Автор: проф. дмн Николай К. Витанов
Институт по механика на БАН

Разсъждения и съвети получени в приятелски разговор с Мотли глупака

Зрелища, „експерти” и малко хубава бира

Големите учени и хора, при които учих занаята в Германия винаги са ме учили да гледам с интерес и любопитство на ставащото покрай мен. Защото без това няма как да стана добър изследовател. Като човек, прекарал доста време в Дрезден и редовно посещаващ Белгия, съм се научил да ценя и хубавата светла (и тъмна) немска, белгийска и чешка бира. Та ето днес, 12 февруари, се прибрах в къщи, отворих си една кутийка Будвайзер и се позагледах в телевизора. Там имаше пресконференция на министъра на образованието и на министър-председателя и министър председателят по едно време каза нещо за търсене на безапелационни личности и големи специалисти, дето можели да решат споровете в българската наука. Рекох си, че човекът не търси мене, аз съм един немощен феодален старец на 47 години,  един нищо и никакъв професор, дето се занимава и с математически методи в управлението на науката и пише глави от западни книги по тези методи.  Откъдето следва, че нищо не знам за управлението на българската наука, ако и да съм заместник-директор на един институт. Продължих самокритиката и си помислих, че като не пия Каменица, а Будвайзер, съм още по-непригоден, щото май не разбирам и от бира, пък и ако ме накарате да избирам между хубава бира и управление и аз май ще направя както би направил Швейк (виж също фиг. 1). И най-накрая, що да ме търси мене човека – аз съм неокейнсианец, ваша милост, и като така съм съвсем непригоден, щото не дай си боже да се усили влиянието ми, току виж неолибералната система, натрапена за управление на българската наука, взела, та се катурнала. Е, щом съм толкова непригоден, рекох си, защо пък и да не излея в тази статия некадърността си, та да създам един прекрасен фон, на който ярко да блестят слънцата и звездите на българската управленска практика. Още повече, че от някое време си мислех да го направя. Речено, сторено. Игнатов вече не беше министър, но другите си бяха още по местата и интересните събития тепърва предстояха. И така, седнах пред компютъра и зачаках да ми дойде вдъхновението.

Фигура 1. Ако трябва да избирате между това да оправяте управленски бъркоч в България  или да изпиете една бира – винаги избирайте бирата. Така сигурно печелите.

Мотли глупака или да гледаш на трагедията от друг ъгъл

Вдъхновението обаче не идваше и започнах да си мисля за други неща. По едно време, ваша милост, се сетих, че Шекспир има една пиеса на име „Както ви харесва” и там има един интересен герой на име motley fool (глупак в пъстър костюм или това което е известно на български като шут на краля – единственият човек, на когото е било позволено да говори истината пред краля, но в шеговита форма) – фиг. 2. Да го наречем на български Мотли глупака. Реших да поканя един въображаем Мотли и говорейки си с него, да пообсъдим  нещата, свързани с управлението и с управлението на науката.

Фигура. 2  Ляво – Уйлиям Шекспир.  Дясно –   Мотли глупака с неговата гледна точка и подход към света. А сигурни ли сте, че ви показвам Шекспир? Я проверете.

Управлявана и управляваща система. Йерархични системи.

Често схемата на действие в човешките общества е такава: едни хора вършат нещо, а други хора, наречени началници, ги управляват. И сега малко по – точно.  Тия дето вършат нещо са частен случай на управлявана система. А началниците образуват управляващата система – фиг.3. Пример – народът на една страна работи, за да се осъществява основната цел на капитализма – натрупването на капитала. Народа го управлява правителство, което гледа да поддържа системата. Мотли добавя, че обикновено правителството пък го управляват тези, които печелят от тази система – били те местни граждани или пък чужденци. Тук ваша милост, забележете, си позволих да кажа  – млъквай Мотли!

Фигура 3. Управлявана и управляваща система

И сега да навлезем още малко в теорията. Управляваната система има множество възможни стабилни състояния и се намира в едно от тях или прави преход от едно  стабилно състояние към друго стабилно състояние като минава през нестабилни състояния (виж също фиг. 4). Съвкупността от тези състояния се нарича пространство на състоянията на управляваната система. Чрез управлението управляваната система я водят към някакво състояние – то може да е такова, че да способства  развитието на управляваната  система – например чешката държава така направлява фирмата ЧЕЗ, че чешките пенсионери да получават пари и от печалбите на тази фирма зад граница. То не е чудно – чехите, освен, че разбират от бира, разбират и от държавен капитализъм. Ха наздраве.  А пък управляваната система могат да я водят и  към състояния, които я отслабват или разрушават с някаква цел, а тя обикновено е такава – окрадване на държавните пари и пълнене на частни джобове с тях. И още, нашепва Мотли, една друга хубава цел е предоставяне на собствения си народ и ресурсите му за ограбване от чуждестранни заинтересовани лица срещу комисионна. Я вземете и сами си дайте пример за това, например пак свързан с пенсионери и със сметки за ток в страни с бездарен елит. И внимавайте какво си мислите – ако има нещо гнило, то е в Дания-я-я-я!  Мотли се опитва да каже нещо за датчанките, но не му обръщам внимание.

Фигура 4. Ляво – стабилно състояние.  Дясно –доста нестабилно състояние.

Сега нещо интересно. Системата за управление трябва да има реална възможност да изменя състоянието на управляваната система чрез взиманите в рамките на системата за управление решения. Ако тази възможност не съществува, системата практически не може да бъде управлявана.  Представете си, че правителството си взима решения, но няма как да наложи изпълнението им. Тогава народът или части от него не могат да бъдат управлявани. Появява се криза – върховете не могат да управляват по старому, а низините не искат да бъдат управлявани и да живият постарому. И може да настъпи нещо, което в математиката се нарича бифуркация. Цаката, нашепва Мотли, е управляващата система така да извърти изхода от бифуркацията, че управляваната система пак да се окаже управлявана. Е, Мотли – ще кажете – защо не смениш думата бифуркация, с думата революция, та да си дойдем на думата, както се казва. Мотли се подсмихва и нищо не казва.

Та караме нататък с теорията. Всяко управление трябва да си има цел. Целта може да е някакво устойчиво състояние в пространството на възможните състояния, което трябва да бъде достигнато и поддържано. Да вземем например една система за управление на науката, която има за цел  да се заробят съответните национални учени като парите за наука се дадат на „честните частници”, които имитирайки някакви научни изследвания, да ги приберат като печалба в джоба си, да платят нещо комуто трябва, че да не им се търси отговорност и дим да ги няма. И ако това устойчиво състояние успее да се постигне, след това устойчиво да се гепват по същата схема и пари на европейски данъкоплатци, които пари трябва да подпомогнат националната наука. За целта обаче трябва да се инсталират и съответните „усвояващи“ учени – псевдодоценти и псевдопрофесори, набързо произведени по специален закон или с титли от Занзибар – все тая. Ех каква дейност може да кипи в управляващата система за постигане на тези цели! Мотли казва, че за да не обиждаме Занзибар, да споменем и Замбия, само защото му се ще да спомене и оная страна там до Замбия отляво на картата.

