидни, с коронка от 5 къси и  закръглени завити назад делчета. Отвън са кафяво-виолетови, а отвътре  охреножълти, но са пронизани от нежни пурпурни жилчици.
Плодовете на лудото биле са от типа ягода. Те са кълбести, сочни, големи колкото вишни. Отначало са  зелени, но след узряването стават черно-виолетови и силно лъскави, изпълнени с  кисело-сладникав, виолетово обагрен сок и с много семена. На вид са твърде  привлекателни, но са силно отровни, както и всички други части на растението.

В дългия списък на  дивите лечебни треви, които нашият народ събирал, за да се лекува от  най-различни болести, лудото биле отдавна е заело почетно място. (Някога, а  по-старите хора и сега още го наричат старо биле, или отровно биле. Тези  народни имена в по-ново време се подменят обаче все по-често от името  беладона). Когато и учените се заели да го изследват, открили, че то е истински  склад на лечебни вещества. Затова сега всяка година към фармацевтичните заводи  се отправят тонове корени и листа от лудо биле, където от тях се приготвят  различни видове лекарства.

Семейство Воловодецови
(Orobanchaceae)

Семейство Воловодецови е твърде малобройно. Към него се числят само около 200 вида, които са  разпределени в 13 рода. Мнозинството от видовете (около 90%) са разпространени в извънтропичните области на Северното полукълбо — Азия, Европа, северните части на Африка и Северна Америка. В нашата страна семейството е представено само с около 25 вида от род Воловодец.
Всички представители на семейство Воловодецови са лишени от хлорофил едногодишни или многогодишни тревисти растения и живеят като паразити по корените на най-различни видове дървета, храсти и треви. Те нямат истински корени, стъблата им са дебели, месести, а листата са видоизменени в люспи, което им придава твърде своеобразен  външен вид.
Цветовете на воловодецовите растения най-често са събрани във връхни класовидни или  щитовидни съцветия и са разположени в пазвите на прицветниците, които  обикновено малко се отличават от стъбловите люсповидни листа. Те са двуполови,  с двоен околоцветник. Чашката е със сраснали чешелистчета, звънчевидна, с 4 до  5 зъбци или е разделена до основата на два цели и двузъби дяла. Венчето е  двустранно симетрично, тръбесто, фуниевидно или звънчевидно, плитко 5-делно.  Тичинките са обикновено само 4 и са прикрепени около средата на венечната тръбица. Плодникът е един, с горен едногнезден яйчник. Плодът на мнозинството  воловодецови растения е кутийка, която се разпуква на два или три дяла. В тях се развиват многобройни съвсем дребни семена, които се разнасят от вятъра и  дъждовните капки.
По-голямата част от воловодецовите видове нападат само дивите растения и пакостничеството им остава  почти незабелязано. Няколко от тях обаче са се нахвърляли и върху културни растения, приспособили са се към техния ритъм на живот и са се превърнали в злостни плевели-паразити.

Слънчогледов Воловодец
(Orobanche cumana)

Слънчогледовият воловодец, известен повече под името синя китка, най-лесно ще откриете, когато слънчогледите започнат вече да цъфтят. В тях и най-лесно ще го познаете, защото от всичките 25 вида воловодец, които се срещат у нас и които много трудно се различават един от друг само по външните си белези, единствено той напада  слънчогледа.
Слънчогледовият воловодец се развива като едногодишно растение с изправено, високо най-много до петдесетина сантиметра жълто до жълто-кафяво неразклонено стъбло. То е покрито  с къси жлезисти власинки и с десетина последователно разположени дълги до 1 см  кафеникави люспи.
Цветовете на този вид воловодец са Събрани в доста рядко връхно класовидно съцветие (по  дължина то е равно или е по-дълго от останалата част на стъблото) и са приседнали в пазвите на яйцевидно ланцетни покривни люспи, дълги до 12 мм. Цветовете са  тръбести, към върха дъговидно извити (наподобяват параходен комин), с ясно двуустен, плитко 5-делен, син до виолетово обагрен отвор, поради което цялото  растение отдалече наистина прилича на синя китка или на зюмбюл, както го и наричат на много места у нас.
Слънчогледовият воловодец подбира жертвите си главно сред представителите на сложноцветните растения. В дивата природа най-често напада пелина. Същевременно той е и злостен плевел-паразит. От неговите набези, особено в миналото, ежегодно страдали слънчогледовите ниви. Често корените само на едно слънчогледово растение „трябвало“ да изхранват по двадесетина, а понякога и по 130 цветоносни  стъбла на готованеца. Този вид воловодец понякога „обсажда“ и тютюневите  растения. Тютюнът се напада обаче по-често от разклонения
воловодец, когото  нашият народ нарича „чума“. Неговото латинско име е Orobanche ramosa. Той  се отличава лесно от синята китка по разклонените си стъбла.