Фигура 5.  Чрез реални стъпки към идеалната цел – да гепят парите за научни изследвания, но да изглежда така, като че ли той „патриота“, душа дава за наука….

Целите могат да са реални – тези цели са достижими за определения период от време. Целите могат и да са идеални – тези цели са недостижими за определения период от време, но може да са достижими за по-дълъг период от време и за дадения период от време стремежът е системата да се приближи колкото се може повече към дадената идеална цел – фиг. 5. Слагаме значи идеална цел, разсипването на държавата, викаме си финансов министър, чиято глава е натъпкана с откровено пропаднали икономически теории и гледайте какво става, ваша милост. Мотли отново желае да  напомни, че гнилите неща са само в Дания.

Системата за управление трябва винаги да има набор възможни решения (управляващи въздействия), от които да избира. Ако няма, трябва да има кой да и изработва решения и това по света са държавните изследователски институти.  Обаче, я си представете паразитни неолиберални структури, които плъзват като бурен из управляващата система на държавата, премахват разработката на варианти и  заменят този процес с процес на пропагандиране на пропаднали  неолиберални догми. Мотли правилно отбелязва, че съответните хорица упорито ще се мъчат да разсипят държавните институти и да ги заменят с неясно от кого финансирани частни „институти“ бълващи псевдоконцепции, водещи държавата към провал. И още, казва Мотли, тези „институти” точат държавните пари срещу предлагане на тези откровено вредни за обществото  идеи и варианти. И така държавните пари и народният труд текат ли текат в няколко частни и няколко чуждестранни джоба, ваша милост, а държавата все повече се съсипва. От собствен опит Мотли отбелязва, че същите тия „институти” посочват и виновния – виновна разбира се е държавата, която е лош собственик и всичко трябва да мине в ръцете на „честните частници“. В допълнение ушите на народа трябва да се проглушат, че държавата се управлява лошо, но като погледнете кой я управлява такава държава – то на висшите постове до един ще намерите управленци, здраво свързани с неолибералното котило. Мотли си мисли, че ви е развеселил. Но ако още не сте развеселени – вижте и фиг. 6 – може и да помогне.

Фигура 6. Ако оставиш държавата си да пропадне, те чакат „щастливи“ дни.

Системата за управление трябва да разполага с финансови, материални, трудови и други ресурси, които да осигурят изпълнението на взетите решения.  Ако тези ресурси ги няма, управлението силно се затруднява и понякога направо е невъзможно. Мотли казва, че това било невъзможно в Англия, но я си представете, че сте финансов министър на бантустан и мразите националната академия на науките (защото например там добре знаят какъв „велик учен” сте). Правите грамадно намаление на бюджета на академията, за да затрудните управлението й. Но понеже акълът ви е толкова, така оплитате държавните финанси, ваша милост, че не можете да осигурите и финансови ресурси на началника си да управлява що годе. Мотли казва, че  ако случите на началник, като няма хляб, шефът ви ще почне де прави зрелища на народа – ще кипи як труд – комисии ще се назначават, виновни ще се уволняват, полицията ще набие този-онзи и все някой друг ще е виновен, а не вие с шефа си. Ако не случите на шеф обаче, ще ви отбушонят, ваша милост.

Трябва добре да се познава състоянието на управляващата и управляваната система, за да се знае как ще се достига целта на управлението. Тук има един тънък момент, ваша милост. Големите обществени системи се застояват относително дълго време в някакво стабилно състояние. Това дава увереност на некадърните управленци, че нямат нужда от детайлно поднаване на системата и от истински експерти, които да им помагат да поддържат системата в едно или  друго състояние. Че защо са им тези учени хора, когато и да се оградиш с  подмазвачи, „калинки“ и откровени крадци и да вършиш всеки ден глупости и да си мениш мнението сутрин, обед и вечер, все тая – системата си стои в даденото състояние и даже може да я пооскубваш ей тъй, за кеф, ваша милост. Но един хубав ден безметежността свършва и управляващата система внезапно тръгва към ново състояние, често свързано с кадрово обновяване, а понякога и с разрушаване на управляващата система. Некадърният управленец се гърчи, но управляващата система е толкова затлачена, че не може да върне управляваната система в старото състояние. Ако при това се размине без тотален крах и без кръв, това си е направо късмет, подхвърля Мотли.

Фигура 7. Външно управление на управляващата система. Външна управляваща система – на носилката. Национална управляваща система – сравнително добре облечен национален „елит“, носещи носилката. Национална управлявана система – бедняци (по-добре да не се виждат, че да не си разваляме рахатлъка)

Мотли иска да пиша и за интересния въпрос за намаляване на чувствителността на управляваната система към външните условия. Добре Мотли, на твоя отговорност. Представете си, ваша милост,  едно общество, имащо както управлявана, така и управляваща система, но където националната управляваща система е поробена от управляващите системи на други общества. Нека при това започва изсмукване на ресурси от това общество. Управляваната система обаче може да не ще да стои в подходящото за изсмукването на ресурси състояние. Тогава нейната чувствителност към това трябва да бъде намалена чрез политика на дезинтеграция на колективизма. Тази политика се налага от чуждата управляваща система върху националната. Дезинтеграцията се състои в поставяне на повечето членове на управляваната система в състояние на крайна бедност, за да се борят за оцеляването си и да не се концентрират върху процесите на ограбване на труда им. Националната управляваща система получава трохички от отклоняваните ресурси, а лъвския пай отива към обществото или представители на това общество на чуждестранната управляваща система, която успешно е поробила националната такава. Националната управляваща система постепенно губи възможностите си самостоятелно да управлява националната управлявана система и постепенно се превръща в придатък (колониална администрация) на чуждестранната управляваща система – фиг. 8 . Ако националната управлявана система смени състоянието, то чуждестранната управляваща система просто жертва кадровия състав или цялата национална управляваща система и се стреми максимално да запази позициите си. Мотли изглежда доволен от тези редове, ваша милост. А на вас, стана ли ви интересно?

Фигура 8.  Дезинтеграция на колективизма. След като ви убедят, че трябва да действате като индивидуалист, срещу вас винаги действа група. Така, че това, което трябва да се дезинтегрира е вашият колективизъм, ваша милост. Едно да знаете обаче – боят е ефективен до време. После народът може и да озверее, ваша милост.

И стигаме до много интересния въпрос – кога едно управление е ефективно? Ами когато удовлетворява критерия за ефективност на управлението.  А този критерий е свързан със степента на достигане на целта на управляваната система. Дотук нищо не казах за думата справедливост. То е, защото критерият за ефективност може да няма нищо общо с това, какво е добро или лошо за управляваната система и нейните елементи (които в случая на обществени системи са хората) – вижте например фиг. 9, ваша милост.

Фигура 9. Често срещан критерий за ефективност – максимално количество натрупани пари.

По-горе писах, че в много системи целта е идеална – бленуваното състояние не може да се постигне за зададеното време и важна става посоката на движение, по която трябва да се стигне най – далече в гоненето на целта.  Тази посока се задава от някаква целева функция, която трябва да се максимизира или минимизира.  Например една целева функция е държавата да се управлява така, че максимално количество държавни пари да преминат в джобовете на апапите на  контролиращия управляващата система. Една схема за това, ваша милост,  е да се източат държавните фирми, да се продадат на безценица и след това машините им да се препродадат, а каквото остане да иде за вторични суровини. Най-печелившите държавни фирми срещу подходяща комисионна се продават на чужди компании и после пей сърце – джобовете са пълни, какво като народа го грабят и не може да си плати сметките за парно и ток. Не това е била целта на управлението. Мотли допълва, че който си избира такива управници, няма що да се сърди, като го наричат бунак. Но да спрем с тези разсъждения и да видим каква е ролята на администрацията и на пазара в управлението.

Трудно ми е да управлявам, мила моя майно льо и какво да правя: администрацията ли да увеличавам или на пазара да разчитам?

Мотли се превива от смях, защото знае какво ще ви напиша сега. Да видим ей така на пръсти, каква е ролята на администрацията – фиг. 10 и на саморегулацията (например през пазара) в управлението на обществени системи. При управлението на сложни системи може да възникне информационен бариер – количеството информация, което трябва да се обработва може да превиши капацитета на участващите в управляващата система. Това не може безкрайно да се решава с увеличаване на числеността на управленския апарат, ваша милост. Но преди да обсъдим това и преди да разпердушиним и неолибералното кудкудечене за ролята на пазара, казва Мотли, нека да разгледаме по–подробно въпроса за информационните бариери.

Фигура 10. Администрацията – достатъчна, недостатъчна, прекалено голяма или прекалено малка?

Нека имаме една научна или друга система, която се състои от  n човека и m    единици оборудване.  Опитът показва, че за да се управлява такава система, трябва де се извършват k(n+m)² операции за единица време, където k е подходяща константа.  Нека с L да означим капацитета на един управленец да извършва управленски операции за единица време.  Това веднага ни води до идеята за два информационни бариера, ваша милост – фиг. 11. Първият бариер се достига когато сложността на системата надхвърли капацитета на един управляващ. Това става когато k(n+m)²>L.  Вторият информационен бариер се достига когато  системата стане толкова сложна, че капацитета на всички участници в системата не стига тя да се управлява. С други думи k(n+m)²>nL. Първият информационен бариер е възникнал в древността при други системи, не при научните. Той е бил преодолян чрез въвеждане на йерархичната система на управление – системата на управление се разделя на нива и така всеки началник на всяко ниво контролира управленски задачи, които не надхвърлят капацитета му.

Фигура 11.  Ако първият информационен бариер се преодолява сравнително лесно (лява фигура), то вторият информационен бариер е като велика стена, охранява от милионна армия (дясна фигура).

Как Мотли вижда йерархичните системи е показано на фиг. 12 Друг механизъм за справяне с положението бил механизмът на автоматичната регулация през пазара, развит за нуждите на икономиката – на пазара през търсенето и предлагането се извършва автоматично регулиране, което замества извършването на много управленски операции и разтоварва управляващата система.  Йерархичните структури и автоматичната регулация дълго време са позволявали на хората да управлява усложняващите се системи и дори и когато те  прескочат втория информационен бариер. Но възможностите на тези два механизма не са безкрайни и идва момент, когато капацитетът на управляваща система пак не е достатъчен. Явно е, че трябва да се въведат други механизми или да се опрости системата например чрез технологичен прогрес, който да доведе до намаляване на  броя необходимите единици оборудване m или пък да се увеличи kнапример чрез повишаване на квалификацията на административния персонал. Освен това има още един интересен момент, ваша милост. Пазарът е автоматичен регулатор, това добре, но може ли той да води до монополи и да разрушава националната бизнес система и в допълнение да води до  масова бедност и безработица. Неолибералите ще ви пропищят ушите, че това не е вярно, но ти не им вярвай, ваша милост, а се огледай около себе си. Защото фалшивите идеи са като лошия салам, ваша милост – едното разваля стомаха, а другото разваля мозъка.

Фигура 12.   Ляво – типичен балкански вариант на йерархична система.  Дясно – йерархична система на феодализма. Но само на феодализма ли, ваша милост? Мотли се пита какво ли ще стане, ако заменим думата крал с думата партиен шеф и министър председател, короната с държавата, а църквата с името на съответната партия. Бароните можело да се заменят с висшия партиен състав и по-крупните подкрепящи партията бизнесмени, а рицарите са по-дребния партиен състав и по-дребните подкрепящи бизнесмени. Виж тия най-отдолу на пирамидата Мотли не казва с каква да ги заменим. Само пита – ако ги заменим и тях подходящо, то не ви ли прилича тая система на нещо днес. Абе Мотли, казвам му аз, недей така, ние сме развито пазарно общество! Хе – суче мустак Мотли – и при феодализма има пазар.

За да бъдем по-конкретни, нека оценим капацитета на една администрация от 100 000 човека, каквато е българската. Ако един администратор прави една управленска операция на всеки 3 секунди и работи без почивки може да направи около 1 000 000 операции  на година. Тогава администрация от 10⁵ човека извършва около 10¹¹ операции на година, ако не се вземат допълнителни мерки за повишаване на производителността на труда на администрацията в управлението   По някои оценки,  управлението на американското общество изисква 10¹⁸операции на година.  Нека управлението на българското общество да изисква 1000 пъти по-малко операции,  т.е. 10¹⁵ операции . Ако това управление трябваше да се осъществи само с администрация, при нейното сегашно състояние ще са необходими 1 милиард чиновници. Част от тази работа се поема от саморегулиращите се системи, но трябва да се повишава ефективността на работата на управленската администрация.  На Мотли почнаха да му блещукат очите и той отбеляза, че ако едни национални управляващи не могат да управляват такава сложна система, то те гледат да я опростят чрез разбиване. И колкото по-простички хорица стоят на върховите позиции, ваша милост,  толкова повече трябва да разбият икономиката и социалните системи, за да вкарат управляваната система в рамките на капацитета си за управление.