Семейство Сложноцветни
(Asteraceae = Compositae)

По  богатство на родове и видове семейство Сложноцветни е на второ място (след семейство Орхидейни) между покритосеменните растения. В него са обединени около 1300 рода с общо 20 000 вида, разселени по цялото земно кълбо. Те са предимно сухоземни обитатели; много малък е броят на водните заселници. В нашата природа  се срещат 72 рода с общо около 350 вида сложноцветни растения.
По-голямата част от  представителите на семейството са многогодишни и едногодишни тревисти растения.  По-малко са полухрастите и храстите, а още по-малко — дървесните форми (те  растат главно по океанските острови и в планинските пояси на тропичните области).
Сложноцветните се  отличават с дребни двуполови цветове, събрани винаги в своеобразни съцветия, наречени кошнички, които са обвити отвън с множество люсповидни листчета.  Цветовете са без чашка или пък тя е силно променена във вид на ципести листчета или на няколко реснички. Венчето е образувано от 5 листчета, които при едни  видове са сраснали в тръбица, а при други—в пластинка (езиче) с 5 зъбчета. Въз основа на тези различия в семейството се разграничават две подсемейства:  Тръбестоцветни и Езичестоцветни. Характерни за сложноцветните растения са и тичинките — те са 5 на брой във всеки цвят и винаги прашниковите им торбички са  сраснали в тръбица. Плодникът най-често е продълговат, с дълго стълбче и двуделно близалце.
Плодът при растенията  от това семейство се нарича плодосемка и при повече от видовете той има особена хвърчилка от реснички, която подпомага разнасянето на плодовете и семената на големи разстояния.
Сложноцветните са насекомоопрашващи се растения.
Невъзможно е в няколко  реда да ви запознаем с разностранната полза, която сложноцветните растения допринасят за хората. Това е така, защото между тях има маслодайни, каучуконосни, хранителни, лекарствени, декоративни и медоносни растения. Помислете си само за някои познати ви имена — слънчоглед, лайка, пелин, салата, подбел, хризантема, димитровче, гергина, маргаритка, еделвайс… Това е само една нищожна част от членовете на семейството, която има значение за човека. Между сложноцветните растения обаче има и пакостници — те заплевеляват нивите с културни растения и човек е принуден да ги унищожава. Но все пак тези вредители са значително по-малко от стопански ценните видове.

Многогодишна паричка
(Bellis  perennis)

Когато и  последната снежна пряспа в равнините се стопи и пролетното слънце стопли  земята, по тревистите места и из храсталаците погледа привличат листните  розетки, плътно прилегнали към земята, и красивите бледорозови и бели кошнички на многогодишната паричка. Тя се среща не само в равнините, можете да я  откриете и в планините, но не по-високо от 1500 м надм. в. Навсякъде лопатовидните листа на това растение образуват приземна розетка, от която се  източват безлистните цветоносни стъбла, достигайки 10 — 15 см височина. На върха на всяко стъбло през април и май се развива по една кошничка (диаметърът  й обикновено е 20 — 25 мм) с многобройни цветове. Едни от тях са еднополови, а други — двуполови. Еднополовите (от 30 до 55) са само женски, наредени са в два  кръга по периферията на кошничката и са от езичестия тип. Те са съставени от 5 ципести чашелистчета и едно бяло езиче. Двуполовите цветове (от 75 до 125) са  наредени в няколко вътрешни кръга по конусовидно издаденото цветно легло на кошничката и са тръбести.
Многогодишната паричка  е студоустойчиво растение. Поради това някои растения цъфтят и през късна есен,  та дори и през зимните месеци, стига зимата да е мека. След опрашването на цветовете, през юли и август, кошничките се изпълват с дребни обратно яйцевидни плодчета — плодосемки. Те за разлика от повечето видове на семейство  Сложноцветни нямат хвърчилка и повърхността им е покрита със стърчащи власинки.
Многогодишната паричка има две посестрими в нашата флора — едната е едногодишната паричка (Bellis annua, а другата — горската паричка (Bellis sylvestris). Едногодишната паричка освен че е едногодишно растение, се отличава и с по-дребните си кошнички (с диаметър около 10 — 15 мм) и със задебеленото на върха цветоносно стъбло. Горската паричка има листа, които постепенно преминават в дръжката (низбягващи петури) , а листчетата, които обвиват кошничката, са с ланцетна форма и остър  връх, а не са продълговати и тъпи на върха както при многогодишната паричка. Многогодишната паричка е красиво цвете и от него са създадени много културни форми  за украса на паркове и алпинеуми.