Фигура 13. Цели и действия.

Мотли се чеше по главата и пита, трябва ли изобщо да има управление и кога възниква нужда от управление? Отговорът, драги Мотли, е прост. Нека има някаква цел, който трябва да бъде достигната – фиг. 13. Ако целта може да се достигне с изпълнение на очевидни операции, то има малка нужда от управление. Ако за постигането на целта са необходими по-сложни операции  или е необходимо да се намери оптимална поредица от операции, които да доведат до постигане на целта, то вече е налице необходимост от управление. Оптимална поредица означава, ваша милост,  че почва да мирише на формули и ви заплашвам, че ще почна и да ги пиша. Но да се върнем на целите.

Определянето на целите, които трябва да се постигнат от дадена система, е деликатна задача, която трудно се поддава на формализация и за доброто решаване на която трябва да се отчитат множество фактори, които са толкова повече, колкото по-сложна е системата.  Затова при определяне на целите, които трябва да бъдат достигнати от сложните системи, обикновено се използва колективният опит на множества хора,  привличат се експерти по отделни въпроси и се създават  комисии или съвети. Опитът, експертите и комисиите помагат на ръководителя да вземе решението за целите, които управляемата система трябва да постигне. Мотли подхвърля, че ако ръководителят е „калинка”, спасение няма. И май е прав, ваша милост. Но ако ръководителят е „калинка”, може ли поне да направим нещо за административния управленски персонал?

Ефективността на управленския персонал може да се повиши с течение на времето, когато опитът на тези хора се увеличава. Друг начин за повишаване на ефективността е използването на научни методи, ваша милост. С тях целта се постига по-точно и  с по-малки разходи на ресурси. Научният подход изисква обработка на голямо количество информация и затова трябва да се налице значителни компютърни ресурси. А още трябват и компетентни хора, които да знаят как и с какво да я обработват тая информация. Да, обаче в една държавица тия хора са систематично морени от глад  от  един „финансов корифей”, чиято финансова политика изгърмя по начин, достоен за човек, който упорито прокарва идеи, натъпкани в главата му от икономически книги, писани от хора без всякакъв практически опит или пък довели банката, която са ръководили, до фалит. Хайде сега, с учебна цел, ваша милост, научете името на класика на австрийската „школа”, който е довел да фалит банката, която е ръководил. Подскажи, де, подскажи, припира Мотли. Добре, Мотли, ето – Ш..п.т.р (ба-а-а, сеща се Мотли, че той е най-читавия от всички ония! Така си е, ваша милост).

Друг начин за повишаване на ефективността на администрация е използването на подходяща административно-управленска система, включваща планиране, организация, оперативно управление и система за осъществяване на връзка между елементите на системата.  Нека обърнем внимание на нещо, което е позабравено в България – планирането (виж също фиг. 14). При планирането се прави избор на целите и се уточняват пътищата, по които управляваната система трябва да постигне тези цели. Така се появява план, наричан перспективен план (или стратегически план) . В процеса на работа по достижения на целите, често се налагат изменения в плана, така, че планирането е процес, продължаващ до постигането на целите от управляваната система.  Такова планиране се нарича текущо (тактическо) планиране.  При стратегическото планиране се определят главните цели, които трябва да бъдат достигнати, а тактическото планиране определя междинните цели по пътя на управляваната система към главните цели.  При тактическото планиране характеристиките на системата се считат за зададени и слабо изменяеми за времето, обхванато от планирането, докато стратегическото планиране често е свързано с промяна на характеристиките на управляваната система. Значи, казва Мотли, стратегическото планиране е да се набележиш за цел някое девойче и да набележиш пътищата, по които да си го направиш гадже. Пък тактическото планиране е като вървиш по пътя, какви следващи стъпки да правиш, че да не сгафиш. Е, Мотли – може и така – ако си девойче, стратегическото планиране е да видиш, кой от всичките бабуини носи маршалския жезъл в раницата си (той обикновено и хабер си няма) и да видиш пътищата, по които да управляваш света чрез него. Тактическото планиране са текущите стъпки по превръщането на бабуина в подобие на Наполеон. Та, какъв пример ще дадем,  зависи от гледната точка, ваша милост.

Фигура 14. SWOT-анализ –нещо, което е добре да се прави в началото на процеса на планиране.

След планирането, следващият елемент на доброто управление е подходящата организация и това е построяването на постоянните и временните връзки между елементите на системата на управление и управляваната система. Тези елементи може да са хора, апаратура, финанси, материални и енергийни ресурси и трябва да се свържат така, че да се осигури ефективно изпълнение на задачите и постигането на тактическите и стратегическите цели от управляваната система.  Поддържането на управляваната система по планираната траектория за постигане на целите се нарича оперативно управление.  При това управление с достатъчна голяма честота текущото състояние на управляваната система се сравнява с тактическите и стратегическите планове и се правят необходимите корекции както на траекторията на управляваната система, така и на тактическите планове, ако е необходимо. Ето и Мотли трябва често да наглежда настроението на краля, ваша милост и да го развеселява. Защото сърдит крал е опасно нещо, ваша милост, я война ще обяви, я друга глупост на гърба на народа ще направи, да ме извинявате.

В допълнение всеки ръководител следва да се стреми да оптимизира дейността на управляващата система, а това не може да стане без наличието на някакъв общ критерий за ефективност.  Такъв критерий може да се конструира например като се въведе числова стойност на значимостта на постигането на всяка тактическа или стратегическа цел. Числената стойност може да е между 0 и 1 например (или между 0 и 100), като след внимателна преценка, колкото е по-важна една цел, толкова по-голямо число и се съпоставя.  Получената методология работи добре ако управляваната система трябва да постигне до 3 стратегически цели и при това да постигне десетина тактически цели. Тук разбира се възниква въпросът, кой да определя числовата стойност за стратегическите и тактическите цели. Най-добре е да е някой, който разбира от това, ваша милост. Разбира се, ваша воля, може да изберете и някой орангутан да свърши работата. Но тогава вероятността управляваната система да гони приоритетно ниско полезни цели доста ще се увеличи, ваша милост.

Управляващите системи

Я кажи сега за противоречията между краля и лордовете – подсмихва се Мотли. Добре, Мотли, но трябва да се вглъбим в съществото на управляващите системи. В доста случаи управляваната и управляващата система са йерархични и стратегическите цели може да са доста, а всяка ниво може да трябва да постигне някакви собствени тактически цели, за да се постигнат тактическите и стратегическите цели за цялата система. Тогава се строят йерархии (дървета) на целите и йерархии (дървета) на критериите за ефективност, които също може да са различни за всяко йерархично ниво.  За да се получи по-добра представа за йерархиите от цели и йерархиите от критериите за ефективност, аналитичните отдели на съответните системи се опитват да си представят какво е бъдещото състояние, което трябва да се постигне от системата и какви са възможните пътища за достигане на това състояние. С други думи, аналитичните отдели изготвят сценарии.  Сценариите имат 3 части:  описание на текущата ситуация – какви са ограниченията и възможностите за бъдещото развитие на системата. Следва описание на бъдещото състояние на системата, тъй както то съществува в представите на изготвящите сценария в настоящото време. И накрая се описва каква може да стане системата след някакви  определени периоди от време и как да се достигнат тези състояния. Нали отбелязахме, че говорим за аналитични отдели, състоящи се от сериозни аналитици, ваша милост, а не говорим за неправителствени „институти”, събрали неуки нагли юнаци, верни на плащащия им заплатите чужд господар и работещи за неговите интереси, а не за интересите на националните управлявани и управляващи системи.

Фигура 15. Текуща тенденция за развитие на структурата на системите за управление. Преходът е към мрежови структури, които съдържат като частен случай матричните структури, имат достатъчна гъвкавост и са ориентиране към постигане на резултати, а не към висене на работното място.

Като всяка система и системите за управление имат структура, т.е. части и връзки между тях.  Цялата система има цел – да закара управляваната система до някакво състояние, тя работи в някакви условия и позициите в нея са заети от хора с някакъв капацитет. Същото важи и за елементите на системата за управление – и те имат някаква цел, работят в някакви условия и позициите в тях се заемат от хора с една или друга квалификация (например смотан крал, джафкащи се лордове, две хиляди кила придворни дами и разбира се един Мотли). Системите за управление биват централизирани (решенията се взимат в централния орган на управляващата система, които разполага и с ресурсите и може да взима стратегически решения, разпределяйки материалните, финансовите и човешките ресурси между елементите на системата), децентрализирани (решенията се взимат от елементите на системата независимо от другите елементи и от централната единица на управляващата система) и смесени, които следва да (на Мотли му стана много весело от това следва да) комбинират предимствата на централизираната система (която координира решенията и действията на управляващата система и може да взема решения бързо привеждащи управляващата система в дадено състояние ) и на децентрализираната система (където процеса на взимане на решения е изнесен по-близо до управляваната система и поради това решенията би следвало повече да съответстват на възможностите на управляваната система). И така за практическите управленски системи е важен въпросът да каква степен системата ще бъде централизирана и до каква степен ще е децентрализирана – виж също ценната фигура 15, ваша милост. Иначе казано, кралят ли ще управлява или лордовете (и придворните дами, добавя Мотли).

Фигура 16.  Мрежовите структури могат ефективно да съчетават централизация, децентрализация и матрично структура.

Йерархичната система (която е вид мрежа), може успешно да съчетава централизацията и децентрализацията – фиг. 16. При този вид управленска система,  горното ниво от системата управлява частите на системата, които са на долното ниво. По този начин функциите на управление могат да се разпределят по нивата на системата.  Така дейността по стратегическите решения може да се съсредоточи по високите нива на йерархията, а тактическите решения  се предават за изработване на долните нива на йерархията, с което се осигурява и по-голяма оперативност на системата, а и известна автономност на по-долните управленски нива. С други думи, казва Мотли, като не можеш да управляваш сложната система, нареди я така, че на никое ниво да не се преминава индивидуалният информационен бариер. Ще трябва да пуснеш някаква оперативна власт на по-долните нива, но ако ги контролираш добре, проблеми няма. Е щом Мотли го казва, ваша милост, тъй ще е. Мотли може и да е шут, ама все покрай краля се върти и затуй много знае.

И сега за караниците на краля с лордовете. При йерархичните системи е налице обща цел на управленската система и отделни цели за отделните звена на управленската система. Тези цели не винаги съвпадат с общата цел, ето защо йерархичната управленска система, трябва да е правилно конструирана, за да е успешна. Неправилно конструираната управленска система може да доведе управляваната система да разруха, поради това, че някоя управленска подсистема, вървейки към поставената и цел пречи на другите управленски подсистеми. Така де, казва Мотли, някой лорд може да има за цел да става крал. А кралят разбира се иска да остане крал.

Няма да се спираме на видовете йерархични системи, а ще обсъдим само линейно-щабната система, състояща се от линейна система, при която всички функции по управление на даденото звено от по-долното нива на йерархията на управляващата система са съсредоточени в едни ръце плюс щабове, които съветват най-високото ниво в управленската йерархия (ако системата е много голяма щабове могат и да имат и някои нива под най-високото).    На по-ниските нива на линейно-щабната организация могат да се появяват и матрични структури, като например организация на временни групи от специалисти от различни отдели на линейната организация за работа по даден проект. Тези временни връзки обезпечават по-добро хоризонтално протичане на информацията и управляващата система може по-гъвкаво да изпълнява задачите си.  За времето на действие на проекта имаме точка на съсредоточаване на известна власт в ръководителя на проекта, който организира и контролира работата на различните групи от различните чести на управляващата и управляваната система.

Но какъв да е абсолютният размер на управляващата система и какъв да е размерът и спрямо размера на управляваната система? От една страна, ако звената и нивата на управляващата система са много, тя ще изисква много ресурси за поддръжката си. Пример – днешна Гърция. От друга страна, ако се минимизират прекалено много звената и нивата, те се претоварват и започват да работят неефективно. Туй, ваша милост, винаги го правят неолибералите – крещят, че управляващата система е раздута, съкращават я, докато не може да си върши работата и после я обвиняват, че не може да си върши работата. Де тояга, де, ваша милост, ама вий сте учени и някак ги търпите тез покронници на най-некадърните западни идейни школи.   И така, стигаме до въпроса за оптималната структура на управлението. Ясно е, че ако поставите някаква „калинка” да определя структурата на управлението, вероятността да налучка оптималната структура е малко (но не много) по-голяма от това като дадете една пишеща машина на един макак, и той да ви напише „Война и мир” . Та като ще поставяте „калинка” на висок пост, ваша милост, поставете и поне добър съветник с достатъчно възможности за контрол над „калинката”. Та това, което трябва да се постигне е възможно най-голямата ефективност на управляващата система за единица вложен ресурс.  Ще отбележете, че като математик трябва да ви говоря за най-голямата ефективност, а не за възможно най-голямата. Но си спомнете, че съществена част и от системата за управление и от управляваната система са хората. Тогава ще разберете защо вмъквам и думата възможно.  Защото поради човешкия фактор максималната ефективност може и да не е възможна за достигане. Тук няма да влизам в детайли как да намерим тази структура, водеща до максимално възможна ефективност (доста пари ще могат да се изкарат от това знание нали?). Ще кажа само, че се формулират подходящи критерии за ефективност, които системата за управление трябва да достигне сред като отделните и звена и нива се сработят достатъчно.  И толкоз по тази въпрос. Засега.