Преди измислянето на селското стопанство  първобитните хора в много части на света са събирали семена на растения и са ги смилали на брашно. Не може да се разбере кога е започнало приготвянето на зърнени храни по този начин. С култивирането на зърнените култури те изведнъж от допълнението, което са били за първобитните хора, се превръщат в основен хранителен продукт на аграрните общества. Това за пръв път се постига с пшеницата и ечемика в Западна Азия, може би преди 10 000 години. Мястото вероятно е в областта между Средиземноморския бряг и Персия (Иран).

Ечемик
Археолозите са открили ясни доказателства за култивирането на ечемика в Йерихон, Палестина, и в Али Кош, Южен Иран, датиращи още от 7000 г. пр. Хр. и вероятно 500 години по-рано.

Пшеница
Един от първите видове култивирана пшеница е открит и на двете места по същото време. В Али Кош през същия период е идентифициран друг стар вид пшеница. Археологическите разкопки в Чайоню, Южна Турция, също разкриват тези два вида пшеница. Логично е да се предположи, че култивацията на ечемика и пшеницата е започнала значително по-рано, може би дори 8000 г. пр. Хр., след като около 7000 г. пр. Хр. културите вече са разпространени в Иран, Палестина и Турция.

Ориз
Изследванията върху разпространението на дивия ориз и археологическите находки проследяват произхода на култивацията на ориза до една ограничена област. Култивацията трябва да е започнала през VII хилядолетие пр. Хр. в областта между Северен Тайланд и бреговете на Южен Китай. Най-ранните археологически находки от култивиран ориз са от бреговете на Южен Китай близо до Нинпо и датират около 5000 г. пр. Хр., от предкитайски времена.

Просо
Простото, първата най-важна култура в китайското земеделие, изглежда, е било култивирано в басейна на Жълтата река (в Северен Китай) в предкитайски времена, през VI хилядолетие пр. Хр. Най-ранните археологически находки са от Шенси и датират около 5000 г. пр. Хр. Култивирането на царевицата започва в Америка, а на соргото (прилично на просо растение, което служи за храна и фураж в Африка, Азия и някои части на Европа) – в Африка. И в двата случая в бъдеще археологията може да хвърли нова светлина върху тяхното датиране и родината им.

Зърнени храни с мляко
Зърнените храни за закуска се консумират по два начина – праисторически и съвременен. Праисторическият начин включва варене на зърната в мляко и вода и сервирането им като варива. Към тази група спадат всички видове овесени каши. Пухкавият ориз е първата зърнена храна, приготвяна по нов начин – оризът се залива с мляко непосредствено преди консумация. Така са го приготвяли в Южна Индия около 500 г. след Хр. Процесът на готвене е доста особен и включва хвърлянето на оризовите зърна в много горещ пясък. Понякога след приготвянето зърната се поръсват със захар. По това време овесената каша е позната в много страни. Никога няма да се разбере кога е измислена в праисторически времена.

Теофраст (370 – 285 г. пр. Хр.), гръцки учен от Лес-бос, обяснява своя план да класифицира растенията в книгата си „Изследване на растенията“: „Трябва да се вземат под внимание техните части, техните качес тва, начините, по които се захващат, и тяхното развитие“. В неговата система има четири основни класа, обхващащи „почти всички“ растения, без микроскопичните растения, които не са му били известни.
Системата на Теофраст е комбинативен подход, който отдава дължимото на много и различни факти. Сега тя е напълно заместена от система, основаваща се на генеалогичните връзки на растенията. Все пак много от различията, които Теофраст смятал за важни, като разликите между двусемеделните и едносемеделните растения, са все още в сила.

Класифициране в семейства

Системата, използвана в съвременната биология за класифициране на организмите, води началото си от книгата на Пиер Маньол „Prodromus Historiae Generalis Plantarum in quo Familiae Plantarum per Tabulas Disponuntur“. Тя е публикувана във Франция през 1689 г. Книгата на Маньол въвежда „семействата“ – генеалогично свързани групи от „родове“. Между другото, той е дал имената на сложноцветните, житните, кръстоцветните и бобовите – семейства, които са много познати на ботаниците.

Биномна терминология

Описването на растителните видове, като се използват двуименни названия, несвързани с обичайното име, е било въведено в Китай през V или IV в. пр. Хр. и някои от названията все още се срещат в „Literary Approximater“, речник от това време. От двете думи, определящи всяко растение, едната означава категорията, към която то принадлежи, а другата определя вида. Тази терминологична система така и не е довела до универсална класификация на живите същества, каквато европейската наука с подобна система е дала на света.
В Европа биномната терминология е въведена от швейцарския изследовател Гаспар Боен (1560 – 1624) в книгата му „Pinax Theatri Bonatici“, публикувана през 1623 г. Неговите термини определят рода и видовете.