Не бива да забравяме, казва Мотли, че управляващата система може да получава команди от други системи, т.е. тя самата да е управлявана система. Самата управляваща система подава сигнали (управляващи въздействия) към управляваната система и получава обратно сигнали от управляваната система (обратна връзка).  За управлението можем да си мислим като съвкупност от управляващите въздействия. На управляващата система, на управлението и на управляваната система могат силно да влияят смущаващите въздействия (от околната среда или командите, които управляващата система получава отнякъде).   Добрите управляващи системи имат подсистеми за стабилизация, които могат да инициират действия в управляващата и управляваната система, които да компенсират влиянието на околната среда или нежеланите влияния от други системи, опитващи се да подават команди към комплекса управляваща система – управлявана система. Тези стабилизационни подсистеми са първа цел за разбиване от страна на конкурентни системи, желаещи да поставят под своето командване дадения комплекс, ваша милост.  След подчиняването разбира се се инсталират нови стабилизационни подсистеми, които да поддържат подчиненото положение на завладения комплекс. Докато могат.  Да-а-а, отбелязва Мотли, в днешно време няма нужда да завладяваш една държава, ако елитът и е некадърен.

Фигура 17.  Доста добро описание на това, за което иде реч в математическата теория на игрите

Доброто управление е свързано с взимане на добри решения. Може би не знаете, но в наши дни съществува дори математическа теория на взимане на решения. Няма да се занимаваме със случая, когато решението се взима от автоматично устройство, а ще ни интересува как отделният човек, група хора или група хора с помощта на автоматични устройства взимат решения (част от знанието по тези въпроси е показано на фиг. 17). Но какво е да вземеш решение? Да вземеш решение означава да избереш измежду възможните действия тези, които ще доведат до постигане на окончателните цели на лицата, осъществяващи управлението. При вземането на решение е добре да се отчита влиянието на външната среда, която може да повлияе върху избора на извършваните действия. В зависимост от вида на външната среда имаме 4 вида условия, при които се взимат решенията: взимане на решения в условие на определеност, взимане на решения в условия на риск, взимане на решения в условия на неопределеност и взимане на решения в условия на активна външна среда. Нека отделим още няколко малко по-математически думи за 4-те вида условия. Нека имаме две множества – едното множество се състои от възможните действия, които могат за се предприемат, а другото множество се състои от възможните резултати от действията. Тогава взимането на решението в условия на определеност означава, че този, който взима решението, знае, че на всяко възможно действие съответства точно определен резултат. Иначе казано, взимащият решение много добре знае, какви ще са последствията от това решение и за управляваната система и за управляващата система. Приемането на решение в условия на риск означава, че на дадено действие може да съответстват различни резултати и всеки от тези резултати има вероятност да се появи в резултат от действието. Иначе казано, взимащият решение в условие на риск не знае точно какъв ще е резултатът от избраното действие, но може да направи оценка кои резултати ще са по-вероятни и кои резултати ще са по-малко вероятни. Взимането на решение в условия на неопределеност означава, че на всяко действие съответстват няколко възможни резултата, но вероятностите за реализация на тези резултати са неизвестни. Иначе казано, взимащият решението има представа какви са възможните резултати, но няма представа, кои от тези резултати са по-вероятни и кои не са. И накрая при взимането на решение в условия на активна външна среда на всяко действие съответства резултат, който зависи от действията, предприемани от активната външна среда.  А активната външна среда може да си има някакви свои цели. С други думи, ваша милост, в този случай, взимащият решения (ако не е добре запознат с целите на активната външна среда) не знае що за резултат ще произлезе от  дадено действие.  Ако попаднете в такава ситуация, казва Мотли, се сещайте за фиг. 18 и внимавайте.

Фигура 18. Тази фигура ви напомня, че като взимате решение и не премислите, резултатите може и да не са добри. А като делегирате на друг да взима решения вместо вас резултатът може и да е още по-лош – кожата одрана, месото изядено, а кокалите – натрошини на прах за изхранване на други наивници. Тъй че мислете и то добре. 

Взимането на решение в условията на определеност е най-простият случай, стига да има критерий, който да подрежда възможните резултати. Тогава се взима оптималното решение което максимизира или минимизира стойността на този критерий. Разбира се, ако поставите една „калинка” на ръководна длъжност, даже и да взима решения в условия на определеност, даже и да и кажете критерия, ваша милост, пак не е сигурно, че ще се взимат оптималните решения (но пък „калинката” може да си има собствен критерий – да взима такива решения, рушветите от които да и максимират приходите, докато е на съответния пост).

Ами ако трябва да се взимат решения в условия на риск или в условие на неопределеност, тогава какво, пита Мотли?  Нека първо разгледаме взимането на решение в условия на риск. И тук математиката е намерила цяр и тази ситуация се описва от теорията на игрите с вида игра, наречена статистическа игра с двама играчи. Играта се нарича статистическа, защото единият играч е Природата, а другият играч е този, който взима решенията. Целта за него, е образно казано, да изкопчи максимално възможната полза от играта с природата.  Ще продължа нататък и моля, не ме обвинявайте, че уча „калинките” на условна вероятност и теория на игрите – ако някоя „калинка” разбере за какво става дума по-долу, то  тя вече няма да е „калинка”, а играч, а играчът не винаги пада на земята, когато е поставен в ситуацията от фиг. 19.

Фигура 19.  Игрите с природата може да са опасно занимание.

При играта с Природата се предполага, че Природата не се стреми да извлече полза от грешките на втория играч (управленецът) и се отнася безразлично към неговите действия. Какво може да знае вторият играч за Природата и за ситуацията? (ха сега да ви видя, как сте с формулите и условните вероятности!) Следните неща:

• множеството възможни състояния, в които може да се намира Природата – да ги означим като S₁, S₂,…,S_n
• множеството от възможни действия (стратегии) – X₁,X₂,…,X_m
• вероятностите Природата да е в дадено състояние – p(s₁),p(s₂),…,p(s_n)
• множеството от възможните изходи на играта – E₁,E₂,…E_k  и функцията на оценка на (ползата от) тези изходи – f(E₁), f(E₂),…,f(E_k)

Изходът на играта се определя от състоянието на природата и от действието на втория играч – иначе казано, предполагаме, че на дадена двойка  ( s _i,X _j) съответства еднозначно някакъв изход  E₁.  Тогава можем да изчислим вероятността p(E₁ | X _j ) дадена стратегия да доведе до един от възможните изводи и на тази основа можем да  пресметнем и средната стойност на функцията на ползата и тя е

Оттук нататък следва да намерим максималната стойност на функцията на ползата и да реализираме стратегията (т.е. да вземем решението) което води до тази максимална стойност. Това намиране на максимума е задача от областта на математиката,  наречена математическо програмиране.  Както виждате – чисто и просто, иначе казано игра с чиста стратегия. За да не си навлека вашия гняв, ваша милост, няма да ви разказвам за игрите със смесени стратегии, защото там функцията на полезността се смята с две суми (а две суми една след друга могат да изкарат из нерви всеки който не се е занимавал много много с естествени науки).

Фигура 20.  За неопределеността(ляво –накъде ще тръгне топчето?), риска и неговото управление (дясно).

Ами ако трябва да се взима решение в условия на неопределеност? Е, ако можете да експериментирате с Природата отделно от играта с нея, то може и да получите информация за вероятностите p(E₁ | X_j ) и да сведете играта до игра, еквивалентна на взимане на решения в условия на риск (т.е. да минете от лявата картинка към дясната картинка на фиг. 20). С други думи – разузнавайте, ваша милост,  хората затова са измислили разузнаването и агентурните мрежи. Както отбелязва Мотли – мръднах само една крачка встрани от теорията на игрите и вече ви е ясно, че за доброто взимане на доста решения в държавата е необходимо добро държавно разузнаване и контраразузнаване. Ами ако сме си съсипали разузнаването и контраразузнаването, т.е. не можем да получим допълнителна информация за Природата, то какво да правим?  Е, не очаквате да ви кажа всичко нали? Но все пак всеки възможен изход си има функция на оценка на ползата и като намерим минималната стойност на тази функция, то това е ползата, която ни е гарантирана от играта, т.е. от вземането на решение. Ако ви е трудно за разбиране, суфлира Мотли,  ами възстановете си разузнаването и контраразузнаването и не забравяйте да шутирате в подгръбначната област всеки сополив псевдоинтелигент с диплома от третокласен западен университет, който ви говори, че нямате нужда от разузнаване и контраразузнаване или че не можете да разузнавате „приятелите си”. Напомнете им на такива, да се сетят кой е казал, че няма вечни приятели, а има вечни интереси, отново ги посъветвайте с крак в областта на подгърбието и ги пратете нейде да мият чинии, че поне да има някаква полза от тях. Симпатяга е Мотли, нали, ваша милост?

И накрая, нека разгледаме взимане на решение при наличие на конфликт – фиг.21 (кажете сега, че не ви занимавам с актуални теми от родната действителност).

Фиг 21.  Конфликт на интереси. И при хората често не е много по-различно.

Играта при наличие на конфликтни интереси на играчите е много важна и поради една друга причина.  Как действа пазарът? Най – общо имаме продавач и купувач, като купувачът има интерес да  купи стоката на най-ниска цена за да си минимизира разходите. Продавачът има интерес да продаде стоката най – скъпо и да максимизира печалбата си.  Всяка страна  разполага с набор от стратегии, с които да се опита да постигне целите си.  Всяка страна избира стратегията си и играе играта на пазар. При това се получава някакъв резултат (цена) и едната страна може да спечели, а другата да загуби. Виждаме, че пазарът може да е автоматичен регулатор, но никъде не е казано, че този автоматичен регулатор трябва и да е справедлив. Ако искаме да увеличим справедливостта на пазарната игра, трябва да въведем подходяща регулация, ваша милост (разбира се неподходяща регулация, например в полза на монополите може да усили несправедливостта на действието на пазарния механизъм, както често се получава с играчите в тази игра, които нямат достатъчно ресурси).

Друга интересна област на конфликт на интереси е йерархичната организация, за която говорихме тъй много. Като цяло тази организация има някаква цел и всяко от нивата и може да има собствена цел.  Тези цели може и да са повече или по-малко противоположни и ето как различните нива на йерархията могат да влезнат в конфликт помежду си или пък някое ниво да влезе в конфликт с останалата част на организацията. Важното е, че при игрите с наличие на конфликт е, че всеки от играчите си има цел и си я преследва без да се интересува от целта на другия играч или играчи. Ако играчите са дорасли дотам, че да имат обща цел, ваша милост,  тогава задачата може да стане оптимизационна – да се постигне целта  чрез оптимизиране на разходи или максимиране на полза или по друг начин.

И сега малко за управлението на науката

Фигура 22.  Балкански политик, непосредствено след като сте му обяснили, че трябва да се инвестира в науката, за да върви икономиката и да благоденста обществото. Ха дано, казва Мотли, с течение на времето балканските политици да станат като британските, които за всяко решение търсят научна обосновка от сериозни учени, а не от врачки, баячки и неолибералачки.

Странни неща стават в българската наука, ваша милост. Странни и много смешни – фиг. 22. Да вземем гротескната последна сесия на Фонда за научни изследвания. Някои хора плачат за българската наука и са прави. Но хайде да погледнем от гледната точка на Мотли глупака и да се посмеем. Бяха раздадени едни пари при пълен неолиберален бъркоч в цялата сесия и тя не беше анулирана, нали така. От друга страна, имаме неолиберални писъци, че нямало Нобелови награди, велики постижения и супер патенти и затова учените трябвало да се мачкат, а парите да се дават на „честни частници“ да правят наука, нали така. Значи, ваша милост, където се даде ранътъ, от там трябва да се окачва и да дойдат постижения в борбътъ.  Е добре де, значи чакаме Нобеловите награди, великите резултати, големите патенти и супернаградите от финансираните проекти.  Ами ако не се появят такива? Мотли казва, че тогава ще чуем неолибералното кудкудечене как учените са виновни, как си клатят краката, събират пари за заплати и си пият кафе след кафе (ей, като слонове са тия учени, все кафета пият и не вдигат кръвно проклетниците). Така де, спомням си, че и аз също съм феодален старец, клатя си краката, нищо не разбирам, пия и кафе. Ето защо моят проект напълно логично не бе финансиран. Само дето заради единия пусти скандал, ваша милост, в същото време ми финансираха международен проект по сходна проблематика – анализ на научни системи с цел ефективно управление. Е тука тия чуждестранни оценители прекалиха. Как може да финансират глупости – какво е това моля ви се ефективно управление на научни системи, ваша милост? Че каква полза може да имаме ние в България от ефективно управление на научни системи, че да финансираме нещо такова? Мотли се подсмихва, защото знае кой ще използва резултатите от тоя проект. Но те там, по онези земи не са чували за андрешковщина, ваша милост.

Та да караме нататък за науката. При изследванията си, класикът на наукометрията Дерек Прайс (другият класик се казва Алфред Лотка и ако сте чували това име покрай теориите за хищниците и жертвите – същият е) стига до следния извод: Ако правителството желае да удвои полезността на науката, то трябва да увеличи приблизително 2³=8 пъти броя на работещите, както и разходите за наука. България, ваша милост, а и Световната банка е пълна с хора, за които такива закони не важат. Един тук измисля нов закон за гравитацията, друг, уж велик учен от топ 100 си мисли, че като смачка БАН, ще развие науката в България. Но като е казал мъдрият Меровингий от филма „Матрицата” – няма измъкване от природните закони. Мотли не го обича много, щото му викат Французина, а не Англичанина, но пълно щастие в живота няма, ваша милост.  Та до какво доведе тъпото и упорито вървене срещу закона на Прайс, ваша милост – ако Шекспир беше жив, вероятно би написал пиеса със заглавие „Предизвестеният катастрофален провал на икономическия некадърник”. Слава богу, че Шекспир не е жив. И не си мислете, че нещо гнило има у нас – всичките гнили работи са все в Дания. Та като пиша пак за това, се сещам да се запитам – абе тая пиеса за гнилата Дания, дали още се изучава или са я изхвърлили, за да направят място за песничката за Вълчо с джипа и миска Кума Лиска. Ако долавяте нотки на сарказъм, добре долавяте, ваша милост. А сега нека да обсъдим нещо много важно – защо в научните институти трябва да има както силни, така и не толкова силни учени.

Фигура 23.  Илюстрация на закона на Парето-Зипф за случая на населението на градовете във Великобритания (синьо) и САЩ(червено).  Вижда се как са налице относително малък брой големи градове и доста по-голям брой малки градове. Същото е и в науката – големите учени са рядкост.

Установено е, че в голямото мнозинство от случаи в нормалните страни разпределението на учените по тяхната продуктивност е такова, че винаги съществува малък брой от учени, които пишат  значителен брой от научните публикации и голям брой учени с относително ниска продуктивност. Това е един израз на закона на Парето-Зипф, учени, чиито предмет на изследване е доста далеч от египтологията – виж фиг. 23, която показва, че законът се среща и при изследване на регионалното развитие например. Същият закон е приложим и за научните контакти, цитатите на научната продукция и други. Законът на Парето-Зипф и специфичният механизъм, наречен йерархична стратификация, свързан с този закон, отразяват основен механизъм за формиране на стабилни сложни научни и други системи. Думата стабилни нали не я пропуснахте, ваша милост? Този закон следва да се отчита при планирането и организацията на работата на научните организации. Като пипате Мотли да ви преведе на прост език що е това йерархична стратификация в науката, той ще ви каже, че във всяка научна институция има малко на брой силни учени и много по-голям брой не толкова силни учени. Такива са стабилните научни институти. Всичко друго е нестабилно и се стреми към стабилно състояние, описвано от закон от вида на Парето-Зипф. Колкото и да крещите насреща му и да му обяснявате колко сте велик икономист и как сте по-велик от Маркс, Джефри Сакс, Пол Самуелсън, Джозеф Стиглиц и Пол Кругман, взети заедно. Мотли се е тръшнал на земята от смях и иска да ви пита, знаете ли кой от последните трима не е Нобелов лауреат по икономика. Не смее да ви пита, чували ли сте за първия.

Нещо като заключение

Фигура 24.  Ляво: смел индианец, прекрасен индивидуалист (познайте как се казва). Дясно: знаменит вожд на бледоликите, спечелил най-важната война (сещате ли се кой е)  и добре знаещ, че за да управляваш индианците, трябва да ги държиш индивидуалисти и после да ги разгромиш с колективните действия на добре организираната си армия от специалисти.

Погледнете фигура 24 за да разберете разликата между текущия подход на управлението тук и в една модерна империя. Тоя отляво е идол на един нашенски политик, а този отдясно е поставен, за да усетите как империята разбира управлението. Потомците на левия са натикани по резерватите, а бледоликите следовници на този десния днес управляват доста от света. Ако продължавате да се ловите на глупостите за величието на индивидуалиста, ваша милост,  ще бъдете бити един по един, а държавата ви ще стане бантустан. Ние с Мотли изповядваме друга идея – колектив от личности винаги е по-силен от индивидуалиста. А като създадеш добра система за управление на този колектив, може да не се притесняваш, че тази или онази личност утре ще я няма.

Когато започнах да се подготвям да пиша този материал, Сергей Игнатов беше министър на образованието и науката, Симеон Дянков беше министър на финансите, а Бойко Борисов – министър–председател. Понеже винаги съм ги критикувал, много хора ми се присмиваха и ме смятаха за глупак, който си затваря много врати. Днес, когато свършвам тази статия, горните трима вече не са на власт, а същите, дето довчера им се кланяха и се присмиваха на мен, днес ги псуват и се оглеждат да се закачат за следващите управляващи. Жалка картинка, затова е по добре  да продължавам да си върша научната работа. И като човек, за който вече публично е доказано че може да вижда развитието на събитията години напред, си позволявам да ви кажа едно: мястото на боклуците е в кофите за боклук, ваша милост. Иначе няма да се оправим. Мотли ме пита какво разбирам под боклуци. Аз не му отговарям нищо. Но ако трябва да се отбележи как най-кратко да се охарактеризира дейността на неолибералните управници на българската наука и общество, то може да звучи така:  veni, vidi, cacare. Проблемът е, ваша милост, че

Фигура 25.  Мястото на боклуците е в кофата за боклук. Вън от нея те овоняват цялата обстановка.

Авгиевите обори, получени от горната дейност, доста време ще се чистят, защото Херкулес го има само в легендите.

Мотли тук разсъждава, че от гледна точка на гореизложеното, капитализмът бил нещо, което си има цел, свързана с увеличаване на капитала, целева функция, казваща, че печалбата трябва да се максимизира и механизми за управление на сложни системи, най-важният от които е автоматичната регулация през пазара. Добре, де, мисли си Мотли, ако вземем да сменим целта или целевата функция и ако изнамерим и други регулационни механизми, няма ли да можем да подобрим капитализма или даже да го заменим с нещо по-добро? Те сега Мотли, го загазихме. Те сега, кудкудеченето ще се превърне в неолиберален вой. Но пък, като си мисля, може и да напиша нещо по въпроса в бъдеще. И вие, ваша милост, може и вие да си помислите над тези въпроси. А сега довиждане, че работа ме чака за благото на западната наука и общество. Ха наздраве на всички любители на хубавата бира! И умната ей, ваша милост, не прекалявайте с консумацията.